Карсън Маккълърс
Отражения в златисто око (4)

Четвърта глава

В един военен гарнизон никак не е лесно офицер да установи личен контакт с редник. Капитан Пендъртън вече се убеди в това. Ако служеше в бойните части и подобно на майор Лангдън командваше рота, батальон или полк, би имал някаква възможност да пообщува с подчинените си. Така например майор Лангдън познаваше по лице и име почти всеки войник под негова команда. Но тъй като капитан Пендъртън работеше в школата, не можеше да се похвали със същото. Като се изключи ездата (тези дни капитанът вършеше най-безразсъдни ездачески подвизи), за него не съществуваше друг начин да опознае войника, когото беше намразил.

Въпреки всичко капитанът изпитваше болезнено желание да се сближи някак с него. Мисълта за войника го тормозеше непрестанно. Само да намереше благовиден предлог, мигом се запътваше към конюшните. Редник Уилямс оседлаваше коня му и държеше юздите, докато той се качваше. Когато капитанът предварително знаеше, че ще срещне войника, сякаш му прималяваше. При тези безлични срещи той усещаше странна липса на сетивни възприятия: в близост до войника откриваше, че не вижда, нито пък чува както трябва, и едва когато се отдалечеше с коня и отново бе сам, срещата се изнизваше пред очите му за първи път. Мисълта за лицето на младежа — безучастни очи, месести чувствени устни, често влажни, момчешки бретон — не му даваше мира. Той рядко чуваше войника да говори, но неговата неясна южняшка реч непрекъснато звучеше в подсъзнанието му като натрапчива песен.

Късно следобед капитанът обикновено се разхождаше по улиците между конюшните и казармите с надеждата да срещне редник Уилямс. Когато отдалеч го зърнеше, че се задава с бавна, гъвкава походка, капитанът усещаше как гърлото му пресъхва и дори не може да преглътне. Срещнеха ли се лице в лице, редник Уилямс винаги гледаше разсеяно над рамото на капитана и доста вяло отдаваше чест със съвсем отпусната ръка. Веднъж, когато се приближаваха един към друг, войникът разви бонбон и небрежно хвърли хартийката върху чистата ивица трева край тротоара. Това вбеси капитана и след като повървя малко, той се върна, вдигна опаковката и я сложи в джоба си.

Капитан Пендъртън, който бе водил суров живот, лишен от всякакви душевни сътресения, не разсъждаваше над тази своя странна омраза. Веднъж-дваж, когато се събуди късно, защото бе нагълтал повече приспивателни, се почувства неловко, като си спомни за неотдавнашното си поведение в гората. Но не направи истинско усилие да се задълбочи в мислите си.

Един следобед, като минаваше с колата покрай казармите, видя войника, който седеше сам на една пейка. Капитанът спря малко по-надолу и започна да го наблюдава. Войникът се бе изтегнал в небрежната поза на човек, който се кани да подремне. Небето бе бледозелено и залязващото зимно слънце чертаеше остри дълги сенки. Капитанът гледа войника, докато засвири тръба за вечеря. И след като редник Уилямс се прибра, той остана неподвижен, обърнал поглед към казармите.

Мръкна се и прозорците засветиха ярко. В една зала на долния етаж мъже играеха билярд или седяха и разглеждаха списания. Капитанът си представяше столовата, дългите маси с димящи чинии и гладните войници, които ядяха и току прихваха в дружен смях. Той не познаваше редниците и сержантите и представата му за казармения живот бе до голяма стенен плод на неговото въображение. Проявяваше интерес към средните векове и подробно бе изучил европейската история при феодализма. Виждането му за казармата носеше отпечатъка на това пристрастие. Като си мислеше за онези две хиляди мъже, които живееха заедно в огромния правоъгълник, изведнъж се почувства самотен. Седеше в тъмната кола и както се взираше в осветените препълнени стаи и чуваше веселата глъчка, в безжизнените му очи бликнаха сълзи. Затерза го тежка самотност. Той бързо потегли към дома си.

Когато мъжът й пристигна, Лионора Пендъртън лежеше в хамака край гората. Тя влезе в кухнята и се зае да помага на Сузи, тъй като щяха да вечерят вкъщи, а след това да отидат на гости. Един приятел им бе изпратил половин дузина пъдпъдъци и тя бе решила да занесе от тях на Алисън, която преди две седмици, тъкмо по време на приема, получи сърдечна криза и сега не мръдваше от леглото. Лионора и Сузи подредиха блюдата върху голяма сребърна табла. В една продълговата чиния сложиха два пъдпъдъка и щедро насипаха гарнитура от няколко вида зеленчуци, чиито сокове се смесиха и образуваха малко езерце в средата на чинията. Добавиха и други лакомства и когато Лионора тръгна, натоварена с огромната табла, Сузи трябваше да я последва с един поднос, тъй като таблата не побра всичко.

— Защо не доведе Морис? — попита капитанът, когато тя се върна.

— Горкият — каза Лионора, — беше излязъл вече. Представи си, храни се в офицерския клуб!

