Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (16)

Глава четиринадесета

Шепърд не разбираше.

Докато си проправяше път през осеяната с петна от цветя джунгла, дължащи се на леките премествания на светлината и сянката, хвърли поглед на жената до него.

— Обясни ми нещо.

— Какво? — попита тя.

— Рипли можеше да изпрати вашето приятелче горилата, но вместо това изпрати теб — някой, който изглежда все едно никога не си е цапал ръцете. Защо го направи?

Кал се обърна към него, поглеждайки го с тъмните си, мистериозни очи. Не беше виждал толкова интригуващи очи много отдавна.

— Джонър — обясни тя, — трудно действа в екип с непознати.

— А ти се справяш? — прозвуча малко по-подигравателно, отколкото беше искал, но не съжаляваше.

Кал го погледна отново.

— Когато искам.

Той имаше чувството, че има нещо повече от това. Може би някой ден щеше да разбере какво.

Точно в този момент видя нещо лъскаво напред.

— Там — каза той, сочейки, — реката.

Всъщност беше по-скоро поток — тънък, извиващ се, пълен с камъни и нагънати корени. Това беше едно от любимите места за разходка на Бенедикт, както беше видно и от пътечката, която беше утъпкал на единия тревист, обсипан с цветя бряг.

Но за момента всичко, което Шепърд виждаше от това място, беше нещо лъскаво. Нито бряг, нито трева, нито Бенедикт.

Отклонявайки се от пътя, офицерът по безопасността тръгна напряко, така че да стигнат до реката по-скоро. В резултат от което се затътриха през безпорядък от оребрени, сърцевидни листа, преминавайки през рояци от яркоцветни насекоми.

Които изглежда не пречеха на Кал. Почти не мигаше, докато те пърхаха пред лицето й.

— Странно — каза тя. — Не ми беше хрумвало, че ще има насекоми тук. Или бриз. Или пък течаща вода. А би трябвало.

Всички тези неща бяха необходими, за да могат растенията да изпълняват биологичните си цикли. Беше нещо, което Филипакос му беше обяснил, когато Шепърд за първи път беше стъпил в Куполите. Червеи, пчели, каквото още се сетеше. Всичко, с изключение на вредителите.

Трудната част беше да затворят дупките в хранителната верига, защото не можеха да възпроизведат средата изцяло. Но с помощта на малко генетично инженерство бяха успели.

Разбира се, това се беше случило, когато Куполите все още бяха нечий проект-любимец и всички ахкаха при идеята за тях. Сега беше трудно да се сдобият с храна, камо ли с пратки с тестови насекоми.

Накрая стигнаха реката. Шепърд погледна нагоре и надолу по потока, прикривайки очите си от отразената слънчева светлина с ръка. Виждаше брега, на който Бенедикт обичаше най-много да спи, но самият него го нямаше никакъв.

Това не беше причина да се притеснява. Кал определено не беше притеснена. Шепърд избърса капката пот, която течеше отстрани на лицето му. Жената изглеждаше хладна и спокойна като ноемврийско утро.

Или поне така му беше описвал баща му ноемврийското утро. Шепърд никога не го беше изпитвал, защото никога не беше стъпвал на Земята.

— А сега? — попита Кал.

— Има още едно място — отвърна той, — малко по-нагоре по реката.

И трето в съседния купол. Но Шепърд не беше толкова убеден за останалите две места.

„Ами, ако проверим всичките и пак не успеем да го открием?“ — запита се. Отказвайки да мисли за това, той тръгна към следващото място.

Рипли беше запомнила кода за достъп до резервния отсек, преди да излезе от контролния център. В момента го прилагаше, цифра след цифра, върху чувствителния на допир екран, вграден в металната рамка на вратата към отсека.

Зачака.

След няколко секунди стана ясно, че вратите нямаше да се отворят. Рипли повтори кода, малко по-бавно този път, но резултатът беше същият.

— Какво става, по дяволите? — попита Джонър.

Стоеше с гръб към Рипли, с инжектор, насочен към частта от джунглата, от която бяха дошли. Въпреки това по тишината разбираше, че никакви врати не се плъзгаха.

Рипли се намръщи и извади ком-точката си, за да се свърже с Краке. Вече беше натиснала бутона, който отваряше връзката, и точно щеше да започне да говори, когато чу стържещ звук.

Обърна се и видя, че крилата на вратата са започнали да се отдръпват. По-добре късно, отколкото никога. От другата страна се виждаше товарен отсек, макар и малък, в който имаше единствено няколко контейнера, скупчени до една от стените му.

