Джон Ъпдайк
Заеко, бягай (15)

Той прекарва тази нощ в къщата на Спрингърови и спи с Дженис. Нейният сън е здрав. Слабо хъркане от тъмната й уста изостря лунната светлина и го държи буден. Той се надига на лакът и изучава лицето й; то изглежда уплашено на лунната светлина, малко и разцапано от тъмните петна, които се очертават по него. Изглежда като мека материя, която е лишена от релефността на човешко присъствие.

Той се възмущава от нейния сън. Когато вече при утринната светлина на слънцето чувства как нейната тежест се размърдва и се изплъзва от леглото, той заравя по-дълбоко лице във възглавницата, отдръпва наполовина глава под завивките и се връща упорито към съня. Сънят е сигурна пещера. Днес е последният ден от неговия ненормален живот, днес е погребението: утре трябва да се върне отново на работа.

Сънят му изглежда тъй действителен.

Той е сам на някаква голяма спортна площадка, осеяна с дребни камъчета. На небето два идеални диска, съвсем еднакви по големина, но единият наситено бял, а другият — леко прозрачен, се движат бавно един срещу друг; прозрачният е точно над белия. В момента, в който се допират, той чувства страх и един глас, като високоговорител отгоре при среща по железопътна линия, произнася: „Игликата поглъща бъза“.

Движението на горния диск надолу продължава дотогава, докато другият диск, макар и по-ярък, бива напълно засенчен от него и пред очите остава само един кръг — бледен и чист. Той разбира: „Игликата“ е луната, а „бъзът“ слънцето и това, което беше наблюдавал, е обяснението на смъртта: прекрасният живот е затъмнен от прекрасната смърт. С голямо въодушевление разбира, че трябва да излезе от тази площадка и да намери нова религия. Той сякаш чувства дисковете и ехото от гласа, виещ се настойчиво над него, и отваря очи.

Дженис стои до леглото с кафява пола и розова блуза без ръкави. Под брадичката й има тъмен слой от пълнота, който той досега не е забелязал. Хари е изненадан, че лежи по гръб; почти винаги спи по корем. Разбира, че всичко това, което видя, беше сън, че той няма нищо, което да каже на света, и че възелът отново се стяга в гърдите му. При ставането си от леглото целува ръката й, която виси отстрани безпомощна като мъртва.

Дженис му приготвя закуска, сладката удавена в млякото, кафето сварено по неин маниер. Те отиват с Нелсън до апартамента, за да вземат дрехи за погребението. Заека негодува от това, че тя може да върви; възмущава се, че тя не умира от срам и угризение на съвестта. Що за скръб е тази, която им позволява да вървят? Чувството за техните зашеметени тела, които просто вървят, обвивайки сърцата си във вцепененост и дребни нужди, го ядосва.

Те вървят с малкия през улиците, по които са вървели като деца. Каналът по Потър авеню, където течеше влачещата тиня вода от фабриката за лед, е пресъхнал. Къщите, в много от които вече не живеят ония, чиито лица той познаваше, са като къщите на град, който виждаш от влака; техните тухлени фасади остават безизразни при въпроса „Защо живеят хора тук? Защо са дошли на земята? Защо съществува този град, сиво предградие на третостепенен град, център и мерило за него за една вселена, която съдържа огромни прерии, планини, пустини, гори, крайбрежия, големи градове, морета?“. Тази детска мистерия — мистерията за „някакво място“, прелюдия към крайното „Защо съм аз?“ — предизвиква паника в сърцето му. Студенина плъзва по цялото му тяло и той чувства, че се отделя, като че ли накрая става това, от което винаги се е страхувал — той върви по въздуха. Детайлите на улицата — неравната граница, където тротоарът и тревата се борят, следите от катран по стволовете на телефонните стълбове — вече не му говорят с интимния развълнуван глас на дете. Той не е никой; като че ли е излязъл от тялото и мозъка си за момент, за да види как бяга машината, и е навлязъл в небитието, защото това „той“ е било само отражение, вибрация вътре в машината и сега не може да се върне отново вътре. Има чувството, че е зад прозорците на къщите, край които вървят, наблюдавайки тричленното семейство, което върви твърдо, без да иска да знае, че тяхната вселена е предизвикала нещо повече от обикновените женски сълзи.

Сълзите на Дженис идват така тихо, както росата; гледката на свежите от сутринта улици сякаш ги отприщват.

Когато влизат в апартамента, тя въздъхва тежко и съвсем рухва. Може би не очакваше, че жилището им ще е пълно със слънчева светлина; контрафорси от прах се носят в млечния светлинен сноп от средата на пода до горния край на прозорците и докосват всичко с невинност, новост, надежда.

Вратата на неговия гардероб е близо до входната врата, така че не е необходимо веднага да влизат много навътре в апартамента. Той отваря вратата на гардероба, доколкото може, без да удря телевизора. Бръква дълбоко в него, разтваря ципа на една найлонова торба за съхраняване на дрехи и изважда своя син костюм. Зимен вълнен костюм, единственият тъмен костюм, който има.

Нелсън обикаля из апартамента, прави пиш в банята, намира една стара каучукова панда в спалнята, която иска да си вземе. Неговото откритие пресушава доста от заплахата, която идва от стаите, и те отиват в спалнята, където са окачени дрехите на Дженис. Когато отиват нататък, тя сочи един стол.

— Тук седях и чаках — казва тя — вчера сутринта да се покаже слънцето.

Гласът й е безжизнен; той не знае какво иска да му каже тя и не казва нищо. Задържа дъха си.

В спалнята има един хубав момент. Дженис сваля полата и блузата си, за да изпробва един стар черен костюм, и докато се движи наоколо по комбинезон, боса върху килима, му напомня за момичето, което познаваше, със своите тесни глезени и китки и малка плаха глава.

Черният й костюм, купен, когато е била още в гимназията, не й става; коремът й все още е твърде голям от раждането. А може би започва затлъстяването на майка й. Застанала там, мъчейки се да накара полата да й стане, гърдите й изскачат над сутиена. Когато се навежда, разстоянието между тях се къдри в тънка гънка. Тя е закръглена, една приятна закръгленост, която му доставя удоволствие. Той мисли: „Моята, моята жена“, но тя се изправя и нейното размазано, безумно лице заличава неговата гордост от притежанието. Тя се превръща в задължение, което мъчително засилва тежестта, която вече натежава върху гърдите му. Това е безумната жена, която той трябва да направлява с нежност през целия си живот, за да е надалече от вчерашния ден.

— Няма да стане — изпищява тя, издърпва краката си от полата и я захвърля; голям премятащ се прилеп към другия край на стаята.

— Нямаш друга възможност.

— А какво да правя?

— Ела. Да излезем оттук и да се върнем у вас. Това жилище те прави нервна.

— Но ние ще трябва да живеем тук!

