Никълас Еванс
Разделени (9)

8.

Те подкараха конете в галоп през градинския чай, а после нагоре по ниския хълм, едната страна, на който се червенееше като рана — там, където скалата се бе изронила от вятъра и дъждовете. От билото Аби можеше да види проблясването на реката между тополите, които растяха край бреговете й. Техните пухчета се носеха бавно в горещия обеден въздух. Двамата мъже спряха за малко конете — Тай от дясната й страна, а баща му — от лявата — и се полюбуваха на сенките под облаците, които плуваха като неясни кораби върху пасището долу. Бащата на Тай посочи на изток, където реката изчезваше зад далечното скалисто планинско разклонение, и каза, че там свършва тяхната земя и започва тази на съседите.

— А кои са тези планини? — попита Аби.

— Бигхорн. А по на север е Роузбъд.

— Толкова е красиво! Откога живеете тук?

— От три поколения. Тай ще бъде четвъртото.

Той сякаш щеше да каже още нещо, но размисли и вместо това, просто потърка брадата си, гледайки мълчаливо земите си. Високо над искрящите прорези на реката се появи огромна птица. Тя бавно кръжеше, понесена нагоре от топлото въздушно течение. Изведнъж нададе жален писък, сякаш оплакваше голяма загуба. Тай обясни на Аби, че това е златен орел. Била късметлийка, защото тези птици много рядко можели да се видят наблизо. Но Аби вече знаеше, че има страхотен късмет. По-рано, докато яздеха високо в планината, там, където започваше гората, бяха видели лос, една дива овца и черна мечка, която побутваше малкото си да върви сред дърветата.

— Тай, да отидем да намерим тези жребчета — каза бащата.

Той смушка коня си и пое надолу, а Аби последва размахващата се сива опашка на кобилата му между големите крайречни камъни и градинския чай. Зад нея яздеше Тай. Бяха й оседлали един умен дорест скопен кон, чиито хълбоци бяха потънали в пот. Тай яздеше пъстър жребец, който беше отгледал сам. Тримата водеха животните не с юзди, а с оглавници. Аби никога не бе попадала на кон, толкова спокоен и същевременно толкова енергичен — напълно в хармония с ездача. Тези коне бяха различна класа от тези във „Вододелът“, но пък точно с развъждането им бащата на Тай си изкарваше прехраната. Състезателните коне на Рей Хокинс, както откри Аби по-късно, винаги можеха да се продадат на висока цена.

Рей вероятно бе на възрастта на баща й, въпреки че от продължителното живеене на открито кожата му бе загрубяла и го правеше да изглежда по-възрастен. Очите му имаха същия бледосин цвят като тези на Тай и когато се засмееше, те почти се скриваха сред бръчките на лицето му. Излъчваше същата спокойна ведрост, каквато понякога бе зървала у сина му, когато бе съсредоточен в работата си. В действителност това се проявяваше и при майка му. Дори и при конете и кучетата и при почти всички животинки в ранчото. Това й изглеждаше малко призрачно, сякаш те бяха обединени от някаква специална тайна. А може би просто се дължеше на живота в такова удивително място.

Пътуването им от „Вододелът“ предната вечер беше доста продължително. Возеха се в стария бледозелен пикап на Тай. Залязващото слънце зад тях позлатяваше равнините и планинските върхове. Бяха карали на изток часове наред по междущатското шосе, бяха минали край Билингс, Хардин и Литъл Бигхорн, после на юг през щатската граница в Уайоминг и басейна на Паудър Ривър. Разговаряха много, но вече се чувстваха чудесно един до друг дори и като мълчаха. Тай й пусна някои от любимите си музикални парчета на неизвестни местни банди, за които Аби никога не бе чувала. Сетне тя се сви до него и заспа, а когато се събуди, бяха в Шеридан. Пресякоха, друсайки се, железопътната линия и минаха край стар парен локомотив, гордо спрян край нея.

