Никълас Еванс
Разделени (33)

32.

Идеята да отпразнуват заедно петдесетия си рожден ден беше на Айрис. Сара изобщо не възнамеряваше да го празнува, предпочитайки да остави ужасяващата дата да отмине колкото може по-незабелязано. Отначало отхвърли предложението. То беше свързано с прекалено много подготовка и стрес. А и беше съвсем непрактично, защото всички приятели на Айрис бяха в Питсбърг, а нейните — в Ню Йорк. Няма проблеми, заяви обаче приятелката й. Щяха да направят партито в Ню Йорк. И без това прекалено много от познатите й искаха да дойдат, а това беше хитър начин да намали бройката им. Тя я преследваше и тормозеше, докато накрая Сара се съгласи неохотно, само и само да намери малко спокойствие.

Решиха празненството да е в съботата след Деня на труда, който се падаше точно по средата между двете рождени дати. През юни Айрис й дойде на гости и те проучиха половината окръг Насо за подходящо място, но не намериха нито едно, което да се хареса и на двете и да не е вече резервирано. Родителите на Сара й предложиха къщата си в Бедфорд и се почувстваха леко обидени, когато тя учтиво им отказа. Но ако отпразнуваше рождения си ден там, щеше да се почувства отново като на двадесет и една, а тя бе прехвърлила отдавна тази възраст. И тъкмо когато беше започнала да се надява, че цялото начинание може да пропадне, на сцената се появи Мартин Инграм с оферта, която не можеха да отхвърлят.

Той строеше някакъв ресторант на едно приказно местенце в залива Ойстър Бей. При това беше не само негов архитект, но и съсобственик. Ако не му минеше черна котка път, което рядко се случваше на Мартин, ресторантът щеше да е завършен в началото на октомври, въпреки че нямаше да отвори врати веднага. Там имало великолепни подове от кленов паркет и просторен мецанин с панорамен прозорец, през който се виждал океанът. Щяло да бъде добре за бизнеса да остави хората да го огледат, каза им Мартин, а и за тях щяло да е безплатно. След това Сара трябваше да признае, че мястото бе превъзходно.

Наеха професионален организатор на партита — някой си Джулиан Макфадин, който беше толкова сладък и умен, че Айрис изпадаше във възторг всеки път, когато се срещаха да обсъдят нещо. Той свърши всичко необходимо, дори разпрати поканите. И направи всичко да изглежда толкова лесно и приятно, та Сара откри, че в действителност очаква с нетърпение деня на празненството. Имаше само едно нещо, което я притесняваше.

Беше точно след Деня на труда и Айрис бе долетяла да довърши някои неща около подготовката с очарователния Джулиан, за когото все още отказваше да повярва, че е гей. Беше ранна вечер и те седяха на верандата на Сара, а Джулиан, след като беше повдигнал въпроса за тостовете и речите и бе усетил известно разногласие, се бе оттеглил тактично, оставяйки ги да обсъдят предложението му.

— И защо изобщо трябва да се държат речи? — попита Сара.

— Защото така се прави. Скъпа, колко често ти се случва да застанеш пред стотина души и да те похвалят, че си невероятна? А и даже да кажа на Лио, че не може да държи реч, той пак ще го направи.

— Много хубаво. Ами аз? Кой ще произнесе реч за мен?

— Джош може да го направи. Или Мартин. По дяволите, че аз мога.

— О, Айрис…

— Слушай, няма да задълбаваме много. Ще съобщя на Лио, че искаш речта да е кратка и мила.

— Лио кога е правил нещо кратко и мило?

— Ще засичаме по часовник като при телевизионна игра. Три минути и бам — спираме.

— Просто всички ще ме съжаляват. Няма да мога да понеса отново глупостите от сорта на бедната стара Сара, все още сам-самичка.

— Ох, моля те!

Сара угаси цигарата си в пепелника.

— Не искам Мартин да говори за мен.

— Тогава помоли Джош. Вече е голямо момче.

— Нали знаеш колко е срамежлив.

Джош беше за няколко дни в Санта Фе, на гости на баща си. Сара обеща, че ще говори с него, когато се върне вкъщи.

