Никълас Еванс
Разделени (12)

11.

Ив никога не бе имала намерение да удържи обещанието си и да позвъни на семейство Купър. Дори след като го направи, не й се щеше да анализира мотивите си. При цялата болка, която скоро щеше да се развихри, тя не искаше да мисли за себе си като за неин инициатор. Вместо това, предпочиташе да вярва, че всичко е дело на съдбата. Ако не тогава и по този начин, съдбата несъмнено щеше да намери друг начин да събере нея и Бен Купър.

През седмицата във „Вододелът“ двете с Лори бяха станали новите най-добри приятелки на всички и Ив бе трогната от тяхното топло посрещане. Сара по-специално се бе погрижила да ги привлече още в самото начало. Ив я хареса доста, но не повече, от която и да е от останалите жени. Беше интересна, духовита и очевидно много умна, но у нея имаше лека резервираност — не че се големееше или държеше с превъзходство, просто беше малко студена и недостъпна. Създаваше впечатление, че дори и да си прекарал с нея десет години на пустинен остров, няма да си разкрил каква е в действителност. Обаче имаше нещо у съпруга й, към когото Ив се почувства странно привлечена.

Това не стана веднага. Истината бе, че отначало сред всички нови лица в ранчото тя не му обърна голямо внимание. Ала със сигурност той беше един от най-интересните мъже там. Тя хареса неговото артистично отношение към живота, начина, по който я разпитваше за Пабло, за работата й, за Санта Фе. И наистина изглеждаше заинтересуван от отговорите. Но след седмицата, макар че бяха разговаряли само два-три пъти, Ив започна да усеща странна връзка помежду им.

В групата, когато Том Брадсток или някой друг ораторстваше, двамата с Бен улавяха погледите си, разменяха си по някоя иронична усмивка. Бяха говорили много за живопис и нямаше съмнение, че тя бе поласкана от интереса му към нейната работа. Ала това, което я бе развълнувало най-много — осъзна го едва по-късно, — бе неговата тъга.

Но той беше женен. Колко щастливо — Ив не можеше да каже, ала това не променяше нещата. За нея Бен беше табу, тя винаги стриктно бе избягвала романтично обвързване с женени мъже. Не толкова от морални скрупули, а защото знаеше от опита на няколко свои приятелки, че то почти винаги завършва със сълзи.

На стената над телефона в кухнята й в Санта Фе имаше корково табло, отрупано с безразборно забодени стари бележки и списъци с покупки, снимки и пощенски картички, заедно с последната рисунка на Пабло. Сред този хаос, който Ив никога не бе успявала да оправи, беше и поканата за откриването на изложбата на приятеля й Уилям. Галерията бе една от важните в Сохо, това бе негова първа самостоятелна изява и той беше кълбо от нерви, звънейки й почти всеки ден за морална подкрепа. В съседство с поканата бе забодено късчето хартия, на което Сара бе написала техния телефонен номер. Една сутрин в средата на юли, след като Уилям й бе позвънил, Ив спря поглед на номера, взира се известно време, после вдигна слушалката и го набра.

Отговори Сара. Прозвуча искрено зарадвана, че я чува. След по-нататъшното обсъждане, по време на което Ив без никаква основателна причина си даде сметка, че отново се преструва, че харесва мюзикълите, бяха надлежно купени четири билета за „Целуни ме, Кейт“. Четири, защото Уилям, който наистина си падаше по мюзикъли, настоя да бъде кавалер на Ив. За времето след спектакъла бе резервирана маса в заведение на „Медисън“, наречено „Ла Гулю“, което Ив не познаваше, но Сара я увери, че ще я заплени.

Когато таксито на Ив спря пред театъра и тя видя под светлината на лампите Бен Купър да чака отвън, криейки се от дъжда заедно с мнозина други, предположи, че Сара вече е влязла или още не е дошла. Внезапно изпита стеснение и щеше да помоли шофьора да продължи и да заобиколи квартала, но чакащите хора се развикаха за таксито. Тя плати и слезе от него. Нямаше чадър и се затича колкото можеше по бързо между локвите, но въпреки това се намокри.

