Джон Лескроарт
Рекетът (9)

9

Понякога, когато Джони Лагуардия я чукаше така, Дорийн Биаджи се заставяше да мисли за началото на връзката им, когато смяташе, че той е толкова мил.

Беше излязла от магазина с нещо полуготово, защото нямаше време за истинска вечеря и защото нямаше много пари. Тогава някакви хлапета от квартала тръгнаха след нея и започнаха да й се подиграват, както неведнъж досега. Наричаха я Дългоноска. Дорийн бе свела глава и се бе опитала да върви по-бързо. Бе се разплакала. Винаги се държеше толкова мило с хората. Защо непрекъснато се заяждаха с нея?

— Какво имаш на физиономията си, Дългоноске? Нос със зеле? Или носадела?

Ха, ха, ха. Дърпаха дрехите й, подвикваха, опитваха се да измъкнат плика с покупките й.

Тогава се бе появил този едър мъж, не много възрастен, който ги прогони и я изпрати до дома. Джони. Погледна го назад, през рамо — беше със затворени очи, поклащаше се напред-назад, не бързаше.

Засрамена от сълзите си, от вида си, искаше й се само да му благодари и да се качи тичешком горе, в апартамента си. Но той бе толкова внимателен… или поне така й се бе сторило тогава. Нежно избърса сълзите й, заведе я в „Малкия Джо“ — тяхното заведение оттогава — за да я разведри.

Разкри се пред него. Разказа му как мрази себе си, заради големия си нос, всичко останало. А той отвърна (излъга, но пък беше толкова мил), че носът й не е чак толкова лош и че след като не го харесва, би могла да си направи пластична операция.

А откъде една обикновена продавачка в книжарница би могла да намери пари за такава операция? Откакто бе завършила училище — вече ставаха три години — бе получавала само трохи и едва смогваше да си плаща наема, да се храни и да носи прилични дрехи. И не виждаше никакъв начин да се измъкне от мястото, където беше. Никъде. Параграф 22…

Сега той позабърза и Дорийн вложи малко старание — притисна се назад, може би, за да го накара да свърши по-бързо. Протегна ръка между краката си и прокара пръсти по тестисите му, а той изпъшка, което означаваше, че няма да се бави дълго…

Когато й бе казал как може да стане, звучеше толкова лесно… Приятелят му, господин Тортони, би могъл да й заеме парите за операцията. С новия си вид би могла да си намери по-добра работа и да получава повече пари, да върне заема, когато има възможност. Дотогава трябвало да мисли само за лихвата, а за нея тя щяла да е нищо, може би някаква си стотачка на седмица — когато Джони Лагуардия я убеждаваше да се съгласи и й обясняваше какво бляскаво бъдеще я чака, това наистина й се бе сторило дреболия.

Мнението й започна да се променя скоро след това. Операцията се оказа много успешна и тя заприлича на София Лорен като млада, само че това не й помогна да си намери по-добра работа и след шест седмици, през които не си купи нищо, не успя дори да отиде на кино, се оказа, че не е в състояние да събере парите.

Джони, нейният защитник и приятел, когато тя беше „Дългоноската“, й бе казал, че би могъл да осигури парите като увеличи вноските на другите клиенти, но било много рисковано и трябвало да получи все пак някаква сума в знак на добра воля.

Тя обаче нямаше нито цент.

Тогава той я бе стиснал там — за първи път някой я пипаше там — и й бе казал, че това струва повече от стотачка на седмица.

Дорийн се дръпна, уплашена от този друг Джони и дори не видя как ръката му полетя нагоре и я удари толкова силно, че й се струваше, че е разкървавил лицето й. И след това легна върху нея.

Спомняше си как после й обясни, че нямала избор. Някой трябвало да плаща онези пари. Не искал тя да пострада и можел да я защити. Не я бил ударил, защото бил ядосан. Не бил ядосан, но тя трябвало да свери часовника си с реалността. Бил неин приятел…

— Исусе Христе и Йосифе! — изпъшкваше Джони всеки път, когато свършваше. Отпусна се върху нея и я обви с ръце.