След дипломирането си тази пролет Джош изненада всички. Заяви най-неочаквано, че иска да стане адвокат. Беше подстригал косата си, беше си купил костюм и цяло лято бе работил в града като стажант в кантората на Алан Хърш. Идваше си редовно вкъщи, пълен с новини за различни дела, клиенти и разни специфични адвокатски работи, които тя трябваше да се преструва, че разбира. Скоро щяха да започнат да му плащат, за да им помага. Ако всичко вървеше добре, следващата година щеше да се запише в юридическия факултет. Междувременно през уикендите изкарваше по някой и друг долар, като помагаше на Джефри в книжарницата. Да го види толкова всеотдаен и въодушевен беше колкото вълнуващо, толкова и изненадващо. Понякога Сара се чудеше дали не е пропуснала кацането на някой извънземен кораб на моравата пред къщата им.

Бенджамин мислеше същото. Напоследък разговаряха по-редовно. Вместо да звъни само на мобилния телефон на Джош, сега той се обаждаше често на домашния им телефон и обикновено му отговаряше Сара. Вече не се държеше толкова резервирано с нея, може би защото и тя се отнасяше по-топло към него. Учудването и възхищението им от промяната у Джош ги бяха сближили по някакъв начин.

— Къде сгрешихме? — попита я Бен по-миналата вечер, когато се обади да провери кога пристига самолетът на Джош.

— Какво имаш предвид?

— Никога не съм се надявал, че синът ни ще стане адвокат.

— Знам. Може би трябваше да проявим повече разбиране към навика му да пуши марихуана.

— Не мисля, че му липсва особено в онази кантора.

За по-добрите им отношения беше помогнало и писмото на Сара. По Коледа тя му писа, за да му се извини за думите си, че Бенджамин е виновен за смъртта на Аби. „Казах го в момент на умопомрачителна скръб и отчаяние“, написа му тя. Той й изпрати в отговор картичка, изобразяваща безоблачно небе и океан. На нея пишеше: „Благодаря ти, с любов, завинаги твой, Бенджамин“.

Помогна им, разбира се, и фактът, че той беше научил за Чарли Ригс. Сара и Чарли бяха заминали на едноседмична ваканция през юни. Отидоха с кола до Колорадо и отседнаха в един прекрасен хотел в планината. Яздиха заедно по високопланински ливади, пълни с цветя, и се изкатериха по една пътека по Континенталния вододел, която ги бе отвела до извора на река, чийто ляв ръкав течеше на изток, а десният — на запад. И тогава станаха любовници. Сара го харесваше страшно много. Колко сериозна щеше да бъде връзката им — не знаеше, пък и никой от тях не пришпорваше нещата. Тя го покани на партито и след като Чарли я подложи на кръстосан разпит, за да разбере дали наистина иска да присъства, той й обеща да дойде.

По причини, които не й бяха съвсем ясни, Джош беше далеч по-уверен от нея, че нещата между тях ще потръгнат, въпреки че никога не се бе срещал с шерифа. Може би защото това щеше да намали малко тежестта на грижите му за неговата бедна самотна стара майка. Наложи се да му припомни някогашната му теория, че връзката между двама души, отдалечени на голямо разстояние един от друг, е обречена на провал. Той я посъветва в такъв случай да се премести в Монтана и Сара се изсмя, сякаш никога не бе обмисляла тази идея.

 

 

Лио говореше за Айрис от близо двадесет минути въпреки че някои от историите бяха забавни — особено онази как отишла да го измъкне от игрището за голф пред всичките му приятели — вече започваше да прекалява, както обичаше да казва Айрис. Джош виждаше, че гостите си разменят многозначителни погледи. Е, поне щеше да има добро извинение, че собствената му реч ще е кратка.

Партито вървеше добре. Фреди, който бе над него, подпрян на парапета на мецанина в компанията на Самър и Ники, вече го беше обявил за най-доброто старческо парти, на което някога е присъствал. „Храната е страхотна — беше казал той, — а и групата, която са поканили, не е лоша.“

Когато Лио започна осемнадесетата си история, Джош прегледа още веднъж бележките си. Помисли си, че речта, която е подготвил, е доста добра. Огледа се за майка си и я видя да стои до Мартин, Бет Инграм и Чарли Ригс. Беше облечена в черна копринена рокля, която разкриваше раменете й, и изглеждаше наистина зашеметяващо. Двамата с Чарли не се бяха отделили един от друг цяла вечер. Беше страхотно да я види толкова щастлива.

Когато беше представила шерифа на Джош, те, разбира се, се бяха ръкували, сякаш се срещаха за пръв път.

— Майка ти ми е говорила много за теб — каза Ригс.

— И аз знам много за вас.

— Как си?

— Благодаря, добре.