— Да, но не днес. Ела.

— Не можем да живеем тук — казва тя.

— Зная, че не можем.

— Но къде можем да живеем?

— Ще разбереш. Ела!

Тя се препъва в полата си, слага си блузата над ръцете, обръща се кротко и моли:

— Закопчай ми гърба.

Закопчавайки розовата дреха, нейният спокоен гръб някак го кара да плаче; лютивината в очите му се засилва до болка и той вижда малките бебешки копчета през цял куп дискове с водниста светлина, като листенца от ябълков цвят. Влагата се поколебава върху клепачите му и след това се стича надолу по бузите. Тази влага е сладка. Той иска да може да плаче с часове, защото само това малко го облекчава. Но мъжките сълзи са редки и неговите спират, преди да излязат от апартамента. Когато затваря вратата, има чувството, че е прекарал целия си безцветен живот да отваря и да затваря тази врата.

Нелсън взема със себе си каучуковата панда и всеки път, когато кара играчката да пищи, Заека получава болки в корема. Сега градът е бял от слънцето, което почти се е изкачило в зенита.

Когато Дженис разказва какво се е случило, госпожа Спрингър се суети и намира една своя стара черна рокля, която, казва тя, като се прибоде умело и малко се позашие, щяла да стане. Тя и Дженис се качват горе и след половин час Дженис слиза, облечена в черно.

— Хари, добре ли изглеждам?

— Какво по дяволите смяташ, че ще бъде това? Модно ревю?

Мисълта, че тя може да носи дрехите на майка си, го вбесява. Той добавя със съжаление:

— Изглеждаш чудесно!

Но лошото е станало. Дженис е наранена и съвсем рухва горе, а госпожа Спрингър отменя малката търпимост, която му беше оказала. Къщата отново се изпълва с неизречената мисъл, че той е убиецът.

Той приема тази мисъл с признателност. Вярно е, той е, той е, и омразата го удовлетворява повече от опрощението. Въвлечен в омраза, той не трябва да прави нищо; може да стои като парализиран и непреклонността на ненавистта прави нещо като убежище за него.

Чете на Нелсън от „Малка златна книжка“ за едно пуф-паф, което се плашело от тунели, но накрая станало смело. Госпожа Спрингър влиза и отрязва думата „обяд“. Той заявява, че не е гладен, но окуражен от разказа, който прочете, влиза в кухнята, за да наглежда и пази Нелсън. Госпожа Спрингър успява да държи през цялото време гърба си към него. Когато Нелсън свършва със супата, суровите моркови и сандвича, Хари го завежда горе и го слага в леглото, а след това продължава да стои на стола във всекидневната. Дженис е заспала и шумът от шевната машина на госпожа Спрингър се слива с песента на птиците и жуженето на пчелите в ранния следобед.

Дженис се събужда и слиза до хладилника, а след това се качва отново горе и нейният глас и гласът на майка й се сливат.

Господин Спрингър се връща вкъщи, влиза, опитва се да не говори за нищо и чувства, че положението на Хари в къщата е отново влошено. Той изтичва горе при жените. Шум от стъпки се носи над Хари. Луксозните сервизи в бюфета със стъкло отпред треперят.

Той се пита дали болката в стомаха му не идва от това, че се храни толкова малко през последните дни, отива в кухнята и изяжда две бисквити. Чувства, че всяка хапка нанася удар върху едно изстъргано дъно. Болката се увеличава. Светлите порцеланови прибори, стоманените врати, всичко изглежда заредено с отрицателен магнетизъм, който го притиска и го прави крайно слаб.

Той отива в тъмната всекидневна и през предния прозорец наблюдава две още малки момичета с прилепнали шорти, които се влачат по слънчевия тротоар. В телата им има вече нещо зряло, но лицата им са все още лица на малки момичета. Странни са момичетата около четиринадесет години, лицата им имат този напрегнат, нетърпелив израз. Злоупотребата с бонбони е развалила кожите им. Те вървят толкова бавно, колкото бавно минава и времето до погребението. Дъщери, това са дъщери, дали Джун… — той отстранява мисълта. Дългите крака на момичетата и бавните вече женствени движения изглеждат противни и нереални. Самият той, наблюдавайки ги иззад прозореца, изглежда като зацапано петно на стъклото. Той се чуди защо вселената просто не изтрие едно толкова мръсно и нищожно нещо. Поглежда ръцете си и те му изглеждат отвратителни.

Качва се горе и с прекалено старание измива ръцете и врата си, но не смее да използва техните луксозни кърпи. Излизайки с мокри ръце, той среща Спрингър в тихия коридор и казва:

— Нямам чиста риза.

Спрингър казва:

— Чакай!

И му донася една риза и черни копчета за ръкавели.

Хари се облича в стаята, където спи Нелсън. Слънчева светлина влиза под спуснатите щори; момчето диша тежко. Обличането му отнема по-малко време, отколкото смяташе. Вълненият костюм е неприятно топъл, но някакво упорство в него му пречи да свали сакото. Безупречно облечен с риза, която му е твърде тясна, той седи във всекидневната, загледан в тропическите растения по стъклената маса, местейки глава така, че ту това листо закрива другото, ту онова листо закрива това, и се пита дали да се откаже от тази игра. Вътрешностите му са свита маса от страх, здрав мехур, който не може да се пукне.

Съзнава, че от всичко, което го плаши, най-много се бои да види родителите си. Не бе имал кураж да им позвъни или да ги види след това, което се случи. Госпожа Спрингър се обади на майка му в понеделник вечерта и я покани за погребението. Мълчанието им оттогава го тревожи. Едно е да те пратят по дяволите другите хора, а съвсем друго е — твоите собствени родители. Още щом се върна от армията и татко недоволстваше, защото той не искаше да работи в печатницата и по някакъв начин клъвваше точно в празното място на неговото сърце. Цялата мекота и доброта, които имаше у стария човек, изчезнаха. Но майка му беше нещо друго; тя беше още жива и все още здраво свързана със струната на неговия живот.

Ако тя дойде тук и го наругае, смята, че по-скоро би умрял, отколкото да приеме това. Но пък какво друго ще му каже? Каквото и да казва госпожа Спрингър, той може да го отмине, понеже в края на краищата тя трябва да се примири с него и някак си, въпреки всичко, той чувства, че тя иска да го заобича, докато при майка му не става въпрос за обич. В известен смисъл те не са дори две отделни същества; той е заченат в нейната утроба и ако тя му е дала живот, може също така и да го отнеме; ако той почувства това отдалечаване, това ще бъде самият гроб. От всички хора в света най-малко иска да види нея. Ще му се да е мъртва.