Бяха се облекли за вечерта и сега стояха край камината, върху която имаше бутилки уиски и две чаши. Лионора беше в дълга рокля от червена коприна, а капитанът в смокинг. Беше нервен и непрекъснато подрънкваше леда в чашата си. Внезапно подхвана:

— Чуй каква забавна история научих днес. — Той потри носа си и сви устни. Щеше да разкаже някаква случка и предварително си я нахвърляше наум. Капитанът имаше чувство за хумор и язвителен език на клюкар. — Неотдавна по телефона потърсили генерала и адютантът, като познал Алисън по гласа, я свързал незабавно. „Генерале, имам една молба — изрекъл гласът много спокойно и изискано. — Ще ми направите неоценима услуга, ако разпоредите да не надуват тръбата в шест часа сутринта. Това нарушава съня на мисис Лангдън“. Най-накрая след дълго мълчание генералът казал: „Извинете, но май не разбирам за какво говорите“. Молбата била повторена; последвало още по-дълго мълчание. „А с кого имам честта да разговарям?“ — попитал накрая генералът. Гласът отговорил: „С Анаклето, garcon de maison^[1] на мисис Лангдън. Благодаря ви“.

Капитанът чакаше със сериозно лице, тъй като не бе от тези, които сами се смеят на собствените си шеги. Но и Лионора не се засмя — изглеждаше озадачена.

— Как се е представил? — попита тя.

— Опитал се да каже на френски „прислужник“.

— Значи Анаклето се е обадил само заради тръбата? Но това надминава всичко, което някога съм чувала. Направо не ми се вярва!

— Глупачка! — каза капитанът. — Нищо такова не се е случило. Разказвам ти виц.

Лионора не схвана шегата. Тя не обичаше клюките. Първо, защото винаги й бе доста трудно да си представи нещо, което не е станало в нейно присъствие. Освен това съвсем не бе злобна.

— Ах, каква подлост! — възкликна тя. — Ако не е станало, защо тогава някой си нрави труда да го измисля? Искат да изкарат Анаклето глупак. Кой мислиш, че го е пуснал?

Капитанът сви рамене и допи уискито си. Той бе измислил доста смешни анекдоти за Алисън и Анаклето, които бяха обиколили гарнизона с голям успех. Съчиняването и украсяването на тези скандални историйки доставяха огромно удоволствие на капитана. Пускаше ги дискретно, като се стараеше да внуши, че той не е авторът, а само ги преразказва. Правеше го не толкова от скромност, колкото от страх да не стигнат до ушите на Морис Лангдън.

Тази вечер капитанът не се зарадва на новоизмислената историйка. Останал сам с жена си, той отново потъна в унинието, което го бе обхванало, докато седеше в колата си пред осветената казарма. Представи си сръчните загорели ръце на войника и усети някаква тръпка.

— За какво мислиш? — попита Лионора.

— За нищо.

— Изглеждаш ми много особен.

Бяха се разбрали да вземат Морис Лангдън и тъкмо когато се канеха да тръгнат, той се обади и ги покани да пийнат нещо. Тъй като Алисън почиваше, не се качиха горе. Набързо изгълтаха чашите си в трапезарията, защото вече закъсняваха. Когато излизаха, Анаклето донесе пелерината на майора, който беше в униформа. Малкият филипинец ги изпрати до вратата и каза много мило:

— Приятна вечер.

— Благодаря — отвърна Лионора. — Подобно.

Майорът обаче не бе така сърдечен. Той подозрително изгледа Анаклето.

След като затвори вратата, Анаклето се втурна в дневната и леко дръпна завесата, за да вижда навън. Тримата — Анаклето от дън душа мразеше всеки от тях — бяха спрели на стълбите да запалят цигари. Момчето изгаряше от нетърпение докато те бяха в къщата, му бе хрумнало нещо хитро. Премести три тухли от градината с розите и с тях препречи тъмната алея. Представяше си как и тримата ще тупнат като кегли. Но когато накрая видя, че закрачиха през ливадата към колата, оставена пред къщата на Пендъртънови, Анаклето така се раздразни, че от яд прехапа палеца си. После изтича навън да отмести препятствието, защото не искаше друг вместо тях да се спъне.

Тази вечер бе като всички останали. Пендъртънови и майор Лангдън отидоха да потанцуват и да се позабавляват. Младите лейтенанти както обикновено наобиколиха Лионора; докато кротко си пиеше уиски с вода на верандата, капитан Пендъртън успя да разкаже новия си виц на един артилерийски офицер, който се славеше с остроумието си. Майорът заседна в салона с група свои приятели, с които разговаряха за риболов, политика и коне. Следващата сутрин щяха да ходят на лов и в единадесет часа Пендъртънови си тръгнаха заедно с майор Лангдън. Анаклето, който поостана известно време при господарката си да й сложи инжекция, вече си беше легнал. Винаги спеше подпрян с възглавници, точно като мадам Алисън, въпреки че това беше толкова неудобно, че той едва ли успяваше да си отпочине. Самата Алисън дремеше. Преди полунощ майорът и Лионора спяха здрав сън в стаите си. Капитан Пендъртън се бе настанил в кабинета си да поработи на тишина. Нощта бе топла за месец ноември и въздухът ухаеше на бор. Нямаше вятър и върху ливадата лежаха тъмни неподвижни сенки.

