Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (9)

Глава седма

Симони се облегна на гредата до койката си, извади личния си компютър от джоба си и включи рекордера му. След това, възползвайки се от факта, че нито Рама, нито Краке бяха наоколо, започна да говори.

— Ден трети на борда на добрия кораб Бети — каза той, а гласът му звучеше тенекиено заради тясното помещение. — Много шепнене и поглеждане крадешком. Всички заедно крият някаква проклета голяма тайна, но никой не иска да ми я каже.

„Частично, защото ме мразят от дъното на душата си“ — помисли си Симони. Но не го каза.

Беше започнал да прави ежедневни отчети в дневника си още преди години, доста преди да започне да търси Рипли. Не беше нищо дълго или сложно, просто така отбелязваше къде е бил за бъдещи цели.

Отначало го беше чувствал като задължение — нещо, което правеше, защото изглеждаше като добра идея. Постепенно, толкова плавно, че въобще не беше усетил кога стана, задължението се превърна в разтуха за него — елемент на позната устойчивост в иначе неустойчивото му съществуване.

А по-късно дори се превърна в нещо повече — ако не направеше поредното записване, се чувстваше празен и дезориентиран, все едно нещо липсваше в живота му.

— Разбира се — каза Симони, — единствено въпрос на време е да разбера какво се случва. Тези хора може и да си мислят, че могат да ме държат на тъмно за неопределен период от време, но това е, защото не ме познават.

Все още избираше следващите си думи, когато чу как вратата се отвори със стържене. Скривайки компютъра си и поглеждайки от ръба на кревата си, видя, че си има гост.

Беше Рипли.

Опита се да разчете изражението на лицето й, но не успя. Тя винаги изглеждаше все едно се чуди дали да се усмихне или да му откъсне главата и в момента не правеше изключение.

— Какво мога да направя за теб? — попита той.

Първия път, когато Рипли го видя, долу в товарното, беше наклонила глава, за да го разгледа, така, както би направило куче. Отново го направи, а очите й дълбаеха в неговите.

— Защо го правиш? — попита го изведнъж.

Симони я погледна.

— Искаш да кажеш… защо пиша?

Рипли кимна.

Той сви рамене.

— Ами с това се занимавам. С това съм се занимавал винаги, още откак бях дете.

— Но защо? — попита тя.

Симони всъщност никога не се беше замислял.

— Защо питаш? — контрира я той.

Рипли се намръщи, а в очите ай блесна искра на гняв. След това се обърна, за да си тръгне.

Внезапно той осъзна глупостта, която беше извършил. Рипли беше единственото му преимущество на кораба, единственото нещо, което стоеше между него и Джонър — а той я беше ядосал.

— Чакай! — каза, скачайки от леглото и тръгвайки след нея. — Извинявай! Моля те!

Тя спря и се втренчи гневно в него. Чакаше, но не изглеждаше като да го прави за дълго.

„Та защо пишеш?“ — запита се Симони наум.

— Предполагам — каза на глас, — че го правя, защото ми харесва хората да ме слушат. Рядко някой го правеше, когато бях хлапе, освен когато знаех нещо, което другите не. Затова откривах разни неща и се забавлявах като говорех за тях. Все още е така.

Изненада се, че успя да го разбере толкова бързо. Изглежда отговорите бяха лежали точно под повърхността, чакащи той да ги измъкне наяве.

— За забавление? — повтори Рипли.

— Малко или много — отвърна той. — Е, плащат ми освен това. Понякога доста добре, в зависимост от това с какъв материал съм се прибрал.

Ноздрите й се разшириха.

— А този път щеше да се върнеш с мен.

„Всъщност, да“ — помисли си Симони. Но съобрази, че няма да е добра идея да го каже. От друга страна, мълчанието също не беше добра идея.

— Точно така — призна си накрая.

Тя се вторачи в него за дълго време, което го караше да се чуди какво мисли да му прави. Накрая обаче тя не каза нищо. Просто се обърна и си тръгна, оставяйки Симони да се чувства точно по същия начин, по който когато го намери.

Незадоволен.

Илайджа Пандор манипулираше по контролния панел на свободно стоящата конзола в центъра на отсека за доставки на колонията и размишляваше върху факта, че не е от хората, на които пречат чуждите недостатъци — дори когато ставаше въпрос за някой толкова самонадеян и безотговорен като Тристан Бенедикт.

