Никълас Еванс
Разделени (7)

6.

„Вододелът“ беше място, което сякаш искаше да остане в тайна. То бе сгушено в началото на криволичеща долина, която се спускаше към друга, по-голяма, където едно шосе следваше извивките на река Йелоустоун. Отстрани от това шосе имаше нещо като табела за онези, които можеха да я забележат и разчетат. Ала изкривената топола, на която доста отдавна бе закована, почти я беше погълнала и сега надписът изглеждаше като белег върху кората. На около тридесет метра по-нататък чакълест път се отделяше край една рекичка и единственият знак, че води нанякъде, беше смачкана тенекиена пощенска кутия.

Лост Крийк^[1], чието течение следваше чакълестият път, имаше подходящо име. През лятото тя почти пресъхваше, а бреговете й бяха обрасли с диви череши и жълти шубраци, чиито листа бяха покрити с прахоляк, който се вдигаше от пътя. Водата се използваше за напояване на ливадите, които се простираха от двете й страни, и за поене на добитъка. Водоемите бяха разположени нагоре по течението, където пасищата се изпъстряха с градински чай.

Даже и при пролетното топене на снеговете Лост Крийк не изпълваше коритото си. Нейната сестра от другата страна на разделящата ги като гръбнак, обрасла с борове скала, която даваше името на ранчото, беше много по-променлива и непредвидима. Наречена на отдавна забравен, но без съмнение темпераментен пионер, Милърс Крийк бе пълноводна и буйна. В продължение на осем километра тя лъкатушеше между големите камъни, с водопади, водовъртежи и вирове, пълни с пъстърва.

С кола от шосето се стигаше горе за петнадесет минути, но ранчото се виждаше едва от половин километър. Точно когато наклонът изглеждаше твърде стръмен, а гората — заплашително тъмна, пътят внезапно излизаше измежду дърветата в падина с тучно пасище, където пасяха лъскави охранени коне, размахвайки лениво опашки, за да пъдят мухите. Отвъд тях, на по-високия и по-прашен хълм, се виждаше малък комплекс от варосани обори, облицовани с дъски. До тях — покрит с червен пясък манеж и ограждения за добитъка от светло дърво. Над всичко това, на фона на величествените планини, се издигаше къщата, обградена с цветни лехи и тревни площи.

Сградата бе дълга и ниска, скована от греди. По протежение на цялата й фасада се простираше широка три метра веранда с маси и столове, откъдето вечер гостите обичаха да отправят взор над върхарите. И да се любуват на планините от източната страна на долината, окъпани от последните лъчи на залязващото слънце. Рекичките се разделяха зад къщата и я обграждаха като защитни ровове от двете страни. Два моста над тях я свързваха с ливадите. Сред масивните борове дискретно бяха разположени два тенискорта и басейн с двадесет дървени бунгала, всяко със собствена веранда.

В Монтана имаше по-модерни ферми, с по-изискана кухня и по-претенциозни туристи. Но „Вододелът“ не се рекламираше и не търсеше клиенти, защото не му беше нужно. Гостите му идваха по препоръка на познати, след което се връщаха отново и отново. Така беше и със семейство Купър. През втората половина на юни те винаги наемаха шесто бунгало. Това беше четвъртото им летуване тук, но щеше да се окаже последно. Почивката, която завинаги щеше да промени живота им.

Днес беше четиридесет и шестият рожден ден на Бен и той бе изтръгнат от съня си от най-ужасното изпълнение на „Честит рожден ден“, което някога бе чувал. Главата му бе замаяна от твърде многото бира и твърде малкото сън и фалшивото пеене сякаш я взриви. Той едва отвори очи и видя Сара да му се усмихва от съседната възглавница. Тя се наведе към него и го целуна по бузата.

— Добро утро, рожденико!

— Поне така пеят.

Слънчевите лъчи, процеждащи се през червено-белите пердета, образуваха ярка шахматна ивица на голия дъсчен под. Обгърнаха и босите крака на Бен, когато той се затътри към вратата, пътьом обличайки халата си. Аби, Джош и дрезгав хор от новобранци стояха на моравата точно пред верандата на бунгалото и го приветстваха. Бен се показа пред тях, засенчвайки с ръка очите си от слънцето.

