Джон Ъпдайк
Заеко, бягай (14)

Джек се връща от телефона с ужасен цвят на лицето.

— Дженис Енгстръм случайно удавила бебето си.

— Как е могла?

— Не зная. Страхувам се, че е била пияна. Сега е в безсъзнание.

— А къде е бил той!

— Никой не знае. Предполагам, че ще го открия. Беше госпожа Спрингър.

Той сяда в голямото кресло с облегала от орехово дърво, креслото на баща му, и Люси открива с негодувание, че съпругът й е на средна възраст. Косата му оредява, кожата му е станала суха, изглежда изцеден. Тя извиква:

— Защо трябва да прахосваш живота си да гониш тоя нищожен мерзавец?

— Не е нищожен. Аз го обичам.

— Ти го обичаш! Това е отвратително. О, струва ми се, че това е отвратително, Джек! Защо не се опиташ да обичаш мене или децата си?

— Аз ви обичам.

— Ти не ни обичаш, Джек! Нека погледнем нещата право в лицето, ти не ни обичаш. Ти не би понесъл да обичаш някого, който може да отвърне на чувствата ти. Ти се страхуваш от това, нали?

Те пиеха чай в библиотеката, където телефонът иззвънява, и той вдига празната си чаша от пода между краката си и се съсредоточава.

— Не фантазирай, Люси! — казва той. — Чувствам се много зле.

— Ти се чувстваш зле, да, и аз се чувствам зле. Аз се чувствам зле, откакто ти се забърка с това животно. Той дори не е в твоята църква.

— Всеки християнин е в моята църква.

— Християнин! Ако той е християнин, то благодаря на бога, че аз не съм. Християнин! Убива бебето си, а ти го наричаш християнин.

— Той не е убил бебето. Не е бил там. Това е нещастен случай.

— Личи си от постъпките му колко струва. Бяга и оставя своята жена идиот да пие. Ти никога не трябваше да ги събираш отново. Момичето се беше вече примирило и никога нямаше да се случи подобно нещо.

Екълс премигва; шокът е създал голямо аналитично разстояние между него и нещата. Прави му силно впечатление начинът, по който тя възстановява това, което е трябвало да се случи. Той се учудва донякъде защо нейната реч е толкова жлъчна. „Мерзавец“ беше чужда дума за нея, за да я употреби.

— Значи всъщност ти казваш, че фактически аз съм убил бебето — казва той.

— Разбира се, че не. Изобщо не съм имала намерение да кажа такова нещо.

— Не. Мисля, че ти си права — продължава той и се надига от стола.

Той отива в коридора до телефона и отново изважда от портфейла си номера, написан с молив под избледнялото име Рут Ленард. По-рано телефонът отговори, но този път мишката на електричеството напразно гризе металната пластинка. Той изчаква телефонът да иззвъни дванайсет пъти, окачва слушалката, набира отново номера и окачва слушалката след седем иззвънявания. Когато се връща в кабинета, Люси го чака.

— Джек, съжалявам. Не съм искала да намеквам, че ти изобщо си виновен. Разбира се, че не си виновен. Не ставай глупав.

— Всичко е наред, Люси. Истината не трябва да ни оскърбява.

Тези думи са призрак на една негова мисъл, че ако вярата е истинна, то нищо, което е истинно, не е в конфликт с вярата.

— Милост! Мъченикът! Е, аз виждам… ти мислиш, че всичко това е твоя грешка и каквото и да кажа, няма да промени мислите ти. Ще си спестя дишането.

Той продължава да мълчи, за да й помогне да си спести дишането, но след миг тя пита:

— Джек?

— Какво?

— Защо положи толкова грижи да ги събереш пак?

Той взема резенчето лимон от чинийката на чашата за чай и се опитва да гледа през него в стаята.

— Бракът е тайнство — отвръща той.

Той почти очаква тя да се засмее, но вместо това Люси пита сериозно:

— Дори и един лош брак?

— Да.

— Но това е смешно. Тук няма здрав смисъл. В това няма логика.

