Артуро Перес-Реверте
Обсадата (18)

17.

Последната дневна светлина се стапя и се размива много бавно в тъмнолилавите тонове на нощта, разливащи се по терасите, кулите и камбанариите. Когато Лолита Палма пристига с кабриолета на „Ментидеро“, придружена от камериерката си Мари Пас и помощник-капитана на „Кулебра“ Рикардо Мараня, стъклата на западните прозорци отразяват червените отблясъци, които тъкмо сега гаснат в морето. Започва онзи толкова кадиски и обичан от нея час, когато в бледото сияние, надвиснало над морето, гласовете и звуците се чуват приглушени и сякаш отдалеч, като ударите с чук, носещи се откъм пристанището, където поправят някоя лодка, когато рибарите се прибират от стената и минават под още незапалените фенери с въдиците си на рамо, когато безделниците се връщат откъм фара Сан Себастиан, където са били, за да гледат залеза, а в магазините и входовете започват да се палят свещи, газени лампи и светилници, които засилват ефекта на светлина и сенки, изпъстрящи плахо настъпващия, тих мрак, в чиято нега всяка вечер се отпуска градът.

На свечеряване площадът „Крус де ла Вердад“, познат като „Ментидеро“, прилича на панаир. Като нарежда на камериерката и кочияша да изчакат на ъгъла с улица „Веедор“, Лолита Палма приема ръката, която Мараня й предлага, слиза от колата, наглася голямата мантиля от черна дантела на главата и раменете си и съпроводена от младия моряк, тръгва между палатки, притичващи деца, които си играят и цели семейства, насядали на земята, които си готвят на импровизирани огнища и се канят да прекарат нощта под открито небе. В последните седмици френският обстрел се е засилил и увеличава обсега си. Сега попаденията се отличават със систематична честота и въпреки че броят на жертвите не е особено голям — много вражески бомби продължават да не избухват и не предизвикват големи щети, — жителите на най-изложените на опасност зони се възползват от приятната прохлада на нощта, за да се приютят в тази част на града, в безопасност от неприятелската артилерия. Новодошлите си приготвят импровизирани подслони с одеяла, рогозки и корабни платна, заемайки площада и част от намиращото се до него открито пространство между укрепленията Канделария и Бонете. Така всяка привечер кварталът и площадът „Ментидеро“ се превръщат в номадски стан, където към традиционните кръчми и гостилници сега се добавят и гостилници, открити направо насред улиците, а виното, разговорите, музиката и песните помагат на кадисците и емигрантите да понесат до ранни зори, донякъде примирени, донякъде развеселени, неудобствата на ситуацията.

Пепе Лобо вечеря срещу кафе „Пти Версай“, на ъгъла на улица „Еркулес“, пред входа на кръчмата „При негъра“: заведение със съмнителна слава, където поднасят сардини на шиш, печен октопод и червено вино. Когато дойде хубавото време, собственикът изнася отвън три-четири маси, посещавани от моряци и чуждоземци, привличани от жените, които с падането на нощта започват да обикалят по самата улица и близката алея „Перехил“. Лолита Палма, която е видяла корсаря, се спира, преди той да забележи присъствието й и оставя Рикардо Мараня да продължи сам. От повече от час търси Лобо из града: първо в кантората на Санчес Гинея, където са й казали, че е бил там за малко следобед, а после на пристанището, където е хвърлила котва „Кулебра“, готова да отплава веднага щом отслабне силният северозападен вятър, духащ от два дни в залива. Предупреден от един лодкар, първият офицер на шалупата веднага слиза — въпрос на живот и смърт, казва Лолита, без да даде други обяснения, — и учтиво й предлага, равнодушен и коректен както обикновено, да я придружи до „Ментидеро“, където смята, че ще вечеря капитанът. Сега, отдалече, Лолита вижда как заместникът отива до масата на Пепе Лобо и се навежда към него, за да разменят няколко думи, а после двамата се обръщат към нея. Корсарският капитан поглежда учудено жената и казва нещо на Мараня, който свива рамене. Лобо оставя салфетката на масата, става и тръгва към нея, без шапка, проправяйки си път в тълпата. Лолита не му дава време да произнесе изречението „Какво правите тук?“, което напира на устните му, докато се приближава.

— Имам проблем — казва тя от упор.

Морякът изглежда объркан.

— Сериозен ли е?

— Много.

Мъжът се озърта. Чувства се неловко. Заместникът му е седнал на масата и ги наблюдава оттам, наливайки си чаша вино.

— Не зная дали това е подходящото място — отбелязва корсарят.

— Все едно — Лолита говори със спокойствие, което изненадва и нея самата. — Французите са пленили „Марк Брут“.

— Виж ти… И кога е станало?

— Вчера, при нос Кандор. Канонерска лодка донесе тази сутрин вестта. Видели го, докато разузнавали из залива на Рота. Там са пуснали котва „Марк Брут“ и корсарската фелука, която го е пленила… Сигурно е плавал прекалено близо до сушата и французинът е излязъл насреща му.

Чувства погледа на мъжа, който я изучава обезпокоен. Дошла е, обзета от решителност, след като е премислила колко трябва да каже. Подготвила е всеки жест и всяка дума. Спокойният й вид обаче се дължи единствено на усилието на волята. Дори не на усилие, а на насилие над себе си. Не е лесно да се изправиш срещу преценяващия поглед на светлите очи, които я гледат изпитателно. И да виждаш пред себе си полуотворената му уста.

— Съжалявам — казва Лобо. — Това е истинско нещастие.

— Това е повече от нещастие. Това е катастрофа. И на мен ми е нужно нещо повече от съжаление.

Онова, което следва, не е резултат от внезапен прилив на искреност. Лолита Палма разказва всичко, защото знае, че няма друг изход. Такова е непоклатимото заключение, до което е стигнала. Говори за ценния товар от мед, захар, зърно и индиго, който превозва бригантината, а също и за двайсетте хиляди песо, жизненоважни за непосредственото оцеляване на семейната фирма. Без да се смята стойността на кораба и на по-дребните неща, намиращи се на борда.

— Доколкото успях да изясня — казва тя в заключение, — намерението на французите е да откарат кораба в Санлукар и да го разтоварят там, но бурята ги е накарала да се скрият в залива на Рота… Предполага се, че щом вятърът се промени, ще вдигнат котва. Пристанището е прекалено малко, за да се приближат към сушата там.

Морякът се е изправил за миг, след като досега е слушал мълчалив и леко приведен към Лолита. Пак се оглежда на всички страни и накрая спира погледа си на нея.

— Този северозападен вятър може да продължи да духа още някой и друг ден… Защо да не разтоварят на брега?

Лолита Палма не знае. Може би не се осмеляват поради близостта на испанските и английските канонерки. Освен това основната база на фелуката е в Санлукар и навярно затова искат да го откарат там. Освен това има и партизани, действащи близо до река Саладо. При това положение французите нямат вяра на транспорта по суша.

— Настина ли ви интересува това, което казвам, капитане?

Тя произнася въпроса си с прокрадващо се раздразнение. И почти с горчивина. Дава си сметка, че той отново е отклонил погледа си, сякаш не влага цялото си внимание в разказваното от нея, и го отправя към светилниците и лампите, които се палят на свечеряване по входовете и магазините на близките сгради. След миг го вижда да притваря клепачи.

— Търсили сте ме, за да ми разкажете това, така ли?

Най-сетне я поглежда пак. Недоверчиво. Така гледа и морето, казва си тя. А може би и живота. Време е да му го кажа.

— Искам да ми върнете „Марк Брут“.

Казва го — успява да го направи — с нисък глас и спокойно. После вдига брадичка и остава загледана в него, напрегнато и втренчено, без да трепне, опитвайки се да не обръща внимание на нестройния ритъм на сърцето си. Би било смешно, препускат мислите й, и направо глупаво, да се строполя на земята. И не съм си взела шишенцето с ароматни соли.

— Това е някаква шега — казва Пепе Лобо.

— Знаете, че не е.

