Том Грейс
Зловеща паяжина (56)

55

Еври, Франция

Вечерта се беше спуснала над малкото градче на брега на Сена и по улиците имаше съвсем малко хора. Тао огледа всичко около сградата, първо с кола, после пеша — търсеше някакъв знак, че лабораторията на Мартино се наблюдава. Не забеляза нищо.

Мартино сама си определяше кога ще работи и програмата й беше непредсказуема. Това представляваше проблем за Тао, която трябваше да проникне в лабораторията й. Удал Уокър обаче беше премахнал тази пречка, когато й съобщи, че тази вечер Мартино и Лафит ще бъдат на вечеря в британското посолство.

Тао се беше уговорила с Килкъни, преди той да тръгне от Щатите, да се срещнат извън Еври в седем часа. Когато той не дойде на срещата, Тао тръгна към резервното място за среща, близо до лабораторията. Погледна часовника си — Килкъни закъсняваше, а възможността за проникване намаляваше.

„Сега или никога“, рече си тя. Беше решена да действа сама.

Докато вървеше по алеята, тя си сложи хирургически ръкавици. Стигна до задната врата и набра кода за достъп, който беше научила, докато шпионираше Мартино. Влезе и внимателно изкачи стълбите, шумът от стъпките й се заглушаваше от тънките гумени подметки. Когато стигна площадката, Тао видя широка черна метална врата и рамка, вградена в каменната стена. Ключалките бяха изцяло механични и тя ги преодоля за по-малко от трийсет секунди.

Влезе в празна стая. В дъното й видя друга метална врата. На стената до нея имаше квадратен стъклен панел — скенер на длани. Удал Уокър я беше снабдил и със схема на охранителната система на лабораторията на Мартино, което й позволи да се подготви за това устройство.

Тао се приближи близо до скенера и издиша към него. Влагата на дъха й замъгли стъклото и разкри мазния отпечатък от женска длан. Тао смъкна раницата си и извади някакво черно устройство, около двайсет и пет сантиметра широко и осем дебело. Натисна бутона отстрани на уреда и от ъглите в горната му част се подадоха четири хидравлични крачета. Между тях имаше тъмна стъклена плоча. Тао нагласи внимателно устройството срещу стената, така че крачетата да паснат в ъглите на скенера.

Натисна втори бутон и крачетата бавно започнаха да се прибират, като избутваха лицевата част на устройството към скенера. Когато разстоянието между двете стъклени плочи стана по-малко от милиметър, от устройството се излъчи ярка светлина. Сканираше отпечатъка от женската длан.

Чу се приглушено изщракване, когато крачетата се прибраха още повече и двете стъклени плочи се докоснаха. Мигновено скенерът се обля в бяла светлина и затърси очертанията на човешка длан. Като използва информацията, събрана от отпечатъка на стъклото, устройството на Тао изпрати холографска проекция на ръката на Мартино към сензорите на скенера и отключи вратата.

Щом Тао проникна в стаята за преобличане, светлините се включиха. Тя наближи следващата врата, но не откри никакви охранителни устройства. Черен правоъгълен панел беше разположен на нивото на очите отстрани на вратата. След като го огледа внимателно, тя видя, че това е светещ дисплей на думата: „OCCUPE“. Отвори вратата и видя магнитна ключалка, вградена в рамката.

Пристъпи в помещение, което беше малко по-голямо от телефонна будка — въздушен шлюз. На срещуположната стена имаше друга врата. В мига, в който Тао затвори вратата след себе си, магнитната ключалка се задейства, а тъмното пространство се изпълни със синкава ултравиолетова светлина. Тао затвори очи и се заслуша в ниското електронно жужене на камерата. След няколко минути бялата светлина се включи отново и магнитната ключалка на следващата врата изщрака.

Тя влезе във втора стая за преобличане. На стелаж с метални лавици бяха наредени запечатани торби със стерилни облекла, ботуши, шапки, маски и латексови ръкавици. До стаята имаше душ, тоалетна и мивка.

„Всички домашни удобства“, помисли си Тао.

Сложи си маска и мина през последната врата в лабораторията на Мартино. Модерното, стерилно помещение беше в пълен контраст със сградата, в която се помещаваше. Освен телефона на стената и компютъра, за който Тао предположи, че е включен в мрежа, лабораторията на Мартино беше съвсем изолирана от външния свят. Тао остана неподвижна за момент; чуваше се само едва доловимото свистене на преминаващия през филтрите въздух.

Тя тръгна към компютъра; скрийнсейвърът чертаеше красиви съчетания от фрактали. Тао натисна един клавиш и се появиха някакви работни данни. Тя погледна в горната част на екрана и прочете базисната информация. В графата „донор“ пишеше: Килкъни, Нолън. Тао се зачете, искаше да разбере какво точно смята да прави Мартино с клетките на Килкъни и как се беше сдобила с тях. Дотолкова беше потънала в това, че не забеляза, че шумът от въздухопречиствателната система е изчезнал.

Светлините започнаха да примигват и се чу вой на аларма. Малки дюзи се подадоха от тавана и зловещият съсък на изпускания от тях газ под налягане изпълни лабораторията. Тао се огледа, но не видя нищо да гори. В единия ъгъл на помещението имаше няколко червени бутилки, приковани към стената. Всяка от тях носеше надписа CO₂.

„Въглероден диоксид!“

Лишеният от цвят и миризма газ бързо изместваше кислорода в стаята, докато се опитваше да потуши несъществуващия пожар. Тао задържа дъха си и хукна обратно по пътя, по който беше дошла. Дръпна вратата, но тя беше заключена. Притича до бутилките в ъгъла и започна да затваря вентилите, но газът продължаваше да изтича.

Вече не можеше да сдържа дъха си. Вдиша инстинктивно и пое въздух, който беше почти седемдесет процента въглероден диоксид. Закашля се, сякаш се бе задавила с вода.

Зрението й се замъгли, зави й се свят. Падна на пода, като кашляше и се даваше. Накрая изгуби съзнание.

Черният правоъгълен панел до въздушния шлюз показваше светещата дума: „OCCUPE“. Миг по-късно в лабораторията на Мартино влезе мъж. Лицето му бе скрито зад кислородна маска. Той се приближи до Тао и постави два пръста на посинелия й врат. Извади радиостанция от джоба си, погледна часовника си и каза:

— Припаднала е. Изключете газа.

Съскането постепенно утихна и беше заменено от тихия шум на пречиствателната система. Лицето на Тао започна да възвръща цвета си. Мъжът овърза ръцете и глезените й с тиксо, после запуши устата й с още една лепенка. Вдигна поглед към въздушния шлюз, през който влезе Дюрок. Той се приближи, вгледа се в неподвижното тяло на Тао и отбеляза:

— Добра работа.

Удал Уокър махна кислородната маска и попита:

— Кога да очаквам остатъка от парите?

— Веднага щом я занесеш в имението. Там ще те очаква чек.

— Няма ли да дойдеш и ти? — попита Уокър.

— Ще дойда по-късно. Имам друг ангажимент в Париж. Да я свалим в колата.