Никълас Еванс
Разделени (17)

16.

Не бе изминала и година, откакто за последен път беше идвала тук. Но както и много други неща в живота на Аби през тези месеци, мястото беше напълно променено. Двамата с Тай бяха спрели конете си на билото на същия хълм, където бяха яздили с неговия баща преди две лета, и наблюдаваха златния орел да се рее над реката. Бяха дошли по същия път, препускайки през градинския чай на същите два коня. Но приликите свършваха дотук. Пейзажът, към който гледаха сега, принадлежеше на една опустошена планета.

— Мили боже! — прошепна Аби.

— Казах ти, че няма да познаеш мястото.

Дори и планината в тази душна, сива майска утрин изглеждаше променена — по-мрачна, по-неясна и отдалечена. Реката беше плитка и пепелявосива, а бреговете й изглеждаха като оглозгани. Надолу по течението, където някога водата в проломите беше бълбукала и искряла сред жълтите храсталаци, сега имаше пустиня, покрита с тънка, спечена кал. Тази вода бе уморила жребчетата и говедата на семейство Хокинс.

— Виждаш ли тополите ей там? Досега трябваше да са покрити с листа, а са мъртви — до една. Мислехме си, че може да оцелеят, но уви. А там долу, където татко те заведе да видиш жребчетата, по това време на годината ливадите бяха така изпъстрени с цветя, че човек не можеше да мине през тях, без да си пожълти дрехите. Виж ги сега.

Мястото бе сухо, кафяво, покрито с кора от сол, само тук-там жалки туфи от изсветляла трева се опитваха да оцелеят.

— Вече нищо не расте там. Ливадите по-нагоре също ги няма. Реката е отровена, а сега загива и земята. Водата, която излиза при сондирането, убива всичко.

Аби седеше на седлото си и само клатеше глава унесено:

— Не мога да повярвам.

Тай се изсмя горчиво:

— О, та ти не си видяла и половината от погрома. Ела, ще ти покажа.

Той дръпна поводите на коня да завие, пришпори го и двамата препуснаха обратно по пътя, по който бяха дошли. Минаха край оголената червена скала и през храстите градински чай. Вместо да завият наляво към ранчото, поеха надясно и се насочиха към планината над ширналата се долина, осеяна от двете страни с големи заоблени скали и чворести кедрови борове. Някои от тях бяха над хилядагодишни, както й бе казал бащата на Тай.

Докато яздеха по долината, до слуха й достигна боботене, което се усилваше все повече и повече. Когато стигнаха до един завой, Тай спря коня си, а тя бавно се изравни с него.

— Ето какво стана — каза той. — Някога беше хубаво пасище. Сега горния слой на почвата го няма и нищо няма да порасне тук дори когато си отидат.

Точно пред тях, напряко на цялата долина, бе издълбан широк черен път и далечният му край представляваше море от засъхнала кал, прорязано от коловози, оставени от автомобилни гуми. Виждаха се електропроводи и тръбопроводи и групи циментови кулички с бели покриви, за които Тай каза, че са отворите на шахтите.

Грохотът идваше откъм няколко ниски постройки с бели стени, с генератори и сондажни съоръжения и някакви странни на вид камиони, паркирани до тях. Всичко това бе заобиколено от телена ограда, на която бяха закачени табели с надписи: „Опасно!“ и „Пази се!“. Тай обясни, че това е компресорна станция, а по-нататък имало резервоари, където би трябвало да се събира водата, изхвърлена при сондирането. Което си било жива подигравка, тъй като те винаги течали или преливали. Освен това били лошо оградени, така че да опазиш конете и добитъка от тях било истински кошмар.

— Това е само една от многото станции — добави той с горчивина.

После погледна настрани и замълча за малко. Аби се досети за какво си мисли.