Сега не е сигурна дали гласът й не е потреперил. Зелените очи се плъзгат изпитателно по всеки инч от лицето й.

— За това ли сте дошли дотук?

Не е истински въпрос, няма недоумение в думите му. От своя страна Лолита Палма не отговаря. Не би могла да го направи. Чувства се обзета от странно, почти болезнено изтощение, което я кара да чувства слабост на моменти. Силното и неравномерно туптене на сърцето сега е станало прекалено бавно, времето от един до друг удар й се струва прекалено голямо. Стигнала е докъдето може и го знае. Несъмнено корсарят също го знае, защото след кратко колебание вдига ръката си и я приближава до лявата ръка на жената: докосва само леко лакътя й, сякаш я подканя да повървят малко. Да се раздвижат. Тя се подчинява покорно, следвайки указанието на лекия му жест. Прави няколко крачки без посока, а той върви до нея. След секунда чува отново гласа му.

— Невъзможно е да се влезе в Рота… Сигурно са пуснали котва както обикновено, на три сажена и половина, между носа и скалите. Достъпът до там е пазен от батареите на Гайина и Пунтиля.

Не се е разсмял, мисли си тя облекчено. Не изтърсва и нищо неуместно, както се е опасявала. Изразява скептицизма си със сериозен и сдържан тон. Прав е. Изглежда искрен в намерението си да й обясни защо това не може да стане. Защо не може да направи това, за което тя го моли.

— Би могло да се направи опит през нощта — казва Лолита сухо. — Ако вятърът се задържи от северозапад, ще бъде достатъчно да се среже котвеното въже и да се опъне едно платно, за да тръгне бригантината по течението и да се отдалечи от сушата…

Тя не довършва, замълчава, изчаквайки той да възприеме спокойно думите й. За да види той картината такава, каквато я вижда тя, както я вижда цял ден, след като морската карта на залива, разпъната на масата в кабинета й, се е отпечатала в съзнанието й. Сега долавя, че морякът се е извърнал, за да я погледне с особен интерес. Може би дори с възхищение. И с някакъв примес на развеселено очакване. Но учуденият му тон изглежда искрен.

— Виж ти. Добре сте се подготвили.

— Всичко, което притежавам, е заложено на тази карта.

Площад „Ментидеро“ се стеснява по посока на еспланадата, стената и морето, между артилерийския парк и казармите на Канделария. Край палатките, където се събират бежанските семейства, се палят нови огньове, на които врят гърнета. Чува се детска врява и откъслечен звън на настройвана китара. В последната редица от къщи има склад за въглища. Метли, овързани с тръстика, са подпрени на вратата, край която възрастна жена с черен триъгълен шал дреме на един стол. Зад гърба й белезникавата светлина на маслена лампа осветява чували и кошници, пълни с въглища.

— Щом вятърът се промени, „Марк Брут“ ще напусне залива — подхвърля Пепе Лобо. — Онова, което искате вие, е възможно да се опита само в открито море, далеч от батареите.

— Може да стане прекалено късно. Ще бъдат нащрек, сигурно ще има и ескорт. Така ни се отнема предимството на изненадата.

Лолита Палма забелязва как скептична усмивка се плъзва по устните на корсаря. От нощта на карнавала нищо, свързано с тези устни, не й убягва.

— Това е работа за Кралската армада, не за нас.

Събирайки цялото си хладнокръвие, Лолита Палма отново поглежда право в зелените очи. Мъжът я гледа така, че тя за миг не знае какво да каже. За Бога, мисли си тя. Може би той ми се струва такъв днес. Заради това, което правя или това, което искам той да направи. Заради това, което се каня да му причиня, на него, на кораба и на хората му.

— Армадата няма да се занимава с частни въпроси — отговаря тя накрая със съвършено спокойствие. — Най-много, ако успеем да изкараме платнохода от залива, някои канонерки от Ла Калета да се приближат, за да прикриват отстрани оттеглянето… Но никой нищо не ми гарантира.

— Били ли сте във флотската управа?

— Говорих лично с Валдес. И той ми каза това.

— „Кулебра“ е корсарски кораб, а не военен… Нито корабът, нито хората ми са подготвени за онова, което искате от мен.

Излезли са на насипа, където брули вятър, до беседката и полуизсъхналата градинка край барутните погреби. Малко по-надалеч е стената с караулките и оръдията, обвити в бавно тъмнеещия лилав сумрак, който постепенно обхваща всичко. Влажният и солен мистрал развява дантелената мантиля пред лицето на Лолита.

— Чуйте ме, капитане. Уведомих ви за двайсетте хиляди песо, които кара „Марк Брут“, но има нещо, което още не съм ви казала… Към обичайните премии, които бихте получили за спасяването на товара, ще добавя десет процента от тази сума.

— Четиридесет хиляда реала?… Сериозно ли говорите?

— Напълно. Две хиляди песо — чисти. Това би увеличило с една пета спечеленото от хората ви досега. Без да броим законно принадлежащата ви част от товара на спасения кораб, което вече споменах.

Следва дълго, преценяващо мълчание. Тя забелязва, че Пепе Лобо свива устни, сякаш за да подсвирне, но не го прави.

— За вас това явно е важно — казва корсарят.

— Жизненоважно. Не вярвам, че „Палма и синове“ ще може да продължи напред, ако не възстанови тази загуба.

— Толкова ли е зле положението?

— Няма накъде повече.

Неочакван, прям, почти груб, собственият й отговор я изненадва. За секунда тя задържа дъха си, слисана, без да се реши да откъсне очи от мъжа, който я гледа с много сериозно изражение. Навярно е било грешка да говори така, мисли тя силно обезпокоена. Да стига толкова далеч. Истината е, че никога не би направила подобно признание нито пред дон Емилио Санчес Гинея, нито пред сина му Мигел. Не би използвала този израз. Нито пред тях, нито пред някой друг. Лолита Палма притежава прекалено голямо благоразумие и прекомерна гордост. И познава своя град. В някакъв миг долавя интуитивно, че Пепе Лобо си дава сметка за всичко това, все едно че чете мислите й. Странно, но това я успокоява.

— Да отидем там би било равностойно на самоубийство — казва корсарят след кратко мълчание.

Спрели са се пред парапета на стената — като в нощта на Карнавала, мисли си Лолита — и Лобо се обръща също като нея в посоката, в която, отвъд вълните, плискани от вятъра в скалите под бастиона Кочинос, по права линия погледът стига до самотните, меки светлинки, които трептят в далечината, зад Рота, от другата страна на шестте левги вълнуваща се, разпенена вода, които ги делят оттам.

— При този вятър, който създава затруднения — продължава морякът, — единствената възможност би била да се приближим до френското укрепление при Санта Каталина и после да слезем някъде наблизо на брега… Което предполага, че на три пъти ще попаднем в обсега на оръдията.

— Няма луна. Това създава известно предимство.

— А също и редица неудобства. Както и рискове. Като например да се натъкнем в тъмнината на скалите на Гайинас… Онзи бряг е много коварен.

Морякът подпира двете си ръце на парапета, сякаш се обляга на фалшборда на кораба си. Гледа залива, наблюдава Лолита, държи се така, както навярно се държи и на борда на „Кулебра“. Изражението му е недоверчиво и замислено, като на човек, който не приема нищо като разбиращо се от само себе си — нито в морето, нито на сушата. Който никога не се доверява за нищо никому.

— Освен това — продължава Лобо, — стигнем ли веднъж на мястото, ще се наложи да се качим с абордаж на бригантината и да премахнем хората там… Това не може да стане без шум. Да не забравяме, че фелуката ще е пуснала котва наблизо и е добре въоръжена: две дванайсетфунтови каронади и шест оръдия от по шест фунта… И вие искате да поставя шалупата и хората си под дулата на батареите на сушата, да взема на абордаж бригантината и може би да вляза в сражение с фелуката…

— Точно така.

За Бога, казва си Лолита, чувайки собствените си думи. Не зная откъде вземам това хладнокръвие, но нека то бъде благословено. Да бъде благословена и тази отчаяна необходимост, която ми позволява да му говоря така. Спокойствието, което ме възпира да увисна на шията му и да го накарам да ме прегърне пак.