— Аз не вярвам в логиката — отвръща той. — Ако това ще те направи щастлива, аз не вярвам в нищо.

— Това не ме прави щастлива — продължава тя. — Ти си психопат. Но съжалявам, че това се случи.

Тя отнася чашите, трополи в кухнята и го оставя сам. Следобедните сенки се събират като паяжини по стените от книги, повечето от които не са негови собствени, а на неговия предшественик, знаменития и многоуважаван д-р Ленгхорн. Той седи, чакайки онемял, но не много дълго. Телефонът иззвънява. Бърза да отговори, преди Люси да може да направи това; през прозореца, над чийто перваз телефонът звъни, той вижда съседката, която сваля своето пране от въжето.

— Ало?

— Хей, Джек? Тук е Хари Енгстръм. Надявам се, че не съм попречил на нещо.

— Не, не пречиш.

— Нямаш стари дами наоколо, които да седят или да шият, или нещо такова, нали?

— Не.

— Знаеш ли, опитах се да се обадя вкъщи, но никой не отговаря и това някак си ме безпокои. Миналата нощ не бях у дома и ме обзема някакво бодливо чувство. Искам да си отида вкъщи, но бих желал да зная дали Дженис не е направила нещо — да не е извикала полиция или нещо от тоя род. Не знаеш ли?

— Хари, къде си?

— О, в една дрогерия в Брюър.

Съседката беше събрала и последния чаршаф в ръцете си и погледът на Джек спира на празното бяло въже. Една от ползите, които обществото, изглежда, има от него, е да смекчава трагичните новини и кухината на неговата уста пресъхва, докато събира кураж, за да изпълни познатото задължение.

„Никой, който е сложил ръка върху плуга…“

Той държи очите си широко отворени, за да не му се струва, че е твърде близо до ухото си.

— Мисля, че ще спечеля време, ако ти го кажа по телефона — започва той. — Хари! Случи ни се нещо ужасно.

Когато усукват въже и продължават да го усукват, то започва да губи правата си линия и изведнъж един възел подскача в него. След като изслушва Екълс, Хари усеща такъв твърд възел в самия себе си. Той не знае какво да каже на Екълс; всичко, което съзнава, са купчините стоки в разкривени опаковки, които вижда през стъклената врата на телефонната кабина. На стената на дрогерията има надпис в червено с една-едничка дума парадихлорбензин. През цялото време, докато се опитваше да разбере Екълс, той препрочита тази дума, иска да открие къде трябва да се прекъсне при произнасяне. Когато най-накрая разбира това, точно в кулминационната точка на неговия живот, една дебела жена се приближава към тезгяха и плаща за две кутии книжни носни кърпи. Той излиза под слънчевата светлина навън от дрогерията, преглъщайки, за да задържи този възел да не се надигне в тялото му и да го задави.

Денят е горещ, първият ден на лятото; горещината приижда от блесналия тротоар в лицата на пешеходците, нахвърля се върху тях от витрините на магазините и горещите каменни фасади. В бялата светлина лицата имат типичния американски израз, очите примижали и устата увиснала в гримаса, което ги прави да изглеждат така, като че ли имат намерение да кажат нещо заплашително и ужасно. На улицата, под ослепителните капаци на колите, шофьорите се пекат в спарения трафик. Отгоре виси мляко, в едно небе, което изглежда прекалено уморено, за да се проясни.

Хари чака на един ъгъл с няколко зачервени, потящи се магазинери автобуса за Маунт Джъдж, номер 16А. Но когато той изсвирва, приближавайки спирката, вече е препълнен. Хари увисва на една стоманена пръчка отзад, стремейки се да не се сгърчи от спазъма в него. Разкривени афиши рекламират цигари с филтър, козметични препарати за придобиване на тен и международна благотворителност.

