Никълас Еванс
Разделени (28)

27.

Аби се облегна на варосаната стена на пропускателния пункт. Гърбът я болеше. Тя се загледа с присвити очи към обширните равни поля, в които стотина прегърбени фигури все още беряха по редовете, а сенките им бяха дълги и черни под залязващото слънце. Един камион се насочи към тях откъм шосето, оставяйки златист облак прах след себе си. Тя погледна часовника на ръката си — наближаваше шест часът. Щеше да закъснее.

Пред нея все още имаше дузина берачи, които чакаха последните им подноси да бъдат претеглени и да получат парите си. Нейният поднос лежеше до крака й и когато опашката се размърда, тя го побутна с ботуша си напред по сухата земя. Един от надзирателите й извика да го вдигне и Аби се подчини, като го наруга тихичко. Независимо колко си уморен, независимо че си прекарал дванадесет дълги, горещи, съсипващи часове в работа, нямаш право да оставяш подноса си на земята, за да не се изцапат ягодите. Сякаш не бяха достатъчно замърсени от всичките токсични химикали, с които ги пръскаха. Никога повече нямаше да яде ягоди.

Беше началото на септември и не бе виждала Ролф цели три седмици. Но тази вечер щеше да го види и при мисълта за това и за новината, която имаше да му съобщи, сърцето й се разтуптя по-бързо. Не беше правила тест, но и не беше необходимо. Вече беше сигурна. Закъсняваше й с две седмици, а обикновено никога не ставаше така. А тази сутрин за пръв път й бе прилошало. Не знаеше Ролф как ще приеме новината. Но се надяваше, че това ще подобри отношенията им. В едно нещо обаче беше сигурна. Каквото и да станеше, какъвто и натиск да окажеше върху нея, тя щеше да роди детето.

Трябваше, разбира се, да намери подходящ момент, в който да му съобщи. Можеха да отидат някъде по крайбрежието, в Бит Сур^[1] или другаде, и да си намерят някое хубаво местенце, където да останат и да похарчат малко от парите, които бяха припечелили.

Ролф беше този, който предложи да се разделят за известно време. Каза й, че се нуждае от малко въздух, а когато Аби го попита какво има предвид, й се развика. В момента той работеше на един строеж във Фресно^[2], припечелвайки два-три пъти повече пари, отколкото получаваше тя, при това за много по-малко часове. Или поне така й беше казал, когато се видяха за последен път. Тези дни не беше толкова сигурна. Вече нямаше мобилен телефон, а трите пъти, когато бе имала възможност да му се обади, той не й беше вдигнал. На Аби не й оставаше нищо друго, освен да се надява, че този път ще е в по-добро настроение, че ще се държи мило с нея, че няма да е много избухлив.

Беше прекарала доста време в размишления защо нещата между тях вече не вървят толкова добре. Знаеше, че вината е по-скоро нейна, отколкото негова. Тя изпитваше към него прекалено собственически чувства, беше прекалено бедна и ревнива. Когато откри за пръв път, че й изневерява, докато живееха в Чикаго, Аби направи всичко възможно да се промени и да омаловажи случилото се. За него това беше нещо незначително, тогава защо да не бъде такова и за нея? Но в Маями, когато го хвана на „местопрестъплението“, щом влезе при него и го откри в леглото с онази малка кубинска кучка, всичките й разумни доводи се сгромолясаха.

Ако трябваше да бъде честна към себе си, през цялото време знаеше, че Ролф има и други жени. Но той й бе казал да порасне, да не се превръща в жертва на буржоазния си произход. Каза й още, че те не се притежават взаимно и че няма нищо против тя да спи с други мъже, стига да желае. Това изказване също я нарани, въпреки че не беше сигурна защо. Аби не желаеше никого друг. Поне засега. Но довечера и утре, а и през целия уикенд, щеше да положи специални усилия, за да преоткрият любовта си отново и нещата пак щяха да бъдат наред. Когато той узнаеше за бебето, всичко щеше да се промени.

— Следващият!

