Никълас Еванс
Разделени (4)

3.

Сара чакаше вече четвърт час и започваше да се чувства глупаво. В другия край на окъпания в слънце белокаменен площад група невероятно красиви ученички ближеха сладолед и не сваляха очи от нея. Макар да не разбираше и дума от италианския, Сара бе сигурна, че я коментират, вместо да слушат учителката си — изнервена на вид жена със стегнат кок, — която четеше от някаква книга. Несъмнено ги запознаваше накратко с галерията, която щяха да посетят. Както и Сара, ако дойдеше човекът, с когото имаше среща.

Тя извади цигарите от чантата си и запали. Щеше да му отпусне двадесет минути, както казваше обикновено Бенджамин. „Ако някой те кара да чакаш, отдели му двадесет минути и после си тръгни.“ Това било хем учтиво, хем запазвало достойнството. Ако чакаш по-дълго, хората ще си помислят, че ти липсва самоуважение. Ядосваше се, че макар от четири и половина години да живееше без него, все още си мислеше, че трябва да се държи според правилата му. Но това бе твърде дълбоко насадено в съзнанието й.

Тя се улавяше, че се пита какво ли би казал Бенджамин в толкова много различни ситуации — било като си купуваше дрехи или си избираше от менюто в ресторанта, било като изразяваше мнение по някои теми. После, за да се накаже, нарочно тръгваше по друг път: избираше цвят или ястие, което знаеше, че няма да й хареса, или изразяваше мнение, което би го накарало да изкрещи възмутено. Проблемът бе, че след толкова много години съвместен живот техните възгледи почти винаги съвпадаха. Цената на нейния бунт можеше да се изчисли по големия брой противни тоалети, които висяха, необличани, в гардероба й.

Днес беше последният й ден във Венеция и тя не искаше да го пропилява в чакане на фактически непознат човек — мъж с поне двадесет години по-млад от нея, който вероятно е забравил за срещата им. Беше планирала да прекара деня в обиколка по магазините, за да купи подаръци за няколко души у дома. За да съчетае всичко това, стана, закуси и излезе от хотела преди осем часа.

Запознаха се предишната сутрин на корабчето за Торчело. Нейната туристическа група се бе разделила за през деня и само част от хората пожелаха да направят едночасова разходка през лагуната. Повечето бяха пенсионирани двойки, имаше две приятелки от Ню Йорк Сити и две от Ню Джърси. Всички бяха с поне десет години по-възрастни от нея и тя се принуждаваше да изслушва досадните им оплаквания от хотелската храна и от това колко скъпо било всичко. Цяла седмица Сара се държа настрана от тях, отклонявайки учтиво отправените й покани. Най-добрата й приятелка — Айрис, с която се бяха записали за екскурзията, беше се отказала в последния момент, защото майка й получи удар. Може би и тя трябваше да се откаже. Ала никога не бе ходила във Венеция и не й се щеше да пропусне шанса.

На корабчето побъбри малко с веселите вдовици, както ги наричаха в групата. Бяха две жени от Нюарк, които никога не спираха да се смеят. После се измъкна към кърмовата част, за да си намери място, където би могла спокойно да си чете книгата и да гледа параходчетата, които се носеха с пухтене по зелената вода край тях.

Младият мъж се качи, когато корабчето спря в Лидо. Той се настани на една седалка от другата страна на пътеката, която гледаше в същата посока като нейната. Вероятно бе между двадесет и пет и тридесет годишен, облечен консервативно с бяла риза и черни панталони с ръб. Той улови погледа й и й отвърна с красива усмивка. Сара също му се усмихна учтиво, но бързо сведе поглед към книгата си. Надяваше се, че руменината, която заля страните й, не се вижда. С крайчеца на окото си забеляза как непознатият извади скицник от черната си кожена чанта. Прелисти го, докато намери страницата, която търсеше, измъкна тънкописец и се залови за работа.

Тя можа да види, че беше точна рисунка с черен туш на някаква стара сграда с изронена мазилка и прозорци с богати орнаменти. Младият мъж попълваше детайлите, вероятно по спомен или просто воден от собственото си въображение. Каквото и да беше, творбата изглеждаше впечатляваща. Той отново улови погледа й и благосклонно й показа работата си. Заговориха се. На ясен, макар и неправилен английски младежът й обясни, че е от Рим и идва всяка пролет във Венеция, за да посети своя възрастна леля. Рисунката бе на нейната къща.