— Е — каза Джонър, — така е по-добре.

Рипли влезе вътре с вдигната в готовност пушка. Не очакваше да има нещо вътре, което да изисква стрелба, отчитайки факта, че вратата е била затворена през последните няколко седмици — или поне така беше казал Филипакос. Въпреки това беше свикнала да не приема такива неща за даденост.

Както беше направила на Ностромо, когато се качи на евакуационната капсула. Едва по-късно, когато Ностромо вече беше експлодирал и спасителен екип беше тръгнал по следите й, тя разбра, че си има компания под формата на пришълец-натрапник.

Нямаше начин да направи тази грешка втори път. Огледа товарния док внимателно от горе до долу, преди да каже на Джонър да я последва.

След като той влезе, вратата се затвори зад тях, оставяйки ги осветени от хладна, мътна светлина. Но дори тогава Рипли не се отпусна.

— Провери статуса на контролния панел — каза тя, държейки инжектора си в ръце.

Джонър отиде до контролния панел, остави пушката си на пода и натисна проверка на статуса. Панелът изведнъж светна, показвайки рутинна диагностика.

— Струва ми се добре — каза Джонър, а покритото му с белези лице изглеждаше сурово на светлината на монитора. — Но от друга страна, какво, по дяволите, разбирам аз?

Достатъчно разбираше. Рипли го беше научила през годините. Джонър обичаше да оставя хората с впечатлението, че е по-глупав от камък, но това съвсем не беше така.

— Много добре — каза Рипли. — Да се върнем в контролния и да им съобщим.

Можеше да отвори връзка към ком-точката на Краке и да каже на колонистите още на момента, но не искаше да ги изкушава да я пресрещнат по пътя. По-добре да ги държи на тъмно, докато не стигнеше до тях, за да ги ескортира.

Вдигайки инжектора си, Джонър се запъти към вратата. Този път тя се отвори автоматично, тъй като излизаха от отсека, а не влизаха в него.

Докато Рипли оглеждаше парчето джунгла, оградено от вратата, осъзна, че й се струва различно. Наклони глава на една страна, опитвайки се да разбере защо.

Изведнъж разбра. Ъгълът на светлината се променяше. Както и цветът й. Все пак орбитираха около планета. По някое време все пак слънцето залязваше.

Рипли изпсува. В тъмното съществото щеше да има даже по-голямо преимущество. Двамата с Джонър трябваше да се придвижат, докато все още беше светло.

Хвърляйки последен поглед на отсека, Рипли последва спътника си навън. След момент вратата се затвори, оставяйки ги обратно в прегръдката на джунглата.

Бяха преполовили пътя към бричката, когато Рипли забеляза нещо. Този път не беше светлина, а миризма. Една точно определена, която не можеше да сбърка, нямаше как да я обърка с нещо друго.

Сърцето й започна да блъска силно в ребрата й. Тя прошепна на Джонър:

— То е тук.

Спътникът й спря като закован в стъпката си и попита със същия шептящ глас:

— Къде, по дяволите?

Не беше сигурна, но можеше да познае по трепването на листата откъде духа вятърът. Ако те бяха по посока на вятъра, то тогава то беше…

— Там — посочи, за да покаже на Джонър.

Той кимна.

— Ясно.

Останаха там, където бяха, опитвайки се да не мърдат, превръщайки се в част от околността, доколкото бе възможно. И след малко повече от минута, Рипли зърна профила му в задълбочаващите се сенки.

Пришълецът беше по-голям, отколкото беше очаквала, базирайки се на оценката на колонистите относно това колко дълго е било извън тялото-приемник. Но можеше и да не бяха запомнили добре.

В края на краищата, те бяха казали, че ембрионът е бил в колегата им дни наред, което беше невъзможно. Изглежда бяха доста дезориентирани.

Рипли задържа дъха си, докато гледаше как пришълецът си избира пътя през джунглата, следвайки траектория, която в крайна сметка щеше да го изведе покрай нея. Не беше виждала представител на неговия вид откак беше напуснала Орига, където всички, които беше срещнала, носеха по малко от нейните гени.

Този беше различен. Беше и чужд, противник, заплаха при всички случаи. Ако я атакуваше, нямаше да се поколебае дали да забие зъби в мозъка й — през лицето, ако беше необходимо.

Не, че тя имаше намерение това да се случва.