Дорийн почувства тежестта му и заплака. Никога нямаше да събере толкова пари. Това нямаше да има край.

 

 

В „Екстра еспресо бара на Валехо“ от джубокса се носеше „Ти амо“ на Умберто Тоци, който пееше като италиански Джон Ленън. „Ти амо“ беше любимата песен на Анджело Тортони и когато беше в бара, я пускаше поне веднъж всеки час. Несъгласни нямаше, но никой друг вече не пускаше песента. Редовните клиенти, собственикът Сал Калканьо, келнерките — на всички им беше писнала. А песента беше хубава и доста време Джони също я обичаше.

Сега обаче, когато се приближи по тротоара към оградата, покрай хората, които пиеха кафе, капучино, бира или сокове, не се зарадва особено, че я чува, защото това означаваше, че Анджело вече е там и няма да има как да попита някое от момчетата защо го вика толкова скоро пак.

Не че имаше защо да се тревожи. Господин Тортони му беше кръстник. Освен това обаче му бе и работодател и съвсем определено не беше човек, с когото можеш да се шегуваш, а онази история предишната нощ — трябваше да обясни изчезването на Ингреъм, който дължеше още шестстотин долара — никак не го бе зарадвала. Джони също не се радваше. Досега никога не му се бе случвало подобно нещо. Ала така или иначе смяташе, че вече е обяснил всичко това.

Както винаги, господин Тортони седеше съвсем сам в дъното на залата, с гръб към стената, под плаката с наклонената кула, на малка бяла масичка. Две от момчетата играеха билярд. Джони им кимна и се представи на господин Тортони, който отпи глътка еспресо и му посочи с глава да седне до него.

— Искаш ли да ти поръчам нещо, Джони? — попита Анджело на италиански.

Беше удивително — колко тихо говореше този човек, колко крехък и дребен изглеждаше. Не бе нужно да крещиш, за да те чуят, физическата сила беше само част от това да разполагаш с власт… на това го бе научил господин Тортони.

Джони усети, че гърлото му е пресъхнало и каза, че би изпил чаша мандаринов сок. Анджело кимна на Сал Калканьо и след две секунди сокът беше на масата.

— Искали сте да ме видите.

Господин Тортони остави чашата си и извади къса пура. Джони му поднесе огънче, когато я мушна в устата си.

— Работиш много, нали? — попита Тортони през облак дим.

— Да, опитвам се — отвърна Джони.

— Така че може би… не, не може би, сигурен съм, че е недоглеждане.

Джони чакаше. Господин Тортони дръпна от пурата още веднъж. Джони отпи от сока. Някъде зад него тракаха топките за билярд. „Ти амо“ свърши и започна „Любовта ще ни свързва вечно“. Господин Тортони кимна на Сал Калканьо и той натисна копчето на джубокса преди Тони Тениле да изпее „… сега ми принадлежиш“. Започна „Воларе“, господин Тортони кимна с усмивка на Сал, после престана да се усмихва и се обърна към Джони.

— Е?

— Каквото и да е станало, ще го оправя — каза Джони.

— Не знаеш ли? Може да си забравил. Безпокойствата снощи, проблемът с Ингреъм…

Джони кимна, без да разбира накъде бие.

— Днес ми напомниха, че Ингреъм дължи петстотин… имам счетоводители, те следят тези неща.

Джони все още не виждаше къде е проблемът. Мислеше. Петстотин?

Господин Тортони сложи ръка върху неговата, мека като котешка лапа.

