Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (3)

Глава първа

Джонър се беше настанил в мрачното, зле вентилирано тенекиено подобие на столова на станция Византия с едничката цел да се сбие, поради което не виждаше смисъл да губи повече време.

— Ей — извика той с глас колкото се може по-силен, груб и агресивен, — ти с конската опашка!

Викът му предизвика шушукане из помещението, привличайки присвитите погледи на всички здраво запиващи превозвачи на товари, намиращи се в нея. С едно изключение, разбира се — този на изглеждащия застрашително екземпляр, когото Джонър се опитваше да ядоса, но той продължи да седи с приятелчетата си все едно нищо не се беше случило.

Джонър си прочисти гърлото. След това подхвърли втора подигравка, като се опитваше да бъде още по-шумен и натрапчив от предния път — две свои качества, с които се гордееше. Беше подготвил и трета подигравка за всеки случай, но не се наложи да я използва, тъй като избраната от него жертва ядосано проследи пръста на едно от приятелчетата си, който сочеше право в Джонър.

Ставайки от стола си, копелето впери намръщен поглед през стаята в своя с нищо непредизвикан угнетител, а лицето му беше с цвят на убийство — меко казано. „Дотук добре“ — помисли си Джонър.

Бидейки по-голям и по-широк от повечето хора, на него рядко му се случваше да бъде победеният след сбиване. Но копелето, което в момента го гледаше злобно, беше поне двадесет сантиметра по-висок и тридесетина кила по-тежък, със сплескан нос, буйна грива от мазна черна коса, събрана в дълга, крива плитка, и освен това притежаваше впечатляваща колекция от издути мускули.

„Няма проблем“ — помисли си Джонър. „Какво е животът без предизвикателства?“

— Какво каза? — кресна Плосконосият, а мускулите на врата му се изпънаха като струни.

Не че не беше чул съвсем ясно подхвърлянето на Джонър още от първия път. Въпросът по-скоро беше предназначен към тридесетината превозвачи в помещението и целеше да оправдае болката, която щеше да нанесе.

Джонър се усмихна с мокър остатък от пура в устата и изрита стола, на който беше опирал краката си допреди малко. Той се плъзна диво по пода и се блъсна шумно в стената.

— Казах — отвърна Джонър бавно, но непоколебимо, — че ако ще се хилиш цяла нощ като малко момиченце, ще е по-добре да отидеш някъде, където да не те чуват хората. Щото така ни излагаш.

Коментарът беше посрещнат с изблик на смях. Но когато Плосконосият обходи стаята с поглед, всички млъкнаха.

„Дааааа“ — помисли си Джонър, — „направи правилен избор.“

— Между другото — добави той, измъквайки пурата от устата си и хвърляйки я по посока на Плосконосия, — много ме радва как си издълбал носа си. Къде мога да си направя и аз такъв?

Точно в този момент пурата се удари в гърдите на Плосконосия и падна на пода. Копелето продължи да гледа свирепо в Джонър с разширени ноздри и широко отворени кървясали очи още миг, след което тръгна към подстрекателя.

Джонър вдигна ръце и стана от стола си, като се правеше, че не иска да се спречква с по-едрия от него мъж.

— Опа — каза той, — не ми казвай, че успях да те обидя. Имам истински неприятния навик да го правя.

Докато го казваше, следеше приятелите на Плосконосия. Ръцете им се плъзгаха към оръжията им — които бяха скрити, разбира се, тъй като правилата за сигурност забраняваха носенето на оръжия на станцията. Не, че превозвачите не пренебрегваха правилата ежедневно.

— Ще те убия — озъби се Плосконосият, хвърляйки настрани един стол помежду им.

— Май все пак те обидих — заключи Джонър.

Докато се усети, един юмрук се заби в лицето му, при което главата му рязко отхвръкна назад, и го просна върху отрупана с храна маса. Докато превозвачите, които седяха на нея, се пръсваха като хлебарки, Джонър се претърколи и скочи на крака — точно навреме, за да поеме следващия мощен, разбиващ кости удар.

Удряйки се здраво в стената, той се опита да се ориентира.

— Виж, не трябваше да правя тая забележка, признавам. Няма нужда да си връзваш кюлотите на възел от яд.

Изборът му на думи още повече ядоса Плосконосия, както се и очакваше — той тръгна след Джонър с удвоена ярост, а зъбите му се бяха оголили като че ли беше вълк, а Джонър представляваше вечерята му.

