Метаданни
Данни
- Серия
- Пришълците (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Aliens: Original Sin, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Жени Петкова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Майкъл Ян Фридман
Заглавие: Пришълците: Първороден грях
Преводач: Жени Петкова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Студио Арт Лайн
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Редактор: Мартина Попова
Художник: Stephen Youll
ISBN: 978-954-2908-25-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11787
История
- —Добавяне
Глава шеста
Вратата на скривалището на Симони се отвори и очите му бяха атакувани от ярката светлина. Въпреки това успя да види лицето, което се показа след отварянето — с изненадващо момчешки черти и бледосини очи, оградено от сламеноруса коса.
— Здрасти — каза Симони. — Позволи ми да…
Преди да успее да довърши, една ръка се протегна към него и го хвана за предната част на облеклото. След това го изтегли навън от скривалището му и го просна на палубата като прясно хваната риба.
Симони се огледа и видя, че русото хлапе не беше само в товарното помещение. Имаше още хора — общо шест — които се мръщеха към него, заобиколени от изкривените сенки на висящите вериги.
С изключение на един мъж с дълга челюст, неандерталски надвиснало чело и колекция от белези по лицето. Той въобще не се мръщеше. Всъщност, дори изглеждаше развеселен.
Неприятно.
Но лицето, което привлече и задържа вниманието на Симони, беше това на Рипли. Докато я гледаше омагьосан, тя се отдели от групата и се приближи, като накрая коленичи до него.
„Рипли“ — помисли си той. „Леле.“
Беше опияняващо да я види толкова отблизо… толкова истинска. Беше дори по-внушителна, отколкото си беше представял, приковаваща погледите върху себе си.
— Какво правиш тук? — попита тя с твърд глас без интонация.
Той облиза устни.
— Исках да дойда с теб.
Ноздрите й се разшириха.
— Защо?
— Защото ти си Елън Рипли — каза Симони. — Елън Рипли от Морс и другите забранени истории, макар че сега не мога да обясня точно. Освен това с каквото и да си се заела, със сигурност е важно.
Докато тя го оглеждаше, с глава леко наклонена на една страна, той имаше странното усещане, че обмисля дали да не го изяде. „Глупости, това е лудост… нали?“
— Криеш нещо — реши тя. — Имаш десет секунди да ми кажеш какво или напускаш.
За малко да й напомни, че се намират в космоса. Ако напуснеше кораба, щеше да се пръсне като гнойна пъпка. След това осъзна точно какво имаше предвид тя.
Симони преглътна. „Няма да го направи. Блъфира.“
Изчака десетте секунди, гледайки я. Когато преминаха, тя се обърна към горилоподобния човек:
— Отърви се от него.
— С удоволствие — изскърца със зъби той.
Симони вдигна ръка, за да се предпази, но това не му помогна особено. Копелето беше прекалено бързо и здраво. Удари Симони в стената толкова силно, че той усети острия вкус на кръв в устата си, след това го хвана за яката и го задърпа към капака на една шахта за боклуци.
Не беше особено голяма. Но достатъчно, за да побере човешко същество, ако — като Симони например — не беше прекалено едро. Или ако нямаше против да му бъде одран слой кожа.
— Чакай — развика се към Рипли. — Ще ти кажа!
Но тя вече се беше обърнала и беше тръгнала да си ходи. Както и другите. Само русото хлапе стоеше и гледаше как Джонър влачи Симони и като че нямаше намерение да направи нещо по въпроса.
— Чуваш ли ме? — ревна Симони, а гласът му се блъскаше в стените на шахтата. — Казах, че ще ти кажа!
Неандерталецът се изкиска като въплъщение на злото.
— Късно.
Това беше лудост. Симони се опита да отхлаби хватката на своя мъчител, да се измъкне някак си. Не стана. „Не мога да умра така“ — помисли си. „Не и след всичко, през което минах.“
— По дяволите — изпищя той, а гласът му ставаше все по-висок с всяка следваща дума. — Аз съм репортер! Просто исках да си намеря материал за репортаж!
