Никълас Еванс
Разделени (32)

31.

Джош се надяваше Ники да му се обади, затова въпреки че беше на лекции, където имаше строго правило мобилните телефони да се изключват, неговият беше включен на вибрация. Освен това беше седнал най-отзад, близо до вратата, така че ако Ники му позвъни, да се измъкне в коридора, уж че отива до тоалетната.

В момента им изнасяха лекция за нещо, наречено „Епохата на Просвещението“, което на Джош поне не му говореше абсолютно нищо. Преподавателката им бърбореше монотонно вече половин час, а той се опитваше да си води записки, които, като ги погледна сега, му се сториха съвсем непонятни: Рушащ се феодален строй; Усъвършенстване и прогрес; обърната към човека религиозна система… Беше се облакътил на чина и беше облегнал брада върху свитите си юмруци, в случай че внезапно заспи и главата му клюмне.

— Дидро обаче смятал църковната догма за абсурдна и объркана — заяви преподавателката.

Абсурдна и объркана, написа Джош. В следващия момент усети, че телефонът в джоба му завибрира и го извади крадешком, очаквайки да види името на Ники, изписано на дисплея. Но вместо него, зърна някакъв непознат номер и остави да се включи гласовата поща.

Прослуша съобщението едва когато излезе навън, под студеното ноемврийско слънце. Вървеше към квартирата си, ядейки сандвич с пуешко и салата, но щом чу от кого е, едва не се задави.

Здрасти, Джош! Обажда се шериф Чарли Ригс от Чото, Монтана. Намирам се в Ню Йорк и ще ти бъда много благодарен, ако ми отделиш около половин час от времето си. Има няколко неща, засягащи сестра ти, за които вярвам, че ще ни помогнеш. Можеш да се свържеш с мен на този телефонен номер. Въпросът е деликатен, така че ще ти бъда признателен, ако засега не споменаваш за това обаждане на майка си и баща си, нито на когото и да било. Чакам да се свържеш с мен. Чао засега.

Джош усети, че светът му започва да се разпада. „О, човече! — помисли си. — Започва се! Намерили са тялото на Ролф.“

Обади се на шерифа, като се стараеше да не звучи изплашено, а само заинтригувано и услужливо. Мъжът му се стори приятелски настроен. Може би не трябваше да се паникьосва чак толкова. Опитаха да решат къде да се срещнат, но мислите му препускаха прекалено бързо, за да се спре на подходящо място и в крайна сметка шерифът му предложи да се видят на Бруклинския мост. Обясни му, че досега само веднъж е идвал в Ню Йорк и че някой му бил казал, че гледката от моста по залез е забележителна. Какво означава това? запита се Джош. Да не би този Ригс да е тук на почивка? Уговориха се да се срещнат в четири следобед на южния тротоар, откъм страната на Манхатън.

— Как ще ви позная? — попита Джош.

— Аз ще съм със значка и шапка „Стетсън“.

— Ясно…

— Шегувам се. Няма страшно, знам как изглеждаш.

Това засили параноята на Джош. Откъде пък ще знае шерифът как изглежда? Оставаха два часа до четири следобед и той ги прекара в стаята си в квартирата. Тя се намираше в занемарен блок в една пресечка на Източен Бродуей. Делеше я с още трима студенти от Нюйоркския университет, които доста харесваше, но с които не беше особено близък. За щастие все още никой друг не се бе прибрал. Джош се замисли дали да не се обади на Фреди, но реши да не го прави. Беше му казал някои неща, но не всичко, не и какво се бе случило в действителност с Ролф. Сигурно Тай беше проговорил. Така ще да е станало. Може би трябва да му се обади? Но, от друга страна, вероятно те подслушваха телефона му с надеждата, че ще стори именно това. Исусе, помисли си Джош. О, Исусе!

Не беше сигурен защо го прави, но когато в три и половина облече якето си и тръгна към вратата, спря се и се върна при бюрото си. Коленичи, пъхна ръка под него и напипа малкия пакет, залепен зад чекмеджето. Отлепи го, сложи го в джоба си и излезе.

 

 

Чарли се бе подпрял на парапета и гледаше как слънцето пълзи надолу към линията на хоризонта. Градът изглеждаше поразително — слънчевите лъчи проблясваха по кули от стъкло, лампите на небостъргачите започваха да примигват. Опитваше се да определи местоположението на някогашния Световен търговски център, но представата му за мегаполиса бе доста смътна.

