Джон Ъпдайк
Заеко, бягай (4)

Сънищата му са празни, за незначителни, неясни неща. Краката му помръдват. Устните му се раздвижват леко върху възглавницата. Кожата на клепачите му потрепва, докато очните му ябълки се обръщат, за да наблюдават нещата откъм вътрешната им страна. Иначе той е мъртъв, отвъд злото. Слънчевият лъч върху стената над него бавно се спуска надолу, минава през гърдите му, очертава кръгче, подобно на монета върху пода, и изчезва.

Неочаквано се разбужда в здрачевината, призрачно сините му ириси изследват непознати кътчета, за да разбере откъде идват гласовете на мъжете. Те идат отдолу и трополенето подсказва, че местят мебели, въртят се в кръг, за да го намерят. Отеква някакъв познат, бълбукащ бас, това е Тотеро, и около този твърд център шумовете долу кристализират като звуци от игра на карти, пиене, груби шеги и разговори. Заека се върти в топлата си хралупа, обръща лице към своя студен събеседник — стената — и като потъва през един червен конус на съзнанието, отново заспива.

— Хари! Хари!

Гласът го дърпа за рамото, разрошва косата му. Той се обръща, примижавайки нагоре, срещу гаснещата слънчева светлина. Тотеро стои в здрача като тъмно тяло, което излъчва някакво безпокойство. Неясното му лице се навежда напред, прорязано от разкривена усмивка. Мирише на уиски.

— Хари, намерих момиче за тебе.

— Чудесно! Доведете я!

Старият човек се смее пресилено. Какво иска да каже?

— Искате да кажете… Дженис?

— Минава шест. Ставай, ставай, Хари! Спал си като сладко бебе! Ставай… ще излизаме.

— Защо?

Заека искаше да попита „къде?“.

— Да се нахраним, Хари. Да вечеряме. Да ве-че-ря-ме. Стани, момчето ми! Не си ли гладен? Глад! Глад!

Той е луд. Скача от леглото, завърта се няколко пъти на малките си пъргави крака и прави движения, като че ли поднася нещо до устата си.

— О, Хари, ти не можеш да разбереш глада на стария човек. Ядеш, ядеш и сякаш никога не си получил истинска храна. Не можеш да разбереш това.

Той отива до прозореца и гледа надолу по уличката. Неговият охтичав профил е оловносив в здрача.

Заека отмята завивките, спуска голите си крака през ръба на леглото и остава така седнал. Бедрата му, едно до друго и чисти, привличат вниманието на размътения му мозък. Космите по краката му, някога редки и светли, са започнали да потъмняват и са станали по-гъсти. Облъхва го мирисът на налятото му от сън тяло.

— За какви момичета става дума? — пита той.

— Какви наистина, какви… — повтаря Тотеро и произнася три цинични думи, които се отнасят за три части на женското тяло.

В сивата светлина на прозореца лицето му помръква. Той е смутен от това, което казва, но продължава да гледа навън, като че ли наблюдава нещо. Резултатът от това е, че се коригира.

— Не. Имам една позната, една позната в Брюър, почти любовница, при която оставам от дъжд на вятър, на вечеря. Но и нищо повече от това или… съвсем малко повече. Хари, ти си толкова невинен.

Заека започва да се плаши от Тотеро — тези приказки са толкова несвързани — и той се изправя тъй както си е, по бельо.

— Мисля, че ще е по-добре да бягам. Прахолякът по пода полепва по босите му ходила.

— О, Хари, Хари! — възкликва тихо Тотеро с глас, в който са примесени и болка, и нежност.

Той се приближава до него и го прегръща с една ръка.

— Ти и аз си приличаме.

Едрото му изкривено лице се взира в лицето на Заека с доверие, но той не забелязва никаква прилика. Въпреки това споменът за този човек като негов треньор все пак го кара да го слуша.

— Ти и аз знаем какво значи да печелиш точки, ние с тебе знаем.

И точно тук, достигнал до същината на своя урок, Тотеро се сепва и се обърква. Той повтаря „ние знаем“ и отпуска ръка.

Заека казва:

— Мислех, че ще поговорим за Дженис, като се събудя.

Взема панталоните си от пода и ги обува. Техният смачкан вид го разстройва, припомня му, че е направил огромна крачка и това предизвиква нервни спазми в гърлото и стомаха му.

— Ще поговорим, ще поговорим — казва Тотеро, — след като изпълним нашите обществени задължения.

Пауза.

— Искаш ли сега да се върнеш вкъщи? Трябва да ми кажеш, ако искаш.

Заека си спомня глупаво отворената уста на Дженис, начина, по който вратата на гардероба се удря в телевизора.

— Не. Господи…

Тотеро сияе от радост. Това го прави словоохотлив.

— Добре тогава, добре тогава. Да се облечем. Не можем да отидем в Брюър необлечени. Искаш ли чиста риза?

— Вашите няма да ми станат.

— Не? Защо, Хари? Коя мярка имаш?

— Петнайсет, три.

— Моята. Точно моята. Ти имаш къси ръце за ръста си. О, това е чудесно, Хари. Не мога да ти кажа какво означава това за мен… че когато се нуждаеш от помощ, дойде именно при мен. Всички тия години — продължава той, като взема една риза от бюрото, сковано от каси за бира, и смъква целофана, — всички тия години, всички тия момчета, които минават през ръцете ти, изчезват нанякъде и никога не се връщат, Хари, никога не се връщат.

Заека се изненадва, като вижда в огледалото на Тотеро, че ризата му става. Разликата между тях е сигурно само в дължината на краката. С бъбривостта на горда майка Тотеро го гледа как се облича. В това, което говори сега, има повече смисъл, тъй като затруднението, което изпитваше да обясни какво ще правят, бе преминало.

— Това ми стопля сърцето — казва той. — Младеж пред огледалото. Колко време има, Хари, кажи ми истината, колко време има, откак си се забавлявал? Много ли?

— Забавлявах се снощи — казва Заека. — Карах до Западна Вирджиния и обратно.

— Моята приятелка ще ти хареса. Зная, че ще ти хареса. Градско цвете!

Тотеро продължава.

— Момичето, което ще доведе, не съм го виждал. Тя казва, че е пълна. Всички са пълни за моята приятелка. А как яде, Хари: апетит на младо момиче. В това се крие очарованието… вие, младите, знаете толкова трикове, които аз никога не можах да науча.