По тона му, когато й звънна по телефона преди два дни, тя веднага разбра, че се е случило нещо лошо. Отначало предположи, че е просто обиден, защото толкова отдавна не му се беше обаждала. Истината бе, че единственият човек, на когото изобщо се обаждаше в последно време, беше майка й. Откакто се върна в училище след ужасното пътуване до Мустик, тя заживя като отшелница. Никога не излизаше и всичките й приятели, освен Мел, вече я бяха изоставили. Беше се заровила в учението си, като прекарваше ден след ден в стаята си или в библиотеката на колежа, четеше за това как светът се разрушава. Гневът сякаш й помагаше да изпитва по-малко самосъжаление. Но като чу какво е преживял Тай, се почувства виновна. По телефона, когато го попита какво не е наред, настъпи дълга пауза и после той й каза тихо, че баща му е претърпял удар.

Аби си бе купила кола на старо — малка тъмносиня тойота — с парите, които дядо й даде за Коледа. Още на следващия ден отпътува до Шеридан, за да види Тай. Знаеше, че няма да си спомни как да стигне до чакълените пътища, водещи до ранчото, така че се уговориха да се срещнат в хотел „Бест Уестърн“. Лицето му беше бледо и изпито. Той я прегърна силно и дълго останаха така. Тя разбра, че е на края на силите си.

Тай пожела да й разкаже какво се е случило, преди да отидат в ранчото, защото не искал майка му да го чуе. Тръгнаха по главната улица, намериха малък площад и седнаха на една пейка. Там имаше бронзова статуя на каубой с дълга коса, кожени панталони и пушка на рамо, сякаш всеки момент можеше да има повод да я използва. Тай се загледа в него, докато й разказваше какво се бе случило.

Било през февруари, само две седмици след като булдозерите влезли в долината и започнали да прокопават пътя. Баща му и майка му отказали да подпишат договора за нанесени щети на повърхността, който им изпратили от компанията „Макгиган Газ енд Ойл“. Вместо това, наели адвокат и подали иск за допълнителни осигуровки за връщането на първоначалния вид на земята.

Тогава една сутрин най-неочаквано двама мъже дошли с кола до ранчото и казали, че екскаваторите ще пристигнат на следващия ден и че след седмица ще започнат да пробиват. Адвокатът направил каквото могъл, но всичко било напразно. Сякаш говорели на глухи. Петролната компания просто не искала да знае. Както било обещано, на следващия ден дошли булдозерите и скоро цялото място заприличало на тресавище.

— Горе копаеха дванадесетина работници — някаква бригада, която бяха довели от Мексико, всичките нелегално пребиваващи. А от компанията не бяха осигурили никакви битови удобства, дори и преносими тоалетни, така че тези типове се изхождаха на поляната. Вятърът разнасяше мръсна тоалетна хартия навсякъде, даже и долу до къщата. Беше ужасно!

Татко и аз се качихме горе и се опитахме да поговорим разумно с тях, но повечето дори не разбираха английски. А тези, които знаеха, казаха, че нямат нищо общо и трябва да се обадим в офиса, но и там никой не искаше да разговаря с нас. А през това време майка ми си изплака очите.

Най-накрая татко успя да попадне по телефона лично на Дж. Т. Макгиган — главния изпълнителен директор или президента, или както и да се наричаше, по дяволите! Намери го в Денвър. И този тип започна да крещи и да разправя, че баща ми сам си е виновен, че е трябвало да подпише проклетия договор за нанасяне на щети на повърхността.

Той долетя два дни по-късно и се проведе среща в кантората на адвоката, а Макгиган, който се оказа бивш висш офицер от морските пехотинци, взел да крещи и да сочи с пръст майка ми и баща ми. Боже, Аби, трябваше да бъда там, но се налагаше онази седмица да съм в Бозман.

Така че мама ужасно се разстроила, а татко се опитвал да я успокои. Тя продължавала да повтаря на Макгиган: „Не можете да ни причините това“. Всичко вървяло кротко, когато той се приближил до нея, сочейки с пръст към лицето й, и заявил: „Слушайте, госпожо, нека да ви обясня. Нещата стоят така, че мога да направя каквото си поискам с вас, когато си поискам и където си избера, а вие просто трябва да се съгласявате“.

Същата нощ татко получил удар.

Докато вървяха обратно към колите си, Тай й каза, че баща му се прибрал от болницата преди месец, но загубил способността си да говори и бил парализиран.

