Метаданни
Данни
- Серия
- Съни Рандъл (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Melancholy Baby, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Богдан Русев, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Silverkata(2021)
- Допълнителна корекция
- NMereva(2021)
Издание:
Автор: Робърт Паркър
Заглавие: Тъжното момиче
Преводач: Богдан Русев
Година на превод: 2005 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Балканпрес“ АД — София
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-769-083-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14884
История
- —Добавяне
38
Сара Маркам ми се обади и каза, че иска да се видим. Предложих й да обядваме при Спайк и когато тя влезе в ресторанта в дванайсет и десет, двете с Роузи вече се бяхме настанили в едно сепаре. Спайк стоеше зад бара. Щом видя Сара, той се престори, че я застрелва с пръст, което предизвика бледа усмивка на лицето й.
— Как така ти дават да влизаш с кучето? — попита Сара, щом седна при нас.
Роузи размаха опашка и вдигна лице към Сара за целувка. Сара, кой знае защо, не се възползва от тази възможност.
— Познавам собственика — обясних.
— Спайк? — попита Сара.
— Аха.
— Ами хигиенната инспекция?
— Шшшт — казах. — Да не те чуе Роузи.
Сара се усмихна вяло. Миранда дойде до масата. Аз си поръчах чай с лед, а Сара поиска бира.
— Всъщност нямаше сериозна причина да поискам да се видим — призна ми тя.
— Всички причини са еднакво сериозни — отвърнах.
— Чувствам се ужасно самотна. Все пак разследвам собствените си родители. А Уди отдавна изчезна.
— Уди беше твоят приятел, нали?
— Бившият ми приятел. Не се е връщал, откакто онези двамата го пребиха.
Донесоха й бирата. Сара отпи направо от бутилката.
— Значи си самотна и те е страх — обобщих.
— Да.
— Ето, това е сериозна причина да поискаш да се видим — изтъкнах.
— Странна работа — отбеляза Сара. — Единственият човек, на когото мога да се доверя, е някаква непозната, на която плащам.
— Вече не сме непознати — казах аз. — Как е у вас?
— Ужасно. Баща ми през цялото време се прави на обиден. А майка ми… — Тя поклати глава. — Майка ми просто не ми говори.
— С кого беше по-близка като дете? — попитах.
— С баща ми.
— И аз — признах.
— Майка ти кучка ли беше? — попита Сара и подсмръкна.
— Беше, хм, с труден характер — отвърнах.
— Обичаше ли те?
— О, да, сигурно. Но някак ограничаваше любовта си. Обичаше ме само ако правех нещата, които тя одобряваше.
— Значи го е правела по-скоро заради себе си, отколкото заради теб?
— Може би е малко по-сложно — предположих.
— Моята майка ме мрази — заяви Сара.
— Безусловно?
— Да. Мрази ме, откакто се помня.
— Предполагам, че това е по-просто от моя случай. И защо те мрази?
— Сигурно защото не съм нейно дете.
— Тя казва, че си нейно дете — възразих.
— Не и на мен — каза Сара.
— Да, ти спомена за това. А имаш ли някаква представа, дори най-идиотско предположение, кои са истинските ти родители?
— Не.
— Знаеш ли, че баща ти се съгласи да си направи ДНК тест?
— Да. Макар че никак не му се иска.
— Ще трябва да вземат проби и от теб — продължих.
Сара кимна.
— Разкажи ми за тази твоя сметка в банката — помолих.
— Бащата на майка ми оставил някакви пари на сметка на мое име. Когато навърших осемнайсет, парите станаха мои.
— Как се казваше дядо ти?
— Картър.
— Това ли е моминското име на майка ти?
— Да.
— А как беше първото име на дядо ти?
— Не знам. Починал е, преди да се родя. Винаги сме го наричали просто „дядо Картър“.
— Имаш ли баба?
— Не. Другите ми баба и дядо също са починали.
— Лели, чичовци?
Сара поклати глава.
— Очевидно нямаш и братовчеди — предположих.
— Не.
— Нито гадже, поне в момента.
— И да имах, никаква полза — каза Сара. — Никога не съм излизала с някой, който да е свестен.
— Е, значи наистина си доста самотна — съгласих се аз.
— Ти също живееш сама — каза тя.
— Живея с Роузи — поправих я.
— Е, знаеш какво имам предвид.
Кимнах.
— Може би, ако бях по-възрастна, като теб например — каза Сара, — нямаше да е чак такъв проблем.
— Може би.
— При теб проблем ли е?
Помислих как да се изразя.
— Понякога е проблем — отвърнах накрая. — Понякога не.
— Това пък какво означава, по дяволите? — попита Сара.
— Не съм сигурна.
— Как така не си сигурна в нещо, което току-що си казала?
— Искам да имам някой в живота си — обясних. — Но не мога да живея с никого.
— Звучи налудничаво — отбеляза Сара.
— Най-вероятно е така — съгласих се.
— А живяла ли си с някого преди?
— Да.
— И нищо ли не излезе?
— Не.
— Скъсахте ли?
— Разведохме се — отвърнах.
— Значи сте били женени?
Погледнах я и се усмихнах.
— А ти как мислиш?
Сара помисли малко, после също се усмихна и кимна.
— А аз как мисля?
Роузи очевидно се беше отказала от надеждата да получи нещо за ядене и тихо хъркаше до крака ми, полегнала на една страна. Бях отпуснала ръката си на гръдния й кош.
— Затова ли се разведохте? — попита Сара.
— Тогава си мислех, че причината е в Ричи — отвърнах. — Че е прекалено настоятелен.
— За какво? — попита Сара.
— Да бъдем заедно, да имаме деца, да… не знам точно. Искаше прекалено много от мен.
— Как си мечтая някой да иска прекалено много от мен — въздъхна Сара.
— Знам как е — кимнах. — Когато си сама, ти се струва, че няма такова нещо като прекалено много любов. А когато я получиш, започва да ти писва и си казваш: Какво пък не ми е наред сега, по дяволите?
— Мислиш ли, че си го обичала? — попита Сара.
— Сигурна съм, че го обичах.
— А сега?
— Май да.
— Мислиш ли, че може пак да се съберете?
Поклатих глава.
— Той се ожени повторно — отвърнах.
— Хората постоянно се развеждат — изтъкна Сара.
Усмихнах се.
— Според мен да стоя и да чакам бракът му да се провали не е най-добрата възможна тактика.
— Направо съм смаяна — заяви Сара.
— Че съм разведена?
— Не, че изобщо имаш някакви проблеми. Създаваш впечатление, че си живееш чудесно и всичко е под контрол.
— Благодаря ти — казах.
— Дори имаш страхотно куче.
— Наистина е страхотно — съгласих се.
— Освен това някак не се страхуваш от нищо. Можеш да се справиш с всичко. Знаеш какво трябва да се направи и знаеш, че ще успееш.
— Понякога — отвърнах.
— Но невинаги?
— Съмнявам се, че думата „винаги“ изобщо може да се употребява в такива случаи.
— Но все пак винаги си била добра като детектив — настоя Сара.
Виждах накъде бие. Ако не можеше да ми се довери напълно, просто не й оставаше никой друг. И беше права да го иска от мен.
— Винаги съм била отличен детектив — потвърдих.
Миранда дойде на нашата маса и постави едно голямо плато с начоси между двете ни. Роузи скочи на крака, напълно будна.
— Amuse bouche — каза Миранда. — За сметка на заведението.
Обърнах се към Сара и се усмихнах.
— А освен страхотното куче имам и страхотни приятели.