Той се беше возил в един от тия автобуси снощи до Брюър и бе отишъл в апартамента на Рут, но там нямаше никаква светлина и никой не отговори на неговото позвъняване, въпреки че зад матирания стъклен надпис Ф. Кс. Пелигрини имаше бледа светлина. Седна върху стъпалата, гледайки надолу към гастронома, докато лампите угаснаха, и след това се загледа в яркия прозорец на църквата. Когато светлините изгаснаха и зад него, той се почувства парализиран и обезнадежден и помисли да се върне вкъщи. Отиде до Уайзър стрийт, погледна всички светлини и големия слънчоглед, но не можа да види автобус и продължи да върви до южния край на града. Уплаши се, че някой може да го нападне и ограби, отиде в един треторазреден хотел и си взе стая. Не спа много добре. Неоновата тръба с наниз от малки крушки, които припламваха навън, и някаква жена, която се смееше, го разбудиха достатъчно рано, за да може да се върне в Маунт Джъдж, да си вземе костюм и да отиде на работа, но нещо го задържа. Нещо го задържаше през целия ден. Той се опита да помисли какво беше то, защото каквото и да беше, то уби неговата дъщеря. Желанието му да види отново Рут беше нещо от това, но след като отиде до нейната квартира тази сутрин, стана ясно, че е заминала, че не беше вкъщи; може би беше отишла в Атлантик сити с някой смахнат, а той все още обикаля из Брюър, влизайки и излизайки от универсалните магазини, от чиито стени се разнасяше музика. Изяде един сандвич с кренвирш в пет и десет и като се колебаеше навън пред едно кино дали да влезе, непрекъснато гледаше за Рут. Очакваше да види нейните рамене, които той целуваше, и косата й с цвят на джинджифил, която молеше да разпуска.

Но това беше град с повече от сто хиляди жители и нямаше никакъв шанс да я намери. Във всеки случай имаше много време. Би могъл да я намери и на другия ден. Не, това, което го задържаше в града, въпреки все по-засилващите се вътрешни гърчове, беше нещо, което му казваше, че там, у дома, се е случило нещо лошо. Докато се разхождаше, дишайки студения въздух, то го задържаше да не отиде на кино и да се движи нагоре-надолу между щандовете с парфюмирано дамско бельо, мислейки за всички нежни задници, които тия ефирни материи биха правили пикантни, за малките гърди, които ще се вмъкнат в тези чашки, за украшенията и солените орехи, бедната предишна Джен; и горе в парка по алеите, из които той веднъж се разхожда с Рут, за да гледа под един див кестен как пет крастави хлапета играят „котка“ с топка за тенис и дръжка от метла, и после, обратно надолу по Уайзър към дрогерията, откъдето позвъни; това, което го караше да продължава да се разхожда, беше мисълта, че някъде ще намери изход. Защото това, което го вбесяваше у Дженис, не беше толкова това, че този път по изключение тя бе в правото си и че той беше лош и глупав, а задушаващото го чувство по тоя повод. Чувството, че е зазидан. Той беше отишъл на църква и беше отнесъл със себе си този малък пламък, а нямаше къде да го сложи по тъмните влажни стени на апартамента, така че пламъкът трепна и изгасна. И чувството, че няма да може винаги да създава този пламък. Това, което го отдалечава всеки ден, беше чувството, че някъде имаше нещо по-добро за него, отколкото да слуша да плачат бебета и да мами хората да купуват стари коли, и точно това чувство се опитва да убие тук, в автобуса. Той стиска хромираната пръчка и се навежда над две жени с бели плисирани блузи и с пакети в скутовете си, затваря очи и се опитва да го убие. Спазъмът в стомаха му се превръща в желание да повърне и той мъчително се вкопчва в ледената пръчка, докато автобусът обикаля около планината.

Слиза облян в пот и пресича много бързо. Тук, в Маунт Джъдж, сенките започват да стават по-плътни, слънцето, което опича Брюър, се хлъзга по гребена на планината и неговата пот замръзва, от което не може да си поеме дъх. Тича, за да е в движение, за да изпразни съзнанието си. Тича покрай една фабрика за химическо чистене с малка тръба отстрани, която със свистене изпуска пара, през миризмите на нефт и каучук, които се носят над асфалтирания басейн край червените помпи на една станция ЕССО, покрай моравата до общината на Маунт Джъдж и паметните плочи с имената на падналите през Втората световна война, изпотрошени и станали на шупли зад стъклото.