Затова, когато Пандор получи нареждане да провери криокапсулата от Гама, той се съгласи, без да задава въпроси. Макар че знаеше, че първо е наредено на Бенедикт да го направи.

Не беше първият път, в който Бенедикт успяваше да изклинчи от работа, и нямаше да е последният — не и докато Филип продължаваше да се отнася към старото си приятелче по-добре, отколкото към другите си колеги. Пандор не го разбираше. Бенедикт не беше по-мил с Филип, отколкото с някой друг, но Филип продължаваше да го глези.

Този път поне имаше положителна страна на дяволиите на Бенедикт. Вместо да подменя филтрите на вентилационните шахти, което трябваше да прави днес, както на всеки шест седмици, щеше да е първият, който ще види какви благинки са им пратили от Гама.

С тази съблазнителна мисъл наум, той гледаше как вратите на преддверието под него се отварят, позволявайки на металната платформа да се издигне, докато не стигна палубата. Сребристата криокапсула, която беше добре захваната в прегръдката на платформата, проблясваше в светлината на лампите.

Все още действайки чрез конзолата си, Пандор разгъна чифт механични щипци от тавана и ги използва за да облекчи платформата от бремето й. След това накара щипците да се завъртят на подобната си на тазобедрена става сглобка и постави тръбата на една маса с колелца от неръждаема стомана.

Още преди платформата да успее да се прибере в преддверието и щипците да се сгънат на тавана, Пандор вече разглеждаше изписаното с червени букви на четеца, който служеше за докладване на статуса на тръбата.

Теменужки, помисли си, слагайки отметка на първа точка в списъка си. Гоголак щеше да е щастлива. Тя обичаше теменужки — казваше, че й напомняли за някакъв мъж, с който излизала някога.

Не, че Пандор вярваше, че Гоголак изобщо е излизала с някого в целия си живот, било то в присъствието на теменужки или не. Но нямаше да е той човекът, който да подлага на съмнение историята на жената. Имаше достатъчно дрязги в колонията и при сегашното положение, достатъчно караници за разни неща, които рядко бяха значими. Последното нещо, което искаше, беше да добави още една причина за спор.

Деактивира криогенната система, която съхраняваше растенията по време на пренасянето им с натискането на едно тъмносиньо бутонче до четеца. След това натисна второ бутонче, този път яркозелено, за да отвори капсулата.

С отварянето на капака от вътрешността й излезе със звук като въздишка влажен, благовонен въздух. Да, помисли си ботаникът, определено има теменужки. Едва, когато капакът се отвори изцяло, той видя, че вътре има още нещо освен растенията.

Беше в десния край на тръбата. Овоид, толкова голям, че едва се побираше в пространството, което му осигуряваше капсулата. Беше синкавочерен на цвят, с кожеста текстура и изпъкнали оребрени ивици, които започваха от горния край и стигаха до долния. Ботаникът го сметна за някакъв вид пъпеш на пръв поглед.

След това премисли.

Защото докато го гледаше, нещо се случи с горния му край. Кожестата повърхност започна да се разцепва под формата на хикс, все едно някакъв невидим нож я режеше. След това образувалите се капачета — всичките четири — се разтвориха едновременно, разкривайки нещо, намиращо се във вътрешността.

Беше бяло и изглеждаше лепкаво. И буцесто. Пандор се наведе над него, за да го разгледа по-добре.

— Какво си имаме тук? — попита на глас.

Изведнъж нещо изскочи от овоида към него и сграбчи лицето му. Залитайки назад, той усети как падна и удари главата си в нещо твърдо.

„Махни го!“ — помисли си и се опита да го отскубне с ръце от себе си.

Но нещото не се махаше. Колкото повече дърпаше ботаникът, толкова повече се бореше то да удържи хватката си.

Порив на паника се надигна в гърлото му, Пандор поддаде на натиска й и закрещя. Трябваше да спре почти веднага обаче — защото нещо се опитваше да влезе насила в устата му.

„Не!“ — помисли си отчаян, знаейки, че ще се задуши до смърт, ако го оставеше да влезе.

Въпреки начина, по който нещото се беше захванало за лицето му, той успяваше да диша през носа си. „Това ще свърши работа“ — самоубеждаваше се той. „Ако мога да дишам, ще успея да издържа, докато не ме намери някой.“

Пандор започна да се успокоява с тази надежда, когато усети ужасяващо притискане около гърлото си. Чувството беше все едно някой се опитваше да го удуши. Някой силен.

