Артуро Перес-Реверте
Обсадата (15)

14.

— Странен проблем е вашият.

На оскъдната светлина на свещ, затъкната в гърлото на бутилка, Симон Дефосьо оглежда внимателно мъжа срещу себе си. Лицето му е типично испанско — жълтеникаво, с остри черти и орлов нос. Гъстите, къдрави бакенбарди се съединяват с мустаците и очертават рамка около тъмните очи — безизразни и несъмнено опасни. Ако се съди по външния му вид, може да е военен или дори доброволец, от онези, които напускат строя и се разбягват на всички страни в открито сражение, но се оказват страховити и жестоки при засади и кланета. Според това, което капитанът знае за посетителя си, той е полицай, но надали редови. Най-малкото разполага с достатъчно влияние и пари, за да стигне до него с испански и френски пропуски в джоба, без да го арестуват или убият.

— Проблем, който няма да разреша без вашата помощ, сеньор майор.

— Аз съм само капитан.

— О, извинете.

Говори френски доста правилно, забелязва Дефосьо. Произнася може би малко прекалено твърдо „р“-то, на моменти свежда поглед и мръщи вежди, докато търси някоя дума или произнася еквивалента й на испански. Но се справя отлично. Много по-добре, признава си артилеристът, отколкото той самият с езика на Кастилия, на който може да каже съвсем малко повече от „Буенас диас, сеньорита“, „Куанто куеста?“, „Малдитос канаяс“^[1].

— Сигурен ли сте в това, което ми разказвате?

— Сигурен съм във фактите… Седем мъртви момичета, три от тях на места, където малко след това са паднали бомби… Вашите бомби.

Испанецът седи на разнебитен стол и е разгърнал на масата план на Кадис, който преди малко е извадил от вътрешния джоб на дългия си, кафяв редингот, стигащ до средата на ботушите му. Лейтенант Бертолди, който пази отвън, за да е сигурно, че никой няма да прекъсне разговора, го е претърсил при пристигането му и твърди, че не носи оръжие. Седнал на празен сандък от муниции, Симон Дефосьо от своя страна подпира гръб на олющената стена на превърнатата в склад за боеприпаси стара къща, разположена край пътя от Трокадеро за Ел Пуерто де Санта Мария, близо до пясъчната линия, където посетителят е слязъл от лодката преди малко повече от час. Общуването с испанците прави недоверчив всекиго и френският капитан не е изключение. Шапката му е на масата, шинелът е наметнат на раменете, сабята е между краката му, а на кръста си има зареден пистолет.

— Във всички случаи е духал източен вятър, както ви казах — додава събеседникът му. — Умерен. И бомбите са избухнали.

— Посочете ми отново точните места, ако обичате.

Двамата пак се навеждат над плана. На светлината на свещта испанецът показва местата в града, които са отбелязани с молив. Въпреки скептицизма си — всичко това продължава да му изглежда като една голяма глупост — Дефосьо чувства бодване на любопитство. В края на краищата, става дума за траектории и точки на попадения. За балистични резултати. Колкото и да е налудничаво това, което си е наумил този тип, то очевидно има връзка с работата, която самият Дефосьо извършва ежедневно. С изчисленията, разочарованията и надеждите.

— Абсурдно е — заключава той и се обляга назад. — Не може да съществува взаимовръзка между…

— Има я. Не мога да ви кажа от какво естество е, нито защо възниква. Но връзката съществува.

Има нещо в изражението на госта, което Дефосьо се опитва да разбере. Ако това „нещо“ беше изражение на фанатик или маниак, всичко би било лесно: разговорът би приключил точно тук. Приятна вечер и благодаря, че дойдохте да ми разкажете баснята си, сеньор. Довиждане. Но случаят не е такъв. Пред себе си капитанът вижда спокойна увереност. Твърдост. Това не му прилича на порива на някой екзалтиран ум. А и ако се съди по начина, по който е изложил историята си, също не би могло да се каже, че испанецът е човек, склонен да фантазира. Освен това такова нещо би било необичайно за един полицай. Толкова повече, ако се съди по външния му вид на ветеран. Освен това, решава артилеристът, има определени неща, които трудно би могъл да измисли.

— Затова вие решихте, че този наш агент…

— Разбира се — усмивката на испанеца е странна, едва забележима. — Съществуваше някаква връзка и аз реших погрешно, че този човек е въпросната връзка.

— Какво стана с него?

— Чака присъда. И участта, полагаща се на шпионите… Във война сме, знаете го не по-зле от мен.

— Смъртна присъда ли?

— Предполагам. Това вече не е по моята част.

Дефосьо мисли за мъжа с гълъбите, с когото така и не се е запознал. Познаваше само съобщенията му, докато те не престанаха да пристигат. Така и не узна мотивите му: дали шпионираше за Франция за пари, от патриотизъм или по други подбуди. До днес не знаеше дори името или националността му. Генерал Мокери, новият началник на главния щаб на Първи корпус е човекът, който се занимава с този род въпроси след заминаването на генерал Семеле: с военно разузнаване и други подобни. Мъгляв, сложен свят, за който капитанът предпочита да не знае много. Не повече от необходимото. Но във всеки случай онези гълъби му липсват. На докладите, които пристигат сега — войската на императора има, разбира се, и други доверени лица в града — им липсва безкрайната прецизност, с която ги изработваше заловеният агент.

— Проявили сте голяма дързост, идвайки тук по този начин.

— Е… — Другият прави неопределен жест, с който обхваща заобикалящото го пространство. — Това все пак е Кадис, нали?… Хората сноват насам-натам през залива. Предполагам, че за един френски военен не е лесно да свикне с подобна мисъл.

Говори много свободно, с характерно испанско безочие, мисли си Дефосьо. Събеседникът му го наблюдава внимателно.

— Защо приехте да се срещнете с мен? — пита той накрая.

Сега е ред на капитана да се усмихне.

— Писмото ви събуди любопитството ми.

— Благодаря ви.

— Не бързайте с благодарностите — Дефосьо клати глава. — Все още имам време да ви предам на жандармите… Не ми допада идеята да се видя изправен пред военен съд, обвинен в общуване с неприятеля.

Отговаря му къс и сух, но безгрижен смях.

— Не се безпокойте за това. Пропускът ми е подпечатан в щаба на императорските войски в Чиклана… Освен това, аз съм само един полицай.

— Никога не съм хранил топли чувства към полицаите.

— Нито пък аз към негодниците, които убиват петнадесетгодишни момичета.

Двамата мъже се гледат мълчаливо. Испанецът е спокоен и непринуден, французинът — замислен. Секунда по-късно последният се навежда отново над плана на Кадис и отправя нов внимателен поглед към отбелязаните с молив места, разглеждайки ги едно по едно. Засега в неговите очи това са само места на попадения. Свидетелства за постигната цел, тъй като в шест от седемте случая бомбите са достигнали града и са избухнали както трябва. За мъжа срещу него обаче тези маркировки означават нещо друго: те са конкретните образи на седем момичета, умъртвени след изключително жестоки мъчения. Въпреки резервите си относно общото тълкувание на въпроса, Дефосьо нито за миг не се е усъмнил в достоверността на точните факти в разказа. Никога не би доверил нито живота, нито богатството си — ако разполагаше с такова, — на човека срещу себе си, но знае, че той не лъже. Поне не съзнателно.

— Разбира се — казва накрая, — този разговор никога не се е състоял.

Никога, повтаря другият като ехо, с тон на човек, свикнал с несъществуващи разговори. Извадил е табакера, облицована с хубава кожа и предлага пура на капитана, който я приема, но я прибира в джоба си — отлагайки рядкото удоволствие за по-късно. Вятърът играе голяма роля, казва после Дефосьо, докато движи ръка по плана. Влияе върху траекторията и локализацията на изстрела. В действителност всичко е свързано: температурата и влажността на въздуха, състоянието на барута. Даже горещото време — каналът на дулото се разширява от високата температура, а това влияе много на точността на изстрела.

