Никълас Еванс
Разделени (10)

9.

Беше мач пойнт^[1] и както обикновено, бащата на Сара щеше да спечели. Никой нямаше да бъде изненадан. Дори гущерите, които се приличаха на слънце край корта, наблюдаваха с нещо като отегчен фатализъм. Все пак фактът, че Джордж Давънпорт на шейсет и осем годишна възраст все още можеше да съкруши своя зет в два сета, му доставяше огромно удоволствие, което той не можеше да прикрие. В своите безупречно бели шорти и фланелка с къс ръкав, с пригладената си посребрена коса и леката пот, избила по загорялото му чело, Джордж подхвърли топката и се приготви за сервис. В отсрещния край, облечен в мократа си от пот сива тениска и бермуди на цветя, които носеше с детинско пренебрежение към уестчестърския етикет на кортовете, Бенджамин стоеше, скован като затворник пред отряда за разстрел.

Беше съботата преди Деня на труда и семейство Купър бяха потеглили с колата тази сутрин на зазоряване от Сайосет към Бедфорд за ритуалния обед с родителите на Сара. Как този обичай бе оцелял през толкова много години, когато всички участници — с изключение на майката на Сара — така се страхуваха от него, беше мистерия. И то толкова дълбока, колкото ненаситната радост на баща й от победата за енти път над един вял противник. Може би просто за да удължи агонията на Бенджамин, сега той направи първата си двойна грешка в мача.

— Четиридесет на петнадесет!

Обедът чакаше на терасата, която се простираше пред южната фасада на къщата. Усещайки момента, който минаваше за кулминационна точка на играта, Сара, майка й, Аби и Джош се бяха запътили към тях по подрязаната трева, носейки лимонада и демонстрирайки една упорита и до известна степен пресилена веселост. Кортът, като всички останали неща в дома на семейство Давънпорт, беше безупречен. Един от наетите градинари го почистваше два пъти седмично. Беше с тухленочакълени алеи, засети с рози, хибискус и артистично оформени туфи лавандула, покрит с последен модел изкуствена трева, на която според бащата на Сара се играело по-добре, отколкото на истинската. Фактът, че човек, чийто принос към благодарната нация включваше няколко мистериозни разновидности на жив плет, можеше толкова да подобри Божието творение, не би изненадало никого, а най-малко Бенджамин. Зачервен и отблъскващо потен, сега той се подготвяше за втората решаваща точка.

— Давай, татко! — извика Аби от сянката на дървото край корта.

— Тишина, моля! — обади се дядо й. И не се шегуваше.

Джордж би сервис. Този път той бе бърз и нисък, и в зоната на Бенджамин, който направи скок надясно и успя да уцели топката, но с ръба на ракетата си. Само колкото да я прехвърли обратно над мрежата във висока дъга.

Като на забавен кадър, достатъчно продължителен, за да съсипе нечий мъжки живот, тъстът му наблюдаваше как топката се спуска надолу. Ръката му, държаща ракетата, се издигна като кобра, готова за нападение, и с отличен синхрон и светкавичен удар запрати топката с епичен подскок между краката на Бенджамин. Тя прелетя над телената ограда зад него и оттам — в розите. С различна степен на ирония четиримата зрители завикаха одобрително и заръкопляскаха.

— Благодаря, Бен!

— Благодаря ти, Джордж!

Сара гледаше как двамата най-важни мъже в живота й си стиснаха ръце над мрежата, после се отправиха към изхода. Баща й покровителствено бе прегърнал зет си през потните рамене.

— Има още живот в старото куче, а?

— Бих казал — повече от достатъчно, Джордж.

— Горкият Бенджамин! — въздъхна съчувствено майка й.

— И така, татко, какъв е резултатът? — извика Джош, сякаш всички не го знаеха.

— Слушай, наричат се добри обноски. Домакинът не се бие, не ти ли го е казал някой?