Ранчото на семейство Хокинс бе разположено в една пролука сред хълмовете на около осем километра от града и до него се стигаше по криволичещи чакълени пътища. Пристигнаха там по тъмно и едва на сутринта Аби успя да види какво поразително място беше то. Родителите на Тай не си бяха легнали, за да ги посрещнат, и въпреки че момичето предпочиташе веднага да се мушне в леглото, те бяха настояли да сервират една епична вечеря: студена шунка и пуешко месо, салата от зеле и печени картофи, последвани от боровинков пай и сладолед. Тай яде, сякаш бе гладувал седмици наред. През цялото време Рей и Марта, които бяха вечеряли по-рано, седяха и ги наблюдаваха усмихнати, като посръбваха от чашите си топло мляко и едва отронваха по някоя дума. Предпочитаха да слушат разказа на сина си между отделните му хапки за това какво става в ранчо „Вододелът“.

Той беше единственото им дете и по лицата им личеше, че се гордеят с него. Майка му изглеждаше като една от онези скандинавски жени, които Аби си спомняше от снимките на първите заселници: руси и с лунички, закопчани до шията жени, които можеха с еднаква решимост и сръчност да избродират кърпа или да застрелят койот между очите от четиридесет и пет метра.

Жребчетата, които сега отиваха да видят, бяха пуснати на свобода на една от ливадите, опасващи реката. Когато тримата ездачи наближиха, животните вдигнаха глави, наостриха уши и се загледаха в тях. Рей спря, освободи кобилата си да пасе и продължи пеша към кончетата. Те сведоха глави и кротко се затътриха насреща му.

Рей спря и ги изчака. Щом стигнаха до него, те го наобиколиха и взеха да го душат, а той ги галеше по вратовете и муцуните, почесваше ги по гърбовете и им говореше. Извика на Аби да дойде и двамата с Тай слязоха от конете си и се присъединиха към него. Макар да бяха малко по-срамежливи към нея, жребчетата й позволиха да ги пипа и дори да духа в ноздрите им, вдъхвайки техния топъл, сладък дъх.

Когато се върнаха в къщата за обед, очакваше ги друго угощение със студени меса, салата и домашно печен хляб. Аби заяви, че никога през живота си не е виждала такова райско кътче. Бащата на Тай се усмихна и кимна, но съпругата му въздъхна и сви рамене.

— Сега е така — каза тя. — Но колко дълго ще си остане такова е друг въпрос.

— Какво искате да кажете? — попита момичето.

Марта погледна към Рей, сякаш искаше разрешението му да продължи, ала той не изглеждаше много склонен. Тай беше озадачен, колкото и Аби.

— Какво има? — попита той.

— Майка ти просто говореше за сондажа — това е всичко.

— Защо, какво се е случило?

— Няма нищо. То няма да се случи.

— За бога, Рей, кажи му за писмото.

— Какво писмо? — заинтересува се Тай.

Аби почувства, че се е натрапила в някакъв личен семеен проблем и се почуди дали да не се престори, че иска да отиде до тоалетната. Бащата на Тай въздъхна и когато заговори, се обърна всъщност към момичето:

— Тук наоколо се правят доста сондажи.

— За нефт ли?

— За газ. Земята наоколо е пълна с находища на метан, целият басейн на Паудър Ривър. Газът е затворен във въглищните пластове. Доскоро никой не се интересуваше много от него, но сега откриха наистина евтин начин за сондиране.

— Вие няма да правите сондаж за газ тук, нали? — попита Аби.

Рей мрачно се засмя.

— Не, няма. Но дори и да искахме, не бихме могли. Както повечето собственици на ферми в този край, когато дядо ми е купил тази земя, правителството му е продало само правата за повърхността. То е запазило за себе си полезните изкопаеми и по-късно ги е отдало под наем. Току-що научихме, че някой е наел нашата земя.

— Покажи писмото на Тай — настоя Марта.

— Не сега.

— Рей, той има право да…

— Мамо, всичко е наред. Ще го прочета по-късно. Кой е купил лиценза?

— Някаква малка фирма от Денвър.

— И какво смятат да правят?

Бащата на Тай сви рамене.

— Предполагам, че ще го научим следващата седмица. Те изпращат екип, който да проучи нещата.

— Не им разрешавай.

— Точно това му казвам и аз — обади се Марта.

Рей се усмихна.

— Не можем да ги спрем. Законът е на тяхна страна. Имат право да обикалят с коли наоколо, да копаят, да сондират, да правят каквото си поискат. Дават ти един така наречен договор за нанесени щети на повърхността, който всички наоколо знаят, че не струва и колкото листа, на който е написан. Но и да не го подпишеш, те просто могат да продължат.

— Но това е ужасно! — възмути се Аби.