Най-после те са готови: господин Спрингър в спретнат тъмносив немачкаем костюм. Нелсън — в приятно костюмче с презрамки, госпожа Спрингър с черна филцова шапка с воал и със стъбло горски плодове, и Дженис — цялата прибодена с карфици и с подгъви, но все пак с приличен вид, черна като сажди в голямата рокля на майка си. Тя не носи шапка.

Черният кадилак на погребалното бюро пристига и ги отвежда в залата за погребения. Някога това е било къща, но сега е застлана с килими, каквито в никоя къща не биха сложили, светлозелени килими, заглушаващи стъпките ти, сякаш че по пода има един инч прах. Малки сребърни тръбички по стената изпращат жълтеникава светлина и цветовете навсякъде — по стените и по завесите — са цветовете, сред които никой не би живял: оранжево-розово, воднисто и виолетовото, което убива микробите по клозетните седалки.

Изкачват се по една пътека, настлана с плочки, под слънчевата светлина, покрай зелената пяна на храстите и чакат в малка розова странична стая. Оттук Хари може да гледа в централната зала: на няколко редици от наредените като в аудитория столове седят около шестима души, от тях пет жени. Единствената, която познава, е Пеги Гринг. Малкото й момче, което се извива до нея, е седмият. Най-напред бяха решили да не присъства никой друг, освен членовете на семейството, но впоследствие Спрингърови поканиха и някои близки.

Родителите му не са тук. Безкостните ръце на някой някъде се разхождат нагоре и надолу по клавишите на електрическия орган. Неестественото оцветяване на интериора достига кулминационната си точка с оранжерийните цветя, наредени около малък ковчег. Ковчегът е със златни дръжки и е положен на подиум, закрит с тъмнопурпурна завеса. Той мисли, че завесата би могла да се дръпне настрана и да открие като по чудо живото бебе отдолу. Дженис поглежда вътре, изплаква и един мъж от погребалното бюро, рус и млад, с неестествено червено лице, изважда шише с амоняк от страничния си джоб. Майка й го поднася до носа й и тя с мъка скрива гримасата си на отвращение; веждите й се издигат нагоре, разкриващи подпухналостите, които очните й ябълки образуват под тънката ципа. Хари я улавя за ръка и я обръща така, че да не може да гледа в съседната зала.

Страничната стая има прозорец, през който те могат да гледат на улицата, където децата и колите текат.

— Да се надяваме, че свещеникът не е забравил — казва младият човек с червеното лице и се засмива, изпитвайки поради това смущение. — Той не може да се почувства свободно тук.

— Това често ли се случва? — пита господин Спрингър.

Той е застанал зад жена си и лицето му се наклонява напред с любопитство, една птича черна уста под светлите мустаци. Госпожа Спрингър, която е седнала на един стол, притиска длани до лицето си през воала, пъстрите горски плодове потрепват на своето стъбло от тел.

— Горе-долу два пъти в годината.

Един познат стар плимут се приближава бавно до бордюра отвън. Майката на Заека слиза и гледа ядосано нагоре-надолу по тротоара. Сърцето му подскача и езикът му се заплита. Ето, идват моите родители: като че ли това беше някакво предупреждение. И всички те изострят вниманието си, сякаш за да се противопоставят на евентуално нападение. Госпожа Спрингър става, а Хари се намества между нея и Дженис. Заставайки така в редиците на Спрингърови, поне ще покаже на майка си, че се е променил, че той е приел и е приет.

Човекът от погребалното бюро излиза, за да ги доведе. Хари ги вижда, застанали на блесналия тротоар, спорейки през коя врата да влязат. Мим малко встрани. Облечена в семпло костюмче и без всякакъв грим, тя му напомня за малката сестричка, която някога имаше.

Гледката с неговите родители го кара да се пита защо се страхува от тях. Майка му влиза през вратата първа. Погледът й се плъзва по тяхната редица и тя пристъпва към него с протегнати ръце.

— Хари, какво ти направиха те?

Тя извиква това високо и го обгръща в прегръдка, като че ли ще го отнесе обратно към небето, от което са паднали.

Така бързо то се отваря и отново се затваря.

С момчешки рефлекс на смущение той я отблъсва настрана и се изправя в цял ръст. Сякаш без да съзнава какво е казала, майка му се обръща и прегръща Дженис. Той изпитва облекчение да види, че тя постъпва учтиво, нормално.

Татко, мърморейки нещо, разтърсва ръката на Спрингър. Мим идва и докосва Хари по рамото, а после прикляква и шепне нещо на Нелсън, двамата най-млади тук. Като ги гледа отгоре, Хари чувства как тия човешки същества се обединяват. Жена му и майка му се прегръщат. Майка му започна прегръдката машинално, но в нея дишаше голяма скръб. Лицето й се сгърчва от мъката; Дженис, разрошена и смазана, все пак отвръща: нейните слаби черни ръце се опитват да обхванат едрото тяло, устремило се към нея. Госпожа Спрингър й прошепва две думи. Другите недоумяват; само Хари със своя висок ръст вижда това. Майка му се движи от инстинкта, който ни кара да прегръщаме тия, които нараняваме, и после тя беше почувствала това момиче в своята прегръдка като член, заедно с нея, на една древна обиждана робска раса и тогава бе схванала, че ако върне сина си към себе си, то тя трябва да бъде изоставената.

Той беше почувствал у себе си тия степени на скръбта, които се бяха проявили в нея, докато ръцете й се впиваха по-силно. След това тя отпуска Дженис и говори тъжно и благовъзпитано със Спрингърови. Те бяха отминали нейния пръв вик като лудост. Разбира се, те нищо не бяха направили на Хари, това, което беше направено, Хари им го беше направил.

Неговото освобождение е незабележимо за тях. Той ги чувства далечни до себе си. Думите, които майка му казва на Дженис: „моята дъщеря“, остават без значение. Мим се изправя; баща му взема Нелсън на ръце. Техните движения кротко го побутват. А в това време сърцето му завършва своя кръг и още веднъж прави този кръг — един по-широк кръг в разредена среда, в която околният свят внася своя принизяващ смисъл.

Екълс пристига задъхан от някоя дрогерия или от измъчения си дом и всички те, заедно с Нелсън, влизат в залата с цветята и сядат на първия ред. Заека се дразни, че облеченият в черно Екълс трябва да стои между него и дъщеря му. Дълбоко в себе си той чувства вина за нещо, което никой не беше споменал, — че детето не е кръстено.

— „Аз съм възкресението и живота — казва бог: — този, който вярва в мене, макар и да е умрял, все пак ще живее: и който изобщо живее и вярва в мене, никога няма да умре.“

Груби, лоши думи витаят в главата на Хари като тромави черни птици. Той чувства, че те не са невъзможни. Екълс не чувства: неговото лице е мрачно и изопнато. Гласът му е фалшив. Всички тия хора са фалшиви: освен неговата мъртва дъщеря, бялата кутия със златна украса.