Пред нея новата й приятелка Инес постави подноса си върху кантара и копелето с намусена физиономия, което стоеше от другата му страна, започна да проверява съдържанието му. Изхвърли ягодите, които според неоспоримото му мнение бяха повредени. Инес се опита да възрази за две от тях, които изглеждаха перфектно, но той я изгледа безизразно и въобще не си направи труда да защити преценката си. Просто извика какво е теглото на мъжете, седнали отстрани на дървената маса — единият отбелязваше всичко в бележник, другият раздаваше парите. Сетне свали подноса от кантара и го остави при другите.

— Следващият!

Аби винаги ставаше нервна, когато минаваше през пропускателния пункт, също както когато влезеше в поща, банка или някое друго място, където имаше опасност самоличността й да бъде разкрита. С изключение на шепа студентки — за каквато се представяше и тя самата, останалите работнички бяха с испански произход. Винаги й се струваше, че мъжете на масата за плащанията я заглеждат по-продължително, отколкото другите жени. Понякога опитваха да флиртуват с нея, но тя държеше очите си сведени към земята, и никога не отвръщаше на закачките им. Знаеше, че няма причини да се тревожи излишно. Всеки от берачите тук работеше нелегално. Никой нямаше да й задава неудобни въпроси. А днес мъжът пред нея, изглежда, проявяваше интерес само към ягодите й.

— Всичките са прашни.

— По дяволите!

— Какво рече?

— Казах, че не са всичките. А и дори да са, за това е виновен камионът, който мина току-що оттук. Трябва да карат по-бавно.

Мъжът изхвърли повечето ягоди от горния ред, като пренебрегна оплакванията й, после я изгледа заплашително и съобщи теглото на другите мъже.

— Следващият!

Мъжът с тефтера я попита за името й.

— Шепърд.

Той отчете последния поднос и натисна няколко копчета на калкулатора си, а мъжът до него отброи възнаграждението й за деня — четиридесет и осем долара и двадесет цента. След това плъзна парите по масата и Ан-Мари Шепърд от Форт Майърс, Флорида, ги събра, напъха ги в джоба на ризата си и последва Инес в сградата с душовете.

Английският на Инес беше почти толкова лош, колкото испанският на Аби, но двете с нея се бяха сприятелили. Запознаха се през първия ден на Аби като берачка, когато тя все още не бе намерила къде да отседне. Вечерта Инес я качи в претъпканата каросерия на един камион, който ги откара нагоре по хълмовете над Салинас Вали. Когато пристигнаха, Аби не можа да повярва на очите си. Знаеше, че това е родният край на Стайнбек, но не знаеше, че толкова малко неща са се променили след смъртта му.

Имаше цял лагер с мексикански берачи на плодове, до един нелегални имигранти, живеещи в горите. Късметлиите се бяха приютили в пещери, но повечето нощуваха на открито, като се завиваха с найлонови чували за боклук, които да ги пазят от росата. Аби остана изумена от любезността и великодушието им. Те й намериха одеяло, рогозка, на която да легне, и найлонов чувал, дадоха й храна и вода. Беше странно как тези, които притежаваха най-малко, изглежда, винаги бяха най-щедри. Тя прекара нощта, заслушана във воя на койотите, които й напомниха за времето, прекарано с Тай.

След няколко дни Инес успя да им намери по-близко до полята място за нощувка — гараж със собствена мивка и тоалетна, който деляха с още десет души, като всеки от тях плащаше за привилегията по четири долара на нощ. Инес беше по-голяма от Аби само с една година, но вече имаше две деца, които живееха при майка й в Санта Ана. Те й липсваха ужасно много. Баща им ги беше напуснал, когато била бременна в осмия месец с второто дете, но тя не изглеждаше особено възмутена от постъпката му.

— Абе мъже! — въздъхна една нощ младата майка, докато седяха навън под звездите и си подаваха една цигара. — Не могат да се оправят сами. Не знаят кои са, нито защо ги е създал Господ. Как да ги мразиш за това, което не знаят, можеш само да ги съжаляваш.

Аби не й беше казала, че е бременна, въпреки че сутрешното гадене щеше да й попречи да запази дълго тайната си.