Той я видя едва когато наближи. Обърна се и погледът му се спря на нея, а начумереното му до този момент лице се озари от толкова топла и приветлива усмивка, че нещо в нея се преобърна. Опитаха да се целунат по бузите, но и двамата обърнаха глави на една и съща страна, така че лицата им се сблъскаха и те едва не се докоснаха по устните. Пошегуваха се за дъжда и натовареното движение и след това тя му каза, че съжалява, но Уилям не бил с нея. Някакъв голям немски търговец нахлул в галерията точно преди затварянето й и заявил, че иска да купи цялата експозиция.

— Трябваше да се обадя, но беше твърде късно.

— Ние също искахме да ти позвъним, но Сара не успя да намери номера на мобилния ти телефон.

— Тя вътре ли е?

— Не, също е възпрепятствана. Някакъв досаден автор, който трябваше да има представяне утре в книжарницата, току-що се отказа. Поканила е стотина души, а няма да има кой да говори пред тях. Така че сега е загряла телефона, опитвайки се да намери някого друг. Бясна е, защото с такова нетърпение очакваше да те види.

Значи щяха да бъдат сами. И въпреки че и двамата си зададоха въпроса дали да не отложат нещата и всеки да тръгне по пътя си, беше ясно, че никой от тях не го желаеше. Бен подаде двата излишни билета на млада двойка от опашката, като не им разреши да му ги платят.

Представлението беше прекрасно. Как би могла да си мисли, че не обича мюзикъли? Излязоха навън развеселени и заявиха, че не са разбрали откъде са се пръкнали всичките тези чудесни песни. Все още валеше, но някак си успяха да намерят такси. Отново, както си му е редът, се запитаха един друг дали трябва да приключат за деня и да се разотидат по домовете. Но, разбира се, не го направиха. Ив седеше до него на тясната задна седалка на таксито на път за ресторанта. Смееше се и разговаряше за представлението, с допрени бедра в неговите. Никой от двамата не правеше усилие да се отмести. Тя си помисли колко красив изглежда той и как хубаво се усмихва. А после сърдито се нахока.

Ресторантът беше препълнен и те седнаха в един ъгъл до младеж и девойка, които без смущение се целуваха и докосваха. Случайно Ив бе облечена със същата зелена рокля, която бе носила в нощта на рождения ден на Бенджамин. Помисли си колко умен и различен изглежда той в поло и черно напръскано сако.

— Защо всички в Ню Йорк носят черно? — попита тя.

— Може би всички сме в траур.

— За какво?

— За нашата изгубена невинност.

Поръчаха си бифтек и салата и бутилка превъзходно вино „Марго“. Той я попита как е Пабло и тя неусетно му разказа всичко за бащата на момчето — Раул. Как те никога не са били традиционна семейна двойка, а повече добри приятели, които са допуснали грешката да станат любовници. Макар че резултатът бе Пабло, Ив заяви, че това несъмнено е била най-хубавата грешка в живота й.

След това бе негов ред да отговаря на въпроси. Тя го попита за Аби и Джош, а това доведе до дълго обсъждане на семейството му. Ив сподели, че нейните родители все още са щастливо женени и живеят в Сан Диего — място, което не й харесвало много. Бен разказа за баща си и как двамата никога не са успели да постигнат разбирателство.

— Той си мислеше, че съм едно арогантно копеле и вероятно беше прав. Изминаха почти петнадесет години, откакто почина, а аз едва-едва можах да се помиря с него в мислите си. Странно е как тези неща минават през някакви фази. Отначало му бях ядосан. Постоянно си повтарях как той никога не ме обичаше и винаги ме критикуваше. В действителност за известно време наистина го мразех. После някак си това премина и се почувствах просто тъжен. И малко излъган… За това, че ние никога не успяхме да се открием един друг. А сега мога честно да кажа, че го обичам. И знам, че по свой си начин той също ме е обичал. Просто принадлежеше на друго поколение. Тогава не се предполагаше, че мъжете могат да показват чувствата си, както го правим днес. А той се държеше прекрасно с Аби, когато тя беше бебе. Направо я обожаваше. Обичаше да я държи на коляното си и да й разказва приказки. Никога не го бях виждал толкова мил и нежен. Сякаш се опитваше да й даде любовта, която не е бил способен да покаже към мен. — Бен се усмихна. — Мисля, че ако видиш мои снимки като малко дете, ще можеш да разбереш защо му е било трудно.

