Никълас Еванс
Разделени (20)

19.

Всичко стана точно както бе предрекъл той. Минаха три пъти с тойотата на Аби и видяха как лампите се запалват и угасват по едно и също време. Колата беше паркирана в алеята, точно както се виждаше и на камерата. Към полунощ те се върнаха по обратния път и на няколко километра извън града спряха в една бензиностанция. Купиха си сандвичи, плодове и бутилка вода, после намериха малък парк и изведоха Сокс на разходка, за да се изпишка.

Ролф винаги недоволстваше, че тя води кучето със себе си, но Аби отказваше да тръгне без него, защото бил техният талисман. А и добро прикритие, понеже с него изглеждали като малко семейство. Пък и досега, при всичките им три „екскурзии“, дребосъкът се бе държал като същинско ангелче — лежеше, свит на кравайче, и ги чакаше. Единствената отстъпка, която бе направила Аби, беше да махне от нашийника му табелката с написания телефонен номер — в случай че се загуби.

През цялата седмица времето беше слънчево и топло, но бе краят на септември и нощите ставаха хладни. Нахлулите от запад облаци сега бавно закриваха звездите. Бяха оставили буса на една тиха улица до някакъв запустял терен, близо до магистралата, и в два без петнадесет през нощта отидоха да го вземат, като паркираха на негово място тойотата. Облякоха черните си якета и провериха дали имат всичко необходимо, след това се върнаха по обратния път и минаха за последно край къщата, за да видят как лампите на горния етаж угаснаха точно девет минути след кръглия час, както бе казал Ролф. Спряха до телефонната кабина, която бе на три преки оттам. Аби зачака в буса, тананикайки си някаква случайна мелодия, за да се успокои, докато го наблюдаваше как набира номера. Той остана в кабината известно време със слушалката до ухото, после я върна на вилката, излезе и с нехайна походка се качи в колата.

— Включва се телефонен секретар — съобщи Ролф.

— Надявам се, че си оставил съобщение.

Опитваше се да се преструва, че не е нервна. Той не отговори, само й хвърли един от своите особени погледи и запали двигателя. Дойде й наум, че някои хора оставят включени телефонните си секретари дори когато са вкъщи. Обаче си премълча. Ролф вече й бе казал, че е прекалено голяма параноичка и че той знае със сигурност, че там няма никой. Вече проверил — жената и децата били надалеч, а Макгиган отлетял до Хюстън на някаква конференция на петролната индустрия.

На връщане минаха по друг път, през улици, които си приличаха, и когато стигнаха до тази на Макгиган, я подминаха и завиха в алеята от задната страна. Ролф изключи фаровете и те бавно поеха през тунела от надвиснали дървета, като се взираха в двора на къщата, без да виждат никакъв признак на живот.

Спряха за кратко до задната врата на Макгиганови, изключиха двигателя, поседяха в тъмнината, свалиха прозорците и се ослушаха. Някъде отзад по алеята, в къща, край която бяха минали, лаеше куче. Обаче скоро то сякаш се умори и млъкна. Единственото, което Аби можеше да чуе, бяха ударите на собственото й сърце. Сокс се беше свил и ги гледаше с широко отворени очи от малкото си легло отзад, набутано между пластмасовите туби с нафта и газолин и черната раница на Ролф, съдържаща всичките му инструменти и запалителя.

Сложиха си ръкавиците и черните шапки, а Аби провери още веднъж джобовете си за двата аерозолни флакона с черна боя. Тя вече бе измислила какво ще напише на стените на лятната къща, до която, както я увери Ролф, огънят нямаше да се разпространи.

— Готова ли си? — попита той.

Аби кимна.

— Изключи ли мобилния си телефон? Добре, да вървим!

Задната порта беше заключена, но стената не бе трудна за прескачане. Ролф се прехвърли, а тя му подаде чантата и тубите с горивото. После той отново се качи на стената и й помогна да се изкатери и да скочи в двора. Двамата постояха, клекнали, за известно време, докато очите им привикнат с тъмнината. В студения въздух от устите им излизаше пара. Аби погледна нагоре. Облаците се сгъстяваха, в пролуките между тях проблясваха няколко звезди. Ролф си сложи раницата и взе двете туби с гориво.

