Орлин Крумов
Шамар

На улицата, най-неочаквано, някакъв човек ми удари плесница. Добре премерена, вдъхновена плесница. За миг ми се дощя и аз да го перна, но се отказах — якичък ми се видя.

Ето защо, отидох в бюро „Жалби и възмездие“.

— Удариха ми шамар! — обясних на чиновника, който ме прие.

— Кога? — запита той.

— Току-що — отговорих.

Той си записа, помисли малко и запита отново:

— Къде?

Обясних му и той продължи с въпросите. Умееше да пита — на колко години съм, имам ли шофьорска книжка, в какви организации членувам, от коя кръвна група съм и прочие.

После се съсредоточи върху личността на онзи, който ми беше зашлевил шамара. Познавам ли го и ако не — защо, кой номер обувки носи, има ли роднини зад граница.

— Откъде да знам — свих рамене. — Пък и с тези въпроси няма да ни стигне и седмица.

— Без протокол не може — спокойно рече човекът зад бюрото и продължи да пита.

Роднини ли сме с онзи, който ме удари и ако не, защо? Дали харесвам жена му и дали той си пада по моята… Сътруднича ли на вестници? Чета ли Фройд? Купувам ли картини?

Опитах се да му обясня още веднъж, че губим ценно време, но той ми подаде няколко листчета. Препоръча ми да се подложа на пълен медицински преглед.

Причерня ми! Вдигнах ръка и му ударих един шамар. Той се опули, хвана се за бузата и изсъска:

— Твойта…! Сега ще те натикам в миша дупка!

— Хайде де! — засмях се. — Докато попълниш всички тези протоколи, колко вода ще изтече…

— Протоколите са за такива като теб — прекъсна ме той. — Разбираш ли приятел, зависи върху чия буза е ударен шамарът.

Така и стана — сега съм се свил в миша дупка и размишлявам колко тънка работа е шамарът. Ако не познаваш нюансите, хич и не замахвай!