По едно време Алисън Лангдън се опомни след дрямката. Бе сънувала ясни причудливи сънища, които я връщаха в детството, и не й се събуждаше. Но такава съпротива беше безполезна и сега тя лежеше в тъмното с широко отворени очи. Разплака се и тихото нервно хълцане сякаш не излизаше от нея, а от някакво незнайно страдащо същество, бродещо навън в нощта. Бе прекарала две ужасни седмици и често плачеше. Не биваше да става от леглото, тъй като лекарят я бе предупредил, че следващата сърдечна криза ще я довърши. Само че тя нямаше голямо доверие на своя лекар; смяташе го за стар военен касапин и кръгъл глупак, който трябва да бъде уволнен. Той пиеше много, въпреки че бе хирург, и веднъж при един спор с нея взе да упорства, че Мозамбик е на западното, а не на източното крайбрежие на Африка — не искаше да си признае грешката, докато тя не извади един атлас. Алисън, общо взето, не обръщаше внимание на мнението и на съветите му. Тя беше неспокойна и преди два дни изведнъж така й се досвири на пиано, че стана, облече се и слезе долу, докато Анаклето и мъжа й ги нямаше. Посвири си и й поолекна. Като се връщаше в стаята си, изкачи стълбите съвсем бавно и въпреки че много се умори, нямаше никакви неблагоприятни последици.

Поради чувството й, че е в клопка — защото тя сега несъмнено трябваше да изчака, докато оздравее, преди да продължи с осъществяването на плановете си, — беше доста трудно да се грижиш за нея. Първоначално дойде сестра от болницата, но тя и Анаклето не постигнаха сговор и след една седмица сестрата напусна. Алисън непрестанно си въобразяваше разни неща. Този следобед едно дете изпищя някъде наблизо, както децата често пищят, когато играят, и колкото и да звучи нелепо, Алисън се ужаси, че го е блъснала кола. Накара Анаклето да провери какво става навън и дори след като той я увери, че децата просто си играят на разузнавачи, не можа да се успокои. А предишния ден бе усетила мириса на дим и си внуши, че къщата се е подпалила. Анаклето прегледа всяко кътче, но въпреки това тя не се успокои. Разплакваше се при всеки внезапен шум или най-дребна неприятност. От притеснение Анаклето бе изгризал ноктите си до кръв, а майорът гледаше да не се застоява вкъщи.

Сега, посред нощ, както лежеше и плачеше в тъмната стая, й се привидя друго нещо. Погледна през прозореца и отново зърна сянката на мъж в двора на Пендъртънови. Стоеше съвсем неподвижно, облегнат на един бор. Докато го наблюдаваше, той прекоси моравата и влезе през задната врата на къщата. Внезапно се втрещи при мисълта, че мъжът, който се спотайва, е нейният собствен съпруг. Той се вмъкваше при жената на Уелдън Пендъртън, въпреки че самият Уелдън си беше вкъщи и работеше в своя кабинет. Стори й се толкова безчестно, че дори не понечи да размисли. Обезумяла от гняв, стана от леглото и започна да повръща в банята. После наметна върху нощницата си едно палто и нахлузи обувки на бос крак.

Непоколебимо закрачи към Пендъртънови. Тя, която ненавиждаше разправиите, дори за миг не се запита какво ще прави, след като ускори развръзката на тази история. Влезе през задния вход и шумно затвори вратата след себе си. Коридорът беше полутъмен, тъй като в дневната светеше само една лампа. Задъхвайки се, тя изкачи стълбите. Вратата на Лионора беше отворена и Алисън видя силуета на мъж, приклекнал до леглото. Влезе в стаята и светна лампата в ъгъла. Войник премига на светлината. Подпря се с ръка на перваза на прозореца и се понадигна. Лионора се размърда в съня си, промърмори нещо и се обърна към стената. Алисън стоеше на прага с побеляло, изкривено от изненада лице. После, без да каже дума, излезе заднешком от стаята.

А ето че и капитан Пендъртън чу как входната врата се отваря и затваря. Той усети, че нещо не е наред, но някакъв инстинкт го накара да остане на бюрото си. Гризеше гумичката на молива си и чакаше напрегнато. Не знаеше какво може да очаква, но се учуди, когато на вратата се почука; преди да е успял да я отвори, в кабинета влезе Алисън.

— Какво те води насам в този късен час? — попита капитанът и се засмя нервно.

Тя не отговори веднага. Вдигна яката на палтото и плътно загърна врата си. Когато най-сетне проговори, гласът й звучеше глухо и равно, сякаш стъписването бе изгладило всичките му извивки.

— Мисля, че е най-добре да се качиш в стаята на жена си — каза тя.

При странния й външен вид тези думи съвсем слисаха капитана. Но дори по-силна от душевния му смут бе мисълта, че не трябва да губи самообладание. През ума му светкавично преминаха противоречиви предположения. Думите й можеха да означават само едно: Морис Лангдън е в стаята на Лионора. Но сигурно не беше това, защото едва ли щяха да постъпят така глупаво. А дори да е вярно, в какво положение щеше да изпадне той! Овладя се и на лицето му се появи ласкава усмивка. С нищо не издаде гнева, съмнението и неимоверното раздразнение, които го бяха обзели.

