Никълас Еванс
Разделени (29)

28.

Боулдър беше точно толкова страхотен, колкото Фреди му го беше описал. Всъщност за вкуса на Джош беше дори прекалено страхотен. Всички бяха така дяволски красиви, че той се почувства като грозното патенце. Момчетата бяха високи и руси, загорели от слънцето, с напомпани бицепси, а момичетата до едно имаха перфектни усмивки и диамантени обеци на пъповете си. Изглеждаха така, сякаш току-що са слезли от някой моден подиум. Все едно беше попаднал в единствена по рода си колония на някаква извънземна суперраса. А може би компанията на Фреди просто си беше такава. „Какво пък, по дяволите!“ — помисли си Джош. Беше тук и времето беше хубаво, а и Ники, бог знае защо, изглежда, все още проявяваше интерес към него, така че просто щеше да се остави на течението и да се забавлява.

Планът му да прелети чак до Колорадо заради двадесет и първия рожден ден на Фреди се бе оказал доста трудно осъществим. Двамата с майка му се изпокараха жестоко заради него. Сега си даваше сметка, че не постъпи особено умно. Трябваше да я попита дали го пуска, вместо просто да заяви, че заминава за цяла седмица. Беше й обяснил, че не си заслужава да бие толкова път, за да остане по-малко време, и че после лесно би могъл да вземе от някого лекциите, които щеше да пропусне. Той и без това редовно пропускаше повечето от тях, но реши, че е по-добре да премълчи този факт. Така или иначе тя побесня и през последната седмица от лятната ваканция двамата почти не си говореха. Най-накрая стигнаха до компромис; Джош да отлети в четвъртък и да се върне в Нюйоркския университет следващия вторник.

Фреди живееше в къща близо до Спрус стрийт заедно с още трима младежи — резервирани, богати и добре изглеждащи като самия него. Мястото се бе прочуло и под името Храмът на съдбата заради всичкия тамян, който изгаряха, за да прикрият миризмата на трева, заради ориенталските завеси и статуи и наредените покрай стените възглавници и матраци. В цялата къща, изглежда, нямаше нито един стол.

Беше събота вечер, вечерта на партито, въпреки че то в действителност беше започнало още преди два дни, в момента, в който Фреди, Самър и Ники бяха взели Джош от летището в Денвър. Къщата беше претъпкана. Поради някаква причина, известна само на него, Фреди беше наел японски обслужващ персонал и облечени като гейши сервитьорки сновяха насам-натам, кланяха се на всеки и поднасяха суши и малки дози затоплено саке. От него Джош вече беше изпил прекалено много. Ефектът не бе неприятен, въпреки че след бирата и тревата, която пушеха, имаше опасност да се превърне в такъв. Всъщност Джош не се чувстваше пиян, а по-скоро започваше да се вцепенява. Вече не усещаше определени части от тялото си, а когато завъртя глава, лицето му сякаш остана за момент на предишното си място. Лежеше върху купчина възглавници заедно с Ники и още неколцина младежи, които до един говореха и се смееха, и явно се забавляваха чудесно. Но музиката започваше да му се струва леко дразнеща, а по тялото му взе да избива студена пот.

— Добре ли си? — Ники го огледа подозрително.

— Горе-долу.

— Бял си като лист хартия. Хайде, ела да излезем малко на чист въздух.

Тя му помогна да се изправи и като го държеше за ръка, го преведе през тълпата до коридора, където също имаше ужасно много хора, но поне не беше толкова горещо.

— Виж какво, не искам да съм ти бреме — каза Джош. — Просто ще изляза за малко навън.

— Ще дойда с теб.

— Няма нужда, наистина. Благодаря, ще се оправя. Просто ще се поразходя из квартала.

— Сигурен ли си?

— Да. Ще се върна да те потърся.