— А как става така, че винаги губиш от дядо и у дома?

Мъжете бяха излезли от корта и се бършеха с хавлиени кърпи до масичката от тиково дърво в беседката. В това време майката на Сара сипа лимонада и отговори на въпроса на Джош:

— Причината е, че баща ти знае много добре, че няма друг мъж на Божията земя, който да обича повече да печели от дядо ти. Това е от проклетия ген на Давънпортови. Да се надяваме, че ти не си го наследил.

— Не се притеснявай, бабо — обади се Аби. — Губещите гени на татко ще го компенсират напълно.

— Хей, моля ви! — обади се Бенджамин. — Всички да се чувстват свободни. Нека просто да го наречем национален ден за сразяване на Бен.

Той довърши лимонадата си и бавно затича към къщата, за да вземе душ и да се преоблече. Бащата на Сара тръгна с останалите обратно през моравата, подлагайки Аби на строг разпит относно наскоро обявеното й намерение да отиде в Монтанския университет. Сара не подкрепяше желанието й колкото Бенджамин, но в този момент не искаше да изостави дъщеря си и да вземе страната на баща си, който, както се очакваше, беше скептично настроен. Аби добре защитаваше идеята си и Сара реши да се държи настрана. Тръгна сама напред, а Джош вървеше най-отзад с баба си, като я информираше как се справя Чикаго Къбс^[2]. В петък бе получил писмо от Кейти Брадсток и оттогава беше изпаднал в еуфория. Не бе разкрил съдържанието му, но каквото и да се бе объркало между тях, сега беше оправено.

Не беше валяло от седмици, но тревата с нейната свръхмодерна напоителна система изглеждаше поразително зелена. Беше излязъл ветрец и подухваше опърлените листа на големите стари дъбове, които обграждаха алеята за коли. Сара затвори очи, пое дълбоко дъх и се опита да се порадва на слънчевата топлина и на усещането на тревата под босите си крака. Но напрежението й не я напускаше.

Това място винаги я караше да се чувства като на тръни. Със своята псевдоколониална фасада и безсмислено много стаи къщата никога не й бе изглеждала като дом. Бяха се преместили тук от много по-малко и уютно място в другия край на града, когато тя беше на петнадесет и бизнесът на баща й бе купен за неприлично много пари от голяма уолстрийтска банка. Каква нужда имаха, по дяволите, от такъв палат? Сара никога не бе успяла да проумее тази чудовищна суета. Особено когато те толкова рядко приемаха гости, а вече бяха изпратили нея и брат й Джонатан в колежи. По онова време Сара бе стоварила вината за преместването върху майка си, която произхождаше от по-благороден род от Ню Ингланд. Но с възрастта започна да мисли, макар че никога не би го признала пред Бенджамин, че истинският сноб беше баща й. Той просто по-добре се прикриваше.

Вече бяха стигнали до стълбите на терасата и Сара чу, че Аби започваше да се отчайва. Защо, по дяволите, възмущаваше се дядо й, когато разполага с избор на толкова много по-добри колежи, намиращи се по-близо до дома му, тя иска да отиде на другия край на света? И то пълна отличничка, най-добра във всичко!

Сара се обърна към него:

— Татко, това е Монтана, за бога, а не Монголия!

— Току-що сключихме сделка с едни хора от Монголия. Всъщност там е чудесно място.

— Да не би случайно да има нещо общо със срещата на един млад каубой? — попита майката на Сара.

Аби изръмжа и изгледа вбесено брат си:

— Джош, малък плъх такъв, какво си казал?

Той вдигна ръце в знак на пълна невинност.

— Нито дума!

— Ти си трогателен лъжец! Може би трябва да разкажеш на всички защо така внезапно стана фен на „Чикаго Къбс“. Да не би да има връзка с твоето увлечение по Кейти Брадсток?

— Малък ли? — възпротиви се брат й. — О, а ние сме толкова големи и пораснали!

