Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (10)

Глава осма

„Господи“ — помисли си Хендрикс.

Някак си успя да се сдържи да не го каже на глас. Другите от колонията и без това я смятаха за съвсем смахната. Не искаше да добавя още масло в огъня им.

Но не беше лесно да е тиха сега, когато видя нещото на лицето на Пандор със собствените си очи.

— Трябва да го махнат — каза Гоголак, която стоеше до Хендрикс и гледаше през прозореца на лазарета.

Хендрикс си отдъхна, че някой го е казал.

— Ще го направят — увери ги Шепърд. — Не се притеснявайте. — Но изражението му противоречеше на сигурността, с която говореше.

В лазарета Пандор беше положен върху една маса за изследвания, заобиколен от Филипакос и Анджи. От време на време ръката на Пандор се свиваше в спазъм, което показваше на колегите му, че е жив.

Но беше трудно за вярване. С това ужасно нещо на лицето, как успяваше да диша?

— Защо просто не отрежат проклетото нещо? — попита Коуди, а нетърпението се усещаше в гласа му.

Обикновено той беше най-спокойният измежду тях, човекът, който можеше да се усмихне на всекиго. Но не и сега.

Шепърд го погледна.

— Търпение, Ърл. Всички сме притеснени за Илайджа и ще знаем по-добре как да му помогнем след като Анджи приключи с прегледа.

В същия момент Анджи се отдели от Пандор и излезе от лазарета. Свали санитарните си ръкавици и ги хвърли в едно кошче за боклук, което й стигаше до кръста.

Изглеждаше уморена. Хендрикс никога не я беше виждала чак толкова уморена.

— Е? — попита Шепърд.

Хендрикс го погледна и си помисли: „Кой сега е нетърпеливият?“ Но и това не каза на глас.

— Пандор е жив — каза Анджи със странния си момичешки гласец, — но е в паралитична кома — явно предизвикана от някакъв токсин, който онова нещо е впръскало в него.

— Паралитична… — повтори Коуди. — Как диша тогава?

„Да“ — помисли си Хендрикс, — „как?“ Точно това искаше да разбере още от самото начало.

Анджи се намръщи.

— Нещото диша наместо Пандор. Вкарва му кислород и отделя въглеродния диоксид.

— По дяволите — каза Гоголак, а веждата й се сбръчка в средата. — Тоест, ако го махнеш…

— Пандор ще умре — каза Анджи. — Поради което решихме да оставим онова върху лицето му, поне временно.

— Но не за неопределено време — каза Гоголак с надежда в гласа.

— За жалост — продължи Анджи, — проблемът не е само с дишането. Дори да открием противоотрова за токсина, нещото има израстък, който е навряло навътре в гърлото на Пандор — чак до дробовете, ако съдим по рентгеновите снимки. Ако се опитаме да го махнем, едновременно с това може да извадим половината му гърло.

— Не разбирам — каза Сайго, тънък като бръснач оплешивяващ мъж, чийто дъх миришеше на развалено мляко. — Защо това нещо се е застопорило на лицето на Пандор, поставило го е в кома, а сега го държи жив?

— О, господи! — възкликна Хендрикс.

Всички я погледнаха.

Беше се опитала да не се изтърве, но се случи все пак. А сега трябваше да обясни.

— Току-що ми хрумна — каза тя колкото се може по-спокойно. — Ами, ако се опитва да го изяде?

Коуди опря ръка на стената и започна да се дави от смях. Шепърд сложи ръка на рамото на ботаника и се намръщи към Хендрикс.

— Никой няма да бъде изяден — каза. След това се обърна към Анджи. — Прав ли съм?

Тя стисна устни за момент.

— Да — отговори накрая. — Не сме намерили нищо, което да предполага такъв проблем.

„Но не може да го докаже.“ Хендрикс умееше да чете между редовете. Беше възможно онова да го яде, все пак.

— А относно защо онова нещо се е лепнало за него — продължи Анджи, — моите предположения не са по-добри от вашите. Това е някакъв вид извънземна форма на живот, макар и примитивна. Вероятно биологичните му нужди са различни от всичко, което някога сме виждали.