— Ела, скъпа — каза той с гальовен глас. — Не бива да се скиташ така. Ще те заведа у вас.

Алисън впери в него пронизващ поглед. Изглежда, решаваше някаква главоблъсканица. След известно време тя каза бавно:

— Нима искаш да кажеш, че всичко това ти е известно, но няма да направиш нищо?

Капитанът упорито пазеше самообладание.

— Ще те заведа у дома — повтори той. — Ти не си на себе си и не знаеш какво говориш.

Стана незабавно и хвана Алисън за ръката. При допира с нейния слаб и крехък лакът у него се събуди отвращение. Той бързо я поведе надолу по стълбите и после през моравата. Входната врата на къщата й беше отключена, но капитанът зазвъни продължително. След миг в коридора се появи Анаклето и преди капитанът да успее да се сбогува с нея, видя и Морис, който се появи на горната площадка на стълбите. Обхванат от смут, но и от облекчение, той се върна вкъщи, като остави Алисън да се оправя сама.

На следващата сутрин капитан Пендъртън не се изненада, като научи, че Алисън Лангдън съвсем е изгубила разсъдъка си. До обед целият гарнизон разбра за това. (За състоянието й говореха като за „нервно разстройство“, но никой не се заблуждаваше.) Когато капитанът и Лионора отидоха да предложат услугите си, намериха майора застанал пред заключената й врата с хавлиена кърпа, преметната през ръката му. Търпеливо бе висял там почти цял ден. Светлите му очи бяха разширени от недоумение и той непрестанно извиваше и мачкаше ухото си. Когато слезе да види Пендъртънови, Морис се ръкува с тях най-официално и по лицето му плъзна болезнена червенина.

Майор Лангдън пазеше подробностите на тази трагедия в собственото си покрусено сърце; знаеше ги само лекарят. Алисън не късаше чаршафите си, нито на устата й се появяваше пяна, както той си представяше лудостта. Като се върна вкъщи по нощница в един часа през нощта, тя просто каза, че Лионора изневерява не само на съпруга си, а и на него, и то с редник. После заяви, че ще се разведе, и добави, че тъй като няма пари, ще му бъде признателна, ако й заеме петстотин долара при четири процента лихва с гаранти Анаклето и лейтенант Уайнчек. На разтревожените му въпроси отговори, че двамата с Анаклето ще се заловят с търговия или ще си купят лодка и ще ловят скариди. Анаклето беше довлякъл куфара й в стаята и през цялата нощ стягаше багажа под неин надзор. От време на време спираха, за да пият горещ чай и да обсъдят по картата къде да отидат. Малко преди зори се спряха на Моултривил в щата Южна Каролина.

Майор Лангдън беше потресен. Дълго седя в ъгъла на стаята й и ги наблюдаваше как стягат багажа. Не смееше дума да пророни. След доста време, когато всичко, което бе казала, проникна в съзнанието му и бе принуден да признае пред себе си, че тя е луда, той изнесе от стаята ножичката за нокти и машата. После слезе долу и седна на кухненската маса пред бутилка уиски. Плачеше и всмукваше солените сълзи от мокрите си мустаци. Оплакваше не само Алисън чувстваше се засрамен, сякаш това опетняваше неговата чест. Колкото повече пиеше, толкова по-необяснимо му се струваше това злочестие. В един момент вдигна очи към тавана и в притихналата кухня отекна умолителен вопъл:

— Господи! О, господи!

Заудря глава в масата, докато на челото му изхвръкна подутина. До шест и половина сутринта изпи повече от литър уиски. Изкъпа се, облече се и позвъни на лекаря на Алисън, полковник в медицинския корпус и негов личен приятел. По-късно повикаха и друг лекар; двамата драскаха клечки кибрит под носа на Алисън, като й задаваха най-различни въпроси. Докато траеше именно този преглед, майорът бе взел хавлиената кърпа от закачалката в банята и я бе преметнал през ръката си. Това му придаваше вид на готовност за всякакви непредвидени обстоятелства и до известна степен го успокояваше. Преди да си тръгне, полковникът дълго говори, като много пъти изрече думата „психология“, а майорът кимаше безмълвно в края на всяко изречение.

— Но слушай! — каза майорът безпомощно. — Никакви усмирителни ризници и тъй нататък. Да сме наясно — някъде, където да си слуша грамофон и да е спокойно. Разбираш какво искам да кажа, нали?

За два дни избраха мястото: във Вирджиния. Тъй като бързаха, изборът бе повлиян по-скоро от таксата на заведението, която бе удивително висока, отколкото от лечебната му слава. Алисън изслуша с горчивина намеренията му, но си замълча. Няколко дни по-късно тримата потеглиха с влака.

Заведението във Вирджиния приемаше пациенти, които бяха и физически, и душевноболни. А болестите, които поразяват едновременно и тялото, и ума, са особени. Имаше неколцина стари джентълмени, които съвсем объркани се лутаха насам-натам, макар че едва се държаха на немощните си крака. Имаше и няколко морфинистки и доста богати младежи, които се бяха пропили. Но бе с хубава тераса, където сервираха следобедния чай. Градините бяха добре поддържани, а стаите луксозно обзаведени. Майорът бе доволен и доста горд, че може да си позволи такова заведение.