— Дорийн Биаджи — кимна той и отпи глътка кафе. — Това е дребна работа, Джони, но пък от друга страна не е. Ингреъм дължи петстотин, Дорийн дължи сто. Снощи не ти достигнаха шестстотин. Може би си се притеснил, сбъркал си…

Въпреки сока, гърлото на Джони бе сухо, когато преглъщаше. Как беше допуснал такава глупост! Беше лепнал стотачката на Дорийн на Ръсти, като му бе пробутал някаква дивотия, че процентът се е увеличил, за да се покриват разходите… по дяволите, Джони знаеше, че Ръсти все ще успее да намира още по сто долара на седмица. Беше започнал да смята дълга на Ингреъм като шестстотин.

— Е, събираш ли парите на Дорийн?

— Разбира се, както винаги.

Джони бръкна в задния си джоб и се молеше в портфейла му да има стотачка.

— Все още ли си притеснен, Джони? Нещо лошо ли се е случило?

Мадона миа! Сто долара на цяло. Извади банкнотата и я остави на масата.

— Не искам да ви разочаровам, господин Тортони.

Анджело Тортони прибра банкнотата и опря длан до бузата му.

— Не е много нещо, Джони — каза той. — Сто долара. Но принципът… прав ли съм?

— Абсолютно.

— Може би трябва да си вземеш бележник, за да си записваш. За да знаеш кой дължи шест и кой пет. И кой сто. — Дръпна от пурата. — Тази Дорийн Биаджи… след като й оправиха носа трябва да е станала хубаво момиче, нали?

Господин Тортони се вторачи в Джони, за да е сигурен, че е наясно, че не може да скрие нищо.

— Знаеш ли, Джони — продължи той тихо, спокойно, — всички ние трябва да се грижим за бизнеса си. Твоята работа, изкушенията, когато работиш с пари в брой, без да се записва… знам какво е. Мислиш, че старият Тортони… — Усмихна се и кимна. — Да, стар съм, няма съмнение… та, мислиш, че старецът Тортони трябва да получава пет хиляди всяка седмица и щом като му ги даваш, значи си свършил работата си. Но, Джони, това означава да не се съобразяваш с моята част от работата. Може да си помислиш… не казвам, че го правиш, а само че знам какви са изкушенията и може да ти мине през ум… да ти хрумне да извиеш ръцете на някого, за да ти даде повече, отколкото искам аз. За да облекчиш някой друг, момиче, например.

Джони не можеше да каже и дума. Господин Тортони държеше пурата в дясната си ръка, която беше по-близо до него, и притисна наплюнчения й край в дланта му.

— Знам, че чуваш какво ти говоря, Джони.

— Не бих направил такова нещо — отвърна Джони.

— Джони, вземам човек като теб и му се доверявам. Той представя интересите ми пред обществеността. Ако не оправдае това доверие, нямам нужда от него. Приближи се, Джони. — Пурата все още притискаше дланта му. — Ако сега те целуна, ти си мъртвец.

Джони преглътна и се опита да поеме въздух. Устата на господин Тортони беше на сантиметри от ухото му.

— Ако това продължава още — прошепна той, — трябва да се прекрати.

„Ти амо“ започна отново. Господин Тортони се отпусна на облегалката на стола си. Мушна сплескания край на пурата в устата си и го засмука.

— Обичам тази песен — каза той.

 

 

Франи вече не беше сигурна, че идеята Дизмъс да остане при нея е добра. Нещата се объркваха.

Малко по-рано беше готов да се прибере у дома си, защото изведнъж се бе разтревожил, че присъствието му може да я изложи на опасност. Просто не разсъждаваше нормално. Луис Бейкър нямаше как да направи връзка помежду им и тя му го бе казала. При нея Харди щеше да е в безопасност и повече нямаше какво да го обсъждат.

Сега обаче, когато наближаваше полунощ и тя лежеше на голямото си легло, Дизмъс седеше на масата в кухнята и вероятно гледаше през прозореца към улицата — правеше го всяка свободна минута откакто бе дошъл. Чакаше да се появи Луис Бейкър.

Просто не приличаше на себе си. Седеше там, с проклетия пистолет пред него на масата, пиеше кафе без кофеин и чакаше да му се обади Ейб Глицки.