— Скицираният дом изглежда малко по-голям, отколкото е в действителност. Но на леля това й харесва — поясни непознатият.

— Рисувате много добре — похвали го Сара.

— Благодаря ви, но аз си знам, че съм твърде техничен. Студент съм по архитектура.

— Архитектура ли? Съпругът ми беше архитект.

— О, сега с друго ли се занимава?

— Не, искам да кажа, че е архитект. Просто вече не е мой съпруг.

Когато стигнаха Торчело, откриха, че крачат заедно по пътеката, която се виеше от пристанището до старата църква „Санта Фоска“. Ранното пролетно слънце беше жарко и се отразяваше ярко от белия цимент. Сара свали пуловера си и го завърза на кръста си като тийнейджърка. Беше облечена с фланелка без ръкави и бяла ленена пола.

Младежът каза, че е дошъл специално, за да рисува прочутата камбанария на църквата в Торчело. Той знаеше доста за историята на острова. Бил заселен през петнадесети век, много по-рано от самата Венеция. Някога бил процъфтяващо място с население от двадесет хиляди души, ала маларията прогонила жителите му и повечето от сградите се превърнали в руини. Сега тук живеели малко хора.

Пред църквата младият мъж й показа грубо издялан каменен трон, за който се смяташе, че е принадлежал на вожда на хуните — Атила.

— Мислите ли, че той наистина е седял в него? — попита тя.

— Е, не твърде дълго. Тронът не изглежда много удобен.

— Може би точно това го е направило толкова жесток.

Влязоха в църквата. Вътре беше хладно, благоговеен шепот изпълваше полуздрача. Двамата дълго стояха, обхванати от страхопочитание, пред златната мозайка, изобразяваща Мадоната с Младенеца. Той й прошепна, че според него това е най-хубавото нещо, което може да се види в цяла Венеция, освен може би Скуола Гранде ди Сан Роко. Младежът я попита дали вече е била там и когато тя му отговори отрицателно, предложи да й я покаже на следващия ден. Сара прие, поласкана и развеселена от вниманието на този красив и стеснителен мъж с великолепна кожа, бели зъби и ясни кафяви очи. Беше достатъчно млад, за да й бъде син. Уговориха си среща и тя го остави да се залови с рисуването на камбанарията. Едва когато се ръкуваха за довиждане, си казаха имената. Той се наричаше Анджело.

И ето я сега, чака като глупачка, пред Скуола Гранде — или както там се наричаше това проклето място. И то под насмешливите погледи на ученичките, които вероятно я вземаха за някоя престаряла свалячка заради това, че пуши и твърде много се старае да изглежда шик със своите слънчеви очила и къса тъмносиня рокля на Армани. Сара отново погледна часовника си. Беше получил двадесет и две минути — двете извънредни бяха дадени като предизвикателство към бившия й съпруг. Това беше достатъчно! Тя размаза фаса с обувката си, изплези се на най-нахалната от ученичките и си тръгна.

Три минути по-късно чу някой да вика името й. Обърна се и видя Анджело да тича по моста, който току-що бе прекосила. Изчака го да стигне до нея и му отправи най-хладната си усмивка. Задъхан, той успя да й обясни, че леля му се е разболяла тази сутрин. „Дявол да го вземе — помисли си Сара, — определено можеше да измисли и нещо по-нетрадиционно.“ Но младежът изглеждаше толкова искрено разкаян, задето я бе накарал да го чака, че тя бързо му прости. Е, добре, беше повисяла малко повече, но какво от това? Той беше много по-добра компания от веселите вдовици, които така или иначе вероятно я бяха отписали като твърде високомерна.

Скуола Гранде бе пълна с творби на Тинторето. Високата зала беше обширна и тъмна и разточително декорирана с червено кадифе и полирано орехово дърво, което проблясваше под светлината на стенните лампи. Петдесетината посетители и дори и ученичките, които също бяха влезли, стояха, загледани с мълчаливо удивление във фреските, покриващи стените и тавана. Самите изображения тънеха в полумрак и Сара трябваше да си сложи очилата, за да различи религиозните сюжети.