— Движи се близо до мен! — прошепна той.

После бързо тръгна надясно, като вървеше снишен, с присвити колене и приведена глава. Имаше пътека, която водеше право към басейна и моравата, но Ролф не пое по нея, а поведе Аби отстрани. Двамата се насочиха към къщата под прикритието на дърветата, които растяха край оградата, като криволичеха между храстите и цветните лехи.

Ако имаше охранителни лампи, те още не се бяха включили. Скоро минаха край басейна и лятната къща, прескочиха ниска бетонна стена и после продължиха по края на моравата, докато най-сетне стигнаха до настлана с плочи тераса и самата къща, но все още не се бе включила никаква лампа. Ролф пусна тубите на земята, свали раницата си и внимателно я сложи между краката си. Постояха малко, задъхани, със залепени до студената тухлена стена гърбове и се ослушаха. Чуваше се единствено далечното бръмчене на уличния трафик.

Вратата с малкия отвор с капак се намираше на четири-пет метра от мястото, където стояха. Зад нея, издадена от задната страна на къщата, имаше нещо като оранжерия, с полузатворени щори и стъклена двойна врата. Ролф тъкмо се канеше да тръгне напред, когато, взирайки се в тъмнината, Аби видя нещо в оранжерията, сред сенките. Главата и раменете на някой, който стоеше там и гледаше навън. Тя докосна Ролф и прошепна:

— Там има човек!

Той се обърна да я погледне и тя му показа с очи, а Ролф проследи погледа й и за един дълъг миг двамата застинаха.

— Това е само някакво растение, за бога! — възнегодува ниско той.

Беше прав. Сега вече го видя. Беше просто фикус или някакъв вид палма. Помещението беше пълно с такива растения. Почувства се пълна глупачка.

— Колко пъти трябва да ти казвам? — додаде Ролф. — Тях ги няма. Хайде сега, ти ще носиш тубите.

Той вдигна раницата, отиде до вратата и клекна до нея. Аби го последва с тубите с гориво. Остана права да гледа над рамото му, докато Ролф леко докосна капака, който помръдна. Той погледна към нея и се усмихна.

— Видя ли? Искал е да ни улесни. Хайде, отивай бързо да си вършиш работата, това няма да отнеме много време. Остани там, аз ще дойда.

Той започна да откопчава раницата. Аби се обърна и тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли, чувствайки се все още като пълна идиотка. Толкова бе заета да се укорява, че забрави за ниската бетонна стена, спъна се и падна с ръцете напред в един храст. Една клонка престърга лицето й, като за малко не улучи едното й око, и тя едва не извика, но някак си успя да се сдържи. Скочи на крака и продължи, но този път по-предпазливо.

Една от стените беше обрасла с бръшлян, но другата, обърната към задната страна на къщата, беше идеална. Дори изглеждаше така, сякаш някой я беше почистил и измил специално за случая. Аби измъкна спрея от джоба си и се залови за работа.

Ролф я бе предупредил да не пише нищо, което може да ги свърже по някакъв начин с ранчото на родителите на Тай или дори с областта, така че тя изрисува две големи черни ФОЗ, по едно в двата горни ъгъла, а в долната част на стената написа: Разрушител на природата и Няма нужда от петролна лакомия. После, точно в средата, започна да пише: Алчните за петрол ще бъдат наказани, но когато стигна до бъдат, боята във флакона свърши. Докато измъкне другия спрей от джоба си, чу шумолене и прищракване на метал зад гърба си.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Тя стреснато се извърна. Лъчът на фенерче светна право в очите й и за момент я заслепи. После съзря дулото на пистолет, насочен към гърдите й.

— Не мърдай! Да не си посмял да бягаш! Разбра ли? Стой там, където си. Вече се обадих на номер 900, ясно? Ченгетата пътуват насам, но ако шавнеш, ще ти пръсна шибаната глава.

Заслепена от светлината, Аби доби само смътна представа за лицето на непознатия. Беше млад човек, може би около двадесетгодишен. Забеляза, че е бос.

— Боже, ти момиче ли си? — възкликна младежът, като се приближи.

