Никълас Еванс
Разделени (24)

23.

Джош малко или повече бе свикнал с мисълта, че всичко е свършило между него и Кейти Брадсток. Беше я виждал само веднъж, след като тя отиде в Ан Арбър. Все още си изпращаха имейли, но неговите винаги бяха по-възторжени от нейните. Може би в това беше проблемът. Някои от еротичните послания, които й пишеше за интимни неща, които бяха правили или биха могли да направят и които според Джош наистина можеха да я възбудят — те със сигурност го възбуждаха, докато ги пишеше — тя дори не си правеше труда да потвърди. Той например й пишеше: „Спомням си как тъмнееха зърната на гърдите ти под лунната светлина“. А тя отговаряше: „В понеделник играхме баскетбол и после всички отидохме у Уенди“. Кейти вероятно си имаше нов приятел в колежа. Сигурно беше така.

След това Джош си помисли, че след бягството на Аби Кейти вероятно се притеснява, че всичко, което си казват се подслушва от някой перверзен негодник от ФБР. И може би бе точно така. Като си помислеше за това, и той самият се притесняваше. Както и да е, Кейти Брадсток и нейните огрени от луната зърна бяха на петстотин мили далеч, в Ан Арбър, а той беше в Сайосет и трябваше да го приеме: нямаше да се получи. Както му повтаряше Фреди от месеци, дългите разстояния провалят връзките.

Ето защо се изненада толкова много, когато получи нейното писмо, в което му пишеше, че трябва да се видят. Очевидно беше нещо важно и тайно, защото му го беше изпратила в училище и го молеше да не казва за това на майка си и баща си. Да получиш писмо в училище беше малко смущаващо, защото никой не получаваше писма там и всички подвикваха: „Хей, Джош, от кого е любовното послание?“. Единственият, на когото каза, беше Фреди, който го попита кога за последен път са се виждали с Кейти.

— Не знам, може би преди два месеца или нещо такова. Защо?

— Значи от около осем-девет седмици?

— Да, предполагам. Защо?

— И правихте секс?

— Естествено. — Опита се гласът му да прозвучи безгрижно и небрежно. В действителност тогава беше пълна катастрофа. — Защо?

— Тя е бременна.

Боже мой! Джош прекара следващите три дни в агонизиращо объркване. Това трябваше да е! Защо иначе щеше да бъде толкова потайна? Щеше да й се обади по мобилния телефон и да я попита направо, но тя изрично му бе забранила да го прави. Вместо това му беше дала някакъв непознат номер и му беше писала да звънне на него точно в един часа в четвъртък. Той трябваше да го направи от уличен телефон, продължаваше инструкцията й, и да се увери, че никой не го наблюдава или подслушва. Боже мой!

Когато дойде четвъртък и той звънна на този номер от една кабина пред училищното кафене, тя веднага се обади. Чуваше се шум от улично движение, така че Джош си помисли, че вероятно и Кейти ползва уличен телефон.

— Какво става? — попита той.

— Трябва да те видя. Този уикенд мога да дойда до Ню Йорк. В събота следобед. В „Блумингдейл“. Ще можеш ли?

— Да, предполагам. Кейти, за какво е всичко това, по дяволите?

— Не мога да ти кажа сега. На етажа за козметика, окей? Ще бъда до щанда на „Кларинс“. В два часа. Разбра ли?

— Чий щанд?

Тя нетърпеливо повтори името. Той преглътна мъчително.

— Кейти?

— Какво?

— Бременна ли си?

— Какво? Не, за бога! Разбира се, че не. Слушай, трябва да затварям. Ще се видим в събота. И още нещо, Джош?

— Да?

— Увери се, че никой не те следи.

Едва тогава му хрумна за какво може да е всичко това. Боже, какъв глупак беше!

— Това за Аб…

— За бога, Джош, млъквай! Трябва да затварям.

