Орлин Крумов
Полет и падение на едно пълзящо

„Създателю мой,

Откакто се помня, все пълзя. Пълзял е баща ми, пълзял е и дядо ми. Искам да ви опиша на какви унижения е подложено едно пълзящо. Трябва постоянно да избягвам пътеките на хората, да се пазя от нехайните добичета. Слушам вчера два гарвана си говорят колко необятен е просторът, колко недостижим и привлекателен е хоризонтът. А аз като пълзящо, нито хоризонт съм видяло, нито простор. Трябва да се свирам по тъмните дупки в съмнителната компания на таралежи и други нетактични създания. Да оставим това, че и гласът ми не се чува…

Искам да летя! Защо, създателю, сте дали криле на онези глупави пернати, а не на мен? Много ви се моля, дайте и на мен криле!“

* * *

„Създателю мой,

Мина седмица откакто летя. В началото всичко бе добре, но се явиха някои неудобства. На втория ден една калинка ми влезе в окото и в заслепението си се блъснах във висок бор. А щъркелът ме помисли за летящ бастун и ме включи в колекцията си от редки предмети. Едва се измъкнах. Днес например, както си летях, се свих на кълбо, за да се попека на слънцето. Така съм задрямала… Паднах на земята от височина сто метра и за малко да си счупя студенокръвната глава.

Изобщо трудно се живее така. Горе е много светло. Вярно, има простор, хоризонти, ама какво ще ги правя — нито мога да ги изям, нито да ги злепоставя пред някого. Освен това духа вятър, та трябва да си отстоявам посоката на летене. И всичко се вижда. А аз обичам по-така, да не се набивам в очи…

От седмица не съм ухапала никого!

Та, моля ви, Създателю, махнете ми тези проклети криле, нека пак да стана обикновена пепелянка, да се скрия в дупката си. Там, от тъмното, по-добре ще оправя света…“