— Може би няма да се стигне толкова далеч. Много от тези момчета просто купуват лиценза, после стоят безучастни и нищо не правят.

Ала по гласа му си пролича, че не бе успял да убеди и себе си в това. После смени темата и попита Аби какъв е животът в Ню Йорк. Тя му отговори, че е добре и че преди повече го е харесвала, отколкото сега. Проблемът бил, че прекарвала повечето време на Запад, където имало толкова много пространство, че й ставало все по-трудно да се върне у дома.

— Тай каза, че искаш да се запишеш в колеж тук — обади се Марта.

— О, непременно!

— Това е чудесно, но какво смятат майка ти и татко ти?

— Още не съм им казала. Мисля, че татко ще го приеме добре.

— Чуй какво ще ти река, госпожице — посъветва я Рей. — По начина, по който се справяш с коня, бих казал, че мястото ти е точно тук.

Следобеда тръгнаха обратно за „Вододелът“. Като напускаха Шеридан, Тай поиска да й покаже нещо и отби от главното шосе в лъкатушещ чакълест път. Пред тях облак от червена пепел се издигаше към небето и когато наближиха завоя, видяха два гигантски екскаватора да копаят яма в склона.

— Правят дупка за вода — поясни Тай. — Когато пробият въглищния пласт, оттам изригва голямо количество вода. Човек би казал, че за такова сухо място това е добре. Но водата е солена и където залее земята, нищо не може да покълне. Тя убива всичко. Виждаш ли ей там? — Той посочи надолу към долината. — Онези бели участъци край реката. Това е сол. Там бяха най-хубавите ливади, около стотина акра. Собственост са на един приятел на татко. Сега не стават за нищо. Там също се ловеше добра пъстърва, но сега няма нито една риба, всички измряха. Газовите компании облицоват тези големи ями с нещо като пластмаса, както правят тук. Но те се напукват и водата се разлива, а от компаниите не правят нищо, за да я спрат. Защото всъщност не им пука.

Те продължиха да карат и от време на време Тай й показваше различни неща: извори, компресори, енергопроводи и тръбопроводи, мръсни пътища, разрязващи като рана девствения пейзаж. Двамата навлязоха в друга долина и спряха до нисък дървен мост, където във водата на една рекичка клокочеше метан, изпуснат от сондирането. Тай й разказа как веднъж негов приятел поднесъл запалена кибритена клечка и цялата река пламнала.

На връщане към шосето той й показа изоставена фермерска къща. Артезианските кладенци, които бяха работили успешно в продължение на четиридесет години, внезапно бяха започнали да изпускат газ или да пресъхват, защото някакъв идиот от сондажниците беше пробил водоносния пласт десетина метра по-нататък.

— Не може ли някой да възпре тези хора?

— Не. Има една протестираща група, но проблемът е друг. Много хора смятат, че сондирането ще облагодетелства града, ще отвори работни места, ще съживи търговията. А това са пълни глупости. В повечето случаи компаниите използват своя собствена евтина работна ръка и единственото, което получава градът, са куп проблеми.

— Случва ли се същото и в Монтана?

— Още не, но няма да закъснее.

След това те не разговаряха много. Насочиха се на север и после на запад покрай шосе 1–90, докато от касетофона се носеха тъжните песни на Стив Ърл, а бледото слънце се снишаваше пред тях и потъваше в облаците. Аби не бе виждала Тай толкова мрачен и отчаян. Той включи фаровете, а тя се пресегна и го погали по косата.

— Още два дни — каза Тай — и после ще си заминеш.

Първите дъждовни капки опръскаха предното стъкло.

— Ще се върна — отговори Аби.

 

 

Валя целия петък и през по-голямата част от съботата и само малцина смелчаци с мушами — Аби неизменно сред тях — излязоха за последна езда. От почиващите, които не отидоха, най-упоритите се затътриха под дъждобраните си до реката да половят риба или да поскитат по подгизналите пътеки из гората. Но повечето отпускари просто си седяха, четяха или играеха на монополи или скрабъл в салона на фермерската къща.

Докато Аби яздеше или се навърташе в оборите, за да помага на Тай, Джош се мотаеше с децата на Делсток. Развлечението им се състоеше главно в изтягане в едно от бунгалата — обикновено в това на Лейн и Райън Делрой, защото техните родители не се безпокояха за бъркотията. Слушаха музика и провеждаха дълги и язвителни дискусии на теми, скачащи от световния мир до трашметъла, халките за нос и лака за нокти. Джош гледаше колкото може по-често да бъде близо до Кейти Брадсток. Това правеше и сега.