— О, това сте вие, момчета! — възкликна той. — А аз си помислих, че отвън има глутница койоти.

— Честит рожден ден, татко! — извика Аби.

Беше събрала приятелите си и няколко от любимите им работници от ранчото. Бяха осем-девет души, всички му се усмихваха и му честитяха рождения ден, като правеха остроумни забележки за възрастта му. Аби се качи по стълбите с Джош и двамата го целунаха, подавайки му голяма кутия, обвита в хартия с щамповани теленца. Сара също бе излязла на верандата, загърната в бял халат. Тя застана между двете си деца и ги прегърна през раменете. Всички имаха слънчев загар и косите им бяха изрусели. Бен никога не ги беше виждал толкова лъчезарни и прекрасни.

— Това е подарък от всички нас — каза Аби.

— Благодаря ви. Трябва ли да го отворя сега?

— Разбира се.

Върху кутията имаше плик и той разкъса първо него. Беше една от онези картички, които родителите трябваше да се преструват, че намират за по-забавни, отколкото ги считаха в действителност. На нея бе изобразен скелет на динозавър, а на вътрешната й страница имаше надпис: Честит рожден ден, древно изкопаемо. Бен кимна и се усмихна.

— Благодаря — каза той. — И аз ви обичам.

В кутията имаше чудесна шапка „Стетсън“ от бежов филц.

— О, ето това наричам шапка!

Бен я нахлупи. Разнесоха се одобрителни възгласи и подсвирквания. Стоеше му великолепно.

— Чудесно пасва на халата — забеляза Аби.

— Откъде знаете размера ми?

— Просто избрахме най-голямата — подхвърли Джош.

Всички се засмяха и Бен направи лъжливо движение, сякаш ще го сграбчи, но момчето ловко се измъкна.

— Господин Купър?

Тай Хокинс — един от работниците в ранчото — пристъпи напред и му подаде малък пакет. Двете най-добри приятелки на Аби — Кейти и Лейн — се изкискаха зад него. Очевидно го бяха наговорили. Той беше кротък младеж с шокиращо руса коса и сурова, макар и още невинна хубост, която размекваше коленете на почти всички жени в ранчото. Особено на Аби. Тя се стараеше да участва в групата му по езда всеки ден от началото на почивката им.

— Момичетата смятат, че вероятно ще имате нужда от това, за да сте в тон.

Бен отвори пакетчето и извади шарен кожен шнур, оплетен с конски косми. Знаеше какво е, но не искаше да разваля шегата.

— За какво служи това?

Тай се усмихна:

— Мисля, че би трябвало да придържа шапката ви.

— Наричат го още жартиери — изчурулика Кейти.

Рожденият ден на Бен Купър се бе превърнал в ритуал на тези почивки в ранчото. Макар да смяташе, че разбира от шега и се радваше на вниманието, понякога му се струваше нечестно, че отбелязването на годишнините му трябва постоянно да бъде толкова публично. Предишната година му бяха подарили червена количка, марка „Порше“, в кутийка, на която се мъдреше надпис: Менопоршето на Бен. Въпреки че не беше толкова депресиран от стареенето като някои мъже, които познаваше, не можеше и да каже, че този процес му харесва — костите изпукваха, когато станеше от леглото, а косата сякаш се уморяваше да расте на главата и вместо това, изникваше в ушите и в носа. Вчера, докато вземаше душ, забеляза първите бели косми по слабините си и се опита да не ги приема като символични.

— По-добре да се връщаме на работа — каза Тай. — Ще яздите ли тази сутрин, господин Купър?

— Ако имате кон, достоен за ездач с такава шапка.

— Имаме жребец, който се нуждае от обяздване, това добре ли е?

— Няма проблем. Оседлай го.

Язденето на Бен беше друга семейна шега. Той влагаше в него, както правеше и при повечето спортове, повече ентусиазъм, отколкото умения. Аби, която яздеше от шестгодишна и бе наследила естествената елегантност на майка си, казваше, че на неподвижен кон баща й изглежда като Клинт Истууд, но когато препусне, заприличва на жабока Кърмит.