А това май нямаше да стане тази вечер.

Дизмъс се бе появил към шест и половина, след като цял ден бе обикалял оръжейните магазини, възбуден, че бил доказал нещо — Ръсти Ингреъм наистина бил поръчал пистолет в някакъв магазин. Пистолетът му трябвал, за да се защити от Бейкър. Освен това Бейкър бил ходил в „Шамрок“, за да търси Харди, така че Харди се бе обадил на приятеля си Ейб Глицки с надеждата, че след като разполага с новата информация, Глицки ще има достатъчно основания да арестува Бейкър.

Франи не бе разбрала много добре.

— Какво като Ингреъм си е поръчал оръжие? Какво ти помага това?

— Проблемът на Ейб е Ръсти. Не са намерили трупа му и следователно той не е реална жертва, каквато е Максин Уиър.

— Може и да не е.

Харди бе поклатил глава.

— Трябваше да го видиш. Този човек изпитваше ужас.

— Това обаче не означава, че е мъртъв, нали?

Тогава той бе погледнал навън, към притъмняващата улица, сякаш се опитваше да намери точните думи.

— Не, не означава, разбира се. Само че Ейб има нужда от основания, за да арестува Бейкър. Това, че се е заканил, е без значение, предполагам, и Ейб не смята, че е задължително да има връзка между Максин Уиър и Бейкър.

— Възможно е тя да е била там и да се е изпречила пред очите му.

— Да. Така или иначе, трябва да дам на Ейб някакво доказателство, че Ръсти е имал основание да се страхува от Луис Бейкър и че не Ръсти, примерно, е убил Максин, поради неизвестен мотив.

— Извинявай, ако съм глупава, но не виждам как поръчаният от Ръсти пистолет потвърждава това.

— Първият извод е, че Ръсти не е притежавал оръжие. И че не е имало откъде да вземе.

Франи се замисли за миг и кимна.

— Да, така е.

— Разбира се. Ако е имал пистолет, не би си поръчал още един, нали?

— А защо този факт би трябвало да накара приятеля ти Глицки да се заеме с Бейкър?

— Ейб е мой приятел, а Луис Бейкър се кани да ме убие… и ще успее, ако Ейб не направи нещо, за да му попречи. Или аз самият. Опитвам се да накарам Ейб да погледне на всичко това с очите на ченге. Сега, според него, приятелят му се страхува от Бейкър основателно, но… няма доказателства и това му пречи да свърши истинската работа, а тя е да открие убиеца на несъмнената жертва, Максин Уиър. Искам да убедя Ейб, че параноята ми поне отчасти се основава на реални факти. Те на свой ред увеличават вероятността и Ръсти Ингреъм да е бил убит.

Но Ейб не се бе обадил. Двамата измиха чиниите и погледаха телевизия, после Дизмъс изпи една-две бири, окончателно изгуби търпение и започна бдението си пред кухненския прозорец.

Чу го да се разхожда, да шумоли с някакъв вестник.

Хвърли поглед към другата половина на леглото.

Мъжът й, Еди, бе умрял преди четири месеца. Бе оставил празнина, която никога нямаше да се запълни, но тя вече бе свикнала с мисълта, че ще живее сама, ще роди и ще отгледа детето си сама, че някак ще започне нов живот сама.

Дизмъс я караше да мисли за Еди. Напомняше й за Еди, както Еди й напомняше за Дизмъс в началото, когато го бе срещнала. Казваше си, че трудностите се дължат на хормоналния хаос в организма й през първите три месеца, но знаеше, че не е само това. Дизмъс бе влязъл в живота й и тя го бе приела с радост. Сега дори дребните неща, като миенето на чинии и кафето сутрин, й напомняха, че и това ще свърши. И отново ще остане сама.

Не, не беше само това. След кончината на Еди тя бе започнала да осъзнава смъртта. Опитваше се да преодолее натрапчивото усещане, че всичко и всички са се отправили към нея, а при Дизмъс това не беше само хипотеза, а съвсем реална възможност. Той бе убеден, че животът му е в опасност. Не страдаше от параноя. Тя също бе убедена в това.