— Грозноват ли си бил?

— Нещо повече — противен.

— И моите детски снимки са грозни и противни. Приличам на Миси Приси и Барни Голямата жаба.

— Някак си ми е трудно да го повярвам.

— Искаш да кажеш, че сега съм страхотно красива ли?

Беше глупаво да го изтърси, сякаш се опитваше да го сваля. Нещо, което тя изобщо не бе имала предвид. Той се смути, усмихна се и отпи от виното. Двамата влюбени в съседство се хранеха един друг с шоколадов мус.

— Знаеш ли — каза Ив, опитвайки се да оправи нещата, — ако той беше жив днес, вероятно щяхте да бъдете приятели.

— Права си. И аз мисля така.

Ив го попита за майка му и Бен й разказа как той винаги й е бил любимец. Според нея синът й никога не би могъл да стори нещо лошо. Дори да станел сериен убиец, тя пак щяла да намери някакво разумно обяснение за това и да му се възхищава. Нейното обожание, поясни той, пораждало семейни шеги.

— Неотдавна дойде да постои у дома и я повозих с колата из града. Мама седеше на предната седалка, а Аби, Джош и Сара — отзад. Когато успях да паркирам на едно тясно място, което не беше кой знае какво предизвикателство, тя възкликна: „Бен, ти си такъв невероятен шофьор!“ Видях в огледалото как Сара и децата едва сдържаха смеха си. Те и досега го споменават всеки път, когато паркирам проклетата кола.

Ив се разсмя и Бен поклати глава, усмихна се и отпи още една глътка от виното си.

— Хубаво е — въздъхна тя. — Майка ти те обича, това е. Казват, че едно момче никога не може да бъде обичано така, както го обича майка му. Това окрилява.

— Да, обаче грешат. Ходих на терапия в продължение на няколко месеца след смъртта на баща ми. Психотерапевтът ми каза, че ако чувстваш, че си бил обичан за нещо, което знаеш, че е неправилно или фалшиво, ако осъзнаваш, че не си бил супергероя, за когото са те мислили, тогава любовта е без значение. Тя не те окрилява, а просто те кара да се чувстваш измамник. Така че внимавай с твоя син.

— Той паркира колелото си по-добре от всяко друго дете, което познавам — усмихна се закачливо Ив.

Бен беше отказал да й вземе пари за театъра, така че тя тайно плати сметката на връщане от тоалетната. Това малко го подразни, но не се издаде. Навън дъждът бе спрял. Улиците и тротоарите блестяха, а въздухът бе свеж. За пръв път миришеше на есен. Те повървяха две пресечки, а после той внезапно си даде сметка колко късно е станало и че има опасност да изпусне последния влак за вкъщи. Спряха едно такси и Бен помоли шофьора да подкара по-бързо към Пен Стейшън. Когато стигнаха там, Бен мушна една двадесетдоларова банкнота през вътрешното прозорче и се увери, че шофьорът знае къде да я закара.

— Прекарах чудесно — каза Ив. — Благодаря ти.

— Аз също.

Двамата се целунаха по бузите и този път всичко мина добре.

— Ще ти се обадя… — обеща Бен, но бързо се поправи: — Имам предвид, ще ти се обадим, нали?

— Добре. Иди да видиш изложбата на Уилям, ако имаш време.

— Ще опитам, довиждане.

— Довиждане. Предай поздрави на Сара и децата.