Тай и другият каубой заявиха, че отиват да се заемат с оседлаването на конете за езда и всички останали се съгласиха да се срещнат след двадесет минути в къщата за закуска. Бен и Сара се помотаха на огряната от слънцето веранда, гледайки как малката група се разпръсна по моравата.

Лейн и Кейти закачаха Джош за нещо и той се преструваше на ядосан, но явно се радваше на вниманието им. Беше хубаво да го видиш такъв. Предната година хормоните на момчето им се бяха развихрили — беше започнал да се бръсне и да расте толкова бързо, че едва успяваше да бъде в крак със себе си. За щастие дрехите, които обичаше да носи, бяха големи като за двама.

Сара и Бен винаги се притесняваха повече за Джош. Може би заради това, че бе пълна противоположност на сестра си, която притежаваше всички дарби, които човек може да пожелае за детето си. Докато Аби минаваше като хала през житейския път, брат й сякаш се препъваше на всеки завой. Отпуснатите му рамене подсказваха колко много тежи светът на плещите му.

Беше нежна душа, приветлив и надарен с чудесни качества, но му липсваше естествената грация и хубост на сестра му. И въпреки че Бен никога не би си го признал, знаеше, че любовта, която изпитва към момчето, е смесена с нещо, близко до съжаление. Беше ставал свидетел на твърде много разочарования: виждаше го да отразява собствения му провал пред успеха на другите; да наблюдава отстрани, докато равни на него или по-умни и по-атлетични, по-хубави или просто по-отворени събираха овациите. Бен подозираше, че Сара изпитва същото, но никога не успяваха да го обсъдят, без това да прерасне в караница. Тя яростно го защитаваше и приемаше като лична обида всеки намек, че синът й може да не е перфектен.

Миналото лято Джош постоянно се срамуваше от Кейти и Лейн. Но съдейки по начина, по който сега тичаше с тях през ливадата, това като че ли се бе променило. Докато ги наблюдаваше, Бен се осмели да се надява, че за момчето нещата най-сетне отиваха на мястото си. Всички деца сякаш си имаха индивидуална възраст, на която откриваха своя ритъм. Може би тази на Джош най-после бе дошла. Сега Кейти го блъсна и изтича напред заедно с Лейн, двете се смееха и му се подиграваха, но Джош безгрижно се спусна да ги преследва като пораснало кутре.

Това даде възможност на Аби и Тай да повървят сами. Без да знаят, че са наблюдавани, те се приближиха повече един до друг. Тя се наведе, за да му прошепне нещо, той се засмя, а момичето пъхна палеца си в задния джоб на дънките му. Бен и Сара се спогледаха.

— Изглежда, нашата дъщеричка е спечелила състезанието — каза той.

— Да знаеш някога да е губила?

— Той има вид на добро момче.

Загледаха се в тях, без да продумат повече. На ливадата остана само ветрило от стъпки по роената трева, а мелодичните момичешки гласове се стопиха в спокойния утринен въздух.

Докато Сара вземаше душ в тясната дървена баня на бунгалото, Бен се обръсна пред огледалото над мивката. Единственото му облекло се състоеше само от шапката му, тъй като реши, че днес нещата ще бъдат различни между тях. „Бъди мил с нея — каза си той. — Престани да бъдеш такъв намусен и да превръщаш живота ви в ад. Забрави какво е било през изминалата седмица и започни на чисто.“

— Не мога да се освободя от мисълта за Джоши — каза Сара зад стъклената преграда.

— Какво имаш предвид?

— Състоянието му тази година. Как разцъфна…

— Да. Интересно какво може да направи сексът за едно момче.

— Не го мислиш сериозно, нали?

Не го мислеше, разбира се. Просто се закачаше.

— Защо не?

— Бенджамин, момчето е само на петнадесет години, за бога!

— Знам, но някои момчета са късметлии.

Каза го, без да се замисли, без никакъв съзнателен стремеж да я дразни. Но съдейки по мълчанието й, тя го бе приела точно така. Той се опита да смени темата, ала без особен успех.

— Колко сериозни са намеренията на Аби към този млад каубой?