И го направи. И ето го сега, прокрадващ се в „Блумингдейл“. Беше пристигнал там един час по-рано и вече бе обходил всеки ъгъл на магазина, като поглеждаше през рамо в огледалата, край които минаваше, качваше се и слизаше с асансьори и ескалатори, оглеждаше лицата за някой, който може би го гледа или подчертано не му обръща внимание. Беше цяло чудо, че детективите на магазина не бяха го хванали.

Досега Джош не беше мислил за наблюдението на сериозно. Можеше да повярва, че те четат имейлите и че телефоните вкъщи имат подслушвателни устройства, може би дори и мобилните. А за няколко седмици след изчезването на Аби, когато отиваше или се връщаше от училище, се оглеждаше за някой, който го наблюдава от спряла кола или микробус с тъмни прозорци, както ги показваха по филмите. Но скоро заключи, че ако шпионират, сигурно са дяволски добри, защото нито веднъж не забеляза нищо. А може би бяха и дяволски отегчени. За бога, дори той намираше живота си за скучен. Колко ли по-лошо бе за нещастните агенти, които трябваше да наблюдават как той го живее?

Фреди, който бе голям компютърен спец и отбираше от всякакви страхотни технологии, каза, че днес това се правело по електронен път. Камерите на сателитите били толкова мощни, че можели да регистрират дори пъпчица. Значи ако беше истина, Джош не можеше да направи кой знае колко сега. Във влака от Лонг Айланд бе наблюдавал за нещо подозрително и дори направи две обиколки на гара „Пен Стейшън“, преди да вземе такси до 55-а улица и Парк авеню. После се бе придвижил по обиколен път до 59-а и Лексингтън, като предпазливо хвърли поглед назад, дори два пъти, преди да влезе в магазина.

Най-сетне беше станало два часът и ето го щанда на „Кларинс“, до който стоеше Кейти Брадсток — руса и красива — и изглеждаше толкова притеснена в тясното си кафяво яке с кожена яка, панталони — стил милитер, и сребристи маратонки. Като я видя, сърцето на Джош подскочи. Тя също го забеляза и му се усмихна, но веднага погледна да няма някой зад него. Джош я прегърна и я целуна, а тя направи смел опит да му отвърне, но той усети колко е напрегната и уплашена.

Кейти му каза да я последва и тръгна толкова бързо, че той трябваше да подтичва, за да вървят в крак. Скоро двамата бяха навън, под априлското слънце, и крачеха с голяма скорост по тротоара. Стигнаха до заведението „Старбъкс“, което тя очевидно бе проучила преди това, защото влезе направо вътре. Докато чакаха да им донесат кафетата, той се опита да поведе незначителен разговор — каза й, че е приет в Нюйоркския университет и как в действителност е започнал да очаква отиването си там. Но тя не изглеждаше заинтересувана. Всъщност Кейти сякаш едва чуваше какво й говори. Чак когато се настаниха в задния ъгъл, където никой не можеше да ги чуе, тя най-после продума:

— Видях Аби.

— Ти си я видяла?

— Пристигна в Ан Арбър миналата седмица. Дойде в къщата на „Маккинли“.

— Какво, ей така просто потропа на вратата ли?

— Джош, трябва да се успокоиш и да ме оставиш да говоря!

— Извинявай. Добре.

— Беше наблюдавала мястото и ме бе проследила. Онази сутрин имах занятия. И когато излязох от залата, тя отново е тръгнала след мен, а като останах сама, се приближи и тихо каза: „Кейти?“.

— Боже мой!

— Не знаех коя е. Кълна се в Бога. Изглеждаше толкова различна. Косата й, всичко. Изглежда с десет години по-стара. Носеше очила и някакво старо черно палто. Казах: „Извинете, познавам ли ви?“. А тя ми се усмихна със своята дяволита усмивка и отвърна: „Кейти, това съм аз, Аби“.

Тя се наведе по-близо до него и продължи да говори толкова тихо, че почти шепнеше, като през цялото време дискретно се оглеждаше да не би някой да ги наблюдава.