Видя Джош да върви към него и въпреки че се намираше на стотина метра и светлината бе доста оскъдна, веднага забеляза колко уплашено изглежда хлапето. Братът на Аби носеше черна канадка и червена плетена шапка, нахлупена до веждите. Когато го наближи, зърна в бледото му лице бегла прилика със Сара. Шерифът пристъпи напред и му протегна ръка.

— Здравей, Джош.

— Здравейте.

Ръкостискането на младежа беше слабо и предпазливо. Вече никой не учеше младежите как да се здрависват. Джош побърза да пъхне ръце отново в джобовете си, като избягваше да го поглежда в очите. Чарли кимна към откриващата се панорама.

— Бива си я гледката, а?

— Аха.

— Опитвах се да се ориентирам къде се намираха двете кули…

— Ей там. — Джош му посочи мястото, без да проявява особен интерес.

— Искаш ли да се поразходим?

— Ако вие искате.

Тръгнаха рамо до рамо по тротоара; колите преминаваха с рев под тях, а стоповете им проблясваха в пролуките между дъските.

— За какво е всичко това?

— През последните няколко месеца се опитваме да разберем какво се е случило с Аби. Как се е озовала на мястото, на което я открихме, с кого може да е била — ей такива работи… И си мислех, че ти може да ни помогнеш да си изясним някои неща. Сега ясно ли ти е?

— Предполагам.

— Колко добре познаваш Тай Хокинс?

— Всъщност почти не го познавам. Той беше наемен каубой във фермата, която посещавахме. Двамата с Аби бяха гаджета за известно време.

— Знам.

— А ченгетата се объркаха и решиха, че е замесен в онази работа в Денвър.

— Кога видя или разговаря последно с Тай?

Джош сви рамене, като гледаше право напред.

— Ами не знам…

— Горе-долу.

— Преди години някъде…

— Наистина ли?

— Да, защо? Да не би той да твърди друго?

Чарли не отговори. Опитваше се да накара хлапето да повярва, че му е известно много повече, отколкото знаеше в действителност. Дори не беше сигурен защо бе започнал с въпроса за Тай, но явно беше нацелил някакъв нерв.

— Кога видя за последен път сестра си?

Шерифът забеляза как младежът преглътна мъчително.

— Пак преди години. Като всички други.

— Тогава какво си търсил в Чото в края на септември миналата година?

Джош се обърна и го погледна, като се мръщеше и клатеше глава, сякаш нещо не е доразбрал:

— Какво имате предвид? Не съм бил там.

— Напротив, бил си.

Момчето не отговори. Щастлива група японски туристи си направи снимка на фона на залязващото слънце. Започваше да застудява. Чарли и Джош заобиколиха туристите и продължиха да крачат мълчаливо, докато не останаха отново сами.

— Виж какво, Джош, и за двама ни ще е много по-лесно, ако ми кажеш истината. Знам, че си бил в Чото, знам, че си бил и в Грейт Фолс.

Младежът отново не отговори.

— Джош — подзе внимателно шерифът, — видях записа на разговорите ти по мобилния ти телефон.

Младежът стисна очи — явно се ругаеше наум.

— И записа от полета ти. Долетял си от Денвър. Камерите на летището са заснели как Тай Хокинс те посреща там. Заснет си и от камерата на бензиностанцията, където си разсипал всичките си монети. Момичето, което ти е помогнало да ги събереш, те разпозна на снимките. Така че не ми губи времето и ми спести тези глупости, става ли?

Чарли спря да върви. Джош също спря няколко крачки по-напред, но не се обърна към него. Ръцете му все още бяха пъхнати дълбоко в джобовете на канадката му.

— Кажи ми какво се случи, Джош.