— „Той ще пасе стадото си като пастир: той ще прибере агнетата със своите ръце и ще ги отведе в своето лоно.“

Пастир, агнета, ръце: очите на Хари се пълнят със сълзи. Като че ли за пръв път сълзите го обливат, едно море и накрая солената вода навлиза в очите му. Дъщеря му е мъртва: Джун си е отишла от него; сърцето му плува в скръб, която се носи из него, преди да се гмурне все по-дълбоко и по-дълбоко в безграничната всеобхватност на загубата. Никога няма да чуе отново нейния плач, никога няма да види отново нейната мраморна кожа, никога няма да люлее вече нейната лека тежест в ръцете си и да наблюдава дали синият резец на очите й ще се разшири при неговите думи. Никога. Думата „никога“ спира всичко, няма никога пролука в нейната плътност.

Те тръгват за гробищата. Той, баща му, бащата на Дженис и човекът от погребалното бюро носят бялата кутия до катафалката. Тя е тежка, но тежестта е изцяло от дървото.

Гробищата са красиви към четири часа. Специално засаденият зелен мъх се разстила надолу някак успоредно на слънчевите лъчи. Надгробните камъни хвърлят дълги сиво гълъбови сенки.

Тъжната процесия се движи по покритата със скърцащ син пясък алея: нейната цел е мекият зелен балдахин, миришещ на пръст и папрат. Отвъд тях, надалече, се вижда полумесецът на черната гора; гробищата са високо по планинския склон, между града и гората. Под техните крака димят комини. Хари поглежда нататък към долината, но оттук тя изглежда различна, по-синя. Е-е нататък един мъж върху моторна косачка кара между наядените зъби на надгробните камъни. Лястовици се стрелкат нагоре-надолу над каменна къщичка, една гробница.

Белият ковчег бива ловко извъртян върху колелцата от дълбокия корпус на катафалката и свален върху пурпурночервени ремъци, които го държат над малкия, с почти квадратна уста, но дълбок гроб. Леките скърцания и пъшкания от усилието дращят по стъкло от мълчание. Мълчание. Кашлица. Цветята ги следват; те са тук под навеса. Зад краката на Хари спретната могила от пръст, изравнена на върха на квадрати, чака да бъде преместена, като през това време излъчва скрито послание на земята. Хората от погребалното бюро изглеждат доволни, те скръстват розовите си длани пред своята катафалка. Тишина.

— „Бог е моят овчар; следователно не може да ми липсва нищо.“

Гласът на Екълс губи от силата си на открито; далечното бръмчене на моторната косачка спира почтително. Гърдите на Заека тръпнат от вълнение и сила, той е уверен, че неговото момиче възлиза към рая. Това чувство изпълва изречените от Екълс думи, както едно живо тяло — кожата.

— „О, господи, чийто най-скъп син вземаше малките деца в ръцете си и ги благославяше; озари ни с твоята милост. Ние Те молим да предадеш душата на това дете на твоята непрестанна грижа и любов и да ни заведеш всички в небесното царство; чрез твоя син, Исус Христос, нашия бог, Амин.“

— Амин! — шепне госпожа Спрингър.

Да. Ето как е. Той чувства всички тия глави, застинали като надгробни камъни, той ги чувства еднакво, еднакво с тревата, с цветята от парниците, всички — хората от погребалното бюро, пазача, който не се виждаше и бе спрял своята косачка, всички събрани заедно тук, за да дадат на неговото некръстено бебе силата да се изкачи в рая.

Завъртва се електрически ключ, ремъците започват да спускат ковчежето в гроба и спират. Екълс прави кръст от пясък върху капака; песъчинки изпадат една по една от извития капак в дупката. Една розова ръка хвърля смачкани цветчета.

— „Бъди милостив, ние Те молим с всички ония, които са опечалени, които прехвърлят всяка грижа на Тебе…“

Ремъците изпъшкват отново. Дженис до него залита. Той я улавя за ръката и дори през дрехата чувства колко е гореща. Една въздишка на вятъра кара балдахина да се издува и полюшва като корабно платно. Уханието на цветята стига до него.

— „… и Светият дух да те благослови и пази, сега и завинаги. Амин.“

Екълс затваря своята книга. Бащата на Хари и бащата на Дженис, застанали един до друг, вдигат поглед нагоре и премигват. Хората от погребалното бюро започват да работят с техните съоръжения, като издърпват ремъците от дупката. Опечалените се преместват на слънце.

— „Прехвърляйки всяка грижа на Тебе…“

Той беше направил това; чувства се изпълнен със сила. Небето го поздравява. Сякаш че е изпълзял от някаква пещера и сега най-после, оставил зад себе си бавно отдалечаващите се в тъмното досадни скали, вижда светло сияние. Той се обръща. Лицето на Дженис, вцепенено от скръб, закрива светлината.

— Не ме гледай! — извиква той. — Аз не съм я убил.

Устата му произнася това ясно, в тон с простотата, която чувства сега във всичко. Главите, които разговарят тихо, се вдигат изведнъж при тоя неочакван и жесток глас.

Те разбират погрешно. Той просто иска тази правда. Иска да обясни на главите: „Всички вие постъпвате така, като че ли аз съм го извършил. Аз не бях там. Тя е тази, която го направи“.

Обръща се към нея и нейното отпуснато лице сякаш е получило плесница. Той вижда, че тя също е жертва, че всеки е жертва; бебето си е отишло, това е, което казва. Той е имал бебе и неговата жена го е удавила.

— Хей — казва й той. — Всичко е наред. Ти не си го искала.

Опитва се да я хване за ръката, но тя я отдръпва бързо назад като от полицейски агент и поглежда към родителите си, които пристъпват към нея.

Лицето му пламва; опрощението беше твърде голямо в неговото сърце, а сега има омраза. Той мрази глупавото й лице. Тя не вижда. Тя имаше възможност да се свърже с него чрез истината, чрез най-простата истина на фактите, а се извърна в ужас. Той забелязва този ужас между главите, дори собствената му майка е ужасена, бяла от шока; между нея и него е издигната стена; тя попита: „Какво ти направиха те?“, а сега тя също изпитва ужас. Задушаващо чувство от неправдата го заслепява. Той се обръща и побягва.