— И какво направи ти? — попита Джош.

— Поразходихме се и намерихме едно местенце, за да седнем и поговорим.

— Каза ли ти какво се е случило?

— Всъщност не. Обясни ми само, че било ужасен нещастен случай. Мислели са, че в къщата няма никой. Тъкмо щели да я палят…

— Щели да я палят? О, значи така!

— Слушай, ти ме попита, нали? Разказвам ти. Тя ми каза, че било, за да покажат на бащата на момчето, онзи, който притежава нефтената компания, че не може да се отнася с хората така, както се е отнесъл с родителите на Тай. Никой не е трябвало да бъде убит.

— Тогава защо не се предаде?

— Каза, че може би е трябвало, но сега е твърде късно, никой няма да им повярва.

— Значи още е с Ролф?

— Да. Призна ми, че го обича и той е единственото, което има в живота си.

— О, боже!

— Джош, тя има нужда от пари.

— Как, по дяволите, ще стане това? Мама твърди, че ФБР следи всеки цент, който харчим.

— Аби каза, че дядо ти ще знае как да осигури няколко хиляди долара в брой, които те няма да могат да проследят.

— Няколко хиляди долара!

Джош тръсна глава и погледна настрани. Навън ярката пролетна слънчева светлина правеше светът да изглежда нереален. Той се обърна отново към Кейти и видя, че тя плаче. Взе ръката й между дланите си.

— Имаш ли представа колко много ме плаши това? — попита Кейти.

Джош я прегърна. Косата й миришеше на нещо свежо и приятно. Боже, как му се искаше… Тя изпъна гръб, намери кърпичка в джоба си, попи сълзите си и разтеклия се грим и се посъвзе. После посегна към чантата си и извади от нея запечатан кафяв плик.

— Тя ми каза да ти го дам. Не знам какво пише в него, а и не искам да знам. Повече нямам нищо общо с това, ясно? Не искам и моят живот да бъде съсипан. Нито този на майка ми и баща ми. Обичам Аби — или поне човека, който беше — но й казах да не се свързва повече с мен. И, Джош… — Кейти преглътна и за момент сякаш не беше в състояние да продължи. Избърса за последен път очите си и затвори чантата си. — Не искам и ти повече да ме търсиш.

— Кейти…

— Сериозно ти го казвам. Не ми пращай имейли, не ми се обаждай по телефона. Никога. — Тя се изправи, целуна го по челото, после забързано тръгна към вратата, излезе на огряната от слънцето улица и изчезна.

Джош седя там дълго време, гледайки плика в ръцете си. В главата му кръжаха толкова различни мисли, че му беше трудно да се фокусира върху една от тях. Боже, каква голяма бъркотия е всичко това! Въздъхна и отвори плика. В него имаше само един сгънат жълт лист, откъснат от бележник. Не приличаше много на писмо. С елегантния почерк на Аби бе написано:

Джош, бъди на ъгъла на 58-а улица и Мадисън в три часа следобед. Увери се, че никой не те следи. А сега унищожи това. А.

Той го хвърли в кошчето за боклук, но после размисли, извади го, занесе го в тоалетната, хвърли го и пусна водата. Погледна ръчния си часовник. Имаше около двадесет минути да стигне дотам, но измина тичешком първите две пресечки, докато едва не го блъсна кола, защото бе пресякъл на червено. Воят на ядосаните клаксони го накара да дойде на себе си и извървя останалата част от пътя, като дишаше дълбоко, за да се успокои, но без особен успех.

Пристигна на мястото пет минути по-рано. Ала до три и двадесет нищо не се случи. Дотогава всеки пешеходец, минаващ оттам, всеки пътник във всяка кола се бе превърнал в агент на ФБР. Заподозря дори тълпата туристи от другата страна на улицата, които стояха там вече пет минути, преструвайки се, че гледат в уличната карта. По дяволите, единият от тях дори го снима! Безоблачното небе беше пълно със сателити, които бяха насочили своите камери към него.