— Трябва да му помогнем — каза Гоголак. — Някак.

— Ами ние? — попита Сайго. — Има ли опасност същото да се случи и на нас?

— Не мисля — каза Шепърд. — Имаше само един овоид в капсулата — проверих, за да съм сигурен.

Това като че задоволи всички освен Сайго.

— Ами, ако още някое от тия неща е изпълзяло преди да стигнеш там? — настоя той. — Ами, ако се крие в някой ъгъл, чакащо някой да попадне на него?

— Претърсих товарното — отбеляза Шепърд. — Нямаше нищо друго там.

— Не можеш да си сигурен — отвърна Сайго. — Проклетото нещо не е чак толкова голямо. Може да се скрие къде ли не.

„Прав е“ — помисли си Хендрикс. Шепърд няма как да бъде сигурен. Точно както Анджи не е сигурна, че онова не яде Пандор.

Представи си как търси ножици за подрязване в слабо осветения отсек за доставки. Представяше си как се приближава до шкафа, отваря чекмеджето, където стоят ножиците и вижда нещо с формата на яйце вътре — нещо кожесто, което, докато тя го гледа смаяна, се разцепва в горната си част и изстрелва нещо друго на лицето й. Нещо малко, лепкаво и невероятно силно…

Хендрикс потрепери. Беше прекалено ужасно дори да си го мисли.

В този момент и бащата на Анджи излезе от лазарета. Имаше благородна осанка и малко шкембенце, грива от сива коса и брада, която я допълваше, а в момента изглеждаше поразен.

— Анджи разказа ли ви за положението на Пандор? — попита.

— Да — отвърна Шепърд.

— Имам известни опасения, че е възможно още от тези неща да щъкат наоколо — каза Сайго, — а Шепърд защитава обратната теза.

— Въпросът в момента — каза Гоголак, която можеше да бъде много упорита, когато искаше нещо, — важното е какво ще правим с Пандор.

Филипакос кимна.

— И аз така мисля. Поне състоянието му се стабилизира. Но докато не разберем достатъчно за това същество, ще е неразумно да опитваме каквото и да било, което би застрашило оцеляването на Пандор.

Коуди поклати глава.

— Това не ми харесва.

— На никого от нас не му харесва — каза Анджи. — Но трябва да мислим с главите си, а не със сърцата.

— Ами, ако тестовете ви не открият нищо полезно? — попита Гоголак. — Тогава?

Анджи тръгна да отговаря, след това премисли. Баща й обаче каза:

— Ще преодолеем тази пречка, когато стигнем до нея.

Никой нямаше по-добра идея, затова спорът замря.

С изключение на Сайго, който каза, че има да върши работа, никой не напусна. Стояха и гледаха през прозореца, всеки зает със собствените си мисли.

Тази на Хендрикс беше: „Поне си държах устата затворена през повечето време.“

Симони все не успяваше да накара Рипли или Кал да му кажат накъде пътува корабът. И все пак, не беше успял да проследи легендата само с късмет.

Биваше го да чака да му дойде времето, а още повече — да си държи очите и ушите отворени. И най-сетне, тези му качества му свършиха работа и на Бети.

Симони беше провел поредния едностранен разговор с Краке и се беше запътил към стаята си, когато чу гласове, идващи от отворената й врата. Спирайки съвсем близо, той се заслуша внимателно.

„Само един глас е“ — реши той. Този на Врайс. Но освен това се чуваха дълбоки стонове от удоволствие, които явно принадлежаха на някой друг и се променяха всеки път, когато малкият мъж кажеше нещо.

Или поне Симони се надяваше да са нечии други.

— Кара кръвта ми да кипи — каза Врайс.

— Ммм — отвърна женски глас. — Моята също.

„Болеро“ — помисли си Симони. „Определено Болеро.“

— Все още говоря за пришълците — каза Врайс. — След всичко, което се случи на Орига…

— Дааааа — изпъшка Болеро. — Продължавай…

— … човек би си помислил, че никой не е толкова глупав да се занимава наново с лигавите кучи синове. Но явно човешката глупост е безкрайна.