Трескаво премести ръцете си там, където усещаше душенето и усети твърдо, мускулесто пипало. Дращейки го, той се опита да го разхлаби, за да може да диша отново.

То не поддаваше дори на сантиметър, продължавайки да души Пандор, да му отнема животоспасяващия дъх. Накрая той не успя да държи устните си стиснати повече, отвори ги леко и се опита да всмуче малко кислород в измъченото си гърло.

Само мъничко…

Но това беше достатъчно за това, което ровичкаше към устата му, да се вмъкне между устните му. Той се опита да ги затвори отново, но вече беше късно. Нещото беше успяло да се набута вътре и пълнеше устата му с твърдия си настоятелен израстък.

Пандор започна да се дави, а тялото му конвулсивно се опитваше да отблъсне нашественика, но без особен резултат. А момент по-късно, давейки се в ужас и замаян от липсата на въздух, усети как израстъка се спуска подобно на змия надолу в гърлото му.

„О, Боже Господи“ — помисли си той, — „извади го от мен моля те, извади го от…“

Симони седеше на леглото си и говореше със спящия Краке — който не беше по-разговорлив от будния Краке — когато Кал показа глава в стаята.

— Ей, Симони — каза. — Ела с мен.

На него не му се ставаше особено от кревата, но имаше чувството, че Кал иска да му каже нещо — а, ако това беше случаят, той беше повече от готов да слуша.

— Къде отиваме? — попита той, скачайки на палубата.

— Товарното — отвърна Кал. — Имам малко работа там, разни неща, които се нуждаят от заваряване. На кораб като този винаги има неща, които се нуждаят от заваряване.

Той определено й вярваше, като ставаше дума за това.

Кал не каза нищо, докато ходеха по посока на кърмата по главния коридор на кораба. Симони също мълчеше или поне докато не стигнаха товарния отсек.

— Ако трябва да разкрия голата истина — каза той без предисловие, — не разбирам ни най-малко от тези неща. Затова ако мислиш, че мога да ти бъда полезен…

— Не мисля — каза Кал, прекратявайки това му опасение.

— Тогава съм тука поради… някаква друга причина? — попита Симони с надежда в гласа.

Кал не отговори. Вместо това отиде до едно контролно табло, вградено в стената, и прокара пръсти върху сензорния екран, в резултат на което беше плъзването на една празна метална маса през стаята по специални жлебове.

„Търпение“ — каза си Симони.

— Онзи ден — започна Кал най-накрая, — Рипли те попита защо пишеш. Ти поиска да разбереш защо пита.

Симони усети как репортерското любопитство го бодна в корема.

— Точно така — отвърна той, но не прекалено бързо.

Дръпвайки един лост, тя започна да снижава една верига, която държеше част от някаква тежка машина — нещо, което Симони не би могъл да разпознае и след хиляда години — докато частта не се установи стабилно на масата. След това Кал отиде до масата и отвърза веригата.

— Вероятно ти се е сторило странно — каза, — че въобще й пука за теб.

— Ами — отвърна Симони, — честно казано, така е. Тя изглежда прекалено съсредоточена върху важните за нея неща, а аз съм сигурен, че не попадам в тази категория.

— Честно казано — каза Кал, — не попадаш.

Тя прекоси стаята и стигна до едно отделение, подобно на онова, в което репортерът се беше скрил, когато се беше качил на борда, и взе оттам маска и лазерна горелка. Надявайки първото и запалвайки второто, тя се приближи към проблемната машинна част.

Вдигайки ръка, за да предпази очите си от блясъка на горелката, Симони попита:

— Винаги ли увърташ така?

— Понякога — отговори тя без ни най-малък намек за ирония в гласа си. — Както и да е, истина е, че не и пука особено. Но от време на време, нещо прихваща вниманието й.

„Стигни до важното, де“ — замоли той, но го направи тихичко, защото знаеше, че някои риби трябваше да се издърпват бавно.

Кал се смръщи като започна да работи, а искри захвърчаха там, където горелката и докосваше метала на машината.

— Знаеш ли, невинаги е била такава. Била е човек някога. Изцяло човек.

— Знам — отвърна Симони. — Чел съм същите книги, които и ти. Знам как е живяла и как е умряла.