Понеже беше петък вечер, всички бяха в приповдигнато настроение. Един камион щеше да ходи в Салинас и щом се изкъпаха и преоблякоха, двете с Инес се качиха и седнаха в каросерията му, наблъскани с дузина други работници, повечето от които бяха мъже. Аби искаше да изглежда добре за пред Ролф и си беше облякла красивата басмена рокля с черни и червени шарки, която си бе купила от един уличен пазар в Маями. Напоследък рядко се поглеждаше в огледалото, но тази вечер Инес я накара да го направи и тя остана приятно изненадана. Сякаш беше погледнала някой, когото не бе виждала от години. Вече не боядисваше косата си и тя беше пораснала и изсветляла от продължителното й излагане на слънце. А и никога през живота си не бе имала такъв тен. Единственото нещо, което не й хареса, бяха ръцете й — загрубели и захабени от пръстта, с изпочупени нокти.

Инес също беше облякла най-хубавите си дрехи, така бяха сторили и тримата млади мъже, които седяха срещу тях. Те флиртуваха с Аби. Тя не разбираше всичко, което си говореха, но схвана основното. Единият от тримата изглеждаше по-заинтригуван от нея, отколкото от Инес, защото не я изпускаше от очи. Той каза нещо на другите двама, които я огледаха срамежливо и кимнаха.

— Какво казва? — попита тя шепнешком Инес.

— Че приличаш на филмова звезда.

Трябваше да се срещне с Ролф в седем и половина в един бар в квартал Олдтаун, близо до кино „Фокс“, но дотам имаше половин час път пеша от мястото, където я остави камионът. Когато влезе в бара, вече минаваше осем и приятелят й не беше там. Аби се настани на една маса близо до един от прозорците, така че да може да наблюдава улицата, поръча си сода и извади книгата си от брезентовата торба, в която носеше всичко, което притежаваше. Изтече един час и падна мрак, а Ролф още никакъв го нямаше. Погледите на мъжете вече я караха да се чувства неудобно, затова тя стана и излезе да се поразходи, като каза на жената зад бара, че ще се върне, в случай че я потърси някой.

Малко преди десет часа, когато вече беше започнала сериозно да се притеснява и да се пита къде ще нощува, видя колата му да спира на отсрещната страна на улицата — малкия форд, който бяха купили във Флорида с последните пари от дядо й. Докато пресичаше с небрежна походка улицата, говорейки по мобилния си телефон, Ролф погледна към прозореца, забеляза я и й кимна леко, но не се усмихна. Аби стана от мястото си и излезе да го посрещне, но вместо това се наложи да стърчи глупаво на тротоара до него, за да го изчака да приключи разговора си.

— Да, добре. Ти също. Чао.

Той прекъсна връзката и прибра телефона в джоба на якето си. Тя обви ръце около врата му и го целуна по устата.

— Мислех, че изобщо няма да дойдеш.

— Трябваше да се погрижа за някои неща.

Не й каза колко добре изглежда, всъщност почти не я погледна, просто я подмина, влезе в бара и заяви, че мястото изглежда ужасно лайняно и че трябва да отидат някъде другаде.

По-надолу откриха ресторант, където беше по-тъмно и имаше дървени сепарета с червени чаши със свещи по масите. Седнаха в единия ъгъл и си поръчаха две бири; Ролф изпи своята с две надигания на бутилката и си поръча още. Храната беше лоша, но Аби реши, че няма да позволи това да развали вечерта й и започна да му разправя за брането на плодове, за добрите хора, които беше срещнала, и за тежките условия, при които живееха. Той кимаше през цялото време, сякаш всичко това вече му беше известно. Не каза почти нищо, а понякога сякаш изобщо не я слушаше.

— Добре ли си? — попита го най-сетне тя.

— Разбира се. Защо?

— Не знам. Много си мълчалив.

— Просто съм уморен.

— Липсвах ли ти?

В момента, в който изрече тези думи, Аби разбра, че е сгрешила. Той въздъхна и се втренчи пред себе си, сякаш тя не съществуваше.

— Дааа, скъпа, ужасно ми липсваше.

Каза го толкова подигравателно, че Аби трябваше да прехапе устни и да забие поглед в чинията си, за да не изръси нещо язвително. Не се разплака, защото знаеше, че за Ролф сълзите не са нищо повече от признак на слабост. Но той, изглежда, забеляза колко я е наранил с отговора си, защото протегна виновно ръка и хвана нейната.