Но той вече затръшваше вратата и сякаш не я чу. Ив го видя как тичешком влезе в чакалнята на гарата, докато таксито се отдалечаваше. Тя отпусна глава на облегалката си и се загледа в изцапаната тапицерия на тавана. Както Лори винаги казваше, единствените хубави мъже, които срещала, били или женени, или гейове.

На следващата сутрин Ив позвъни и се почувства едновременно облекчена и разочарована, когато Сара вдигна телефона. Двете споделиха колко съжаляват, че не са успели да се видят. Сара бе открила някакъв по-неизвестен автор, но все още се притесняваше как ще съобщи новината на клиентите си. Ив щеше да лети обратно за Ню Мексико същия следобед, но каза, че идва два-три пъти годишно в Ню Йорк и при следващото си посещение непременно ще се видят.

— И вие с Бен трябва да дойдете някой път в Санта Фе. Доведете и децата — допълни тя.

— Знаеш ли, с удоволствие бих дошла — отвърна Сара. — Никога не съм ходила там.

 

 

По време на полета към къщи и през следващите дни Ив от време на време се улавяше, че мисли за Бен. Призна си колко много го харесва, но не чувстваше копнеж или съжаление. Представата за тяхната обща съдба тепърва щеше да се оформя. През годините беше разбрала, че бленуването носи само болка. И Ив просто прие, че нещата стоят така и не могат да бъдат други.

Ако Бен беше свободен, поведението й едва ли щеше да бъде различно. У него имаше някаква напрегнатост, която я интригуваше, но и плашеше. А точно сега Ив не чувстваше нужда от това в живота си. Тя винаги бе самостоятелна, дори и като малка. Родителите й бяха грижовни, но сдържани, възпитаваха трите си деца в независимост, което Ив оцени едва по-късно като техния най-голям подарък.

Това беше нейното качество, което мъжете погрешно тълкуваха като нежелание за обвързване. Единственият, който някога я бе разбирал напълно, беше Раул, който очевидно имаше същия характер. Дори и през двете години, в които живяха заедно, те бяха отделни души. Като пътници, чиито различни маршрути са съвпаднали за кратко.

Преди Раул тя бе живяла сама. Беше изпитвала болка, но никога — самота. Винаги имаше своята работа и приятелите си, а понякога, когато й се струваше правилно и необременяващо, те биваха и любовници.

Десетина дни след като се върна от Ню Йорк Бен Купър изчезна от мислите й, а Ив се потопи в своя живот в Санта Фе. Но точно тогава една нощ ненадейно го сънува. Беше в театър, не толкова бляскав и голям като този, в който бяха, а спектакълът бе по-младежки, отколкото този на Бродуей. Ив не беше сред публиката, а на сцената. Беше неин ред да играе, обаче не бе имала време да научи репликите си. Тогава видя Бен на първия ред, седнал до възрастна жена, която тя не познаваше. Той изговаряше нещо, опитвайки се да й подскаже думите, но Ив не успяваше да ги чуе и безпокойството й нарастваше. Точно в този момент се събуди.

Същата сутрин, като се връщаше вкъщи, след като бе оставила Пабло в яслите, тя спря да си купи вестник от павилиона в търговския център на Гарсия стрийт и там се сблъска с Лори. Докато пиеха зелен ментов чай в слънчевия двор, тя й разказа съня си. През седмицата, която бяха прекарали в Монтана, двете бяха стигнали до общото мнение, че Бен Купър е един от най-привлекателните мъже в ранчото и Лори с престорена завист вече бе изтръгнала подробен разказ за вечерта им в Ню Йорк. След дванадесет години аналитична психология тя се смяташе за нещо като експерт по въпроса за тълкуване на сънищата. Този, заяви тя, бил ясен като бял ден.

— А какво беше поведението на възрастната жена, която седеше до него? — попита Лори.

— Поведението й ли?

— Как се държеше? Усмихваше ли се, мръщеше ли се?

— Не знам.

— Ив, важно е. Това е била майка му. Ти очевидно искаш да знаеш дали тя одобрява. Затова е била там.