— Когато Рипли се е записала към екипажа на Ностромо, е била щастлива, че ще служи като административен офицер на такъв голям, икономически значим кораб. Било е голяма стъпка за нея. Но е била в конфликт със себе си, защото е трябвало да остави нещо също толкова важно на Земята. Дъщеря. Името й е Аманда.

Симони изтръпна. Нямаше никаква идея за това.

— Аманда е била на десет години, когато Рипли е заминала. Рипли обещала, че ще се върне за единадесетия рожден ден на момиченцето. За нещастие, нещата не сработили така, както планирала. Спасителната й капсула…

— Нарцис — избълбука той, без да може да се спре.

— … минала през централните системи, без да бъде засечена, и била прибрана от спасителен екип в далечния космос. За времето, за което Рипли била върната на Земята, били изминали петдесет и седем години от напускането й на Ностромо и дъщеря и вече била починала.

Симони поклати глава. „Това е чисто злато. Не, това е направо платинено. Дъщеря, за бога.“

— Както можеш да се досетиш — продължи Кал, — сърцето на Рипли било разбито, когато разбрала. Дъщеря й прекарала целия си живот без да знае какво се е случило с майка й — може би мразейки я, задето никога не се е завърнала. А Рипли никога не получила шанс да опознае порасналата си дъщеря. Изпуснала е приятните моменти, неприятните случки, всичко.

— За известно време — каза Кал, — Рипли се занимавала единствено с ровене из досиета, опитвайки се да научи колкото може повече за Аманда — как е живяла, кого е обичала, как е прекарала живота си. Това, което намерила, само подразнило любопитството й. Дъщеря й се омъжила рано, но се развела преди да има деца. Пребивавала е на множество места, всичките на Земята. И е починала от болест, за която бил открит лек седем години след смъртта й.

Симони все още не разбираше защо Рипли го е попитала онези въпроси. Но успяваше да държи проклетата си уста си затворена, използвайки всичкото търпение, което успяваше да събере.

— Имало още едно нещо — продължи Кал. — Аманда работила години наред като журналист.

„Джакпот“ — помисли си той.

Дъщерята на Рипли, която тя не беше виждала откак беше заминала като административен офицер на Ностромо, е била репортер, точно като Симони. Изведнъж всичко придоби смисъл.

Кал спря работа за момент и го погледна.

— Сега разбираш защо изпитва любопитство към това, което правиш.

Симони кимна.

— Да, сега разбирам. Благодаря.

Кал сви рамене.

— Няма нужда да го споменаваш.

Но той щеше. Работата му се състоеше в това да споменава всичко.

Когато Айдън Шепърд беше на десет години, котаракът му Дафи се изгуби в миньорски тунел. Макар че беше в противоречие с правилата да се допускат деца в тунелите, баща му — шефът на охраната на колонията — се беше съгласил младият Айдън да се присъедини в търсенето.

Не беше за първи път някой домашен любимец да се загуби в мините. Почти винаги ги намираха живи и здрави, понякога поизтощени от премеждието. Дори животните се изнервяха, ако останеха в тъмното достатъчно дълго.

Шепърд не беше сигурен кога разбра, че котаракът му няма да се прибере вкъщи, или пък какво му го подсказа. Може би дългата, ехтяща тишина на тунела или повишаващият се песимизъм по лицата на колегите на баща му, или пък начинът, по който студът започна да се просмуква в костите му.

Още преди да намерят кръвта, той вече беше сигурен. Нещо лошо се беше случило. Нещо ужасно.

Няколко минути по-късно разбра колко точно ужасно.

Дафи беше раздрал коремчето си на един ръждив болт, стърчащ от пода на тунела. Малко по малко, вътрешностите му се бяха развили и изсипали, но той не се беше оставил на осакатяващата реалност на положението си. Беше продължил да напредва, влачейки вътрешностите си след себе си приблизително още петдесет метра, докато накрая сърцето му не беше спряло от кръвозагуба.

Шепърд обичаше котарака си. Очите му се напълниха със сълзи, а гърлото му се сви болезнено, но не можа да се принуди да докосне Дафи. Беше прекалено неподвижен, очите му прекалено стъклени, а оцапаното червено нещо, което беше излязло от него, дойде в повече на детското съзнание на Шепърд.