Точно когато стигна до заключението, че няма да се случи нищо друго, освен параноичните му видения, едно такси спря до него, вратата се отвори и жена с тъмни очила му махна да се качи. Преизпълнен със страх и халюцинации, първата му реакция беше да откаже. Но докато отстъпваше, тя си свали очилата и Джош осъзна, че гледа сестра си.

— Здрасти, как си? — попита тя, като му направи място да седне до нея. — Хайде!

Обаче веселият тон, с който човек се обръща към приятел, когото не е виждал от известно време, го обърка. И Джош застина за миг, зяпнал като идиот, докато Аби не шляпна рязко седалката с ръка и излизайки от ролята си, му извика да си размърда задника.

Той се подчини и затръшна вратата, а когато таксито потегли, вливайки се в трафика, остана да я гледа втренчено, като отчаяно се опитваше да открие нещо познато зад маската й. Понечи да каже името й, но тя го прекъсна:

— Хей, толкова се радвам да те видя!

Тогава най-сетне осъзна, че Аби иска той също да играе.

— Да, страхотно е. Как живееш?

Сестра му се наведе напред и небрежно каза на шофьора на таксито да се насочи към парка, после се облегна на седалката, погледна към него и се усмихна.

— О, чудесно! — отвърна. — А ти?

— Страхотно.

Каза го вяло, като дори не прикри сарказма си. Шокът, че я вижда, сега отстъпваше пред гнева. Как смееше тя да си мисли, че може така да го манипулира? За коя, по дяволите, се мислеше?

— Добре, това е чудесно — подхвърли весело Аби.

Тя погледна към шофьора, срещна очите му в огледалото и той извърна лице встрани. После Аби се обърна, за да хвърли бърз поглед през задния прозорец, проверявайки — Джош естествено знаеше вече практиката — дали не ги следят.

— Всичко е наред — каза той.

Аби се усмихна, този път по-нервно. Джош поклати глава и погледна навън през прозореца.

На половината път през парка Аби помоли шофьора да спре, за да слязат, и от начина, по който седеше, Джош разбра, че очаква той да плати. Сигурно се бе возила известно време, защото курсът струваше тридесет и пет долара с бакшиша. Това едва не го разори и го ядоса още повече. Тя го забеляза и тихо изрече:

— Ще ти ги върна.

— Да бе.

Поеха нагоре по хълма в парка, без никой от тях да каже и дума. Всички бяха излезли да се порадват на пролетното слънце: хора, трениращи джогинг, пързалящи се на ролери, туристи, возещи се на теглени от коне двуколки. Някои от дърветата бяха разцъфнали, на други листата сияеха в нереално зелено. Джош все още кипеше от яд. Аби мушна ръка под неговата и той едва не я отблъсна.

— Как е мама?

— О, просто… на върха на щастието. Никога не е била по-добре.

— Джош…

— За бога, Аби! — Сега отметна ръката й встрани по-силно, отколкото възнамеряваше. — Какво правиш, по дяволите?

Един младеж, който профуча край тях на скейтборд, се обърна и ги изгледа.

— Джош, моля те…

— Не ме интересува. Каквато и друга тъпа игра да играеш, ние не сме длъжни да ти пригласяме. Разбираш ли?

Аби погледна настрани и кимна. Беше сложила тъмните си очила и черното палто. Изглеждаше толкова бледа и отслабнала. Черната коса някак си й придаваше вид на изпосталяла от глад жертва на безименна война.

— Имаш ли представа какво причини на мама? А на татко? На мен, на Кейти, на всички? Знаеш ли на колко хора разби живота?

— Мога да си представя.

— О, наистина ли? И сега се свързваш с мен само защото имаш нужда от пари. Господи, Аби! Невероятна си.

— Написах писмо.

— Кога? Не сме получавали нищо.

— Написах писмо на мама преди месеци.

— Е, не е пристигнало.