Отначало Алисън само мълчеше. Всъщност тя не проговори на мъжа си, докато не седнаха да вечерят. По изключение в деня на пристигането си тя щеше да вечеря долу. Но от следващата сутрин трябваше да бъде на легло, докато се посъвземе. На тяхната маса имаше свещи и парникови рози. Обслужването и покривката бяха безупречни. Алисън обаче, изглежда, не обръщаше внимание на тези тънкости. Като сядаше на масата, тя обиколи стаята с продължителен блуждаещ поглед. Очите й, тъмни и както винаги проницателни, прецениха седналите на останалите маси. После промълви с горчивина:

— Господи, какво отбрано общество!

Майор Лангдън никога нямаше да забрави тази вечеря, защото тогава бе за последен път с жена си. На другия ден сутринта той си замина много рано и се отби да пренощува в Пайнхърст у един свой приятел, някогашен партньор на поло. Когато се завърна, в гарнизона го чакаше телеграма. На втората нощ от престоя си в санаториума Алисън бе получила инфаркт и бе починала.

 

 

Тази есен капитан Пендъртън навърши тридесет и пет. Въпреки че бе сравнително млад, скоро щеше да носи кленовите листа на майор. А в армията, където чиновете до голяма степен зависят от прослужените години, това преждевременно повишение говореше, че оценяват високо способностите му. Капитанът бе работил упорито и имаше нюх към военните науки; според много офицери, а и според самия него един ден той щеше да бъде високопоставен генерал. Ала напрежението от дългите усилия на капитан Пендъртън бе казало думата си. Тази есен, особено през последните няколко седмици, той сякаш внезапно остаря. Под очите му се появиха тъмни кръгове, а кожата му пожълтя и се покри с петна. Зъбите започнаха да му създават големи главоболия. Зъболекарят му каза, че два от долните кътници трябва да се извадят и да си направи мост, но капитанът все отлагаше това лечение, тъй като не можеше да отдели време за него. Изглеждаше вечно напрегнат и левият му клепач играеше. Това конвулсивно потрепване придаваше на изпитото му лице сковано изражение.

Напоследък бе обзет от постоянна възбуда, която се мъчеше да потиска. Непрестанната мисъл за войника го владееше като болест. Както при рака, когато клетките необяснимо защо започват да се бунтуват и да се размножават коварно, докато накрая унищожат организма, така и в неговото съзнание мислите за войника излизаха извън рамките на нормалното. Ужасѐн от себе си. Понякога се замисляше над случките, които бяха довели до това състояние — като се започне от разлятото по невнимание кафе, съсипало новите му панталони, после разчистването на гората, срещата, след като бе яздил Жар-птица, и моментните засечки по улиците на гарнизона. Капитанът така и не можеше да си обясни логически как раздразнението му е могло да прерасне в омраза, а омразата — във всепоглъщащо чувство.

Бе обзет от една странна мечта. Тъй като се отличаваше с голяма амбициозност, преди често се бе забавлявал, като предвкусваше радостта от бъдещите повишения. Още когато беше млад и учеше в Уест Пойнт, званието „полковник Уелдън Пендъртън“ му звучеше познато и приятно. А през изминалото лято на тази година си представяше, че е известен и влиятелен главнокомандващ корпус. Понякога дори бе прошепвал гласно думите „генерал-майор Пендъртън“ и му се струваше, че е трябвало да се роди със званието — така съзвучно бе то с името му. Но чудно как през последните седмици тази безплодна мечта се бе превърнала в своята противоположност. Една вечер или по-скоро час и половина след полунощ той седеше на бюрото си, премалял от умора. Изведнъж в стаята долетяха три неканени думи и кацнаха на езика му: „Редник Уелдън Пендъртън“. И тези думи заедно с представите, които породиха, незнайно как му създаваха чувство на облекчение и задоволство. Вместо да си мечтае за почести и ранг, сега той изпитваше тайна радост, като се вживяваше в участта си на редник. При своите въображаеми превъплъщения се виждаше като младеж, едва ли не двойник на войника, когото мразеше: с младо гъвкаво тяло, с гъста лъскава коса и кръгли очи без сенки от умствена преумора и напрежение. В неговите мечти вечно се вплиташе образът на редник Уилямс. И всичко това ставаше на фона на казармите: сред младежка гълчава, безгрижно скитане под слънцето и весели незлобливи шеги.

Капитан Пендъртън си бе създал навика всеки следобед да се разхожда пред четвъртитата сграда, където квартируваше редник Уилямс. Обикновено виждаше отдалеч войника, който седеше сам на една и съща пейка. Като вървеше по тротоара, капитанът минаваше на три-четири крачки от войника и при неговото приближаване редник Уилямс ставаше неохотно и лениво отдаваше чест. Дните намаляваха и сега в този късен подиробеден час вече припадаше мрак. За кратко след залез-слънце въздухът затрептяваше с виолетов отблясък.