— Не знам, но е по-добре да внимава, за да не го уволнят. По всеобщо мнение тук следят стриктно тези неща.

— Какви неща?

— Знаеш какви — да общуваш с гостите.

— Да общуваш ли?

— Досещаш се какво имам предвид.

Обикновено тя се смееше, когато той я закачаше за недомлъвките й, но не и днес. Водата спря да шурти и вратата на душ-кабината се отвори. Бен я видя в огледалото как излиза и протяга ръка за хавлията, грижливо избягвайки да срещне очите му.

На четиридесет и две, тя все още бе стройна и със стегнат бюст. Дори след двадесетгодишен брак видът на голото й тяло почти винаги го възбуждаше. Може би защото достъпът му до това винаги бе много по-ограничен, отколкото желанието му. Нещата между тях отдавна стояха така — тя избягваше страстта му изкусно и механично. Както и сега, когато той се обърна и пристъпи към нея, Сара бързо уви хавлията около тялото си. Бен посегна към раменете й, но Сара се усмихна дипломатично и го целуна целомъдрено по устните.

— Това наистина е страхотна шапка.

— Благодаря, госпожо.

— Честно ли мислиш, че Джош и Кейти са…

— Общували? Разбира се.

— Не трябва ли да поговорим с него за това?

— Разбира се, ако наистина искаме да го накараме да се почувства неудобно.

Той все още я държеше и се опита да спре с целувка отбранителните й реплики.

— Бенджамин, говоря ти сериозно.

— Може ли да побъбрим за това по-късно? Има още един член в семейство Купър, който се нуждае от малко внимание.

Бен се притисна към нея, беше възбуден. Тя погледна надолу:

— За кой член по-точно говорим?

— За него. Забравѝ за мен. Това е напълно алтруистично.

— По-късно. Искам да ти дам подаръка си.

— Ти си единствения подарък, който искам.

Бен я придърпа по-близо и я целуна по шията. Тя му позволи, но спря ръката му, когато се опита да развие хавлията й.

— По-късно.

Целуна я по устата. Сара обаче не се размекна, а сложи ръце на гърдите му и нежно го отблъсна.

— Бенджамин, ще закъснеем за закуската.

Той я пусна и се обърна, поглеждайки се в огледалото: отхвърлен, възбуден и нелеп, с шапка на главата. Свали я и я метна върху един стол.

Всичко си бе постарому. Същият предсказуем цикъл от пренебрежение и цупене, от нежелание за секс и наранена гордост, които изпълваха брака им, откакто се помнеше. Въпреки че знаеше как стоят нещата, той все още хранеше онези налудничави романтични представи за това, че би могло да бъде различно, когато са заедно в отпуск. Сякаш действително искаше да бъде разочарован.

Сара бе изчезнала в спалнята и няколко минути по-късно, вече облечена и с увита около главата кърпа, се върна с подаръка. Беше красиво опакован и завързан с червена панделка. Бен бършеше лицето си и се престори, че не я вижда. Вероятно му бе купила риза и навярно щеше да се извини за това и да предскаже, че той няма да я хареса. Бен вероятно нямаше да я хареса, но щеше да се престори неубедително, че това не е така.

— Ако не я харесваш, с радост ще я сменят.

— О, благодаря ти. — Взе подаръка от нея и го сложи на стола. — Ще го отворя по-късно, закъсняваме за закуска.

Погледна с крайчеца на окото, за да прецени въздействието на злобната си забележка, и влезе под душа, затваряйки вратата след себе си.

 

 

Тази сутрин яздиха до Наблюдателницата — беше едно от любимите им места. Висока червена скала се извисяваше над гората като челото на някой огромен благороден воин, който пази своите владения. Беше дълга езда и лъкатушещият път бе доста стръмен през първите няколко километра нагоре през каньона. Но след час теренът стана равен, преминавайки във високопланинско пасище. Точно там бяха сега, пресичайки широка долина, където на конете им хареса да потичат, преди да спрат за почивка и водопой.