— Тихо, деца — обади се умиротворително Сара.

Докато стигнат до терасата, препирнята се бе успокоила и Аби неохотно се съгласи да разкаже малко за Тай на баба си и дядо си. Тя умело успя да насочи разговора към своето посещение в ранчото на родителите му, откъдето се бе върнала почти очарована, заявявайки, че е най-хубавото място, което някога е виждала, по-хубаво дори от „Вододелът“.

Обедът се състоеше от студен омар, уловен по специална поръчка предния ден следобед. Имаше също стриди и скариди и зашеметяващо количество салати, приготвени от Роза. Тя поддържаше къщата на родителите на Сара през последните девет години, без някога да се усмихне. Бенджамин казваше, че вероятно все още не е имала основание за това. Овалната маса бе покрита с поразително бяла ленена покривка и бе засенчена от два големи кремави брезентови чадъра. Имаше място поне за двайсетина души и вместо да се съберат в единия край, шестимата седнаха на по метър един от друг. Бяха толкова изолирани по местата си, че ако трябваше да се подаде нещо, викаха Роза, която стоеше мрачно отстрани.

Обикновено празнотите се попълваха от брата на Сара и неговото семейство. Джонатан беше пет години по-малък от нея и те никога не бяха станали близки. Като баща си, той се занимаваше с някакъв вид финанси и наскоро бе постъпил на работа в Сингапур, отвеждайки със себе си жена си от Тексас — Кели, и двете им еднояйчни близначки. Докато всички ядяха от огромния омар и мълчанието ставаше все по-упорито, Сара почти започна да чувства липсата им.

Защо тя налагаше това ежегодно мъчение на Бенджамин и децата, когато го мразеше почти толкова, колкото и те? Миналата седмица бе съсипана от продължителен спор с Аби и Джош, които до тази сутрин отказваха да дойдат. На закуска Сара най-накрая бе изнесла една тирада за значението на семейството, включвайки в нея и чувството за вина и всякаква друга маневра, за която се сети. Като например как били готови да вземат от дядо си и баба си всички щедри чекове за рождените си дни и коледните им подаръци, но не желаели в замяна да прекарат няколко часа с тях за обед. Как дядо им нямало да стане по-млад и нямало да е сред тях още дълго. (Въпреки че в действителност той бе в неприлично добро здраве и вероятно щеше да ги надживее всичките.) Тя падна дори толкова ниско да спомене Мисти — понито, което родителите й бяха подарили на Аби, когато бе десетгодишна. Бен се държа настрана от всичко това. Но макар да не каза и дума, от самодоволното му изражение тя можеше да предположи колко се радва на техния бунт. Това я изпълни с желание да запрати нещо по него.

Но сега бяха тук, чувството за вина се бе върнало и на нея й бе мъчно за всички тях. Дори и за Бенджамин. Той не беше особено дружелюбен от доста седмици насам, по-точно — откакто се бяха върнали от „Вододелът“. Беше сдържан и зает, с проблеми в работата и тя реши да припише всичко на това. Може би вината бе и нейна, колкото и негова, защото нещата с книжарницата също не вървяха добре. Всъщност това бе най-лошата година за нея. Една от големите търговски вериги беше открила нов магазин само на две пресечки от книжарницата и Джефри, нейният обожаван и преден управител, който сега доста добре ръководеше сам нещата, отново взе да говори за напускане. Ала въпреки че Сара обичаше да обсъжда проблемите си, Бенджамин не изглеждаше склонен да я изслуша. Нито да й сподели своите собствени дертове. Баща й със своя нюх на копой точно сега го питаше за работата.

— Как върви твоят проект за Хамптънс?

— Всъщност не изглежда много добре, Джордж.

— Как се казваше онзи мъж, че забравих?

— Предприемачът ли? Ханк Макълвой.