— Това е точно Уиндзор^[1].

След като се облича, Заека се чувства отново спокоен. Пробуждането в известен смисъл го връща към света, който е напуснал. Липсваше му Дженис с нейната бъркотия, детето и крясъците, с които то изразяваше своите желания, стените, които винаги беше чувствал около себе си. Питаше се: какво ли прави Нелсън? Но сега тези образи, изплували в съзнанието му, изчезват и по-дълбоки инстинкти се надигат в него, казвайки му, че е прав. Свободата за него е като кислород, който изпълва всичко наоколо. Тотеро е някакъв вихър, а зданието, в което се намира, и улиците на града са същински стълби и улици към вселената. Толкова съвършена и пълна е свободата, в която беше преминал хаосът от неговия свят благодарение на осъщественото решение, и сега всички пътища изглеждат еднакво добри, всяка промяна ще му подейства успокояващо и нито атом от щастието му нямаше да се накърни, ако Тотеро му кажеше, че те отиват да се срещнат не с две момичета, а с две кози и че отиват не в Брюър, а в Тибет. Той оправя връзката си внимателно и дълго, като че ли малките гънки на възела Уиндзор, яката на ризата на Тотеро и долната част на гърлото му бяха лъчите на някаква звезда, които, щом свърши, ще достигнат чак до края на вселената. Той е Далай Лама. Подобно на облак, който се разсейва в единия ъгъл на неговото видение, Тотеро се носи към прозореца.

— Колата ми още ли е там? — пита Заека.

— Синя е, нали? Да. Обувай се!

— Дали някой не я е видял? Докато спях, не чухте ли да се говори нещо из града?

Защото в безкрайната празнина на своята свобода Заека си припомня за някои неприятни неща — за семейството си, за жена си, за тяхното жилище — съсиреци от грижи. Изглежда невъзможно времето да ги разтвори скоро, но отговорът на Тотеро сякаш има предвид това.

— Не — отвръща той и допълва, — но, разбира се, аз не съм ходил там, където биха могли да говорят за тебе.

Заека се ядосва, че Тотеро не проявява друг интерес към него, освен като към партньор за забавления с кола.

— Днес трябваше да отида на работа — казва рязко той, сякаш обвиняваше стария човек.

— Какво работиш?

— Демонстрирам един кухненски уред в няколко универсални магазина.

— Благородна професия — отзовава се Тотеро и се извръща от прозореца. — Чудесно, Хари! Най-сетне си облечен.

— Имате ли някъде гребен, господин Тотеро? Трябва да отида и до клозета.

Долу под тях, в спортния клуб „Съншайн“, мъжете се смеят и свиркат на някаква глупост. Заека си представя как ще минат между тях и пита:

— Кажете… няма ли да ме види някой?

Тотеро се възмущава както по-рано на тренировки, когато някой само се мотаеше около коша, без да тренира.

— От какво се плашиш, Хари? От тази бедна малка Дженис Спрингър? Надценяваш хората. Никой не се интересува какво правиш. Сега ние просто ще слезем долу, само не се бави дълго в клозета. Не виждам обаче никаква благодарност за всичко, което съм направил и което правя за тебе.

Той взема гребена, втикнат в космите на четката, и го подава на Хари. Страх да не ограничи свободата си възпира Заека да изрази непринудено благодарността си. Затова казва само със стиснати устни:

— Благодаря.

Двамата слизат долу. Въпреки уверенията на Тотеро всички мъже, повечето възрастни — но и не съвсем, тъй че в тяхната импотентност има нещо злобно, — го разглеждат с интерес. Съвсем глупаво Тотеро го представя на всички.

— Фред, това е най-доброто ми момче, чудесен баскетболист, Хари Енгстръм, сигурно си спомняш името му от вестниците. Два пъти постави рекорд на областта — през 1950 и 1951 година. Чудесно изпълнение!

— Така ли, Марти?

— Чест е за нас, Хари, да се опознаем с теб. Безцветните им изучаващи очи и устата им като малки тъмни петна поглъщат странния му вид и изпращат киселите си впечатления за смилане в техните отвратителни, препълнени с бира стомаси.

Заека вижда, че Тотеро за тях е глупак и се срамува за своя стар приятел и за себе си. Той се скрива в клозета. Боята по седалката се е изтрила, а умивалникът е изцапан от ръждивите капки, които се стичат от крана за топлата вода. Стените са мазни, закачалката за кърпи празна. Има нещо отблъскващо в малкия висок таван: един квадратен ярд с тапети в бледо метален цвят, покрит с паяжини, в които са се омотали няколко бели люспи от насекоми. Той се чувства още по-потиснат, просто парализиран. Излиза и настига Тотеро, като накуцва и гримасничи, и двамата напускат клуба като насън.

Става му обидно. Чувства се някак окупиран, когато Тотеро влиза в колата му. Но както насън не задава никога въпроси, така и сега Заека се вмъква зад волана мълчаливо и щом ръцете и краката докосват ключовете и педалите, отново се чувства силен. Влажно сресаната коса е залепнала на главата му.

Той казва рязко:

— Значи вие смятате, че е трябвало да пия с Дженис?

— Прави това, което ти повелява сърцето — отговаря Тотеро. — Сърцето е единственият ни водач.

Гласът му звучи уморено, сякаш иде отдалече.

— Към Брюър ли?

Никакъв отговор.

Заека кара нагоре по уличката, излиза на Потър авеню, където водата от фабриката за лед течеше надолу. Кара направо, далече от Уилбър стрийт — там е неговият апартамент, — и два завоя още го отвеждат на Сентръл стрийт, водеща за Брюър покрай планината. Отляво склонът пропада в пропаст, която се спуска до гладката спокойна лента на реката Рънинг хорс. Отдясно светят бензиностанции, буквите примигват една до друга, фаровете разговарят.

Когато движението става по-спокойно, езикът на Тотеро се развързва.

— С дамите, които ще видим сега, Хари, не мога да ти кажа какво представлява другата, но зная, че ти ще бъдеш джентълмен. И аз съм сигурен, че моята приятелка ще ти хареса. Тя е знаменито момиче. Майка й се опитала да абортира седем пъти с нея, но тя направила нещо изумително.

— Какво?

— Хванала се. Това не е ли най-голямата тайна, Хари? Хванала се! Аз съм щастлив, щастлив и доволен, че имам тази, макар и тъй незначителна връзка.