— По цял ден седи пред телевизора. Никога не го гледа, но какво друго да направим за него! Говорим му, четем му разни неща. Смятаме, че разбира какво му казваме и че все още умът му е някъде там, затворен в него, макар че… — Тай замълча за момент и мъчително преглътна. — Понякога се надявам да не е.

— Как е майка ти? — попита меко Аби, осъзнавайки колко глупав бе въпросът й.

— Както може да се очаква.

Щом стигнаха до къщата в ранчото, видяха бащата на Тай. Седеше, отпуснат на стола си, гледайки в телевизионния екран. Аби го поздрави, но очите му дори не примигнаха. Даваха документален филм за дивите животни. Глутница хиени се опитваше да отдели африканско глиганче от майка му. Марта силно прегърна Аби и се разчувства, но овладя сълзите си. По време на вечерята се постараха смело да поддържат крехкото добро настроение, като Марта задаваше въпроси на Аби за най-разнообразни неща около колежа и призна колко зле се чувствала от това, че Тай се е отказал от следването си в Монтанския държавен университет. Може би Аби щяла да успее да го убеди да се върне.

— О, мамо! — простена Тай уморено.

На телевизионния екран хиените също вечеряха.

— Работата е там, Аби, че той си мисли: „Необходим съм тук и клетата ми стара майка не може да се грижи за ранчото без мен“.

— Не е така — възпротиви се Тай.

Смениха темата на разговора. После Марта деликатно попита как е майката на Аби. Очевидно синът й я бе информирал за станалото.

— Добре е, вече се справя сама. Започна да пуши, което е доста странно. Не го е правила повече от двадесет години.

— Не я съди прекалено строго.

— Не я съдя, това си е нейният живот.

— А баща ти, как е той?

— Добре, предполагам. Всъщност не знам.

Аби едва не добави, че не я и интересува.

Той непрекъснато й пишеше по електронната поща и въпреки че отначало тя му изпращаше кратки и най-вече язвителни отговори, сега вече не си правеше този труд. Три-четири пъти в седмицата й звънеше по мобилния телефон, но обикновено тя просто го оставяше да си звъни, а после прослушваше съобщенията му, които винаги бяха едни и същи: много я обичал и му липсвала, искал да поговори с нея и можел ли да долети да я види следващия уикенд или може би по-следващия, или по време, което е удобно за нея? Понякога, само за да се отърве от него, тя се обаждаше и казваше хладно, че наистина е заета и съжалява, но не е удобно той да идва нито този уикенд, нито през който и да е в бъдеще. Нямаше представа колко време щеше да мине, преди да секне желанието й да го наказва. Може би това щеше да стане, когато гласът му престанеше да я кара да кипи от яд. Фактът, че той ужасно й липсваше, само разпалваше гнева й. Винаги бе стоял до нея, винаги беше най-големият й поддръжник и наставник. И тя се мразеше, осъзнавайки колко слаба и неуверена се чувства без него.

Тай дойде в стаята й през нощта и макар сексът, който правиха, да бе помрачен от взаимната им печал, поне им донесе облекчението на забравата. След това обаче тя не можа да заспи и остана да лежи с глава върху гърдите му, заслушана в тихото му похъркване и в далечния вой на койот, идващ някъде отвън в тъмнината.

Едно от кучетата в ранчото си имаше малки. Тай беше намерил дом за три от кутретата, които сега бяха на около три месеца. Едно от тях — мършаво пале с три бели лапички и вирната опашчица — си хареса Аби. То непрекъснато се мъкнеше след нея и не я оставяше на мира. Нямаше си име, както и останалите, така че тя го нарече Сокс. Тай й предложи да го вземе със себе си в Мизула, но макар да бе изкушена, Аби отказа.

Тя остана два дни и на втория, когато работниците от петролната компания подновиха работата си, видя постоянно преминаващите камиони през долината и облаците прах, които вдигаха. Тай каза, че ще се опитат да предявят иск срещу компанията, въпреки че техният адвокат смятал, че нямат шанс. Предупредил ги, че със същия успех можели да си седят и да подклаждат огъня със сметки за стотици долари през следващите две години.