Признанието не се отрази върху действията на горилата, но Рипли спря и се обърна.
— Ще ти хареса навън — каза неандерталецът с весел глас, докато дърпаше Симони със себе си. — Или поне за няколкото секунди, за които ще си жив.
Рипли спря един от хората си — жената в синия комбинезон — и й каза нещо, но Симони не успя да чуе какво. Сумтеше прекалено шумно, опитвайки се да се измъкне от силните пръсти на влачещия го мъжага.
— По-леко с малкия ми пръст — изръмжа едрият, бутайки Симони напред, — или, кълна се, ще си мъртъв още преди да изхвърчиш в чернилката!
Симони отново се концентрира върху Рипли. Тя го гледаше, обсъждайки нещо с другата жена.
— Последна спирка — каза едрият.
Все още държейки Симони за яката, използва другата си ръка, за да действа по контролното табло на шахтата. Завъртайки се така, че краката му да са между него и мъчителя му, Симони удари с пета неандерталеца в устата.
Това като че ли ни най-малко не зашемети копелето. Довършвайки командата, която набираше на контролното табло, той завъртя капака в отворено положение. От другата страна имаше тъмна празна тръба.
Без ни най-малко предупреждение горилата удари Симони в лицето. Това изцеди желанието на репортера да се бори, след което той увисна като торба с кости. Докато се усети, вече беше набутан с главата надолу в тръбата за боклука.
— Неее! — изпищя Симони.
Опита се да закачи краката си на ръба на отвора, но горилата не му позволи. С последователни удари, които можеха да трошат кости, набутваше натрапника все по-навътре в отвора.
— Неее! — изпищя Симони отново, а виковете му биваха заглушени от близостта на тръбата.
Вътре беше трудно за дишане, толкова трудно, а онзи дори не беше затворил вратата още. А щеше да стане още по-трудно, когато вратата откъм главата на Симони се отвореше и космосът го изсмучеше навън.
Беше чувал какво се случва на хора, изхвърлени в космоса. Топлината се изцеждаше от тях в рамките на секунди. Очите им изтичаха. Дробовете им се пръсваха като презрял плод.
Симони не искаше това да му се случи.
— Моля ви — писна той, а пулсът му биеше в ушите му толкова силно, че го болеше, — ще направя всичко, което поискате! Само не ме изхвърляйте навън!
Но виковете му не бяха чути. Горилата започна да затваря вратата въпреки опитите на Симони да я държи отворена с ритници.
„О, Господи, това наистина е краят…“
След това чу някой да казва с ясен глас:
— Пусни го.
Горилата спря да бута вратата и каза:
— Трябва да си изчистя ушите тия дни. За секунда ми се стори, че каза да го пусна.
— Така казах — беше отговорът, в който Симони разпозна гласа на Рипли.
Здравенякът остави вратата на шахтата да се отвори, което позволи на репортера да погледне към товарното помещение.
— Не говориш сериозно — изръмжа. — Ще оставиш тая потайна отрепка жива?
Рипли не отговори. С което всъщност вече му беше отговорила.
През това време Симони беше изпълзял от тръбата и се намираше на палубата. Гледаше уплашено към горилата, надявайки се онзи да послуша Рипли.
Неандерталецът изпсува, след което се завъртя, хвана Симони и го придърпа близо до лицето си — толкова близо, че Симони усещаше алкохола в дъха на мъжагата.
След което горилата каза:
— Да не те хващам в лошо държание, отрепко. Нито веднъж. Защото нищо няма да ми хареса повече от това да скачам на главата ти, докато се пръсне.
— Разбирам — каза Симони, прекалено изтощен, за да мисли за друго.
Мъчителят му се взира гневно в него още няколко мига. Накрая отблъсна репортера от себе си и тръгна към изхода, мърморейки си:
— С какви глупости трябва да се съобразявам…
Симони го гледаше как излиза. След това се обърна към Рипли с намерение да й благодари за намесата.
Но тя вече не изглеждаше заинтересувана от него. След като каза нещо на жената в синия комбинезон, последва неандерталеца навън от товарното помещение.