— Щом казваш — отвърна Болеро. — Малко по-надясно, любовнико. Точно така…

Симони се зачуди дали знаят, че вратата е отворена. А се чудеше още повече какво вижда Болеро в човек, който е парализиран от кръста надолу. Но щеше да мисли върху тези въпроси по-късно.

— Добри хора бяха затрити от ония чудовища — каза Врайс. — Елджин, например. Разказах ти за Елджин.

— Така е — изстена Болеро.

— Той ме накара да се заинтересувам от това…

Болеро вдиша шумно.

— И това — каза Врайс.

— Боже — изскимтя тя.

— А проклетите го убиха. За малко и мен. И сега предстои да се повтори същото, освен ако не го спрем.

— Не — каза тя с висок, тъничък глас. — Не го спирай, любовник. Моля те, не го спирай…

Симони преглътна. Почувства се като воайор — което не беше чак толкова лошо. Освен това нямаше избор. Трябваше да слуша, за да разбере каквото може от разговора им.

— Май ти харесва така, а? — попита Врайс.

— О, господи — каза тя, — да…

— А така? — попита той, а гласът му стана по-плътен.

— Да — изпъшка Болеро, — повече от всичко останало…

Симони беше толкова погълнат от сексигрите им, че не усети, че и него го гледат — докато някой зад него не изрева възмутено, карайки го да се обърне рязко.

Без да иска, Симони направи крачка назад, което го постави точно пред отворената врата, през която му се откриваше ясна, макар и непожелана гледка към Врайс и Болеро.

Пилотът беше по корем върху кревата на малкия мъж, едно от голите й стъпала лежеше в скута му, а другото беше в грижливите му ръце. „Масаж на краката“ — помисли си Симони, чувствайки се по-глупав от всякога. „Прави й проклет масаж на краката.“

— Какво, по дяволите, правиш? — настойчиво попита Врайс.

— И аз бих искала да разбера — каза Болеро, отмествайки мокър кичур коса от челото си.

Но това не беше най-лошото. Защото явно Джонър беше този, който извика иззад Симони и сега крачеше по коридора, с цел да се изправи срещу него.

Или нещо по-лошо.

Симони се обърна към Врайс и Болеро и каза:

— Съжалявам.

След това, преди Джонър да успее да го достигне, репортерът се втурна право към стаята, която Рипли споделяше с Кал и Болеро.

Вратата беше затворена, разбира се. Но можеше да се плъзне настрани, докато той тичаше към нея и да предложи укритие.

Освен ако Рипли или Кал не се бяха заключили вътре. Тогава щеше да е заклещен в коридора с Джонър — а той определено не искаше да мисли за това.

За лош късмет на Симони, вратата не се помръдна, когато я приближи. Джонър приближаваше със свирепа усмивка на лицето, а репортерът заблъска с длан по металната врата. „Моля те“ — помисли си, „нека Рипли да е вътре.“

Джонър сложи ръка на рамото на Симони и го завъртя към себе си.

— Къде отиваш, перверзнико?

— Не исках да… — започна Симони.

Преди да довърши чу как вратата се отваря. „Благодаря ти, господи“ — помисли си.

Но, когато се обърна да обясни ситуацията, осъзна, че не Рипли е отворила вратата. Беше Кал.

— Какво става? — попита тя.

— О, нищо особено — отвърна Джонър, обгръщайки с ръка раменете на Симони. — Аз и отрепката просто си споделяме разни нещица.

Кал се намръщи.

— Рипли ще ти е бясна, ако го убиеш. Дори, ако стане случайно.

— Ами, ако просто изтръгна ръцете му?

— Връщай се в клетката си — каза му Кал.

Псувайки, Джонър се върна там, откъдето беше дошъл. Симони се обърна към своята спасителка.

— Благодаря.

— Следващия път, в който те хвана да подслушваш — каза тя, — собственоръчно ще ти откъсна ръцете. Ясно?

Репортерът кимна.

— Съвсем.

Но си мислеше: „Ако ми кажете какво сте замислили, няма да ми се налага да подслушвам, нали така?“

Пандор отвори очи и прокле. Вместо звук обаче от устата му излезе мехурче.