— Един от проблемите ми се състои точно в това, че не успявам да изпратя бомбите там, където искам… Поне невинаги.

Полицаят, който е прибрал табакерата и държи пурата си незапалена в ръка, посочва с нея отбелязаните на плана места на попадения.

— Какво ще ми кажете за тези?

— Ясно е от пръв поглед. Вижте. Пет от бомбите са паднали в онази част на града, която е по-близо до нас, групирани в южната третина… Само тази тук е отишла по-далеч, почти на границата на възможния обсег по онова време.

— Сега стигат по-надалеч.

— Да — по лицето на капитана се изписва сдържано задоволство. — Малко по малко напредваме. И ще покрием целия град, не се съмнявайте. Но за тогава този изстрел…

— Тясната част на улица „Паскин“, зад параклиса „Дивина Пастора“.

— Точно така. Той беше по-сполучлив от другите. Доста време ми отне, докато постигна отново подобен обсег.

— Искате да кажете, че в онзи ден не сте се прицелвали в онова място?

Дефосьо, малко засегнат, леко се изпъчва.

— Сеньор, насочвах стрелбата към цели, които влизаха във възможностите ми. Всъщност още го правя, понякога. Към места, които мога да достигна… По-скоро е въпрос на дистанция, отколкото на точност.

Сега пък испанецът изглежда разочарован. Държи пурата още незапалена между зъбите и гледа плана, като че ли внезапно му е станал непознат.

— В такъв случай никога не се знае къде ще паднат вашите бомби, така ли?

— Понякога знам, понякога не. Бих могъл да го знам, ако разполагам с всички данни относно момента на падане на бомбата, както тук, така и отсреща: взривателната мощ на барута, температурата, влажността на въздуха, вятъра, атмосферната обстановка. Но това е невъзможно. А дори да беше възможно, надали сме в състояние да извършим необходимите изчисления.

Другият мъж е сложил ръка на масата. Ръката му е груба, масивна, с изгризани, тъпи нокти. Един пръст преминава по улиците, сякаш чертае някакъв маршрут.

— Но има някой, който е в състояние да го направи: убиецът. Той постига точността, която е необходима на вас.

— Съмнявам се, че това става съзнателно. — Дефосьо се чувства раздразнен от тона на другия. — Никой не може да изчисли това с такава точност… Не е по силите на никое човешко същество.

В това се състои един от основните проблеми на артилерията, додава капитанът, откакто хората са измислили огнестрелното оръжие. Дори Галилей се е занимавал с него. Опитвал се е да намери начин да установи каква геометрична фигура образуват при определени условия траекториите на летящите снаряди. И основното предизвикателство пред капитан Дефосьо в Кадис е това: да установи и отчете факторите, благодарение на които едно оръдие въздейства върху траекторията на бомбите. Температурата на цевта, съпротивлението на въздуха, триенето и тъй нататък — всичко това. Защото едно е въздухът в покой и съвсем друго — вятърът. Ветровете, в този случай. Кадис е град, в който ветровете тъкат истински лабиринт.

— Можете да не се съмнявате в това.

— Не се съмнявам. От месеци го бомбардирам.

Испанецът е запалил пурата си, навеждайки се към горящата свещ, сложена в бутилката. През затворените капаци — прозорците на къщата нямат стъкла, — се чува как тракат колелата на каруца, която минава бавно по близкия път. Чуват се и гласове на войници, които си разменят паролата с лейтенант Бертолди. Скоро пак се възцарява тишина.

— Ако това, което ми разказвате, е вярно — подхваща пак Дефосьо, — може да става дума само за вероятности. Не зная дали този ваш убиец има научни познания, но несъмнено притежава ум, способен да долови онова, което мнозина мъдреци се опитват да изчислят от векове… Той вижда картината с различни очи. Може би открива някакви закономерности. Някакво съотношение между релефа и точките на попадение. Сигурно интуицията му е подсказала нещо, което преди век е включено във формулировките на един математик на име Бернули относно вероятностите: ако при всеки от определен брой независими опити, се сбъдват или дадено събитие, или противното му събитие, вероятността за сбъдването на събитието остава постоянна, независимо от това дали при предните опити се е сбъднало събитие А или противното му събитие.

— Не съм сигурен, че разбирам добре — полицаят е извадил пурата от устата си и слуша безкрайно заинтригуван. — За случайността ли говорите?

Тъкмо напротив, разяснява Дефосьо, за вероятности. За точна математика. Дори неговите действия, моментът и посоката на стрелба на гаубиците му зависят от фактори като определения момент от денонощието, вятъра, климатичните условия и други подобни неща. Неговите артилеристи и той, съзнателно или несъзнателно, също действат съгласно тези вероятности.

Лицето на испанеца просветва. Разбрал е и по някаква причина това като че ли го успокоява. Потвърждава собствените му заключения.

— Искате да ми кажете, че макар вие самият да не можете да определите къде точно ще попаднат бомбите ви, те не падат напосоки, а в съответствие с някакви правила или физични закони?

— Точно така. В съгласие с някакъв код, който ние, хората, още не сме способни да разчетем, въпреки че съвременната наука прониква все повече в него, кривата, описвана от всяка една от бомбите, е определена също толкова точно, колкото и орбитите на планетите. Между тях няма друга разлика, освен онази, която се дължи на невежеството ни. И в такъв случай, вашият убиец…

— Нашият убиец — подчертава другият. — Виждате, че той е толкова свързан с вас, колкото и с мен.

В тона му няма сарказъм. Поне така изглежда. И как само ме оплете в мрежите си, мисли си Дефосьо. Обаче колкото повече се задълбочава в собствените си разсъждения, толкова повече артилеристът открива необикновена наслада в това. Открива нов, привлекателен и много приятен поглед върху положението. Това прилича на налучкване на тайните кодове на криптограма. На техническа загадка.

— Добре. Както искате… Това, което искам да кажа е, че този човек може би е способен по свой начин да изчисли с доста голяма точност рамката на вероятностите. Представете си машина, в която въвеждате всички тези данни, за които говорихме, и тя намира в резултат точно място и приблизителен час…

— И убиецът е нещо като такава машина, така ли?

— Да.

Кълбо дим закрива чертите на полицая. Той опира лакти на масата, заинтригуван.

— Вероятности казвате… Изчислимо ли е това?

— До известна степен. На млади години прекарах известно време в Париж, като студент. Още не бях постъпил във войската, но вече се интересувах от физика и химия. През деветдесет и пета година присъствах на лекциите, които Пиер Симон Лаплас чете във Френския арсенал. Чували ли сте да се говори за него?

— Струва ми се, че не.

Все едно, обяснява Дефосьо. Сеньор Лаплас е още жив и е един от най-известните френски математици и астрономи. По онова време се занимаваше с химия, в това число с производството на барут и с металургия, във връзка с отливането на оръдия. В една от своите лекции твърдеше, че е възможно да стигне до увереността, че измежду няколко възможни събития ще се случи само едно, макар по принцип нищо да не ни кара да предполагаме, че ще е то, а не друго. При все това, като се сравнява ситуацията с други подобни и предходни, може да се прецени, че някои от възможните ситуации няма да възникнат.

— Не знам — прекъсва се за момент артилеристът — дали това не е твърде сложно за вас.

Другият се усмихва накриво. Свещта осветява само половината от лицето му.

— За един полицай, искате да кажете?… Не се безпокойте, ориентирам се. Казвахте, че опитът позволява да се отхвърлят възможности, които са по-малко вероятни.

Дефосьо кимва.