— Да?

— Знаеш ли, Хари, че една млада жена може да има косми по цялото си тяло?

— Не съм мислил за това.

Отвращение, като някаква храчка, застава на гърлото му.

— Помисли! — казва Тотеро. — Помисли върху това. Те са маймуни, Хари. Жените са маймуни.

Той го казва така сериозно, че Заека се разсмива. Тотеро също се смее и се премества към него.

— Да, ние ги обичаме, Хари, нали? Защо ги обичаме? Отговори на това и ти ще отговориш на загадката на Живота.

Смутен, той кръстосва и отпуска краката си, навежда се към Заека и го потупва по рамото, след което се извръща рязко и гледа навън през страничния прозорец. После отново се обръща и пак го потупва.

— Аз съм отвратителен човек, Хари. Човек, когото трябва да презират. Да ти кажа нещо… (като треньор той винаги „казваше нещо“) за жена ми, аз съм един човек, достоен само за презрение. Но знаеш ли кога започна? С нейната кожа. Един ден, през пролетта на 1943 или 4-та, беше през войната, изведнъж се отвратих. Имах чувството, че кожата й е съшита от кожите на хиляди гущери. И то съшита съвсем грубо. Можеш ли да си представиш? Това чувство, че тя е от парчета, ме ужаси. Слушаш ли? Не! Ти не ме слушаш. Ти се питаш защо си дошъл при мен.

— Това, което казахте тази сутрин за Дженис, някак ме безпокои…

— Дженис! Да не говорим за такива малки глупачки като Дженис Спрингър, момчето ми. Сега е вечер. Сега не е време за съжаление. Истинските жени падат от дърветата. — С ръцете си той имитира нещо, което пада от дърво. — Пли-пи-ти… пли-пи-ти…

Даже и да не го смяташе за луд, Заека започва да го гледа с подозрение. Те паркират колата встрани от Уайзър авеню и съзират момичетата пред един китайски ресторант. Под тъмночервената светлина на неона те изглеждат крехки като цветя. Пурпурното неоново сияние трепти като ореол над бухналите им коси и им придава повехнал вид.

Сърцето на Заека забива по-бързо. Двамата се спират при момичетата и Тотеро представя Маргърит.

— Маргърит Коско… Хари Енгстръм… най-добрият ми спортист. За мене е удоволствие да представя един на друг двама такива чудесни млади хора.

Държането на стария човек е странно неуверено. Гласът му е пресипнал, сякаш всеки момент ще се закашля.

След описанието на Тотеро Заека е изумен — Маргърит е просто копие на Дженис! Същата дребна фигура, същата болезнена слабост. Едва отваряйки устни, тя казва:

— Това е Рут Ленард. Марти Тотеро и вие… както ви е името.

До Маргърит Рут изглежда пълна, но не много. По-скоро набита и едра. Тя има открити сини очи с почти правоъгълна форма. Горната й устна е издадена леко напред, като че ли се е подула, а бедрата й изпълват роклята, така че тя стои повдигната нагоре, сякаш отдолу е с фуста. Червеникавокафявата й коса с цвета на мръсен джинджифил е прибрана отзад на кок.

— Хари — казва Заека. — Или Заека.

— Вярно — възкликва Тотеро. — Момчетата те наричаха Заека. Бях забравил.

Той се закашля.

— А, вие сте доста голямо зайче! — забелязва Рут.

Зад нея, до бордюра на тротоара се виждат паркинг автоматите с техните червени езици, а в краката й, стегнати в бледолилави обувки с каишки, четири плочки от тротоара се срещат във формата на буквата X.

— Само наглед голям — казва той.

— И аз съм същата — отвръща тя.

— Боже мой, аз съм гладен — възкликва Заека, само за да каже нещо.

Кой знае защо, той е нервен.

— Глад, глад — повтаря Тотеро: той изглежда доволен, че се заговори за това. — Къде ще отидем, малките ми?

— Тук? — пита Хари.

По начина, по който двете момичета го поглеждат, разбира, че те очакват той да кавалерства. Тотеро ходи напред-назад като рак и се сблъсква с една двойка, хора на средна възраст, които са разхождат. Върху лицето му се изписва изненада и той се извинява тъй объркано и дълго, че Рут се изсмива. Смехът й звънва в улицата като шепа разпилени по земята монети. Заека някак се отпуска от това. Гърдите му се изпълват с топъл въздух.

Тотеро пръв се вмъква през стъклената врата. Маргърит го следва, а Рут хваща Заека за ръка и казва:

— Аз ви познавам. Бях в гимназията в Уест Брюър и завърших през петдесет и първа.

— Това е моят випуск.

Както докосването на ръката й, така и това, че тя е на неговата възраст, го зарадва. Макар и от гимназии в двата противоположни края на града, като че ли те са научили едни и същи неща и са получили един и същ възглед за живота. Възгледът на випуска от петдесет и първа.

— Биехте ни — казва тя.

— А вие имахте един мършав тим.

— Не, не е точно така. Аз ходех с трима от играчите.

— С трима наведнъж?

— Донякъде…

— Е, да… те изглеждаха уморени.

Тя отново се засмива, монетите пак се разсипват, макар че той изпитва известно неудобство от това, което каза. Тя е толкова добра, може би тогава е била и хубава. Сега не изглежда добре. Но косата й е гъста.

Млад китаец в безцветно ленено сако се изпречва на пътя им до стъклената каса, където млада американка в кимоно седи и брои смачкани банкноти.

— Колко, моля?

— Четири — казва Заека, докато Тотеро мълчи.

С неочаквано благороден жест Рут сваля бялото си късо палто и го подава на Заека. Роклята й е от мек плат, букле. Докато се съблича, от нея лъхва мирис на парфюм.

— Четири… да, моля, оттук — и келнерът ги повежда към едно червено сепаре.