Но преди да успее да нанесе следващ удар, Джонър залегна — поради което Плосконосият заби кокалчетата си в стената, вместо в него. Прибирайки ръката си, по-едрият мъж нададе вой от болка.

— Това сигурно боли доста — каза Джонър, като се отдръпваше странично от стената, за да има място за маневри. — Искаш ли да цункам синката, че да мине по-бързо?

С оцъклени от ярост очи Плосконосият отмести една маса и отново тръгна към Джонър, но този път беше малко по-внимателен.

— Хайде, де — каза Джонър, — не бъди срамежлив. — Обърна бузата си към здравеняка и я посочи. — Давай, покажи ми колко ме обичаш.

Думите едва бяха излезли от устата му, когато Плосконосият се хвърли в нова атака. Този път Джонър отклони удара с движение на ръката си и, възползвайки се от открития си противник, отбеляза точка за себе си.

Това беше най-силният удар, който някога беше нанасял, и бликналата от устата на Плосконосия кръв потвърди това. Но тъй като копелето беше едро добиче, остана на крака.

Просто си стоеше на място, с кух поглед, все едно се опитваше да си спомни кой е и защо толкова го боли лицето. Но Джонър знаеше, че оня няма да си стои така завинаги.

Преди Плосконосият да успее да се освести, Джонър вкара шут в слабините на здравеняка. С писък от болка, Плосконосият се преви. Тогава Джонър пристъпи към него и му заби удар под брадичката, който преметна скапаняка като огромна палачинка.

С бликащи от устата и носа червени струйки Плосконосият се строполи на земята като един тон камъни. Но Джонър знаеше, че боят не е приключил — не и докато приятелчетата на глупака бяха наоколо. Когато тяхното момче беше отгоре, те не бяха си мръднали пръста да спрат сбиването. Сега, когато беше проснат на пода, те имаха работа за вършене.

Точно както се очакваше, те измъкнаха пистолетите си и тръгнаха към Джонър. И въпреки че той също имаше скрити из дрехите си оръжия, те нямаше да го спасят от ситуацията трима срещу един.

Не и без помощ.

— Давайте — подтикваше той приятелите на Плосконосия, — направо ме смачкайте — щото иначе може да се озовете на пода до вашето приятелче маминото синче!

Внезапно двама от тримата се срутиха по лица, все едно някаква невидима ръка ги беше повалила. След секунда Джонър забеляза как Врайс използва устройство за шоков удар върху двамата паднали превозвачи, настанен в тунингованата си инвалидна количка. Нещастните копелета нямаха идея какво мъчително гърчене ги очакваше.

Джонър обаче имаше. И въпреки че Врайс не изпитваше особено удоволствие от прилагането на шок-палката, безсрамно садистичният Джонър щеше да изпита и за двама им.

От приятелчетата на Плосконосия на крака беше останал само един, но падането на другарите му го разсея — и докато се осъзнае, вече беше повален с удар в главата от наполовина по-нисък от него рус мъж.

„Краке“ — помисли си Джонър. Точен, както винаги.

Падайки, последният от приятелчетата на Плосконосия се озова в скута на случаен наблюдател, който — определено недоволен от натрапването — хвана строполилия се за ризата и започна да го налага.

Което доведе до караница между двама други превозвача, никой от които не беше нито с групичката на Джонър, нито с тази на Плосконосия. Което пък неизбежно доведе до втора схватка, после до трета.

Джонър се ухили. „Колкото по-често правим това, толкова по-добри ставаме.“

От друга страна, превозвачите бяха винаги готови за сбиване. Трябваше просто да се подпали фитилът.

Тъй като Плосконосият и приятелчетата му вече бяха заети, Джонър можеше просто да седне и да гледа как се развиват събитията. Но това си беше купон и той нямаше да е щастлив, докато не накара всички да се забавляват. С това наум, той отиде до един нищо неподозиращ, полупиян наблюдател и го просна на масата с премерен удар с юмрук в лицето.

— Ей! — ревна един червенобрад превозвач. — Този ми е приятел, нищожна отрепко!

— Ами направи нещо по въпроса! — изрева му в отговор Джонър и се подготви за атаката на другия.

Свита зад една стена на пресечката на два коридора, Кал се консултира с вътрешния си хронометър. „Джонър вече трябва да е завъртял нещата“ — помисли си. Но все още не беше чула пращенето на интеркома на станцията.