През изминалите дванадесет дни той бе обхванат от треската на копнежа. Нямаше миг през деня, в който образът й да не изпълва главата му. Тя караше тялото му да вибрира. Видът й, ароматът й, дори мисълта за нея му причиняваха странна тъпа болка. Джош беше като открита жива рана от главата до петите, с постоянно възбуден член. Толкова постоянно, че момчето се разтревожи да не би това да му причини някаква беда.

Проблемът бе, че чакаше твърде дълго да му се случи нещо подобно. В училище изглеждаше, че всяко друго хлапе на неговата възраст, а и от по-малките, бяха правили секс. Той знаеше, че мацките не си падат по него, но след миналата есен, когато махна очилата и започна да носи контактни лещи, свали няколко килограма и взе да се облича с по-готини дрехи, вече не мислеше, че изглежда толкова тъп и скучен. Освен това благодареше на бога, че вече няма толкова много пъпки. Макар че, като си помисли човек, това явно не спираше момчета като Кевин Симпсън — един задръстеняк от десети клас — да правят секс.

Разбира се, Джош не беше толкова наивен, че да вярва на всички истории, които разказваха такива самохвалковци като Кевин. Много от тийнейджърите претендираха, че са го правили, макар да не бяха. Както и да е, но историята с Кейти го докарваше до лудост. Ваканцията щеше да свърши, а те още не се бяха целунали. Беше напълно сигурен, че и тя като него иска нещата да се случат. И на няколко пъти едва не се получи. Като онази нощ на празненството по случай рождения ден на баща му, когато танцуваха заедно. Бандата на Тай засвири едно бавно парче, а тя обви ръце около врата му и му се усмихна така, че целият изтръпна от възбуда. Точно тогава Аби и Лейн дойдоха и развалиха нещата, като затанцуваха с тях.

Това беше истинският проблем — те бяха една тумба и винаги вършеха всичко заедно. Което беше страхотно и много забавно, ала почти нямаше миг, в който да остане с Кейти насаме. Тогава можеха да изключат, че са само приятели и да превключат на нещо по-вълнуващо. Бяха се смели, закачали, разговаряли, гонеха се един друг наоколо и дори се гъделичкаха. Ала зацикляха дотам. Точно като надраскана грамофонна плоча. Сякаш и двамата не знаеха кое копче да натиснат, за да я задвижат отново.

Беше събота следобед и всичките шестима братя и сестри — в това число и Аби, завърнала се от оборите със сламки в косата — се бяха изтегнали на събраните легла в бунгалото на Лейн и Райън. Слушаха новия албум на Рейдиохед, за който Райън каза, че е върхът. Джош тайничко си помисли, че ако го чуе още веднъж, трябва да излезе навън и да се обеси. Стаята миришеше на мръсни чорапи и цигарен дим, който те правеха всичко възможно да заличат, като държаха задните прозорци отворени и периодично фъскаха от дезодоранта на Лейн, марка „Калвин Клайн“. Бяха й обещали да я обезщетят, макар че вероятно нямаше да го направят. Уил Брадсток заяви, че от дезодоранта мястото миришело на турски бардак и изглеждаше разочарован, когато никой не си направи труда да го попита откъде знае това. Всички бяха твърде отегчени и уморени от предишната нощ, когато се промъкнаха зад съблекалните на басейна и пушиха трева, която Райън открадна от запасите на баща си.

Всички — освен Джош. Той не беше нито отегчен, нито уморен. А твърде зает с мисълта за дясното си бедро, което през последните десет блажени минути беше притиснато до Кейти. Тя лежеше, свита на една страна, с гръб към него, подпряна на лакът, разкошното й дупе бе сгушено в него, а голото й рамо бе опряно на гърдите му. Кейти четеше стар брой на „Пипъл Магазин“. Беше подпряла списанието върху Райън, който пък бе заспал, облегнат на Аби. А може би Кейти само се преструваше, че чете, защото все още не бе обърнала нито една страница.