— Точно така. Методът се състои в намаляване на всички събития от един вид до определен брой от еднакво възможни случаи, а после трябва да намерим сред тях най-големият брой случаи, благоприятстващи събитието, чиято вероятност се опитваме да установим. Отношението между тези благоприятни случаи и всички възможни случаи дава мярката на тази вероятност. Разбирате ли?

— Да… Горе-долу.

— Ще ви го представя обобщено. Убиецът сигурно има математически способности, които упражнява инстинктивно или съзнателно. При определени физически условия сигурно отхвърля невъзможните траектории и точки на попадения за моите бомби и свежда вероятността до абсолютна точност.

— Мамка му! Това е!

Полицаят е произнесъл последните думи на испански и Дефосьо го гледа смутено.

— Извинете?

Мълчание. Другият гледа плана на Кадис.

— Това, разбира се, е само една теория — прошепва той, сякаш замислен за отвлечени неща.

— Безспорно. Но е единствената, която от моя гледна точка дава рационално обяснение на онова, което дойдохте да ми разкажете.

Полицаят продължава да стои наведен над плана. Съсредоточен е. Димът на пурата започва да се вие на спирали, щом се докосне до пламъка на свещта.

— Възможно ли е в конкретни моменти вие да обстрелвате конкретни сектори на града?

Променил е изражението си, забелязва Дефосьо. Сега погледът му е станал по-остър. За миг артилеристът има усещането, че в ъгълчето на устата му е проблеснал кучешки зъб. Като на вълк.

— Не съм сигурен, че разбирате значимостта на това, което ми предлагате.

— Грешите — отговаря другият. — Разбирам я много добре. Е, какво ще ми кажете?

— Бих могъл да опитам, разбира се. Но вече ви казах, че точността…

Ново дръпване от пурата и съответното изпускане на облак дим. Полицаят на моменти сякаш бива обзет от оживление.

— Вашият проблем са бомбите — отбелязва той съвсем непринудено. — Моят е да открия убиеца. Аз ви давам данни, за да ударите конкретни места. Сектори, които са лесни за обстрел — показва плана… — Кои са най-достъпни за вас?

Дефосьо е смаян.

— Вижте. Това е нередно. Аз…

— Нередно, що за глупости. Това е просто работата ви.

Артилеристът подминава нахалния тон на забележката. В крайна сметка, без да го знае, полицаят е улучил право в целта. Сега Дефосьо е този, който се навежда над плана и приближава свещта, за да го освети по-добре. Прави и криви линии, тегло на зарядите, фитили. Обхвати. В главата му започват да изникват съвършени параболи и точки на прецизни попадения. Това прилича на пристъп на хронична треска, и той не може да му се съпротивлява.

— При подходящи условия и с далекобойността, която мога да осигуря в момента, най-достъпните зони са тези — показалецът му следва източния контур на града… — Практически цялата тази ивица, двеста тоаза на изток от стената.

— От нос Сан Фелипе до Пуерта де Тиера ли?

— Горе-долу.

Испанецът изглежда доволен. Кимва, без да вдига очи. После посочва една точка, отбелязана с молив.

— Това място се намира в зоната. Улица „Сан Мигел“ при стръмнината на „Мурга“. Бихте ли могли да опитате тук, в определени дни и часове?

— Бих могъл. Но вече ви казах, че точността…

Дефосьо пресмята бързо наум. Съотношения между тегло и ударна сила на подходящия барут, точно изчисляване на заряда. Би могло да се получи, заключава той. Ако условията са добри, тоест, ако няма силен насрещен или страничен вятър, който да отклони снарядите или да съкрати дължината на полета им.

— Трябва ли да избухнат?

— Би било добре.

Капитанът вече мисли за взривателите с новите смеси, които е измислил и които гарантират пълното възпламеняване на заряда. На такова разстояние са надеждни. Или почти. Истината е, че може да се направи, решава той. Или най-малкото може да се опита.

— Не ви гарантирам прецизност все пак… Ще споделя с вас под секрет, че от месеци правя опити да улуча сградата на митницата, където се събира регентството. Без резултат.

— Това е зоната, която ме интересува. Тази точка и околностите й.

Сега артилеристът не гледа плана, а полицая.

— Първоначално се питах дали не сте напълно побъркан. Но когато пристигна писмото ви, се осведомих подробно… Зная кой сте и какво правите.

Другият не казва нищо. Задоволява се да го гледа мълчаливо с димяща пура в устата.

— Така или иначе — додава Дефосьо, — защо би трябвало да ви помагам?

— Защото за никого — и за испанци, и за французи — не е приемливо да убиват момичета.

Отговорът не е лош, съгласява се капитанът на себе си. Дори лейтенант Бертолди би бил съгласен с подобно нещо. Въпреки това отказва да влезе в този тон. Вълчият зъб, който му се е мярнал преди малко, разсейва всякакви заблуди. Пред него не стои някакъв хуманист, а просто един полицай.

— Това е война, господине — отвръща той, съхранявайки дистанция. — Хора умират ежедневно, десетки, стотици. Включително аз, като артилерист от императорската войска, имам задължението да убивам колкото мога повече жители на този град… В това число вас или момичета като онези.

Другият мъж се усмихва. Съгласен, говори усмивката му. Нека да оставим музиката на музикантите и да си гледаме нашата работа.

— Стига празни приказки — казва той грубо. — Знаете, че трябва да ми помогнете. И това е изписано на лицето ви.

Сега е ред на артилериста да се засмее.

— Поправям се. Вие наистина сте побъркан.

— Не. Просто водя собствената си война.

Казва го, свивайки рамене с мрачна и неочаквана непринуденост. Това кара Дефосьо да се замисли. Може да разбере много добре тези думи. Всеки човек, заключава, чертае свои собствени артилерийски траектории за своите изстрели.

— Какво става с моя човек?

Полицаят го гледа объркан.

— Кой човек?

— Задържания.

Лицето на испанеца се отпуска. Разбрал е. Но не изглежда изненадан от обрата на разговора. Би могло да се каже, че го е предвиждал.

— Наистина ли ви интересува?

— Да. Искам да живее.

— Тогава ще живее — по устните на испанеца плъзва загадъчна усмивка. — Обещавам ви го.

— Искам да ни го върнете.

Другият накланя глава на една страна с вид на човек, който обмисля въпроса.

— Мога да се опитам да го направя, нищо повече — казва той накрая. — Но и за това ви обещавам. Обещавам, че ще опитам.

— Дайте ми думата си.

Полицаят го гледа с цинично учудване.

— Думата ми не струва пукната пара, сеньор капитан. Но ще ви го пратя тук, ако това е по силите ми.

— Тогава какво предлагате?

— Да заложим капан — отново просветва вълчият зъб. — С примамка, ако е възможно.

 

 

Един слънчев лъч играе по водата и осветява белия град, опасан от кафяви стени, сякаш светлината, задържана досега от ниските облаци, изведнъж е започнала да се лее щедро отвисоко. Заслепен от внезапния блясък, Пепе Лобо притваря очи и смъква шапката си надолу, като я нахлупва добре, за да не му я отнесе вятърът. Облегнал се е на вантите на десния борд и държи писмо в ръцете си.

— Какво мислиш да правиш? — пита Рикардо Мараня.

Говорят встрани от другите, тихо. Първият офицер на „Кулебра“ се е подпрял на лакти на фалшборда, до капитана. Шалупата е пуснала котва недалеч от вълнолома на пристанището, силният вятър, духащ от юг-югоизток, насочва носа към Пунталес и залива.

— Още не съм решил.

Мараня накланя леко глава настрани със скептичен вид. Очевидно не одобрява всичко това.

— Ще бъде глупаво — казва той. — Тръгваме вдругиден.