Сутринта, когато си тръгна, Аби си взе довиждане с Рей, целувайки го по челото. Той издаде неясен звук, но тя не разбра дали искаше да й каже нещо. Марта я накара да обещае, че скоро пак ще дойде. Тай я изпрати със стария си пикап до Шеридан и те спряха за малко на междущатското шосе, за да се сбогуват.

От пода пред пасажерската седалка на колата си той измъкна един кашон, в който беше сложил кученцето и едно одеяло, и внимателно ги пренесе на задната седалка на тойотата. Аби се опита да протестира, но Тай я познаваше твърде добре, за да приеме отказа й. Ако не можела да го гледа, каза той, трябвало само да върне малкото създание. Попита я за плановете й за лятото и Аби му отговори, че още не е правила такива. Вероятно щяла да се помотае в Мизула и да си намери някаква работа. Може би щяла да си отиде у дома за седмица или две, за да прекара малко време с майка си. Но как точно щяла да гледа кученцето Сокс не знаела.

Той я обгърна с ръце и я задържа за малко в прегръдките си. Двамата мълчаха, чуваше се единствено бръмченето на минаващите камиони.

— Обичам те, Аби — прошепна младежът.

Досега никой друг не беше й го казвал, освен майка й и баща й. Тя за малко не избухна в плач, но се овладя, само се притисна в него и го целуна. Почувства се зле, задето не му отговори, че и тя го обича, но понеже не беше истина, не искаше да лъже. Докато се отдалечаваше с колата, Аби го видя в огледалото да стои тъжно до пикапа си и да гледа след нея.

 

 

В студентското градче на Монтанския университет цареше атмосфера на леност, характерна за края на учебната година и настъпващото лято. Макар че семестърът официално бе приключил, никой не изглеждаше особено забързан да си тръгва. Тополите край Кларк Форк се бяха раззеленили напълно, времето беше ясно и меко, а въздухът — изпълнен с обещания. Студентите караха велосипеди под шарените сенки или преминаваха пеша двете пресечки до „Бърнис Бейкъри“ или „Брейк Еспресо“ за айскафе и гевреци или просто се изтягаха на слънце върху избуялата пролетна трева на „Овалът“ и чертаеха планове за бъдещето си.

Мел и Аби бяха изнесли вещите си от стаята си в Ноулс Хол и бяха струпали повечето от тях в къщата на Тод и Ерик на Четвърта улица, където Аби щеше да остане, докато реши какво ще прави през лятото. Всички други бяха направили своите планове седмици и месеци по-рано.

Мел и Скот вече бяха заминали за Перу. Те се опитаха да убедят Аби да се присъедини към тях, но тя нямаше да отиде никъде без кученцето Сокс. Ерик и Тод тези дни щяха да се отправят към Айдахо, където си бяха намерили работа като водачи по екстремно плаване със сал по река Салмън. След шест месеца в гипс тазът на Ерик бе заздравял и макар че малко накуцваше, той реши, че ще е в състояние да се справи със сал с половин дузина хора на него. „По дяволите — каза Ерик, — щом Мерил Стрийп може да го направи, значи мога и аз!“ За да измъчва гостите около лагерния огън, щеше да вземе новия си акордеон.

И така в началото на юни Аби и Сокс разполагаха с къщата само за себе си. Мястото очевидно не бе чистено от години, прозорците бяха толкова мръсни, че едва се виждаше през тях. Дори нямаше прахосмукачка, така че Аби взе една под наем и прекара следващите три дни в чистене. Това я накара да се почувства като майка си, но поне отклоняваше мислите й. На третата сутрин, точно след като Сокс бе открил една напълно вкоравена пица под дивана във всекидневната, телефонът иззвъня. Номерът, от който я търсеха, беше местен, но й беше непознат.

— Анонимните домакини слушат — пошегува се тя, но след това чу гласа на баща си и едва не затвори. — Къде си?

— В „Холидей Ин“ — отвърна Бен.