Тази година тревата бе избуяла и тучна от обилните пролетни дъждове. Конете трябваше да вдигат глави, докато галопираха през нея, разделяйки я с гърдите си като кораби, порещи океан от зеленина. Бяха деветима ездачи и както обикновено, Сара бе последната в колоната. Освен Джес — работника от ранчото, който ги водеше, — тя бе най-добрата ездачка, но обичаше да е последна, за да може да спира, когато си поиска, без да притеснява никого. И точно това правеше сега. Сред изпъстрилите тревата цветя бе забелязала някакви бели и жълти, които не познаваше. Искаше да откъсне няколко, за да ги отнесе в ранчото и да провери какви са в новото си издание „Растенията в Скалистите планини“.

Тя запомняше имената на растенията, дори и латинските им названия, по същия начин, както запомняше имената на книгите и писателите. Но това лято във „Вододелът“ имаше такова изобилие от цветя, че не можеше да ги определи всичките. Като яздеше нагоре през каньона, Сара бе разпознала остролистия балсамов корен, индианската метличина и падаща звезда. Но тези, които току-що бе зърнала, бяха нови за нея. Тя остави другите да препускат напред, намали хода на коня си и зави обратно.

Сара и Бенджамин яздеха със семейства Делсток и две жени от Санта Фе, които бяха пристигнали предишната вечер. Аби, Джош и всички други деца яздеха с Тай, отивайки към Наблюдателницата по друг път. Делсток беше колективното име, с което Аби наричаше семействата Брадсток и Делрой, които бяха срещнали тук преди три години, когато бе първото посещение за всички тях. Техните деца — и в двата случая момче и момиче на почти една и съща възраст — веднага се бяха сприятелили. Същото стана и с родителите. Оттогава се събираха всяко лято. През останалите петдесет седмици от годината — като изключим някои спорадични телефонни разговори по повод Коледа и Деня на благодарността — те сякаш живееха на различни планети. Но това заздравяваше връзката им.

Том и Карън Брадсток от Чикаго бяха адвокати на частна практика, макар и в различно направление. Карън представляваше бедните и потиснатите. Том — техните богати потисници или както казваше Карън: „подбрани корпоративни гангстери“. Той имаше заплата, а тя обществено съзнание и това бе темата на постоянната война между тях. Демонстрираха я публично с остроумни и насмешливи обиди. Но това беше битка и за спечелване на поддръжници. В почти всяко друго отношение те, изглежда, добре си подхождаха. Доколкото можеше някой изобщо да прецени тези неща. И двамата бяха едри, шумни и обичаха да се забавляват с нещо като взаимна, почти безсрамна чувственост, която Сара понякога намираше за смущаваща.

Двамата Делрой от Флорида бяха по-източени, по-мършави и заедно с това — по-тайнствени. Фил, когото всички, дори и жена му, наричаха Делрой, имаше собствена софтуерна компания, чийто предмет на дейност никой не можеше да определи с точност. Той твърдеше, че била „ориентирана към развлекателната област“. Том Брадсток често му подхвърляше закачливо, че това било евфемизъм за „порно“, но Делрой просто му отправяше една от своите загадъчни усмивки и мистерията си оставаше. Фил беше почернял най-много от всички. Връзваше прошарената си коса на опашка, а на дясното си рамо имаше татуировка на китайски символ, чието значение също никога не разкриваше. Той притежаваше онова лаконично спонтанно чувство за хумор, което някои жени намираха за привлекателно. Но не и Сара, която го смяташе за твърде преднамерен.

Мая Делрой се занимаваше с алтернативно лечение. Имаше нещо общо с „кенетичния фокус“, но когато се опитваше да обясни какво означава това, вниманието на Сара сякаш винаги се отклоняваше, което вероятно показваше, че има нужда от самообразование. Мая беше грациозна и подвижна, носеше дрехи предимно в червено, кехлибарено и жълто. Всяка ранна утрин постилаше малка рогозка на тревата пред бунгалото си, за да тренира йога. Повечето от тези неща я определяха като тип жена, която Сара при нормални обстоятелства щеше да избягва на всяка цена. Обаче у Мая имаше и някаква прикрита поквара, цинизъм, стигащ до самоирония, което я оневиняваше. Сякаш целият й духовен облик беше една голяма шега…

Теорията на Бенджамин бе, че семейства Брадсток и Делрой толкова много се различават едни от други, че вероятно не биха си направили труда да се познават, ако той и Сара не играеха ролята на свързващо звено. Истината бе, че между трите семейни двойки имаше не повече от три незначителни общи неща и вероятно именно това несъответствие, заедно със сходната възраст на децата им, поддържаше ежегодното им двуседмично приятелство.