— Аз не съм я завела, той го беше направил.

— Не го приемаш сериозно.

— Знам. Както и да е, какво да одобрява?

— Теб и Бен.

— Лори, остави ме на мира! С Бен нямаме нищо общо.

Но дори когато го изрече, някакъв вътрешен глас й нашепна, че ще има.

 

 

Бен си резервира стая в хотела точно от другата страна на „Плаза“, мрачно и скромно място, което е познавало и по-добри времена. Беше го избрал направо от туристическия справочник, в който се твърдеше, че Джон Кенеди и Ерол Флин са отсядали там. Той тръсна чантата си в тясната и прекалено гореща стая и в този миг му хрумна, че изборът му на квартира може да е повлиян от подсъзнателната нужда да се оприличи на двамата славни донжуановци.

Имаше свободно време, но не се обади на Ив да подрани за срещата, защото реши, че ще изглежда твърде нетърпелив. Самолетът от Канзас беше кацнал по-рано и независимо от снега и от тълпите подранили съботни туристи и скиори на летището, той бе пропътувал с колата разстоянието от Албъкърки за малко повече от час. Междущатското шосе беше чисто и единственият риск бе, че очите му постоянно се отклоняваха на запад, отвъд призрачно белия пейзаж към аления залез.

Снегът му бе дал повод да наеме кола комби, червен „Форд Експлорър“, която го караше да се чувства по-як и уверен като каубой от Дивия запад. Това усещане се подсилваше и от якето му на червени и черни квадрати, туристическите обувки и черната скиорска шапка от полар. Всичко бе купил в Мизула миналия месец, когато бяха завели Аби да разгледа университета в Монтана. Бен щеше да сложи в багажа „Стетсъна“ си, но си помисли, че няма да има куража да го носи. Вярваше, че със скиорската шапка изглежда по-хипарски, макар Аби да каза, че тя просто му придава вид на застаряващ престъпник.

Все пак се радваше, че бе дошъл подходящо облечен. Отново започваше да вали сняг и като се качи обратно в колата, термометърът й му показа единадесет градуса под нулата. Без да проверява на картата, Бен си запробива път през уличното движение към „Пасео де Пералта“.

Бяха изминали дванадесет години, откакто за последен път бе идвал в Санта Фе. Навсякъде бе поставена празничната украса. Но дори и в тъмното откри, че все още си спомня основния план на града и скоро видя знака, който търсеше. Зави и подкара бавно нагоре по хълма, после намери място за паркиране и продължи пеша. Снежинките бяха пухкави и при пълното безветрие се рееха във въздуха, сякаш времето и земното притегляне бяха изчезнали. Снегът приятно проскърцваше под обувките му и като че ли правеше задачата му още по-дръзка.

Каниън Роуд беше като коледна филмова снимачна площадка. Лампички грееха в клоните на дърветата, по протежение на кирпичените фасади на магазините и галериите. Витрините бяха пълни с клонки от ела, където и да погледнеше, виждаше нанизи от червени лампички с формата на чушлета и малки свещи в книжни торбички. На един уличен ъгъл имаше дори група хора, които пееха неразбираеми коледни песни около малък огън. Бен очакваше всеки момент да чуе някой да извика: „Стопкадър!“.

Той си спомняше художествените галерии, но те сякаш се бяха размножили и повечето още бяха отворени. Приличаха на Аладинови пещери, изпълнени с топлина и колорит, а витрините им хвърляха отблясъци от жълта светлина върху заснежения тротоар. Единствения път, когато бе идвал тук, Бен си беше обещал, че ако някога реши да си изкарва хляба с рисуване, ще дойде да живее на това място. Някои от изложените картини бяха хубави, но имаше и аматьорски. Въпреки това се тълпяха туристи от цял свят и плащаха високи цени. Изглеждаше, че можеш да продадеш почти всичко, щом е голямо, блестящо и с добра рамка.