Преглъщайки, Симони се вторачи в жената. За негова изненада, тя се усмихна, отиде до него и му подаде ръка.
— Хайде — каза, докато му помагаше да се изправи. — Ще се опитам да ти намеря къде да спиш.
— Внимателно — каза Гоголак, наблюдавайки границите на отвора за вмъкване, маркирани като яркочервени линии на монитора й. — Имахме известни проблеми с доставките последния път.
— Разбрах, мадам — отвърна пилотът в непохватно изглеждащия кафяв кораб за доставки, видим за Гоголак през един екран за наблюдение, — и ще се опитам да изпълня желанието ви.
Междувременно забави приближаването на ръката-робот на кораба си, която приближаваше все повече сребърносинята криокапсула до пастта на товарния отсек на колонията.
— Доста приятелски настроен — отбеляза Филипакос, — нали?
Вече приключваше с проверките на природното състояние от другия край на контролния център, но междувременно не беше спрял да наблюдава заниманието на Гоголак. „Не, че не ми вярва“ — помисли си тя. През всичките години работа при него нито веднъж не беше му давала причина да се оплаче от нея.
От друга страна, приемната единица на кея се беше повредила предния път — макар че тогава Сайго беше на смяна, не тя — и една доставка на хранителни стоки отиде на вятъра. А вече не ги получаваха толкова често, колкото преди, затова щеше да мине известно време, преди да забравят инцидента.
По-лошото беше, че нямаха необходимите части за поправка на повредата. „Никога ги нямаме“ — размишляваше Гоголак. Затова беше поправена с каквото имаше в наличност, което несъмнено беше причината Филипакос да изглежда толкова притеснен.
— Доста по-дружелюбен от последните няколко — отвърна тя. — Но все още му предстои задачата да пъхне кръгъл предмет в квадратна дупка.
„С моя помощ, разбира се.“ Бяха нужни двама, за да се изпълни странното танго, което представляваше приемането на доставките. И въпреки че не беше канена на танц от единадесетгодишна, в този беше добра.
За разлика от онзи, който беше танцувала с Хамилтън-Крос. Но пък така и не беше очаквала да излезе нещо повече от връзката и с него. Мъжете харесваха жени, които изглеждаха добре, а тя трудно се вписваше в това описание.
— Завърти с десет градуса по часовниковата стрелка — каза тя на пилота.
— Веднага — отвърна той.
Гоголак не можеше да види лицето му от този ъгъл, но си представяше, че е добро момче, прилежно обръснато и с коса като четка. С годините беше станала добра в това да си представя мъже — само по гласа или доклада им.
Като например Сатурия, един от Куполи Алфа. Всичко, което знаеше за него, беше това, което чуваше по време на актуализациите му. Но си го представяше с тъмна кожа, весел и щедър в отношенията си с жените.
„Малко щедрост отваря много врати“ — помисли си Гоголак, докато гледаше как пилотът прави десетградусовото донагласяне.
Един момент по-късно капсулата се вмъкна в отвора, който Гоголак беше приготвила за нея. Мисията успешна.
— Съмнява ме да имаш допълнителни контейнери с храна, но все пак? — попита тя с надежда.
— Един — отвърна пилота, отхлабвайки хватката си над капсулата. — Само че е предназначен за Делта. Съжалявам.
— Недей — отвърна Гоголак. — Не е твоя грешка, че не сме виждали месо от повече от година.
— Цяла година е много време — каза той, прибирайки ръката-робот. — Ще ви спомена с добро пред чиновниците. Те слушат такива като мен.
Гоголак усети, че се смее — рядко събитие.
— Да, със сигурност те слушат.
— До скоро, мадам.
С неохота, че момчето си тръгва, Гоголак загледа как изнесе кораба си назад, завъртя го и отпътува. С въздишка върна вниманието си върху товарното отделение. Мониторите й съобщаваха, че капсулата е добре осигурена и очаква човешко внимание.
— Приятно момче — отбеляза Филипакос.
— Така е — съгласи се Гоголак.