Корсарят сега кима бавно, навеждайки ниско глава. Като че ли е стигнал до заключение, което на нея не й е известно.

— Не зная какво си мислите за мен. Но ви уверявам…

Той замълчава или по-скоро оставя думите му да заглъхнат в неопределена въздишка, едновременно необичайна за мъж и съвсем мъжка. Гласът му и последвалото мълчание карат Лолита Палма да почувства как по кожата й плъзват тръпки. Потръпва едновременно от физическо желание и егоистична надежда. Второто светкавично се налага над първото и накрая остава само алчната жажда на неизбежния въпрос:

— Може ли да стане?

Пепе Лобо се смее. Меко, сдържано, но не се старае да го скрие. Човек би казал, че някой невидим току-що му е разказал шепнешком нещо забавно, което Лолита не е успяла да чуе. Смехът й дава надежда и същевременно я плаши. Никой, който не е чувал как се смее дяволът, хрумва й неочаквано, не би могъл да се смее така.

— Може да се направи опит — прошепва корсарят. — Морето има своите прищевки… Някои помагат, други — не.

— За това ви моля. Да опитате.

Той свежда поглед към плискащата се вода, вече почти черна в подножието на стената, където пяната, запращана от вятъра към скалите, им придава особено фосфоресциращо сияние.

— Признайте, че искате твърде много от мен.

— Признавам.

Корсарят продължава да гледа парцалите бляскава пяна. От всички мъже на света, казва си изведнъж Лолита, от всички, които познавам и с които ще се запозная занапред, този е най-добрият. А ме прегърна само веднъж.

— Защо би трябвало да го сторя?

Тя не отговаря веднага, защото още е учудена от току-що направеното откритие. От нечуваната сила на онова, което осъзнава за първи път. Всичко е толкова просто сега. Толкова очевидно, че собствената й наивност я ужасява: в онази нощ — отминала вече и невъзможна днес, — можеше да се отпусне без задръжки на гърдите на корсаря, долавяйки мириса на тялото му и здравия мъжки гръб под своите опипващи, несигурни и учудени ръце. Толкова силен и сигурен гръб, какъвто никога досега не си беше представяла. И досега не бе успяла да осъзнае какви ужасни последици може да има онзи кратък миг за мъжа, който гледа пред нея морето с наведена глава.

— Защото ви моля.

Казва го твърдо, но и предпазливо, сякаш пести и думите, и звука на гласа си. Осъзнава, че всяка неправилна стъпка може да накара Лобо да вдигне очи и да я погледне по съвсем различен начин, изтръгвайки се от унеса, в който го хвърля играта на меко сияещата пяна и всичко да се изгуби безвъзвратно във виолетовата нощ, която вече се спуска в ниските сенки край стената.

— Може да ме убият — шепне корсарят с трогателна непрестореност. — Мен и всичките ми хора.

— Зная.

— Не знам дали те ще поискат да го направят… Никой не може да ги принуди. Дори аз.

— И това зная.

— Вие…

Вдигнал е лице и я гледа в гаснещата светлина, но за него вече е прекалено късно. Макар че, щом чува последната дума, Лолита Палма се поколебава за миг в твърдото си намерение, но неочаквано чувства как смелостта й укрепва. И мълчи. Чуват се само вятърът и шумът на прибоя в скалите.

— Смъртна присъда — произнася шепнешком Пепе Лобо.

На Лолита й се струва учудваща бездушната точност на думата. Затова продължава да мълчи. Не всички победи са сладки, мисли си тя. Не и победите като тази.

— Никога нищо не сте знаели за мен — казва корсарят.

Не е казано със съжаление, отбелязва тя. Звучи по-скоро като техническо уточнение. Може би малко тъжно. Или примирено.

— Грешите. Зная всичко за вас.

Казва го по-нежно, отколкото би искала. Когато си дава сметка за това, замълчава нерешително за миг. Ето я отново, за един кратък миг, онази толкова сладостна, кратка, смущаваща слабост. Този път е прекалено далеч, за да усети мириса на тялото му.

— Всичко — повтаря тя малко по-сухо.

Сега размишлява върху последните си думи, за да се убеди, че те са напълно верни.

— Затова дойдох — добавя веднага. — Защото зная всичко, което ми е необходимо.

Прави й впечатление, че той отмества погледа си. Избягва да я гледа в лицето или може би иска да скрие своето.

— Трябва да си помисля… Да поговоря с екипажа си. Нищо не мога да ви кажа сега.

— Разбирам. Да. Но няма много време.

Чува се нещо като изплющяване. Той удря силно с двете си ръце по парапета. Двойният удар с длан отеква по голия камък.

— Чуйте. Не мога нищо да ви обещая. И вие не можете да изисквате такова нещо от мен.

Лолита се взира в него, почти с изненада. Колко са глупави мъжете, казва си тя. И този включително.

— Вече ви казах, че мога.

Прави крачка назад, щом вижда, че той пристъпва поривисто към нея.

— Веднъж ме целунахте, капитане.

Казва го така, сякаш споменът за това е достатъчен да го накара да не излиза от рамките на приличието. Морякът отново се смее, но смехът му е различен от онзи преди малко. Сега е по-силен и горчив. На Лолита този смях не й допада.

— И това — казва той — ви дава право да разполагате с живота ми.

— Не. Това ми дава право да ви гледам така, както ви гледам сега.

— Проклет да е погледът ви, сеньора. Проклет да е този град.

Прави още една крачка към нея и тя пак отстъпва предизвикателно. Остават така, неподвижни, един срещу друг. Гледат се в почти пълния мрак.

— На някое друго място по света аз…

Пепе Лобо млъква внезапно. Като че ли, угасвайки, светлината му отнема думите и всякакви настоящи или бъдещи доводи. Несъмнено има право, мисли си Лолита развълнувана. И му дължа отговор.

— Аз също — отговаря тя кротко.

Сега вече в думите й няма сметки и предпазливост. Гласът й е прозвучал шепнешком, като искрен стон, който се плъзва леко между двамата. Вече не може да вижда очите на другия, но долавя, че той клати обезсърчено глава.

— Кадис — чува го да произнася тихо.

— Да. Кадис.

Едва тогава намира смелост и го докосва, с плахия жест на момиче, което приближава разгневено животно. Ръката, която поставя съвсем леко над лакътя на мъжа, сякаш е лишена от всякаква тежест. И под пръстите си, под сукното на мундира, усеща как напрегнатите мускули на корсаря потрепват.

 

 

„План на пристанището на Кадис, съставен от контраадмирала на Кралската армада дон Висенте Тофиньо де Сан Мигел“. Пепе Лобо е прав, приведен над печатния образ на залива и пресмята разстояния с пергел, чиито краища отстоят на около миля един от друг, според мащаба, фигуриращ в горния десен ъгъл на картата. На светлината на лампа, окачена на тънката преградна стена, морската карта е разтворена на масата в тясната каюта, под илюминатора, чието стъкло е помътняло от тънък слой сол. Затова през него трудно се вижда звездното, безоблачно небе, което се върти много бавно около оста на Полярната звезда, над издължения гик с прибраното долно платно и единствената мачта на шалупата. При всеки по-силен порив на северозападния вятър, който стене навън и свири във въжетата, преградите и напречните греди поскърцват леко и „Кулебра“ се поклаща бавно, ту наляво, ту надясно над котвата, почиваща на три сажена дълбочина сред пясък и тиня, опъвайки котвеното въже между края на вълнолома Сан Фелипе и скалите на Коралес.

— Хората са събрани горе — казва Рикардо Мараня, който току-що е слязъл по стълбата от палубата.

— Колко липсват?

— Преди малко пристигна боцманът с още осем души… Само шест остават на сушата.

— Можеше да бъде и по-лошо.

— Можеше.