Той още не можеше да повярва напълно, че е тук. Сякаш наблюдаваше обувките на някакъв друг мъж да го водят нагоре по ветровития хълм, някой по-самоуверен и безразсъден негов двойник. Същия, който бе провел телефонните разговори, бе намерил подходящия нехаен тон, бе й казал, че пристига в Канзас да посети майка си, която не е добре, и че оттам е на един хвърлей със самолет. И ако Ив проявява интерес, може да се срещнат, за да обсъдят няколко стенописа, които тя би могла да направи за фоайето на един вълнуващ нов проект, който разработват той и Мартин в Колд Спринг Харбър. Може би тя ще може да изпрати с Федерал Експрес някои снимки на последните си творби? Беше шокирал и самия себе си. Кой беше този мъж? Знаеше ли той наистина какво иска?

Това, разбира се, не беше първата му забежка. Бен още си спомняше подмладяващата тръпка на очакването, първоначалното оживление, което елиминираше всякаква предполагаема вина. А и трябваше ли да я изпитва? Само два пъти за всичките години на брака им той бе изневерил на Сара, но то бе толкова рядко прегрешение, че в очите му изглеждаше като доказателство за едно почти непорочно въздържание.

Познаваше много мъже, например Мартин, които постоянно изневеряваха. Те никога не пропускаха възможности, даже активно ги търсеха. Бен беше ставал свидетел на това, когато двамата биваха на конференции. Беше го виждал как си набелязва някоя подходяща млада жена по време на коктейл или в хотелския бар. Мартин твърдеше, че може да ги разпознае от сто метра. Определено впечатлен от действията му, Бен го наблюдаваше как им се представя, как веднага ги разсмива, как ги слуша доверчиво и съсредоточено, създавайки интимност, подобно на градинар, който се грижи за любимото си цвете. И в девет от десет случая успяваше. Е, може би не в девет, но в шест или четири — със сигурност.

— Номерът е да не се притесняваш, че може да бъдеш отхвърлен — обясни му веднъж Мартин. — Дори тези, които казват не, обикновено са поласкани, че си ги попитал.

Бен завиждаше на лекотата, с която го правеше, на липсата на притеснение и обвързаност. За Мартин това бе просто секс. Той и Бет, която или заслужаваше „Оскар“, или бе действително единствената в Насо Каунти, която не знаеше за изневерите на мъжа си, вероятно щяха да бъдат женени вечно. Но в двата случая, когато бе направил забежки — веднъж с една млада адвокатка от Куинс, която по онова време работеше за него по изготвянето на нотариален акт за прехвърляне на имот, а втория път с по-възрастна, омъжена жена, която бе срещнал в тенисклуба — Бен в крайна сметка се бе влюбвал. И главно защото нямаше намерение да напуска Сара и най-вече децата, които тогава бяха още много малки, нито една от любовните му авантюри не бе траяла дълго. И двете бяха приключили с ожесточение. Беше цяло чудо, че никой не разбра. Единственият човек, на когото Бен бе говорил за тях, беше Мартин.

— Знаеш ли какъв ми е проблемът? — довери му той в момент на пристъп на самосъжаление. — Явно не умея да отделям любовта от секса.

Мартин се изсмя.

— Моят проблем пък е, че никога не съм могъл да ги свържа.

Така че ето го пак там — в сърцето си той бе отново готов да стане прелюбодеец. Все още не бе напълно сигурен, че е влюбен, но беше на път да го стори. И това бе странно. Та той едва познаваше тази жена. Въпреки че можеше да каже още във „Вододелът“ и определено онази вечер в Ню Йорк, че тя го харесва и че между тях има дори лека тръпка, това не означаваше нищо. Може би трябваше просто да я забрави. Да бъде мил, но делови. Да пийнат, да поговорят за стенописите и да отлети за вкъщи.