„Господи“ — помисли си, — „къде съм?“

Оказа се потопен във вода по някакъв начин — вода, която беше топла и червена като кръв, макар и малко по-рядка. А дробовете му крещяха за въздух. Ако не си поемеше скоро, щеше да се удави.

Не знаеше как се е озовал тук. Знаеше само, че трябва да намери повърхността. Но накъде е нагоре?

Въртейки се неистово, Пандор видя петънце светлина. Беше смътно, неясно, но на него му се стори, че може да е слънцето. Трябваше да опита все пак, по дяволите. Не можеше просто да си стои така, докато проклетият въздух му свърши.

Плувайки колкото може по-усилено, той се насочи по посока на светлината, но като че ли не напредваше. Светлината просто блещукаше пред него, дразнеше го, викаше го.

Удвои усилията си, но беше все по-неаеродинамичен, все по-неефикасен, а ускорените му движения привършиха запасите му от кислород дори по-бързо. Усещаше ръцете и краката си слаби и гумени и имаше все по-голяма нужда да издърпа нещо от гърлото си.

Не искаше да умре. Още повече, не искаше да умре с гърло, пълно с вода. Затова продължи да се бори, да рита, да замахва към светлината, докато тъмнината се приближаваше към него в краищата на полезрението му.

Изведнъж, без предупреждение, той изскочи на повърхността. Не можеше да се сдържа повече и засмука въздух колкото може по-силно, издавайки пронизващ звук, като душа, изгубена в дълбините на ада…

Изведнъж осъзна, че седи изправен в някакво легло, студена пот обливаше лицето му, а бяла светлина осветяваше всичко наоколо. Огледа се с присвити очи и различи форми в светлината. Или може би само една, беше трудно да се определи.

— Пандор? — попита някой.

Гласът беше женски, по момичешки тънък. И той го позна.

— Анджи? — отвърна.

След което очите му започнаха да свикват на светлината и видя, че е в лазарета, а някой в бяла престилка стои до него. Наистина беше Анджи. И изглеждаше много разтревожена.

— Добре ли си? — попита.

„Добре ли съм…?“ — повтори Пандор глупаво, опитвайки се да разбере. Не съвсем. Чувстваше се натъртен, бит. Мускулите му трепереха. А гърлото му гореше като хиляда огнени ада.

И беше пресъхнал. Толкова пресъхнал, че все едно всичката вода е била изсмукана от него.

— Добре ли си, Илайджа? — повтори настоятелно Анджи с още по-разтревожен глас от преди.

Пандор се опита да й каже, но гърлото му не съдействаше. Беше прекалено сухо, прекалено подуто, че да може да изкара думи от него.

Накрая, след няколко мъчителни опита, успя да прошепне една-единствена дума:

— Вода.

— Дай му вода — обърна се Анджи към някой зад нея.

Миг по-късно тя надигна жълта пластмасова чаша към устните му. Когато ги докосна, Пандор усети хладна, мокра струйка в устата си и започна да пие алчно. Но не беше достатъчно — ни най-малко.

Сграбчи чашата и изсмука и останалото й съдържание или по-скоро частта от него, която не се стече по лицето му, мокрейки гърдите му. Усещаше как влагата се разпространява в тъканите му като вълшебен еликсир. Отвори гърлото му достатъчно, че да може да говори по-лесно.

Опитвайки се да си поеме дъх, докато буташе чашата към Анджи, Пандор изграчи:

— Още.

Тя му даде и той глътна и това количество. След това и трета чаша, по което време разбра, че Шепърд му налива вода. След четвъртата чаша спря да брои.

Най-сетне се облегна на възглавницата си и попита с по-нормален глас благодарение на овлажненото си вече гърло:

— Какво ми се е случило?

Анджи се смръщи.

— Аз мислех да те попитам същото. Шепърд те намери проснат на пода в склада за доставки с някакво същество, сграбчило лицето ти.

Пандор докосна бузата си. Беше раздразнена и свръхчувствителна на допир. Същество? На лицето ми? Но освен Рекс на Куполите нямаше други същества.

— Откъде е дошло?