През десетте месеца, които бяха минали от разходката им по моста, Чарли му се беше обаждал многократно, за да чуе как я кара. И всеки път, за да може да се отпусне, му разказваше по някой виц или смешна история. Обади му се последно през юни, непосредствено преди да замине на почивка с майка му в Колорадо. Очевидно му се щеше да го пита нещо важно, но не можеше да събере смелост. Тогава Джош осъзна, че всъщност шерифът иска да получи благословията му и се постара да му я даде, както подобава.

Сега, като ги гледаше как стоят в другия край на помещението, заслушани в речта на Лио, Джош си помисли, че са чудесна двойка. От все сърце се надяваше, че връзката им ще се окаже дълготрайна. Майка му явно усети, че я наблюдава, защото се обърна към него и му се усмихна, след което направи дискретна гримаса, за да му покаже, че е крайно време някой да прекъсне Лио. За щастие се оказа, че няма да е необходимо.

— А сега, дами и господа, въпреки че мога да продължа в същия дух цяла нощ… — Сред публиката се чуха викове: „Моля те, недей, пощади ни“. — … ще дам думата на онзи очарователен млад мъж ей там, когото всички вие познавате. А ако не го познавате, повярвайте ми, скоро ще го опознаете — господин Джошуа Купър!

Всички започнаха да ръкопляскат и да аплодират Джош, който пристъпи напред и прекоси помещението. Лио му подаде микрофона, а Айрис го целуна по бузата.

— Изглеждаш великолепно! — прошепна му тя. — Давай, момчето ми, разбий ги!

Изведнъж настъпи пълна тишина и Джош се почувства притеснен. Погледна към бележките си, пое си дълбоко дъх и се позакашля. Микрофонът избуча в отговор и замлъкна.

— Благодаря ти, Лио. Нямам какво толкова смешно да ви разказвам за мама. Да израснеш с нея си е сериозна работа.

Някои от присъстващите се засмяха, но далеч по-малко, отколкото се беше надявал.

— Мога да ви разкажа как повърнах върху първото й издание на „Нежна е нощта“, но бях само на две години и всъщност не помня да съм го правил.

Сега вече всички се разсмяха. Така беше по-добре.

— Или мога да ви разкажа за деня, в който изпусна ключовете от колата в шахтата пред „Кмарт“^[1] и се наложи да дойдат от пожарната, да пробият дупка в пътя и да ни закарат у дома с пожарната кола.

Последва още по-силен смях.

— Това беше най-хубавият ден от живота ми, ако трябва да съм точен.

Да държиш реч в края на краищата май не беше чак толкова трудно. Той погледна нагоре към мецанина. Ники се усмихна и му прати въздушна целувка. Джош мушна бележките в джоба си.

— Истината е, че да израснеш с мама не беше шега работа, но аз бях много щастлив. Всеки божи ден. Тя ръководеше книжарницата, грижеше се за домакинството, помагаше ни да си пишем домашните. Ако трябва да бъда честен, на мен не ми помагаше. А направо ми ги пишеше. Получавах шестици само когато домашната ми беше написана от нея. Всъщност оскъдните си познания по литература дължа именно на мама. Тя винаги правеше всичко да изглежда забавно. Дори и когато, предполагам, на нея самата не й е било особено весело.

Той млъкна за миг и погледна към Сара. Тя се усмихваше и Джош видя, че полага неимоверни усилия да не се разплаче. Зачуди се дали да не прескочи следващата част, но все пак продължи. Призраците не изчезват, колкото и да се стараеш да не им обръщаш внимание.

— И ако Аби беше тук тази нощ, тя щеше да каже същото.

Плътната тишина, която настъпи, беше плашеща, но той продължи:

— Тя обичаше мама с цялото си сърце. Също като мен. Защото нашата майка е най-добрата, която едно дете би могло да си пожелае. Тя е красива и забавна и невероятно мъдра и умна. И има най-голямото сърце, което една майка може да притежава. Тя винаги ни е подкрепяла. Винаги. И все още го прави.

Боже, сега вече всички плачеха. Джош почувства, че и той ще се разплаче, но тогава присъстващите вероятно щяха да се депресират окончателно. Беше възнамерявал да каже няколко думи и за другия призрак в залата — за баща си. Нищо драматично, просто да го спомене, но може би беше най-добре да спре дотук, докато все още не беше късно. Огледа се и Джулиан Макфадин дискретно му подаде чаша шампанско.

