Том Грейс
Зловеща паяжина (66)

65

25 март

Париж

Килкъни се разхождаше с Тао край реката по Рив Дроат. Сена блестеше, окъпана от светлините на Париж, блясък, с който само най-ярките нощни звезди можеха да си съперничат.

— Ще си заминаваш ли утре? — попита Тао.

— Да. Искам да видя Иймс колкото се може по-скоро. Неговият адвокат се опитва да му издейства излизане под гаранция, докато новите доказателства бъдат прегледани и обвиненията — отхвърлени. Бъркотията все още е голяма, но поне се вижда светлина в края на тунела.

— Ами Мартино?

— Вероятно ще бъде екстрадирана, за да бъде съдена за убийствата на Сътън и Олсън. Френските и американските власти разследват и „Серберус“, за да установят кои от хората на Дюрок са участвали в нападението над LV-станцията.

— Няма ли да разследват и „Виеложик“?

— Не мисля. Бордът на директорите на компанията беше много услужлив. Според показанията им и откритите дотук доказателства Лафит е направил всичко това на своя глава. Останалите от управителния съвет на „Виеложик“ ще получат имунитет в замяна на пълното разкриване на дейностите на Лафит и връщането на всичко откраднато от LV-станцията. Комисията за финансов надзор пък търси парите, които Дюрок е спечелил с късата позиция — тъй като са свързани с незаконна спекулация с акции. Като заговорих за акции, забравих да спомена какво направих, преди да дойда в Париж.

— Какво? — заинтересува се Тао.

— Просто малко търговия — отговори Килкъни доволно. — Всъщност Дюрок ми даде идеята.

— Нали не си?…

— Напротив, направих го. И ти също участваш, или поне компанията ти. Създадох малка холдингова компания — състояща се от Qi, „ЮДжийн“, консорциума, Грин и моя милост — и поставихме „Виеложик“ в къса позиция. Гледах Си Ен Ен точно преди да излезем на вечеря. „Виеложик“ е понесла ужасен удар. Спечелили сме общо двадесет и два милиона.

— Не се ли тревожиш, че КФН няма да погледне с добро око на постъпката ти?

— Не, моята сделка беше основана на разкриването на истината, а не на престъпни действия.

Когато стигнаха мястото, където реката се разширяваше и се разделяше около Ил дьо ла Сит, Тао го поведе по дългия мост Понт Ньоф. Спря в средата му и се загледа в островите, където туптеше сърцето на Париж. Отвъд елегантните имения и царствените правителствени здания се издигаха кулите на Сент-Шапел и Нотр Дам.

— Е, Нолън, това е истинският Понт Ньоф — промълви тя, без да откъсва очи от гледката. — Името означава „нов мост“, но всъщност е един от най-старите в Париж. Какво ще кажеш?

— Забележителен е. Определено е място, където си заслужава да се разходиш с красива жена — отвърна Килкъни тихо.

— Ще го приема като комплимент, макар че в гласа ти долавям леко разочарование.

— Съжалявам, Роксан — извини се той, осъзнал нетактичността си. — Май умът ми е другаде.

Тао се пресегна и стисна ръката му.

— И аз искам да ти се извиня за доста неприятното ми поведение през последните няколко седмици. Беше ми трудно да приема тази задача и си го изкарах на теб. Ще се опитам да бъда по-приветлива.

Килкъни видя колко й е трудно да изрече тези думи. Тя не беше кандидатствала доброволно за работата и щом я бе приела въпреки нежеланието си, сигурно алтернативата бе още по-лоша.

— Изявлението ти носи всички белези на маслинова клонка, Роксан. Приемам.

— Мисля, че ние с теб си приличаме в едно — в това, че няма много хора на света, които да смятаме за истински приятели. За мен „приятелство“ е дума, която не използвам току-тъй.

— Приятелството е нещо, което трябва да се заслужи, също както уважението и лоялността.

Тао обви ръце около врата на Килкъни и го придърпа към себе си. Внезапният й порив го свари неподготвен.

— Ти заслужи всички тези неща — каза тя. — И много повече.