Когато стига до къщата на Спрингърови, госпожа Спрингър идва до вратата и я затваря в лицето му. Но той разбира по масленозеления буик, паркиран отвън, че Екълс е тук, и след малко Джек идва до вратата и го пуска да влезе. Той казва тихо в тъмния коридор:

— На жена ти са дали приспивателно и тя спи.

— Бебето?

— Човекът от погребалното бюро го взе.

Заека иска да извика. Струва му се неприлично човекът от погребалното бюро да вземе такова мъничко телце, което те трябва да заровят в неговата невинност, както тялото на някоя птичка в малка дупка, изровена в тревата. Но той кимва. Чувства, че не може вече да се съпротивлява на нищо.

Екълс се качва горе, а Хари седи на един стол и гледа как светлината от прозореца играе по една желязна сива повърхност от папрати, африкански виолетки и кактуси. Там, където листата са осветени, те са светло жълто-зелени: листата в сянката пред тях изглеждат като черно-зелени дупки, изрязани в този златист цвят. Някой слиза по стълбите с неуверена стъпка. Той не обръща глава, за да види кой е; не иска да рискува да погледне някого в лицето. Едно мъхесто докосване до долната част на ръката му и той среща погледа на Нелсън. Лицето на детето е изопнато, огряно от любопитство.

— Мама спи… — казва то със сериозен глас, имитирайки сломените от трагедията гласове, които беше чуло.

Заека го издърпва върху коленете си. Той е по-тежък и по-дълъг, отколкото обикновено. Тялото му служи като скривалище; притегля главата на детето до врата си. Нелсън пита:

— Бебе болно?

— Болно.

— Голяма, голяма вода във ваната — продължава Нелсън и се мъчи да се изправи, за да обясни с ръчичките, които разтваря широко. — Ного, ного вода — казва той.

Трябва да е видял. Той иска да слезе от коленете на баща си, но Хари го държи здраво в ужас; къщата е наситена със скръб, която сякаш заплашва момчето. Но и тялото на детето се извива с енергия, която като че ли заплашва самата скръб. Не друг, а себе си закриля той, като не пуска детето.

Екълс слиза долу и застава край тях, изучавайки ги.

— Защо не го изведеш навън? — пита. — Той преживява един кошмарен ден.

И тримата излизат. Екълс улавя Хари за ръка с продължително спокойно стисване и казва:

— Остани тук. Ти си необходим, макар те да не ти го казват.

След като Екълс се оттегля със своя буик, той и Нелсън сядат на тревата до пътя за коли и хвърлят по малко пясък надолу към тротоара. Момчето се смее въодушевено, но тук, навън, звукът не е толкова висок. Хари се чувства леко защитен от факта, че прави това, което му каза Екълс. Хората се прибират от работа по тротоара; Нелсън почти достига един с камъче. Те сменят обекта си със зелена сеялка, подпряна до стената на гаража. Хари я улучва четири пъти по ред. Въпреки че въздухът е все още светъл, слънцето се скрива зад няколко клончета във върховете на дърветата. Тревата става влажна и той се пита дали да пусне Нелсън през вратата и да си отиде.

Господин Спрингър излиза на вратата и вика:

— Хари!

Те пресичат.

— Беки е направила малко сандвичи вместо вечеря — казва той. — Влезте!

Те влизат в кухнята и Нелсън се храни. Хари отказва всичко, с изключение на чаша вода. Госпожа Спрингър не е в кухнята и Хари й е признателен. Нейната омраза към него продължава да съществува в стаята като миризма.

— Хари — подхваща господин Спрингър и се изправя, поглаждайки мустаците си с два пръста, като че ли ще прави парична отстъпка. — Преподобният Екълс, Беки и аз имахме разговор. Не искам да кажа, че аз не те обвинявам, тъй като, разбира се, те обвинявам. Но ти не си единственият, който трябва да се обвинява. Майка й и аз никога не можахме да й внушим чувството за сигурност, никога, може би ти би казал, не сме я посрещнали както трябва… не зная… — малките му розови хитри очи сега не са хитри, а замъглени и раздразнени, — ние опитахме, бих искал да мисля. Във всеки случай… — това излиза рязко и саркастично; той се опитва да възвърне спокойствието в гласа си — животът трябва да продължи. С това подсказвам ли ти нещо?