На приближаване капитанът винаги гледаше войника право в очите и забавяше ход. Предполагаше, че онзи се досеща заради кого са следобедните му разходки. Капитанът дори започна да се чуди защо не го избягва и защо по това време не отива на друго място. Фактът, че войникът се придържаше към навика си, придаваше на тези всекидневни свиждания привкус на уговорена среща, което изпълваше капитана с вълнение. След като отминеше войника, той трябваше да потисне желанието си да се обърне и докато се отдалечаваше, чувстваше как сърцето му се изпълва с носталгична тъга, която не можеше да потуши.

В къщата на капитана станаха някои промени. Майор Лангдън се бе присъединил към Пендъртънови като трети член на семейството и това състояние на нещата се харесваше както на капитана, така и на Лионора. След смъртта на жена си майорът остана съвсем зашеметен и безпомощен. У него се забелязваше дори и физическа промяна. Веселата му самоувереност го напусна и когато вечер тримата седяха пред камината, той сякаш гледаше да се свре на най-неудобното място, и то в някоя мъчителна поза: преплиташе краката си като акробат или повдигаше едното си рамо, с което мачкаше ухото си. Сега думите и мислите му бяха насочени само към Алисън и тази част от живота му, която така внезапно завърши. Проявяваше склонност към печални и скучни мисли за бога, душата и смъртта теми, при чието споменаване едно време езикът му се сковаваше и оплиташе от смущение. Лионора се грижеше за него, приготвяше му чудесни вечери и изслушваше всички негови скръбни размишления.

— Да можеше да се върне Анаклето — често повтаряше той.

Сутринта, след като Алисън починала, Анаклето напуснал санаториума и оттогава никой не бе чул нищо за него. Отново стегнал багажа и подредил всичките й вещи. След това просто изчезнал. На негово място Лионора нае за прислужник на майора един от братята на Сузи, който можеше да готви. От години майорът мечтаеше за обикновено цветнокожо момче, което може би ще краде от уискито му и ще оставя прах под килима, но във всеки случай, ей богу, няма да дрънка на пианото и да бърбори на френски. Братът на Сузи бе добро момче. Той свиреше на гребен, увит в тоалетна хартия, напиваше се и месеше вкусен царевичен хляб. Но все пак майорът не получи удовлетворението, което бе очаквал. Анаклето му липсваше в много отношения и спрямо него изпитваше най-мъчително угризение.

— Знаете ли, дразнех Анаклето, като му описвах какво щях да правя с него, ако ми е подчинен във войската. Ще ви се стори невероятно, че малкият негодник наистина ми вярваше. В повечето случаи се шегувах — но все ми се струваше, че за него ще е най-добре да постъпи в армията.

На капитана му дотегнаха приказките на Алисън и Анаклето. Жалко, че и това гадно филипинче не пукна от сърдечен удар. Тези дни на Уелдън Пендъртън бе дошло до гуша от почти всичко в дома му. Особено противни му бяха простоватите южняшки ястия, които Лионора и Морис толкова харесваха. Кухнята беше мръсна, а Сузи така немарлива, че не беше за приказка. Капитанът беше познавач на изисканите ястия и изкусен готвач любител. Той ценеше кулинарната изтънченост на Ню Орлиънс и чувството за хармония във френската кухня. По-рано, когато останеше сам вкъщи, той често си приготвяше за собствено удоволствие нещо вкусно и пикантно. Любимото му ястие беше говеждо филе à la Беарнез. Но капитанът беше вманиачен максималист: ако месото изгореше съвсем леко или ако сосът се пресечеше малко, той отнасяше всичко в задния двор, изкопаваше дупка и го изсипваше там. Ала сега бе изгубил всякакъв вкус към храната. Този следобед Лионора отиде на кино и той освободи Сузи. Реши, че ще му е приятно да сготви нещо специално. Но както месеше кайма за кюфтета, изведнъж му стана досадно, остави всичко както беше и излезе навън.

— Представям си Анаклето в армията — рече Лионора.

— Алисън винаги мислеше, че повдигам въпроса само за да го тормозя — каза майорът. — Ала не беше така. Не. Анаклето нямаше да бъде щастлив в армията, но щеше да стане мъж. Във всеки случай щеше да си избие от главата всички щуротии. Но това, което искам да кажа, е, че винаги ми се е струвало ужасно един мъж на двадесет и три години да затанцува, щом чуе музика, и да цапа с акварелни бои. В армията нямаше да го галят с перце и той щеше да страда, но в крайна сметка щеше да му се отрази добре.

— Искаш да кажеш — намеси се капитан Пендъртън, — че всяка реализация, постигната за сметка на нормалността, е погрешна и не бива да й се позволява да носи щастие.

— Именно — каза майорът. — Защо, не си ли съгласен с мене?

— Не — каза капитанът след кратко мълчание.

Изведнъж той надникна в душата си и се видя с безпощадна яснота. За първи път не се виждаше така, както го виждаха другите. Пред него изникна разкривен палячовски образ със зло изражение и уродливо тяло. Капитанът загледа това видение без жалост. Прие го, без да го променя.

— Не съм съгласен — повтори той разсеяно.

Майор Лангдън се замисли върху този неочакван отговор, но не продължи разговора. Винаги му бе трудно да следва някаква нишка на мисълта след първото просто изложение. И като поклати глава, върна се към собствените си грижи.