Нагоре с все сила. Той бяга между надгробни камъни тържествуващо. Глухарчета, лъскави като масло, са израснали между гробовете. Зад него гласът на Екълс вика името му: „Хари! Хари!“. Чувства, че Екълс го гони, но не се обръща да погледне. Пресича на диагонал през тревата между надгробните камъни, към гората. Тъмният полумесец от дървета е по-далече, отколкото изглеждаше от гроба. Бягането го изморява и той започва да чувства тежестта на тялото си; склонът на местността става все по-стръмен. Въпреки това в гробището има една мекота, която улеснява бягството му, пружинираща неравност, която го оживява и му напомня за ловките поривисти бягания по препълнено игрище. Влиза между клоните на дърветата и се устремява към центъра на полумесеца. Но когато стига там, той се чувства по-малко в безопасност, отколкото е очаквал; обръщайки се, гледа през листата на дърветата надолу към гробищата, към малкия зелен навес, където човешките същества, които той бе напуснал, се скупчват. Екълс е някъде по средата между тях и него. Черните му гърди се издигат. Устремените надалече очи са впити в гората. Другите, дебели стъбла в тъмни дрехи, се поклащат: маневрират, кроейки планове, проверявайки силите си, подкрепяйки се взаимно. Техните бледи лица изпращат безмълвни сигнали към гората, после се обръщат с възмущение или отчаяние, след това пак изпращат отчаяно своите сигнали под лъчите на залязващото слънце като хипнотизирани. Само Екълс не отмества поглед. Той може би събира сили, за да поднови преследването.

Заека се навежда и тича на прибежки. Ръцете и лицето му са издраскани от провирането между храстите и младите дървета, които ограждат гората. Дълбоко навътре има повече пространство. Боровете задушават всеки друг растеж. Техните кафяви иглички постилат неравната земя с хлъзгава покривка; слънчевата светлина пада през тесните пролуки по този мъртъв под.

Тук вътре е мрачно, но горещо като в мансарда: невидимото следобедно слънце гори тъмните покриви от зеленина над главата му. Изсъхнали ниски клони се навират в очите му. Ръцете и лицето му парят там, където се е издраскал.

Обръща се да види дали другите са назад. Никой не го е последвал. Далече през едно мъничко парче земя в края на прохода между боровете, сред които е той, просветва поляна; това е може би поляната, зеленината на гробищата, но тя изглежда толкова далече, колкото парчетата небе, които вижда през върховете на дърветата.

Обръщайки се, той загубва чувството си за посока. Но стволовете на дърветата в началото са наредени в стройни редици, което му позволява да върви между тях, и той върви срещу склона на местността. Ако се изкачва достатъчно бързо, ще стигне навреме панорамния път, който минава по хребета. Само ако слиза надолу, може да се върне при другите.

Дърветата престават да вървят в редици и се сгъстяват. Това са вече по-старите дървета. Тъмнината под тях е по-гъста и земята по-стръмна. Камъни, крастави от лишеи, се подават през покривката от иглички; паднали разкривени пънове забиват нокти по пътя му. Там, където зеленият свод има отвор, храсти от горски плодове и жълта трева растат в безсмислен безпорядък. Тия кътчета, някои от които са доста обширни, улавят малко от слънцето, спускащо се надолу по планинския склон, правят околната тъмнина още по-тъмна и когато се спира сред тях, той долавя някакъв шепот, който изпълва кафявите тунели наоколо. Мушици кръжат нагъсто в слънчевата светлина над тия отвори. Обграждащите го дървета са твърде високи, за да забележи някакъв признак — някакъв далечен познат пейзаж на цивилизация.

Застанал като на остров под светлината, той започва да изпитва страх. Хвърля се в очи; мечките и неизвестните заплахи, които шумолят в гората, могат да го видят. Вместо да стои там уязвим, в тия ями на видимостта, той се втурва към заплахите през камъните, гниещите пънове и хлъзгавите иглички. Насекоми го следват извън слънцето; потта му е като силен парфюм. Гърдите му го стягат и пищялите го болят от тръскането нагоре по стръмнината, сред ями и плоски скали, невидими от игличките. Сваля сакото си и го носи като засукан вързоп. Той се бори срещу вътрешния си импулс да обръща непрекъснато глава назад, за да види какво има зад него: няма нищо, само притихналият мъртвешки живот на гората; но неговият страх изпълва откритото за вятъра пространство между дънерите на дърветата с живи заплахи, които просто се изплъзват от ъгъла на неговото око всеки път, щом обърне глава. Трябва да държи главата си неподвижна. Сам си внушава страх. Като дете той често се изкачваше нагоре през гората, под някаква магическа защита, която сега се беше вече вдигнала; не може да повярва, че гората е била така тъмна тогава. Дърветата също бяха израсли. Такава неестествена тъмнина, полепнала по тънки като паяжина клони, които докосват непрестанно лицето му, една тъмнина като предизвикателство спрямо силната дневна светлина, чисто небе подскача в нееднаквите по големина отвори между върховете на дърветата над него като синя маймуна.

Кръстът го заболява от това, че върви приведен. Започва да се съмнява в своя метод. Като дете той никога не е навлизал тук откъм гробищата. Може би изкачването по най-стръмния склон е глупаво, водещо го някъде под хребета на планината, докато само на няколко ярда вляво от него навярно минава шосето.

Той се насочва наляво, мъчейки се да върви направо; шепотът на гората като че се усилва и сърцето му започва да бие по-бързо, изпълнено с надежда; беше прав, близо е до шосе. Забързва нататък, провирайки се безжалостно, очаквайки при всяка крачка да се появи шосето, да блеснат неговите бели стълбове и препускащи коли.

Склонът на местността незабелязано изчезва под краката му. Той спира занемял на ръба на една стремително спускаща се падина, чийто близък бряг е осеян с мъхестите трупове на изсъхнали дървета, натрупани до пънове, които са прилепнали прави към стръмната почва и хвърлят в падината дълбока сянка като при пълен здрач.

Нещо правоъгълно нарушава този мрак; струва му се, че на дъното на падината се намират мазето и порутените стени от пясъчник на изоставена къща. Към силното раздразнение, че пак е загубил пътя и се с насочил надолу, се прибавя и някакъв звънтящ ужас, като че ли този грохнал свидетел на човешкото проникване в един свят на първобитен живот бие камбани, чийто звън достига до края на вселената. Мисълта, че това място някога е било обитавано от хора, че тази местност е била пребродена, разчистена и опозната, затъмнява въздуха с привидения, които се изкачват към него по обраслия с папрат бряг, като деца, изскачащи от някой гроб. Може би тук е имало деца, пълнички момичета с басмени роклички, които са носили вода от близкия извор, засаждали са дървета, по които са врязвали знаци при своите игри, остарявали са върху дъските над мазето и са умирали, отправяйки сетен взор навън към брега, където стои Хари.

Тук той се чувства по-забележим и уязвим, отколкото в малките сечища със слънчева светлина: смътно чувства, че у него е запалена някаква огромна искра — искрата, чрез която се разпознава слепият хаос на материята, искра, запалена при стълкновението между две различни сфери, което един ужасен бог пожела.

В корема си усеща хлъзгавина; ушите му сякаш изведнъж се отварят за някакъв глас. Започва да се изкачва отново нагоре, мъчейки се да заглуши това, което някакво невидимо начало, прелитащо от дърво на дърво, иска да му изкрещи в сенките на все по-сгъстяващия се мрак. Той бяга все нагоре по стръмнината на склона, гони я в смътната светлина и стръмната твърда земя му изглежда нещо, което бяга, което се вие.