Оттогава, когато някой се загубеше — дали животно или човек — част от Шепърд се страхуваше за най-лошото. Без значение, че всички последвали търсения в колонията бяха завършвали щастливо. Малкото момче в него все още помнеше котарака си, лежащ в локвичка от собствената си тъмна кръв.

Защо тогава Шепърд беше наследил баща си в работата? Защо се беше поставил в позиция, в която ще трябва да търси изгубени души из мрачни места? Може би, за да докаже на себе си, че може. Или да се увери, че това, което се беше случило с Дафи, беше отклонение от нормалното и не беше вероятно да се повтори.

Особено на Куполите, където имаше толкова малко неща, които могат да наранят някого, и още по-малко, които да предизвикат насилие. През дванадесетте години, през които Шепърд беше служил там като офицер по безопасността, най-лошото, което беше виждал, беше счупване на крак без разместване на костта — резултат от пиянско катерене на дърво късно през нощта.

И докато направляваше всепроходимата си бричка през една горичка от ниски палми, нямаше никаква причина да мисли, че този път ще е изключение — въпреки че Пандор не беше попълнил доклада си за съдържанието на криокапсулата, нито беше отговорил на опитите на Филипакос да се свърже с него. Най-вероятно ком-точката му просто се беше повредила и той не подозираше, че някой му е звънял.

Ами да, сигурно е това. Всъщност, Пандор се беше оплакал, че устройството му не работи съвсем добре, нали? А Ерика не го ли беше поправила?

Разбира се, това беше преди почти година. Ерика беше една от малкото, които бяха напуснали колонията по собствено желание, в нейния случай свързано с възможност за работа в някаква лаборатория на Земята.

Други пък бяха идвали на Куполите с намерението да останат за година-две, но накрая някак си оставаха. И оставаха. И оставаха.

„Като мен“ — помисли си Шепърд.

Работа по сигурността не се намираше лесно, особено за новобранци. Филипакос беше отворил работно място и Шепърд се беше възползвал от предложението с идеята да остане само за осемнадесет месеца, а после да потърси нещо по-предизвикателно.

Само дето Филипакос и останалите му бяха харесали и когато стана време да си тръгва, той не можа. Беше станал част от Куполите, като останалите.

Отпред входът към отсека за доставки се зададе измежду дърветата. Подобно на коридорите, които свързваха един купол с друг, и този беше шестоъгълен; за разлика от тях обаче, беше два пъти по-висок от Шепърд, за да могат ботаниците да вкарват и изкарват от него разни големи предмети.

Имаше още една разлика между този коридор и другите: вратите не се отваряха чрез сензор за движение. Трябваше да се отключват. Иначе Рекс би могъл да си влиза там сам, а идеята куче да се разхожда свободно в отсека за доставки не беше добра според него, както и според всеки друг.

Шепърд спря бричката си на съвсем малко разстояние от вратите и изключи двигателя. След това отиде до клавиатурата, вградена в рамката на вратата, набра необходимия петцифрен код и загледа как вратите се отварят с плъзгане.

Отначало не видя никого в помещението — само отворената криокапсула в металната платформа. Едва, когато влезе вътре, видя Пандор.

Лежеше проснат на палубата, с извита под странен ъгъл глава. Беше трудно да определи, защото лицето му беше покрито с една от ръцете му, но изглеждаше като да си е счупил врата.

„Мамка му“ — помисли си Шепърд, втурвайки се към Пандор.

Не можеше да каже как ботаникът се е наранил. „Няма следи от повреда в машинариите“ — помисли си той, докато обучението му влизаше в употреба. Нито пък личеше нещо да се е откачило над него.

Но за причината можеше да се притеснява по-късно. В момента трябваше да помогне на Пандор.

Коленичи до него и бръкна под яката му, за да напипа сънната артерия и да провери пулса му. Но докато се опитваше, усети нещо кокалесто — нещо, което на допир въобще не беше като кожата по врата на човек, било той жив или мъртъв.

Отхлабвайки малко яката на Пандор, офицерът видя нещо тънко, бяло и заострено в края. „Какво по…?“

Хвана го с палец и показалец и се опита да го махне, но то не поддаде. Всъщност с изявена упоритост прилепна още по-плътно към кожата на Пандор.

Като се загледа по-внимателно в нещото, Шепърд видя, че явно беше част от нещо по-голямо. Нещо, което не виждаше, защото Пандор беше покрил с ръка лицето си.