Ала още щом я видя, Бен разбра, че нещата няма да се развият така. Уморен от обиколката си из галериите, той седеше пред коктейл „Маргарита“ в задния ъгъл на бара, където бяха уговорили срещата си. Помещението беше дълго, тъмно и тясно, с лакиран дървен под и картини на всеки сантиметър по стените — явно нямаше измъкване в Санта Фе. Бен видя вратата да се отваря и Ив се появи сред снежинките, влетели от внезапния порив на вятъра. Носеше смачкана и изцапана стара каубойска шапка и голямо, пристегнато с колан палто от дебел тъкан плат в тъмночервено и зелено. Ив свали шапката си, изтърси снега от периферията и стръска коса. Един от мъжете, седящи на бара, когото тя очевидно познаваше, каза нещо, което Бен не можа да чуе, и Ив се засмя. Сетне отиде при мъжа, който я прегърна с една ръка и я целуна, а тя сложи длан на рамото му и остана за малко да поговори и да се посмее с всички.

После един от мъжете се завъртя на стола си и посочи Бен, а тя погледна в тази посока, усмихна се и тръгна към него. Той я гледаше, докато тя премина през помещението. Светлината на лампите се отразяваше в очите й, които през цялото време не се откъсваха от него. Усмивката й се промени малко, ставайки едва доловима, сякаш някаква преценка или предупреждение й бяха минали през ума. Но след това отново разцъфна, все така топла, ала вече по-сдържана.

Бен се изправи и каза „здравей“, но тя не отговори. Просто се наведе през масата, сложи дланта си върху ръката му и притисна студената си буза до неговата, а ароматът й едва не го накара да изстене. Галерията на Лори, каза тя, е точно отсреща, но е на затваряне. Така че той остави своята „Маргарита“, грабна палтото си и я последва навън. Лори я нямаше, но бе оставила бележка за Бен, в която се казваше, че за всички летовници от „Вододелът“ има десет процента отстъпка.

Картините на Ив — два огромни триптиха с маслени бои — висяха, осветени с приглушена светлина. Каменни стени се виждаха в дъното на галерията. Картините й бяха много по-внушителни, отколкото изглеждаха на снимките, които бе изпратила. По-големият триптих носеше наименованието „Божие наказание“. Изглеждаше почти библейски, цветовете му бяха плътни и тъмни — пурпурно, индиго и тъмен кармин. На страничните две картини бяха изобразени животни от различни видове, нарисувани в по-светлите нюанси на слоновата кост и сивото, бяха сгърчени и оплетени сред корени, сякаш завихрени от силен вятър. В централното табло, в кръг от светлина, бе изобразена изправена на задните си крака огромна крилата фигура — отчасти кон, отчасти човек, отчасти влечуго. Излъчваше сила, но и доброта. Бен бе шокиран и развълнуван, но не знаеше какво да каже, освен че е прекрасно, необикновено, че притежава учудваща сила. „Преддверието на офиса на застрахователната компания в Лонг Айланд може би се нуждае от нещо по-банално“ — помисли си той.

Върнаха се в бара и седнаха на същата маса. Бен поръча чаша червено вино и друга „Маргарита“ за себе си. Двамата разговаряха около час, без да млъкнат. За времето, за Пабло, за това какво са правили в Деня на благодарността. За пътуването му миналия месец с Аби до Мизула, когато трябваше да проверят университета, и как тя планира да прекара идващото лято, като работи за Грийнпийс. И, разбира се — за тези измислени стенописи, които бяха претекстът му да бъде тук в тази снежна и нереална нощ в Санта Фе. Всичко бе така лесно. Разбираха се един друг, смееха се на едни и същи неща, спомняха си малки подробности от живота си. Тя дори се пошегува с него, като го попита къде е паркирал и колко добре се е справил с това.

Когато огладняха, се преместиха на маса край камината в подобния на лабиринт ресторант, който бе в съседство с бара. Ядоха скариди и пикантно печено пиле с грах, като продължиха да говорят. Ив бе облечена със стари сини дънки и сиво-зелена кашмирена жилетка, която скоро свали заради топлината от огъня. Под нея носеше близка по цвят блузка без ръкави, която подчертаваше бюста й. С голи рамене под светлината на свещите тя изглеждаше смущаващо красива. Бен едва сдържаше възхищението си.