Ресторантът съвсем отскоро е преустроен като китайски. Розови картини от Париж все още стоят по стените. Рут леко се олюлява. Заека забелязва, че жълтите й деформирани пети са почти извън мрежата на лилавите каишки, които придържат краката й към токовете на обувките. Но от широкия й ханш, който изпълва лъскавата й зелена рокля, лъха спокойствие. Талията й е също тъй квадратна както лицето й. Деколтето на роклята разголва във формата на голямо V част от закръгления й хубав гръб. Когато влизат в сепарето, той се сблъсква с нея. Главата й достига до носа му. Острият мирис на нейната коса се смесва с парфюма, който си е сложила зад ушите. Те се блъсват едни в друг, понеже Тотеро отвежда Маргърит до мястото й съвсем тържествено: прилича на джудже пред входа на своята пещера. Докато стоят там и чакат, Заека се изпълва с гордост, че някой непознат, който минава отвън, край прозореца на ресторанта, както той предишната вечер край закусвалнята в Западна Вирджиния, ще го види с жена. Струва му се, че именно той е този непознат, който се взира навътре и завижда сам на своето тяло и на тялото на своята дама. Рут се навежда и влиза в сепарето. Кожата на раменете й блясва и след това угасва в полуздрача на сепарето. Заека също сяда и усеща как тя шуми до него, докато се намества, както обикновено шумят жените, сякаш свиват гнездо.

Забелязва, че все още държи палтото й. Светла мека кожа, която лежи на коленете му. Без да става, той се протяга и го окачва на закачалката над него.

— Хубаво е човек да има дълга ръка — казва тя, рови в чантичката си и изважда пакетче цигари „Нюпортс“.

— Тотеро казва, че имам къси ръце.

— Къде сте срещнали този стар негодник? — пита тя, без да се съобразява, че Тотеро може да чуе.

— Той не е негодник. Той е моят стар треньор.

— Искате ли една? Една цигара…

Той се двоуми.

— Вече не пуша.

— Значи този стар негодник е бил ваш треньор? — въздъхва тя.

Рут вади цигара от тюркоазеното пакетче „Нюпортс“, слага я в устата си — цигарата увисва на оранжевите й устни — и се мръщи на покрития със сяра край на кибритената клечка, която пали с удивителна женска непохватност. Тя държи кибритената кутийка далече от себе си и я нагласява така, че да запали. Клечката пламва на третото драсване.

Маргърит се обажда:

— Рут!

— Негодник? — възкликна Тотеро и унилото му лице изглежда болнаво и изкривено от някаква тайна радост, сякаш е започнал да се топи. — Такъв съм, такъв съм. Един отвратителен стар негодник, попаднал между принцеси.

Маргърит не вижда нищо обидно за себе си в това. Тя слага ръката си върху неговата на масата и настоява със сериозен и тих глас:

— Ти съвсем нямаш вид на негодник.

— Къде е нашият млад Конфуций? — пита Тотеро и се оглежда, вдигнал нагоре свободната си ръка.

Когато момчето пристига, той пита:

— Ще ни сервирате ли алкохолни напитки тук?

— Вземаме ги от съседната врата — отвръща келнерът.

Веждите на китайците са странно вдлъбнати навътре в кожата, вместо да са изпъкнали навън от нея. Лицата им изглеждат винаги като размити.

— Двоен скоч — поръчва Тотеро. — Ти, мила?

— Дайкири^[2] — казва Маргърит.

Звучи като виц.

— Вие, деца?

Заека поглежда Рут. Лицето й е застинало под оранжевата пудра. А косата й, косата й, която на пръв поглед изглеждаше пепеляворуса или светлокафява, е всъщност в различни цветове — червен, жълт, кафяв и черен, — като всеки косъм получава от светлината различни оттенъци, както козината на куче.

— Дявол да го вземе… — казва тя — мисля… дайкири.

— Три — поръчва Заека на келнера, мислейки, че дайкири е нещо като цитронада.

Келнерът повтаря:

— Три дайкири и един двоен скоч с лед.

И излиза.

Заека пита Рут:

— Кога сте родена?

— През август. Защо?

— Аз през април — отвръща той. — Печеля.

— Да, печелите.

Сякаш тя разбира, че от това той ще се почувства по-свободен. Не можеш да имаш самочувствие пред жена, която е по-голяма от тебе.

— Щом сте ме познавали — пита той, — защо не познавате господин Тотеро? Той беше треньор на тима.

— Кой гледа треньорите? Те не вършат нищо полезно, нали?

— Не вършат нищо полезно! Как? Та за един гимназиален тим треньорът е всичко. Не мислите ли?

Тотеро възразява:

— Всичко са момчетата, Хари. Не можеш да направиш злато от олово.

— Вие можете, разбира се — казва Заека. — Когато постъпих в гимназията, не можех да различа краката от лактите си.

— О, ти можеше, можеше. Наистина можеше. Нямаше на какво да те уча. Просто те оставих да тичаш. — Той пак се оглежда. — Ти беше млад елен — продължава той — с големи крака.

— Колко големи? — пита Рут.

— Дванайсет „Д“ — й отвръща Заека. — А вашите какъв размер са?

— Малки са — казва тя. — Съвсем — съвсем мънички.

— Стори ми се, че ще излязат от обувките.

Той дръпва главата си назад и се свлича леко на стола, за да хвърли поглед надолу в тъмното под масата, където, гледани в ракурс, прасците й висяха като сушена риба. Те бързо се шмугват назад под стола.

— Не гледайте така нахално, ще паднете от сепарето — казва предизвикателно тя.

Това вече е добре. Жените обичат да ги объркваш. Те никога не казват, че ще направят нещо, но го правят.

Келнерът пристига с напитките и започва да нарежда масата с книжни салфетки и прибори от старо сребро. Той слага приборите пред Маргърит и вече почти ги е сложил и пред Тотеро, когато последният сваля чашата с уиски от устните си и казва с висок, нетърпящ възражение глас:

— Прибори? За китайски ястия? Нямате ли пръчици?

— Пръчици! Да.

— Тогава за всички — пръчици! — поръчва Тотеро категорично. — Когато си в Рим, прави както правят римляните!

— Оставете моите! — извиква Маргърит, като закрива шумно с ръце вилицата и лъжицата си, когато келнерът посяга към тях. — Аз не искам пръчици.

— А вие, Хари и Рут? — пита Тотеро. — Какво предпочитате?

Дайкирито има вкус на цитронада. Лимонът плува отгоре като мазнина върху прозрачна сурова маса.

— Пръчици — казва Заека високо, доволен, че може да ядоса Маргърит. — В Тексас никога не си служехме с метал за пилешки дреболии. Ужасно!

— Вие, Рут?

Фамилиарното обръщение на Тотеро към Рут е плахо и насилено.

— О, сетих се… щом този глупак може, и аз ще мога.

Тя смачква цигарата си и търси друга.