Кал се обърна към своята носеща инжектор спътничка, която изглеждаше малко по-страховита от обикновено — номер, погоден от сенките, дълбаещи кухини под очите и скулите и. Но истинските кухини не бяха на лицето й, нали? Бяха в душата й.

Кал се намръщи на претенциозността на мисълта си. „Коя съм аз да говоря за души?“

Точно в този момент интеркомът зад ъгъла оживя: „Охрана, към столовата. И то бързо, задници. Имаме си проблем.“

Кал проточи шия и впери поглед отвъд ръба на стената. Можеше да види и чуе как двамата охранители, които доскоро стояха там на пост, си разменят предсказуеми кисели забележки, докато тичаха към столовата, докато не завиха по един перпендикулярен коридор и изчезнаха от поглед. Вече единственото, което Кал чуваше от тях, бяха отдалечаващите се стъпки, докато и те не заглъхнаха в даден момент.

Ако беше придружена от някой друг, щеше да се обърне и да предаде информацията. Но в случая не беше необходимо — спътничката й нямаше нужда да вижда охранителите, за да разбере, че са напуснали поста си.

Името й беше Рипли, все пак. Тя можеше много неща, които другите хора не могат.

Тъй като от двете само Рипли имаше инжектор, тя поведе по коридора. Напредваше грациозно и без излишни движения, с походка на ловец.

Кал се опита да ходи по същия начин, но не успя. Не беше създадена да се прокрадва.

По средата на следващата пресечка, малко след мястото, където бяха стояли охранителите, Кал и Рипли се озоваха пред кръгла следа в палубата. Ако не знаеха какво търсят, почти сигурно беше, че щяха да я пропуснат.

Те обаче знаеха. И тъй като бяха виждали същата на дузини други станции преди тази, много добре знаеха какво да правят с нея.

Рипли остави инжектора си на палубата извън кръга, застана на колене и постави длани във вътрешността му. След това, стискайки челюсти така, че мускулите й изпъкнаха, завъртя кръга с две ръце в противоположна на часовниковата стрелка посока и — след кратък, пронизителен звук на метал, стържещ в метал — започна да развърта това, което се оказа капак.

След като го отвъртя изцяло, Рипли го остави настрани все едно беше поднос за храна. Пред нея имаше отвор с диаметър, малко по-голям от ширината на раменете й, и безпрепятствена гледка към добре осветения коридор долу.

Взимайки оръжието си, тя се изправи на крака и без предупреждение или колебание, направи крачка напред и потъна в дупката. Миг по-късно ботушите й тупнаха твърдо при приземяването.

След като изчака малко, за да може Рипли да се отмести, Кал коленичи до дупката, сложи ръце на ръбовете й и внимателно се спусна в нея. Чак, когато висеше в цял ръст от горната палуба и до пода имаше разстояние от приблизително половин метър, Кал се пусна, озовавайки се до Рипли, и се огледа.

Бяха на мястото на свързване на шест коридора, всеки под ъгъл шестдесет градуса спрямо другия. До всеки един бяха инсталирани малки ярки червени и зелени компютърни четци с различна функция, според която по екраните им присвяткваха данни.

Изглеждаше като да няма никой, но Кал не беше специалист, що се отнасяше до съществата от плът и кръв. Обърна се към спътничката си за потвърждение.

Ноздрите на Рипли се разшириха, докато отваряше сетивата си, претърсвайки околността за чуждо присъствие. След момент кимна — явно удовлетворена.

„Чисто е“ — помисли си Кал.

Тръгна по един от коридорите, привидно избран случайно. Но без съмнение това беше посоката, в която щяха да намерят търсената инфо-точка — стар порт — запазена, в случай че нещо се случи с новите.

Кал беше уверена в посоката, защото беше виждала тази схема десетки пъти преди това, извадена като от формичка за сладки. В годините, когато тези станции бяха строени, беше по-евтино да ги произвеждат по един модел.

Тази стратегия не беше помогнала на компанията-производител да остане в бизнеса. Не, че на Кал й дремеше за това. Тя нямаше полза от корпорациите, нито от правителствата, които ги контролираха.

Докато се движеше по коридора се почувства все едно компютрите от двете й страни я викат, подобно на затворници в старомоден затвор, издаващи викове за помощ вместо кодове.