Като се приближава до масата, Мараня хвърля поглед на картата. Краищата на пергела, въртящ се между пръстите на Пепе Лобо, определят върху дебелата хартия точната дистанция — три мили, — която отделя шалупата от френската батарея, разположена в източния край на залива Рота, при държаното от французите укрепление Санта Каталина. Оттам брегът очертава на запад плитка двойна дъга от пет мили, които оформят залива: от форта до малкия нос Пунтиля и от него до Рота. Капитанът на „Кулебра“ е оградил с кръгче всяка от шестте батареи, защитаващи брега: освен тази на Санта Каталина, с далекобойните й оръдия, на картата са маркирани онези при Сиудад Виеха, Пунтиля, Гайина и шестнайсетфунтовите оръдия, които императорската войска е разположила до малкото пристанище, пред селището на Рота.

— В този час за нас ще са благоприятни тъмнината и вълнението — обяснява Лобо. — Ще се движим така, че батареите ще бъдат откъм левия ни борд, и ще преминем плитчините при Галера… Оттам нататък ще плаваме, докато стигнем до Пунтиля и после се приближаваме плътно към брега, като непрестанно измерваме дълбочината… Предимството ни се състои в това, че никой не очаква неприятели от тази страна… Дори някой да ни види, ще мине доста време, докато си даде сметка, че не сме французи.

Помощникът му продължава да стои приведен и да гледа картата с безизразен вид. Пепе Лобо забелязва, че изучава щателно трите очертани с молив кръгчета, намиращи се по левия край на залива. Младежът не казва нищо, но той знае какво мисли: прекалено много оръдия, прекалено наблизо. За да стигне до целта си, „Кулебра“ ще трябва да се плъзга крадешком в тъмнината, минавайки пред много огнедишащи дула. Ще бъдат достатъчни един по-зорък часови, една светлинна ракета или патрулна лодка, за да даде някоя от батареите залп от упор по „Кулебра“. А дъбовият корпус на шалупата, бърза и лека като момиче, не е като на боен кораб. Много малко й трябва, за да отиде на дъното.

— Какво ще кажете, лоцмане?

Младежът прави двусмислен жест. Пепе Лобо знае, че отношението му би било същото, ако му предложеше да плава директно към Санта Каталина и да влезе в престрелка с едрокалибрените оръдия на укреплението.

— Ако вятърът промени дори малко посоката си — казва той, — няма да можем да се приближим до мястото за пускане на котва.

Произнася го с присъщата си апатия. Както обикновено, коментира единствено техническите трудности. Нито дума за батареите. При това Мараня знае, също като капитана си, че ако не свършат всичко преди разсъмване и френските оръдия ги изненадат по светло, и „Кулебра“, и възможната плячка никога няма да напуснат залива.

— Тогава ще считаме, че не ни е провървяло — казва Лобо. — Подминаваме залива и толкова. „Довиждане, беше ми много приятно“.

Двамата стават и Пепе Лобо прибира картата. После поглежда Рикардо Мараня. Той не е направил никакъв коментар, откакто капитанът е споделил с него намерението си да върнат „Марк Брут“. Всичките му въпроси са били професионални, отнасящи се до маневрирането на кораба или начина, по който трябва да се разположат екипажът и корабът, за да постигне целта. Сега, в закопчания си догоре, тесен и елегантен дългопол сюртук, заместник-капитанът запазва обичайния си отегчен вид, сякаш това, което предстои да направи в близките часове е поредната обикновена задача. Рутинна и досадна маневра.

— Какво говорят хората?

Мараня свива рамене.

— Какво ли не. Но четиридесетте хиляди реала и перспективата за плячка помагат много.

— Някой иска ли да се върне на сушата?

— Не, доколкото ми е известно. Брасеро ги държи под контрол.

— Носи пистолета си, лоцмане. За всеки случай.

Като отваря един шкаф в стената, капитанът взема един зареден пистолет и го слага на кръста си, под куртката. Не е по-обезпокоен от обикновено, но знае, че трудният момент може да настъпи сега, при сигурната близост на сушата, когато всичко все още предстои и има време да се задават въпроси и да бъдат обсъждани с другарите. Макар да плава под коронования герб със замъка и лъва, един корсарски кораб не може да се похвали със строгата дисциплина на Кралската армада и разстоянието от недоволството до метежа е по-лесно преодолимо. По-късно, когато излязат в морето и работата започне, всеки ще действа, както е свикнал, зает с маневрата и битката. Сражаващ се за кораба и за живота си. Всички са прекарали много месеци на борда, понасяйки лишения и рискове. Очакват да получат пари, които ще загубят, ако не изпълнят договора си. Така че е прекалено късно да се връщат назад.

Рикардо Мараня чака в подножието на стълбата, заглушавайки кашлицата си с носна кърпа. Пепе Лобо за пореден път се възхищава на хладнокръвната невъзмутимост на заместника си. На светлината на газената лампа безкръвните му устни, от които току-що е свалил кърпата, изпъстрена както обикновено с тъмни петна, изглеждат още по-бледи. Тънката им линия се извива в мигновен намек за усмивка, когато Лобо стига до него и възприема официалния тон, използван на палубата.

— Готов ли сте, лоцмане?

— Готов съм, капитане.

Преди да се качи на палубата, Пепе Лобо се спира за момент.

— Има ли нещо, което искате да ми кажете?

Усмивката на другия става по-ясно изразена. Далечна и отчуждена, както обикновено. Така се усмихва той в долнопробните бордеи, когато сваля картите на масата, покрита с монети; пари, с които се прощава със същата лекота, с която ги печели, без да мигне, безстрашен пред случайността, както пред живота, с който съсипаните му бели дробове водят самоубийствена надпревара. За да се стигне до такова съвършено безразличие, казва си Лобо, се изисква дълго родово натрупване — както е с отлежаването на виното. Много поколения на губещи, или на добра порода. Вероятно и двете заедно.

— Защо да имам да казвам нещо, капитане?

— Прав сте. Да се качваме.

Когато излизат на хлъзгавата от влагата палуба под звездното небе, екипажът се е струпал на носа, между мачтата и дебелата греда на бушприта, където се очертават скупчените черни силуети.

Вятърът, който не е променил посоката си, продължава да свисти в такелажа, който вибрира, опънат като струни на арфа. Светлините на Кадис се виждат наблизо, откъм левия борд, зад черните фигури на шестфунтовите оръдия, прикрепени към портиците.

— Боцман!

Масивната фигура на боцмана Брасеро идва насреща.

— На вашите заповеди, капитане.

— Колко души са налице?

— Четиридесет и един, без да броим вас двамата.

Пепе Лобо отива до помпата за изгребване на вода, стояща зад брашпила. Мъжете се отдръпват, за да му направят път и разговорите стихват. Не може да види лицата им, те също не виждат неговото. Вятърът не е достатъчен, за да разсее миризмата, носеща се от телата и дрехите им: на пот, повръщано, на вино от наскоро напуснатите кръчми, на влажната топлина на нечисти женски тела. Миризмата, която от най-дълбока древност сподиря всички моряци по света, когато се връщат на борда.

— Отиваме да си върнем един кораб — заявява Лобо, като повишава глас.

После говори не повече от минута. Не е по речите, нито пък хората му обичат да ги слушат. Освен това става дума за корсари: не за нещастници, затворени насила на боен кораб, на които всяка седмица трябва да се чете флотският устав, за да им се вдъхва страх от Бога и от офицерите, заплашвани с телесни наказания и дори смърт, и в добавка с вечни мъки в пъкъла. Пред хора като тези е достатъчно да се спомене плячка, и ако е възможно, да се цитират подробности относно количеството. И той прави именно това. Накратко, с недълги и ясни фрази, напомня какво са спечелили досега, парите, които предстои да вземат, след като морският трибунал обяви пленените кораби за законна плячка, към които ще се добавят и 40 000 реала, които освен обичайната премия за залавянето, ще бъдат поделени между всички, увеличавайки с една пета това, което е взел всеки редови моряк, откакто се е зачислил към персонала на кораба. От другата страна има френски корсари, казва той в заключение, и навярно „Кулебра“ ще преживее трудни мигове близо до сушата, но нощта, вятърът и вълнението ще им помогнат. А когато се оттеглят — представя възможността като сигурност, отгатвайки мълчаливия и скептичен поглед на Рикардо Мараня — оръдията на съюзниците ще прикриват отстъплението.