— Какво, в Мизула ли? Защо си тук?

— Аби, дойдох да те видя.

— Но защо не ми съобщи предварително? Сега съм малко…

— Аби, миличка, моля те.

Той я попита къде е и дали може да отиде при нея. По причини, които и самата тя не можеше да си обясни, Аби не искаше да го вижда. Вероятно просто за да го нарани, да го държи в неведение за неща, които той можеше да си мисли, че като баща има право да знае. Каза му, че ще се срещнат във фоайето на хотела след час и затвори телефона.

Веднага съжали за това и едва не му се обади, за да го предупреди, че няма да отиде. Обаче не беше го виждала цели пет месеца — от онази ужасна вечеря преди Коледа. А не искаше той да си мисли, че е голяма работа. Не, щеше да отиде, за да му покаже колко малко означава той в живота й сега.

Дотам се стигаше най-много за десет минути пеша през моста, така че прекара останалите петнадесет в трескаво обмисляне на ситуацията. Сърцето й биеше лудо, чудеше се какво ще му каже и колко добронамерена трябва да бъде. Взе душ, изми си косата, после прекара поне двадесет минути, докато реши какво да облече, като през цялото време се укоряваше, че е глупаво, защото кого го е грижа как изглежда тя. Наистина какво значение имаше, по дяволите! Нахлузи една рокля, след това я смени с друга, после се спря на сини дънки и бяла фланелка с дълги ръкави.

Сокс вече се държеше доста добре, като го извеждаше на разходка. Кученцето даже не се нуждаеше от каишка, просто подтичваше след нея. Ала движението по моста можеше да го уплаши, така че за по-сигурно му я сложи.

Видя баща си, преди той да я забележи. Всъщност Бен погледна веднъж към нея, но не я позна, вероятно защото не знаеше за Сокс или защото тя беше със слънчеви очила и бе подстригала косата си. Баща й стоеше отвън под голямата циментова козирка, а току-що беше пристигнал пълен автобус с туристи, така че пред входа беше оживено. Беше по-слаб, а косата му — по-дълга. Постоянно поглеждаше часовника си.

— Здравей! — рече той, когато най-сетне я видя.

Приближи се до нея, прегърна я и я целуна и така омаломощи волята й да не отстъпи, да не се разплаче и да не се вкопчи в него. Но момичето някак си успя да се овладее. Отвърна му единствено с формална прегръдка. Нямаше да му даде повече — нито целувка, нито сълзи! Нищо. Баща й я хвана за лактите, за да я разгледа. Аби видя, че той полага усилия да не се разплаче.

— Как я караш, миличка?

— Чудесно. А ти как си?

— Добре съм. А още по-добре, че те виждам. Хей, какво е това куче?

— Казва се Сокс.

Бен клекна да го почеше зад ушите, а то се извъртя и заподскача, опитвайки се да близне лицето му.

— Хей, приятелче, вече съм се измил.

Той предложи да отидат някъде да обядват, но Аби отвърна, че с кучето това е невъзможно. Така че тръгнаха нагоре по „Норт Хигинс“ да си купят сандвичи и сок, после се върнаха обратно до Карас Парк, седнаха на тревата, с лице към реката, и си направиха пикник. Там имаше скулптура на огромна пъстърва, която по някаква причина уплаши Сокс. Той постоя, лаейки към нея, но после видя катерица и я подгони. Тя се покатери на едно дърво, под което кучето остана през следващия половин час, извило глава нагоре, скимтейки от време на време.

Баща й задаваше много въпроси за колежа и с какво се занимава сега, а тя му отговаряше хладно. Информативни отговори, лишени напълно от каквото и да е допълнение, което можеше да се изтълкува като ентусиазъм или емоция. Освен това остана със слънчевите си очила, така че той не можеше да види очите й. Разбра, че баща й постепенно си даде сметка за това, защото след известно време сякаш въпросите му се изчерпаха. Оживлението напусна лицето му и накрая той просто се загледа над реката, мълчаливо дъвчейки сандвича си.

— Е, как е новият ти живот? — попита тя кисело.