— Съжалявам. Но нали знаеш какво мисля за всички буржоазни глупости.

— Включително това да чувстваш липсата на някой, за когото те е грижа.

Ролф се премести по-близо до нея, прегърна я и я целуна по слепоочието.

— Съжалявам. Липсваше ми.

Тя кимна, преглътна храбро сълзите си и се усмихна.

— Може ли да отидем някъде? Само за уикенда?

— Къде?

— Не знам, някъде на брега на океана. Искам да се поразходя по крайбрежието.

— В неделя трябва да съм в Сиатъл.

— Мога ли да дойда с теб?

— Не.

Никога не й беше казвал много, а напоследък я държеше в пълно неведение. Но Аби четеше вестници и знаеше за част от нещата, които се случваха и в които вероятно беше замесен и той. От канадската граница до Северна Калифорния бяха избухнали серия палежи, най-вече в дърводобивни и в биотехнологични компании, като щетите бяха за милиони долари. Ролф твърдеше, че вече е прекалено опасно за нея и не бива да я намесва повече, но тя подозираше, че истинската причина се крие в това, че в Денвър го бе провалила, беше се показала прекалено слаба и страхлива.

Имаше време, когато жестокостта на това решение би я наранила. Но вече не. Истината беше, че тя не искаше да е намесена. Все още се възхищаваше на страстта и на решителността му. Но неговите действия, които някога бе намирала за толкова героични, сега й се струваха лекомислени и опасни. И вредни, защото единственото, което постигаха, беше да предизвикват симпатията на обществото към алчните корпорации, към които бяха насочени. Във всеки случай Ролф несъмнено беше открил някоя друга млада жена, която да му помага. А и да я чука, но Аби се постара да не мисли за това. Сега се нуждаеше от него повече от всякога.

— Тогава нека отидем някъде само за тази нощ и утре. — Тя го целуна по врата и сложи ръка върху бедрото му. — Моля те. Не сме се виждали от толкова време.

Пътуваха с форда на юг в продължение на час и точно преди Биг Сур, докато се изкачваха по лъкатушещия път между скалите, откриха малък мотел, от който над магистралата се откриваше изглед към океана. На прозореца имаше синя неонова табела с надпис: Свободно, така че те отбиха колата и паркираха. Една възрастна жена спеше, седнала пред телевизор със замъглена картина, зад бюрото на рецепцията. Те я събудиха и си наеха стая.

Аби остави торбата си на земята и се обърна към спътника си. Той затвори вратата след себе си и тя съзря в очите му тъмен блясък, който не бе виждала досега.

Ролф разкъса презрамките на роклята й, хвърли я по лице на леглото и я облада толкова грубо и безцеремонно, че тя му изкрещя да спре, но той не го направи. Аби успя да се извърти и да го ритне, но той я зашлеви силно през лицето — първо с длан, после с опаката страна на ръката си. За пръв път я удряше. После я стисна за гърлото толкова здраво, че тя си помисли, че се кани да я удуши. Уплаши се не само за себе си, а и за детето в утробата си. Спря да се съпротивлява и го остави да прави с тялото й каквото си поиска, докато той се измори и се претърколи до нея.

Тя не знаеше колко време е лежала, заслушана в дишането му. Но когато се увери, че е заспал, събра кураж, изпълзя от леглото сантиметър по сантиметър и прибра тихо нещата си, като замръзваше при всяко негово помръдване. Взе от джоба на якето му ключовете за колата и пачка долари и се зачуди дали да не грабне и мобилния му телефон, но се отказа. По бедрото й се стече топла струйка от семенната му течност и тя едва не повърна. Както си беше гола, отиде на пръсти до вратата и я отвори, като се молеше горещо да не изскърца. Вратата не издаде нито звук.