Момичето носеше от онези секси жълти потничета и къса дънкова поличка с ниска талия, които разкриваха петнадесетина сантиметра загоряла от слънцето кожа. Понякога, като се размърдаше, се виждаше горният край на бикините й, които бяха от розова дантела. Джош се правеше, че чете списанието над рамото й, докато всъщност надничаше крадешком в зеещото деколте на потничето й, където виждаше дясната й гърда да изпъква малко над чашката на сутиена й, който също бе розов, но сякаш бе направен от сатен, а не от дантела. Нейната близост, притискането на задничето й в слабините му, сладкият, топъл дъх, който се носеше от нея, го бяха възбудили невероятно. Той дискретно се опитваше да притисне с дясната си ръка члена си към корема си.

Мястото, където слабините му докосваха задничето й, се беше сгорещило. Тя можеше да се премести, но не го правеше. Нямаше начин да не си дава сметка за това. Вероятно изпитваше същото удоволствие като него. „Човече — помисли си Джош, — може би това е моментът да й покажа как се чувствам в действителност.“

Сърцето му лудо заби. Надяваше се, че с божията помощ тя може да го чуе и да го почувства. „Давай! — рече си. — Момчето трябва да направи първата стъпка. Може би тя това чака, умира да й покажа колко много я желая.“ Имаше един очевиден и прост начин, който нямаше да остави у девойчето никакво съмнение. Джош пое дълбоко дъх и бавно махна дясната си ръка от корема, така че възбуденият му член се допря до нея.

Кейти Брадсток подскочи, сякаш бе бодната с остен. Тялото й като че се повдигна цяла педя от леглото.

— Джош! — изкрещя тя. — Господи!

Всички впериха погледи в него. Той почувства, че лицето му пламна.

— Какво? — попита, опитвайки се да прозвучи невинно изненадан.

— Какво става? — попита и Аби от името на всички.

Кейти се отдалечи, лазейки на четири крака напреки на леглото върху плетеницата от стреснати тела.

— Нищо — отвърна тя. — Просто трябва да отида до едно място.

Тя слезе от леглото и изскочи през вратата. Настъпи дълга и дълбока тишина. Сега всички бяха нащрек и се гледаха един друг, търсейки някакъв знак за това, което се бе случило. Джош се опита да си придаде вид на озадачен, докато мозъкът му яростно се мъчеше да намери някакво правдоподобно извинение.

„Буболечки“ — помисли си той.

— Навярно нещо я е ухапало.

Джош се изправи на колене, глупаво забравяйки за своята възбуда, която бързо спадаше, но все още издуваше шортите му. И тутакси се присви комично, за да го скрие, преструвайки се, че търси буболечки сред намачканата покривка на леглото. На стереоуредбата Рейдиохед тъкмо стигнаха до самоубийствено кресчендо. Аби и Лейн вече се бяха насочили към вратата, за да търсят Кейти. Уил и Райън просто седяха и го гледаха.

— За какво беше това? — попита Уил.

— Нямам представа. Мисля, че е била ужилена от нещо…

Погледът на Райън се премести апатично от слабините на Джош обратно към очите му и в него блесна лека насмешка.

— Да, точно така — каза той. — Само се чудя от какво.

 

 

Бен метна последната чанта в задната част на наетия товарен автомобил и затвори капака. Трябваше да хванат по-ранен полет от останалите почиващи, затова всички се бяха струпали на паркинга зад оборите, за да ги изпратят. Ритуалът по сбогуването беше в разгара си. Аби, Кейти и Лейн, се прегръщаха, готови да се разплачат, целуваха се и си обещаваха да се чуват по телефона и да си пишат имейли. Братята им извършваха същото нещо в една по-резервирана и по-скована версия, като се наричаха един друг „братле“ и „човече“ и си разменяха сложни ръкостискания и потупвания по гърба.

През това време майките им повтаряха другия годишен ритуал с обещания за взаимно гостуване. Бен чу Сара да казва, че тази година те непременно ще посетят семейство Делрой във Флорида. Може би всички ще успеят да се отскубнат от родителите си и да се срещнат за Деня на благодарността? А защо да не отидат някъде да покарат ски през февруари? Нищо от това, разбира се, нямаше да се случи и всички тайничко го знаеха, ала взаимното преструване ги караше да се чувстват по-добре при раздялата.