Бен се обърна и я гледа известно време, преди да заговори:

— Аби, толкова съжалявам.

Тя се изсмя и погледна встрани.

— Знам колко много те нараних. Колко нараних всички ви.

— О, наистина ли? Знаеш ли какво? Мисля, че нямаш ни най-малка представа.

— Аби, недей…

— Не, ти недей! Ти ни съсипа. Съсипа всичко, което имахме. И мислиш, че можеш да се появиш тук, да кажеш няколко мили думи и да оправиш отново нещата. Добре, но не можеш, разбра ли? Изобщо не можеш, така че — майната ти!

Никога през живота си не беше псувала пред него и грубостта й го шокира. Но и тя изглеждаше не по-малко изненадана от тона си. Да не говорим за хората наоколо. Те впериха погледи в тях и Аби беше страхотно удовлетворена, като видя колко го притесни това. Нека да гледат, нека да чуят, нека копелето да се гърчи! Вече бе на ръба на сълзите, така че рязко стана и бавно тръгна през тревата, за да вземе Сокс от неговия наблюдателен пост под дървото. Когато се върна, баща й също се бе изправил.

— Скъпа, моля те… Не сме първото семейство, на което това се е случило.

— О! И значи ли, че всички трябва да се чувстваме по-добре?

— Не, разбира се. Това, което исках да кажа…

— Слушай, татко. Ти не ми съобщи, че ще идваш…

— Щеше да ми кажеш да не стъпвам при теб.

— Добре, във всеки случай аз трябва да ходя някъде.

— Наистина ли?

— Да. Какво, да не намекваш, че лъжа?

— Тогава да се срещнем по-късно, може би на вечеря?

— Съжалявам, не мога.

Той изглеждаше толкова смазан и нещастен, че тя едва не се предаде.

— Аби…

— Татко, трябва да вървя.

Гушнала Сокс, дъщеря му пристъпи към него и го целуна леко по бузата. Бен се опита да я задържи, но тя не му разреши и се отдръпна.

— Чао.

— Аби…

Тя се извърна и забързано пое към моста, а после изтича нагоре по стълбите към улицата, без да се обърне нито веднъж. Чудеше се дали той ще я последва. Но когато стигна по средата на моста и погледна назад към мястото, където бяха, видя, че баща й бавно се отдалечава. Вървеше през парка с наведена глава, връщайки се в хотела.

По-късно, когато спря да плаче, Аби се обади на майка си и й разправи какво се бе случило. Каза й колко я е разстроило това и как невероятно и егоистично било от негова страна просто да се появи ей така, неочаквано. Сякаш след това, което бе направил, можеше само да щракне с пръсти и всички да дотичат. Майка й я изслуша, възкликвайки точно на място, но Аби имаше чувството, че не я слуша със симпатията, която заслужава.

— Искам да кажа — вметна дъщерята, — не мислиш ли, че поведението му е изумително?

— Скъпа, той е твой баща.

— Какво?

— Много те обича. Може би трябва да му дадеш възможност.

— О, искаш да кажеш, че аз съм тази, която е безразсъдна?

Майка й въздъхна и уморено отговори, че не е така. Опита се да обясни какво е имала предвид, но Аби наистина не искаше да слуша. Господи! Жена да извинява съпруга си, който току-що я е напуснал — това си е вече сюрреалистично! Майка й смени темата и я попита дали скоро ще си дойде вкъщи. Аби отговори, че още не е решила, но вероятно ще остане в Мизула и ще си намери работа.

— Какво ще кажеш двамата с Джош да дойдем да те видим? Бихме могли да отидем заедно на някое хубаво местенце.

— Разбира се.

— Добре, нека и двете да помислим за това. О, едва не забравих, търси те някакво момче, което каза, че сте се срещнали в Сиатъл. Ралф, мисля, че каза.

— Ролф ли?

— Точно така, Ролф. Ще се обади отново. Да му дам ли номера на мобилния ти телефон?

Аби помисли за момент. Не беше се сещала за него от месеци.

— Разбира се — отговори накрая. — Нямам нищо против.