— Да, сър.

— Животът трябва да продължи. Ние трябва да продължим сега без това, което сме загубили. Въпреки че Беки е прекалено разстроена, за да те види сега, тя е съгласна. Ние имахме разговор и тя е съгласна, че това е единственият път. Искам да кажа, това, което исках да кажа, е, — аз виждам, ти си смутен, — че ние те считаме от нашето семейство, Хари, въпреки… — той повдига едната си ръка неопределено към стълбите — въпреки този… — ръката му се отпуска тежко и той добавя: — нещастен случай.

Хари закрива очи с ръка. Те са възпалени и уязвими от светлината.

— Благодаря — казва той и почти изстенва в своята благодарност към този човек, когото винаги е мразел за това, че говори така великодушно. Опитва се да изрази това с думи съобразно един етикет, който продължава да действа и в най-голямата скръб като подводно течение, и отвръща:

— Обещавам да устоя на сделката — заявява той и спира, задъхан от жалкия тембър на гласа си.

Кое го накара да каже „сделката“?

— Зная, че ще го направиш — казва Спрингър. — Преподобният Екълс ни уверява, че ще го направиш.

— Десерт — вика Нелсън отчетливо.

— Нели, защо не вземеш някоя сладка в леглото? — предлага му Спрингър с обичайната си веселост, която макар и принудена, напомня на Заека, че детето е живяло тук. — Не е ли вече време за тебе да спиш? Да те вземе ли баба?

— Татко! — казва Нелсън, плъзва се от стола и идва до баща си.

И двамата мъже са смутени.

— Окей — отвръща Заека. — Покажи ми твоята стая.

Спрингър взема две сладки от бюфета и Нелсън неочаквано изтичва към него, за да го прегърне. Той се навежда, за да приеме прегръдката, и неговото повехнало лице на денди побелява до бузката на детето; неговите не на фокус очи се взират в обувките на Заека, а големи черни квадратни копчета за ръкавели с тънък ръб и с инициал „С“ в злато се подават от ръкавите на сакото, докато ръцете му притискат детето.

Когато Нелсън води баща си към стълбите, те минават през стаята, където седи госпожа Спрингър. Заека хвърля бърз поглед към подпухналото лице, хлъзгаво от сълзите, и извръща очи. Той прошепва на Нелсън да отиде и да я целуне за „лека нощ“. Когато момчето се връща при него, те се качват на горния етаж и по хубав коридор, налепен със схеми на коли стар модел, влизат в малка стая, чиито бели завеси са нюансирани в зелено от дървото отвън. От двете страни на прозореца са окачени симетрично картини — една с котенца, една с кученца. Той се пита дали това е стаята, в която е живяла Дженис като малка. Тя излъчва някаква мухлясала невинност и неопределеност, сякаш че е стояла празна с години. Старо мече, чиято козина е опадала вече чак до плата и едното му око е извадено, седи в счупена детска люлка. На Дженис ли е било? Кой е извадил окото?

Нелсън става странно покорен в тази стая. Хари разсъблича съненото тяло, цялото кафяво от слънцето, с изключение на малкото задниче, облича го в пижамата, слага го в леглото и оправя завивките върху него. Той му казва:

— Ти си добро момче.

— Да.

— Аз сега ще вървя. Не се плаши.

— Татко заминава?

— Ти можеш да спиш. Аз ще се върна.

— Окей! Добре.

— Добре.

— Татко?

— Какво?

— Бебето Беки мъртво ли е?

— Да.

— Да! Било ли я е страх?

— О, не. Не! Не я е било страх.

— Щастлива ли е?

— Да, тя сега е много щастлива.

— Добре.

— Не се тревожи за това.

— Окей.

— Завий се догоре.

— Да.