Обикновено услугите по доставките привличаха особен тип хора — по-особен дори от тези, които се грижеха за ботаническите колонии. Но този беше различен.
— Надявам се — каза Филипакос — моята Анджи да срещне някой такъв един ден.
„Не и тук“ — помисли си Гоголак. „Никой няма да срещне такива хора тук.“
Не, че имаше значение, всъщност. По-добре се справяше с мъжете, които сама си представяше.
Кал лежеше на горното легло в стаята, която делеше с Рипли и Болеро, опряна на единия си лакът, когато чу някой да идва по коридора.
Колкото и стройна да изглеждаше Рипли, само мускулите й тежаха повече от цялото тяло на Джонър, а звукът от ботушите й, удрящи по палубата, потвърждаваха този факт. Освен когато, разбира се, искаше да се движи тихо — но сега не беше някой от тези моменти.
Кал се завъртя и легна по гръб, с глава върху възглавницата. Гледаше в снимка на манекенка по бански костюм, която беше свалила от нета, принтирала и закачила на тавана. Беше най-добрият пример за женска красота, който някога беше виждала — по-добър дори от снимката на Бети Грабъл, боядисана на корпуса на кораба.
Не, че някога можеше да изглежда по този начин. „Но поне мога да си мечтая, нали? Образно казано.“
Сянката на Рипли я изпревари на влизане в стаята.
— Е — каза тя, взе единствения стол в помещението и го завъртя така, че да може да го обкрачи, — какво успя да събереш?
Кал я погледна.
— Наистина ли искаш да знаеш?
Очите на Рипли се присвиха.
— Този въпрос наистина ли го задаваш? Или просто се опитваш да ме дразниш?
— Да те дразня — отвърна Кал без колебание.
Рипли наклони леко глава, а ъгълчетата на устните и се извиха почти незабележимо.
— Чувстваме се все едно ни взимат за даденост, а?
— Мъничко, да. Всъщност, не — доста.
— Съжалявам, но на никого от нас не му дават цветя и рози. Не и за тази работа.
Кал знаеше, че Рипли не говори за превозване на товари.
— И все пак. Ако знаеше какво е да се гмурнеш толкова надълбоко…
— Следващия път ще се опитам да проявя повече съчувствие. Е, какво по дяволите измъкна, все пак?
Андроидът въздъхна. Като знаеше какво може да прави Рипли, беше трудно да мисли за нея като за ограничен човек. Но си имаше някои големи пропуски.
— Успях да събера всичко — каза Кал, потискайки желанието да размаха победоносно юмруци във въздуха.
Веждите на Рипли се сключиха.
— Всичко? В смисъл на съвсем всичко?
— В смисъл че вече не се налага да се промъкваме в информационни центрове. Което, като се замисля, е доста добре, като се отчете фактът, че Византия ще разпространи свързаната с нас случка.
— Сигурна ли си?
— Съвсем — каза Кал. — Все още обработвам данните — а има доста, с които да се занимавам. Но би трябвало да получа координатите до час.
— И след това започваме работа — каза Рипли. Вгледа се някъде извън стаята. — Трудно е за вярване, толкова време мина.
Беше малко трудно, наистина.
Но Кал беше готова. И още как.
Симони не беше най-популярният човек на Бети, но успя да намери един член на екипажа, който не го намираше за отблъскващ.
— По един определен начин — каза Симони, продължавайки монолога, който беше започнал няколко минути по-рано, — не ми пречи, че не говориш много. По-добре е отколкото промърморените коментари на Джонър. В случай че не си забелязал, не съм му в списъка с любимците.
Краке не отговори. Просто продължи да разглобява шоковата пушка — една от дузината, които предварително беше оставил на металната маса пред себе си.
Трак-щрак.
Симони се зачуди дали осветлението в оръжейницата на кораба винаги е толкова слабо. Ако трябваше той да разглобява пистолетите и после да ги сглобява пак, щеше да усили светлината поне малко.
Но това явно не пречеше на Краке. Той просто продължи със зададената му работа без ни най-малко да се оплаква.
Трак-щрак.