Джош намери якето си на мястото, където го бе оставил заедно с чантата си — под леглото в стаята на Фреди, след това си проправи път до входната врата, спусна се по стълбите и излезе на улицата. Планинският въздух му се стори свеж и приятен и той вдъхна с пълни гърди. Докато крачеше по тротоара, се опитваше да върви по права линия. Когато стигна до търговския център на Пърл стрийт, бе започнал да се чувства по-добре и извървя цялата му дължина, като зяпаше витрините, които вече бяха пълни с разноцветни зимни дрехи и екипировки за сноуборд. След това се обърна и тръгна по обратния път, като сега разглеждаше витрините от другата му страна.

Мислите му се бяха прояснили донякъде и му бе станало студено на ръцете, а когато ги напъха дълбоко в джобовете на якето си, напипа стария предплатен мобилен телефон. От лоялност или от глупост го вземаше със себе си, където и да отидеше. Не се беше сещал за него, откакто напусна Ню Йорк, и не беше сигурен защо изобщо продължава да го носи. Аби не се бе обаждала от онази Коледа преди две години, когато се разплака и му каза, че иска да се самоубие. Доколкото я познаваше, можеше и да го е сторила, но това бе нещо, за което се стараеше да не мисли. Той извади телефона от джоба си, включи го и за негова огромна изненада, няколко секунди по-късно се разнесе пиукане и на екранчето се появи малкият знак, показващ, че има гласова поща.

Само че на Джош от толкова отдавна не му се бе налагало да използва проклетия код, че го беше забравил. А листчето, на което беше записан, беше в Ню Йорк, мушнато между страниците на стар речник. Когато Аби произнесе за втори път двете думи буква по буква, той започна да се паникьосва. Първата дума му съобщаваше номера, а втората — кога да се обади. Но това — да го вземат мътните! — беше всичко, което можеше да си спомни. Джош продължи да натиска бутона и да прослушва съобщението отново и отново, ала все така безрезултатно. Тогава чу, че има второ съобщение. И то беше от Аби. Каза, че чакала да й се обади, но че той може би е спрял да проверява този телефон или пък е забравил кода. Продиктува му един номер и го помоли да позвъни на него в шест часа в неделя вечерта. Гласът й звучеше вяло и колебливо. Но някак по-нормално. Не беше рязък, заповеден или истеричен като преди.

Надявам се, че ще чуеш това — продължаваше тя. — Ако не ми се обадиш, предполагам, ще трябва да открия друг начин да се свържа с теб. Моля те, постарай се да ми звъннеш. Важно е. Засега не казвай нищо на мама и татко. Обичам те, Джоши.

По обратния път до къщата прослуша съобщението още четири пъти, докато не го научи наизуст. Какво ли можеше да е толкова важно? Сигурно Аби просто искаше още пари. Е, ако не друго, поне беше жива. Това, което го озадачаваше най-много, беше изразът: Обичам те. Не помнеше някога да му е казвала подобно нещо, във всеки случай — не и откакто порасна.

Купонът, който продължаваше да тече в къщата, беше поутихнал. Гейшите си бяха отишли. Той се огледа и откри Ники. Изглежда, беше с друго момче — един от русите богове. Тя го попита как се чувства и той й отвърна, че е добре. Някой му подаде джойнт и Джош го пусна нататък, без да си дръпне нито веднъж. А през остатъка от вечерта пи само вода, така че на другия ден да проведе разговора с Аби с чисто съзнание.

 

 

Всяка сутрин тя отваряше вратата на колибата, тръгваше покрай рекичката и излизаше между дърветата на стръмната поляна. Оттам на изток се виждаше долината, а на запад — планината. Винаги се опасяваше, че нещо се е променило, но знаците, които показваха, че скъпоценните дни са към края си, бяха едва забележими. Жълтият блясък на трепетликите беше може би малко по-ярък, белите им стебла — малко по-бели на меката светлина на слънцето, върховете на планините — по-заснежени, а небето — по-синьо. Всеки ден светът изглеждаше по-прелестен от предходния.