Сега всички бяха отминали далеч напред и се бяха изгубили от погледа на Сара. Слънцето се бе издигнало високо и напичаше, а лекият ветрец рошеше тревите и въртеше носещите се във въздуха пухчета от тополите в планината. Сара бе слязла от коня, за да търси нови цветя. Тя свали сламената си шапка и вдигна лице към слънцето с примижали очи. Опитваше се да поеме спокойствието, което се излъчваше от това място. Около нея се чуваше единствено жуженето на насекомите. От време на време конят размахваше опашка и зобваше от сладките стъбла на власатката^[2]. Беше охранен, як четиригодишен дорест жребец, наречен Ръсти заради цвета си. Не беше най-добрият ездитен кон в ранчото и понеже главният каубой знаеше колко добра ездачка е Сара, всяка година й се предлагаше да го сменят. Но тя отказваше, защото животното бе смело и благородно.

Сара отвори очи и изтри потта от врата си. Време беше да тръгва. Откъсна цветята си — едно бяло и едно жълто, прибра ги на сигурно място в малка метална кутийка, която носеше за тази цел, и я мушна в джоба на бялата си памучна риза. Знаеше мястото, където другите щяха да спрат, за да починат конете им, преди да заизкачват последния етап от стръмнината до Наблюдателницата, така че нямаше нужда да бърза. Метна се на седлото и смушка Ръсти. Яздеше бавно, изпълвайки дробовете си с аромата на напечените от слънцето треви. И си мислеше за Бенджамин.

Силата на човешките навици никога не преставаше да я учудва. Как ставаше така, че двама души, интелигентни и възпитани, които се обичаха, се озоваваха оковани в стереотипите на поведение, което никой от тях не харесваше? Или поне така предполагаше тя. Сякаш всеки знаеше ролята, която трябва да поеме, и нямаше друг избор, освен да я играе. Сара често се бе питала дали и Бенджамин като нея се чувства така потиснат от неподходящата си роля в тяхната пиеса. Тя — фригидната съпруга, той — похотливият звяр. А с отминаването на годините те се бяха превърнали в карикатури на актьори от някоя изтъркана сапунена опера. Бяха изолирани в собствените си тъжни клишета, неспособни да измислят някакъв друг начин да бъдат заедно. Боже, колко уморена бе от всичко това!

Повече от седмица той не й беше обръщал внимание. Само защото през първата им нощ тук, след всичките часове, прекарани в пътуване и после в стоене до късно на партито на Делсток, тя се бе почувствала твърде уморена, за да се любят. Не можеше ли да почака до сутринта? Не можеше ли просто само да я гушне? Ако го беше направил, без да настоява за повече, тя вероятно, въпреки умората си, щеше да склони да направят това, което той искаше. Но за Бенджамин нямаше такова нещо като простичко гушкане, то винаги трябваше да доведе до секс. Ала при жените не се получава така. Или поне при нея.

Някога той беше различен. Сетне промяната бе твърде постепенна, за да бъде точно определено кога е настъпила. Със сигурност Бенджамин винаги бе искал повече секс, отколкото тя бе готова да му даде. Но не беше ли така с повечето брачни двойки? Сара не бе от жените, които откровено говореха за тези неща с приятелките си, макар че често й се бе искало да е такава. Но имаше усещането, че повечето съпруги се чувстват така — или поне след първите около двадесетина месеца, когато двамата не могат да се наситят един на друг. След като страстта отстъпеше място на навика, а после — на грижите за децата, нещата се променяха. Сексът се превръщаше в обикновена разтуха.

