Метаданни
Данни
- Серия
- Нолън Килкъни (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Twisted Web, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петър Василев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Том Грейс
Заглавие: Зловеща паяжина
Преводач: Петър Василев
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 23.04.2007
Редактор: Боряна Даракчиева
ISBN: 978-954-585-781-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6138
История
- —Добавяне
59
— Там е, под лампата — каза Мартино.
Те подминаха няколко овехтели рена и един фолксваген „Пасат“, преди да стигнат беемвето на Мартино.
— Зет-8 — подсвирна Килкъни, като видя елегантните извивки на колата. — Имаш вкус.
Той натисна копчето за багажника върху ключодържателя и капакът се отвори. Вътре намери черно кожено куфарче, в което беше лаптопът на Мартино.
— Какво има на компютъра ти?
— Какво искаш да кажеш? — попита тя, не разбираше въпроса му.
Килкъни хвърли якето си в багажника и вдигна черното куфарче.
— Какво има в този лаптоп, по дяволите? Тук ли са записките ти за изследванията?
Очите на Мартино се разшириха и тя промълви:
— Да.
— Има ли информация за Иймс?
— Да, и за теб също — отговори кратко тя.
— Покажи ми — нареди й Килкъни.
Той извади лаптопа върху подвижния покрив на беемвето и го включи. Макинтошът се стартира бързо и поиска парола.
— Каква е паролата? — попита Килкъни студено.
— GATCCATCGA.
— ДНК поредица, сладко — подхвърли той, докато набираше буквите. — Къде е информацията за Иймс?
Мартино му обясни в коя директория се намира файлът. Килкъни прегледа бележките й и разбра, че е извлякла ДНК-то на Иймс от клетки, взети от чаша с вода, от която Иймс бе пил по време на вечерята с Лафит в Ню Йорк. От тази проба Мартино беше произвела сперматозоидите, които бяха генетично неразличими от истинските.
— Не знам дали трябва да бъда възхитен или ужасен. Може би по малко и от двете. Какво прахосване на талант! Време е да говорим с полицията.
— Не забравяш ли Роксан Тао?
— Какво? — стресна се Килкъни.
— Проникнала е в лабораторията ми, докато бяхме на вечеря. Дюрок я е хванал. В момента е в имението на Лафит и съм сигурна, че хората на Дюрок й се наслаждават — изсъска Мартино. — Казаха ми, че била доста привлекателна.
— Знаеш ли къде я държат?
— Да, но ако ме закараш в полицията, ще се наложи детективите да вземат заповед и разрешително, преди да претърсят къщата на толкова богат и влиятелен човек като Шарл Лафит. Никой няма да се разбърза да я спасява. А когато най-накрая пристигнат, тя ще бъде мъртва и тялото й ще е изчезнало. Така ще остане само твоята дума срещу тази на Лафит. Но има и алтернатива.
— Каква?
— Да ме размениш за нея.
— Имам по-добра идея. Покажи ми къде е Роксан и ще кажа на властите, че си ми сътрудничила. Вместо смъртна присъда можеш да получиш доживотен затвор, а това е доста съществена разлика. Comprenez-vous?
— Oui — кимна нервно Мартино.
— Много далече ли е замъкът на Лафит?
— На малко повече от сто километра, ще стигнем най-малко за час.
— Не и ако аз карам.
Килкъни отвори предната врата и й помогна да седне. Заради белезниците тя трябваше да подвие крака под себе си. Той извади телефона й от джоба си и набра дълъг номер.
— Компютърният център на консорциума по приложни изследвания, Мичиган — отговори познат глас. — Грин слуша.
— Грин, Нолън е. Попаднах на лаптоп, съдържащ доказателства по случая на Иймс. Можеш ли да вържеш нещо набързо, за да източим информацията? Разполагам с мобилен телефон, който мога да включа към модема на лаптопа. Проблемът е, че съм в кола и имаме по-малко от час, за да го направим.
— Дай ми секунда, докато отворя прозорец за достъп от разстояние.
Килкъни изчака, докато Грин си подсвиркваше и тракаше по клавиатурата.
— Добре, Нолън, готов съм. Свържи се с пряката линия на компютъра ми и аз ще свърша останалото. Ако имаме добра сателитна връзка, можем да извлечем двадесет гигабайта от този лаптоп за по-малко от тридесет минути.
— Благодаря. Ще поговорим по-късно.
Килкъни прекъсна разговора, включи телефона към лаптопа и набра адреса на компютъра на Грин, а после остави лаптопа на пода пред седалката на Мартино и й каза:
— Доминик, на твое място не бих ритал този компютър. Това доста ще ме разстрои.
Мартино каза на Килкъни как да излезе от града и той се качи на N12, националната магистрала, която минаваше западно от Париж през Нормандия и продължаваше чак до Брест. След като излезе на магистралата, Килкъни бързо започна да сменя шестте скорости на беемвето, като на моменти ускоряваше колата до над сто и петдесет километра в час.