Последните няколкостотин метра от пътеката, която лъкатушеше нагоре към колибата, бяха твърде стръмни и скалисти, за да бъдат изминати с автомобил, затова те паркираха камиона на Тай между дърветата в подножието. Колибата се състоеше от една стая с два малки прозореца, беше голяма около четири квадратни метра. Вътре имаше тумбеста печка. Обзавеждането беше оскъдно, но уютно — легло, малка маса и два стола. Нямаше електричество, а с вода се снабдяваха от рекичката. Отвън, край една от страничните стени, имаше открит навес, където насичаха и нареждаха на купчини дървата за огрев и окачваха седлата и юздите. А отзад, зад външната тоалетна, имаше малък корал, където държаха конете.

Най-често излизаха на езда рано сутрин и още веднъж — късно следобед, когато слънцето заливаше земята с кехлибарен блясък. Понякога вземаха със себе си палатка и храна и яздеха цял ден нагоре в пущинака, където в каньоните отекваше тайнственият тръбен зов на лосове. В хладните нощи палеха огън и готвеха, после седяха, притиснати един до друг, загърнати в одеяла. Тя сгушваше глава на гърдите му и двамата се взираха в пламъците и в спираловидните движения на искрите в необятното, обсипано със звезди небе.

Нежността, която бе преоткрила в себе си, понякога я изумяваше. Сутрин, ако повръщаше, Тай я държеше за раменете, а вечер, докато спеше, я притискаше в прегръдките си. Тя знаеше, че хората ценят най-много това, което скоро ще изгубят. И може би единствено назряването на нов живот в утробата й правеше поносимо бавното изтичане на тези прекрасни, откраднати дни и приближаването на зимата.

Колибата бе построена на територията на няколкото хиляди акра земя, закупени преди години от застарял водещ на телевизионно токшоу. Той си бе издигнал луксозна фермерска къща по-надолу в долината и всяко лято прекарваше по две седмици в нея, всеки път с различна съпруга или приятелка. Фермата беше известна в околността като Пондероза^[1], защото той я бе декорирал като снимачна площадка на уестърн. А за да не си помисли някой, че се превзема, беше развъдил малко стадо бизони и няколко красиви коня, за които някой трябваше да се грижи. Ето защо бе построил закътаната колиба на върха на лъкатушещата скалиста пътека една миля по-нагоре в планината и бе наел приятеля на Тай — Джеси Уийлър — да живее там.

Аби смътно го помнеше от онова последно лято във „Вододелът“. Тай каза, че Джеси бил тих човек и му харесвала самотата тук горе, на Чала, но не и в продължение на петдесет седмици без прекъсване, затова винаги търсел някой, който да го замести и да му даде почивка. Когато Аби дошла в Шеридан и Тай му се обадил, Джеси не могъл да повярва на късмета си. През това лято той най-накрая си бил намерил приятелка. Ако можел да си вземе две седмици отпуска, за да я ухажва, казал на Тай, дори щял да я склони да се оженят. Тай му предложи да си вземе три. Джеси бе оставил ключа за колибата под определения камък и бе изчезнал още преди идването им.

Бяха дошли дотук от Шеридан с различни автомобили: Тай — с камиона си, а Аби — карайки след него колата на Ролф, която сега бе скрита в един от оборите долу, във фермата. Беше й неприятно, че задига автомобила му. Особено след като Тай, проверявайки багажника й, откри лаптопа на Ролф, увит в хавлиена кърпа и мушнат в една резервна гума. Аби искаше да намерят някакъв начин да му го върнат, но Тай не искаше и да чуе. Той каза, че в него сигурно има някакво доказателство, което би помогнало на защитата й, когато се предаде. Отнесоха лаптопа в колибата и го включиха, но той им поиска парола. Тай го сложи в полиетиленова торба и го скри в тоалетната.

През двете седмици, които бяха прекарали тук, Ролф беше единственият източник на напрежение между тях. Тай не можеше да проумее как е могла да обича човек, който се е отнасял толкова жестоко с нея. А Аби не му бе разказала и половината от преживяното. Понякога тя самата се удивляваше на себе си. За Тай всичко бе само черно и бяло: мъжът беше зъл и беше виновен за станалото. Тя завиждаше на простотата на възгледите му и навярно щеше да я споделя, ако не беше това, което се случваше в нея. Въпреки че бебето все още не се бе оформило напълно, то сякаш замъгляваше способността й да вижда в настоящето и в миналото, смекчаваше дори шока и яростта от нощта, в която беше избягала.