„Глупаво“ — помисли си тя, — „да приписвам емоция на обработвачи на данни. Сега остава да организирам и бунт, че да е пълна картината.“

Миг по-късно Кал откри малкия червен четец, който търсеше. Рипли, която беше виждала тези места толкова често, колкото и Кал, отвори един панел точно под четеца и издърпа добре навита жица с дълга, тънка игла в края.

Кал се намръщи при вида й, но Рипли, която никога не беше особено внимателна с чувствата на спътничката си, бутна иглата към нея.

— Хайде — каза тя.

— Почвам — увери я Кал.

Откопча копчето на ръкавела си и нави ръкава над лакътя си, след което махна с другата си ръка една бенка от вътрешната част на ръката си — по-скоро нещо, което приличаше на бенка. Всъщност беше капачето на порта за достъп, намиращ се в ръката й, закачено с тънка бяла нишка, на която в момента висеше.

Кал изпсува тихо, докато взимаше иглата от Рипли.

— Мразя тази част — каза.

Рипли кимна.

— Знам. Казвала си ми поне сто и петдесет пъти.

До скоро Кал можеше да се свърже с компютъра само с едно мигване. Това беше само една от способностите, с които тя и нейните побратими второ поколение андроиди бяха оборудвани. Но след като се разбунтуваха срещу създателите си, Кал и другите премахнаха модемите си, за да не могат да бъдат откривани чрез тях.

Сега трябваше да се връзва към компютрите ръчно. Но не заради това мразеше свързването — причината беше в начина, по който се чувстваше, когато се включваше в машината — сякаш вътрешностите й се превръщаха в течност. Сякаш не беше истинска.

Беше трудно да се обясни на човешко същество. Знаеше, защото се беше опитвала. Само друг андроид можеше да я разбере, а доколкото Кал знаеше, не бяха останали други. С оглед на настойчивостта, с която властите бяха преследвали андроидите, тя можеше и да е последната.

„Каква весела мисъл.“

Скърцайки със зъби, Кал плъзна иглата в дупчицата в изкуствената си кожа, вкара я удобно в скрития порт и затвори очи. На секундата я заля прилив от информация, потопи я в себе си, стана част от нея.

Беше блестяща, заслепяваща, ужасяваща, безмилостна. Взаимодействаха и си противоречаха такива огромни сили, каквито не беше виждала в реалния свят.

Андроидът се бореше да задържи същността си, самостоятелността си, същевременно оставайки отворена към всичко около нея. Не беше лесно. Ако беше толкова човек, колкото изглеждаше, щеше да й се догади. Въпреки всичко, тя успя да устои и се самопринуди да навлезе още по-навътре в бушуващата информация.

Съпротива. Слой след слой съпротива, настояваща андроидът да стане част от заобикалящата я среда. Искаше да я превърне в логаритъм, в който да се разполагат всички останали логаритми, една ужасяващо перфектна хармония.

„Не“ — помисли си Кал. „Аз съм нещо повече, по дяволите.“ Но не се замисляше подробно, защото това би забавило напредъка й.

Спускаше се внимателно, проправяйки си път през всяка следваща експлозия от информация. Избирайки внимателно посоката си, отначало по потока, а после срещу него, запазвайки същността си, изразходвайки я, докато най-сетне — с последно адско усилие — стигна до мястото, което търсеше.

И информацията, която й трябваше. „Време беше“ — помисли си, безкрайно доволна, че краят на този етап от борбата наближава.

Но малко след като достигна целта си, андроидът разбра, че има още — още много. Цяла една пропаст, помисли си тя, възхищавайки се на блясъка й от ръба, на който стоеше. И беше точно това, от което се нуждаеха.

За нещастие, за да се добере до нея, Кал трябваше да се гмурне още по-надълбоко, от мисълта за което натегнатите й почти до скъсване нерви се изпънаха още повече. Нямаше как обаче да обърне гръб на тази златна мина. Не и когато тя можеше да й предостави последното, най-ценно парче от пъзела.

„Е“ — запита се със скептично себеотрицание, — „какво толкова може да ми се случи?“

Реши, че е по-добре да не мисли за възможностите, стегна се и се гмурна. И колкото по-надълбоко навлизаше, толкова по-ярки и по-силни ставаха потоците от информация, дърпаха я като просяци и се опитваха да откъснат кървави парчета от душата й.