— Така. Ако всички имат чаши, нека вдигнем тост. За тези две страхотни, невероятно стари и невероятно прекрасни жени — Айрис и Сара!

Всички повториха тоста, след което цялата зала избухна в аплодисменти и Джош внезапно се оказа заобиколен от хора, които го целуваха, прегръщаха и потупваха по гърба. По-късно, когато тълпата се раздели, той видя майка си, която беше протегнала ръце към него, а по лицето й се стичаха сълзи. Отиде при нея, взе я в прегръдките си и не я пусна дълго време.

— Обичам те — прошепна му тя. — Обичам те толкова много!

Доста по-късно, когато рожденият ден беше свършил и той лежеше в леглото си, уморен, но прекалено развълнуван, за да задреме, а Ники спокойно спеше до него, Джош си помисли какви странни създания са хората. Как могат да бъдат толкова различни понякога и да изпитват такива противоречиви емоции. Любов и омраза, радост и отчаяние, кураж и страх. Сякаш всеки от нас е голям въртящ се диск от всевъзможни цветове, който постоянно отразява по различен начин светлината. Представи си всички онези лица по време на речта му — млади и стари, смеещи се и плачещи. Явно нямаше значение колко си възрастен — дали си на седемнадесет или на седемдесет — дискът не спираше да се върти. Може би чисто и просто с времето ставаше малко по-лесно да разпознаваш цветовете и да си сигурен кой от тях виждаш и какво би могъл да означава той.

А може би разсъждаваше по този начин, защото беше спрял да пие проклетите хапчета, които му беше предписал миналата година докторът след случилото се с Аби — онези, които караха светът да му изглежда сив и еднообразен. Джош обаче предпочиташе въртящия се диск. Единственият недостатък беше, че без хапчетата не можеше да спи спокойно.

Може би защото се страхуваше от сънищата, които вероятно ще го споходят. Когато беше малък, разполагаше със списък от десет или дванадесет неща, които си изреждаше наум, когато станеше време за лягане: вещици, върколаци, госпожа О’Райли — чистачката в детската градина със стъкленото око и бакенбардите, и други неща от този род. Идеята беше, че ако си мисли за тях, после няма да ги сънува. И поне шест месеца след завръщането му от Монтана онази есен, дори и след като Чарли Ригс беше дошъл да го види и да му каже, че няма да предприеме нищо, че ще говори с Тай и че това ще бъде тяхна тайна, Джош всяка нощ си беше представял как Ролф се гърчи и кърви в снега или как изплува от езерото с разкапано, наполовина изядено от рибите лице.

Може би защото картините, които нарочно призоваваше в съзнанието си, бяха толкова ярки, сънят повече не се повтори и той не прибягна до нощното си заклинание. Чарли се беше тревожил, че бремето на тайната може да се окаже прекалено голямо за него, но на Джош то вече не му изглеждаше така. Да види и двамата си родители отново щастливи, всеки със собствения си живот, беше достатъчна компенсация.

Започна да се унася в полудрямка. Зачуди се дали да не събуди Ники, за да се върне в стаята за гости. Но щеше да е прекалено жестоко, пък и му харесваше да лежи до него. Освен това майка му вече не се впечатляваше от такива неща и нямаше да се смути, ако я откриеше в леглото му. Затвори очи. Дискът на живота продължаваше да се върти в съзнанието му, но вече забавяше ход и беше на път да изчезне. Джош най-сетне потъна в сън без сънища.

 

 

Бен можеше да измине пътя със затворени очи. Но за шестте години, през които не бе живял тук, доста неща се бяха променили. Бяха се появили различни универсални магазини, нова многоетажна административна сграда до железопътната гара, „Банхофс Дели“^[2] за съжаление беше затворил врати, а на негово място сега имаше готварско училище за деца. Бяха засадили редица черешови дръвчета по края на парка, здраво привързани към колове и увити в долната част с бял полиетилен, който да ги пази. На всеки завой от пътя в главата му нахлуваха спомени.

А ето я и къщата, която бе построил преди толкова много години, и сребристите брези, които бяха посадили отпред. Листата им бяха започнали вече да пожълтяват. Дрянът до алеята за коли изглеждаше по-висок, ала леко посърнал. Може би е трябвало да засадят магнолия на неговото място. Като цяло къщата не беше лоша, въпреки че сега би я построил по различен начин. Видя, че Сара го чака на прозореца и докато паркираше малката хонда, която беше взел под наем от летището, тя се появи на входната врата. Той излезе от автомобила и тръгна към нея.