— Веднъж се събудих точно преди съмване — каза той. — Видях, че в стаята й свети, и влязох. Заварих Анаклето, седнал на края на леглото. И двамата гледаха надолу и си играеха на нещо. Какво правеха? — Майорът притисна с четвъртити пръсти очните си ябълки и отново поклати глава. — А, да. Пускаха някакви малки предмети в съд с вода. Някакъв японски боклук, който Анаклето купил от магазина за десет цента. Тези късчета се отваряха във водата и заприличваха на цветя. В четири часа сутринта те просто седяха и си играеха с това. Изведнъж страшно се ядосах, а когато вече се и спънах в чехлите на Алисън край леглото, побеснях и с ритник ги запратих в другия край на стаята. Алисън се възмути и дни наред бе студена като лед. А Анаклето сложи сол в захарницата, преди да ми сервира кафето. Колко ли е страдала през тези нощи!

— Бог дал, бог взел — каза Лионора, чиито намерения бяха по-сериозни от библейските й познания.

През последните седмици самата Лионора се беше променила. Наближаваше зрели години и за това кратко време тялото й сякаш бе загубило младежката си стегнатост. Лицето й бе станало по-широко и когато бе спокойно, излъчваше нежност. Имаше вид на жена, която е родила няколко здрави бебета и очаква още едно след осем месеца. Кожата й все още бе нежна и свежа и въпреки че бе започнала да изпълнява, лицето й не бе отпуснато. Тя се потресе, когато съпругата на любовника й умря. Мъртвото тяло в ковчега така я бе омагьосало, че няколко дни след погребението говореше с шепот на благоговение дори когато пазаруваше в магазина. Към майора се отнасяше с равнодушна любезност и разказваше всички весели случки, станали с Алисън, които можеше да си спомни.

— Между другото — каза изведнъж капитанът — не мога да се начудя защо онази нощ тя дойде тук. Какво ти каза в стаята. Лионора?

— Обясних ти, че дори не знам за идването й. Не ме е събудила.

Но капитан Пендъртън още не се бе успокоил относно този въпрос. Колкото повече се връщаше към сцената в своя кабинет, толкова по-странен и завладяващ ставаше споменът. Той не се съмняваше, че Лионора казва истината, защото, опиташе ли се да излъже, веднага си проличаваше. Но какво искаше да каже Алисън и защо, след като се върна у дома си, той не се качи горе да провери? Чувстваше, че дълбоко в подсъзнанието си знае отговора. Но колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече се изостряше безпокойството му.

— Спомням си, веднъж тя направо ме изненада — каза Лионора, протегнала розовите си девически ръце над огъня. — Това беше един следобед, когато всички отидохме с колата до Северна Каролина и ядохме онези вкусни яребици в дома на твоя приятел, Морис. Алисън, Анаклето и аз се разхождахме по селския път, когато се появи момченце, което водеше един впрегатен кон; всъщност беше кобила и приличаше на муле, но Алисън хареса тая стара кранта и изведнъж й се прииска да я поязди, така че се доближи до нея и после се покатери на един кол на оградата, за да я възседне. Без седло и по рокля, представете си! Мисля, че кобилата не бе яздена от години и щом Алисън се качи на нея, тя просто легна и започна да се търкаля. Тогава си помислих, че с Алисън Лангдън е свършено, и затворих очи. Но знаете ли, след минута бе вдигнала коня и препускаше в тръс през полето, сякаш нищо не се бе случило. Ти никога нямаше да успееш, Уелдън. А Анаклето подскачаше нагоре-надолу като пияна сойка. Господи, какво славно време — никога не съм била така смаяна.

Капитан Пендъртън се прозя — не защото му се спеше, а защото го жегна намекът на Лионора за ездаческото му майсторство и му се искаше да й отвърне. Двамата се бяха спречкали на няколко пъти заради Жар-птица. След лудешкото препускане, когато конят се отскубна, той вече не бе същият и Лионора яростно обвиняваше мъжа си за това. Ала събитията през последните две седмици бяха приглушили тяхната вражда и капитанът бе сигурен, че скоро ще й мине.

Тази вечер майор Лангдън завърши разговора с един от любимите си афоризми:

— Сега за мене са важни само две неща — да съм послушно добиче и да служа на родината си. Здраво тяло и патриотизъм.

 

 

По това време домът на капитан Пендъртън не беше идеалното място за човек, преживяваш остра психическа криза. Преди капитана бе сметнал оплакванията на Морис Лангдън за смешни. Но сега в къщата витаеше призракът на смъртта. Струваше му се, че не само Алисън е умряла, но и че по някакъв тайнствен начин животът и на тях тримата е свършил. Предишният страх, че Лионора може да се разведе с него и да избяга с Морис Лангдън, вече не го преследваше. Всякакво влечение, което някога изпитваше към майора, сега бледнееше в сравнение с чувствата му към войника.