Келнерът излиза като шаферка със своя букет от нежелано сребро. Маргърит остава сама в своя избор и това я потиска. Заека е доволен. Тя помрачава щастието му.

— Вие сте яли китайски ястия в Тексас? — пита Рут.

— През цялото време. Дайте ми една цигара!

— Нали сте престанали да пушите?

— Започвам отново. Дайте ми един дайм!

— Един дайм! Как не!

Резкият й отказ го засяга. Струва му се като че ли тя очаква някаква печалба. Защо смята, че ще я завлече? С какво би я завлякъл? Той бърка в джоба на сакото си, намира няколко монети, взема един дайм и го пуска в малкия мюзикбокс с цвят на слонова кост, който стои по средата на стената до тяхната маса. Както се е навел към лицето й, той разлиства списъка на плочите и накрая натиска бутона за „Роксвил, Филаделфия“.

— Китайската кухня в Тексас е най-добрата китайска кухня в Щатите, с изключение на Бостън — казва той.

— Слушайте големия пътешественик! — прибавя Рут.

Тя му подава цигара. Той й прощава за дайма.

— Значи вие мислите — казва настойчиво Тотеро, — че треньорите не вършат нищо.

— Излишни са! — заявява Рут.

— Ало… моля! — вика Заека.

Келнерът се връща с пръчиците и с два листа за менюто. Заека е разочарован от пръчиците — от пластмаса са, а не от дърво. Цигарата има неприятния вкус на слама. Той я угася. Никога вече!

— Всеки да си поръча по една порция и след това ще я разделим — казва Тотеро. — Да имате някакви предпочитания?

— Свинско… сладко и кисело… — казва Маргърит.

Едно нейно качество — изглежда много категорична.

— Хари?

— Не зная.

— Къде е големият специалист по китайската кухня? — шегува се Рут.

— Това е на английски. Свикнал съм да поръчвам от меню на китайски.

— Хайде, хайде! Кажете ми какво да си избера.

— Хей, стига! Изкарвате ме от търпение.

— Никога не сте били в Тексас — казва тя.

Той си спомня къщата на оная странна улица, където живееше, улица без дървета, зелената нощ, която идваше от прерията, цветята на прозореца, и казва:

— Разбира се, че съм бил.

— И какво сте правили там?

— Служех на Чичото^[3].

— О, в армията. Е, това всъщност не се смята. Всеки служил в армията е бил в Тексас.

— Поръчайте това, което смятате, че е хубаво — казва Заека на Тотеро.

Той е ядосан заради всички тия ветерани от армията, които Рут, изглежда, познава, и напряга слух, за да чуе поне последните тактове от песента, за която похарчи един дайм. От цялата тази мелодия, която снощи го разведряваше в колата, той успява да долови само една забележка, идваща от кухнята.

Тотеро дава поръчката на келнера и когато последният излиза, опитва се да даде думата на Рут. Тънките устни на стария човек са мокри от скоча и от ъглите на устата му се опитва да потече слюнка.

— Треньорът — казва той, — треньорът има грижата да развие трите инструмента, които ни са дадени в живота: главата, тялото, сърцето.

— И чатала — добавя Рут.

Единствена Маргърит се смее, от което Заека настръхва.

— Момиче, вие ме предизвиквате и аз заслужавам да бъда изслушан с внимание.

Той говори тежко и сериозно.

— Глупости! — казва тихо тя и свежда очи надолу. — Не цвилете!

Той я беше засегнал. Ноздрите й побледняват. Долнокачественият й грим потъмнява.

— Първо. Главата. Стратегията. Повечето момчета идват при баскетболния треньор от мачовете на улицата и нямат представа за елегантността на тази игра, която се играе на игрище с два коша. Няма ли да ме подкрепиш, Хари?

— Да, разбира се. Точно вчера…

— Второ… остави ме да свърша и тогава можеш да говориш. Второ: тялото. Момчетата трябва да се оформят при съответни условия. Краката им да станат силни — той стоварва юмрука си върху гладката маса. — Силни! Да бягат, да бягат, да бягат. Да бягат всяка минута, щом краката им са на земята. Колкото и да бягаш, никога не е много. Трето — той прекарва показалеца и палеца на едната си ръка в ъглите на устата си и избърсва слюнката, — сърцето! И тук добрият треньор, какъвто аз, млада лейди, се опитвах да бъда и някои казват, че бях, има своя най-голям шанс да се изяви. Да вдъхне на момчетата амбицията да играят добре. Това аз винаги съм ценил повече от желанието за победа, защото даже и в поражението може да има постижения. Да ги накараш да почувстват — да, мисля думата е подходяща — възвишеността на постижението, смисъла на това… да дадеш най-доброто, на което си способен.

Той прави пауза, за да си поеме дъх, и през това време спира погледа си на всеки от тях, за да им затвори устата.

— Младеж, обогатил сърцето си под грижите на един истински треньор — заключава той, — никога не може да прегърне поражение в големия мач на живота в най-дълбокия смисъл на тази дума.

Уверен, че ги е убедил, той притегля чашата си, в която има само парчета лед. Докато я обръща, те се стичат надолу и се удрят в устните му. Рут извръща глава към Заека и сякаш за да смени темата, пита спокойно:

— Какво работите?

Той се усмихва.

— Всъщност вече не съм сигурен дали ще работя повече. Тази сутрин трябваше да бъда на работа. Как да ви кажа, трудно е да се опише… демонстрирам нещо, което се нарича машинка за автоматично белене, производство на Меджи пийл.

— И аз съм сигурен, че го прави добре — казва Тотеро. — Уверен съм, че когато управителният съвет на Меджи пийл корпорейшън провежда своето годишно събрание и се пита: „Кой е допринесъл най-много за нашата кауза сред американския народ?“, името на Хари Енгстръм — Заека навярно е на първо място в списъка.

— А вие какво работите? — пита на свой ред Заека.

— Нищо — отвръща Рут, — нищо.

