Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (40)

40

Три дни след погребението двамата с Брайън отидохме на гости на мисис Маркам в притихналата всекидневна в Андовър. Сара не беше там.

— Вкъщи ли е дъщеря ви, мисис Маркам? — попита Брайън.

— Не.

— Ще трябва да поговорим и с нея — каза той.

— Не знам къде е в момента.

— Дали е на училище? — попитах аз.

— Не знам.

— Добре ли е? — продължих.

— Надявам се, че не е — отвърна мисис Маркам. — Тя уби баща си и ти й помогна.

— Разкажете ми за това — помоли Брайън.

— Ако те двамата не бяха измъчили горкия човек до смърт с тяхното разследване, може би още щеше да бъде жив.

— Според вас смъртта му е свързана с въпроса за произхода на Сара, така ли? — попита Брайън.

— А вие да не би да смятате, че е съвпадение?

— Кой може да го е убил? — попита той.

— Нямам представа — отвърна мисис Маркам. — Той беше чудесен човек.

— И баща на Сара? — попита Брайън.

— Естествено.

— И каква е връзката с убийството?

— Според мен не може да е съвпадение. Сигурно ще убият и мен.

— Кои? — попита Брайън.

— Хората, които са убили моя Джордж.

— Можете ли да предположите кои са?

— Откъде да знам? Но ако малката кучка не беше започнала да задава прекалено много въпроси, баща й все още щеше да бъде жив.

— Въпросната малка кучка е дъщеря ви, нали? — попита Брайън.

— И нейната приятелка също — отвърна мисис Маркам и погледна към мен.

Брайън кимна и попита:

— Преди да бъде убит, мистър Маркам е споделил с различни хора, че се кани да си направи ДНК тест, за да докаже, че е бащата на Сара.

Различните хора бях аз. Брайън очевидно се опитваше да не ме замесва в разследването.

— Глупости — каза мисис Маркам.

— Значи не си е направил ДНК тест?

— Разбира се, че не е.

Брайън кимна и си го записа в бележника.

— А защо не е искал да го направи? — попита. — А вие защо не искате?

— Ако честната ни дума не е достатъчна за собствената ни дъщеря, няма никаква причина да се унижаваме допълнително, като се подлагаме на антихуманни псевдонаучни изследвания.

Брайън кимна и си записа и това.

— И нямате никаква представа кой може да е убил съпруга ви?

Мисис Маркам ме изгледа с омраза.

— Не знам кой е дръпнал спусъка. Но знам кой го уби.

— Имате ли семеен лекар? — попита Брайън.

— Не. И двамата с Джордж винаги сме били здрави.

— Ако ви се наложи да се прегледате в болница, къде ще отидете? — попита той.

— Нямам нужда от никакви болници — отвърна мисис Маркам.

— Имате ли здравна осигуровка? — попита Брайън.

— Естествено.

— Записани ли сте в здравноосигурителен фонд?

Тя кимна.

— Да, в „Меримак“.

Брайън записа още нещо в бележника си, после го прибра и извади визитната си картичка.

— Ако се сетите за нещо, за каквото и да е, или пък се случи нещо, което може да ни помогне в разследването, моля ви да ми се обадите — каза той. — Или, ако предпочитате, обадете се в полицейското управление в Андовър. Те знаят как да се свържат с мен.

Брайън й подаде визитната си картичка и двамата се изправихме.

— Моите съболезнования — казах на мисис Маркам.

За момент настъпи отровна тишина, докато тя ме измерваше с поглед.

— Не желая да разговарям с вас — каза накрая.

Когато се качихме в колата, Брайън за момент откъсна очи от пътя и се обърна към мен с усмивка.

— Кучка такава.

— Ясно — казах аз. — Значи й вярваш, така ли?

— Защо да не й вярвам? — попита той. — Тя знае, че вие двете с момичето сте виновни, защото сте започнали да душите около въпроса за истинските родители. Но няма никаква представа кой го е убил или каква е връзката с теб и момичето. Пропуснах ли нещо?

— Не, освен ако и аз не съм го пропуснала — отвърнах. — Но вярваш ли, че е доживяла до петдесет години, без да има семеен лекар или болница, в която да отиде, ако й се наложи?

— Не.

— Ти си записа името на здравния й фонд — усмихнах се. — Това беше хитро.

— Така си беше — съгласи се Брайън. — Сега можем да проверим дали семейство Маркам са плащали за лечение.

— Според мен въпросът е следният — казах. — Дали наистина знае нещо, което не иска да ни каже, или просто се опитва да си намери някой, на когото да си изкара яда?

— Винаги ли е такава откачалка? — попита Брайън.

— Когато се запознахме, беше мила, скромна и гореше от желание да угоди на всички.

— Понякога мъката кара хората да се държат странно.

— Да, но аз не видях кой знае каква мъка — отвърнах. — Видях много ярост, но не и мъка.

Брайън кимна.

— И на мен не ми се видя много измъчена. А дъщерята?

— Трябва да се свържа с нея. Ако майка й се е държала по същия начин с нея точно след убийството на баща й…

Брайън погледна към часовника на таблото.

— Дали е на училище?

— Струва си да опитаме — отвърнах.

— Колежът „Тафт“ ли беше?

— Да. Но може би трябва да пуснеш сирената, за да стигнем по-бързо.

— Смяташ, че е склонна към самоубийство?

— Не знам — отвърнах.

— Ще се обадя на охраната в колежа — предложи той. — Може да я намерят преди нас.

После включи сирената и мигащата синя лампа на предното стъкло и подкара по-бързо.