Каквото и да беше сторил Ролф, колкото и безсърдечно и жестоко понякога да се беше държал, нито едно друго човешко същество не беше успяло да я развълнува и завладее толкова силно. Аби, разбира се, знаеше, че той се е възползвал от нейната уязвимост. Но как би могло това да обясни чувствата й към него сега, когато бяха изминали повече от три години? Та Аби все още се възхищаваше от неговата решителност, завиждаше на смелостта и независимостта му. Дори в моментите, когато беше най-безпристрастна, си даваше сметка за тъмнината в него. Но продължаваше да го обича. Напук на разума, тази нейна по-тъмна част все още виждаше Ролф като воин, чието семе сега тя бе приютила. И тяхното дете щеше да вземе най-доброто от двамата.

Да говори открито с Тай по тази така болезнена тема, естествено, бе немислимо. Но тя се промъкваше като мътна река в многото дълги спорове как да организира най-добре предаването си в полицията.

Повече от всичко друго Аби искаше да види родителите си. И то не през стъклото на някоя бездушна стая за посещения в затвора. Трябваше да ги види, преди да се е предала, да ги прегърне силно и да им каже, че се разкайва. На майка си, че съжалява за всичко, разбира се, но най-вече за това, че е била толкова себична в гнева и в скръбта си и че й е оказала толкова малка подкрепа, когато баща й я беше напуснал. На баща си също искаше да каже, че съжалява. За онова, което се бе случило онази нощ на паркинга в Търговския център, и за жестокостта й към него, преди животът й да се обърка.

Тай гледаше на въпроса по-практично. Смяташе, че ако тя се свърже първо с родителите си, те може да успеят да й уредят някаква сделка. Подобни неща се случвали непрекъснато. С помощта на добри адвокати те биха могли да издействат обещание за по-лека присъда, в случай че Аби се съгласи да се предаде. А чрез информацията, която можеха да открият в лаптопа, по-голямата вина можеше да бъде прехвърлена върху Ролф. Но и двамата бяха съгласни, че първата стъпка, която трябва да предприемат, бе да се обадят на Джош.

Най-близкият град — Чото — бе прекалено малък, за да останат незабелязани двама непознати. Затова шофираха още четиридесет и пет минути до Грейт Фолс, намериха телефонен автомат, Аби се обади на предплатения мобилен телефон на Джош и му остави кодирано съобщение. На следващата вечер се върнаха и зачакаха автоматът да звънне, но той остана безмълвен. Не искаха да привличат внимание върху себе си, затова намериха една бензиностанция от другата страна на града, която имаше външен телефон и беше без охранителни камери. Този път тя остави на брат си по-пълно, некодирано съобщение.

Когато дойдоха на следващата вечер, Тай се зае да зарежда колата с бензин, а през това време Аби застана пред телефона, като натисна незабележимо вилката му с пръст и се престори, че говори с някого. И ето че точно в шест телефонът иззвъня — обаждаше се Джош. Тя му съобщи, че възнамерява да се предаде, а той се въодушеви и й каза, че това било най-правилното решение. А също и колко много ще се зарадват родителите им, когато научат. Аби му рече да не бърза да им казва, докато не обмисли по-добре плана си. Обясни му къде се намира и Джош едва тогава я информира, че е в Колорадо. Заяви, че ще отиде да я вземе; ще наеме кола и ще пристигне право при нея. А може би със самолет или автобус, но ще отиде на всяка цена. Тя му каза да държи телефона си включен и че ще му се обади след два-три часа, когато той ще е проверил нещата.