— Не помниш ли? — попита Шепърд.

Пандор го погледна. „Ако помнех, щях ли да питам?“

— Мислим, че е пристигнало в криокапсулата — каза Анджи. — Вътре имаше голямо, кожесто яйце, затъкнато в единия й край. Беше сцепено в горния край и вътре беше покрито с лепкава бяла слуз — същата като тази по съществото.

— Пазите ли го? — попита Пандор. — Имам предвид съществото.

— Мъртво е — отвърна Анджи, — но да, пазим го.

— Искам да го видя.

— Ще го видиш — увери го тя.

— Как се чувстваш? — попита Шепърд.

— Ужасно — каза Пандор. — Особено в ставите. Все едно съм се търкалял надолу по стълбите и съм се ударил в някои от тях по два пъти.

— Вероятно ти трябва почивка — каза Анджи. Погледна към Шепърд. — Да го оставим да поспи.

Но Пандор не се чувстваше ни най-малко сънен. И го каза.

— Това, което всъщност ми трябва, е…

— Още вода — опита се да познае Шепърд.

— Не — отвърна Пандор, — храна. Сега чувствам, че имам празнина в стомаха с размерите на мина за никел.

— В такъв случай — каза Шепърд, — си късметлия. Вечерята е след четиридесет и пет минути.

„Четиридесет и пет…?“ Пандор поклати глава.

— Не мога да чакам толкова.

Шепърд се усмихна съчувствено.

— Не се притеснявай. Ще ти изнамеря нещичко — погледна към Анджи. — Освен ако лекуващият лекар няма нещо против.

Анджи помисли за секунда, след това сви тесните си рамене.

— Не виждам защо не. Само яж бавно, става ли? Не си ял нищо от доста време.

Пандор попита любопитно:

— Колко точно?

Анджи се намръщи.

— Два дена.

Пандор преглътна. „Два дена?“

— Шегуваш ли се?

Тя поклати глава.

— Честно казано — каза тя с угризение, което се усещаше в гласа й, — не бяхме съвсем сигурни дали въобще ще оживееш.

— Но оживя — намеси се Шепърд. — Това е важното. Почини си сега — каза той на Пандор, — а аз ще погледна какво мога да ти изровя за хапване.

— Добре — отвърна Пандор.

След това се облегна в кревата си. Но откри, че не се чувства комфортно, когато затвореше очи — защото колкото и сетивата му да го убеждаваха в противното, на него все още му се струваше, че се дави.

В повтарящия се за пореден път кошмар на Рипли, тя беше полубудна, но въпреки това усещаше как е омотана в сложна плетеница от гореща, твърда плът, кипяща маса, в която всяко наглед случайно движение беше балансирано от друго.

Идеална хармония, помисли си. Ако си позволеше да задълбае още малко, щеше да е безнадеждно и невъзвратимо загубена.

В сегашното й положение една внимателно погребана част от нея отекваше с пулсирането на плетеницата, искаше да се извива заедно с другите тела около нея, с безразлична лекота и почти сексуална страст.

Миризмата в ноздрите й беше остра и силна.

Толкова неустоима, че едва успяваше да й се противопоставя.

Но тя не принадлежеше тук. Тя беше човек, по дяволите.

Отваряйки насила очите си, Рипли се огледа. Беше потопена в обхващащо цялото помещение леговище, пълно със спящи пришълци — същото, в което се беше събудила преди години след като беше отскубната от групата на Кал и другите и завлечена в ада, който представляваше шахтата за боклук на Орига.

Телата около нея се плъзгаха неспокойно, движейки се независимо едно от друго, но като едно цяло — гнездо, пълно със студенокръвни драконовидни същества, наслаждаващи се на близостта на собствените си извиващи се тела. Бяха толкова извънземни и невъзможни за опознаване…

А едновременно с това невероятно близки.

Кралицата се издигаше над гнездото властна, ъгловата и нащрек — обременена с корем, толкова голям и издут, че изглеждаше като независим от нея. Беше трудно за вярване, че същество като кралицата въобще е пътувало в тялото на Рипли. А именно това бе причината Рипли да бъде клонирана от петно кръв — за да даде живот на кралицата, носена от оригиналната Рипли преди смъртта й.