Репортерът в Симони беше заинтригуван от мъжа. Не можеше да говори или просто не искаше? Ако беше първото, как е станал ням? А как беше станал такъв експерт по сглобяването на шокови пушки?
Военен? Не изглеждаше като да е такъв, с дългата си коса и оформената брадичка. От друга страна, имаше го и варианта да не е изглеждал винаги така.
„Теми за размисъл“, помисли си Симони.
Но не Краке беше основното, което се въртеше в главата му.
— Я кажи — подхвана пак Симони, — какво става тук? На мен ми се струва, че има доста висока активност на кораба. Както и доста шушукане.
Краке продължи да си прави все същото, но хвърли поглед към репортера, което поне беше знак, че го е чул.
— Всички изглеждате въодушевени от нещо. Не точно щастливи, но въодушевени. Все едно ще се случи нещо голямо.
Русият обърна метална цев към Симони и духна в отвора. След това я вкара в съответстващото й тяло.
Трак-щрак.
— Според мен — каза Симони — е нещо свързано с това, което се случи на Византия. Но аз съм в неизгодна позиция по въпроса, защото така и не разбрах какво стана там.
Трак-щрак.
— Ако това беше обикновен кораб-превозвач, а ти и приятелите ти е трябвало да напуснете Византия бързо, бих казал, че сте откраднали нещо. Но не мога да си представя, че легендарната Елън Рипли ще търчи по граничните станции, само за да краде разни неща.
Трак-щрак.
— Значи е нещо повече. Но какво? Какво може да има в една станция, което да представлява интерес за Рипли? Според мен такова нещо е информацията.
Трак-щрак.
За първи път откак Симони беше влязъл в стаята, Краке не беше успял да напасне идеално някоя част. Личеше по изражението му.
— Това е, нали? — каза Симони. — Били сте там в търсене на информация. А какъв вид информация Рипли би сметнала за ценна? Има само един такъв, струва ми се.
Краке повтори опита си да сглоби компонентите, но този път беше по-внимателен и те си паснаха идеално.
Трак-щрак.
— Защото — продължи журналистът — в крайна сметка има само едно нещо, което интересува Рипли — а това е извънземният вид, с когото се е борила цял живот.
Краке нито потвърди, нито отрече. Просто пъхна поредната част на мястото й.
Трак-щрак.
— Обаче като се замисля — каза Симони, — едва ли има информация за извънземните в граничните станции. Или поне не и пряка. Значи каква непряка информация би могло да има там?
Това беше въпросът. Но колкото и да се опитваше, Симони не можа да измисли отговор.
А и Краке не му помагаше особено. Продължаваше да си играе с шоковите пушки, все едно бяха единственото нещо в живота му, единственото, което му доставяше удоволствие.
— Е — каза Симони, — приятно ми беше да си поговорим.
Бенедикт засенчи очите си от блясъка на пряката слънчева светлина, оглеждайки отново двадесетметровото махагоново дърво. Сто двадесет и шест, броеше той. Сто двадесет и седем. Сто двадесет и осем.
Момент — ето още един храст от разперени като човешки пръсти зелени листа, протягащ се от светлосивото стъбло на махагоновото дърво. Сто двадесет и девет.
Бенедикт записа числото на ръчния си компютър и се придвижи към следващото махагоново дърво. „Нищо по-интересно от това да броиш разклоненията на папрати за добър старт на деня“ — помисли си той уморено.
За негово нещастие приятелят му Филип обичаше да поддържа изключително щателни списъци за растителния живот във всеки купол. Все едно наистина имаше значение колко точно от малките досадници са се насадили там горе.
А папратите дори не бяха паразити. Те просто се закрепваха за кората на любимите си дървета и извличаха необходимите си хранителни вещества от въздуха. Най-добрите натрапници, на които човек можеше да се надява.
Затова няколко повече или по-малко не би трябвало да имат значение. Филип обаче не виждаше нещата така. Всеки месец Бенедикт и още няколко ботаници трябваше да бродят из куполите и да броят този или онзи вид зеленина.
Това беше достатъчно да подлуди човек.