Анджело отново влезе в ролята на усърден и добре информиран гид. Той й прошепна, че сградата била построена в началото на XV век. Посветили я на сан Роко — светеца — покровител срещу заразните болести, с напразната надежда, че той може да спаси града от чумата. Стенописите отнели на Тинторето почти четвърт век, поясни Анджело. Говореше й неща, които лесно можеше да бъдат почерпени от всеки пътеводител, и на Сара й мина мъчителната мисъл, че младежът навярно има обичай да „сваля“ туристки на нейната възраст.

Най-прочутата творба на Тинторето — „Разпятието“ — се намираше в малка съседна зала и те стояха там дълго време, вперили погледи в нея. Сара никога не бе наясно с религията. Майка й не беше ревностна католичка, а баща й бе атеист, който сега, на седемдесетгодишна възраст, се колебаеше между агностицизма и някакви още по-неопределени възгледи. А Бенджамин отричаше всякаква форма на религиозни вярвания като удобно извинение за това човек да не мисли. Въпреки че Сара не споделяше изцяло скептицизма му, отношението й по този въпрос — както и по толкова други — беше силно повлияно от неговото.

Фактът, че сега допускаше да бъде толкова развълнувана от стенописите, вероятно отново бе някакъв безплоден, полусъзнателен опит да се отърве от влиянието му. „Разпятието“ излъчваше страдание и красота, всяка група от персонажи бе обсебена от собствената си драма. Прикованият Христос, увенчан със светлина на фона на студеното небе, гледаше от кръста към своите палачи. Фигурата му излъчваше такова спокойствие, че Сара се почувства изпълнена с някакъв смътен и неизразим копнеж.

Зад очилата зениците й се навлажниха. Тя изтри тайно очите си, но беше сигурна, че младежът забеляза вълнението й. Той разказваше нещо за обичая на Тинторето да включва в творбите си и собствения си портрет, но внезапно млъкна и се отдалечи на няколко крачки, за да разгледа друг стенопис. Сара му бе благодарна. Ако беше опитал да я докосне или да я утеши, тя със сигурност щеше да загуби контрол и да избухне в плач. А през изминалите няколко години достатъчно бе плакала. Чувстваше се смутена и дори леко ядосана, че една фреска може да я разнежи до сълзи.

Почувства истинско облекчение, когато отново излязоха на слънчева светлина. Двамата стигнаха до Канале Гранде точно навреме, за да хванат корабчето до моста Риалто, където Анджело знаел едно добро ресторантче. „Там се хранят венецианци — каза той, — не туристи.“ Оказа се скромно заведение край една тясна алея. Сервитьори с бели сака, които се сториха на Сара необичайно дребни, припкаха между масите с подноси, натоварени с ястия от прясна риба и димяща паста^[1]. Един от тях взе поръчката им със сдържана любезност.

Тя помоли Анджело да избере вместо нея. Той поръча салата от сладки домати, босилек и биволско прясно сирене, после някаква печена на скара бяла риба, чието име не й говореше нищо. Когато я сервираха, вкусът й бе като на костур. Изпиха цяла бутилка бяло вино, което — по думите му — било направено от грозде, виреещо по източното крайбрежие на езерото Гарда. Питието беше хладно и меко и Сара с удоволствие обърна няколко чашки. Накрая започна да се чувства леко замаяна.

Никога не обичаше да говори за себе си. Беше й неудобно, а и не смяташе, че животът й е интересен за някого. Разбира се, след като Бенджамин си отиде, тя бе придобила много по-голямо самочувствие по този въпрос. Айрис и малкото й близки приятелки, които се навъртаха край нея, не й бяха оставили голям избор, като я подтикваха да изследва заедно с тях провала на брака си. Анализираха всеки неин отвратителен спомен, предъвкваха го, докато не остана нищо повече за казване и на всички им писна.

Но години преди това с Бенджамин бяха щастливо женени — поне що се отнасяше за нея, — тя си бе изработила простичка тактика да не разкрива твърде много неща за себе си. Вместо това задаваше въпроси. И скоро откри, че колкото по-директен и плашещо личен бе въпросът, толкова по-вероятно бе събеседникът й да започне да говори за себе си и да забрави да я попита каквото и да било. Особено ако се случеше да бъде мъж, и то непознат. Точно това правеше сега с Анджело.