И клепачите й спускат мазна синкава завеса, докато пие на малки глътки своето дайкири. Брадичката й поема нещо от светлината на зеленикавата течност. Китайските ястия пристигат. Устата на Заека се изпълва със слюнка. Наистина, откак се е върнал от Тексас, той не е вкусвал китайско ядене. Заека обича китайската кухня, която няма отвратителните доказателства за убити животни: кървавото парче от говежди бут или мускулестия гръбнак на някоя кокошка. Тези призраци бяха накълцани, унищожени и безболезнено размесени в различни форми с неодушевени зеленчуци, сочни зелени пелмени, които възбуждаха апетита му. Подсладени. Залени със сладък сос, сипан върху купчинката ориз, приличаща на гърда, вдигаща топла пара. Всеки има в чинията си по една голяма топла гърда. Маргърит бърза да разбърка своята с желирания сос на пелмените си.

Всички ядат с удоволствие. Лицата им получават цвят и сила от овалните чинии с печено свинско, подсладен грах, пилешко, силно подсладен сос, скариди, варени кестени и кой знае още какво.

Разговорът става по-задушевен.

— Той беше страшен — казва Заека за Тотеро. — Най-големият треньор в областта. Без него аз щях да бъда нищо.

— Не, Хари, не. Ти направи за мене повече, отколкото аз за теб. Момичета, още в първия мач, в който той игра, постигна двайсет точки.

— Двайсет и три — поправя го Хари.

— Двайсет и три точки! Помислете само. — Момичетата продължават да се хранят. — Хари, спомни си щатския турнир в Харисбърг. Денистаун и техният малък реализатор.

— Той беше дребосък — казва Хари на Рут. — Около пет фута и грозен като маймуна. А също и много нечестен играч.

— Ах, но си знаеше работата — казва Тотеро. — Знаеше си работата. Надигра ни, докато Хари не се разяри.

— Изведнъж кошът започна да ми се струва голям като кладенец. Всяка топка, която хвърлях, падаше вътре. Тогава този дребосък започна да ме спъва.

— Да, така беше — добавя Тотеро. — Бях забравил.

— Той ме спъва и аз полетявам — бам — срещу таблото. Ако стените не бяха тапицирани, щях да се убия.

— Какво стана после, Хари? Смля ли го? Забравил съм цялата тази история.

Устата на Тотеро е пълна с храна и жаждата му за отмъщение прави неприятно впечатление.

— Защо? Не… — казва бавно Заека. — Аз никога не фаулирах. Съдията го видя — това беше петото му нарушение — и го извади от игра. Тогава ние ги натиснахме.

Нещо угасва в изражението на Тотеро. Лицето му помръква.

— Вярно е, ти никога не правеше нарушения. Хари винаги е бил идеалист.

Заека свива рамене:

— Не трябваше да правя фалове.

— Друго, което също беше странно у Хари — разказва Тотеро на двете момичета, — е, че той никога не се е контузвал.

— А, веднъж си разтегнах китката — поправя го Заека. — Това, за което говорихте, точно то ми помагаше в действителност.

— А какво се случи после на турнира? Боя се, че съм забравил всичко.

— После? А… Пеноак, мисля. Нищо не се случи. Те ни биха.

— Те ли спечелиха? Не ги ли бихме ние?

— О, по дяволите, не. Те бяха добри. Имаха петима много добри играчи. А какво имахме ние? Фактически само аз. Е, и Харисън, който беше в отлична форма, но след оная контузия от някакъв футболен мач вече не можеше да играе както по-рано.

— Рони Харисън ли? — пита Рут.

Заека е изненадан.

— Познавате ли го?

Харисън беше известна дървеница.

— Не съм сигурна — отвръща добродушно тя.

— Нисичко момче с къдрава коса. Малко понакуцва.

— Не, не зная. Не мисля — казва тя.

Тя си служи сръчно с клечиците, които държи с дясната ръка, а другата е отпуснала върху скута си. Харесва му как тя свежда главата си, така че възпълната й шия се издава напред и дебелите й сухожилия изскачат, когато поднася парче от яденето към устните си. Тя винаги го взема по един и същ начин между пръчиците. Странно е, че пълни жени могат да бъдат така изтънчени. Маргърит рови в своята чиния с глупавата си сребърна лъжица.

— Ние загубихме! — повтаря Тотеро и извиква: — Келнер!

Когато момчето идва, Тотеро поръчва пак от същите напитки.

— Не, за мене не! Благодаря — казва Заека. — Това ми е предостатъчно.

— Вие сте просто едно голямо непорочно дете, нали… вие… господин… — казва Маргърит.

Тя все още не знае името му. Господи, той я ненавижда.

— Това, което започнах да разказвам… Всъщност това, което вие казахте… точно то наистина ми помагаше — обръща се Заека към Тотеро, — то сякаш движеше палците ми, когато стрелях с две ръце. В това е цялата тайна действително, да стиснеш топката отпред, от което те обзема това хубаво чувство на подем. Така тя просто лети…

И той показва с ръце как.

— О, Хари — казва тъжно Тотеро, — ти можеше да стреляш, когато дойде при мен. Всичко, което ти дадох, беше желанието да победиш. Желанието да постигнеш нещо.

— Вие си спомняте най-хубавата ми вечер — казва Заека, — не когато постигнах четиридесет точки срещу Аленвил, а по-рано, когато бях по-млад. Бяхме се смъкнали надолу, чак в другия край на областта, още наистина рано през сезона, в едно смешно малко училище с около стотина ученика в шестте класа. Как се наричаше? А, да! Птиче гнездо… или нещо подобно. Сигурно си спомняте?

— Птиче гнездо! — повтаря Тотеро. — Не…

— Мисля, че ние само един-единствен път играхме с тях. Една смешна, малка гимназия с правоъгълна сграда, където публиката сядаше буквално на игрището. Някакво име, което означава нещо.

— Птиче гнездо! — повтаря Тотеро.

Той се ядосва и припряно тегли ухото си.

— Ориол! — възкликва безкрайно зарадван Заека. — Ориол Хай. Това малко разпиляно градче — беше рано през сезона и все още топло, — като се спускахме надолу с рейса, скупчената по нивите обрана царевица изглеждаше като индиански колиби. Самото училище имаше мирис на ябълково вино. Спомням си, че вие се шегувахте по тоя повод. Казахте ми да не бързам. Бяхме долу на тренировка и вие знаете… съвсем не смятахте да ги притиснем.

— Твоята памет е по-добра от моята — забелязва старият треньор.

Келнерът се връща и Тотеро взема своето питие направо от таблата, преди момчето да му го подаде.