Внезапно кралицата изви гръбначния си стълб в дъга от болка, която дотогава не беше усещала. Писък се откъсна от пастта й и проехтя в залата, сигнализиращ, че отдавна чаканите родилни болки са започнали.

Гнездото се разтресе заедно с нея. Тя щеше да роди машина за убиване от следващо поколение, следващата вълна от тиха, лигава смърт и в ритмите на пришълците се усети намек за ликуване по повода.

„Това е сън“ — припомни си Рипли, присвивайки се от гледката на отвратително подутия корем на кралицата и гънките, които се виждаха под плътта му. — „Просто сън. Минавала си през това и преди.“

Кралицата беше родила изчадие в шахтата за боклук — мъжко, със замърсени от човешкото ДНК на Рипли гени, на което дълбоките очни кухини и зеещата челюст придаваха на изражението му вид на жива смърт. Объркано от противоречащите си сигнали в мозъка му — обичай? защитавай? убий? — то беше постояло известно време в присъствието на женската, която му беше дала живот, след което замахна с ноктестата си лапа и я разпра.

Но това новородено беше различно. Рипли беше убедена в това със сигурност, която превъзхождаше който и да било логичен метод на събиране и обработване на информация.

Докато потомството на кралицата пробиваше утробата й, започвайки свирепата битка, наречена раждане, Рипли отчаяно се опита да се извърне от гледката. Но не успя. Съдбата й беше да остане там, за да присъства на това отвратително, запомнящо се събитие.

Все пак, тя беше майката на кралицата, относително погледнато. Каквото и да излезеше от извънземната, беше отговорност и на Рипли.

Кралицата изпищя, знаейки, че нещо не е наред. Но не можеше да направи нищо по въпроса. Беше омагьосана като Рипли, приковала поглед в раждането, което се случваше пред нея.

Малко по малко, новороденото се измъкна от утробата на майка си, с изпънати като стоманени струни мускули на врата и покрито само с филм от гадна, жълто-бяла слуз бледа кожа. Едва, когато извади краката си навън и беше изцяло свободно, огледа света, в който се беше озовало, а главата му се движеше с леки трепвания, докато възприемаше новите усещания.

Но това нещо, което беше се появило в мрака, въобще не беше пришълец. Беше безкрайно по-лошо, безкрайно по-студено и жестоко от всички пришълци, раждани някога.

Беше човек.

И не кой да е човек. Беше един точно определен на име Рен, който беше планирал да отгледа клонинг на Рипли от запазени нейни клетки, за да може да се сдобие с пришълеца, развиващ се в нея — копелето, което беше пренебрегнало болката и недъзите на безпомощни, изродени същества заради съсредоточеното преследване на собствените си безбожни цели.

Защото преди Рен да създаде идеалната си Рипли, беше сътворил серия от провалили се опити, всеки от които съсипан по различен начин от смесените си извънземно-човешки гени. Всички тези гротескни същества бяха умрели. Освен едно.

То не беше имало късмет и беше оживяло — докато Рипли не се натъкна на него и не го изпепели. Все още виждаше как пламъците поглъщат бедното противно нещо, давайки му възможност да избяга от мизерията на съществуването си.

Тези неща обаче нямаха значение за Рен. Той се интересуваше единствено от признанието, което щеше да получи, почитта, която щяха да му отдават — човекът, възродил пришълците.

Ако Рипли имаше баща, то това беше Рен. И тя го мразеше така, както никога не беше мразила никой друг.

Вгледа се в прекалено човешки изглеждащото чудовище, кротуващо върху пробития корем на кралицата.

Той се усмихна така, както първия път, когато го срещна, убеден в превъзходството си.

Гневът на Рипли се надигна в гърлото й и се заклещи там, давейки я. Можеше да толерира извънземна форма на живот, водена от инстинкт за убиване, но Рен сам беше избрал да причинява страдания и смърт — а в очите на Рипли нямаше извинение за такова държание.

В логиката на съня си, тя реши, че не може да го остави да живее и да причинява болка на други. Трябваше да прекъсне съществуването му там, на момента, веднъж завинаги.