Изключително бавно тя вдигна инжектора си на нивото на гърдите и затъкна приклада в рамото си. Доколкото можеше да прецени, пришълецът не я беше забелязал.

Но щеше да го направи скоро — защото въпреки че беше казала на Филипакос обратното, имаше обстоятелства, при които имаше смисъл хората да атакуват първи. Този случай беше такъв.

Те имаха преимуществото на изненадата. Бяха в обсег. И го превъзхождаха числено, макар и с малко. Това щеше да е най-добрият шанс, който щяха да имат.

Джонър също го разбираше. „Когато започна“ — помисли си Рипли, — „той ще е готов.“

Почака докато пришълецът не се намираше почти пред нея, преди да пристъпи към действие. Движейки се колкото може по-бързо и тихо, тя се промъкна през джунглата и застана точно на пътя на натрапника.

Отне му едва секунда да долови миризмата й, обръщайки издължената си глава към нея, и още една да затича с дълги скокове към нея. Рипли стисна зъби и остана на място, гледайки го как я приближава.

„Още една секунда“ — помисли си тя. — „Така ще съм сигурна, че няма да пропусна.“

След което секундата мина.

Натискайки спусъка на инжектора си, тя отприщи експлозия от високоволтова ярост. Пришълецът беше засегнат от нея, но не се оттегли. В крайна сметка, можеше да издържи залп от една пушка — поне достатъчно дълго, че да се добере до изстрелялия го.

Което беше точно това, което се опитваше да направи, продължавайки напред стъпка след стъпка срещу яростните изстрели на шоковата пушка, а ръцете и краката му се размахваха, понасяйки жестоките удари. Но преди да успее да стигне мъчителя си, беше атакувано в гръб.

Поглеждайки зад пришълеца, Рипли видя как Джонър започна да го пържи със собствените си заряди, оголил зъби в решителна физиономия. Хванато в кръстосан огън, съществото се опита да се измъкне, но не успя. Те го задържаха под обстрела си, гърчещо се в агония, а опашката му удряше около него като камшик.

„Падай“ — настоя Рипли.

Известно време изглеждаше, че може да им свърши зарядът, преди да успеят. След това с ужасяващ писък, то се стовари върху тъмната, покрита с корени почва — все още гърчещо се, борещо се, но с все по-намаляваща интензивност.

— Не спирай — изръмжа Рипли.

Защото те не искаха просто да го омаломощят. Това не беше като онази игра на учените, които биха го опаковали и занесли вкъщи, за да го изучават.

Освен това честната игра нямаше място тук. Ако убиеха пришълеца, щяха да живеят. Ако му оставеха момент почивка, щяха да умрат. Беше точно толкова просто, толкова първично.

Рипли устояваше на горещата като фурна топлинна вълна на енергийния заряд. Пот се стичаше в очите й, щипейки ги безмилостно, пречейки й да вижда. Но тя не смееше да спре дори за секунда — не и докато пришълецът все още се гърчеше.

И изведнъж спря. И остана да лежи, а самотно стълбче мазен черен пушек се заиздига от него. Изглеждаше като нещо несъмнено умряло.

„Каквото е“ — помисли си Рипли.

Все пак, в нея бушуваха извънземни гени. Можеше да разбере кога едно от тях е предало богу дух. Сваляйки пръст от спусъка, тя свали пушката си.

Но Джонър продължи да го обсипва със заряди, обливайки пришълеца със синкавобяло електричество. Изглежда не можеше да се спре, хванат в комбинация от ярост и опасение.

— Мъртво е — каза му Рипли.

Той се обърна към нея, зачервен от гняв, със стичаща се пот по дългата му, покрита с белези брадичка.

— Не мислиш ли, че знам?

За момент постояха така, гледайки се втренчено, все едно щяха да се хвърлят един срещу друг в следващия миг. След което Джонър изпсува, обърна се и се премести.

Рипли коленичи невъзмутимо до все още пушещите останки от пришълеца. „Странно“ — помисли си тя, докато го разглеждаше.

— Има нещо различно в този.

Джонър погледна иззад рамото си.

— Какво искаш да кажеш?

Рипли прокара ръка по оребрената част между рамото и лакътя на трупа. Това беше нещо, което другите пришълци, които беше виждала преди, не бяха имали.

А и пропорциите му бяха различни. Главата му беше прекалено голяма, сравнена с остатъка от тялото.

— Това е различно — каза Джонър. — Защо?

Рипли кимна.

— И аз това се чудя.