— И така — продължава Заека — ние излизаме, а на корта вече бяха излезли тия петима фермери, които се мятат нагоре-надолу. Веднага получаваме около петнайсет точки и аз съвсем не бързам. Почти две дузини хора стоят горе край игрището, понеже срещата не е мач от лигата и резултатът няма особено значение. У мен неочаквано възниква това странно чувство, че е достатъчно само да се движа из игрището и да пласирам топката. Изведнъж разбирам, знаете ли… разбирам, че мога да направя нещо. През второто полувреме стрелям десетина пъти и топката отива право в коша. Не само пада вътре, а просто не докосва обръча, сякаш пускам камъни в кладенец. Тези фермери, които тичаха нагоре-надолу, облени в пот, нямаха повече от две смени, но понеже не бяхме в тяхната лига, това не беше от особено значение за тях и единият съдия просто се наведе към края на игрището и разговаря с треньора им. Ориол Хай. Да, след това техният треньор слезе в заключената стая, където двата отбора се преобличат, и извади кана ябълково вино от заключен шкаф. Каната обиколи всички. Не си ли спомняте?

Тотеро се чувства затруднен. Все пак той прави опит да се усмихне, понеже не може да накара другите да почувстват това, което е толкова специално. Пак започва да яде. Другите са вече свършили и пият втората чаша.

— Да, сър еди-кой си… вие сте едно непорочно дете — казва му Маргърит.

— Не обръщай внимание на това, Хари — обажда се Тотеро, — така говорят хулиганите.

Маргърит му удря плесница: ръката й полетява от масата покрай тялото й и се залепва по устата му с цяла длан, но без да се чуе звук.

— Пляс! — казва Рут.

Гласът й е равнодушен. Всичко е толкова тихо, че китаецът, който разчиства съдовете, не вдига дори поглед и изглежда като че ли нищо не е чул.

— Да вървим! — произнася Тотеро и се опитва да стане, но се удря в ръба на масата и не може да се изправи.

Плесницата е оставила следа върху устата му, която Заека просто не може да гледа; тя не изразява нищо, болезнена смесица от фалшива храброст и срам, и нещо по-лошо дори — гордост или просто надутост. Тази мъртвешка глупава усмивка казва:

— Идваш ли, мила?

— Кучи сине! — ругае Маргърит, но въпреки това се отпуска с цялото си тяло върху него.

Тя хвърля поглед зад себе си, за да види дали не е оставила цигарите или портмонето си.

— Кучи сине! — повтаря тя и има нещо мило в спокойния начин, по който го казва.

И двамата — и тя, и Тотеро — сега изглеждат успокоени, решителни и непоколебими.

Заека се опитва да се измъкне от масата, но Тотеро слага твърда настойчива ръка върху рамото му. Хватката на треньора, която той беше чувствал толкова често на скамейката, преди потупването по задника, което го изпращаше в игра.

— Не, не, Хари! Ти остани. По един на парче. Нека нашата вулгарност не те смущава. Мога ли да заема колата ти?

— Какво? А аз как ще се придвижа?

— Вярно. Прав си. Извинявай за въпроса.

— Не… искам да кажа можете, ако желаете.

Всъщност той с голяма неохота би се разделил с колата, която и без това е само наполовина негова. Тотеро забелязва това.

— Не, не. Това беше налудничава идея. Лека нощ!

— Ах, ти, стар надут негоднико — ругае Маргърит.

Той я поглежда, а след това свежда смутено поглед. Тя е права. Хари разбира, че той се обиди. Лицето му е изкривено като спаднал балон. Въпреки това този балон се вглежда в него, като че ли там имаше някаква вест, която го деформираше, раздуваше и правеше безформен като вода.

— Къде ще отидеш? — пита Тотеро.

— О, ще бъда екстра. Имам пари. Ще отида на хотел — отвръща Заека.

Сега, след като беше отказал да му услужи, той иска Тотеро да си върви.

— Вратата на моя дворец е отворена — казва Тотеро. — Има само едно походно легло, но можем да постелем дюшек.

— Не, вижте — казва рязко Заека. — Вие ми спасихте живота, но аз не искам да ви се качвам на главата. Така ще бъде много добре. Във всеки случай аз не мога да ви се отблагодаря.

— Ще поговорим някога — обещава Тотеро.

Ръката му се извива и потупва бедрото на Маргърит.

— Убивам те! — казва тя и двамата минават покрай касата, където келнерът си шепне нещо с младата американка, и после излизат през стъклената врата навън, първа Маргърит. В гръб те приличат на баща и дъщеря. Всичко изглежда така естествено: като малки дървени фигурки, които влизат и излизат от барометър.

— Боже мой, той е съвсем жалък!

— Че кой не е? — пита Рут.

— Вие например…

— Ям, искате да кажете.

— Не, чуйте, вие имате комплекс, че сте едра. Вие не сте пълна. Пропорциите ви са съвсем правилни.

Тя се смее, слага ръка на устата си, поглежда го, пак се смее, стиска ръката му и казва:

— Заеко, вие сте един истински християнски джентълмен.

Прякорът му, произнесен от нея, звучи някак топло.

— Защо го удари тя? — пита той, боейки се, че ръцете й, които сега стоят отпуснати на неговата ръка, ще го ударят закачливо по страната.

— Тя обича да бие хората. Веднъж удари плесница и на мене.

— Да, но вие сигурно сте я заслужили.

Тя слага ръцете си на масата.

— Точно така постъпи и той. Обича да го бият.

Заека пита:

— Вие познавате ли го?

— Чувала съм я да говори за него.

— Е, това не значи, че го познавате. Това момиче е глупачка.

— Не, това е меко казано. Тя е по-глупава, отколкото изобщо можете да си представите.

— Вижте… представям си. Женен съм за нейната близначка.

— О-о-о! Женен!

— А какво беше това за Рони Харисън? Познавате ли го?

— А какво значи това, че сте женен?

— Е, бях… и още съм.

Той съжалява, че заговориха на тази тема. Една голяма, огромна буца притиска сърцето му. Като дете, връщайки се вкъщи в късния съботен следобед, изведнъж му хрумваше, че ето — тези дървета, този тротоар, това е животът, реалното, единственото.

— Къде е жена ви?

Мисълта къде може да е отишла Дженис прави всичко още по-лошо.

— Навярно при родителите си. Аз просто я напуснах снощи.

— О, тогава това е само един почивен ден. Не сте я напуснали.

— Мисля, че съм я напуснал.