 

 

Какъв смисъл имаше да продължава с лъжите? Мъжът така или иначе, изглежда, знаеше по-голямата част от историята. А ако продължеше да го лъже, навярно само щеше да влоши нещата. За всички. Нямаше да допусне същата грешка като Аби. Ако тя бе излязла открито и бе разказала, че не са искали да убият момчето на Макгиган, може би все още щеше да е жива. Той отпусна рамене, отиде до парапета и се облегна на него, като се загледа в реката и в пристанището. Чарли Ригс застана до него и направи същото. Джош си пое дълбоко дъх и започна:

— Аби искаше да се предаде. Когато открила, че е бременна, избягала от Ролф. Казала на Тай, че той се отнасял зле с нея, че я биел и… Не знам. Както и да е, отишла при Тай и двамата се скрили в една колиба някъде извън Чото, високо в планината.

— В колибата на Джеси Уилър.

— Предполагам, че Тай вече ви е разказал всичко останало.

— Искам да го чуя от теб. Цялата история. Колко време са прекарали двамата там?

— Не знам. Може би две седмици. Опитваха се да измислят най-добрия начин Аби да се предаде, нали се сещате, как да не влезе завинаги в затвора. Казвам ви, тя беше съвсем различна от онази Аби, която видях последния път… — Осъзна, че се оплита в лъжа, която вече беше казал.

— Която си видял последния път? И кога беше това?

Джош въздъхна:

— През пролетта преди единадесети септември^[1]. Тук, в Ню Йорк. Тя искаше пари. Беше като обезумяла. Като някой, когото не познавам. Както и да е, обади ми се през септември миналата година. Аз бях в Колорадо на гости на мой приятел. Така че взех самолет до Грейт Фолс и… знаете.

— Какво искаха да направиш?

— Да я заведа у дома. Да я върна тук, в Ню Йорк. Да й уредя среща с мама и татко. Идеята им беше те да изберат добри адвокати, за да видят дали не могат да сключат някаква сделка от нейно име. Тя изглеждаше толкова красива! Предишната Аби се бе завърнала.

— Как щеше да я доведеш дотук?

— С колата на Ролф. Нейната кола навярно. Тази, която е взела, когато го е напуснала.

— Срещал ли си се някога с Ролф?

Джош се изсмя горчиво и извърна очи. Това беше. Точката, от която нямаше връщане назад. Може би трябваше да спре дотук.

— Джош?

Той се обърна. Шерифът го гледаше съсредоточено. Изглеждаше му добър човек. Пък и вероятно вече знаеше всичко.

— Да, срещнах го. В нощта на бурята. Появи се най-неочаквано, сякаш изникна от нищото. Един бог знае как беше открил къде се намират. Имам предвид, че онова място беше доста забутано. Тай реши, че Аби му се е обадила или нещо такова. Или пък, че е знаел за идването ми от Денвър и ни е проследил. Предполагам, че никога няма да разберем.

— Продължавай.

— Тай откри лаптопа на онзи тип, скрит в задната част на колата, и същия ден аз отидох до Грейт Фолс, за да видя дали няма да мога да проникна… един вид дали няма да мога да кракна паролата.

— И твоят приятел Фреди ти помогна.

Младежът го погледна нервно.

— Джош, видях записите на телефонните ти разговори.

— О, боже, не правете нищо на Фреди! Той не знаеше. Моля ви.

— После ще обсъдим това. Продължавай.

— Когато се връщах към колибата, валеше сняг и видях онази кола, неговата. Той беше в колибата и ме чакаше да се върна с проклетия компютър. Леле, колко ядосан беше! Направо бесен. Предполагам — заради факта че бе намерил Аби с Тай и всичко останало. А и заради лаптопа. Те се бяха престорили, че всичко е някаква грешка, че компютърът просто е бил в багажника, но той се досещаше, че нещо се мъти. Мисля, че знаеше, че се каним да го използваме срещу него. Този тип, казвам ви, беше като някакъв звяр, крещеше и беснееше… — Джош млъкна за момент, сетне поде по-уверено: — А после се опита да отведе Аби. Тогава Тай се хвърли към него и аз се втурнах в колибата да му помогна. Ролф се опитваше да извади пушката на Тай изпод леглото, а аз просто се метнах отгоре му и настана голяма бъркотия. Тримата се сбихме, налагайки се с юмруци, ритахме се, блъскахме се.

— А Аби какво правеше?

— Тай й извика да се маха, да избяга някъде. И тя изтича навън, взе един от конете и…

Джош усети, че в очите му нахлуват сълзи. По дяволите! Не искаше да плаче, но не можеше да се овладее.