Знаейки, че няма да хареса това, което ще види, той хвана ръката на ботаника и внимателно я премести. След това го обърна така, че лицето му да гледа към тавана.

„Господи“ — помисли си Шепърд.

Лицето на Пандор беше изцяло покрито с нещо, което наподобяваше голям, бял паяк с няколко реда костни образувания по дължината на гърба, осем издължени крака, които се бяха захванали здраво около главата на Пандор, и увита около врата на ботаника опашка.

Шепърд преглътна. Трудно.

— Илайджа? — каза той. — Чуваш ли ме?

Отговор не дойде.

Внезапно онова извърши нещо, което накара Шепърд да отскочи назад и да се плъзне по палубата: започна да пулсира, като едно грозно, инкрустирано с кости сърце.

Шепърд изпсува на глас, опитвайки се да осъзнае какво е видял. Нещото беше живо. Но как се беше добрало до Куполите? И какво правеше с лицето на Пандор?

След това се сети — криокапсулата от Гама. Ако Пандор се беше навъртал около нея, сигурно е открил нещо, което не е трябвало да е там.

Например това нещо.

Шепърд се добра до сребристата капсула и погледна вътре. По-голямата част беше заета от теменужки, различни цветове и видове. Но в единия край имаше нещо друго — синкавочерен, кожест овоид, който беше сцепен в горния си край, разкривайки бялото си лепкаво съдържание.

Той не беше ботаник, но се беше навъртал в Куполите достатъчно дълго, за да знае, че това е необичайно. И вероятно се е отворило скоро, защото в противен случай щеше да е изсипало вътрешността си още в стазис.

Шепърд погледна към нещото на лицето на Пандор. Дали е излязло от овоида — и да го е направило толкова рязко, толкова внезапно, че Пандор не е успял да реагира? Или се е катерило и пълзяло, докато не е получило възможност да падне върху ботаника?

Във всички случаи на него му изглеждаше, че овоидът е източникът на проблема. А Шепърд нямаше как да знае дали няма второ нещо вътре, чакащо да скочи на някого.

„Или“ — помисли си, поглеждайки разтревожено към тавана, — „криещо се измежду веригите. Невидимо в сенките, докато някой не мине точно под него…“

„Не“ — заяви твърдо той, — „няма да се плашиш от тия глупости. Нямаш този лукс. Трябва да си свършиш работата и да помогнеш на Пандор.“

С това наум, Шепърд се протегна към контролния циферблат на капсулата и натисна копчето за затваряне на капака. След това се отдръпна, стъпка по стъпка, очакващ в готовност някое паякоподобно да изпълзи отвътре.

Едва, когато капакът се затвори изцяло, офицерът задиша по-леко. Поне малко. Все още му предстоеше да се занимае с нещото на лицето на Пандор.

Борейки се с мрачното си предчувствие, Шепърд се приближи, обхвана твърдото, гладко тяло с ръка и се опита да го повдигне. Но то се беше захванало толкова здраво, че повдигна главата на ботаника със себе си.

Шепърд го остави бавно. След това допря бузата си на палубата до Пандор и се загледа в него през краката на паякоподобното. Все още имаше цвят. Офицерът хвана китката на колегата си. Както и пулс.

Значи Пандор беше жив. Беше трудно за вярване, тъй като устата и носът му бяха запушени.

Явно това беше проблем, за решаването на който той нямаше нито подходящите умения, нито необходимото оборудване. Извади ком-точката си и отвори връзка към Филипакос.

— Да — чу се в отговор.

— Шепърд е. Открих Пандор.

— Добре ли е?

Какво да му каже? „Добре е, ако пренебрегнеш костеливото нещо, сграбчило лицето му.“

— Не знам — отвърна той и описа ситуацията на Филипакос. — Никога не съм виждал такова нещо.

— В съзнание ли е? — попита ръководителят.

Беше трудно да се определи.

— Не мисля.

Пауза.

— Не го мести, Шеп. Ей сега идваме.

„Ние“ означаваше той и Анджи и който още Филипакос решеше, че може да помогне. Които и да бяха, Шепърд щеше да се радва да ги види.

— Дръж се — каза на Пандор, а гласът му ехтеше странно в помещението за доставки. — Ще те измъкнем, приятел.

Дори ботаникът да го чуваше, не даде никакъв знак за това.