Светлината се засилва достатъчно, за да може да забележи от дясната си страна гнездо от стари консервни кутии и шишета, заровени в игличките, и тогава той излиза на шосето. Прехвърля дългите си крака над оградата отстрани и се изправя. Златисти точици светват и гаснат в ъгъла на очите му. Асфалтът скърца под обувките му и на него му се струва, че е навлязъл с чудесната резонираща празнота на изтощението в един нов живот.

Прохладният въздух гали плещите му; някъде там вътре беше разцепил ризата на стария Спрингър напряко по гърба. Той бе излязъл от гората на около половин миля под хотел „Пинакъл“. Докато се клати по пътя, метнал небрежно на рамо синьото си сако, закачено на единия му пръст, Дженис, Екълс, майка му и греховете му изглеждат на хиляди мили далече. Решава да позвъни на Екълс, тъй както се изпраща пощенска картичка на някого. Екълс го обичаше и му беше оказал голямо доверие и сега заслужаваше поне един телефонен разговор.

Заека репетира какво ще му каже.

„Всичко е окей — ще му каже той. — Аз съм на пътя. Искам да кажа… мисля, че има няколко пътя; не се безпокой. Благодаря за всичко.“ Това, което иска да постигне оттатък, е Екълс да не се обезкуражава.

Към върха на планината е все още съвсем светло. Горе, в морето от небе, едно езеро с разпокъсани облаци, приличащи на скумрии, се носи като ято риби. Само няколко коли са паркирали пред хотела; таратайки, понтиаци 52 и мерцедеси 51, като колите на Спрингър, които той продава на тия пъпчиви хлапаци, които идват с по някоя кинта в портфейлите си и стотина долара в банката.

Вътре в кафетерията^[1] няколко такива хлапаци играят на автомат за хазарт, наречен „Подскачащата Бетси“. Те го поглеждат със своите дълги коси и изражението на лицата им казва, че знаят какво се е случило; единият от тях дори извиква:

— Тя ли ти разкъса ризата?

Учудва го, че те не знаят нищо за него, освен това, че дрехите му са в безпорядък. Вършиш си разни неща и никой в действителност не знае. Часовникът показва шест без двайсет. Той отива да се обади по телефона, закачен на карамелената стена, и поглежда за номера на Екълс в указателя. Жената на Екълс отговаря сухо:

— Ало?

Заека затваря очи и нейните лунички затанцуват в червеното под клепачите му.

— Привет! Моля ви, мога ли да говоря с преподобния Екълс?

— Кой е? — Гласът й беше станал рязък и високомерен; тя знае кой е. Той се усмихва и си представя твърдия й сладък задник, който потупа.

— Хей, тук е Хари Енгстръм. Джек там ли е?

Слушалката в другия край на линията бива върната на мястото й. Тая кучка! Само защото не пожела да влезе в нейния ужасен дом. Бедният Екълс вероятно седи там, сърцето му кърви, за да чуе една дума от мене, а тя се връща и му казва „погрешен номер“; бедното човече, женен за тая кучка.

Той също окачва слушалката. Чува, че монетата издрънчава долу и се чувства улеснен от този неуспех. Излиза отсреща на паркинга.

Струва му се, че е оставил зад себе си в кафетерията всичката отрова, която би могъл да капне в ушите на бедния уморен хлапак. Представя си как Люси разказва на Екълс за това, че я е плеснал по задника, и чува как Екълс се смее и самият той се усмихва. Той ще запомни Екълс с това — като човек, който се смее; у него имаше нещо, което те държи на разстояние, което ти не можеш да постигнеш, гъгнивият глас. Но чрез смеха ти можеше да се доближиш до него. Нещо издайническо се промъкваше иззад него, покрай угнетяващото, обезсърчаващо, сковано, неизменно лице. Това, което го правеше угнетяващо, беше, че той не бе уверен, но не можеше да го признае и вместо това измъчваше веждите си и изговаряше всяка дума с различен глас. Общо взето, облекчение е да се освободи човек от него. Труден.

От края на паркинга Брюър се разпростира като килим; неговото саксийно червено е прашно. Някои светлини вече са запалени. Големият неонов слънчоглед в центъра на града изглежда малък като маргаритка. Сега ниските облаци са розови, но високо горе, високо в небесния свод опашки от перести облаци все още висят бледи и девствени. Когато тръгва надолу по стълбите, се пита: „Беше ли излъгала Люси?“.

Той слиза от планината по стълбището от греди през онази част на града, където няколко души все още играят тенис, и надолу по Уайзър стрийт облича отново сакото си; след това тръгва нагоре по Съмър. Сърцето му шепне в неизвестност, но е в центъра на гърдите му. Онзи деформиращ го спазъм във връзка с Беки е изчезнал; той постави Беки в рая, почувства как тя отиде там. Ако Дженис беше почувствала същото, може би би могъл да остане.

Външната врата е отворена и стара дама с полска забрадка излиза, мънкайки, от вратата на Ф. Кс. Пелигрини. Той звъни на звънеца на Рут.

Електрическият автомат отговаря; той бързо отваря вътрешната врата и тръгва нагоре по стълбите. Рут идва до перилата, поглежда надолу и казва:

— Върви си!

— Как? Как разбра, че съм аз?

— Върни се при жена си!

— Не мога. Току-що я напуснах.

Тя се смее; той се изкачва до предпоследното стъпало и лицата им са на една височина.

— Ти винаги я напускаш — казва тя.

— Не, този път е друго. Наистина е лошо.

— Ти изобщо си лош. С мене също си лош.

— Защо?

Той се е качил на последното стъпало и стои там на един ярд от нея, възбуден и безпомощен. Той смяташе, че когато я види, инстинктът ще му подскаже какво да направи, но някак си всичко е ново, въпреки че са изминали само няколко седмици. Тя е променена, по-улегнала в движенията и по-пълна в талията. Синьото на очите й е по-дълбоко.

Гледа го с презрение, което е съвсем ново.

— Защо?!… — повтаря тя с невероятно рязък глас.

— Чакай, ще отгатна — казва той. — Ти си бременна!

За миг изненадата смекчава грубостта.

— Това е знаменито! — извиква той и се възползва от нейното омекване, за да я бутне пред себе си в стаята.

Ръцете и пуловерът й се поддават като малки възглавнички, когато я бута.

— Знаменито! — повтаря той, като затваря вратата.

Заека се опитва да я прегърне, но тя успява да се изплъзне и се отдръпва зад един стол. Тя желаеше тази борба, вратът му е издраскан.

— Върви си! — повтаря тя. — Върви си!

— Не се ли нуждаеш от мене?