Тя кимна. В същия момент мерна нещо отзад да се движи. Ако имаше някой с него, той със сигурност щеше да извика. Може би беше Ролф. Трябваше да е той. Наложи си да не отклонява очи и само примигна.

— Какво е това? — Младежът се опитваше да прочете надписа на стената зад нея. — ФОЗ? Коя, по дяволите, си ти?

Тогава тя със сигурност видя, че беше Ролф. Той се прокрадваше зад непознатия, вече бе близо. Ако предизвикаше само един, макар и най-слаб шум от пращенето на съчка, младежът щеше да се извърне и да стреля. Може би трябваше да каже нещо, за да му попречи да чуе стъпките зад себе си.

— Слушайте — каза Аби. — Съжалявам…

— Съжаляваш? Хей, бива си те!

— Имате ли нещо против да не светите в лицето ми?

— Не мърдай, казах!

— Ще платя.

— Какво?

— Ще платя. За щетите. Наистина, това е само шега, нали разбирате…

Сега Ролф беше точно зад него. Той държеше нещо в ръката си — парче дърво или може би гаечен ключ. Но когато го вдигна, откъм къщата се разнесе силен трясък, придружен с ярка светлина, младежът се обърна да погледне какво става и видя Ролф зад себе си, замахнал да го удари. Непознатият инстинктивно се наведе, така че ударът пропусна главата му и го уцели по рамото. Ролф се хвърли към пистолета и го сграбчи за цевта. Младежът изпусна фенерчето и Аби скочи напред, метна се на гърба му и се опита да го стисне за гърлото.

Задната част на къщата бе ярко осветена, от кухненската врата и съседния прозорец излизаха пламъци, а после се чу втора, още по-силна експлозия, прозорците на оранжерията се пръснаха и огънят се разбушува и там. Ролф и младежът се бореха за пистолета, като сумтяха, крещяха и ругаеха, а Аби продължаваше да виси на гърба на непознатия, като дърпаше главата му с цялата си сила и скубеше косата му. Той крещеше и се опитваше да я отхвърли от гърба си, но все още здраво стискаше оръжието.

След това пистолет гръмна. Аби изпищя, сякаш някой я блъсна в гърдите. Детонацията като че ли проби тъпанчетата й. За момент всичко замря. Сетне тя видя Ролф да залита назад на фона на пламтящата къща и реши, че простреляният е той. Ръцете й продължаваха да стискат шията на младежа, но той вече не се бореше и тя бавно отпусна хватката си. През звънтящите й уши до слуха й достигна неговото хъркане. Аби усети, че тялото му взе да се отпуска под нея. Младежът се свлече на колене и тя отстъпи назад. На светлината на падналото фенерче видя едно тъмно петно да се разраства на гърба на потната му риза.

После той започна да издава ужасяващ гъргорещ звук и Аби го заобиколи, за да застане до Ролф. Тогава видя кръвта да блика от обгорената, димяща дупка на гърдите на младия мъж.

— О, боже! — изстена тя. — Мили боже!

Той гледаше невярващо надолу към тялото си, след това бавно вдигна очи, взря се в Аби и отвори уста, сякаш искаше да й каже нещо.

Ролф я сграбчи за ръката и я задърпа настрана:

— Хайде!

— Не можем просто да го оставим!

— Няма време!

Той я повлече след себе си по пътеката към портата. Момичето се опита да тича, но продължи да гледа назад към младежа и горящата къща и на два пъти се спъна, падайки на колене, така че Ролф трябваше да спира и да я вдига. Стигнаха до портата. Тя не беше заключена, а само залостена с резе, така че я отвориха, изскочиха на алеята и се затичаха към буса. Не бяха го заключили, за да могат, ако се наложи, да се измъкнат бързо. Ролф я бутна вътре, затръшна вратата, после заобиколи тичешком, седна на шофьорското място и зарови в джоба си за ключа.

— Мамка му! — изруга той. — Мамка му! Мамка му!

Не можа да го намери. Отвън се чуха викове и крясъци. Двамата се обърнаха и през задното стъкло видяха мъж, който тичаше към тях по алеята. Ролф най-после намери ключа и го пъхна в стартера. Двигателят запали от първия път, но преследвачът им вече ги беше настигнал и когато бусът потегли, той отвори задните врати.