Това не означаваше, че го намира за досаден или че не може да се възбуди. Имаше моменти, особено в миналото, когато сексът беше вълнуващ, щом останеха сами. Но когато децата бяха по-малки, той беше по-търпелив, по-мил и разбиращ. Сега, ако тя не се включеше веднага, Бенджамин я караше да се чувства жестока и фригидна.

Може би това нетърпение обхващаше всички мъже, когато станеха на средна възраст и видеха, че младостта им отминава. Вероятно това първо осъзнаване на собствената им смъртност ги принуждаваше отчаяно да се самодоказват, караше ги да възприемат дори и най-милия отказ на желанието им като кинжал, забит в сърцето на тяхната мъжественост.

Каквато и да бе причината, Сара възприемаше това с все по-голямо негодувание. Беше толкова нечестно, толкова непочтено. И рутината, която го съпътстваше, беше непоносима. Цупенето му. Мрачното мълчание… Нима се очакваше, че те могат да я предразположат да прави любов с него? Ужасно бе и лицемерието, произтичащо от всичко това. Пред децата и особено пред семейства Делсток мъжът й бе самата нежност и деликатност. Само преди вечер Аби се възторгваше какви късметлии били, че са толкова щастливо семейство. Най-щастливото, което познавала… Очевидно нито тя, нито някой друг бе забелязал, че баща й не е отронил и дума на Сара от повече от седмица.

Никой не виждаше как стоят нещата, когато бяха сами, как той нарушаваше тишината само ако бе достатъчно щастлив да забележи нещо за критикуване. Иначе се изолираше зад вестника си или списание „Аркитекчъръл Дайджест“, потъваше в онази нещастна биография на Льо Корбюзие, която се опитваше да прочете от шест месеца. И се държеше така, сякаш съпругата му съществува само в най-отдалечените кътчета на съзнанието му.

Естествено Сара знаеше, че всъщност тя е в самия център на емоциите му. Той кипваше, ако тя понасяше своето изгнание жизнерадостно, сякаш нямаше и най-малка представа за негодуванието му или просто не я беше грижа. Може би така беше във всички семейства. Всеки партньор откриваше подходящо оръжие и се научаваше как най-добре да го използва. Неговото беше леденото мълчание. Нейното — да се прави, че не забелязва. А то бе по-ефикасно.

Но този път Сара бе твърдо решена да издържи колкото може по-дълго. Чувстваше се виновна за онова, което се случи тази сутрин. В крайна сметка клетият й мъж имаше рожден ден. Сигурно му е било трудно да надмогне сръдните й и да отиде при нея, когато тя излезе от душа. Но упоритостта й, прословутото давънпортско твърдоглавие, което бе помогнало на баща й да натрупа богатство, я беше подтикнало да не отстъпва. В крайна сметка единственото, което той искаше, бе да я чука. И защо, по дяволите, тя трябваше да му позволи след всичките тези дни на пренебрежение към нея?

Без съмнение нещата щяха да се разрешат от само себе си, както ставаше винаги. Накрая напрежението щеше да стане толкова непоносимо, че тя щеше да рухне, да се разреве, да обвинява себе си, като му каже да отиде да си намери друга — някоя по-млада и по-секси. И щеше да хлипа, а вероятно и той. След това щяха да правят секс — трагичен, отчаян и разтърсващ.

Сега Сара вече виждаше останалите си спътници отвъд полюшващата се трева. Някои от тях стояха на сянка под трепетликите, а други пояха конете в каменистия вир на рекичката. Бледите стволове на дърветата изглеждаха като пламтящи факли на фона на замъглените от маранята сини планини.

Докато пояха конете, Том Брадсток и Делрой говореха с Джес и другите две жени от Санта Фе. Бенджамин, нахлупил новата си шапка, седеше на сянка и бъбреше с Мая и Карън. Джес видя Сара и извика. Всички останали се обърнаха и взеха да й махат, освен Бенджамин, който просто си седеше и я гледаше, сякаш я убиваше с поглед. Дори от разстояние Сара се почувства объркана и смутена. Почуди се какво ли си мисли той за това, което вижда, и дали още я обича. Защото независимо колко я нараняваше и наказваше, тя не се съмняваше в своите чувства към него. Обичаше го и винаги щеше да го обича.