Том Грейс
Зловеща паяжина (43)

42

17 март, 0:30

Бриджуотър, Ню Джърси

Малко след полунощ Килкъни паркира наетата кола в жилищната част на квартала, близо до отводнителния канал около миля по-надолу от американското седалище на „Виеложик“. Леден дъжд се сипеше неспирно от тъмното навъсено небе и правеше твърдите настилки хлъзгави, а пръстта размекната и податлива. Сляпата улица беше тъмна, с изключение на сините светлини от телевизионните екрани, които блещукаха през щорите на близките къщи.

Килкъни носеше тъмносивата си „тюленска кожа“, изпробвана в Антарктида, и микрофон, свързан с цифров предавател. Беше с извити очила, които можеха да прожектират холографски образи. Тао беше облечена в прилепнал черен гащеризон от ликра и ботуши с равни гумени подметки.

Килкъни влезе първи в отводнителния канал. Докато се движеха покрай калния поток, шумът на вятъра и тътенът от камионите по близката магистрала заглушаваха стъпките им.

— Вече тръгнахме. Приемаш ли? — каза Килкъни в микрофона.

— Ясно и силно — отговори Грин. — На по-малко от миля сте от целта.

Килкъни погледна към точката, появила се на дисплея. Числата сякаш плуваха на десет фута пред него.

— Изглежда добре. Ще поддържаме връзка. Край.

Бойното електронно оборудване, което Килкъни носеше, изпращаше втори сигнал по дигиталната връзка и свързваше малкия компютър, привързан към тялото му, с по-мощните машини в апартамента в Гринуич Вилидж.

Сградите около Изследователската улица се появиха като смътни острови от светлина сред дълбокия мрак. Капчиците вода по очилата на Килкъни блестяха с размазания образ на далечната светлина. Двамата излязоха от шахтата на канала в задната част на собствеността на „Виеложик“. Затичаха се през голямата морава към една от най-странните сгради, която бяха виждали. Килкъни стигна до острия ръб на близкото крило, последван от Тао. Студената каменна повърхност блестеше от отраженията в малките дъждовни капчици.

— На около тридесет фута напред ще откриете вход — чу се тихият глас на Грин. — Има четец за карти, магнитна ключалка и аларма. Има и камера на покрива и една вътре, насочена към вратата. Изчакайте, докато се оправя с тях.

Грин огледа образите на стенния екран. Всички по-малки монитори показваха картината от камерите за сигурност в сградата. Той виждаше всичко, което и пазачът в командния център.

Грин избра външната камера, насочена към вратата, през която Килкъни и Тао щяха да минат, от триизмерния образ на сградата върху големия екран. Направи тридесетсекунден видеозапис, който показваше вратата и мократа стена. Подмени сигнала към монитора в контролната зала на сградата с направения видеозапис. Вместо предавания от камерата образ сега пазачът гледаше непрекъснато повтарящ се видеозапис. Грин повтори същия трик и с камерата, която наблюдаваше вратата от вътрешната страна.

— Осигурих ви прикритие. Можете да тръгвате.

Килкъни махна към вратата и двамата с Тао тръгнаха към нея. Чу се отчетливото изщракване на магнитната ключалка. Килкъни отвори вратата и двамата влязоха вътре.

— Просто затвори вратата зад себе си — каза Грин в ухото му.

— Вътре сме — каза Килкъни.

— Тръгнете наляво — нареди Грин, — после спрете на около десет фута преди края на коридора, докато се оправя със следващата камера.

Коридорът беше полутъмен, светеха само няколко лампи, които винаги бяха включени, в случай че възникнеше извънредна ситуация. Килкъни и Тао се движеха тихо, меките гумени подметки на ботушите им не вдигаха никакъв шум.

Грин ги насочи по второстепенни коридори, като избегна ярко осветения главен вътрешен двор. Следваха един и същи модел — придвижваха се предпазливо напред, после изчакваха, докато Грин обезопаси следващата отсечка.

— Към вас идва пазач. Скрийте се в залата отдясно, две врати по-напред — каза Грин. — Аз ще се справя с ключалката.

Докато Килкъни се приближаваше към вратата, магнитната ключалка избръмча силно и освободи вратата.

Килкъни изруга наум. Звукът от магнитната ключалка бе отекнал като оръдеен изстрел в коридора. Килкъни отвори широко вратата, бутна Тао вътре и затвори.

— Грин — каза той тихо, макар че му идеше да го изкрещи. — Не затваряй магнитната ключалка, докато не отмине пазачът. Много е шумна.

— Добре.

 

 

Докато вървеше по свързващия коридор, пазачът чу металическия звук на магнитна ключалка, която освобождава врата. Пресегна се към рамото си и включи микрофона, закрепен за пагона му.

— Дани, Карл е. Близо съм до пресечната точка на коридори едно-пет и едно-шест. Има ли отворени магнитни ключалки в този отсек?

— Не. Всички врати там са заключени.

— Май имаме проблем. Кълна се, че чух шум от магнитна ключалка.