Разхождаха се дълго в пълно мълчание. Някакъв мъж играеше футбол на тревата с две момиченца, а бременната жена, която лежеше на сянка под едно дърво, ги аплодираше. Джош погледна към Аби. Тя гледаше на другата страна, но той видя проблясващите сълзи по бузите й под слънчевите очила.

— О, Аби!

Обви ръце около нея и я притисна в прегръдките си, а тя зарови лице в гърдите му и се разплака. Треперещото й тяло изглеждаше крехко като на птичка. Стори му се, че ако я стиснеше по-силно, можеше да счупи костите й. От нея се носеше странен аромат на мухъл — като от дрехи, стояли дълго време в килера.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не исках да направя това.

— Няма нищо.

Джош за малко не се разплака. По дяволите, не беше плакал от прогимназията и нямаше да го направи и сега.

— Ти просто ни липсваш, за бога. Сякаш остави една огромна празнота в живота ни. Мама се държа толкова храбро, но е съсипана и ужасена от мисълта, че още нещо може да се случи и… О, по дяволите, Аби, не знам. Всичко е толкова странно и объркано. Нещата не би трябвало да бъдат такива.

— Знам.

— Защо просто не се предадеш? Каквото и да се случи, не може да е по-лошо от сега.

— О, може.

— Слушай, всички знаят, че сигурно Ролф е този, който…

Тя се отдръпна от него, свали очилата си и яростно избърса сълзите си.

— Ти нищо не знаеш за него. Дори не си го срещал.

— Знам, но…

— Тогава не говори такива неща! Не знаеш какво се случи. Никой не знае. Беше нещастен случай. Всички си мислят, че той сигурно е лошият тип и ме е подвел и разни други глупости, но не е вярно. Него го е грижа какво става по света повече от всички други, които познавам. — Тя ядосано бършеше стъклата на слънчевите си очила, но с пръсти, като полудяла, и само ги зацапваше. Джош внимателно й ги взе, почисти ги както трябва с края на тениската си и й ги върна. Аби не пожела да го погледне, преди да си ги сложи. — Слушай, нямам много време. Трябва да поговорим за парите.

— Аби, ти се нуждаеш от помощ.

— Това, от което дяволски се нуждая, са парите!

Джош въздъхна. Тя нервно се огледа, после отново тръгна, а той я последва и се изравни с нея.

— Трябва ли да попитам мама? Трябва ли да й кажа, че съм те видял?

— Не знам, прецени сам.

— Те контролират всичките ни сметки.

— Тогава продайте нещо.

— Да продадем ли?

— Или говори с дядо. Той разбира от пари. Вероятно през цялото време пере пари за своите богати клиенти.

Джош я попита от каква сума се нуждае и беше шокиран, когато тя му отвърна: двадесет хиляди долара. Аби не пожела да му каже за какво са, отново се ядоса и закрачи напред, когато той се опита да я притисне.

Бяха стигнали до Сентръл Парк Уест и тя го преведе от другата страна, а после навлезе в улиците зад него. Джош си даде сметка, че изпълняват някаква задача и я попита накъде са се насочили, а Аби отговори, че отиват до „РейдиоШак“, където той ще си купи предплатен мобилен телефон, така че тя да може да контактува с него. Поясни му, че няма да влезе с него в магазина, затова той трябвало да се увери, че купува правилния вид, от тези, които могат да се активират, без да е нужно да се посочват данни от личната карта или адрес. Щял да струва около сто долара и трябвало да плати в брой, за да не бъде регистрирана покупката.

Когато Джош се оплака, че след пътуването с таксито няма толкова пари в себе си, Аби му обясни саркастично, че точно затова първо щели да отидат до банкомат, където можел да изтегли допълнително пари. Джош беше свикнал през целия си живот да бъде командван от сестра си, но сега в тази раздразнителна, полупобъркана непозната жена с нейния предварително изготвен списък с инструкции имаше нещо, което го караше да изпитва желание да я сграбчи и да я разтърси, за да й дойде умът. Но не го направи.