— Всичко е наред, Джош. За никъде не бързаме.

Шерифът постави ръка върху рамото му и я задържа там. Младежът си пое дълбоко дъх. От слънцето беше останал само един последен оранжево-червен отблясък.

— Та нейното бягство го разяри още повече — продължи след малко Джош. — А той беше страхотно силен. Искам да кажа, че Тай е здравеняк, но Ролф, по дяволите, беше друга работа. Той направо ни повлече и двамата навън, на снега, и после покрай колибата. Не спираше да крещи името на Аби, явно искаше да тръгне след нея. Аз го стисках здраво за гушата, а той се бореше с Тай за пушката, като всеки се опитваше да я изтръгне от ръцете на другия. После Ролф ме завъртя около себе си, запрати ме в оградата на корала и аз прелетях през нея. Мисля, че съм изгубил съзнание за момент, защото следващото, което помня, е, че лежа в снега, а те двамата са до счупената ограда и продължават да се борят за пушката. После Ролф направи подсечка на Тай и Тай изпусна пушката… О, човече!

— Всичко е наред, синко. Успокой се.

— Той щеше да го убие — беше повече от сигурно. Тай лежеше на земята пред него, а онзи просто наведе цевта, насочи я право към челото му и се опита да натисне спусъка. Кълна се в Бог! Но предпазителят беше спуснат и докато Ролф се опитваше да го вдигне, Тай го сграбчи за краката, а аз станах и го нападнах, просто се хвърлих върху него. Блъснах го странично, той залитна и падна по гръб. И пушката гръмна. Беше същинско чудо, че никой не пострада. Но Ролф, той… — Джош виждаше всичко пред очите си. Дори го чуваше. Мъжът, който пада с трясък по гръб върху счупената ограда, ужасяващото хрущене на пронизаната плът, внезапната промяна на изражението му, шокът и ужасът в очите му. — Не исках да стане така, кълна се. Той просто падна по такъв начин. Там, където оградата се бе счупила, стърчеше един назъбен, остър като копие прът, все още прикован към опорния стълб. И той се стовари по гръб върху него. В първия момент не разбрахме какво е станало. Ролф просто остана неподвижен. И тогава видяхме избилата кръв и… дървения връх, който стърчеше през ризата му. О, боже! — Младежът започна да хлипа и мина известно време, преди да се овладее достатъчно, за да продължи разказа си. — Освободихме тялото му от пръта и Тай изтича да донесе една хавлиена кърпа, с която се опитахме да спрем кървенето, но се оказа невъзможно. Не ни остана нищо друго, освен да стоим там… и да гледаме как умира.

Джош си спомняше потръпващото тяло, протегнатата към тях ръка с разперени пръсти, неспирно бликащата кръв.

Шерифът все още го стискаше за рамото и чакаше търпеливо.

— Какво стана с Аби?

— Така и не разбрахме. Конят се върна без нея. Препускахме през остатъка от нощта и викахме ли, викахме името й. Но снеговалежът бе толкова силен, че не можехме да чуем и да видим нищо. Нямаше следи, нямаше и помен от нея. Нямахме никаква представа къде може да е отишла. Продължихме да я търсим през следващите два дни. Нищо. Абсолютно нищо.

— А какво направихте с Ролф?

— Ние… ние го увихме в найлон и го сложихме в багажника на колата му — онази, която бяха скрили в обора. А кръвта по снега — о, човече! Кипнахме вода — един бог знае колко галона — и се опитахме да го разтопим, после нахвърляхме с лопати чист сняг отгоре, но той също почервеня. Тай се сети за онова голямо езеро или водоем на около двайсет мили на юг. Нагоре, в някакъв каньон. Каза, че било адски дълбоко.

— Знам го.

— На третата вечер, след като се бяхме отказали да търсим Аби и бяхме почистили колибата, след като бяхме ремонтирали оградата и бяхме направили всичко да изглежда постарому, прикривайки най-сетне успешно кръвта, отидохме там, горе. Аз карах камиона на Тай, а той — колата с трупа в багажника. Беше цяло чудо, че успяхме да се доберем дотам при целия онзи сняг. Бутнахме колата във водата от една урва. Ролф беше наел друг автомобил — онзи, с който пристигна — от летището на Грейт Фолс. Оставих го там на следващия ден и се прибрах у дома със самолет. Това е.