И ако Дизмъс, както Еди, си отидеше от този свят, с него щяха да си отидат и всички потенциални възможности в живота им…

Когато телефонът иззвъня, тя се обърна на другата страна. Дизмъс вдигна слушалката след първото иззвъняване и тя го чу да говори — твърде тихо, за да различи думите. Трябва да е Ейб Глицки, каза си. Не разговаряха дълго.

Тресна слушалката силно и апаратът възмутено издрънча. Франи погледна часовника, доволна, че на сутринта нямаше да ходи на работа. Пак шумоленето на вестника.

Облегна се на вратата на кухнята, боса, увита с домашния си халат. Сърцето й се сви за Дизмъс, който седеше прегърбен над кухненската маса, пред разтворения вестник. Отиде при него и сложи ръце на раменете му.

— Беше Ейб — каза той.

— Предположих.

— Не само по телефона. Той е ходил днес в бара при Моузес. Не е бил Бейкър. Подхвърли, че всички чернокожи сигурно си приличали.

— Не е честно. Трябвало е да каже на брат ми кой е.

— Защо? Търсел е мен. Знае, че работя там. Посещението му не е било официално. Попитал е Моузес дали съм там, той му е казал, че ме няма и Ейб си е тръгнал. Съвсем логично. — Въздъхна. — Сега вече наистина си мисли, че сънувам Луис Бейкър, което е и истината. Дори не ме изслуша за проклетия пистолет.

Тя започна да разтрива раменете му. Дизмъс се отпусна назад.

— За какво ти е този вестник? — попита Франи.

— Данните за прилива.

— Да не смяташ да ходиш за риба?

— Може да се каже. — И добави: — Това е приятно.

Дизмъс опря лакти на масата и отпусна глава на ръцете си, а Франи продължи да разтрива възлите по плешките му и по-меките мускули надолу. Дишането му се успокои, стана равномерно. Тя се наведе и прошепна в ухото му:

— Защо не поспиш малко?

Харди се надигна бавно, взе револвера, провери предпазителя.

— Добра идея — съгласи се той и се обърна към нея. — Мислиш ли, че мога да те прегърна?

Тя го обви с ръце и двамата останаха така.

— Внимавай, Дизмъс — каза Франи след малко. — Не искам да загубя двама мъже, които обичам, в една и съща година.

 

 

Нощта беше топла и лунна, всички ученици се бяха върнали в града — вече знаеха къде можеш да си намериш малко кокаин и да се приготвиш за купон. Парите течаха като вода, парите, които мама и татко даваха за учебници, за кино, за храна. Пари.

Пачката в джоба на Дидо беше дебела. Гърлото още го болеше от удара на Луис Бейкър. С това обаче щеше да се занимава по-късно — сега имаше работа. Продаваше по малко. Би могъл да продава много повече, но повечето от хлапетата тази вечер купуваха колкото да опитат за първи път, колкото за купона. По-нататък през годината щяха да идват по-малко, но пък те щяха да купуват по-големи дози, така че всичко беше наред. Който опиташе да се весели с кокаин, съвсем скоро просто не можеше да се весели без кокаин.

Лейс и Скокльо стояха отпред и чакаха колите, които спираха, за да питат дали има стока. Биваше ги да надушват клиентите, но въпреки това не им поверяваше материала. Кой знае? Може би някое цивилно ченге щеше да прояви достатъчно ум, за да се сети да не дойде с понтиак, собственост на щата.

Не. За да контролира бизнеса, държеше стоката и парите при себе си и се разхождаше в другия край на „дяла“. Би било глупаво да допуснеш да се наредят на опашка. Усмихна се при мисълта — може би трябваше да отвори денонощна сергия?