А и по всяка вероятност Аби нямаше да обърне никакво внимание. Цялата й предишна нежност сякаш бе изчезнала. Очевидно бе дошла да свърши работа и явно бе обмислила всичко. Предплатеният телефон трябвало да бъде използван само за нея — да оставя съобщения, продължи тя. Никой друг, освен тях двамата, не трябвало да знае номера му, даже и майка им. А най-добре да криел и самия апарат. След като бъдел активиран, трябвало да го държи изключен, освен когато проверявал по веднъж всяка сутрин и вечер гласовата си поща. Обаче никога, никога не бивало да го прави вкъщи, където очевидно всички видове обаждания били засичани.

Намериха един банкомат на Бродуей, където братът изтегли двеста и четиридесет долара и й даде сто от тях. После изминаха пеша няколкото пресечки до „РейдиоШак“ и докато тя чакаше в едно кафене, Джош влезе в магазина и купи предплатен телефон за сто и двадесет долара, с включени тридесет минути за разговор.

Като отиде да намери Аби в кафенето, тя взе да става раздразнителна и заяви, че е по-добре да си тръгва. Записа си номера на новия му телефон, после му подаде едно жълто листче, на което бе записала две колонки с букви и числа. След това му каза с толкова тих глас, че той трябваше да се наведе близо до нея, за да я чуе, че това е кодът, който тя ще използва. Той не трябвало да го показва на никого. На всяка буква от азбуката съответствало произволно избрано число от нула до девет. Когато й се наложело да говори с него, тя щяла да позвъни на новия му телефон и да остави съобщение от две думи: първата щяла да бъде кодиран телефонен номер, а втората — да му покаже датата и часа на нейното следващо обаждане. Ако не се реализирало, щяла да опита отново след един час и пак след час, и така нататък. Той никога не бивало да използва друг телефон освен уличен и винаги трябвало да бъде напълно сигурен, че не е следен.

Главата на Джош вече бръмчеше от толкова много информация. Въпреки това той не можа да се въздържи да не попита дали цялата тази работа а ла Джеймс Бонд идва от Ролф. В отговор Аби само раздразнено въздъхна.

Следващата сряда тя щяла да му остави съобщение с номера, на който той трябвало да позвъни в един часа следобед на другия ден. Това щяло да даде достатъчно време на майка им да уреди парите.

— Тя ще поиска да говори с теб — каза Джош.

Аби погледна настрани и се замисли за момент.

— Моля те — настоя той. — Остави я поне да чуе гласа ти.

— Добре. — Тя кимна. — Нека да се обади. Но само от уличен телефон по време, което аз ти кажа. И то на някое безопасно място, където да е сигурна, че не я наблюдават. Накарай я да разбере, че трябва да бъде предпазлива. И й кажи, че ако започне да ми създава проблеми, ще затворя.

„Исусе! — помисли си Джош. — Да й създава проблеми? И всички тези глупави инструкции да бъде предпазлива. Не й ли минава през ума, че досега вече съм разбрал съобщението?“ Но не каза нищо, само кимна.

Аби се изправи и тръгна да излиза. За момент той си помисли, че ще го напусне просто така, без дори да му каже довиждане. Но тя се обърна, изчака го и когато я доближи, му отправи тъжна усмивка, в която Джош сякаш зърна за миг сестра си, каквато беше преди.

— Благодаря ти, Джоши.

— Всичко е наред. Аз само…

— Знам.

Тя го целуна по бузата, обърна се и бързо се отдалечи. В края на пресечката имаше спирка на метрото и той остана да гледа след Аби, докато тя — като крехък черен призрак — си проправяше път през тълпата към нея. Очакваше, че може да погледне назад, но не го направи. Тротоарът бе огрян от слънцето, но над входа на метрото падаше ъгловатата сянка на една висока сграда. Джош видя сестра си как навлезе в сянката и заслиза по стълбите, докато накрая тъмнината я погълна.