Когато наближиха Дрю, от лаптопа се разнесе мелодичен звън.
— Какво пише? — попита Килкъни, без да откъсва поглед от криволичещия път.
Мартино погледна към лаптопа и каза:
— Получил е всичко.
Килкъни намали скоростта, отби от пътя и паркира; не се виждаха други коли. Взе лаптопа и видя, че Мартино му е казала истината. Написа бърз отговор на Грин, изключи лаптопа и го остави на пода.
— Колко ни остава още? — попита той, докато палеше мотора и натискаше газта.
— Около тридесет и пет километра.
— Разкажи ми за замъка на Лафит и ми опиши как изглежда мястото.
— Земите около замъка са доста обширни, хиляди акри — гори, пасбища, градини и речен бряг. Край пътищата се издига висок и гъст жив плет.
— Има ли огради или порти?
— Единствените огради са около пасбищата, заради конете. Лафит има голяма конюшня. Охраняваните порти са две — главният вход и този за прислугата.
— Кой ги пази?
— Има четирима пазачи на смяна по всяко време, броят им се увеличава, когато се организират големи приеми. Камери и сензори за движение са монтирани навсякъде из собствеността, а в самия замък са инсталирани алармени системи.
— Опиши ми сградите.
— Като влезеш през главния вход, ще минеш покрай малка къщичка. Обикновено там пази един човек. Като продължиш по пътя, ще видиш продълговато, ниско каменно здание отдясно — това са конюшните. Отляво има къщи и сервизни помещения. Охраната живее в една от тези сгради. Другите са за работниците, складови помещения и гараж за автомобилите на Лафит. Пътят свършва пред замъка.
— Разкажи ми за главната къща.
— Замъкът е отпреди Революцията. Оформен е като голямо Н. В централната част са общите помещения, в крилата са спалните, кухните и помещенията за прислугата.
Петнадесет минути по-късно Килкъни намали и отби от магистралата близо до Верньой-сюр-Арв, малко историческо градче край река Арв. Няколко километра преди него, отстрани на пътя се появи петнадесет фута висока стена от гъста зеленина.
— Това е границата на имението — каза Мартино.
Килкъни намали скоростта и огледа плета.
— Няма начин да се мине без резачка. Колко далече оттук е къщата на охраната?
— Мисля, че на малко повече от километър.
— Детекторите за движение ще ме засекат, преди да съм се приближил. Къде е главната порта?
— Все напред.
Пътят зави леко и Килкъни видя осветен отвор в живия плет. Отби по алеята и спря така, че лицата им да останат в сянката. Светлината от мощните фарове на беемвето полази по малката къщичка на портала, промуши се през бароковата желязна решетка и се плъзна по поддържаните ливади от другата страна.
— Какво правиш? — попита Мартино.
— Импровизирам — отговори Килкъни и отвори прозореца на колата.
Натисна клаксона и го задържа, докато от къщичката не излезе униформеният пазач. Той вдигна ръка, за да прикрие очите си от блясъка на фаровете, тръгна към беемвето и попита:
— Доктор Мартино, вие ли сте? — Беше разпознал колата, но не можеше да види кой е вътре.
Килкъни протегна ръка през прозореца и натисна спрея, който беше взел от спътницата си. Пазачът вдигна ръце към лицето си и се строполи на земята. Килкъни го завлече в къщичката, като задържа дъха си, за да избегне евентуалното замъгляване на сетивата от миризмата на химическия спрей. Взе пистолета на пазача — деветмилиметров глок — и провери пълнителя. Беше зареден. Вкара пълнителя, зареди един патрон в цевта и провери предпазителя, после натисна бутона, който отваряше вратата, и се върна в беемвето.
— Липсвах ли ти? — попита той Мартино, докато превключваше на скорост и минаваше през портата.
Тя се смръщи с отвращение. Коленете й бяха схванати, а прасците и стъпалата й бяха изтръпнали. Тя изругаваше всеки път, когато колата минаваше през неравност на пътя, тъй като белезниците се впиваха в нея като железен каиш.
— Изглежда почти както си го представях — подхвърли Килкъни, като подкара по главния път към имението.
Бяла дървена ограда опасваше хиподрума, а от другата й страна се издигаше дълга каменна сграда със заострен покрив. Поредица малки квадратни прозорчета нарушаваше монолитността на дебелите стени, а стряхата се извиваше в двойна арка над вратата на конюшнята. Отпред в неясната светлина се очертаваше масивната зидана фасада на замъка на Лафит.
— Това вдясно къщата на охраната ли е? — попита той.
— Да.
Килкъни изключи всички светлини на колата и зави по пътя, който водеше към къщата на охраната. Отби встрани от алеята зад голям подрязан храст и спря.
— Да не си мръднала — каза той, извади ключа от стартера и отвори вратата.
— Надявам се да те хванат, Килкъни — процеди Мартино с нисък и изпълнен със злоба глас. — Тогава ще ти отрежа топките и ще те накарам да ги изядеш, преди да умреш.
— И ти ще ми липсваш.