— Пътьом — добавя той накрая, — ще дадем един бордови залп към онази вмирисана фелука, която жабарите държат там.

Смехове. Лобо замълчава и тръгва към кърмата, а по пътя хората му го потупват по ръцете и гърба. За останалото може да разчита на утвърдените рефлекси, на връзките, които продължителните плавания са изтъкали между него и екипажа. Става дума не толкова за дисциплина и обич, колкото за подчинение и практическа резултатност. За увереността, че са командвани от разумен и успяващ капитан, който рискува само колкото е необходимо, държи в безопасност плячката, кораба и хората си и разпределя справедливо на сушата всяка придобивка от плаването. И потвърждава на практика, че усилията и опасностите си имат цена. Тъкмо такава преданост очаква Пепе Лобо тази нощ от хората си: тя е необходима, за да успеят да стигнат в тъмнината до дъното на залива, да маневрират сръчно, да се бият както трябва и да се върнат с „Марк Брут“, влачен на буксир.

Щом стига до трапа, който е разположен точно до оръдие номер три на десния борд и на нивото на здраво прикрепената на палубата лодка, Лобо се навежда над фалшборда към фигурата, чакаща долу, в една лодчица, залепена до корпуса на шалупата: служител от търговската къща „Палма“, стар моряк, който обикновено служи за свръзка със сушата, когато са в пристанището.

— Сантос!

Другият се размърдва долу. Бил е заспал.

— На вашите заповеди, сеньор капитан!

— Вдигаме котва. Отнеси съобщението на господарката си.

— Веднага!

Греблата пляскат във водата и неясният, тъмен силует на малката лодка се отделя от шалупата, насочвайки се към вълнолома на пристанището. Пепе Лобо продължава към кърмата, минава покрай руля, поставен на средата, и се подпира на края на кърмата, до сандъка с инструменти и сигнални съоръжения. Дървото е влажно, но въпреки вятъра, просмукан от влагата в залива, температурата е прилична. С разкопчана над ризата куртка, Лобо вади пистолета, който носи на кръста си, и го слага в сандъка. После се заглежда в заспалия град зад ивицата на стените му, в тънещия в мрак двоен фронтон на Пуерта де Мар, оттатък вълнолома на пристанището. Гледа силуетите на закотвените кораби и оскъдните светлини, отразяващи се в черната вода, сред облачетата пяна, които къдри мистралът.

Навярно тя е будна в този час, мисли си той. Може би е седнала с книга в ръце и от време на време вдига поглед, за да види колко е часът. За да си представи какво правят в този момент той и хората му. Може би брои тревожно часовете. Или пък — което е най-вероятно, ако се съди по това, което Лобо смята, че знае за нея, — спи, чужда на всичко ставащо, равнодушна и сънува онова, каквото и да е то, което изпълва сънищата на спящите жени. За миг корсарят си представя мекотата на тялото й, изражението на очите й, когато ги отваря сутрин, леността на първите й движения, светлината на слънцето, която нахлува през прозореца и огрява лицето й. Това слънце, чийто изгрев някои от мъжете, които сега са на борда на „Кулебра“, никога вече няма да видят.

Зная всичко за вас. Тези бяха думите, които отправи към него на стената, на свечеряване, докато го молеше да изложи кораба и хората си на оръдията на залива Рота. Зная всичко, което ми е необходимо, каза тя, и това ми дава право да ви моля за това, за което ви моля. Да ви гледам така, както ви гледам. Подпрян на влажното тиково дърво, корсарят сега си спомня как този поглед, изпод полупрозрачните гънки на мантилята, развявана от вятъра, се забулваше от виолетовия мрак, докато се редяха една след друга пресметливите и студени думи, точни като градуираната скала на секстант. Същевременно той, неумел, каквито винаги са били мъжете, изправени пред загадката на плътта, живота и смъртта, гледаше как лицето й потъва в сенките на нощта и не се осмеляваше да я целуне още веднъж. Без да вземе със себе си по старателно подбрания път към нищото, който е на път да извърви — на който всъщност вече стъпи, когато се наведе над морската карта пред себе си, — нищо друго, освен гласа и усещането за физическата близост на жената, нейната топла и недостижима същност сред сенките, завладяващи съдбите им. „На някое друго място по света аз…“ Това беше всичко, което успя да каже, преди сам да се прекъсне, а после, примирен с хода на неизбежното, не добави почти нищо, защото с това странно признание, каквото не бе правил никога дотогава, всичко ставаше ясно помежду им. Беше готов за път, без погледи назад, без съжаления. Беше само един мъж, тръгнал по път, от който няма връщане назад, по морета, където не духат насрещни ветрове. Без страхове, без угризения, защото не е оставил зад себе си нищо и нищо не би могъл да вземе със себе си. Но тя трябваше да проговори, най-сетне, в последния момент. И това промени всичко. В онова „аз също“, така безутешно като гаснещият лилав сумрак над залива, отекна и затрептя нещо прастаро, идващо от вековете. Нещо, което звучеше като женски плач на стените на древна крепост: убеденост за невъзможно връщане, което прави по-пагубна дори самата смърт. А ръката, отпусната на неговата, лека като въздишка, означаваше само, че присъдата му е окончателна.

— Хората са готови, капитане.

Мирис на пура, който се разсейва бързо от вятъра. Слабият, тъмен силует на Рикардо Мараня се очертава насреща му, на нивото на невидимото му в мрака лице припламва краят на пура. Палубата започва да оживява от стъпки на боси крака, мъжки гласове, пукане и скърцане на различни скрипци.

— Дайте команда. Тръгваме.

— Слушам.

Огънчето на пурата се разгаря, помощникът му се обръща и се кани да тръгне.

— Рикардо… Ей… Лоцмане.

Настава кратко, неловко мълчание. Помощникът му е спрял.

— Кажете.

Гласът му издава учудване. Така, както никога не си говорят на „ти“ пред екипажа, никога, нито дори на сушата, Пепе Лобо никога досега не си е позволявал да се обърне към него с малкото му име.

— Ще бъде кратко и трудно пътуване… Много трудно.

Ново мълчание. След това в мрака прозвучава смехът на заместника му, прекъснат накрая от кашлица. Пурата описва червеникава дъга над борда и угасва при падането си в морето.

— Да потегляме към Рота, капитане. Пък после нека дяволът да разпознае своите.

 

 