Ако Ив не се чувстваше по същия начин — удобно и свободно като него, — може би нямаше да го каже. Беше коментар, от тези, които карат мъжете да се заковат на място. След като приключиха с яденето, за пръв път тази вечер между тях се възцари мълчание. Те останаха да седят, гледайки се по начин, който сякаш казваше: „А сега какво?“. Тогава Ив отпи от виното си, остави чашата и заяви:

— И така, Бен, кажи ми защо в действителност си тук?

Изрече го нежно и с усмивка, която не беше нито подигравателна, нито укорителна. Но вместо да се изчерви от неудобство, след кратко мълчание, без да отмести поглед от очите й, той й отговори простичко, че се е влюбил в нея. Каза й, че от нощта на тържеството по случай рождения му ден във „Вододелът“ не е спирал да мисли за нея, че никога досега не е бил толкова силно привлечен от жена.

С това удивително признание Бен учуди дори себе си. Не беше го репетирал, нито планирал. То не беше версия на майсторската сваляческа техника на Мартин. Разбира се, даде си сметка какъв глупав риск поема и че нищо друго не би могло да я изплаши повече. Но не спря.

Вместо това, със спокоен, овладян глас продължи да й разказва как след вечерта, която бяха прекарали заедно в Ню Йорк, той просто полудял. Питал се какво да прави и как да я види отново. Няколко пъти се опитвал да й напише писмо, но не бе успял да намери правилните думи.

Сега говореше повече на ръцете си, сключени на масата пред него. От време на време вдигаше очи, за да прецени ефекта от думите си, но единственото, което можа да долови, беше нещо като сдържана изненада. После, точно когато свършваше, тя погледна пръстите му и Бен си даде сметка, че през цялото време бе въртял брачната си халка.

Усмихна се и сви рамене:

— Ами това е.

Настъпи дълга тишина. Ив се облегна назад и го загледа.

— Не знам какво да кажа — прошепна накрая тя.

— Ти ме попита защо съм тук, значи очевидно знаеше, че не е само заради снимките. И си помислих: по дяволите, защо да се преструвам?

Ив взе чашата си с вино и отпи, като не сваляше поглед от него.

— Значи в крайна сметка не те е интересувала моята работа.

— Картините ти са великолепни.

— Е, ще получа ли поръчката?

— Ако я искаш.

— Единствено тя е от значение.

Поседяха малко, като се усмихваха един на друг.

— А сега не се ли предполага да кажеш, че Сара не те разбира?

— В интерес на истината, мисля, че ме разбират Вероятно твърде добре. Просто вече не сме същите хора. Ще ти бъда много благодарен, ако покриеш раменете си.

Тя бавно облече жилетката си.

— Кажи ми правиш ли го често?

— Не.

— Аз не мисля така.

— Благодаря ти.

Сервитьорката дойде, за да ги попита дали са приключили, и остана озадачена, когато те се разсмяха. Бен помоли за сметката. Когато жената си отиде, Ив се пресегна през масата и хвана ръката му.

— Бен, аз много те харесвам. Но никога не съм се забърквала с женен мъж и няма да го направя и сега. Ако беше свободен, можеше да е различно.

На улицата те се целунаха за довиждане като приятели и тя се отдалечи нагоре по хълма, без да погледне назад. Снегът беше престанал да се сипе, но той трябваше да почисти двадесетината сантиметра, натрупани върху предното стъкло на колата. Карайки към хотела, изпитваше момчешко въодушевление. На следващата сутрин, докато самолетът му се носеше в кобалтовото безоблачно небе, Бен гледаше надолу към планините. Бяха нагънати като белези от рани по бялата пустош.

И в този миг усети просветление.

Отиваше си вкъщи, но това бе дума, чието значение вече се бе променило. Място, което в сърцето си вече бе напуснал. Въпреки че Ив в действителност не го бе казала, той разбра, че щеше да го приеме, ако е свободен.

А с него това вече се случваше.