— Макълвой, така беше. Онзи ден питах Бил Стърлинг за него. Той ми каза, че човекът имал неприятности и банките искали да им плати всичките си дългове. Това ли е проблемът?

— Не, по-скоро в творческите различия.

— Татко е герой — извика Аби от отсрещната страна на масата. — Те искаха да отсекат всички онези красиви дървета, но той не го направи.

— Струва ми се жалко да загубиш работата си заради няколко дървета.

— Дядо!

— Е, вероятно си добре и без тази поръчка.

— Да, сигурно е така.

Бенджамин сдъвка една хапка от омара и погледна Сара. Тя се усмихна, за да покаже солидарност, но той отклони поглед.

— Ела ми каза, че фирмата ти току-що била спечелила някаква награда — продължи баща й.

— Точно така. За търговския център, който направихме в Хънтингтън.

— Ти ли го проектира или Мартин?

— Ами всички работихме по него. Но предполагам, може да се каже, че в основата си идеята бе на Мартин.

— Той е умен тип.

— Да, така е.

— Предай му моите поздрави.

— Благодаря, Джордж. Ще му ги предам.

Имаше време, когато такова едва прикрито унижение щеше да вбеси Бенджамин. В ранните дни на техния брак той щеше да преглътне само част от него и после да започне спор по друг въпрос, който неизбежно щеше да бъде спечелен от баща й. Защото каквато и да бе темата и без значение кой беше прав или крив, неговият прийом да се усмихва и да остава спокоен в крайна сметка така влудяваше Бенджамин, че той започваше да крещи. Но като го гледаше сега, седнал срещу нея на масата, все още потящ се от унижението на корта, Сара не забеляза никакъв признак за обида или гняв, а само отегчено примирение. Това я разстрои повече от всеки евентуален скандал.

По-късно, когато ги караше към къщи, избухнаха Аби и Джош, а не Бенджамин. Той дори не се усмихна и не показа, че изпитва каквото и да е задоволство, когато те изляха своя гняв и принудиха Сара да се закълне в Бога, че това ще е последният обед по случай Деня на труда. Без никакво колебание тя се извини и това сякаш ги обезоръжи и ги накара уморено да млъкнат. Джош си сложи слушалките на уокмена, а Аби се сви до него и скоро заспа. Бенджамин отпусна главата си на облегалката и се загледа невиждащо през страничния прозорец. Изглеждаше толкова нещастен, че Сара сложи ръка на рамото му, но той не реагира по никакъв начин и след няколко секунди тя се дръпна.

— Мислех си, че с годините баща ми ще улегне — каза Сара. — А той става все по-зле.

— Винаги си е бил такъв.

— Във всичко, което казва, има някаква заядливост.

— Винаги е било така.

Бенджамин притвори очи. Сара разбра намека и продължи да шофира мълчаливо. В огледалото видя, че и Джош беше заспал. Магистралата бе задръстена от празничния трафик, затова излезе от нея и пое по така наречения обиколен път. Но той беше също толкова претоварен и те запълзяха през предградието, броня до броня с останалите автомобили. Включи радиото, но не можа да намери станция, която да не я дразни или да не я кара да се чувства още по-самотна. Струваше й се, че всички хора в колите около тях разговарят и си прекарват добре.

Причината бе старото волво комби, което беше в съседното платно и продължи да кара успоредно с тях. Беше точно като онова, което някога притежаваха, само че синьо, а не бяло. На покрива му бяха натоварени велосипеди и къмпингово оборудване, точно каквото имаха и те. В него седеше съпружеска двойка с две малки деца — момче и момиче, и двете руси и изключително хубави. Всички се смееха и бърбореха. Сара се опита да не гледа към тях. Стисна зъби, за да спре сълзите, които в последно време толкова бързо потичаха. Взря се решително напред, укорявайки се, че е станала толкова глупава и сантиментална. Заповяда си да не наднича към волвото. Да не позволява на картината на собственото й загубено щастие да изплува пред очите й.