В бараката си, по кърпена и не особено чиста риза, в оскъдната светлина на наполовина изгорялата свещ, Симон Дефосьо топи перото в мастилницата и регистрира изчисления и събития от изминалия ден в дебела тетрадка, която води методично, нещо като технически дневник на кампанията. В края на всеки ден прави едно и също, старателен както обикновено, отбелязващ съвестно всеки успех и всеки провал. През последните дни артилеристът е доволен: някои подобрения в специфичното тегло, приложени след много разправии с генерал Д’Абовил, увеличава обсега им. Прибягвайки до напълно сферични, идеално полирани гранати, без взривател и барутен заряд, заместени от трийсет фунта инертен пясък, гаубиците „Вилантроа-Рюти“ от две седмици успяват да достигнат площад „Сан Антонио“, сърцето на града. Това предполага ефективен обхват от 2 820 тоаза, благодарение на много деликатното съотношение между пясъка и оловото, което, изливано внимателно на последователни пластове в пълнителя на снаряда, докарва теглото им до деветдесет и пет фунта, колкото тежат същинските бомби, изстрелвани под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Вярно е, че понеже нямат нито барут, нито взривател, те никога не избухват, но поне падат горе-долу там, където трябва да паднат, със спорадични отклонения — които все още безпокоят Дефосьо, — от около петдесетина тоаза, като за отправна точка за изчисления се вземат камбанариите на църквата. Така, както се развиват нещата, излиза основателно и оправдано това, че „Монтьор“, за удовлетворение на маршал Султ, са писали, без да лъжат особено много — спестили са, да кажем, само една трета от истината, — че императорската войска бомбардира Кадис по целия периметър. Що се отнася до същинските бомби, една сполучлива комбинация от запалителни смеси, фитили и възпламенители — също плод на нескончаеми изчисления и на самоотвержения труд на Дефосьо и Маурицио Бертолди, — създава възможността, при подходящи вятър, температура и влажност, една от всеки десет да достигне сега целта си или околностите й, с фитил, който гори достатъчно дълго, за да избухне както трябва. Докладите, пристигащи от Кадис, макар в тях да се говори повече за страх и разрушения, отколкото за жертви, са достатъчни, за да се създава впечатление за успеваемост и да поддържат спокойствието на маршала. Въпреки това Дефосьо продължава да се терзае от убеждението, че ако му позволят да използва едрокалибрени мортири вместо гаубици, и бомби с по-голям диаметър с големи взриватели вместо сегашните, успехите в обхвата биха се доближили до желания разрушителен ефект, така че градът би бил направо изравнен със земята. Но подобно на отсъстващия маршал Виктор, Султ и неговият щаб се придържат прекомерно благоразумно към волята на императора и все така не желаят да чуят и дума за мортирите, още по-малко сега, когато „Фанфан“ и събратята му стигат докъдето трябва или почти докъдето трябва. Самият херцог на Далмация — такава е титлата, дадена от императора на Жан Султ — поздрави само преди дни Дефосьо по време на инспекция в Трокадеро. Противно на очакванията, херцогът беше в добро настроение. Един куриер, от тези, които са успели да прекосят Деспеняперос, без партизаните да ги провесят на някой дъб и да ги изкормят, е донесъл вестници от Мадрид и Париж, в които се говори за новия обсег на бомбардировките, а също и новината, че конвоят с последните картини, килими и скъпоценности, заграбени от Султ в Андалусия, е пристигнал непокътнат от другата страна на Пиренеите.

— Наистина ли не искате да ви повиша, капитане?

— Не, генерале — следва безукорно удряне на токове, както му е редът. — Но много ви благодаря. Все пак предпочитам да продължа със същия ранг, както знаят моите непосредствени началници.

— Виж ти. Същото ли казахте и на Виктор?

— Да, генерале.

— Чувате ли, господа?… Странен тип.

Дефосьо затваря тетрадката и се замисля за друго. Накрая поглежда джобния си часовник. После отваря празния сандък за муниции, който му служи за писалище и вади последното съобщение, получено същия следобед от испанския полицай. След двуседмично мълчание този странен индивид отново иска след пет дни, малко след четири часа призори, Дефосьо да даде няколко изстрела, насочени към конкретно място на града. Писмото включва скица на пространството, където трябва да паднат бомбите, макар капитанът, който познава схемата на Кадис по-добре от собствената си длан, да не се нуждае от план, за да го намери: то е в сектора, където попадат неговите избухващи гранати и може да се достигне без проблеми, стига източният вятър да не духа прекалено силно. Става дума за площада „Сан Франсиско“, разположен до манастира и църквата със същото име. Относително лесна цел за улучване с помощта на конвенционален барутен заряд и взривател, стига бомбите — проклетниците понякога сякаш имат своя собствена воля — да не решат да се отклонят надясно, наляво или да паднат по-близо, в морето.

Интересен субект е този комисар, мисли си артилеристът, докато пали хартията откъм единия ъгъл и я пуска да изгори на земята. Не особено симпатичен, безспорно. С орловото си, мрачно лице и решителния поглед, в който проблясват сдържана ярост и неудовлетворена отмъстителност. От първата им тайна среща на брега Симон Дефосьо не е отговарял писмено на съобщенията на испанеца. Счита го за ненужно и рисковано. Не за себе си, защото винаги може да се оправдае с извинението, че това е информатор, помагащ му да насочва правилно изстрелите, а заради сигурността на другия. Времената не са подходящи нито за грешки, нито за игрички. Артилеристът се съмнява, че властите от другата страна ще приемат за естествено един от полицаите им, в сътрудничество с неприятеля, да насочва някои от попаденията на бомбите, които падат в града, рушат имущество и отнемат живот. Този Тисон сякаш поема хладнокръвно рисковете, но Дефосьо не желае да ги увеличава с някоя своя недискретност. Дори верният Бертолди, който помогна при срещата, не е в течение на това, което се е говорило: още смята, че си имат работа с обикновен шпионин или информатор. Що се отнася до капитана, той се задоволява да изпълнява своята част от споразумението, като прави така, че на определените дати и в посочените часове сержант Лабиш и хората му да насочват залповете, винаги с бомби без барут и взривател. Обстрелът си е обстрел и в крайна сметка, нима не е все едно дали снарядите падат на едно или друго място? Колкото до историята с мъртвите момичета, той предполага, че в случай на успех комисарят ще му изпрати някакво съобщение. Така или иначе, Дефосьо все така е готов да поддържа комисаря. Но не безкрайно, разбира се. Всяко нещо си има граници.

Артилеристът се изправя и отново поглежда часовника си. После взема мундира и шапката си, загася свещта и след като отмахва одеялото, покриващо входа на бараката, излиза навън, в тъмното. Небето е обсипано със звезди, северозападният вятър разгаря пламъците в близкия бивак, където неколцината дежурни войници топлят гърнето с обичайното вариво от препечен и смлян ечемик, претендиращо да бъде кафе, макар че нито мирише на кафе, нито има вкус на кафе, нито пък съдържа дори и зърно кафе. Червеникавите пламъчета осветяват с танца си дулата на пушките и призрачните лица, по които играят сенки и отражения.

— Една чаша, капитане? — пита някой, когато той минава покрай тях.

— Може би по-късно.

— По-късно няма да е останала и капчица.

Дефосьо се спира и приема тенекиеното канче, което му подават и с него в ръка тръгва в мрака към наблюдателната кула, издигаща се на няколко крачки оттам, като внимава къде стъпва. Лятото пристига с големи горещини по бреговете на залива, живакът стига до четиридесет градуса на сянка, и с милиони комари, идващи от ниските и застояли води, които измъчват денем и нощем императорската войска. Поне, казва си Дефосьо, докато наквасва устни в топлата неприятна течност, северозападният вятър прогони страховитата жега от предишните дни: донесена от източния вятър, наричан тук „солано“ или „сироко“, който идва от Африка и носи лоши трески и задушни нощи, пресушава потоци, убива растенията и подлудява хората. Казват, че по-голямата част от убийствата, извършени по тези земи, където хората по нрав са склонни към престъпления, се случват, когато духа вятърът „солано“. Последният скандален случай е от преди три седмици, станал в Херес. Един подполковник от драгуните, който живеел извънбрачно с испанка — много командири и офицери си позволяват този лукс, докато редовите войници се разтушават в публични домове или като изнасилват жени на своя отговорност и свой риск, — бил убит с кама от съпруга й, общински чиновник и миролюбив човек, заклел се във вярност на крал Жозеф, така че не можело да се намери друг мотив, освен личен. Вероятно под влиянието на топлия вятър, който кара кръвта да кипне и размътва мозъка.

Симон Дефосьо допива утайката на течността, оставя празното канче на земята и се качва по скърцащата стълба, която води до платформата на наблюдателницата, подобна на блокхаус благодарение на дебелите греди от чиклански бор. След пет минути лейтенант Бертолди и другарите му ще открият огън — последният предвиден за деня — от батареята на „Фанфан“ срещу различни места на града, сред които площад „Сан Антонио“, „Сан Фелипе Нери“ и сградата на митницата, в изпълнение на онова, което от месеци се е превърнало в установена програма: няколко изстреляни бомби на границата на обсега при първата утринна светлина, а после нови залпове в обедните часове, по времето за вечеря и след полунощ. Обикновен, всекидневен режим: бомбите нанасят повече щети отпреди, но никой не очаква те да променят нещо. Дори херцогът на Далмация. Надничайки от една бойница, Дефосьо наблюдава меланхолично пейзажа: ширналия се залив и малкото светлини на заспалия град, с отдалечения фар на Сан Себастиан, примигващ в далечината. Вижда се светлина в някои прозорци от страната на остров Леон, а лагерните огньове на двете войски се простират надалече, във формата на двойна дъга, по каналите чак до Санкти Петри, очертавайки фронтова линия, която не е помръднала и с педя през последните четиринадесет месеца, от битката при Чиклана. Вече няма и да помръдне — освен назад. Заради лошите новини, пристигащи от останалата част на Полуострова — победата на Уелингтън над маршал Мармон при Арапилес и навлизането на англичаните в Саламанка, слуховете за отстъпление на север се плъзнали из войската в Андалусия.