Келнерът донася чиния със сусамови сладки. Заека взема внимателно една, за да ги опита, смятайки, че са твърди, но с удоволствие установява, че през покриващия пласт от сладникави зрънца тя се превръща в устата му в меко еластично желе.

Келнерът пита:

— Вашите приятели отидоха ли си?

— Всичко е наред. Аз ще платя — казва Заека.

Китаецът кимва и излиза.

— Вие сте богат? — пита Рут.

— Не, беден.

— Наистина ли ще отидете в хотел?

И двамата си вземат от сусамовите сладки. Те са около двадесетина в чинията.

— Мисля, че трябва да ви разкажа за Дженис. Никога не съм мислил да я напускам до момента, в който го направих. Изведнъж разбрах, че трябва да го направя. Висока е пет-шест фута, мургава…

— Не искам да слушам за това.

Гласът й е категоричен. Разноцветната й коса, тъй както е отметнала главата си назад и замижава срещу силната светлина, идеща от тавана, придобива тъмен оттенък. Светлината разхубавява повече косата, отколкото лицето й. От тази страна на носа си тя има няколко петна по кожата, които личат и през пудрата.

— Не искате! — казва той.

Тежестта се смъква от гърдите му. Щом като това не безпокои някой друг, защо трябва да безпокои него?

— Добре. За какво ще говорим? Колко тежите?

— Петдесет фунта.^[4]

— Рут, вие сте слабичка. Дори сте под нормата. Не се шегувам. Никой не иска да бъдете кожа и кости. Всеки фунт, който имате, е безценен.

Той разговаря просто за да й направи удоволствие, но нещо от това, което казва, създава напрежение у нея.

— Вие сте твърде умен, нали? — пита тя, вдигайки празната чаша към очите си.

Това е плитка чаша върху къса дръжка, като чашка за сладолед на голям прием по случай рожден ден. Светли дъги от чашата се отразяват и играят по лицето й.

— Значи не искате да кажете колко тежите? Хм…

Той лапва друга сусамова сладка, схрусква я и чака, докато първоначалният вкус на желе премине.

— Да опитаме друго. Това, от което се нуждаете, госпожа Америка, е кухненската машинка за белене Меджи пийл. Запазете витамините! Оберете излишъка от мазнини! Едно просто приспособление към пластмасовата отвертка и вие ще можете да стържете моркови и да острите моливите на съпруга си. Върши цял куп домашни работи!

— Не, недейте. Не ставайте смешен!

— Добре.

— Нека да ни бъде хубаво…

— Добре. Вие започвате.

Тя лапва една сладка и му се усмихва някак странно, с пълна уста, чиито ъгли са подчертано извити надолу. Същевременно му отправя един настойчив, дързък поглед, изпълнен с благосклонност, която изопва чертите й, като през това време продължава да дъвче. Тя преглъща. Сините й очи са широко отворени. Леко въздъхва, преди да каже това, което той смята, че ще бъде някаква забележка, но всъщност не казва нищо, а избухва в смях право в лицето му.

— Почакайте — моли тя. — Ще опитам.

И отново се заглежда в чашата си, размисляйки. Най-доброто, което й идва на ум, е да каже:

— Не отивайте на хотел!

— Трябва. Кажете ми някой добър хотел!

Все му се струва, че тя знае нещо за хотелите. На шията й, там, където тя се слива с рамото, се образува малка бяла вдлъбнатинка, около която се върти и спира неговото внимание.

— Всички хотели са скъпи — казва тя. — Всички. И моят малък апартамент е скъп.

— Къде имате апартамент?

— О, през няколко блока оттук. На Съмър стрийт. Горния етаж, над един лекар.

— Само ваш ли е?

— Да. Моята приятелка се омъжи.

— Значи сте се нанизали на целия наем. А не работите нищо…

— Какво значи това?

— Нищо! Вие просто казахте, че не работите нищо. Колко струва?

Рут го поглежда изпитателно, тъй както го бе погледнала навън при паркинг автоматите, нещо, което веднага му направи впечатление.

— Става дума за апартамента! — казва той.

— Сто и десет долара на месец. Освен това те карат да плащаш за осветление и газ.

— И не работите?

Тя гледа в чашата си и я люлее в ръка така, че отразяващата се светлина бяга по ръба й.

— За какво мислите? — казва той.

— Просто се питам…

— Какво се питате?

— Доколко сте умен.

Тук, без да мръдне глава, той усеща накъде духа вятърът. Значи това е целта. Той не е съвсем сигурен и затова продължава:

— Добре, ще ви кажа. Защо не ми позволите да ви дам нещо срещу вашия наем?

— И защо бихте го направили?

— От великодушие. Десет?

— Трябват ми петнайсет.

— Да, за осветлението и газта. Окей! Окей!

Сега вече той не знае как да постъпи. Двамата седят и гледат празната чиния, в която преди малко имаше цяла пирамида сусамови сладки. Бяха изяли всичките. Когато келнерът идва, той с изненада забелязва това. Погледът му пробягва за миг от чинията към Заека и от Заека към Рут.

Сметката е девет долара и шестдесет цента. Заека слага банкнота от десет долара и върху нея още една от един долар. Освен тях той поставя на масата и две други банкноти — едната от десет, а другата от пет долара. След това брои какво остава в портфейла: три по десет и четири по един. Когато вдига очи, парите на Рут са изчезнали от почистената маса.

Той се изправя, взема малкото й меко палто, държи го и като голяма зелена риба, уловена от него, тя става от стола, излиза от сепарето и студено му позволява да я загърне с него. Той изчислява… един фунт за един дайм!

Но и това още не е цялата сметка за вечерята. Той отива с листчето, на което келнерът беше пресметнал консумацията, на касата и подава на момичето десет долара. Тя намръщено разваля парите. Неприятният й празен поглед се подчертава още повече от боядисаните й вежди и клепки. Семплото й пъстроцветно кимоно не подхожда на накъдрената й коса и на начервеното й хлътнало и безизразно лице.

Когато му връща остатъка и слага монетите в розовата поставка за рестото, той махва рязко с ръка над тях, прибави още един долар и кимва към младия китаец келнер, застанал вежливо до нея.

— Благодаря, сър! Много благодаря — казва момчето.

Благодарността му обаче не трае дори докато те са още там. Когато Заека и Рут се упътват към стъклената врата, той се обръща към касиерката и с тънък, съвсем променен глас, довършва онова, което разказваше.