Том Грейс
Зловеща паяжина (5)

4

30 януари

LV-изследователска станция,

Антарктида

Недра извади диска от компютъра, надписа го и го прибра в пластмасовата кутийка. Тази сутрин бе свалила на дискове всички данни от работата им в LV-станцията. Изключи компютъра и сложи кутията с дисковете в малък контейнер за пътуването до Щатите.

Години на планиране, проектиране и изпитания ги бяха довели до това място, а сега мисията им беше завършена. Двамата с Колинс бяха доказали, че е възможно да се изследва свят, скрит под километри лед. Вече бяха с една крачка по-близо до успешното търсене на живот на Европа.

— Готова ли си? — извика Колинс от кухнята.

Недра затвори капака на контейнера и отговори:

— Вече официално сме си стегнали багажа и сме готови да се приберем вкъщи.

— Чудесно, значи мога да го отворя.

Недра чу силно изпукване.

— Това, което си мисля, ли е?

— Зависи. Мислиш ли си, че е шампанско?

— Не изпихме ли вече единствената бутилка, която успя да внесеш тайно през декември?

Колинс се появи на вратата на изследователското крило с две големи чаши за кафе, пълни с „Грейт Уестърн“.

— Да, но после намерих друга, докато почиствах избата. Разбира се, не можем да оставим такова вино да отиде на вятъра.

Колинс и Недра чукнаха чаши и отпиха от газираната напитка.

— А за последното ни хапване тук съм приготвил малко сандвичи с фъстъчено масло и желе.

Недра изви устни в пресилена усмивка.

— Звучи вкусно.

— Знам — съгласи се Колинс с въздишка, — но щом стигнем в Нова Зеландия, ще те заведа на пищна вечеря в най-добрия ресторант в Крайстчърч.

— Ще се задоволя и с дълга гореща вана, румсървис и седмица, изпълнена със страст, в апартамент в петзвезден хотел.

— Ще видя какво може… — Колинс внезапно млъкна. — Чу ли това?

Нисък далечен звук започна да резонира в стените на станцията — механичното бумтене на двигатели.

— Да — отвърна Недра. — Прилича на самолет.

— Подранили са. Сигурно има промяна в програмата.

— Според последната метеорологична справка времето ще се задържи хубаво, но няма да им се разсърдя, ако ни закарат по-рано у дома.

— Сандвичът ти е в кухнята. Аз ще изляза да ги посрещна.

Колинс се спусна до долното ниво, облече дебелите дрехи и полярната екипировка и излезе през въздушния шлюз. Навън вятърът духаше силно откъм глетчерните планини, а ръмженето на самолетните двигатели отекваше навсякъде около станцията.

Облак пулверизиран сняг и ледени кристали изригна изпод широките ски на LC-130 и се издигна зад самолета като облак прах зад кола на черен път. Самолетът се плъзна по ледената писта и спря точно пред станцията. Пилотът го придвижи още по-наблизо, после го завъртя така, че задната рампа да застане към вратата.

Двигателите забавиха въртенето на витлата, но продължиха да работят — беше твърде студено, за да се рискува със спирането им. Докато Колинс се приближаваше към самолета, страничната врата се отвори и се превърна в стълба, по която слезе мъж, облечен в бял снежен костюм с качулка.

— Килкъни? — викна Колинс нетърпеливо.

Но това не беше Килкъни.

Дюрок се пресегна, сграбчи протегнатата ръка на посрещача си и го дръпна рязко. Колинс се препъна и залитна, като се опитваше да възстанови равновесието си. Нападателят се завъртя и стовари юмрук в слепоочието му, от удара очилата на Колинс изхвърчаха, той падна на колене, а Дюрок изви ръката му назад.

— Ако ми съдействате, ще оставя вас и жена ви живи — каза Дюрок и опря дулото на деветмилиметровия глок в бузата на Колинс. — Разбирате ли, господин Колинс?

Инженерът кимна безсилно, все още твърде замаян от удара. Повдигна леко глава и видя още петима мъже да излизат от самолета, всичките в бели маскировъчни костюми и въоръжени с автомати.

— Подсигурете станцията — нареди Дюрок.

Войниците се приближиха предпазливо, въпреки че не очакваха да срещнат съпротива. Докладите от разузнаването им твърдяха, че само Колинс и жена му обитават станцията.

— Недра — извика Колинс, когато войниците нахлуха през въздушния шлюз.

Дюрок го удари с пистолета по главата и инженерът се строполи в безсъзнание върху леда.

Четирима войници изкачиха витото стълбище към главното ниво, после се разделиха по двойки и тръгнаха да проверят коридорите. Петият държеше на прицел стълбището от въздушния шлюз.

— Филип? — извика Недра откъм кухнята.

Тя тъкмо беше напълнила отново чашата си с шампанско, когато иззад ъгъла през вратата влетя войник с насочен към нея автомат.

— Ръцете на главата! Веднага! — извика той.

Недра бавно остави бутилката на плота и постави ръце зад главата си.

— Хванах жената — съобщи войникът в микрофона, закачен на ухото му.

Дюрок се загледа в проснатото тяло на Колинс, докато изслушваше докладите на хората си в станцията. Погледна часовника си; по-малко от трийсет секунди бяха минали от излизането му от самолета, а станцията вече беше негова.

— Фуке, Кошен — каза Дюрок в малкия микрофон.

— Oui, командире — отговориха двамата мъже.

— Излезте заедно с жената. Затворете ги в спалните помещения за разпит.

Над главите им вторият LC-130 направи кръг над станцията и се сниши за приземяване. Дюрок се усмихна, беше доволен от развитието на мисията. Ако всичко продължаваше да върви според плановете му, никой нямаше и да разбере, че е бил тук.