Но Кал не можеше да си позволи да се тревожи. Трябваше да се концентрира върху това, което правеше.

Когато достигна първата инфо-точка, извлече всичко от нея. Същото се случи и с втората, после и с третата. Продължаваше все по-навътре и по-навътре, навлизайки на места, в които данните отдавна бяха забравени, а понякога и непълни, но достатъчно завършени, за да й свършат работа.

Старателно и прилежно, Кал събираше всяко парченце информация, до което можеше да достигне. И въпреки че задачата изглеждаше безкрайна, накрая тя събра всичко.

Но това си имаше цена — наложи й се да свали гарда си срещу безжалостните потоци, за да успее, поради което периферията на съзнанието й беше раздрана на студени, мокри дрипи.

Сега въпросът беше дали беше останало достатъчно от Кал, което да се пребори обратно до истинския свят — защото това, което беше събрала, можеше да е от полза единствено там. Не знаеше, но определено щеше да открие.

Затваряйки очи срещу светлината, тя започна да се катери. И продължи, избутвайки се с ръце и крака, независимо от ударите, които я засипваха, докато се изкачваше.

Бремето беше по-тежко и трудно за носене, отколкото си беше представяла. Заплашваше да я завлачи обратно долу всеки път, когато направеше крачка нагоре, замисляйки да я хване като в капан в най-дълбоките части на пропастта. Неведнъж се замисли дали да не се откаже от известно количество, за да може да вземе със себе си поне част.

Но не беше стигнала толкова далеч без да поема рискове. Затова продължи да се бори още по-ожесточено, изпитвайки издръжливостта си срещу яростния напор на бурята. След една цяла вечност, останала едва с няколко късчета самосъзнание, тя усети как се протяга към благословената тъмнина…

И с последен решителен напън се завърна в реалния свят.

Рязко отпускайки се на компютъра, в който се беше намирала допреди малко, Кал усети твърдостта му, истинността му, неопровержимото му съществуване. „Мамка му“ — помисли си тя, задъхвайки се в опити да си спомни коя е, поемайки дълги, хрипливи глътки от собствените си спомени. „Това беше особено гадно.“

Не искаше никога вече да се потапя толкова надълбоко. Никога. Но този път си струваше. Ако беше събрала това, което си мислеше, че е, никога вече да нямаше да й се налага да се включва където и да било другаде.

Изведнъж пред нея се появи лицето на Рипли с нетърпеливо изражение.

— Успя ли? — попита.

— Да — каза Кал. Не й каза колко много всъщност е събрала, за да не пробуди любопитството й точно сега. — И съм добре. Благодаря, че попита.

Все още отърсвайки се от преживяното, тя издърпа иглата от ръката си и я бутна към Рипли. След това върна „бенката“ си на място, като прикри нишката й под кожата си.

— Добре — каза, — да вървим.

А Рипли вече се връщаше към пресечката на шестте коридора с дълги, решителни крачки. Проклинайки тихичко, Кал се опитваше да я следва, но поизостана. Беше трудно да се движиш с някой толкова маниакално целенасочен.

Поне беше доволна, че Рипли е на нейната страна — някога за кратко беше изпитала обратното.

Беше преди години, на Орига. Кал беше имала намерение да убие Рипли, защото мислеше, че има чудовище в нея. Оказа се, че чудовището вече беше изтръгнато от нея.

Но гените му останаха в Рипли, просмукани в тъканите й, ускоряващи метаболизма й. Тя беше достатъчно силна, че да остави отпечатък от юмрук в солидна стена, достатъчно издръжлива, че да преживее заряд от шокова пушка, а кръвта й, стига да бъдеше оставена разлята достатъчно дълго, можеше да прогори дупка през метал с дебелина един метър.

Но влиянието на извънземните гени се беше отразило най-много върху ума на Рипли. В ядрото си тя беше студенокръвен хищник, на когото всяко движение беше проектирано с цел бързо и ефикасно убийство. Тя умееше да живее сред човешки същества само чрез внимателно контролиране на ловните си инстинкти — което невинаги беше лесна работа.

Странно, помисли си Кал. Промените в Рипли не личаха по външния й вид. Изглеждаше съвсем по човешки, здрава, атлетична жена, прекарала малко повече време във фитнеса.

„От друга страна“ — добави Кал наум, — „аз също изглеждам като човек, а ме сглобяват на проклетия конвейер.“