Двамата с Чарли дълго и мълчаливо съзерцаваха града. На хоризонта, там, където слънцето беше залязло, имаше тясна огненочервена ивица. Всички сгради вече светеха. Някъде под краката им фучеше с рев пиковият трафик. Хората се прибираха към домовете си. Джош се зачуди какво ще му каже шерифът. Сега очевидно трябваше да го арестува.

— Кой знае за случилото се, освен вие двамата с Тай?

— Само вие, шерифе.

— Не си казал на никого?

— Не съм толкова тъп.

— Даже на майка ти и на баща ти?

— Шегувате ли се? Можете ли да си представите какво щеше да им причини това? Да открият, че и двете им деца са убийци? В никакъв случай.

— На мен не ми звучи като убийство, синко.

В продължение на минута-две никой не проговори.

— А какво стана с компютъра?

— Сложихме го в багажника.

Джош извади от джоба си малкия пакет, който беше отлепил изпод бюрото си. Беше флаш драйвът. Подаде го на шерифа.

— Тук е копирана информацията, която се съдържаше в лаптопа му.

 

 

Чарли лежа цяла нощ в леглото си в малката хотелска стая в центъра на града, като слушаше шума на колите и гледаше светлините и сенките, които рисуваха постоянно менящи се фигури по тавана. Винаги бе изпитвал затруднение да спи, когато се намираше в някой град, но тази нощ можеше да обвинява за безсънието си единствено бучащата си глава. Чувстваше я като игрален автомат, в който едни и същи мисли се събираха всеки път в различен ред, но комбинацията им никога не беше печеливша.

Той, разбира се, знаеше какво повелява дългът му. Да постъпи според закона. Както правеше винаги. Колата и трупът трябваше да бъдат извадени от езерото, а Джош и Тай да бъдат арестувани и обвинени в убийство. Имаше шанс да се разминат с леки присъди. Ако Джош бе казал истината, че е било самоотбрана, вероятно и двамата щяха да останат на свобода.

Но не можеше да е напълно сигурен в това. Случаят щеше да се превърне в сензация, в каквато се бе превърнало и намирането на тялото на Аби. Някой умен, амбициозен прокурор можеше да надуши слава в представянето на събитията в по-различна светлина. А в сегашната обстановка на страх братът и бившето гадже на една прочута терористка лесно можеха да бъдат сложени под същия знаменател, което Тай вече беше изпитал на собствен гръб. Клетият младеж беше съсипан. Как би могъл да преживее едно повторно изправяне пред съда? Ами семейство Купър? Ами Сара? Не бяха ли изстрадали достатъчно?

Чарли се проклинаше, че изостави Джош. Бяха слезли от моста и бяха хванали такси до квартирата на момчето, уговаряйки се да се срещнат отново на сутринта. Шерифът бе искал да има достатъчно време да премисли нещата. Но на ужасения от признанията си Джош то не бе нужно. Ами ако избягаше или, не дай боже, направеше нещо по-лошо?

Стига толкова! Ако продължаваше така, щеше да полудее. Чарли стана, взе телефона си и започна да набира номера на Джош, после осъзна, че е четири часът сутринта и го върна на мястото му. Облече се, сложи си якето, пресече сивото, осветено с флуоресцентни лампи фоайе, излезе на улицата и закрачи по тротоара. Пресечка след пресечка, лампа след лампа, раздирайки се от дилемата: да го направи или не? Въпросите се блъскаха в главата му на всяка крачка.

Два часа по-късно, когато небето на изток изсветля зад гърба му, шерифът се озова отново на брега на река Хъдсън, загледан в обсипания със светли точки черен бряг отсреща. И най-накрая разбра какво ще предприеме. Абсолютно нищо. Знаеше мястото, на което бяха потопили колата във водоема. Там водата беше зелена, мътна и много дълбока. Мъжът в багажника бе получил това, което заслужаваше. Така че можеше да остане там, където си беше.

Пръстите на Чарли си играеха в джоба му с флаш драйва, който му бе дал Джош. Знаеше, че трябва да провери какво има на него. А може би не. Извади го и го погледна. После го метна с всички сили в реката. И нито видя, нито чу последвалия плясък.