За да убият времето, с Тай отскочиха с колата до един супермаркет и купиха няколко неща, от които имаха нужда, после се поразходиха малко. От запад прииждаха облаци и Тай отбеляза, че му мирише на дъжд. Намериха място, където да се нахранят, и когато приключиха с вечерята, вече наближаваше осем часът, така че Аби отиде при телефона и се обади отново на брат си. Той й каза, че не е могъл да намери кола под наем, затова си е резервирал самолетен билет от Денвър до Грейт Фолс за утре следобед. Съобщи й номера на полета и часа на пристигане, а Аби му каза, че на летището ще го чака Тай. Не искаше да рискува да бъде разпозната поради засилените мерки за сигурност след рухването на кулите.

— Ще се видим утре — рече му тя.

— Окей. Хей, Аби?

— Какво?

— Половин мир, човече.

— Половин мир.

Аби затвори телефона и понечи да се върне на мястото си, но видя, че в другия край на ресторанта Тай разговаря с един стар каубой от съседната маса. Тя взе отново слушалката. Това можеше да се окаже единственият й шанс да реализира идеята си, която обмисляше от дни. Не знаеше дали ще събере смелост да го стори. Но Ролф имаше право да научи както за бебето, така и за плановете й. Ако изпаднеше в ярост или се опиташе да я нагруби, тя просто щеше да прекъсне разговора. Но поне щеше да му е казала. Аби извади още няколко монети от джоба си и набра с разтуптяно сърце номера на мобилния му телефон. Той отговори още на първото позвъняване.

— Аз съм — рече Аби.

— Господи! Къде си?

— Ролф, слушай…

— Толкова се притеснявах. Добре ли си?

— Да. Слушай, има нещо, което искам…

— Направо бях откачил. Скъпа, толкова съжалявам за това, което се случи. Не знам какво стана, онази нощ не бях на себе си заради много гадости… Моля те, Аби, моля те, върни се.

Очарователното разкаяние в гласа му я шокира. Тя очакваше, че той ще й се разкрещи.

— Не мога — отвърна му Аби. — Ще се предам на полицията.

— Какво?

— Ролф, бременна съм. И смятам да се предам.

Настъпи продължително мълчание.

— Щях да ти кажа онази вечер, но… — Тя млъкна.

— О, боже! Аби, толкова съжалявам. Слушай, трябва да те видя.

Тя преглътна мъчително. През цялото време държеше Тай под око и ето че сега той за пръв път се обърна и погледна за миг към нея.

— Не мисля, че идеята е добра — хладно отвърна тя.

— Моля те, Аби. Трябва да поговорим за това. Можем да измислим нещо. Знам, че можем. Къде си, скъпа?

— Ролф…

— Моля те, кажи ми. Ще дойда незабавно.

— Не. Прибирам се вкъщи. Джош ще долети от Денвър да ме вземе.

Това беше повече, отколкото бе възнамерявала да му каже, но той го остави без коментар.

— Ти няма да се прибереш у дома, а ще отидеш в затвора. Или нещо още по-лошо. Не можеш да родиш нашето бебе в килия.

— Напротив. Те имат грижата за подобни неща.

— Аби, изслушай ме!

— Ако искаш да постъпиш по правилния начин, направи това, което правя аз. Предай се. Разкажи им какво стана. Всичко може да се оправи, знам, че може.

— Аби…

— Сега трябва да тръгвам.

— Скъпа, моля те…

— Обичам те.

Тя затвори, а по страните й се стичаха сълзи. Нашето бебе, беше казал той. Аби се обърна рязко, изтича в тоалетната, наплиска лицето си със студена вода и се опита да се успокои. Беше направила това, което трябваше. Останалото зависеше от него. Когато излезе от тоалетната, Тай стоеше отпред и я чакаше. Изглеждаше силно разтревожен.

— Добре ли си?

— Просто си поплаках малко. Джош ми каза някои много мили неща, затова. — Тя се засмя неубедително, като бършеше очи.

— Той ще дойде ли?

— Утре.

Когато напуснаха ресторанта, небето бе притъмняло и от север подухваше студен вятър. По времето, когато се добраха до Чото, вече бе започнало да вали.