Пепе Лобо отново поглежда писмото. Сгънато на четири, с восъчен печат, изискан и ясен почерк. Три реда и подпис: Лоренсо Вируес де Тресако. Донесли са му го преди малко повече от половин час двама армейски офицери от войската, пристигнали с лодка, наета на пристанището, подчертано протоколни в мундирите си, с бели ръкавици и саби между краката, седнали с изпънати гърбове, без да обръщат внимание на водните пръски, докато лодкарят гребе срещу вятъра и иска разрешение да се захване с канджата за железните куки на вантите. Военните — лейтенант от инженерните части и капитан от ирландския полк — не пожелаха да се качат на борда, изпълниха задачата си, без да излизат от лодката, и си заминаха, без да изчакат отговор.

— Кога трябва да отговориш? — интересува се Мараня.

— Преди обяд. Срещата е тази вечер.

Подава писмото на помощника си. Той го чете мълчаливо и му го връща.

— Толкова ли е сериозен въпросът?… Отдалече не изглеждаше така.

— Нарекох го страхливец — отвръща примирено Лобо. — Пред всички.

Мараня се усмихва под мустак. Съвсем леко. Сякаш вместо слюнка в устата си има леден скреж.

— Е — казва той. — Проблемът си е негов. Ти не си му длъжен с нищо. Двамата моряци стоят неподвижни и мълчаливи под вантите, в които вие вятърът, и наблюдават пристанището и града. Около шалупата се диплят всякакви платна: квадратни, латински, трапецовидни. Лодките и малките корабчета сноват като стадо овце между големите търговски кораби, докато испанските и английските фрегати и корвети, пуснали котва по-далеч, за да се пазят от френската артилерия, се полюшват на котвите си, групирани около два британски кораба със седемдесет и четири оръдия, долните платна на мачтите им са прибрани, а марселите — спуснати.

 

 

— Моментът е лош — казва изведнъж Мараня. — Най-сетне потегляме, след толкава изгубено време… Всичките тези хора зависят от теб.

Извръща се на една страна, сочейки към палубата. Боцманът Брасеро и останалите от екипажа насмоляват въжетата и сглобките на дървените части, които после ще мият и лъскат с четки и пемза. Пепе Лобо наблюдава загорелите, потни лица. Същите могат да се видят и зад решетките на Кралския затвор и в действителност някои идват оттам. По татуираните тела и други недвусмислени признаци си личи, че става дума за пристанищна паплач. През последните четиридесет и осем часа екипажът намаля с двама души: един намушкан с кама вчера в свада на улица „Сопранис“ и друг приет в болница със сифилис.

— Ще ме разчувстваш, лоцмане. С това за нашите хора… Сърцето ми се къса.

Сега Мараня се смее с искрен, тих смях, който внезапно бива прекъснат от силна, разтърсваща, влажна кашлица. Като се навежда над борда, той плюе в морето.

— Ако нещо се обърка — казва Лобо, — ти би се справил добре с моята работа на борда…

Помощникът, който си възстановява дишането, е извадил кърпичка от ръкава и изтрива с нея устата си.

— Не се шегувай — шепне той с все още хрипкав глас. — Нещата ми харесват така, както са сега.

Разнася се гръм отляво на борда, на около две мили. Почти едновременно един оръдеен залп, даден десет секунди по-рано в Кабесуела, изсвистява във въздуха над мачтата на „Кулебра“ в посока към града. Всички на палубата проследяват с поглед полета на снаряда, който пада извън стените, без шум и без видими последици. Очевидно разочарован, екипажът се връща към задачите си.

— Мисля, че ще отида — решава Лобо. — Ти ще ми бъдеш секундант.

Мараня приема, сякаш се подразбира.

— Ще ти трябва още един — подхвърля той.

— Глупости. Ти си ми напълно достатъчен.

Нов гръм в Кабесуела. Ново свистене във въздуха, което кара всички да вдигнат глави. И този път няма щети в града.

— Мястото, което предлага, не е лошо — вметва Мараня спокойно. — На провлака край Санта Каталина по това време отливът освобождава много място… Това ви дава време и пространство да разгърнете действията си.

— А има и това предимство, че след като мястото се намира извън стените, градските наредби не ни засягат особено… Има законова ниша, в която да се скрием.

Мараня клати глава, донякъде изненадан.

— Виж ти. Този арагонски войник добре е проучил всичко. Личи си, че ти има зъб — той гледа много спокойно Лобо… — Още от Гибралтар, предполагам.

— Всъщност аз му имам зъб.

Лобо, който продължава да гледа към морето и града, забелязва с ъгълчето на окото, че първият му офицер го изучава много внимателно. Когато се обръща към него, той отклонява поглед.

— Аз бих използвал пистолет — вметва Мараня. — Така е по-бързо и по-чисто.

Отново го прекъсва кашлица. Този път кърпичката се изпъстря с червени капчици кръв. Той я сгъва грижливо и я прибира пак в ръкава си с невъзмутим вид.

— Виж, капитане. Имаш още доста време да плаваш на „Кулебра“. Имаш отговорности и така нататък. Докато аз…

Замълчава за миг, погълнат от мислите си. Като че ли е забравил какво е искал да каже.

— При мен картите са хвърлени, нямам нищо за губене.

После се протяга на фалшборда, слаб и бледен, сякаш търси чист въздух, който не достига на болните му дробове. Елегантният черен фрак, скроен по тялото, от добро сукно и с дълги поли, подчертава изискания му вид на момче от богато семейство, озовало се там случайно или по някакво недоразумение. Докато го гледа, Лобо си мисли, че Маркизчето е навършил двадесет и една години преди два месеца и че няма да навърши двадесет и две. Поне сам прави всичко възможно, за да го избегне.

— С пистолетите ме бива, капитане. По-добър съм от теб.

— Върви по дяволите, лоцмане.

Думите му — били те заповед или предложение — се разбиват в невъзмутимостта на Мараня.

— Сега вече ми е все едно с какво ще играя: с петици или с аса — казва той с присъщото си равнодушие… — По-добре така, отколкото да свърша, храчейки кръв в някоя кръчма.

Пепе Лобо вдига ръка. Не му допада посоката на разговора.

— Забрави. Това е моя работа.

— Някои неща ми харесват, знаеш го — помощникът криви устни в трудно определима, малко жестока усмивка. — Например да вървя по острието на бръснача.

— Не и заради мен. Ако толкова бързаш, хвърли се във водата с по един шестфунтов снаряд в джобовете.

Мараня мълчи известно време, като че ли обмисля сериозно предимствата и недостатъците на предложението.

— Заради сеньората е, нали? — казва той накрая. — Заради нея е цялата тази история.

Това, разбира се, не е въпрос, а потвърждение. Двамата корсари мълчат известно време, облегнати на фалшборда, загледани в една и съща посока: градът, който се простира пред тях, подобен на огромен кораб, който в зависимост от светлината и морето понякога сякаш плава по водата, а друг път изглежда заседнал на черните скали, издигащи се под стените. След малко Мараня вади пура и я слага в устата си.

— Е, надявам се да убиеш онзи негодник. За да престане да досажда.

 

 

Интендантството на Кралската армада се намира в двуетажна сграда на главната улица на остров Леон. От час и половина Фелипе Мохара — с кафява куртка и карирана кърпа на главата, с наваха в пояса и платнени обувки — чака в тесния коридор на партерния етаж, заедно с още двайсетина души: моряци в униформа, цивилни, старци и облечени в черно жени с деца на ръце. Стели се пелена от тютюнев дим, носи се шум от разговори. И всички разговори се въртят около едно и също: пенсии и заплати, които не идват. Морски пехотинец с къса синя куртка и жълти ремъци през гърдите, подпрял се небрежно на мръсна стена със следи от ръце и влажни петна, стои на пост пред кабинета на служба „Плащания и инспекции“. След малко един писар подава глава през вратата.