Той зави зад ъгъла и видя отражението на затваряща се врата в стъклото на литография на стената. Загледа се за миг в него, после тръгна към вратата. Лампата на четеца светеше в зелено — вратата беше отключена.

Пазачът извади беретата си, завъртя дръжката и предпазливо отвори вратата.

 

 

Килкъни дръпна рязко вратата и изтегли пазача към себе си. Удари изпънатата му ръка точно под китката и пистолетът падна на покрития с килим под. Последва саблен удар по врата и пазачът изгуби съзнание. Килкъни го подхвана, преди да падне на пода, и го издърпа навътре в помещението.

Тао вдигна пистолета и затвори вратата, докато Килкъни завързваше ръцете и краката на мъжа. После свали синята му вратовръзка и му запуши устата с нея.

— Вземи му картата — каза Тао.

Килкъни смъкна баджа от предния джоб на пазача.

— Грин, как изглеждат нещата от твоята страна?

— Справих се и с останалите камери. Пътят към изследователските лаборатории е чист. Ще наблюдавам за други пазачи.

— Добре, защото този приятел сигурно ще им липсва и ще изпратят някой да го потърси.

Тръгнаха бързо по последния участък от коридора. Както Грин беше обещал, охранителните камери бяха „ослепели“, а по пътя им нямаше други пазачи.

След като влязоха в едноетажното лабораторно крило, Килкъни измъкна малък безжичен компютър от джоба на бедрото си и го включи. Модифицираният палмтоп започна да излъчва кратки късообхватни сигнали, настроени на специалната честота, използвана от сондата „Пикел“. Въпреки че сондата беше свързана с компютърните системи в LV-станцията, тя имаше и безжична система за комуникация. За съжаление слабият обхват на „Пикел“ и интерференцията, причинена от екраниращите устройства около лабораторията на „Виеложик“, изискваха Килкъни да е много близо до сондата, за да комуникира с нея.

Отвъд входната врата широкият коридор завършваше внезапно в малка ниша. От двете страни имаше врати към стаи за преобличане, а отпред — двукрила врата от неръждаема стомана и плексиглас — първата бариера към въздушния шлюз, през който минаваше оборудването, преди да бъде внесено в лабораторията.

Грин отключи вратите към стаите за преобличане.

— Насам — каза Килкъни.

Минаха през мъжката стая за преобличане и влязоха в друга ниша, която водеше към кабина за обеззаразяване към второ ниво.

— Ей, човече — обади се Грин, гласът му беше накъсан от статични припуквания, — имаме известни проблеми.

— Казвай.

— Сигналът ти започва да се губи.

— Обграден съм от тонове метал. Какво друго?

— Плановете на сградата, с които разполагам, са малко остарели. Нямам контрол върху системите в четвърто ниво. Мога да отворя пътя до трето ниво, но след това оставаш сам.

— Разбрано.

Килкъни свали очилата и микрофона и ги подаде на Тао.

— Вземи. Поддържай връзка с Грин и пази коридора.

— Ще почукам на вратата, ако стане нещо — каза Тао. — Бъди внимателен.

Грин се справи със защитните механизми на следващия въздушен шлюз и Килкъни пристъпи вътре. След като вратата се затвори, го окъпа ултравиолетова светлина. След няколко минути нормалните лампи се светнаха отново и следващата врата се отвори с пневматично изсъскване.

Стените на широкия осем фута коридор бяха сглобки от панели от неръждаема стомана и стъкло с черни изолации в междините. Имаше четири лаборатории от трето ниво в този сектор, по две от всяка страна на коридора. Обозначението сочеше „Биологична опасност от второ ниво“ и коридорът се отделяше от другите лаборатории с помощта на въздух с положително налягане в него и отрицателно в лабораториите.

Килкъни протегна напред палмтопа, но не установи контакт със сондата. Притича до края на коридора. Вратата към преходната зона за трето ниво вече беше отворена. Както и лабораториите, преходната зона имаше отрицателно въздушно налягане спрямо коридора от второ ниво. Килкъни пристъпи вътре и вратата се затвори зад него.

Мина покрай обеззаразителните душове и бани и влезе в залата за преобличане. По стените видя ниши, в които имаше скафандри за биохимическа защита. Килкъни набързо избра един, който му изглеждаше по мярка. Облече го и веднага разбра какво неудобство изпитват астронавтите, когато трябва да излязат в космоса.

Внимателно хвана палмтопа — усещането му за допир беше силно притъпено от гумените ръкавици — и влезе в последния въздушен шлюз. Въздухът в костюма вече започваше да се загрява и лицевото стъкло се запоти от дишането и телесната топлина на Килкъни.

Килкъни мина през въздушния шлюз в лабораторията от четвърто ниво. Откри свързващ шланг, който се люлееше от тавана, и го прикачи към костюма си. В същия миг почувства полъх свеж въздух. Лицевото му стъкло се проясни, но той все още се потеше силно, а ръцете му бяха хлъзгави в гумените ръкавици. Провери палмтопа:

„Контактът със сондата «Пикел» е осъществен“.

„Къде е?“, запита се Килкъни и огледа огромното, пълно с оборудване помещение.