— Мисли, че хвърляш камъни.

— Когато порасна, ще ги хвърлям много надалече.

— Така е. Но ти и сега ги хвърляш доста надалече.

— Зная.

— Окей. Заспивай сега!

На долния етаж той пита Спрингър, който мие съдове в кухнята:

— Вие не искате да остана тук тази вечер, нали?

— Тази вечер не, Хари. Съжалявам. Мисля, че ще е по-добре да не е тази вечер.

— Окей. Разбира се. Ще се върна в апартамента. Да дойда ли сутринта?

— Да, моля ти се. Ще закусиш тук.

— Не, не искам закуска. Искам да видя Дженис, когато се събуди.

— Да, разбира се.

— Мислите ли, че ще спи цялата нощ?

— Така мисля.

— Ах… съжалявам, не бях на работа днес.

— О, нищо. Това е много дребно.

— Вие не ме искате на работа утре, нали?

— Разбира се, че не.

— Но аз все още имам тази работа, така ли?

— Разбира се.

Той отговаря възбудено; очите му играят; чувства, че жена му слуша.

— Вие бяхте много добър с мене.

Спрингър не отговаря; Хари излиза през слънчевата веранда, за да не зърне пак лицето на госпожа Спрингър, заобикаля къщата и си тръгва към тях в гъстия звънтящ мрак.

Влиза в апартамента със своя ключ и запалва всички лампи, доколкото може, отива в банята и водата е все още във ваната. Малко от нея се е разляла, така че нивото й е един инч под леката сива черта на порцелана, но повече от половината от ваната е пълна. Тежка спокойна сила без мирис, без вкус, без цвят, водата го ужасява като присъствието на мълчалив човек в банята. Неподвижността образува мъртъв слой върху нейната застинала повърхност. По нея дори има прах.

Той навива ръкава си, посяга надолу и издърпва запушалката; водата се залюлява, а каналът се задъхва. Наблюдава как линията на водата бавно спада и се изравнява с дъното на ваната и тогава с налудничав вихрообразен вик последният остатък от нея се оттегля.

Мисли. Колко лесно е било и въпреки това при цялата си сила бог не е направил нищо. Само да беше повдигнал тази малка каучукова запушалка…

В леглото той открива, че краката го болят от цялото това ходене из Брюър днес. Пищялите му са като разбити, независимо от това накъде се обръща; болката само след миг на облекчение, настъпило след някое движение, се промъква отново. Опитва се да се моли, за да се отпусне, но не излиза нищо. Липсва връзка. Отваря очи, за да погледне тавана, и тъмнината е прошарена с променяща се мрежа от вени като мрежата от жълто и синьо, която прошарваше кожата на бебето му. Той си спомня деня, когато видя неговия чист червен профил през прозореца в болницата, и силен повей на ужас го залива, накарва го да се надигне с мъка от леглото, за да запали лампите. Блясъкът на електричеството изглежда слаб. Слабините го болят до плач. Страхува се да пъхне дори и ръката си в банята; плаши се, че ако запали лампата, ще види сгърчено синьо телце да лежи с лице, обърнато нагоре, на дъното на източената вана. Страхът притиска бъбреците му и най-после той е принуден да се осмели; тъмното дъно на ваната изскача празно и бяло.

Мислеше, че никога няма да заспи и събуждайки се под блесналите лъчи на слънцето и шума от вратите, които се блъскаха на долния етаж, чувства, че тялото е изменило на душата му. Облича се набързо, по-уплашен сега, отколкото вчера. Днес всичко това, което се случи, е по-реално. Невидими възглавници притискат гърлото му и забавят краката и ръцете му; възелът в гърдите му става плътен и твърд. „Прости ми, прости ми“ — шепне той на никого.

Отива у Спрингърови. Тонът в къщата се е променил; чувства, че всичко е леко преустроено така, че да се отвори място, в което той да се смести и смали.

Госпожа Спрингър му поднася портокалов сок и кафе и дори му говори предпазливо:

— Искаш ли каймак?

— Не. Не. Ще го изпия черно.

