Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (17)

17

— И така, когато била в седми клас… значи на колко… дванайсет? Тринайсет? Всичко отишло по дяволите.

Доктор Силвърман кимна.

— И аз не мога да разбера дали се е случило нещо, което да го предизвика.

— Според теб има такова нещо?

— Всички твърдят, че се е променила в един определен момент.

— Може би просто е влязла в пубертета — предположи доктор Силвърман.

— И аз се сетих за това — съгласих се. — Но аз например минах през пубертета, без да се превърна в наркоманизирана откачена кучка. А ти?

— Може би е имала сериозни причини да откачи — предположи доктор Силвърман. — Или поне да откачи повече, отколкото е била дотогава.

— Тоест да е имала проблеми, които са излезли наяве едва когато се е променил хормоналният й баланс?

— Може би — каза доктор Силвърман.

— Добре, ако пубертетът е процес на полово съзряване, дали проблемите, свързани с него, също са от сексуален характер?

— Най-често е така — отвърна доктор Силвърман.

— Божичко. Никак не е лесно човек да получи еднозначен отговор от теб.

— Нашата цел в момента не е да получаваме отговори от мен — напомни ми доктор Силвърман.

— Ох, да, вярно, по дяволите.

Доктор Силвърман повдигна вежди и наклони глава настрани.

— Извинявай — казах аз. — Знам, че говорим за мен, а не за теб. Просто говориш прекалено психоаналитично.

— Е, в крайна сметка аз съм психоаналитик.

— Знам, знам. Просто през цялото време чувствам някакъв подтекст в смисъл „Знам всичко, дете мое, просто трябва да пораснеш и сама ще го осъзнаеш“.

Доктор Силвърман се облегна назад. Днес беше с тъмен костюм на тънко райе. Ноктите й блестяха от безцветен лак. Беше си сложила грим. Това беше добре. Не се чувствам сигурна в компанията на жени, които не носят грим. Но пък нейният грим беше толкова дискретен, че почти не се забелязваше. Нищо ексцентрично, което да стресне пациента. Беше положила ръце в скута си и сега нежно потърка палците си един в друг. Вече бях забелязала, че го прави, когато чуе нещо интересно.

— Какво? — попитах аз.

— Наистина ли смяташ, че се държа с теб като с дете? — попита тя.

— Ох, не знам, по дяволите. Просто се ядосах.

— На какво?

Изгледах я. Тя се наведе напред и ми се стори почти нетърпелива да чуе отговора, макар да бях сигурна, че не е така. Не правеше нищо, за да ме насърчи да продължа, но беше съвършено ясно, че го иска. Беше като овчарско куче: побутваш оттук, подръпваш оттам. После потъркваш палците си един в друг и готово. Бях абсолютно сигурна, че ме е докарала точно там, където искаше.

— Толкова е тъпо, че чак ми е неудобно да го кажа — признах аз.

Повдигане на веждите. Наклон на главата.

— Ядосвам се на майка си — казах накрая.

Доктор Силвърман се усмихна, което при нея беше равносилно на подскачане до тавана от радост.

— Нека да поговорим за това — предложи тя.

— Това означава ли, че няма да разрешиш случая на Сара Маркам вместо мен?

Тя пак се усмихна.

— Опасявам се, че отговорът е „да“.