За щастие, имаше една добра черта на тази работа. Този беше късметлийският купол, в който Бенедикт намери онзи особено пищен храст синджаба. И когато приключеше с инвентаризацията, щеше за пореден път да потърси халюциногенното благо на растението.
Погледна към следващото дърво и отбеляза на компютъра си точното му разположение в решетката на Купол Пет. След това започна да брои папратите по него, започвайки от най-горните клони към най-долните.
Беше стигнал до три, когато чу пъхтене. Спирайки за момент изпълняването на задължението си, той се огледа и видя нещо да се крие под китка буйни папратови клонки.
Един голям, черен лабрадор.
Звярът пъхтеше, докато махаше с опашка на Бенедикт, а дългият му розов език стигаше на половината разстояние от земята. Явно беше тичал наоколо.
Казваше се Рекс. Не особено оригинално име, помисли си Бенедикт. Всъщност, вероятно ще е трудно да се измисли по-неоригинално име.
Но Колин Хамилтън-Крос, собственикът на Рекс, не беше особено оригинален индивид, така или иначе. Всичко, с което го свързваше Бенедикт, беше странната крушовидна форма на тялото му и дебелите му черни мустаци.
Хамилтън-Крос нито веднъж не беше казал нещо саркастично или смешно, никога не беше правил неща, които изискваха изключителна проницателност или кураж, или дори жестокост, като стана дума. Просто съществуваше тук, ден след ден, подобно на палубите и стените.
Докато един ден не беше намерен проснат в една портокалова горичка, жертва на силен, съвсем непредвидим сърдечен удар.
Оттогава всеки отделяше по малко, като ставаше дума да се грижат за Рекс. Но тъй като всъщност не принадлежеше на никого, общо взето беше оставен да се грижи сам за себе си.
Беше идея на Филип да се програмират вратите така, че Рекс да може да се мотае свободно от купол на купол. А кучето беше отвърнало на това решение с изключително нетипично за куче държание — не вредеше на заобикалящия го растителен свят.
И така идеята беше приемлива за всички.
— Здрасти, момче — каза Бенедикт, не защото беше особено щастлив да се натъкне на Рекс, а по-скоро, защото кучето го гледаше с изключителен интерес. — Вървят ли номерата?
Рекс се приближи до Бенедикт, седна и даде лапа. Жестът беше завещание от Хамилтън-Крос — може би единственото му.
Подсмихвайки се, Бенедикт прие предложената лапа.
— Не го имах предвид буквално, да знаеш.
Изведнъж кучето изскимтя, стряскайки ботаника. И още веднъж. Повече от недоволен, Бенедикт се опита да го ритне, но Рекс избегна крака му.
— Глупаво псе — каза Бенедикт без да го е грижа колко жестоко звучи. — Ще ми докараш сърдечен удар.
След това Бенедикт забеляза накъде се е вторачило кучето и разбра, че Рекс въобще не гледа в него, а някъде назад — в нещо, което ботаникът не можеше да види.
Обикновено не беше лесно Бенедикт да се стресне. В случая обаче имаше нещо в интензивността на погледа на кучето, което накара космите по врата му да настръхнат.
Обърна се и видя… абсолютно нищо. Само няколко тежки, покрити с листа клони, които се люлееха мързеливо от периодичния изкуствен бриз. Идиот, помисли си, ядосан на себе си. Не се беше оставял да го стреснат така откак беше дете.
На Земята, в комплекса, в който беше израснал, съществуваше опасност да бъдеш наранен — състояща се от хора, които свързваха двата края, нападайки слабите и невинните.
Това място обаче беше максимално отдалечено от Земята, както буквално, така и образно. Нямаше нищо, което да нарани Бенедикт тук, нищо, което да се промъкне иззад гърба му.
„Заради проклетото куче се стреснах“ — помисли си той, обвинявайки страха в очите на четириногото. „Трябва да се успокои малко.“
Изведнъж му дойде една идея. „Дяволита при това“ — призна си той сам.
— Скъпи мой приятелю Рекс — започна той, — нека те представя на другия ми много добър приятел. Казва се синджаба. Мисля, че двамата ще си паснете страхотно.
