Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (16)

16

— Двете вече не сме в една стая — каза Поли Мърфи.

Говорехме тихо, защото седяхме на една маса в голямата читалня в библиотеката на колежа „Тафт“.

— Защо? — попитах.

— Ами… реших, че без нея ще ми бъде по-лесно да уча.

— И се премести при друго момиче.

— Да. Максин Гец.

Поли беше сладурана. След няколко години сигурно щеше да има проблеми с теглото. Но засега си беше добре. Имаше гъста тъмна коса, подстригана като на Катрин Зита-Джоунс, което май не беше добра идея. Зъбите й бяха много бели.

Усмихнах й се.

— А Максин учи здраво, нали?

— Да. Всеки семестър е в списъка на отличниците.

— А ти?

Поли скромно сведе поглед.

— През повечето.

— Браво на теб — похвалих я аз.

— Родителите ми плащат доста пари, за да уча тук — отвърна Поли. — И смятам, че заслужават да положа искрени усилия.

„Еха“, помислих си аз.

Внимателно я погледнах, за да видя дали не ме будалка. Не, изглеждаше искрена.

— Ами Сара? — попитах.

— Тя си падаше повече по купоните — отвърна Поли.

— Когато аз бях в колежа, това означаваше бира и момчета.

— Е, Сара със сигурност обичаше и двете.

— Често ли ги водеше в стаята? — попитах.

Поли сви рамене.

— Двете сте приятелки от деца, нали? — продължих аз. Тя кимна.

— А после и в гимназията?

Поли пак кимна.

— Останахте ли си приятелки, след като Сара се промени?

— Значи знаеш? — попита Поли.

— Само каквото съм чула — отвърнах. — Чух, че е била умно и сладко момиче, докато не станала седми клас.

— Знам какво говорят хората за нея — каза Поли. — Но тя ми беше приятелка.

Кимнах.

— Затова решихме да дойдем да учим в „Тафт“ и да живеем в една стая.

Пак кимнах.

— Но после… — попитах.

— С нея се живееше… — Поли се поколеба, после довърши. — Много трудно.

— Заради бирата и момчетата?

— Не само заради това.

— Какво друго имаше?

Поли се наведе над масата, по-близо до мен.

— Сара вземаше много наркотици.

— Тоест не само трева?

— О, да. Твърди наркотици.

— Какви?

— Ами не знам. Не вземам наркотици.

— И по-добре — казах.

— През юни ще завърша и искам следващата година да правя магистратура, при това в добър университет. Не искам нищо да попречи на плановете ми.

— А нейните наркотици ти пречеха, така ли?

— Да. Понякога се връщаше късно през нощта и се държеше като луда.

— Как по-точно?

— Плачеше, привиждаха й се разни неща… — Поли поклати глава. — Ти завършила ли си колеж?

— Да.

— Каква специалност?

— Изобразително изкуство.

— Честно?

Поли очевидно се обърка от тази информация.

— И как се справяше? — попита тя.

— Бях добра художничка, но не и добра студентка.

— Честно? — повтори Поли и се намръщи.

Това очевидно също я обърка.

— С кого живее Сара сега? — попитах.

— Не знам. Мисля, че постоянно се мести. Нали се сещаш? Предимно с момчета.

— Има ли си приятел? — попитах.

— Не, не мисля. Според мен постоянно ги сменя.

— Откъде си намира наркотици?

— Не знам. Но това все пак е колеж, нали? Тук всеки може да си намери наркотици, стига да иска.

— Познаваш ли някой дилър?

Поли сви рамене и поклати глава.

— Сара говорила ли ти е за родителите си? — попитах аз.

— Не много. Останах с впечатление, че не обича особено майка си.

— А баща си?

— Май го обича повече.

— Казвала ли ти е защо не обича майка си?

Поли пак сви рамене.

— Според мен Сара смята, че майка й не я обича.

Тя продължи да клати глава. Всичко беше толкова объркващо.

— Познаваш ли майка й? — попитах.

— О, да.

— И според теб тя обича Сара?

— Естествено — отвърна Поли. — Нали й е майка?

— Тогава защо според теб Сара си го е помислила?

— Не знам, мис Рандъл. Наистина не знам. Как така ще разправяш нагоре-надолу, че майка ти не те обича? Сигурно е било от наркотиците.

— По това време вече се е друсала отдавна, така ли? — попитах аз.

— Да, сигурно още от седми клас. Но тогава беше различно. А и по същото време не живеехме заедно. Нямаше нужда да присъствам, когато тя откачаше, или пък да се притеснявам дали приятелите й наркоманчета няма да ми откраднат нещо.

— Тя крала ли е нещо от теб?

Поли въздъхна.

— Изчезвали са ми някои неща.

— Ти попита ли я за това?

— Да.

— И тя какво ти каза?

— Каза ми, че ако й нямам доверие, изобщо не ме иска тук и по-добре да се махам.

— И ти се премести?

— Съквартирантката на Максин беше отишла да живее при приятеля си, така че аз отидох при Максин. Отначало ми беше криво, че я оставям. Но тя беше толкова… понякога правеше секс на другото легло… в същата стая, докато аз бях там.

— Ух, че гадно — казах аз.

— Човек не е ненормален, ако не харесва такива неща, нали? — попита Поли.

— Не — съгласих се. — Точно обратното.