Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (12)

12

Поговорих с Боби О’Брайън още половин час, но не научих нищо повече. През следващите няколко дни разговарях и с другите съученици, чиито имена бях записала, както и с няколко, които тя не беше споменала. Някои от тях се съгласиха с твърдението на Боби, че рязко се е променила някъде на тринайсетгодишна възраст. Никой нямаше обяснение защо се е случило така. Никой не можа да ми даде никакви подробности за произхода й. Никой дори не я беше чувал да си задава въпроса дали не е осиновена.

В крайна сметка се срещнахме на кафе в „Тафт“. Сара го пиеше черно.

— Какво ти се е случило, когато си била на тринайсет? — попитах.

— А? — каза Сара.

— Когато си била на тринайсет, в седми клас, ти се е случило нещо.

— Какво нещо?

— Надявах се ти да знаеш.

Сара запали цигара, дълбоко пое от дима и го изпусна, като гледаше как той бавно се сляга помежду ни.

— Не знам за какво говориш — каза тя. — Разбра ли вече нещо за истинските ми родители?

— Не е кой знае какво — отвърнах аз.

— Ами тогава защо не се захванеш с това и не спреш да ровиш какво ми се е случило в седми клас?

— Какво е то? — настоях. — Нещо, заради което си започнала да се питаш дали наистина си тяхно дете.

— В седми клас ли?

— Да.

— Не — каза тя. — Винаги съм знаела, че не съм тяхно дете.

Кимнах. Сара отпи от черното си кафе. Аз отпих от моето. Бях добавила мляко и две захарчета, но пак имаше остър и неприятен вкус. Представям си колко отвратително е нейното.

— Просто си го знаела? — попитах.

— Да. Нали ти казах. Винаги съм го знаела. Как си представяш, че няма да знам? Човек просто усеща такива неща.

Погледнах към кафето си, но не отпих от него.

— Сара? — казах.

— Какво Сара? — сопна се тя и яростно бутна фаса от цигарата си в кафето. — Защо не престанеш да ровиш около мен, сякаш аз съм направила нещо лошо? Защо просто не разбереш това, което се иска от теб?

— Ние не сме от двете страни на барикадата — казах меко.

— Тогава престани да ме разпитваш — отсече Сара.

После запали нова цигара.

— Престани да ме разпитваш — повтори тя.

Кимнах. Очите й започнаха да се изпълват със сълзи.

После заплака с тихи хлипове. Протегнах се и я потупах по ръката. Тя ме отблъсна и обгърна тялото си с ръце. Опитах се да й съчувствам, но не успях. По време на разговора ни не се беше случило нищо, което да бъде разумно основание за плач. Просто Сара постоянно беше на ръба на истерията.

— Няма да те разпитвам — казах накрая.

Това не помогна особено. Сара продължи да плаче, да пуши и да мълчи. Аз седях, чаках и също не казвах нищо.

Всичко, свързано със Сара и родителите й, ми се струваше измамно. Нещо повече, струваше ми се фалшиво, като евтин декор от второкачествени материали, построен с две леви ръце, колкото да прикрие нещо нездраво и зло.

Но пък и моят живот не е песен, миличка.

Поклатих глава. Престани. В тази посока нямаше нищо полезно. След малко Сара спря да плаче и дори ми позволи да я потупам по ръката. После си запали нова цигара и изведнъж се изправи.

— Трябва да тръгвам — каза тя, обърна се и се отдалечи.

По-скоро аз трябваше да постъпя така.