Разбира се, съществуваше шанс Рекс да не хареса вкуса на листата. Но, дявол го взел, изглежда харесваше всичко, с което го хранеха хората, тогава защо не и това?
„Има само един начин да разберем“ — помисли си Бенедикт. Откъсна едно листо от синджабата и викна:
— Ела тук, момчето ми.
Рекс послушно се подчини. А когато ботаникът му подаде листото, също толкова послушно го изяде.
Бенедикт се усмихна.
— Така — каза той, — сега всички сме приятели. Не е ли приятно?
Точно в този момент комуникационната му единица се развибрира в джоба му. Със сигурност беше Филип, опитващ се да получи актуализация на списъка с папратите.
— Зает съм — каза Бенедикт, оставяйки ком-точката да вибрира, докато не престана.
След това седна, облегна се на извития ствол на едно палмово дърво и нетърпеливо зачака забавлението да започне.
Кал измъкна една карта от ръката си и я остави на масата с лицето надолу.
— Взимам една — каза.
Джонър погледна нагоре към нея изпод надвисналите си вежди, в сянката на които очите му изглеждаха като гладки черни камъчета.
— Една? — повтори той с отвращение.
Тя отвърна на критичния му поглед без грам изражение на лицето си.
— Внезапно получи проблеми с чуването или какво?
Устните на Джонър се свиха. След това остави няколко от своите карти на масата и каза:
— Две. И по-добре да са правилните две, по дяволите.
Отляво на Джонър, Врайс се намръщи на картите си, докато обмисляше какво да прави. След малко се смръщи съвсем.
— Остаряхме, бе — каза Джонър. — Краката ти са парализирани, а не мозъкът.
— Млъкни — отвърна Врайс, все още съсредоточен върху картите. — Това се нарича мислене. Пробвай го някой път.
Джонър издаде звук на презрение и се облегна на стола си.
— Да бе, ти и мислене. Добър майтап.
Рипли, която се беше подпряла на една стена, вторачена навън през екрана за наблюдение на столовата, изглеждаше все едно въобще не забелязва размяната на реплики на масата. Но Кал знаеше, че всъщност Рипли идеално възприема всичко с изострените си сетива, от мелодичното подрънкване на веригите в товарния отсек до ударите на сърцата на всеки от тях.
Междувременно Врайс все още преценяваше противниците си. Обстойно.
Чертите на лицето на Рама, обикновено спокойни, сега изглеждаха напрегнати.
— Ето затова — каза той, — трябва да определим ограничение на времето за мислене.
— Защо? — попита Кал със сериозен глас. — Бързаш ли за някъде?
— Не е в това въпросът — отвърна Рама. — Бихме могли да изиграем три ръце за времето, което отнема на Врайс да пусне карта.
— Ходи да играеш някъде другаде, тогава — каза Врайс, а изражението му ставаше все по-кисело и по-кисело, докато изучаваше ръката си. — На кого си притрябвал? Аз и Кал ще се грижим за двигателите, а Краке ще се разхожда все едно има пръчка в задника. Въобще няма да усетим, че те няма.
Джонър се разсмя на глас. Не беше особено приятен звук.
— Ето това наистина е смешно.
— Не — каза Рама, — всъщност е жестоко и обидно. Разликата вероятно е недоловимо фина за някой като теб, но принципно е значима.
— Я си го начукай — отвърна Джонър. — Достатъчно фино ли се изразих?
Рама се обърна към Кал.
— Бих ли могъл да се обърна поне към теб, Кал, за известно съчувствие и рационално мислене?
— Съмнява ме — отвърна андроида.
Инженерът кимна.
— Така трябва. Щях да съм разочарован, ако беше казала друго.
— Взимам три! — обяви с триумф в гласа Врайс и хвърли точно толкова карти на масата.
— Боговете са милостиви — каза Рама, който също пусна няколко карти. — Аз също взимам три. И ще го направя, докато съм все още достатъчно млад, че да мога после да раздам.