Луната осветяваше алеята отвън. Аби се облече набързо до стената, върху която падаше сянката й, а после, като стъпваше боса по студения сив чакъл, отиде при форда. Колата беше паркирана под някакви проскубани борове на може би петдесетина метра от стаята — достатъчно близо, помисли си тя, за да чуе Ролф ръмженето на двигателя и да изтича навреме до нея. Въздухът беше неподвижен и единственият шум, който се чуваше, беше далечното лаене на куче. Аби хвърли торбата си на задната седалка, после се качи тихо, освободи скоростния лост и колата бавно се плъзна надолу към шосето, като чакълът изскриптя под гумите й. Когато автомобилът излезе на асфалта, Аби завъртя ключа и двигателят се съживи с бръмчене. В океана отстрани блещукаше пътека от отразена лунна светлина и се сливаше с хоризонта. Тя превключи на скорост и пое обратно по пътя, по който бяха дошли. Не беше сигурна колко дълго ще продължи пътуването й. Но вече знаеше къде ще отиде.

 

 

Шофира цяла нощ на север, докато стигна до междущатски път I-80, тогава зави на изток, към изгряващото над планината Сиера Невада слънце — неясно, червено и неумолимо. Веднага щом подмина Рино, й се догади и тя спря на една бензиностанция за камиони, повърна, изми се и почисти всички следи по себе си, останали от снощи, когато Ролф я изнасили. После се върна във форда, спусна седалката назад и спа, докато не я събудиха жегата и блясъкът на слънцето.

Трябваха й осем часа само за да прекоси Невада, докато имената на табелите профучаваха край нея — Лавлок, Батъл Маунтин и Елко — а река Хумболд лъкатушеше и проблясваше отстрани. Понякога, за да си набави бензин или храна или просто за да разнообрази малко гледката, напускаше междущатския път и минаваше през запустели, сухи градчета със заковани с дъски витрини и през обширни лагери с каравани и ограбени скелети на автомобили. Сетне навлезе в Юта по правата като копие магистрала, пресичаща равната, докъдето поглед стига, пустиня, която заблестя в розово чак до хоризонта, когато отново взе да се смрачава.

Подмина Солт Лейк Сити малко след полунощ и тогава, въпреки че стъклата на прозорците бяха спуснати до долу и по-хладният нощен въздух нахлуваше около нея във вътрешността на колата, клепачите й започнаха да натежават. Тя разбра, че трябва да спре. Слезе от междущатския път по една отбивка, откри евтин мотел и от умора едва не каза истинското си име, но се поправи навреме. Когато момчето на рецепцията я попита закачливо дали е забравила коя е, Аби се усмихна и потвърди, че наистина е забравила.

До момента беше изминала над хиляда мили, а когато погледна картата на следващата сутрин, пресметна, че й остават още поне толкова. Беше обмисляла дали да не се обади предварително, но реши да не го прави. Може би телефоните им още се подслушваха. Пък и той можеше да не си е вкъщи и вместо него, да вдигне майка му, а тогава Аби нямаше да знае какво да каже. Не че вече бе намислила какво ще обяснява на Тай след трите им дълги години на раздяла. И след всичките любовни мъки и неприятности, които му бе причинила.

Прекоси Континенталния вододел в ранния следобед и при Роулинс зави на север, към Каспър. Когато слънцето започна да залязва зад планината Бигхорн, Аби най-сетне напусна окончателно междущатския път и навлезе в Шеридан. Пое бавно по Мейн стрийт, покрай малкия площад, където някога двамата с Тай бяха седели и разговаряли, и бронзовия каубой, който продължаваше да го охранява с пушка на рамо. Откри подходящо за паркиране място и написа на един от листовете хартия, взети от мотела, бележката, която възнамеряваше да остави в пощенската кутия в края на алеята пред къщата. Но после смачка листчето, защото извинението звучеше прекалено повърхностно и самосъжалително. При третия си опит надраска само две прости изречения.

Тай, в понеделник по обед ще те чакам до бронзовия каубой.

Ще те разбера, ако не дойдеш. С любов, А.

Понеже не беше идвала тук от много време, Аби се притесни, че може да не успее да си спомни как се стига до фермата и да се изгуби в лабиринта от чакълени пътища, но успя да се ориентира дори и във вечерната дрезгавина. Размина се с един камион, идващ от противоположната посока, отстрани на който пишеше Макгиган Газ енд Ойл, и името на собственика извика в съзнанието й образа на сина му, умиращ на колене пред горящата зад гърба му къща. Докато минаваше през облака прах, вдигнат от камиона, тя се зачуди как е могла да бъде толкова глупава и да провали живота на толкова много хора.