— Следващият.

Под погледите на останалите Мохара си проправя път и влиза в кабинета, поздравявайки с „добър ден“, но никой не му отговаря. От толкова идвания познава добре мястото: коридора, кабинета и онези, които са вътре. Там, зад малко писалище, покрито с хартия и оградено от шкафове, върху един от които се вижда хляб и празна бутилка вино, работи един ефрейтор, подпомаган от писар. Работникът от солниците спира пред писалището. Познава достатъчно добре и двамата — ефрейторът винаги е един и същ, а писарите се сменят, — но знае, че за тях той е само едно лице сред десетките, които приемат всеки ден.

— Мохара, Фелипе… Идвам да проверя как вървят нещата с изплащането на наградата за заловената канонерка.

— Дата?

Работникът от солниците дава съответната информация. Продължава да стои прав, никой не му предлага да седне на стола, който стои в ъгъла: сложен е нарочно настрани, за да не сядат посетителите. Докато писарят се рови из шкафовете, ефрейторът се заема отново с документите, които са на писалището му. След малко писарят поставя пред него отворена регистрационна книга и папка с документи.

— Мохара ли казахте?

— Да. Фигурират и имената на Франсиско Панисо и Бартоломе Карденас, вече покойник.

— Не виждам нищо.

Писарят, прав до ефрейтора, му показва един ред в регистъра. Щом го вижда, другият отваря папката и рови сред съдържащите се там документи, докато накрая намира търсения.

— Да, тук е. Молба за награда за залавянето на френска канонерска лодка при мелницата на Санта Крус. Няма резолюция за момента.

— Какво казахте?

Ефрейторът свива рамене, без да вдига поглед. Очите му са изпъкнали, косата му е рядка, има нужда от бръснене. Изглежда уморен. Под яката на синята му куртка, разкопчана небрежно, се показва не особено чиста риза.

— Казвам, че няма решение — отговаря безразлично. — Че молбата не е минала горните инстанции.

— Но документът, който е тук…

Следва бърз, презрителен поглед. На зает чиновник.

— Можете ли да четете?

— Не много добре… Не.

Другият потропва с нож за рязане на хартия по документа.

— Това е копие от оригиналното дело: молбата, подадена от вас и приятелите ви, която още не е одобрена. Нужен е подписът на адмирала, а после на инспектора и ковчежника на армадата.

— Мислех, че вече трябва да е готово.

— Можете да бъдете доволен, че не ви е отказано.

— Мина много време.

— Защо разправяте всичко това на мен? — с рязък жест на досада ефрейторът посочва вратата с ножа за рязане на хартия. — Да не би аз да раздавам парите?

Сметнал въпроса за приключен, той отново свежда поглед към книжата си. Но веднага го вдига, щом забелязва, че работникът от солниците не помръдва от мястото си.

— Казах ви…

Млъква, когато забелязва как го гледа Мохара. После поглежда ръцете, които висят със затъкнати палци на пояса, от едната и другата страна на навахата, пъхната в него. Гледа суровите черти на мъжа срещу себе си, закалени от слънцето и ветровете на каналите.

— Вижте, сеньор офицер — казва работникът от солниците, без да променя тона си. — Моят шурей умря заради тази френска канонерка… А аз се сражавам на острова, откакто е започнала войната.

Той млъква, без да откъсва поглед от ефрейтора. Спокойствието му е само привидно. Изтърси още някоя небивалица, мисли си той, и може да ти видя сметката, ако ще и да съсипя живота си после. Бог ми е свидетел. Ефрейторът, който сякаш прочита мислите му, хвърля бърз поглед към вратата, зад която се намира морският пехотинец. После подема по-дипломатично.

— Тези неща не са така лесни, изискват време… Армадата е зле с финансите, а това са много пари.

Този път тонът му е различен. Притеснен и примирителен. По-мек, успокояващ. Времената са несигурни, току-виж приели тази Конституция, и човек никога не знае на кого може да се натъкне в лош момент на улицата. Прав, с папка в ръце, писарят се съгласява с кимване, без да отрони дума. На Мохара му се струва, че забелязва тайна радост в начина, по който гледа крадешком началника си.

— Но ние сме в нужда — възразява той.

Ефрейторът прави безпомощен жест. Сега поне изглежда искрен. Или желае да изглежда така.

— Вие получавате ли заплатата си, приятелю?

Работникът от солниците кима недоверчиво.

— Плащат от време на време. Понякога дават храна.

— Тогава имате късмет. За храната най-вече. Хората отвън, в коридора, също са в нужда. Не могат да се бият, не стават и за нещо друго, така че и толкова не им дават… Хвърлете им един поглед на излизане: стари моряци в крайна бедност, защото не получават пенсията си, сакати, вдовици и сираци без никаква помощ… Никой не плаща заплати от двайсет и девет месеца насам. Всеки ден влизат през тази врата по-тежки случаи от вашия… Какво очаквате да направя аз?

Мохара се отправя мълчаливо към вратата. На прага спира за секунда.

— Да ни обслужвате човешки — отговаря той мрачно. — И да ни уважавате.

 

 

На провлака, който отливът оставя открит, петстотин вари по-нататък от крепостта Санта Каталина, до Калета, една лампа, сложена на неравната настилка от шуплест камък, осветява отдалече двама прави, неподвижни мъже, застанали на петнайсет стъпки един от друг, и всеки от тях в края на диаметъра на кръга от светлина. Двамата са гологлави и без връхни дрехи. Обичайно би било да са по ризи или дори голи от кръста нагоре — прекалено многото плат по тялото увеличава риска от разкъсвания и инфекции в случай на попадане на куршум, — но е два часа през нощта и е много студено. Поради недостатъчното облекло ръката би могла да затрепери при прицелване, да не говорим пък за възможността треперенето да бъде зле изтълкувано от страна на свидетелите на сцената: далечното проблясване на фара на Сан Себастиан очертава силуетите на четирима мъже, загърнати във връхни дрехи и плащове, застанали встрани в тържествено мълчание. Единият от двамата съперници е облечен в син униформен мундир, с тесен панталон в същия цвят и военни ботуши. Другият е облечен изцяло в черно. В същия цвят е дори кърпата, която скрива яката на ризата. Пепе Лобо е решил да последва вещия съвет на Рикардо Мараня: всеки светъл цвят е ориентир, който помага на противника да се прицели по-точно. Така че, нали знаете, капитане. В черно и застанете в профил, така представлявате по-малка мишена за куршума.

В очакване на сигнала, корсарят е съхранил спокойствието си, прави опит да се отпусне. Диша бавно и настройва сетивата си. Опитва се да пропъди от главата си всякакви мисли, да вижда само осветената от фенера фигура срещу себе си. Дясната му ръка, отпусната край тялото, придържа към бедрото тежестта на пистолет с дълга цев, подходящ за случая. Същият пистолет държи и съперникът му, когото Пепе Лобо не вижда съвсем ясно, защото се намира, също като него, на границата на светлия кръг, огрят отдолу от лампата, която му придава вид на привидение, трептящо между светлината и мрака. И двамата ще започнат да виждат по-добре след миг, когато се разнесе сигналът и съперниците започнат да правят крачки към фенера, който ще ги осветява все по-добре. Договорените от секундантите правила са прости: само един изстрел, като всеки избира свободно, по свое усмотрение, момента за стрелба, докато се приближават един към друг. Който стреля отдалече, преди другия, ще има предимството на първия шанс, но също така ще поеме и риска да не улучи поради разстоянието. Който стреля отблизо, ще има по-голям шанс да улучи, но пък ще се изложи на опасността да получи куршум, ако чака прекалено дълго преди да натисне спусъка. Като в играта на карти е — еднакъв риск да загубят поемат и припрените, и прекалено колебливите.