— Стойте! Стойте, убийци!

Не беше младок, а около четиридесетгодишен мъж, но едър и с атлетичен вид. Той се опита да се качи отзад в буса, който вече се движеше бързо. Сокс, за когото до този момент Аби бе напълно забравила, се беше изправил и лаеше. Тя посегна към него, но той беше много далеч и твърде изплашен, за да дойде при нея. Мъжът беше качил едното си коляно на задното стъпало и се опитваше да качи и другото. Междувременно бяха стигнали края на алеята, Ролф завъртя рязко волана надясно и докато изскачаха на улицата, бусът занесе, гумите му изсвистяха, той се наклони на двете си странични колела, а мъжът се изпусна и падна на улицата. С него се изсипа и всичко, което се намираше в задната част на микробуса. Изчезна и кучето.

— Спри! — изкрещя Аби. — Загубихме Сокс!

— Да не си луда?

— Сокс го няма! Падна! Ролф, трябва да спреш. — Тя се опита да хване ръчната спирачка, но той я удари и я блъсна назад. Аби удари тила си в прозореца. — Копеле!

— Млъкни! Просто си затвори шибаната уста!

Тя погледна назад, но кучето не се виждаше никъде. После сведе очи към ръцете си и видя, че са изцапани с кръв. И нададе пронизителен писък.

Само за няколко секунди всичко се бе обърнало с краката нагоре и все повече излизаше от контрол. Не можеше да повярва, че това им се случваше. Картините се въртяха пред очите й като въртележка от лунапарк: горящата къща, коленичилият младеж, гледащ димящата дупка в гърдите си, изражението на очите му, когато се извърна към нея.

През сълзи Аби погледна към Ролф. Той дишаше тежко, лицето му бе изкривено от напрежение, докато караше с лудешка скорост през лабиринта от улици. Къщи, витрини, блясъкът на фарове на профучаващи коли, някаква линейка с пусната сирена.

— Трябва да се върнем! — проплака тя.

— Просто млъкни!

— Беше злополука. Можем да се върнем и да им обясним.

— Млъкни, по дяволите!

— Ролф, ако младежът умре, ще помислят, че ние сме го убили.

— Той вече е мъртъв, глупачке.

Излязоха на шосето и приятелят й намали малко скоростта, като очите му сновяха между пътя отпред и огледалото за обратно виждане. Чуха се още сирени, после отпред се появиха проблясващите светлини на две полицейски коли, които се движеха бързо срещу тях. Те обаче ги подминаха, без да намаляват.

— По дяволите, спри да плачеш! — извика Ролф.

Показаха се табелите за магистралата. Още една полицейска кола ги подмина и пътят вече беше чист. Ролф намали и погледна в огледалото, след това бързо зави наляво в една странична улица, направи още няколко завоя и скоро излязоха край запуснатия терен и паркираха зад тойотата.

— Хайде! — каза той. — Хайде, Аби. Слизай!

Но тя не можеше да мръдне. Всичките й сили се бяха изцедили. Гледаше втренчено ръцете си. Беше се опитала да изтрие кръвта в панталоните си, но само ги бе зацапала.

Ролф бързо излезе, отключи тойотата, после изтича обратно, измъкна Аби от буса и я повлече по тротоара към колата, като през това време се оглеждаше дали някой не идва. Натика я на предната седалка и затвори вратата. Тя го чу да отваря багажника и да изважда нещо, сетне последваха няколко минути тишина, нарушена от затръшването на капака. Ролф се настани на шофьорската седалка до нея и запали двигателя. Направи остър завой, спря до буса и свали прозореца си. Прозорецът на микробуса също бе отворен. Той запали клечка кибрит, хвърли я през него и в същото време натисна педала на газта. Аби се обърна назад и секунда по-късно почувства как въздухът се сгъсти. Видя буса зад тях да експлодира, обхванат от пламъци.

Скоро излязоха на магистралата. Над главите им проблясваха арки от оранжеви светлини — като отварящи се врати на ада. Напуснаха града и потънаха в мрака. Съзнанието й бе така обсебено от гледката на изцапаните й с чужда кръв ръце, че не знаеше и не я интересуваше къде и как ще живее, ако изобщо живееше.