Когато спря форда в края на алеята пред къщата на семейство Хокинс, нещо бяло привлече погледа й. Взря се наляво в полумрака и видя малко стадо елени — майка и малките й, наблюдаващи я от мястото си пред една трепетликова горичка. Аби си помисли, че ще избягат между дърветата, но те не го направиха, просто я проследиха с очи как отива до пощенската кутия. Тя спря до нея и постоя малко там, като стискаше запечатания плик и гледаше назад към елените. И дали нещо в погледите им я окуражи, или я ужаси мисълта, че ще прекара още една самотна нощ, но вместо да пусне бележката, тя се върна в колата, зави и се отправи към къщата.

Както предполагаше, кучетата дотърчаха и започнаха да лаят. Още преди да е паркирала, на кухненския прозорец се появи лице и външната лампа светна. Когато отвори вратата на форда, кучетата, изглежда, веднага я познаха, защото спряха да лаят и започнаха да подскачат около нея. Тя излезе при тях, клекна и започна да ги гали, а те се затъркаляха по земята и зализаха лицето й. В този момент на верандата се разнесоха стъпки, Аби вдигна глава и видя Тай, който вече вървеше по чакъла към нея.

— Здравейте, мога ли да ви помогна с нещо?

Тя се изправи пред него и видя шока, който премина през лицето му, когато я позна. Младежът се закова на място.

— Боже мой! — възкликна тихо.

— Съжалявам. Ако искаш, ще си тръгна.

— Не мога да повярвам.

— Не знаех къде другаде… Слушай, ще си тръгна.

Но Тай продължи да крачи към нея и Аби остана неподвижна, неспособна нито да помръдне, нито да го погледне. Без да каже дума, той я прегърна и тя се разтрепери цялата. И навярно щеше да се строполи на земята, ако не я държеше. Тай я погали по косата и я остави да се наплаче, а тя само повтаряше името му и казваше, че съжалява — отново и отново, докато той не я накара нежно да млъкне и не я поведе бавно към къщата. Майка му стоеше на верандата, но очите на Аби бяха замъглени от сълзите, а светлината бе прекалено оскъдна, за да разбере дали я приветства, или я ругае. После Марта пристъпи и я прегърна, на свой ред, като я милваше и утешаваше.

— Бедното дете — шепнеше тя. — Бедното дете.

Това беше повече, отколкото Аби можеше да понесе. Първата й гореща вана от години, усещането от чистите хавлиени кърпи, миризмите и звуците на готвещата се вечеря… Всичките тези обикновени неща, познати, но позабравени, отключиха клетката, в която беше затворила далечните си спомени за дома и семейството. Марта й намери чисти дрехи и сипа в чинията й повече храна, отколкото Аби бе свикнала да вижда за цяла седмица. И едва когато не можеше да сложи нито залък повече в устата си, а масата беше почистена и тримата седяха и се взираха невярващо един в друг, едва тогава започнаха да говорят за случилото се и за това, което можеше да стане оттук нататък.

Аби беше забелязала вече празния стол на Рей пред телевизора. Тай й обясни, че баща му починал преди близо две години и че смъртта му е донесла облекчение на всички. И че след инфаркта той не продумал. Аби каза колко много съжалява и че й се иска да го е познавала по-добре. После си пое дълбоко дъх и започна да им разказва за онази нощ преди три години в Денвър. Опита се да им предаде случилото се кратко и ясно, без да се самосъжалява или да се оправдава излишно — просто им каза какви са били намеренията им и колко трагично се бяха развили в действителност нещата.

Тай и майка му я изслушаха почти без да задават въпроси, а после чуха и цензурираната версия на събитията от последвалия й живот, за който тя им каза, че прилича на обвита в мъгла долина, от която едва сега успяла да се измъкне. И въпреки че им спести най-лошото и че говори за Ролф, сякаш не е нищо повече от призрак в онази мъгла, тя завърши с думите, че е разбрала колко безумно е всичко и че не може да живее повече с него.

Марта стана от масата, отиде до бюфета и се върна с нещо, което приличаше на албум за снимки.

— Майко, моля те — обади се Тай. — Не сега.

— Мисля, че Аби трябва да го види.