— Пригответе се, сеньори — казва един от секундантите със сериозен тон.

Без да се обръща, Пепе Лобо хвърля крадешком поглед към групата: двама офицери, приятели на съперника му, един хирург и Рикардо Мараня. Достатъчно свидетели, за да докажат после, че не може да става дума за убийство, че всичко е станало извън очертанията на града, в съответствие с изискванията на честта и приличието.

— Готов ли сте, сеньор Вируес?

Макар че не духа вятър, и от спокойното море долита само тихият плисък на водата между скалите, Пепе Лобо не чува отговора на другия, но вижда как онзи кимва бързо с глава, без да откъсва поглед от него. По жребий Лоренсо Вируес е с гръб към морето, докато Лобо се намира в онази част на провлака, която води към Калета и извитите във формата на полумесец стени на крепостта Санта Каталина. Морската вода скоро ще започне да се покачва и след петнайсет минути вече може да залее ботушите им. Но се предполага, че дотогава всичко ще е свършило и един от двамата ще лежи на влажните камъни, където сега светлината на лампата проблясва в локвите, останали след оттеглянето на морето — а може там да лежат и двамата.

— Готов ли сте, сеньор Лобо?

Корсарят отлепя устни — с усилие, защото устата му е пресъхнала — и произнася само едно сухо „да“. Никога преди не се е бил на дуел, но е стрелял срещу други хора и се е сражавал със сабя в ръка в безумния вихър на морската битка, вървял е по хлъзгави от кръв палуби, под свистящи вражески снаряди, които са цепели на трески мачтите над главата му. В занаят като неговия, при който се налага да излагаш на риск съществуванието си, за да си осигуриш прехрана, животът и смъртта са думи, подвластни на картите, раздавани от съдбата. Тази нощ той проявява професионалното безразличие на човек, който е преживял достатъчно премеждия. Пепе Лобо предполага, че поради занаята същото се отнася и до съперника му. Ако оставим настрани разприте и разменените обиди, Пепе Лобо знае, че Вируес е тук не защото се притеснява какво ще кажат хората, а заради старата сметка, чието уреждане се отсрочва още от времето, прекарано в Гибралтар, и утежнена в последно време от допълнителни дреболии.

— Пригответе се, сеньори… Тръгвате при моя сигнал.

И преди да пропъди всичко от главата си, за да се съсредоточи върху вдигането на пистолета и изминаването на разстоянието, през ума на Пепе Лобо минава една мисъл: днес много му се живее. Или, по-точно казано, много му се иска да убие съперника си. Да го изтрие завинаги от лицето на земята. Корсарят не се бие, воден от представи за предполагаема чест, които на неговата възраст и при неговата професия въобще не го интересуват. Оставя честта, неизбежно свързаните с нея перчения и гротескните й последици — колко дяволски неудобна се оказва винаги тази чест, — на онези, които могат да си я позволят. Той е дошъл на провлака при Санта Каталина с намерението да тегли един куршум на Лоренсо Вируес: един хубав пистолетен изстрел право в гърдите, който да изтрие от лицето му глупавото и високомерно изражение на човек, гледащ на света с елементарния поглед на старите времена. На човек, който не знае, по силата на рожденото си право или по каприз на съдбата, колко труден е животът, когато се движиш откъм тъмната му страна и колко е студено навън. Във всеки случай — казва си Лобо за последен път, преди да се съсредоточи върху собствения си живот или собствената си смърт — каквото и да се случи, Лолита Палма ще си помисли, че е било заради нея.

— Напред!

Вече съществува само „сега“. Наоколо има само тъмнина и полусенки, мрак, който обгръща като черна завеса кръга на светлината, чиято наситеност Лобо вижда да нараства, докато върви към средата на кръга, бавно, опитвайки да се движи по-скоро странично, отколкото направо, взрян в мъжа, който на свой ред също крачи напред и се очертава все по-наблизо и все по-добре осветен. Една крачка. Две. Внимава да стъпва здраво и да не изпуска от прицела си противника. Всичко се свежда до това. Не главата, а инстинктът е този, който пресмята дистанцията и възможността за стрелба, той задържа сгърчения пръст, докосващ спусъка, бори се с порива да стреля, преди другият да го е направил. Да прибърза и да изпревари противника си. Така се движи корсарят, благоразумно, стиснал зъби, чувствайки как мускулите на тялото му се свиват сами в очакване на сухия удар на парче олово. Вече три крачки. Или може би четири. Като че ли през живота си не е изминавал по-дълъг път — а може би наистина е така? Земята е неравна и на вдигнатата хоризонтално и леко отпусната в лакътя ръка, стиснала пистолета, й е трудно да държи силуета на съперника на линията на прицела.

Пет крачки. Шест.

Проблясъкът стряска Пепе Лобо. Толкова е съсредоточен в напредването и в прицелването, че не чува изстрела. Само забелязва внезапното проблясване, идващо от оръжието на съперника му, докато той полага неистови усилия да не натисне на свой ред спусъка. Куршумът минава на инч от дясното му ухо със зловещо изжужаване — като оловна конска муха.

Седем крачки. Осем. Девет.

Не изпитва нищо особено. Нито удовлетворение, нито облекчение. Само увереността, че изглежда ще живее по-дълго от предвижданията отпреди пет секунди. Успял е да не стреля, обратно на обичайното в такива случаи, и държи пистолета все така насочен към противника, като продължава да върви напред. На светлината на фенера, до който ще стигне всеки момент, може да види разкривеното лице на Лоренсо Вируес. Офицерът е спрял, с все още димящ пистолет в отпуснатата ръка, застинал в нерешителност между момента на стрелбата и осъзнаването на своя провал. Корсарят знае отлично какво се прави в такива случаи. Както и какво не се прави. В доброто общество е прието в такива случаи да се стреля от място, без да направиш и крачка повече, или дори във въздуха, след като първоначалната разгорещеност вече е отминала. Важното е да се осъществи размяна на изстрели, най-често едновременни, защото никой истински джентълмен не би убил хладнокръвно противника си с изстрел от упор.

— За бога, сеньор! — възкликва един от секундантите.

Това може би е някакъв укор, мисли си Лобо. Призив да си спомни за изискванията на честта или молба за пощада. От своя страна Вируес не отваря уста. Гледа като хипнотизиран дулото на пистолета, приближаващо се към него. Не спира да го гледа нито за миг, дори когато, застанал точно пред него, Пепе Лобо смъква оръжието до дясното му бедро, натиска спусъка и от упор счупва с един куршум бедрената му кост.

 

 

Нощта е почти тъмна, слабият отблясък на намаляващата луна осветява само белите тераси и наблюдателните кули по покривите на високите сгради. В далечината, някъде при манастира „Дескалсос“ има запалена улична лампа, но светлината й не стига до тесния вход, в който е застанал Рохелио Тисон. Нишата, в която архангелът тъпче дявола с меч в ръка, разположена високо на ъгъла на улица „Сан Мигел“ и стръмната „Мурга“, почти не се различава в мрака.

Трудно различима фигура със светли очертания се движи бавно насам, осветявана на моменти от далечната светлина на уличната лампа. Тисон я наблюдава, докато тя се приближава, минава под нишата с архангела и се отдалечава нагоре по улицата. След като изчаква малко, оглеждайки зорко кръстовището във всички посоки и след като не вижда никого, комисарят отново се обляга на стената. Нощта, както можеше да се очаква, ще бъде дълга. И вероятно няма да е само тази, опасява се той. Но основното достойнство на ловеца е търпението. А този нощ той е излязъл на лов. С подвижна примамка.