— Имаме каймак, ако искаш.

— Не, наистина. Хубаво е.

Дженис се е събудила. Той се качва горе и ляга в леглото до нея; тя се притиска о него и ридае между врата, челюстите му и чаршафа. Лицето й е сгърчено, а тялото й изглежда малко като на дете, горещо и твърдо.

Тя му казва:

— Не мога да издържам да гледам друг, освен тебе. Не мога да гледам другите.

— Това не е твоя грешка — успокоява я той. — Моя е.

Те се притискат един в друг в обща тъмнина; той усеща, че стените между тях изчезват в порой от черно; но тежкият възел на страха стои там в гърдите му само негов.

Той остава в къщата целия ден. Идват посетители и ходят на пръсти. Тяхното държане подсказва, че горе Дженис е много болна. Тези жени, те седят на кафе в кухнята с госпожа Спрингър, чийто леко шепнещ глас, който излиза странно момински от тялото й, въздиша неопределено и непрестанно като утринната песен на някое древно племе.

Идва Пеги Фознахт, без тъмни очила, и се качва горе. Нейното перде гледа страхливо, открито за света. Синът й Били играе с Нелсън и никой не се раздвижва, за да спре техните писъци от гняв и болка в задния двор, които, пренебрегнати в момента, замират и след известна пауза пак се възобновяват под формата на смях.

Дори Хари има посетител. Звънецът на входната врата звъни и госпожа Спрингър излиза и влиза в тъмната стая, където Хари седи, разглеждайки списания, и казва с изненадан, обиден глас:

— Един човек те търси.

Тя излиза от вратата, а той става и пристъпва няколко крачки напред, за да поздрави човека, който влиза в стаята, подпиращ се на бастун. Тотеро. Лицето му е наполовина парализирано; но говорещ, вървящ, жив.

— Здравейте! Ах, как сте?

— Хари!

С ръката, която не държи бастуна, той улавя ръката на Хари. Тотеро отправя дълъг поглед на съчувствие към лицето на Хари; устата му е извита надолу от едната страна, кожата върху окото му от тази страна също е издърпана надолу диагонално, така че почти закрива блясъка. Може би светлината е лоша, но цялата тази страна изглежда сякаш от камък. Пръстите му треперят, впити в него.

— Да седнем — казва Заека и му помага да се настани в едно кресло.

Тотеро събаря една покривка, докато наглася ръцете си. Заека донася обикновен стол и сяда наблизо, за да няма нужда да повишава глас.

— Позволяват ли ви да се движите? — пита той, след като Тотеро не казва нищо.

— Жена ми ме доведе. С колата. Тя е отвън, Хари. Ние научихме ужасната новина. Не те ли предупредих?

Очите му вече са пълни с влага.

— Кога?

— Кога?

Поразената страна на лицето му е извърната може би съзнателно в сянката, тъй че усмивката му изглежда съвсем жива, умна и уверена.

— Оная нощ на борба. Аз ти казах да се върнеш. Аз те молих.

— Мисля, че така беше. Забравил съм.

— Не, не си забравил. Не си забравил, Хари. — Дъхът му се пресича на „ха“ от Хари. — Нека ти кажа нещо.

— Разбира се.

— Доброто и злото — продължава той и спира. Голямата му глава се мести и резките линии надолу по устата и по повреденото му око се откриват. — Доброто и злото не падат от небето. Ние, ние ги създаваме. Срещу нещастието. Постоянно, Хари, постоянно — гордостта му при превъзмогване на дългата дума се проявява просто, като гордостта на някое момче. — Нещастието следва тяхното неспазване. Не нашето собствено, често отначало не нашето собствено. Сега ние имаме пример за това с твоя личен живот.

Заека се чуди откъде са дошли тия следи от сълзи по бузите на Тотеро; но те са там.

— Вярваш ли ми?

— Разбира се. Разбира се. Вижте, аз зная, че това е моя грешка. Аз се чувствам като… като нищожество след всичко, което се случи.

Спокойната усмивка на Тотеро става още по-широка, леко стържещо хриптене излиза от устата му.