Тя остави албума на масата пред нея, Аби го разгърна и веднага разбра какво представлява той. Страница след страница със залепени изрезки от вестници и списания, разказващи за ареста и влизането в затвора на Тай, както и с негови полицейски снимки, на които изглеждаше блед и уплашен, а на врата му висеше табелка с име и номер. И навсякъде до тях — снимката на Аби от дипломирането й. Заглавията на статиите крещяха вината му: Арестуван е денвърският терорист-убиец; Мъж от Шеридан е любовник на терористката Аби; Терористът Тайлър е задържан за убийство. Имаше и снимки на Рей и Марта, обвинени като съучастници. Дори по-късните материали за освобождаването на Тай — по-малки и изрязани от по-вътрешни страници, защото новината не беше чак толкова вълнуваща — успяваха някак да го набедят за виновен.

Аби затвори албума и вдигна очи. И двамата я гледаха. Тя замълча, останала без глас.

— Исках да видиш какво ни причини — рече Марта.

Аби сведе очи и прошепна:

— Не знам какво да кажа.

Марта й се усмихна тъжно, пресегна се през масата и я хвана за ръката. Тай хапеше устни. Той също се пресегна и хвана другата й ръка и за известно време тримата останаха свързани и потънали в размишления, докато старият стенен часовник не отброи кръгъл час и не ги изтръгна от печалната тишина.

— Чувствам се толкова засрамена — въздъхна накрая Аби.

— Уверена съм в това, дете. Не знам за Тай, но аз ти прощавам. Всичко, което има значение сега, е какво ще направиш.

— Рей научи ли някога всичко това?

Имаше предвид, разбира се, дали арестът на Тай е станал причина за смъртта на баща му, но не можа да се насили да го каже на глас.

— Не мисля — рече тихо Тай.

Марта стана и взе албума.

— Сега си лягам. А и вие двамата несъмнено ще искате да си поговорите насаме.

Целуна Аби по челото и ги остави.

Тя имаше нужда от въздух. Двамата с Тай излязоха навън, прекосиха двора, минаха край конюшните и тръгнаха по прашния път, който се изкачваше над ливадите. Небето се бе заоблачило и над долината се бе появил лек ветрец. Той разхлаждаше лицето й и носеше със себе си слабия мирис на настъпващата есен. От време на време далеч над планините облаците проблясваха в синьо от беззвучни светкавици. Тай я прегърна през раменете и двамата дълго вървяха, без да си продумат. Спряха до една порта и се облегнаха рамо до рамо на ниската ограда, загледани в подножието на хълма, където се виждаха тъмните и неподвижни фигури на коне на фона на изсветлялата от слънцето ливада.

Като говореше тихо и не смееше да го погледне, Аби му призна, че й се иска всичките беди, които е струпала на главата му, никога да не са се случвали. И че има начин да поправи нещата. Каза, че знае, че майка му иска да се предаде на полицията и че тя също го желае и ще го стори, но в момента се чувства като дете на висока скала на брега на океана, което копнее с цялото си сърце да скочи от нея, а е прекалено уплашено.

— Нали знаеш, че не е безопасно да бъдеш тук — каза й Тай, като продължаваше да се взира в тъмнината. — Не знам доколко се интересуват от нас напоследък, но се съмнявам, че напълно са ни забравили. Мисля, че все още подслушват телефоните ни.

— На сутринта ще си тръгна.

— Не.

— Тай, има още нещо, което трябва да ти кажа.

Той погледна към нея.

— Бременна съм.

Тай остана загледан в нея дълго време и тя видя болката в очите му и зараждането в тях на някаква нова емоция, която не можа да разчете. Той пристъпи по-близо до нея и я хвана за раменете.

— През тези три години не е имало и ден, през който да не съм си мислил за теб. Въпреки всичко, което се случи, никога не съм спирал да те обичам. И каквото и да се случи, винаги ще те подкрепям. Наистина трябва да се предадеш. Необходимо е и заради безопасността на детето. Но нека първо прекараме заедно няколко дни. Моля те, Аби.

— О, Тай, как бихме могли…

— Само няколко, само ние двамата. Можем да обмислим какво да направиш и кой е най-правилният начин. Знам едно място, където можем да отидем.