Докато правеше последното, Симони влезе в помещението. Видя с какво се занимават другите, но не каза нищо. Просто кръстоса ръце пред гърдите си и загледа.
— Една за Кал — каза Рама. — Две за Джонър. Три за Врайс и три за мен. Заповядайте и изповядайте, другари.
Кал гледаше лицата на другите, докато разглеждаха картите си. Разбира се, бяха достатъчно опитни, че да не се издават.
След това погледна своите карти. Беше й се паднала двойка към осмиците и деветките. „Никаква полза“ — помисли си.
Посегна към купчинката си от старомодни керамични чипове, които беше купила преди години от един шопинг-канал, и хвърли още няколко към купчинката в центъра на масата.
— Три.
Джонър се ухили и заровичка в своята купчинка.
— Знаеш ли какво, момиченце. Приемам твоите три и вдигам на пет. — След което плъзна чиповете един по един.
— Блъфираш — каза Рама.
Усмивката на огромния мъж поувяхна малко.
— Аз никога не блъфирам.
Врайс се разсмя.
— Ти винаги блъфираш.
Веждите на Джонър надвиснаха още повече.
— Залагай, малко лайно такова.
Врайс плъзна чиповете си един по един, подигравателно подражавайки на Джонър.
— Да видим, задник такъв.
Изведнъж Джонър се завъртя, при което столът му падна с трясък на палубата и хвана Симони за ризата, след което го вдигна така, че краката му не докосваха земята, и го фрасна срещу една стена.
— Какво, по дяволите… — изквича Симони.
— В картите ми ли гледаше, а — избоботи Джонър, — това ли правеше? Гледаше ли в скапаните ми карти?
— Ей — каза Кал, — пусни го!
— Той ми гледаше в картите! — изрева Джонър, все едно това беше достатъчно, за да обясни държанието му.
— Стига де — каза Врайс, — остави го на мира!
— Това е просто една игра — допълни Рама.
— Тая малка отрепка ми гледаше в картите! — повтори Джонър, треперейки от гняв, и избута Симони още по-нагоре по гредата.
Симони започна да пръска слюнки, а лицето му стана червено като ряпа. Изглежда Джонър му пречеше да диша.
Кал стана с идеята да се намеси, както и Рама. Но още преди да успеят да заобиколят масата, Рипли обърна поглед към тях.
— Пусни го — каза тя на Джонър.
Джонър обърна ядосаните си зачервени очи към нея.
— Защо? Защо е толкова важно за теб този дребен сополанко да се мотае наоколо?
— Това си е моя работа — отвърна Рипли.
— И наша е — настоя Джонър. — Заедно сме в кюпа, помниш ли?
— Можеш да си тръгнеш, ако искаш — каза му тя.
Той изглеждаше възмутен.
— Шегуваш ли се? Предпочиташ да задържиш тоя подлец, отколкото мен?
Рипли погледна към Джонър с черти, лишени от емоция. Не потвърди, разбира се, защото иначе това щеше да е последният път, в който виждаха мъжагата. Но също така не се даваше, като станеше дума за натрапника.
Джонър сигурно разбираше поне част от това — не беше в природата на Рипли да отстъпва. Но имаше и друга причина за грубото й държание, причина, за която Джонър не подозираше.
— Добре — каза той, а мускулите на челюстите му станаха видими от напрежението, — нека е твоето. Само се надявам да не ни свие някой номер.
След това излезе с твърди крачки през отворената врата.
Врайс огледа масата с отвратено изражение.
— Покер с трима?
— Край на играта — отбеляза очевидното Кал.
— Идеално — каза Рама. Постави картите си на масата, една по една — първо петица купа, после шестица, после седмица, после осмица, накрая деветка. — Просто идеално.
— Съжалявам — изскрибуца Симони.
Рама пусна тъничка усмивка.
— Не се притеснявай. Не си виновен, че си досаден като трън в задника.
Кал би смъмрила Рама за тази забележка, само че едно нещо я спря: той беше прав. Симони наистина беше адски досаден.
Единствено фактът, че тя самата бе нещо като парий, я възпираше от това да изпитва презрение към него.