Метаданни
Данни
- Серия
- Съни Рандъл (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Melancholy Baby, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Богдан Русев, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Silverkata(2021)
- Допълнителна корекция
- NMereva(2021)
Издание:
Автор: Робърт Паркър
Заглавие: Тъжното момиче
Преводач: Богдан Русев
Година на превод: 2005 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Балканпрес“ АД — София
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-769-083-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14884
История
- —Добавяне
48
Двамата с татко довършихме сандвичите. После помълчахме, докато си изпием кафето. Сервитьорката ни попита дали искаме нещо за десерт.
— Аз искам едно парче от онзи пай — каза баща ми.
Сервитьорката погледна към въпросния пай, който се намираше зад стъклената витрина до бара.
— Нека да проверя с какъв пълнеж е — предложи тя.
— Не ме интересува пълнежът — отвърна баща ми. — Искам едно парче от него с малко сирене и още кафе.
— Разбира се.
Сервитьорката погледна към мен. Усмихнах се и поклатих глава. Тя отиде да донесе пая за баща ми.
— Защо не пиеш кафе без кофеин? — попитах.
— Мразя кафе без кофеин — отвърна баща ми.
— Повечето хора твърдят, че с напредването на възрастта истинското кафе започва да пречи на съня им.
— Вярно е.
— Значи от него не можеш да заспиш, но въпреки това го пиеш?
— Да.
— Можеш да се опиташ да свикнеш с кафето без кофеин — предложих.
— Майната му на кафето без кофеин — отсече баща ми.
— Вярно — казах, леко стъписана. — Не се бях сетила за това.
Сервитьорката донесе пая и сиренето. Паят се оказа ябълков. Баща ми го изяде така, както правеше всичко останало: просто и ефективно. Без излишни движения.
— Ходя на психоаналитик — съобщих.
Баща ми преглътна и попита:
— Защо?
— Заради Ричи — обясних.
Той кимна.
— Аха. Не ти е лесно.
— Едно от нещата, които се опитвам да разбера, е защо пък ми е чак толкова трудно.
Баща ми отпи от кафето си.
— При кого ходиш? — попита.
— Казва се доктор Силвърман — отвърнах. — Работи в Кеймбридж.
Баща ми се усмихна.
— Сюзън Силвърман?
— Да. Познаваш ли я?
— Да — отвърна той.
— Разкажи ми нещо за нея.
— Не.
— Защо?
— Не знам чак толкова много за психоанализата, но съм почти сигурен, че не е полезно да обсъждаш психоаналитика си с други хора.
— Но все пак я харесваш? — попитах.
— Да.
— Ако не я харесваше, ти щеше да си кажеш, нали?
— Харесвам я — отвърна баща ми. — Така че не ми се налага да мисля какво щях да направя, ако не беше така.
Почувствах се, сякаш ме бе смъмрил.
— Да, естествено — отвърнах.
— Тя е умна жена — каза баща ми. — Ти също си умна. Тя е силна. Ти също си силна. Почти съм сигурен, че двете заедно ще постигнете нещо.
— Всъщност си говорим за теб и мама — признах.
Чувствах се като в изповедалня.
— Предполагам, че повечето хора, които ходят на психоаналитик, особено в началото, обсъждат темата за майката и бащата — отвърна баща ми.
— Направо умирам от любопитство откъде познаваш доктор Силвърман — казах аз.
— Попитай нея — каза баща ми.
— Божичко — възкликнах. — Също толкова лош си като нея!
— Или също толкова добър — каза той.
Спогледахме се радостно.
— Ще кажеш ли на мама за това? — попитах.
— По-скоро не.
— Защо не?
— Защото не смятам, че тя може да има голяма полза от тази информация — отвърна баща ми.
— Аз пък си помислих — отбелязах, — че ще ми дръпнеш една лекция за това как мъжете и жените трябва да си споделят всичко в брака.
— Кога за последен път съм ти чел конско? — попита баща ми.
— Онзи път в гимназията, когато не се прибрах цяла нощ след някакви танци.
— Тогава проявих голямо самообладание — каза той. — Всъщност ми се искаше да те убия.
Сервитьорката пак дойде да ни налее още кафе и да остави сметката. Баща ми машинално я взе, за да плати. Аз машинално го оставих да го направи.
— Защо смяташ, че мама не може да има голяма полза от такава информация? — попитах.
Баща ми си беше изял пая. Видях, че се чуди дали да не си поръча още едно парче.
— Аз обичам Ем — каза той. — Обичам я вече повече от четирийсет години. Но това не означава, че не мога да я погледна обективно. Тя взема прибързани решения и се подчинява на предразсъдъци, с които се е сдобила още като тийнейджърка.
— Често греши, но винаги е сигурна в себе си — отбелязах.
Той се усмихна.
— Точно така.
После се огледа за сервитьорката, привлече вниманието й и посочи към чинията си. Тя дойде при нас.
— Още едно парче пай, сър?
— Да, моля — каза баща ми.
— Хубав е, нали?
— Да, много — отвърна баща ми. — Но този път без сирене.
Сервитьорката му донесе още едно парче пай.
— Значи познаваш недостатъците й — казах аз.
— Винаги съм знаел за тях — отвърна той.
— Но не можеш да я промениш?
— Не — каза той. — Обичам я такава, каквато е. Винаги съм се опитвал да предпазвам теб и Елизабет от най-лошите й страни. С теб постигнах повече успех, отколкото с Елизабет.
— Защо?
— Защото повече приличаш на мен — обясни татко. — Но Ем не може да се промени и аз си го знаех от самото начало.
— Или ме обичаш, или ме оставяш?
— Да.
— А ти я обичаш?
— Да — потвърди баща ми.
— И си щастлив с нея?
— Да — отвърна той. — Щастлив съм с нея.
Той се зае с пая и кафето. Помислих си за всички вечери и закуски, които го бях видяла да яде. Прииска ми се да стана, да заобиколя масата и да седна в скута му. Това малко ме изплаши.
— Елизабет е доста зле, татко — казах.
— Знам.
— Аз също не съм много добре напоследък.
— Ще се оправиш — каза той.
— Май не си успял да ни опазиш напълно от нея.
— Май не — съгласи се той. — А може би и аз не съм ви дал всичко, от което сте имали нужда.
— Ти си добър баща — възразих. — Никога не си ми се карал.
— Защото нямаше за какво да ти се карам — отвърна той и леко се усмихна. — Освен за онази вечер в гимназията.
Доплака ми се. Когато заговорих, гласът ми трепереше.
— Обичам те, татко.
— И аз те обичам — каза той.
— Ти направи, каквото можа.
— Майка ти също.
— Не е било достатъчно — казах.
Татко за момент ме погледна право в очите. Отново се почувствах на четиринайсет години.
— Според мен — каза той — никога не е достатъчно.