Във всеки случай Кадис си е на мястото. След като маха капачето на окуляра на монтирания на триножник модерен далекоглед „Томас Джоунс“ с възможност за нощно виждане, чиято широка тръба е дълга почти един метър — необходимо е било изтощително водене на преписки в продължение на половин година, за да го извоюва за Кабесуела — Дефосьо обхожда с мощната оптика тъмните контури на града, спирайки се на сградата на митницата, където се е настанило регентството. Освен църквата „Сан Фелипе Нери“, където заседава бунтовният парламент — по-далечна и по-трудна за достигане, — митницата е една от любимите му цели. След много опити, налучквания и пропуски, артилеристът е успял да центрира изстрелите върху сградата, изсипвайки отгоре й няколко добре насочени бомби. Такова е намерението му и тази нощ, ако Бертолди се премери добре и северозападният вятър не наруши траекториите.

Когато Симон Дефосьо вече се кани да отстъпи от далекогледа, една сянка преминава бавно през обектива. Като придвижва далекогледа надясно, капитанът я следи любопитно известно време. Накрая установява, че сянката, уголемена и сплескана от силата на оптическия инструмент върху огромната черна повърхност на залива, е всъщност кораб, който с опънати платна плава бавно в мрака, подобен на призрак.

 

 

От наблюдателната кула на терасата, освежавана от вятъра, който нахлува през прозореца от север, Лолита Палма също гледа през далекоглед. Линията на крайбрежието, където умират звездите, изпълващи небосвода, едва се различава в широката чернота на залива. Под тъмния хоризонт, обагрен от мастиления мрак, който през последния час на нощта сякаш става по-наситен, няма други светлини, освен периодичното проблясване на фара на Сан Себастиан вляво, както и няколкото слаби светлинки на Рота, подобни на слезли много ниско звезди, примигващи приглушено в далечината.

— Скоро ще се зазори — отбелязва Сантос.

Лолита гледа надясно, на изток. Зад тъмните височини на Чиклана и възвишението на Медина Сидония, по хоризонта се вие едва забележима синкава линия, където звездите започват да гаснат. На тази зараждаща се светлина ще й е необходим повече от час, за да прогони тъмнината от залива, от мястото, в което тя се взира безрезултатно от доста време, със свито сърце и мъчейки се да проникне с очи в мрака. И дебнейки за всеки знак, че „Кулебра“ може да е близо до целта си. Но не вижда нищо друго, освен нощта. Далекогледът не показва нищо конкретно, всичко изглежда спокойно. Може вятърът да ги е забавил, решава притеснено тя. Необходимостта да правят много маневри, за да се приближат. Или пък се е оказало невъзможно да навлязат в залива и са били принудени да отплават към открито море, отказвайки се от опита си.

— Ако ги бяха разкрили, щяхме да го разберем.

Жената се съгласява, без да отрони и дума. Знае, че старият моряк има право. Цялото това спокойствие показва, че където и да е шалупата, още никой не я е открил. В противен случай някоя от френските батареи, разположени между укреплението Санта Каталина и Рота, отдавна щеше да е открила огън, а вятърът, духащ откъм онзи бряг, би донесъл шума на битката. Тишината обаче е пълна, ако не се брои мистрала, който се движи свободно и на моменти вие из залива.

— Да се стигне дотам не е лесно — добавя Сантос. — Отнема време.

Лолита се съгласява отново, неуверена и притеснена. Когато вятърът духа много силно през отворения прозорец, тя трепери от студ, въпреки вълнения шал, който е наметнала над халата — косата й е прибрана под копринена шапчица, на краката си има чехли от марокен. От два часа не е напускала кулата и е прекарала без сън почти цялата нощ. Последния път се е качила след кратка и неспокойна дрямка, без да успее да заспи дълбоко, докато прислужникът остана да дежури с указания да съобщава и за най-малката новост. Но много скоро отново се качи на терасата и му бе поискала нетърпеливо далекогледа. Сега е с премръзнали ръце и лице, разстроена от дългото чакане, а очите й сълзят от напрегнатото взиране. Обхожда старателно с далекогледа черната линия на брега, отдясно наляво, задържайки кръга на обектива в тъмното петно на залива: но там има само мрак и тишина. Мисълта, че „Марк Брут“ и товарът му са изгубени завинаги, че е пропаднала единствената възможност да си ги върне, я изпълва с мъка.

— Опасявам се, че няма какво да се прави — прошепва тя. — Нещо ги е възпрепятствало.

Сантос казва търпеливо, с утвърдената от вековете флегматичност на морските хора, свикнали с обратите на съдбата.

— Не говорете така… Капитанът си знае работата.

Мълчание. Вятърът духа силно, развява и опъва прането, простряно по близките тераси, сякаш това са савани на обезумели призраци.

— Разрешавате ли да пуша, доня Лолита?

— Разбира се.

— С ваше позволение.

На краткото проблясване на огънчето, докато прислужникът си запалва пурата, Лолита Палма вижда дълбоките бръчки, прорязващи лицето му. Пепе Лобо, мисли си тя, сега навярно е заобиколен от подобни лица: израснали и калени в морето мъже. Без особено усилие може да си представи как корсарят — ако не се е отказал от начинанието и още е там — се взира в тъмнината от носа на шалупата. Как дебне за всеки звук, който не се дължи на вятъра и скърцането на дърво и платно, а междувременно морякът, който измерва дълбочината, отброява с тих шепот сажените вода под кила и всички чакат, сгърчени от напрежение, връзващо езиците и пресушаващо устата, проблясъка на вражеския залп, който ще помете палубата.

Нов повей на влажния мистрал вие над терасите и стига до прозореца на наблюдателната кула. Трепереща под шала, жената чувства сега, точно и ясно като отворена рана, празнотата, оставена от жестовете, които така и не направи, тишината на всички думи, които така и не произнесе, докато сумракът на свечеряването — оттогава са изминали само няколко часа, а изглеждат низ от години, — забулваше чертите на мъжа, споменът за когото я кара да потръпва: бялата следа на усмивката по загорялата кожа на лицето, отблясък на мокро грозде в светлите очи, отсъстващи, вперени в нощта, която неминуемо завладява и чувствата им, и техния живот. Може би той ще се върне, когато всичко свърши, казва си тя бързо. Може би тогава ще успея — или не. Ако не успея, тогава — никога… А ако успея, ще е завинаги.

— Ето, там! — възкликва Сантос.

Стресната, Лолита Палма поглежда в тази посока. Задържа дъха си, а кожата й настръхва. През залива вятърът донася глух и монотонен шум, глух като много далечни залпове. В залива на Рота, над черната повърхност на морето, проблясват малки огнени точки.