Оставяйки въпросите за по-късно, извади ком-точката от един от джобовете си. След това набра номера, който съставяше кода на Кал, и каза:

— Рипли е.

— Открихте ли резервния отсек?

— Да — каза Рипли. — И работи. Освен това открихме още нещо — поспря, за да се наслади на думите. — Пришълеца.

Тишина. След което:

— Добре си, нали?

— Да. Както и Джонър.

— Не съм питала за него — отговори Кал със скептична нотка в гласа.

Устните на Джонър се извиха.

— И аз те обичам, момиченце.

— Как го направихте? — попита андроидът.

Рипли й разказа.

— Е — каза Кал, — това си е късмет. Трябва да си осигурим повечко за в бъдеще.

Рипли не вярваше в късмета.

— Ще се видим в контролния център — каза тя и изключи устройството.

Джонър огледа пришълеца за момент.

— Бях забравил колко са противни тия неща. — Обърна се към Рипли. — Без да се обиждаш.

Тя сви рамене.

— Не се обиждам.

Кал се усмихна на себе си, мислейки си „Добра работа, Рипли“ и прибра устройството за комуникация в джоба си. След което се облегна назад.

— Добри новини? — заключи Шепърд, обърсвайки капка пот от челото си с ръкав, докато проправяше пътечка през джунглата.

— Най-добрите — потвърди Кал.

Чувстваше се все едно някаква тежест беше паднала от раменете й. Дори обкръжението й изглеждаше по-различно сега, когато не й се налагаше да се взира във всяка по-тъмна сянка.

— Рипли и Джонър са се натъкнали на пришълеца — продължи Кал. — И са го убили. Вече няма от какво да се притесняваме.

Шепърд спря бричката и се загледа в нея невярващо.

— Сигурна ли си?

Кал разбираше как се чувства. Рипли беше казала на колонистите, че нямаха шанс да убият нещото. А после, тя самата някак си го беше направила.

— Бих ли те излъгала? — попита тя. — Онова е мъртво.

Шепърд задържа очите си върху нея още известно време, след това отклони поглед.

— Значи не се налага да напускаме Куполите в крайна сметка.

— Предполагам, че не — каза Кал.

— Трябва да кажем на останалите.

— Рипли ще се погрижи за това — увери го тя. — В момента е на път за контролния център.

— Добре. — Шепърд поклати глава, изглеждайки странно дезориентиран. — Лудост. Бях толкова изнервен от цялата история с извънземното, че бях готов за всичко — освен за това.

— Да откриеш, че няма за какво повече да се тревожиш.

— Точно така.

— Не е толкова лудо. И аз съм се чувствала така.

Това беше и причината да й е трудно да се приспособи към живота на Земята. От време на време се стягаше, очаквайки атака, която никога не идваше.

Джонър и Врайс също бяха го почувствали, така че не беше проблем само на андроида. Всички те бяха победили пришълците на Орига, унищожавайки ги до крак. Но в умовете си никога нямаше да спрат да се борят с тях.

Никога.

— Все пак трябва да намерим Бенедикт — отбеляза Шепърд. — Или поне аз.

— Е — каза Кал, — стигнала съм до тук. Мога поне да довърша започнатото.

Шепърд изглеждаше зарадван от решението й. Включвайки отново бричката на ход, продължи да я кара по брега на реката.

След известно време каза:

— Има още нещо, което не разбирам. Имам предвид освен причината, поради която Рипли те изпрати с мен.

— Слушам — каза Кал.

— Ти не си превозвач по душа. Нещо повече си. Тогава какво правиш с Рипли и останалите?

Тя се изкиска.

— Много повече съм като тях, отколкото си мислиш.

Шепърд поклати глава.

— Не и от това, което виждам. А обикновено добре се справям с определянето на характера.

— Добре — каза тя, угаждайки му, едновременно с това и на себе си. — Тогава каква съм?

Той й хвърли поглед.

— Умна. Образована. Културна. Можеш да различиш мерло от пино гриджо. Но го прикриваш, за да си пасваш с приятелите си.

Кал удържа желанието си да се усмихна. Не е много далече от истината, нали? Освен че не беше интелект, а програмиране. И не беше образование, а памет.

— Никога в живота си не съм пила пино гриджо — каза тя, стъпвайки върху отделни факти от наблюдението му. — А относно…

Тя спря по средата на изречението, зървайки нещо покрай реката. Сложи ръка върху рамото на спътника си и каза:

— Спри.

— Какво има? — попита той.