Ставаше късно, вечерта вървеше към края си. Застана в сянката, която хвърляше къщата на Луис Бейкър и проследи с поглед студентчето, което се отдалечаваше към колата. Чу как момичетата се кискат на задната седалка. Колата потегли рязко, назад полетяха камъчета и парченца асфалт. Лейс застана до него.

— Може да приключваме за днес — каза Дидо. Гласът му още звучеше странно, пресипнало. Погледна стената на Бейкър, която отново беше бяла. Трябваше да се справи с този човек. Вечерта бе много добра, а можеше да е съвършена, ако не беше тази история.

Извади пачката банкноти от джоба си, даде две от тях на Лейс и кимна към къщата на Бейкър:

— Мисли си, че ме е победил. А кой държи дяла?

Лейс мълчеше.

— Не те чух да отговаряш — подкани го Дидо.

— Какво искаш да кажа?

— Попитах кой държи дяла. — Не изчака отговора на хлапето. — Ако решиш, че вече не съм аз, кажи ми да знам.

— Ти си — кимна Лейс.

Дидо вдигна някаква дъска и отиде до новия прозорец на Бейкър — лъскав черен правоъгълник на белия фон.

— Ето колко ме е страх от него — обяви той и замахна.

Дрънченето на счупените стъкла отекна в квартала и още преди да заглъхне, Дидо вече крачеше към другия край, за да посрещне Скокльо.

Лейс тръгна до него, като поглеждаше назад през рамо към къщата на Луис Бейкър. Очакваше вратата да се отвори и Бейкър да ги подгони.

По улицата минаха няколко коли, но не бяха клиенти. Никоя не спря пред Скокльо, който седеше на бордюра и чакаше.

— Стига толкова — каза Дидо и даде на Скокльо неговите две банкноти. Тримата тръгнаха назад през дяла, видяха, че всичко е наред.

Когато минаха покрай първата къща, някой повика Дидо по име. Спряха и се вторачиха в тъмнината.

— Продължавайте — махна Дидо на двете момчета. Тръгна към сенките, защото мислеше, че може да е някой от другите дялове, който ги е видял, че се прибират и иска да купи последната им стока.

Първият изстрел изтрещя страховито и улучи Дидо в корема. Лейс го видя как направи крачка назад. Изпъшка и извика:

— Ей!

Вторият го повали по гръб. След това не каза нищо повече.

 

 

— Маме! Маме, стани!

В предната стая гореше само една крушка, може би от шейсет вата, и осветяваше изпод жълтия абажур масичката с очукани ръбове край канапето. Когато обаче щорите бяха спуснати, отвън не се виждаше нищо. Мама беше облечена, но не се движеше. На пода до канапето се търкаляше бутилка шери.

Разтърси я за рамото и нещо убоде дланта му — даде си сметка, че е парче стъкло от тези, които се бяха посипали върху нея. След като не бе дошла на себе си при счупването на прозореца; нямаше голяма надежда да я събуди сега.

Трябваше обаче да излезе оттук, а тя имаше кола и ключове. Събудил го беше трясъкът от счупеното стъкло, после изстрелите събудиха целия квартал. Бейкър видя как навън се събират хора, как се опитват да направят нещо за Дидо. Само че вече никой не беше в състояние да направи нищо за Дидо.

Мама простена и се размърда. Опита да я разтърси по-силно, още веднъж, но не я събуди.

— Мамо!

От облегалката на канапето паднаха няколко парчета стъкло. Луис Бейкър клекна пред нея. Лицето му стана спокойно. Досега не бе погледнал към другата масичка, където се търкаляха ключовете, както бяха захвърлени.

Излезе навън и погледна за последен път тълпата, събрала се около Дидо. В далечината чу сирени. Тръгна нагоре по улицата, гледаше право напред. Намери малкия додж на Мама и се мушна зад волана.

Запали двигателя и с това заработи и радиото — пееше Джеймс Браун. Остави го да работи, после мина покрай игрището, на което бе разгрявал — оставяше всичко това зад гърба си, завинаги.