— Да се нуждая от тебе? — извиква тя, а той премигва от болка при засилващата се нотка на истерия.

Чувства, че тя често си е представяла тази среща, че е решила да каже всичко, което, изглежда, няма да е малко. Сяда в едно кресло. Краката го болят. Тя казва:

— Аз имах нужда от тебе оная нощ, когато ти си отиде. Спомняш ли си колко много се нуждаех от тебе? Спомняш ли си какво ме накара да направя?

— Тя беше в болницата — обяснява той. — Трябваше да отида.

— Господи, ти си остроумен! Господи, ти си толкова свят. Трябваше да отидеш. Добре. Но трябваше също и да останеш, така ли? Знаеш ли, аз бях толкова глупава да мисля, че поне ще се обадиш по телефона.

— Исках, но се опитах да започна нов, чист живот. Не знаех, че си бременна.

— Не знаеше! А защо не знаеше? Всеки друг би разбрал. Аз се чувствах толкова зле.

— Кога? С мене?

— Господи, да. Защо не погледнеш поне веднъж, за миг, извън твоята собствена хубава кожа?

— А защо не ми каза?

— Защо трябваше да ти казвам? Какво би помогнало това? Ти не си никаква подкрепа. Ти си нищо. Знаеш ли защо не ти казах? Ще се смееш, но… Не ти казах, защото мислех, че ще ме оставиш, ако узнаеш. Ти дори не ми позволи да направя нещо, за да предотвратя това, но аз си представях, че щом се случи и ти ще ме оставиш. Във всеки случай ти ме остави и така. Защо не се махаш? Моля те, махай се! Аз те молих да се махнеш още първия път. Този проклет първи път… аз те молих. Защо си тук?

— Искам да бъда тук. Това е правилно. Виж, щастлив съм, че си бременна.

— Много е късно да си щастлив.

— Защо? Защо да е много късно?

Той се страхува, припомняйки си как тя не беше тук, когато идва по-рано. Сега тя е тук, тогава беше заминала. Жените обикновено заминаваха, за да го направят, той знаеше.

— Как можеш да седиш тук? — пита го тя. — Не мога просто да разбера как можеш да седиш тук! Ти току-що си убил своето бебе и седиш тук.

— Кой ти каза това?

— Твоят приятел свещеникът. Твоят колега светец. Той се обади по телефона преди около половин час.

— Господи! Той още прави опити.

— Аз казах, че не си бил тук. Казах, че никога няма да бъдеш тук.

— Аз не съм убил бедното дете. Дженис го уби. Аз й се разсърдих оная нощ и дойдох да те търся, а тя се напила и удавила горкото дете във ваната. Не ме карай да говоря за това. Къде беше във всеки случай?

Тя го поглежда с леко учудване и казва:

— Момче, ти наистина навяваш смърт, знаеш ли?

— Хей, да не си направила нещо?

— Стой кротко! Просто стой там. Аз те видях изведнъж много ясно. Ти си самият господин Смърт. Ти не си просто нищо, ти си по-лошо от нищо. Ти не си плъх, ти не вониш, ти не си способен да вониш.

— Виж, аз нищо не съм направил. Дойдох само да те видя, когато това се е случило.

— Не, ти не правиш нищо. Ти просто обикаляш наоколо с целувката на смъртта. Махай се! Честна дума, Заеко, прилошава ми само като те гледам.

Искреността, с която казва това, я кара да политне и тя се улавя за горната пръчка на един обикновен стол със стандартна холандска живопис от Пенсилвания с избелели цветя.

Той, който винаги се гордееше, че се облича чисто, който винаги смяташе, че на вид е както трябва, пламва при тази искреност. Чувството, че е разчитал на това, че я е притежавал, че е бил отгоре й, не идва. Поглежда ноктите си с техните големи луни около кожичките. Ръцете и краката му са облени от някакво парализиращо чувство за действителността. Неговото дете действително е мъртво, неговият ден действително е свършил, тази жена действително се е разболяла от него. Разбирайки това, той бива обхванат от ужасен страх, че всичко това е действително така, че е притиснат здраво до стената. Пита я направо:

— Прави ли аборт?

Тя се усмихва самодоволно и казва дрезгаво:

— Какво си мислиш ти?

Той затваря очи и докато натиска с края на пръстите си твърдата грапава кожа на облегалото на креслото, се моли: „Боже, мили боже, не, друго не! Ти взе вече едното, остави това да дойде…“. Един мръсен нож се забива в неговия объркан вътрешен мрак.

Когато отваря очи, той вижда от изпробващия колеблив начин, по който тя стои там, опитвайки се да смени високомерието си в своята стойка, че иска само да го мъчи. Гласът му става рязък в надеждата.

— Прави ли?

Лицето й придобива съкрушен вид.

— Не — отвръща тя, — не. Трябваше, но не го направих. Не искам да правя аборт.

Той се изправя и ръцете му я прегръщат, без да я стискат, като магически пръстен и макар че тя се стяга при неговото докосване и извръща глава настрана от своето мускулесто бяло гърло, той получава отново чувството, че е отгоре.

— О — казва той, — добре. Това е добре.

— Беше толкова ужасно — казва тя. — Маргърит беше изцяло против, но аз го запазих… мислейки за…

— Да — казва той. — Да. Ти си толкова добра. Радвам се. — И се опитва да се притисне до бузата й. Носът му докосва влага. — Ще го родиш — увещава я той. — Роди го!

Още един миг тя се взира някъде в мислите си и след това се дръпва от ръцете му и казва:

— Не ме докосвай!

Лицето й пламва; тялото й се люшва напред като тяло на подплашено животно, сякаш неговото докосване е смъртта.

— Обичам те — казва той.

— Това нищо не значи от тебе. Роди го, роди го, казваш. Как? Ще се ожениш ли за мене?

— Бих искал.

— Би искал, би искал да направиш нещо. А как стои въпросът с детето, което вече имаш?

— Не зная.

— Ще се разведеш ли с нея? Не. На тебе ти харесва да си женен и за нея. На тебе ти харесва да си женен за всяка. Защо не измисли умът ти какво искаш да правиш?

— Дали мога? Не зная.

— А как ще ме издържаш? Колко жени можеш да издържаш? Твоите работи са просто шега. Ти не заслужаваш заплата. Може би някога си могъл да играеш баскетбол, но сега ти не можеш нищо. Какво, дявол да го вземе, смяташ, че е светът?

— Моля те, роди бебето — казва той. — Ти трябва да го родиш.

— Защо? Какво те е грижа?

— Не зная. Не зная нито един от тия отговори. Всичко, което зная, е това, което ми изглежда необходимо. Ти си ми необходима. Понякога Дженис ми е необходима. Понякога нищо.

— Кой се интересува? Точно това е. Кой се интересува какво чувстваш ти?

— Не зная — казва отново той.

