Том Грейс
Зловеща паяжина (16)

15

14 февруари, 23:30

Ан Арбър, Мичиган

Лойд Сътън паркира колата си на алеята пред дома на Фей Олсън.

— Благодаря за хубавата вечеря, Лойд — каза тя.

— За мен беше удоволствие. Отдавна исках да посетя това ново заведение с кажунска кухня.

— Знам, че е късно, но ще влезеш ли? Мога да ти направя кафе или ако искаш, да пийнеш нещо по-силно.

— Звучи изкусително. Ако се прибера вкъщи сега, сигурно ще се захвана пак с някакви алгоритми. Честно казано, предпочитам да остана и да си говоря с теб.

Фей се усмихна, когато Сътън заобиколи от другата страна на колата, за да й отвори вратата. Пред верандата тя бръкна в чантичката си, за да извади ключовете, но те не бяха там.

— Виж ти, колко странно — каза тя през смях. — Бих се заклела, че ги сложих тук. Успяхте ли с Оз да откриете гена, отговорен за ранния Алцхаймер.

— Не. Може би — отвърна Сътън и завъртя разсеяно глава. — Не си спомням.

— Лойд, престани! — засмя се Фей.

Тя извади резервен ключ от скривалището му в декоративната лампа и отвори вратата. Дневната беше уютна, украсена със снимки на семейството и приятели. На няколко дори бяха тримата — тя, Лойд и Оз — от дните им в Станфорд.

— Какво да ти донеса? — попита Фей.

— Какво ще кажеш за купа пуканки и бира?

— Все същият си си. Чакай, нека взема палтото ти. Знаеш къде е хладилникът. Има няколко „Корони“ на най-долния рафт. Донеси една и за мен.

Лойд пристъпи през сводестата врата в тясната кухня. В ъгъла стоеше все същата кръгла маса, на която беше споделял много вечери с Оз и Фей, когато още бяха женени. Вратата към мазето беше открехната. Площадката беше тъмна.

— Лойд — обади се Фей откъм спалнята, — надявам се, че нямаш нищо против, ако се преоблека в някой анцуг, не мисля, че мога да изтърпя този чорапогащник повече.

Той се засмя топло.

— Не се притеснявай.

Сътън тъкмо взе две бутилки бира и понечи да затвори хладилника, когато чу стъпки зад гърба си. Преди да успее да се извърне, мускулеста ръка се пресегна и го блъсна силно в гърдите. Бутилките се изплъзнаха от пръстите му и се разбиха върху покрития с линолеум под. Лойд обърна глава, но не успя да види нападателя си. Усети само как студеното острие на нож се забива във врата му, чак до костта.

— Какво стана? — извика Фей от спалнята. — Изпусна ли нещо?

Убиецът пусна тялото на Лойд на кухненския под и около краката му се разля кръв. Мъжът взе един наполовина пълен чувал за боклук от стълбищната площадка и тръгна към дневната, като оставяше кървава диря след себе си.

Застана до открехнатата врата на спалнята и надзърна през процепа. Полата и блузата на Фей лежаха върху стола, а самата тя бе приседнала на ръба на леглото си и си събуваше чорапогащника. Убиецът блъсна с длан вратата и тя се отвори рязко.

— Лойд — извика Фей шокирана и смутена. — Полугола съм.

Когато се обърна, за да вземе пеньоара си от леглото, видя, че в спалнята й не беше влязъл Лойд.