Това беше ритуал, в който мъжете като че ли никога не вземаха участие по причини, които Бен не бе разбрал напълно. Може би те бяха просто твърде цинични. Вместо това той, Том Брадсток и Делрой стояха до товарната кола, наблюдаваха снизходително и обсъждаха по-мъжки и важни въпроси, като сигурността на чекинга^[1] при полет и колко въздушни мили всеки от тях е пропътувал. Том тъкмо бе започнал да им разказва за кучето търсач, което го харесало на летище „Чикаго О’Хеър“ и веднага се насочвало към него всеки път, щом влезел в залата за багаж.

— Опитах се да обясня на водачите му, че сме просто добри приятели, но те не ми повярваха и ме завлякоха до стаичката за второ претърсване.

Бен слушаше, колкото да може да се засмива на правилните места. Той наблюдаваше Джош и отново му стана мъчно за него. Предната вечер момчето бе пропуснало вечерята, твърдейки, че не се чувства добре. Дори не се показа на обичайното парти за закриване на смяната, което се проведе в бара след това. Сара предположи, че нещо се е объркало между него и Кейти. Сега, като ги гледаше как грижливо се избягват, Бен си помисли, че сигурно е била права. На всичко отгоре Аби се разплака преди закуска, тъй като току-що се бе сбогувала с Тай. „Мъже и жени! — въздъхна Бен. — Боже, помогни ни!“

След това видя Ив. Беше се оглеждал за нея на закуска, но тя не се появи и той се примири, че ще тръгне, без да й каже довиждане. Може би така беше по-добре. Но ето я и нея — хубава, както никога, в облеклото си за езда. Вървеше през ливадата. Сутрешните ездачи се канеха да тръгват, конете бяха напълно оседлани и наредени в редица пред оборите, като някои от летовниците вече ги бяха яхнали. За момент Бен си помисли, че тя сигурно се е запътила натам, но тогава Ив махна с ръка и се насочи към паркинга. Погледна го и двамата си размениха усмивки, но тя се присъедини към жените.

Том Брадсток бе свършил разказа си и бе отишъл да поговори с един от ездачите. Делрой гледаше към Ив.

— Какво не бих дал да съм Адам — каза той тихо.

На Бен му отне известно време, докато разбере какво има предвид.

— О, така е. Симпатична е.

— Симпатична ли? Бен, ти си толкова… уравновесен. На мен ми хрумват дузина прилагателни, с които да я охарактеризирам, преди да стигна до симпатична.

Две вечери по-рано Бен бе събрал кураж да придружи Делрой в неговото нощно шляене в гората. Не знаеше дали дрогата в днешно време бе по-силна или просто бяха изминали доста години, откакто бе опитвал за последен път, но само след няколко дръпвания главата му започна да се върти. Той се заклатушка, плувнал в студена пот от ужасното гадене. Едва се добра до бунгалото си и лежа на леглото, както му се стори, часове наред, убеден, че ще умре. Унижението бе достатъчно горчиво, но по-лошото бе заключението на Делрой, че двамата са стигнали до по-близки взаимоотношения. Уравновесен? Откъде, по дяволите, би могъл да знае? Те дори не се познаваха. Бен погледна часовника си.

— Е — каза, — мисля, че е време да тръгваме.

Като се насочи обратно към жените, Бен чу Сара да пита Ив дали идва понякога в Ню Йорк.

— В действителност ще идвам през септември за изложбата на един приятел.

— Ами добре, ще отидем заедно — предложи Сара.

— С удоволствие.

— Може да изгледаме и някое шоу. Обичаш ли мюзикъли?

— Обожавам ги.

Докато си разменяха телефонните номера, Бен подбра децата и всички се сбогуваха за последен път. Когато Ив допря хладната си буза до неговата, той почувства как в душата му пропълзя меланхолия. Тя каза колко много се радвала, че се е запознала с всички тях. „Не с него — отбеляза наум той, — с всички тях.“ Лори още била в леглото, допълни Ив, но я била помолила да се сбогува и от нейно име. Семейство Купър се качиха в товарната кола и Бен завъртя ключа.

— Ив, гледай да ни се обадиш — извика Сара.

— Обещавам.

Никога нямаше да го направи, разбира се. Докато се отдалечаваха надолу по алеята, а децата викаха и се навеждаха през прозорците, за да махат за сбогом, Бен вдигна очи към огледалото и я погледна. Смяташе, че е за последен път.