Тя изохква, той се изплашва, че ще плюе — и се обръща към стената, която е цялата в грапавини, понеже при боядисването много често долната мазилка се олющва.

После казва:

— Гладен съм. Защо да не отида до гастронома и да взема нещо? Тогава можем да помислим.

Тя се обръща сериозно:

— Аз съм помислила — казва тя. — Знаеш ли къде бях, когато си дошъл тук на другия ден? Бях при родителите си. Знаеш ли, аз имам родители. Те са твърде бедни родители, но такива са. Живеят в Уест Брюър. Те знаят. Искам да кажа, те знаят някои неща. Знаят, че съм бременна. „Бременна“ е хубава дума. Тя се случва на всеки. Не е необходимо да мислиш много какво трябва да направиш, за да стигнеш до това. Сега аз бих искала да се оженя за тебе. Желая го. Това, което изобщо казах преди малко, го мисля, но ако ние се оженим, всичко ще е наред. Сега ти реши. Разведи се с тази жена, от която само за един месец получи толкова горчивини, разведи се с нея или ме забрави. Ако не можеш да решиш, аз съм мъртва за тебе. Аз съм мъртва за тебе и това твое бебе ще бъде също мъртво за тебе. Хайде! Махай се, ако искаш.

Всичко това, което казва, я разтреперва и я кара да заплаче, но тя не иска да го покаже. Двете страни на носа й лъщят, но тя не ги докосва.

Той чувства инстинктивно, че тя очаква знак, че е взел решение, вдъхновен от тая реч. Всъщност едва-едва я слушаше, много е сложно и сравнено с представата за един сандвич — нереално.

Той се изправя — надява се с ефекта на човек, който е служил в армията — и казва:

— Ясно. Ще реша това. Какво искаш да взема от магазина?

Един сандвич и чаша мляко и после да я разсъблече, да я извади от тая топла памучна рокля, пречеща с гънките си, и да погледа тая надебеляла талия, спокойна в своята бледа хладна кожа. Той обича жените, когато са бременни за пръв път; те изглеждат толкова нежни. Ако можеше само веднъж да се скрие в нея, той знае, че ще излезе успокоен.

— Не искам нищо — казва тя.

— О, ти трябва да ядеш — настоява той.

— Яла съм — упорства тя.

Той се опитва да я целуне, но тя казва „не“ и не го поглежда подканващо; пълна и с пламнало от вълнението лице, влажната й разноцветна коса е в безпорядък.

— Ще се върна веднага — казва той.

Когато слиза по стълбите, тревогите нахлуват в него така бързо, както звукът от стъпките му. Дженис, парите, телефонния разговор с Люси Екълс, изражението по лицето на майка му, всичко това топурка едновременно на големи, тъмни вълни; вина и отговорност се хлъзгат като две основни сенки вътре в гърдите му. Самото уреждане на всичко това — разговорите, телефонните разговори, адвокатите, парите, — всичко му изглежда толкова физически пред устата му, че той осъзнава усилието от дишането и всяко действие, дори простото посягане към топката на вратата той чувства като опасно продължение на дълъг механичен порядък, опасно свързан с неговото сърце. Твърдата топка на вратата отвръща на неговия натиск и се завъртва любезно.

Навън, на въздух, страховете му се кондензират. Кълба с етер — чиста нервност — плъзват надолу по краката му. Чувството за пространството навън се врязва в гърдите му. Застанал на стълбите, той се опитва да сортира тревогите си, опитва се да анализира жената, останала в къщата зад него, да разбере кое я караше толкова много да крещи. Две мисли го успокояват, леко осветяват тъмния куп от невъзможни алтернативи: Рут има родители и тя желае да остави бебето. Тия две мисли са може би една и съща мисъл, вертикалният ред на родителството, някаква тънка тръба, изправена във времето, в която нашата самота се разрежда донякъде. И Рут, и Дженис имат родители: в тази мисъл той разтваря и двете. Остава Нелсън; това е несправедливост, която трябва да носи със себе си. На тази малка опорна точка той се опитва да претегли останалите, като измерва противоположностите една срещу друга: Дженис и Рут, Екълс и майка му, правилния път и добрия път, пътя към гастронома — евтин, със складирани плодове, осветен от една гола крушка — и другия път, надолу по Съмър стрийт, където свършва градът. Опитва се да си представи как ще свърши това, с едно празно игрище за бейзбол, тъмна фабрика и след това над един поток, по черен път… не знае. Представя си едно грамадно празно поле със сажди от локомотивите и сърцето му се изпразва.

Уплашен, наистина уплашен, той си спомня онова, което веднъж го беше утешило, като му се стори изход, през който надзърна в подземния блясък. Повдига очи към прозореца на църквата. Дали поради бедността на църквата, поради дългите летни дни или просто поради небрежност, но прозорецът й не свети. Един тъмен кръг на каменна фасада.

Въпреки това в уличните лампи има светлина; закрити от дърветата, техните сливащи се конуси отстъпват към невидимия край на Съмър стрийт. Наблизо отляво, точно под една от тях, неравният асфалт изглежда като мержелеещ се сняг. Той решава да върви покрай блока, да проясни главата си и тогава да избере своя път. Смешно е как това, което те кара да се движиш, е толкова просто, а полето, в което трябва да се движиш, толкова многолюдно. Вътре има доброта, отвън няма нищо: тези неща, които той се опита да балансира, нямат тежест.

Изведнъж почувства вътрешността си като много реална, чисто бяло пространство в средата на гъста мрежа. „Аз не зная“ — каза той на Рут: той не знае какво да прави, къде да отиде, какво ще се случи. Мисълта, че не знае, сякаш го прави безкрайно дребен и неуловим. Неговата нищожност го изпълва като безбрежност. Това беше както навремето, когато чуваха, че си знаменит, ти слагаха двама играчи да пазят специално тебе, и накъдето и да се обърнеш, ти се сблъскваше с един от тях; единственото, което ти оставаше, беше да стреляш. Така ти стреляше, а топката отиваше у другите и твоите ръце бяха празни, и хората над теб изглеждаха глупави, защото всъщност там нямаше никой.

Заека идва до бордюра, но вместо да върви вдясно, покрай блока, тръгва надолу с такова огромно чувство, сякаш тази странична улица е широка река. Пресича. Иска да се придвижи до следващото петно от сняг. Въпреки че този блок от тухлени триетажни къщи е съвсем като оня, който напусна, нещо в него го прави щастлив; стълбите, первазите на прозорците се разместват като живи в ъгъла на неговите очи. Тази илюзия го спъва. Ръцете му се движат от само себе си и той чувства вятъра в ушите си дори преди петите му да заудрят по тротоара и да побегне отначало тежко, но със засилването на някакъв приятен страх все по-леко, по-бързо и по-спокойно. Ах, бяга. Бяга.