Иван Вазов
Мечтание

Умри, заспи!

Шекспир

Корабът плува. Тихо

и гладко е морето.

Спокойно, сладострастно

се къпе там небето.

 

Как вика ме и мене

таз бездна позлатена,

кат страстните обятйя

на някоя сирена!

 

Какво? Ако се фърля?

Един миг на решенье —

и всичкото се свърша:

тегла, вражди, мъченье.

 

Един миг само тряба

да мина в тиха вечност,

от тоя свят на битки

в задгробната безпечност.

 

А после? Нека цял свят

живота да празнува,

глупешкия му крясък

прахът ми не ще чува.

 

Не щъ да знам що мисли,

що радва, ил гризе го;

за мене той е нищо,

като и аз за него.

 

О да, ще има някой

да спомни мойте кости

и даже да продума

небрежно: „Бог да прости!“

 

А други — те са много —

ще кажат думи прави:

„Клетникът, веч загина —

и харно той направи!“

 

Ами ония, дето

любих и ме любиха

и с нектар смъртоносен

душата ми поиха?

 

Те няма да угадят

конеца ми безславен,

та и да чуят — нищо:

отдавна съм забравен!

 

Уви, едните само

душмани не забравят

и моят свършек мрачен

високо ще прославят.

 

Ще викнат те с въздишка:

„Умря в цветуща младост!“

И с траур ще забулят

зле скритата си радост.

 

Да, може да заслужа

от тях и панегирик,

или жестокий присмех

на някой див сатирик —

 

да каже духовито:

„Гордей се, неразбрани!

Пръв път полезен ставаш —

ти фоките нахрани!“

 

Едно сърце ще само

смъртта ми да оплаче

и траура до гроба

безумно ще да влачи…

 

Но тихи са вълните,

и гладки, и безкрайни,

и гаче ме приканят

със гласове омайни:

 

„Любезний, що ни гледаш?

Що бърчиш тъй чело си?

У нас се крий решенье

на всичките въпроси.

 

Един миг, едно сбогом

на красната природа!

Един миг! — И почивка.

Един миг! — И свобода!“

 

Параход „Florio“