* * *

Трески от цепещо се дърво, светкавици от изстрели и крясъци на мъже. При всеки изстрел „Кулебра“ потръпва цялата, сякаш е жива — или сякаш умира. Откакто шалупата най-после успя да отдели носа си от носа на бригантината, накланяйки се наляво, Пепе Лобо не е имал време да провери как вървят нещата при Рикардо Мараня и неговата абордажна група. Въпросната група едва-що се беше покатерила на „Марк Брут“ — цяло чудо бе, че не счупиха бушприта при последното тихо приближаване в тъмнината, въпреки че бяха вече срещу вятъра, — когато цялото внимание на Пепе Лобо бе погълнато от кораба без светлини, който откри огън по тях откъм десния борд. Не очакваше да се натъкне на никой от тази страна и внезапното предупреждение, че има кораб, пуснал котва от подветрената страна и отдясно на плячката, го изненада в последния момент, когато вече не можеше да промени маневрата: беше въоръжен, лек кораб. Вероятно още един корсарски кораб, кръстосващ залива, в последните часове също бе хвърлил котва тук. Единственият му, изолиран изстрел издаде атакуващите преждевременно, но сега вече това е без значение. Има други неща, които го занимават. Вражеският кораб, вдигнал котва, се носи на силния вятър, превърнат в клада, откакто „Кулебра“, веднага щом Мараня и неговите шестнайсет души взеха на абордаж „Марк Брут“, запали нещо на борда му, след като изстреля от десния си борд, от упор, един залп от четирите шестфунтови оръдия.

Проблемът е по левия борд на пленената бригантина или по-скоро там, където Пепе Лобо вижда сега как проблясват изстрелите на оръдия и пушки, идващи откъм корсарската фелука, пуснала котва съвсем наблизо. В тъмнината Лобо не може да види добре дори мачтата на собствения си кораб, но отблясъкът на горящия кораб, който продължава да се носи с вятъра по течението, и периодичната стрелба на „Кулебра“ показват, че положението на такелажа и платната, които плющят и се издуват горе, на силния вятър става все по-окаяно: гротът е разкъсан на няколко места, части от него висят до средата на мачтата, може да маневрира единствено с марсела. На палубата, покрита с трески и заплетени късове от въжета, очертани в безмилостните проблясъци на оръдейните изстрели, членовете на екипажа на шалупата се опитват да снаждат скъсаните браси и фалове, за да поддържат способността за маневриране, докато артилеристите чистят, зареждат и отново насочват четирите оръдия на десния борд. Пепе Лобо минава тичешком покрай оръдията, побутва нерешителните и помага на артилеристите да дърпат въжетата, удържащи лафетите.

— Огън!… Огън!

Очите му сълзят от изгорелия барут, виковете му се давят в грохота на битката. Прекалено близо са до неприятелската фелука, която остава на котва и ги обстрелва яростно. Три шестфунтови оръдия и по една дванайсетфунтова каронада на всяка страна, както е осведомен Пепе Лобо. Каронадата стреля с картеч и на това разстояние изстрелите постигат опустошителни резултати на палубата на шалупата. При всеки удар, който поема, корпусът на „Кулебра“ се разтърсва така, че се залюлява мачтата, по която висят свободно скъсаните обтяжки. Има прекалено много проснати хора по палубата: тези, които са паднали мъртви или ранени и другите, които се крият ужасени, опитвайки да се предпазят от стрелбата и профучаващите отвсякъде трески. Лобо се радва, че е спуснал в морето лодката, преди да навлезе в залива, защото на борда, при тези попадения, тя щеше да се е превърнала в трески, смъртоносни за стоящите наблизо.

— Ако искате да си тръгнете живи оттук, не спирайте да стреляте!

Нова пукотевица. След всеки гърмеж оръдията подскачат, задържани от въжетата. Започва да се чувства липсата на хора. Още преди битката, за да се попълни групата, която трябваше да вземе на абордаж „Марк Брут“, оръдията останаха без достатъчно хора, които да ги обслужват. Онези, които продължават да се бият, не спират да кашлят, да трият сълзящите си очи и да ръсят през зъби ругатни, докато дърпат въжетата и пак насочват оръдията за стрелба. Лобо се присъединява към тях, прежулвайки ръцете си с въжетата, докато дърпа отчаяно. После отива на кърмата, препъвайки се в изпочупени дъски и паднали тела. Смътно усещане за загуба на контрол и неминуема катастрофа започва да го кара да губи спокойствие. Вятърът отнася бързо дима от изстрелите и той може да различи все по-ясно стройния, черен силует на пусналия котва кораб, от чийто десен борд почти непрекъснато проблясват оръдеен огън и изстрели от мускети. За щастие, мисли си той трескаво, е прекалено наблизо и батареите на брега не се решават да стрелят, страхувайки се да не улучат фелуката.

— Ляво на борд! Завърти докрай щурвала!… Ако се забием в нея, няма да излезем оттук!

Единият от рулевите — или по-скоро неговите останки, разфасован е като в кланица — се търкаля близо до левия борд. Шотландеца натиска щурвала в противоположна посока с всички сили. Пепе Лобо се опитва да му помогне, но се подхлъзва на дъските, потънали в кръв. Когато се изправя, един оръдеен куршум удря корпуса като гигантски юмрук, със сух трясък, и отваря на палубата дълга цепнатина, останала сякаш след удар с брадва. Лобо, който е паднал отново, затваря очи, а след няколко секунди ги отваря объркан. На заревото от стрелбата и горящия кораб, носещ се по вятъра, вижда, че щурвалът играе свободно на едната и на другата страна и че Шотландеца е паднал на четири крака и влачи червата си, застъпва ги с колене и реве като животно. Капитанът става на крака, с едно движение го бутва и взема щурвала, но той не работи. „Кулебра“ е останала без управление. В този момент стават едновременно няколко неща: сигнална ракета се издига откъм брега и осветява залива, в същото време гротът се раздира от горе до долу, мачтата пада с протяжен трясък на цепещо се дърво, и докато отгоре валят въжета, скоби, скрипци, платно и трески, бордът на кораба със скърцане се врязва в неприятелската фелука, а останките от такелажа на единия кораб се оплитат в другия.

Вече няма какви заповеди да се дадат. Нито на кого. Безпомощен, на последната светлина на ракетата, угасваща в небето, Пепе Лобо вижда как умира боцманът Брасеро, докато се опитва да отстрани останките от фалове, шкоти и платна, паднали върху оръдията: един шрапнел отнася половината му глава. От двата кораба, опрели борд в борд, трещи стрелба — хората стрелят от упор с мускети, къси пушки и пистолети. Като изоставя щурвала, Лобо се обръща към сандъка на кърмата, вади оттам заредения пистолет и грабва една крива сабя. Докато прави това, чува далечен грохот и поглежда над борда, към морето, където се надигат стълбове пяна. Френските батареи са започнали да стрелят от плажа. За секунда се запитва дали все пак се стараят да улучат „Кулебра“, независимо, че е залепена за фелуката. Тогава, на все по-отслабващата светлина от горящия кораб, който продължава да се отдалечава, Лобо вижда да минава, много бавно и много близо до загиващата шалупа, тъмният силует на „Марк Брут“, с опънато предно платно и изопнати въжета, а на кърмата стои една слаба и невъзмутима фигура, в която разпознава Рикардо Мараня.

Равнодушен, корсарският капитан се обръща към онова, което е останало от кораба му. Непоправимостта на катастрофата възвръща спокойствието му. Вече вижда около себе си само изстрели, дим и шум, раздиращи се платна, скъсани въжета и осакатени тела, трясък на чупещи се дъски, свистене на куршуми и картеч, викове и ругатни. Съборена от обстрела, една рея от бизанмачтата на неприятелската фелука е паднала върху шалупата, всявайки още по-голямо объркване на палубата, където всеки проблясък от изстрелите се отразява в нещо подобно на плътен слой червен лак. Човек би казал, че някой пиян бог току-що е излял там безброй кофи, пълни с кръв.

Един изстрел на каронадата помита кърмата, разцепва преградата при стълбата към трюма и вдига облак от трески. Вцепенен от внезапен студ, Пепе Лобо поглежда надолу с изненада и докосва окървавените си панталони: течността е топла, лепкава и излиза с равномерно клокочене, сякаш изтласквана от помпа. Виж ти, казва си той. Значи това било. Любопитен начин да свършиш, казва си накрая, когато силите му изневеряват и се подпира на разрушената преграда. Не си спомня за Лолита Палма, нито за бригантината, която Рикардо Мараня е спасил. Преди да падне, мисли само, че не му остава дори една греда, на която да вдигне бяло знаме.