„Нещо, което аз мога да видя, а ти не, защото съм проектирана с по-добро виждане в добавка към интелекта.“

— Бъди готов.

Шепърд спря бричката и огледа наоколо.

— Бенедикт?

— Мисля, че да — каза тя и посочи. — Ето там. В онези храсти с жълтите цветчета.

Слязоха от бричката и приближиха разкъсан мокър комбинезон, който някога е бил син, а сега беше по-тъмен цвят. Нямаше много останки вътре в него, но това, което беше вътре, приличаше достатъчно на мъж, за да потвърди, че е било Бенедикт.

— По дяволите — каза Шепърд, а гласът му беше глух от тъга.

— Съжалявам — каза Кал.

Адамовата му ябълка се качи в гърлото му.

— Няма да е лесно да кажа на Фил. Той и Бенедикт бяха приятели от много отдавна.

— Хайде — каза тя на Шепърд, слагайки ръка на рамото му. — Ще ти помогна да го качим в бричката.

Той кимна.

— Благодаря.

За щастие имаше пакет найлонови пликове в багажника на превозното средство, без съмнение предназначен за клони и други такива неща. Този път щяха да послужат за нещо различно.

Да събират парчетата в пликовете беше ужасно, но се справиха. Когато останките на Бенедикт бяха сложени на сигурно място в задната част на бричката, Шепърд отиде да измие кървавите си ръце в потока, а Кал го последва.

— Това беше лошо — каза тя.

— Определено си права.

Щеше да каже нещо успокояващо, нещо, което да отвлече спътника й от загубата. Но така и не стигна до това.

Не се предполагаше андроидите да имат инстинкти — дори напредничавите модели от поколението на Кал. Но нещо подобно я накара да обърне глава внезапно и да огледа внимателно парчето джунгла от лявата си страна.

Отначало не видя нищо — само движещи се от топлия влажен бриз листа. След това видя — само го зърна, но й стигна. Нищо друго не изглеждаше така, не се движеше така.

— Кал — прошепна Шепърд, защото и той гледаше натам.

— Знам — каза тя, — и аз го виждам.

Беше пришълецът. И идваше към тях.

„Мамка му, Рипли. Ти каза, че си го убила.“ А тя не беше от хората, които проявяваха немарливост.

Но ето го пред тях, плъзгащ се в храстите. Значи имаше повече от един.

„Как?“ — помисли си тя. Колонистите бяха споменали само един овоид — и само един от тях беше умрял, давайки живот на чудовище. Някой грешеше или пък лъжеше, за да прикрие нещо.

„По-късно ще получа отговори“ — обеща си андроидът. Но в момента беше загрижена само за оцеляването — нейното и на Шепърд.

Ставайки едновременно с него, тя се насочи към бричката, където бяха оръжията им. За щастие, стигнаха там преди пришълецът окончателно да излезе от прикритието си.

Без да сваля очи от него, тя грабна шоковата си пушка. След което каза:

— Включи бричката.

Шепърд вдигна собствената си пушка.

— Няма начин.

— Не ми се прави на мачо. Ти си този, който знае как се кара това нещо, идиот такъв.

Шепърд не се предаде, поне не на думи. Но отиде до бричката и я запали.

Пришълецът избра този момент да излезе от храсталака, с капещи от челюстите му слюнки. Неговият вид не обичаше потайните атаки. Когато нападаха, го правеха открито и упорито.

Но докато Кал гледаше съществото в отслабващата светлина, забеляза, че има нещо различно в него. Нещо, което не беше виждала преди.

Гърбът и крайниците му бяха покрити от частичен екзоскелет, който беше синкавочерен като остатъка от тялото му. А главата му определено беше по-голяма отколкото Кал беше очаквала. С фин филигран, започващ от челюстта му и свършващ в задния край на главата.

„Какво по дяволите…?“ — помисли си тя.

Не, че имаше значение как нещото изглеждаше. Продължаваше да си бъде хладнокръвен убиец, а в момента те бяха неговата мека, бавна плячка, която щеше да убие.

— Качвай се — каза без дъх Шепърд.

Кал изпитваше нуждата да продължи да сочи с пушката си към пришълеца, но успя да седне в задната част на бричката там, където бяха и останките от Бенедикт. Краката й стърчаха навън.

— Тръгвай! — изкомандва тя.

Момент по-късно бричката се втурна напред. За нещастие, както Шепърд беше обяснил по пътя насам, не беше конструирана да развива скорост — за разлика от пришълеца.