Фигурата със светлите контури пак наближава ъгъла — сега върви в обратна посока. В пълната тишина на улицата, където никаква светлина не се процежда през жалузите на прозорците, се чува шумът на бавните, неуверени стъпки. Ако помощникът Кадалсо не е заспал, пресмята комисарят, би трябвало да вижда примамката, която сигурно е стигнала до мястото, където дебне той — наблюдава този участък на улицата от прозореца на една аптека на площад „Карнисерия“. За противоположния край на маршрута отговаря друг агент, поставен на ъгъла с улица „Вестуарио“, откъм страната, където е лампата на „Дескалсос“. Така тримата покриват каре от къщи и близките до тях пресечки, чийто център е ъгълът с архангела. Първоначалният план е включвал и още агенти за околностите, за да се обхване по-голямо пространство, но възможността едно прекалено разгръщане на силите да привлече твърде много внимание е разколебало в последния момент Тисон.

Примамката спира до входа и силуетът й се откроява на фона на светлината на далечната лампа. От укритието си комисарят вижда ясно светлото петно на големия бял шал, който служи едновременно като стръв за убиеца и ориентир за него и агентите му. Безспорно — след като Тисон има пръст в случая, това не би изненадало никого, — момичето не знае за опасността, която го грози, нито за истинската си роля в тази история. То е много младо, проститутка от „Мерсед“, същата, която преди време комисарят видя гола, легнала по корем на един мръсен нар, докато той плъзгаше по гърба й края на бастуна си, надвесен над пропастта в собствената си душа. Казва се Симона. Сега е на шестнадесет години и на по-ясна светлина става видно, че е изгубила предишната си невинна свежест, упражняването на този занаят вече толкова време не може да не остави следи, — но на пръв поглед е съхранила крехката си уязвимост, русата си коса и светлата кожа на младо момиче. На Тисон не му беше трудно да я убеди: петнайсет дуро на сводника й — някой си Кареньо, известен мошеник — под претекст, че искат да привлекат женени мъже от квартала, които после да шантажират на воля. Или нещо подобно. Ако споменатият Кареньо е доловил измамата, то не е показал, че това го вълнува особено, прибрал е парите, осигурявайки си бъдещото благоразположение на комисаря, без дори да попита дали всичко това може да има нещо общо със слуховете за убити жени, които се носят из града. Това не е негова работа, още по-малко пък, ако в нея е замесен Рохелио Тисон. Освен това, както отбеляза сводникът, когато даде съгласието си, проститутките са за това. Да бъдат проститутки и да служат на великодушните сеньори — комисари. Колкото до Симона, тя погледна на ситуацията с примирението, с което явно приемаше всичко, което й наредеше някой мъж — който и да е, който е на ред в момента. В крайна сметка на нея й е все едно дали ще са женени мъже от квартала или ергени, офицери или редници, все едно й е дали ще се разхожда нощем по една или по друга улица. Все едно и също ще върши.

Светлото петно на шала отново се движи надолу по улицата. Рохелио Тисон го проследява с поглед до ъгъла с улица „Вестуарио“, където го вижда да спира, превръщайки се в неподвижен силует, очертан от далечната светлина на лампата. Преди малко с нея се е разминал някакъв мъж, чиято поява накара комисаря да застане нащрек, но се оказа поредният минувач, на когото предварително предупреденото момиче не обърна внимание. Дадени са й точни наставления: да не задиря никого, да чака. Досега трима мъже са минали покрай нея и само един се е спрял, за да подхвърли няколко неприлични думи, преди да продължи по пътя си.

Времето минава, Тисон е уморен. С удоволствие би седнал на някое от стъпалата, под прикритието на входа и би подпрял глава на стената, за да подремне. Но знае, че е невъзможно. Докато мисли за това, храни надежда, че Кадалсо и другият агент също устояват на изкушението да затворят клепачи. Картината на улицата, тъмнината и движещото се насам-натам светло петно на шала се смесват в ума му, на прага на дрямката, със спомените за мъртвите момичета. Със сцени от шахматната дъска на града, чиито квадратчета през нощта са черни до едно. Мъчейки се да държи очите си отворени, Тисон бута назад шапката си и разкопчава редингота, за да се освежи от нощния хлад. По дяволите всичко. Би убил човек, за да изпуши една пура.

Затваря за секунда очи и когато ги отваря, вижда, че момичето е близо. Дошло е и е застанало до входа съвсем естествено, като част от шетнята си нагоре-надолу. Спира на крачка от входа, обърнато към улицата, с шал на раменете и открита глава, без да издава с нещо присъствието на полицая. Действа прикрито и дискретно, установява той, докато гледа как се очертават раменете й на меката лунна светлина над високите части на сградите и от проблясването на уличната лампа, горяща надолу по улицата.

— Нямам късмет тази вечер — казва момичето тихо, все така застанало с гръб към него.

— Много добре се справяш — прошепва той със същия тон.

— Помислих си, че последният ще спре, но не го направи. Само ме погледна и ме подмина.

— Успя ли да видиш лицето му?

— Съвсем за малко. Лампата беше прекалено далече… Стори ми се як, с бича мутра.

Описанието задържа за миг вниманието на комисаря. Един от въпросите, които си е поставял напоследък, е по какъв начин лицето на един човек може да се свърже с характера и намеренията му. Лутайки се слепешком по много пътища, той си припомня идеите, съдържащи се в една книга, която Иполито Барул му е дал да чете преди няколко месеца: „Физиогномика“ на Джовани дела Порта. Това е трактат, писан преди двеста години, но интересен за всеки полицай: до каква степен е възможно да се отгатнат качествата и недостатъците на човек, като се изхожда от физическите му черти. Става дума за вид изкуство, основаващо се на догадки — пресилено би било да се нарече наука, уточнява учителят, давайки му книгата, — посредством които би могло да се определят опасните човешки същества, склонни към престъпления или злодейства, по някои особености на лицата и телата им. Тогава Тисон прочете на един дъх онези страници и после се скита дълго из Кадис, постоянно нащрек, недоверчив и с пронизващ поглед, опитвайки се да открие лицето на убиеца сред хилядите, с които се разминаваше ежедневно. Търсеше заострени черепи като признак за злосторничество, ниски чела, говорещи за глупост и невежество, редки и сключени вежди — склонност към пороци, конски зъби, издаващи склонност към зло, уши на козел, прекалено широки ноздри — белег на развратност и жестокост. А лицата, напомнящи на муцуните на бик или крава, припомня си Тисон, са свързани с мързела и страхливостта. Експериментът приключи една слънчева сутрин, когато, спирайки се пред витрината на магазин за ветрила, за да запали пурата си, комисарят видя лицето си отразено в стъклото и си даде сметка, че според физиогномичните теории неговият орлов нос би бил несъмнен признак на величие и благородство. Същата вечер върна книгата на Барул и престана да разсъждава по въпроса.

— Ако искате, сеньор комисар, ще ви позабавлявам.

Симона е проговорила съвсем тихо. Стои все така с гръб към него, обърната към улицата, като че ли е сама.

— Много съм бърза с ръката — добавя.

Тисон не се съмнява в резултатната сръчност на младото момиче, но само три секунди са му достатъчни, за да отхвърли идеята. Ситуацията е такава, решава той, че не му е до забавления.

— Може би не точно сега — прошепва в отговор.

— Както предпочитате.

Безразлична, Симона тръгва отново по улица „Сан Мигел“ и потъва постепенно в мрака, докато накрая се различава само отдалечаващото се светло петно на шала. Рохелио Тисон отделя гръб от стената и променя положението си, раздвижвайки схванатите си мускули. После поглежда към нощното небе над къщата, където е нишата с архангела. Тоя французин е особен тип, казва си той отново. С тези негови оръдия, траектории на стрелба и първоначално недоверие, а накрая научното му любопитство, което не успя да прикрие, се оказа по-силно от всичко. Полицаят се усмихва, припомняйки си колко настоятелно се интересуваше артилерийският капитан от последните данни, уточненията относно идеалните места за попадение и начина на предаване на всичко това от единия до другия край на залива. Дано тази нощ изпълни думата си.