Сара го разпитваше за Рим, за следването му, от каква архитектура се интересува, за леля му, която май наистина се оказа болна. Накрая дори го накара да й разкаже за приятелката си — германка на име Клавдия, за която той се надяваше един ден да се ожени. Но младежът се усети, че прави твърде много признания, без тя да е отронила и дума за себе си. Той сложи длани на бялата, осеяна с трохи покривка на масата и й зададе няколко въпроса.

Попита я дали работи и тя му разказа за продажбата на книжарницата. И за облекчението да се отърве от нея след всичките тези години.

— Не я ли харесвахте?

— Обичах я. Книгите са голямата ми страст. Но в днешно време на малките независими магазинчета като нашето им е много трудно с конкуренцията. Така че сега не продавам книги, а ги чета.

— А имате ли други страсти?

— Градината ми. Познаването на растенията.

— Сега, като сте продали книжарницата, можете да се радвате на тези неща. Нали вече сте… Как се наричаше това? Свободна жена.

— Мисля, че това, което имате предвид, се нарича рентиерка.

Сара се усмихна и погледна към него, отпивайки бавно още една глътка вино. И осъзна, че флиртува. От сто години не беше имала това усещане. Помисли си, че е забравила как се прави. Но то й доставяше удоволствие и ако в този момент я беше попитал дали може да отиде с нея в хотелската й стая, би могла и да се съгласи.

— Значи сте били омъжена — заинтересува се Анджело.

— Е, вече не съм.

— Колко време изтрая бракът ви?

— Цял живот. Двадесет и три години.

— И живеете в Ню Йорк?

— В Лонг Айланд.

— Имате ли деца?

Тя бавно кимна. Това беше най-непреодолимата причина да избягва въпросите. Усети как удоволствието се оттича от нея. Сара се покашля и отговори с най-спокойния тон, на който бе способна:

— Имам момче и момиче. На двадесет и една и на двадесет и три години.

— С какво се занимават, студенти ли са?

— Да. Нещо такова. Може ли да получим сметката?

Трябваше да се махне, да излезе отново навън. И то сама. Видя, разбира се, че той е объркан от рязката й промяна. Как би могло едно просто споменаване на децата така внезапно да развали настроението й? От тази тема всички други обикновено се разнежваха. Клетият младеж естествено щеше да го разтълкува погрешно. Вероятно щеше да предположи, че тя е притеснена да признае, че има деца, не много по-малки от самия него. Или да заключи, че изобщо не е разведена, а само се стреми да се позабавлява и споменаването на децата е предизвикало чувството й за вина. Съжали за него, както и за развалянето на онова, което възникна между тях. Но нищо не можеше да направи. Сара се изправи, извади кредитната карта от чантата си и я сложи на масата пред него, без да обръща внимание на протестите му. Извини се и се отправи към тоалетната.

Като излязоха навън, Анджело смутено я попита дали би искала да посетят друга галерия, но тя отказа. После се извини, че не се чувства добре от виното, защото не била свикнала да пие. Благодари му, задето е бил толкова мил и такъв добър гид, както и за всички прекрасни неща, които й бе показал. Младежът предложи да я придружи до хотела, но тя му отвърна, че предпочита да се прибере сама. Сбогува се с него, подавайки му ръка. Но по лицето му прочете такова отчаяние, че го хвана за раменете и го целуна по бузата, което като че ли го смути още повече. Когато Сара си тръгна, Анджело изглеждаше напълно съкрушен.

Като се върна в хотела, фоайето беше пусто. Само една млада двойка англичани се регистрираше. От тях се излъчваше свенливото щастие на младоженци. Сара взе ключа си и се отправи към асансьора, а токчетата й отчетливо потропваха по белия мраморен под.

— Госпожа Купър?

Тя се обърна и портиерът й подаде един плик. Жената натисна бутона на асансьора и докато кабелите подрънкваха и се движеха зад стъклената врата, отвори плика. Беше съобщение от Бенджамин от Санта Фе, където живееше сега с онази жена. Беше звънил по телефона в осем тази сутрин и после отново в десет. Искаше тя да му се обади. Било спешно.