Тя изглеждаше чудесно. Беше облечена в синя ленена пола и кремав кашмирен пуловер с остро деколте. В ръцете си държеше букет бели лилии. Бен се беше спрял на същите цветя. Само че неговият букет лежеше на задната седалка на хондата.

— Изглеждаш чудесно — каза й той.

— Ти — също.

Тя го хвана за ръка и го целуна по бузата и той забеляза, че парфюмът й е по-различен от онзи, който й подаряваше всяка Коледа.

Бен отвори предната врата на колата, но Сара не се качи веднага. Гледаше намръщено към дряна.

— Това проклето дърво — въздъхна тя. — Трябва да го махна. Чудех се дали да не посадя на негово място магнолия.

Той кимна замислено:

— Да, добра идея.

— Само че ще й отнеме доста време да порасне.

Тя се качи и Бен затвори вратата.

Гробището се намираше в другия край на града, но сутрешният трафик не беше много натоварен, а слънчевата светлина беше способна да накара дори претъпканите с автомобили улици на Сайосет да изглеждат приятни и спокойни.

— Чух, че Джош бил неотразим на партито.

— Накара ги да направят всичко, което пожела. Казвам ти: ако е толкова добър и в съда, от него ще излезе страхотен адвокат.

Именно Джош бе определил този последен страхотен ден от септември за датата, на която щяха официално да почитат паметта на Аби. Беше денят на големия снеговалеж отпреди две години в Монтана и на всички им се струваше далеч по-подходящ за годишнина, отколкото случайната дата на нейното погребение. Онзи злочест ден, който всички искаха да забравят, но винаги щяха да помнят. Фотографите и филмовите екипи, които тогава ги чакаха, строени в редица на паркинга, като се бутаха и крещяха въпроси в дъжда, докато двамата със Сара вървяха към очакващия ги черен седан. Нейното лице под воала бе мокро и по-бледо дори от това на погребаната им дъщеря.

Сега обаче паркингът беше съвсем пуст. Те излязоха от колата с букетите си от лилии и минаха през гробищните порти покрай униформения пазач, който ги посрещна с леко кимване. Пръскачките върху зелената трева се въртяха, като образуваха разноцветни дъги под слънчевата светлина и тъмни кръгове по пътя, който се изкачваше по ниския хълм към гроба на Аби.

— Как е Ив?

Бен се зачуди дали е чул правилно. Сара за пръв път го питаше подобно нещо.

— Добре е.

— Смятате ли да се жените?

— Не знам. Може би. Не говорим много на тази тема.

— Ала все пак сте я обсъждали?

— Но какво означава това?

Тя се засмя и вдигна рамене:

— Всичко е наред. Питам просто ей така.

Известно време вървяха в мълчание. Млад градинар подкастряше розите и като минаха покрай него, им се усмихна и им пожела добро утро.

— Боже, каква свинщина прави тоя! — прошепна Сара. — Защо никой не ги учи как трябва да се подкастрят цветята?

Бен се засмя:

— Ами ти и шерифът?

Тя го изгледа:

— Аз и шерифът. Той е мил. Но връзката ни е още в самото си начало.

Сара го хвана под ръка и те не продумаха повече, докато не стигнаха до гроба. Джош вече го бе посетил, преди да отиде на работа. Неговите рози бяха облегнати върху семплата гранитна плоча. Сара и Бен поставиха букетите си един до друг и останаха мълчаливо да се взират в тях, все още хванати под ръка.

— Джош ти каза, нали? — попита го тихо тя.

— За телефонното обаждане ли? Да.

Преди две нощи Джош се беше обадил на Бен в Санта Фе, за да му съобщи нещо важно, което дълго време бе таил в себе си, за да не ги разстрои. Току-що го бил разкрил пред майка си и сега искал да го каже и на него. Отнасяло се за Аби. Преди да умре, тя му се обадила, за да му каже, че е избягала от Ролф и възнамерява да се предаде. Искала да се извини на всички за стореното. И особено на Бен — заради жестокото си отношение към него.

— Чудя се дали не си го е съчинил, за да ни накара да се почувстваме по-добре — замислено рече Сара.

— Не знам. Не ми се вярва.

Той я прегърна през раменете, а тя — през кръста и се притисна леко към него.

— Виждаш ли какво е написал ей там?

Бен си сложи очилата и коленичи до букета с рози на Джош. Към него беше прикрепена малка картичка. На нея пишеше една-единствена дума: Мир.