Виждайки, че се отдалечават, той започна да тича в големи подскоци към тях. Когато започна да ги настига, Кал натисна спусъка и освободи синьо-бял енергиен заряд.

Той забави извънземното, накара го да изпищи и да спре галопа си. Но един миг по-късно пак беше след тях, стараейки се още повече да настигне бричката и нейното съдържание.

За втори път тръгна с идеята да ги хване. И втори път Кал го обгори, раздавайки атака от болка и ярост.

То упорито продължи да ги преследва, когато по едно време тя забеляза, че губят скорост.

— Защо по дяволите спираме? — настоя тя ядосано, а гласът й звучеше креслив и трескав.

— Не спираме — отвърна и Шепърд. — Приближаваме вратата. Няма да се отвори толкова бързо.

„Вратата“ — повтори Кал наум. Щеше да е трудно.

Не можеха да оставят пришълеца да ги последва в следващия купол. Но вратите бяха нагласени така, че да пропускат всеки, който ги приближи и да стоят отворени, докато има нещо в обхвата на сензорите им.

С шокираща бързина извънземното скъсяваше разстоянието между тях. Стискайки зъби, Кал го порази с поредната експлозия от енергия. Но в същото време бричката мина през неравност в терена и попречи на прицела й, оставяйки пришълеца да продължи невъзпрепятстван.

„По дяволите“ — помисли си тя.

Преди да успее да се прицели отново, извънземното протегна дългата си, черна лапа и я хвана за глезена. Чувството беше все едно метално менгеме се беше затворило около него.

Заглушавайки страха и отвращението си, андроидът обърна инжектора си към лигавата, снабдена с два реда зъби паст и стреля от близко.

Пришълецът отхвърча назад, превъртайки се през глава и се изгуби в далечината. Но Кал не си правеше илюзии, че го е убила. То щеше да се върне, за да си отмъсти.

Хвърляйки поглед иззад рамо, тя видя, че вратата към следващия купол се издига само на няколко метра пред тях. Докато я гледаше, крилата й започнаха да се плъзгат настрани.

Шепърд забави още малко, опитвайки се да избегне удар, в случай че вратите не се бяха разтворили достатъчно широко. Докато минаваха, бричката остърга вратата от дясната страна.

Бяха в прохода, а вратите бяха започнали да се затварят отново. Но през пролуката Кал виждаше тичащото с всичка сила към тях извънземно, полудяло от ярост, отказващо да спре докато не забие зъби в плячката си.

Беше състезание — и вратите спечелиха. Точно, когато пришълецът ги достигна, едва видим през тънкия процеп, металните плочи се затвориха изцяло.

Но Кал и спътникът й съвсем не бяха в безопасност. Крилата щяха да се отдръпнат отново, когато сензорите в рамката усетеха присъствието на натрапника.

Кал се намръщи, обмисляйки как да попречи на това.

Ако беше имала достатъчно време, щеше да се включи в системата и да накара вратите да правят каквото поиска. Но нямаше време. Трябваше да импровизира или щеше да свърши като Бенедикт.

Намери контролното табло, което управляваше вратите — обикновена квадратна кутия, намираща се на равнището на гърдите, издадена на няколко сантиметра от стената. Кал снижи пушката си и изстреля заряд. Когато той удари таблото, то започна да изпуска малки мълнии.

Достатъчно, за да прекъсне веригата. Или поне така се надяваше тя.

Докато бричката продължаваше по коридора, вратите пред тях започнаха да се разтварят. Но тези зад тях бяха ключовите. Кал ги гледаше, настоявайки да останат затворени.

И останаха.

Но не и без съпротивление. Коридорът се изпълни с какофония от удари, звучащи все едно някой биеше по гигантски барабан, и за момент Кал се зачуди дали дебелата сантиметри преграда ще удържи.

Когато стигнаха до края на коридора, пришълецът все още не беше успял да влезе. „Успяхме“ — помисли си Кал, а вълна на облекчение премина през нея.

Но не бяха успели за постоянно.

Пришълецът щеше да се обърне и да си проправи път през другите куполи. А колонистите нямаше да имат идея къде е, когато тръгнеха за резервния отсек.

„Рипли няма да е щастлива“ — помисли си Кал.

— Добре ли си? — попита я Шепърд, когато напуснаха коридора и тръгнаха през някаква борова гора.

— Просто карай — отвърна тя и извади ком-точката си, опитвайки се да игнорира обемистата найлонова торба до себе си.