Бавно, така че Рен да не я види, тя се измъкна от затрупалите я извънземни тела. След това запълзя по тях колкото може по-леко, внимавайки да не стресне някое.

Междувременно Рен се обърна към кралицата и я удостои с широка усмивка — усмивка на благодарност, изглежда, задето му беше дала живот. След това, също като новороденото на Орига, разкъса гърлото й с ноктестата си лапа, разпръсквайки кръвта й из стаята на капки от разяждаща метала киселина.

Рипли усети как разяжда кожата й, дълбаейки дупки чак до костите, но игнорира болката, знаейки, че плътта й ще се възстанови, а възможността може да бъде изгубена завинаги.

Докато Рен все още се наслаждаваше на жертвата си, тя продължи да си проправя път през гърчещото се море от тела. Малко по малко скъси разстоянието, отделящо я от целта й, докато не се приближи достатъчно, че да удари.

Събра сили и скочи — но преди да успее да забие нокти във врата на Рен, той се завъртя и я хвана за гърлото. След това й се ухили — лудешки, маниакално.

— Как е нашата Номер Осем днес? — попита я той, толкова любезно, че все едно бяха седнали на по чаша чай.

Рипли задращи по ръката му, но не можа да я отхлаби. Той беше прекалено силен, прекалено решен. Постепенно започна да спира достъпът й до въздух, канейки мракът да я обгърне.

„Не“ — помисли си тя. „Трябва да те убия. Трябва да те убия…“

Рен прокара ръка по изпъкналите ребра на покритото си с ръбове и хлътнатини тяло, очевидно доволен от това, което усещаше, и каза:

— Трябва да си много горда от себе си.

Рипли ритна към него, разранявайки гръдния му кош в яростта си. Но това не помогна. Рен просто стоеше там, душейки я и животът й постепенно угасваше, докато накрая мракът се затвори около нея.

Но дори тогава тя не спря да се бори. И докато го правеше, чу глас. Не този на Рен, осъзна. Нечий друг…

— Рипли? — каза гласът.

Тя го проследи в мрака, преследвайки го, привлечена от него… и отвори очи в бледото петно звездна светлина, което хвърляше непокритият екран за наблюдение до леглото й.

„Защо съм будна?“ — зачуди се тя.

— Рипли? — чу глас по интеркома.

„Врайс“ — помисли си. Той беше поел смяната за през нощта.

Изведнъж тя се разбуди. Виждаше всичко, чуваше всичко, помирисваше всичко. И усещаше всичко — дори леката, почти недоловима ласка на вентилирания въздух по голата й кожа.

— Какво има? — попита.

— Те са тук — каза Врайс.

Рипли много добре знаеше за кого става дума.

— Колко време имаме?

— Десет минути. Може би по-малко.

Десет минути. След като беше чакала този момент с години.

— Кажи на другите — нареди тя.

— Веднага — отвърна Врайс и спря връзката.

Рипли свали крака от леглото, изправи се и тръгна към другия край на стаята. По пътя зърна себе си в огледалото, което беше принадлежало на Елджин, предишния капитан на Бети.

За човешките стандарти тя беше впечатляваща — висока, мускулеста, гъвкава — това, което Рен наричаше „невиждано съчетание между сила и координираност“. Тя можеше неща, които другите хора не можеха, можеше да издържа болки, които биха убили всеки друг.

Що се отнасяше за стандартите на пришълците — защото приспадаше към тях също толкова равностойно — тя отново беше внушителна. Но не заради физическите й качества — пришълците нямаха зрителни органи, все пак. За тях тя беше впечатляваща, защото можеше да мисли.

Те харесваха това в нея. Уважаваха я заради това.

Именно това й беше помогнало да оцелее от атаките на пришълците на Орига, особено тази на новороденото. И именно това щеше да й помогне да оцелее и в настоящата заплаха.

Продължи към другия край на стаята, откъдето откачи дрехите си от една кука и ги навлече. След това взе инжектора си и го втъкна в колана си.

„Готова“ — помисли си.

От друга страна, тя беше родена готова. Буквално.