— Аз те предупредих — казва той, говорът му става по-бърз. — Предупредих те, Хари, но младежта е глуха. Младежта е безгрижна.

Хари избъбря:

— Но какво мога да направя?

Тотеро не дава признак да е чул.

— Не си ли спомняш? Как те молих да се върнеш вкъщи?

— Не зная, мисля да.

— Добре. Ах! Ти все още си хубав човек, Хари. Имаш здраво тяло. Когато аз умра и си отида, спомни си как твоят стар треньор ти е казвал да не правиш грешки. Спомни си!

Последната дума е произнесена скромно, с леко поклащане на главата. Проявявайки такава неуместна оживеност, той става от стола и полита, тъй като се отпуска преждевременно на своя бастун. Хари скача разтревожен и двамата за миг са много близо. Голямата глава на стария човек излъчва тежка миризма. Не толкова на лекарство, колкото на гниещи плодове.

— Вие, младите — завършва той, като извисява глас — тонът на треньора, който едновременно се кара и окуражава, — сте склонни да забравяте. Нали? Е, нали?

Силното му желание да чуе това признание е необяснимо.

— Разбира се — казва Заека, молейки се той да си върви.

Хари му помага да стигне до колата, додж 57 в синьо и кремаво, спрян пред оранжевия противопожарен кран.

Госпожа Тотеро изказва доста хладно своите съболезнования за смъртта на невръстната му дъщеря. Тя изглежда измъчена и благородна. Сива коса пада надолу по хубавите й прошарени с бръчки сребърни слепоочия. Иска по-скоро да си тръгне, да избяга със своя трофей.

На предната седалка до нея Тотеро изглежда като самодоволно джудже, галейки глупаво извивката на своя бастун. Заека се връща в къщата, чувствайки се потиснат и омърсен от посещението. Откритието на Тотеро го сломи. Той иска да вярва в небето като първоизточник на всичко…

Екълс идва късно следобед, за да довърши приготовленията за погребението; то ще се състои утре следобед, сряда.

Когато той тръгва, Заека го задържа за малко в предната част на коридора и те разговарят.

— Какво мислиш? — пита Заека.

— За какво?

— Какво да правя?

Екълс го поглежда бързо, обезпокоен. Той е много изморен. Хари никога не е изглеждал толкова изморен. Неговото лице има бледия детински вид на някой, който не е спал достатъчно.

— Прави това, което правиш — отговаря той. — Бъди добър съпруг. Добър баща! Обичай това, което беше изоставил.

— А това достатъчно ли е?

— Ти искаш да кажеш, за да заслужиш опрощение? Сигурен съм, че това ще стане, ще се изпълни, докато си жив.

— Искам да кажа… — той никога по-рано не се е обръщал така умолително към Екълс — спомняш ли си онова, за което говорехме? Онова нещо, което се крие зад всичко?

— Хари, ти знаеш, че аз не мисля, че това нещо съществува така, както ти смяташ, че съществува.

— Окей.

Разбира, че Екълс иска също да избяга, че видът му е мъчителен, отблъскващ.

Екълс трябва да е забелязал, че той почувства това, защото неочаквано набира милосърдие и прави опит.

— Хари, не съм аз този, който ще ти прощава. На мене ти нищо не си направил, за да ти простя. Аз се чувствам виновен наравно с тебе. Ние трябва да направим нещо, за да получим опрощение; ние трябва да заслужим правото да видим това нещо зад всичко. Хари, аз зная, че хората отиват при Христос. Аз съм го видял с очите си и съм го вкусил с устата си. И аз мисля така. Мисля, че бракът е тайнство, нещо свещено, и че тази трагедия, толкова ужасна, е свързала най-после тебе и Дженис по един свещен начин.

През следващите часове Заека се вкопчва в тази вяра, въпреки че тя, изглежда, няма никаква връзка с цветовете и звуците в голямата скърбяща къща, с петната и дъгите от сетните слънчеви лъчи в малките джунгли от растения по стъклената маса или с почти безмълвната вечеря, която той и Дженис споделят в нейната спалня.