Отново се връща желанието му да отпусне клепачи, изпада в странно състояние, в което се смесват образите на нощта и кошмарите на паметта. Разкъсана плът, оголени кости, отворени, неподвижни очи, покрити с тънък слой прах. И един далечен глас, с неясен акцент и пол, който нашепва неразбираеми слова, нещо като „тук“ или „към мен“. Главата на полицая клюмва леко, той се стряска и вдига рязко поглед. Гледа към улица „Сан Мигел“, в очакване да види как отново се появява светлото петно на шала. За миг решава, че вижда черна сянка, която се движи. Сянка, която се плъзга надолу по фасадите на къщите отсреща. Дрямката, заключава той, ражда свои собствени призраци.

Не вижда шала. Сигурно Симона е спряла накрая на улицата. Първоначално неспокоен, после разтревожен, той се вглежда в тъмнината. Не се чуват и стъпките на момичето. Сдържайки порива си да излезе от укритието, Тисон наднича предпазливо, внимавайки да не се подава много. Нищо. Само мракът при пресечката и далечният отблясък на лампата в другия край на улицата. При всички случаи тя би трябвало да се е върнала. Прекалено много време мина. Прекалено е тихо. Картината на шахматната дъска отново изниква в мрака пред очите му. И безмилостната усмивка на учителя Барул. Не видяхте този ход, сеньор комисар. Пак ви убягна. Допуснахте грешка и губите нова фигура.

Пристъпът на паника го връхлита, когато вече е извън входа и тича в тъмнината по тротоара към ъгъла, потънал в мрак. Най-после шалът се появява: бяло петно, паднало на земята. Тисон минава тичешком покрай него, стига до ъгъла и спира, оглеждайки се във всички посоки, мъчейки се да проникне в черната нощ. Само смътният отблясък на намаляващата луна, вече изцяло скрита зад покривните тераси, обагря в синкави тонове железните решетки на балконите и тъмните правоъгълници на вратите и прозорците, и сгъстява черните сенки в нишите и скритите ъгли на тихата улица.

— Кадалсо! — крещи отчаяно той. — Кадалсо!

В отговор на неговия вик в една от пустите, тъмни пролуки, които се простират като зловещи пукнатини към потъналата в най-непрогледен мрак част на площадчето, нещо сякаш се раздвижва за миг, като че ли някаква част от сградата е оживяла. Почти едновременно с това една врата се отваря с трясък зад гърба на комисаря, правоъгълник от падаща диагонално светлина прорязва улицата като с нож и тежките стъпки на Кадалсо отекват мощно, докато се приближават. Но Тисон вече тича отново, втурнал се сега с всички сили към мястото, където, колкото повече се приближава, толкова по-добре успява да различи една безформена купчина, която внезапно се разделя на две сенки: една неподвижна на земята и друга, оттегляща се бързо покрай стените на къщите. Без да спира при първата, комисарят се стреми да стигне втората, а тя прекосява улицата и се скрива зад ъгъла на „Куна Виеха“, очертавайки се за миг на светлината: черен силует, движещ се бързо и безшумно.

— Стой, в името на закона!… Стой!

На някои близки прозорци светват свещи и лампи, но Тисон и сянката, която преследва, вече са ги оставили зад гърба си, преминават бързо малкия площад на улица „Реканьо“ и продължават към „Оспитал де Мухерес“^[2]. От усилието белите дробове на полицая сякаш горят, бастунът също му пречи, изгубил е шапката си по пътя, а полите на дългия редингот се мятат между краката му. Сянката, която преследва, се движи с невероятна бързина и той все по-трудно я вижда в далечината.

— Стой!… Стой!… Дръжте убиеца!

Разстоянието вече не може да бъде преодоляно и надеждата, че някой съсед или случаен минувач ще се присъедини към преследването е минимална. Твърде бързо преминават по улиците, зима е и е почти два часа през нощта. Тисон чувства, че силите започват да му изневеряват. Поне, мисли си той със съжаление, да беше взел пистолета си.

— Кучи син! — крещи безпомощно полицаят и накрая спира.

Задушава се. Този последен вик го е довършил. Дишайки с хъркащото хриптене на спукан ковашки мях, прегърбен, поемайки с усилие въздух в горящите си бели дробове, Тисон се подпира на стената на болницата и постепенно се отпуска надолу, докато накрая сяда на земята, загледан мрачно в ъгъла, зад който е изчезнала сянката. Стои там немалко време, възстановявайки дишането си. Накрая, с голямо усилие, става и тръгва бавно, накуцвайки с бодящите го крака, обратно към площадчето „Карнисерия“, където вече прозорците светят и съседи по ризи и нощни шапчици надничат от тях или са застанали по входовете. Свестяват момичето в аптеката, съобщава му Кадалсо, идващ насреща му с фенер в ръка. Симона е дошла на себе си с помощта на ароматни соли, намокрили са с оцет и слепоочията й. Убиецът само я е ударил, от което е изгубила съзнание.

— Успяла ли е да види лицето му?… Някоя подробност?

— Прекалено уплашена е, за да съобразява както трябва, но по всичко личи, че не е успяла. Всичко е станало бързо, нападнал я е отзад. Усетила се е чак когато онзи е запушил устата й… Смята, че не е бил много едър мъж, но гъвкав и силен. Нищо друго не е видяла.

Пак започваме отначало, казва си Тисон обезсърчено, смазан от провала и умората.

— Къде е искал да я заведе?

— Не знае. Казах ви, че е изпаднала в несвяст при удара… Ако се съди по мястото, мисля, че е искал да я завлече до прохода, който се намира зад един склад за въжета, когато ние се появихме.

Употребата на множественото число вбесява комисаря.

— Ние?… Къде беше ти, животно?… Трябва да са минали под носа ти!

Другият не отваря уста. Съкрушен е. Тисон го познава достатъчно добре и може правилно да разтълкува фактите. Въпреки това не може да повярва.

— Не казвай, че си заспал…

Продължителното мълчание на помощника му е достатъчно красноречиво. Пак прилича на голям, непохватен, безсловесен пес, който търпи, провесил уши и с опашка между краката, укорите на стопанина си.

— Слушай, Кадалсо…

— Да, сеньор комисар?

Тисон се взира в него, потискайки желанието си да счупи бастуна в главата му.

— Голям глупак си.

— Да, сеньор комисар.

— Да ги вземат мътните и баща ти, и майка ти, и Дева Мария.

— Както счетете за нужно, дон Рохелио.

— Глупак. Тъп си като задник.

Тисон е бесен, още не иска да приеме поражението си. Този път беше почти на крачка от успеха. Почти го беше хванал. Поне, успокоява се той, убиецът няма основание да мисли, че става дума за капан. Нека си мисли, че случайно се е натъкнал на някой нощен стражар. Непредвидено обстоятелство. В крайна сметка, не е станало нищо, което да му попречи да опита отново. На това разчита и комисарят. Най-сетне, примирен, но предъвквайки все още яда си, той се оглежда: съседите продължават да стоят по прозорците и входовете.

— Хайде да видим момичето. И кажи на тези хора да се прибират. Има опасност от…

Прекъсва го нещо като продължителен стон, разнесъл се във въздуха над тях, откъм улица „Сан Мигел“. Или по-скоро сякаш внезапно някой раздира с все сила исполинско парче плат над главите им.

После, на четиридесет стъпки от тях, избухва бомба.