Тези дни самата къща го дразнеше ужасно. Жилището им бе обзаведено небрежно. В дневната бе неизбежното канапе, покрито с басма на цветенца, няколко фотьойла, крещящо червен килим и старинна писалищна маса. Стаята имаше натруфен вид, който отвращаваше капитана. Дантелените пердета бяха евтини и доста мръсни, а върху полицата на камината имаше всевъзможни украшения — цяла процесия от слонове (имитация на слонова кост), два красиви свещника от ковано желязо, боядисана статуетка на малко негърче, ухилено над резен линя, и една мексиканска купа от синьо стъкло, в която Лионора бе натъпкала стари визитни картички. Всички мебели бяха разнебитени при пренасянето от едно в друго жилище и впечатлението, което стаята създаваше — за претрупаност и женска дребнавост, — така вбесяваше капитана, че той почти не се задържаше вкъщи. С таен копнеж си мислеше за казармите, представяше си спретнатите легла, строени в редица, незастланите подове и голите прозорци. По някаква причина до една от стените на тази въображаема строга и аскетична стая имаше старинен шкаф с дърворезба и месингови кантове.

През време на дългите си разходки късно следобед капитан Пендъртън изпадаше в състояние на изострена чувствителност, което граничеше с делириум. Все едно бе понесен от вятъра, далеч от всякакви човешки създания, скътал в себе си замисления образ на младия войник подобно на вълшебница, която носи в пазвата си чудодеен талисман. В такива моменти бе особено уязвим. Въпреки че се чувстваше изолиран от другите хора, нещата, които съзираше при тези разходки, придобиваха в очите му неестествена значимост. Струваше му се, че всичко, с което има досег, дори и най-обикновените предмети, крие тайнствен смисъл за собствената му съдба. Например ако случайно забележеше врабче в канавката, можеше дълго да стои захласнат от това най-обикновено птиче. За момент бе изгубил способността си да подрежда сетивните си възприятия според тяхната относителна значимост. Един следобед видя как се сблъскаха камион и автомобил. Но тази кървава злополука не му направи по-силно впечатление, отколкото друга гледка, видяна няколко минути по-късно — парче вестник, подхвърляно от вятъра.

От доста време бе престанал да свързва това, което изпитваше към редник Уилямс, с омраза. А и вече не се опитваше да намери оправдание за чувството, което го бе завладяло. За войника мислеше без любов и без омраза — съзнаваше единствено непреодолимия копнеж да премахне бариерата между себе си и него. Когато отдалеч видеше войника седнал да си почива пред казармите, идеше му да изкрещи или да го удари с юмрук, да го накара да отвърне по някакъв начин на грубостта му. Изминаха близо две години, откакто за първи път видя войника. Повече от месец изтече, откакто го изпратиха да изсече дърветата край къщата им. И през цялото това време едва ли си бяха разменили и десетина думи.

На дванадесети ноември следобед капитан Пендъртън излезе както обикновено. Бе прекарал тежък ден. Тази сутрин, докато стоеше пред черната дъска в класната стая и даваше пример за някакъв тактически проблем, внезапно изгуби паметта си. Засече по средата на едно изречение. Не само че напълно забрави всяка дума до края на лекцията, но дори и лицата на офицерите в стаята му се сториха непознати. В съзнанието си виждаше съвсем ясно само редник Уилямс — това бе всичко. Няколко минути стоя онемял, все още с тебешир в ръка. После намери самообладание и освободи класа. За щастие, когато това се случи, бе почти завършил лекцията.

Капитанът вървеше доста сковано по един от тротоарите, водещи към вътрешния двор. Този следобед времето бе великолепно. Във висините имаше мрачни буреносни облаци, но долу ниско, близо до хоризонта, небето бе все още чисто и слънцето грееше с нежен блясък. Капитанът размахваше ръце, които сякаш не се свиваха в лактите, забол очи във върховете на лъснатите си тесни обувки. Той вдигна поглед точно когато наближи пейката, където седеше редник Уилямс, и след като се взира в лицето му няколко секунди, пристъпи към него. Войникът се надигна бавно и застана мирно.

— Редник Уилямс — каза капитанът.

Войникът чакаше, но капитан Пендъртън не продължи. Той имаше намерение да порицае войника за нарушение на правилника за униформата. Като приближаваше, му се стори, че редник Уилямс е закопчал накриво куртката си. На пръв поглед войникът винаги изглеждаше като да не е в пълна униформа или сякаш е пропуснал някакъв важен елемент от нея. Но когато се изправиха лице в лице, капитан Пендъртън видя, че е изряден. Впечатлението за небрежна външност се дължеше на самото телосложение на войника, а не на никакво нарушение на военния правилник. Капитанът стоеше онемял и бездиханен пред младия мъж. В душата му се изливаше необуздана тирада от проклятия, гальовни слова, молби и ругатни. Но накрая се отдалечи все така безмълвно.

Надвисналите дъждовни облаци прокапаха едва когато капитан Пендъртън наближи дома си. Сега ръмеше спокоен зимен дъжд, който в началото връхлетя с гръмовитата сила на лятна буря. Когато закапаха първите едри капки, капитанът бе на двадесетина метра от дома си. Ако се затичаше, щеше да остане сух. Но той не ускори ленивия си ход дори когато шуртящият леден порой го окъпа. Като отвори входната врата, вече го втрисаше, а очите му горяха.

Щом долови дъха на приближаващия дъжд, редник Уилямс се прибра в казармите. Остана в общата дневна, докато дойде време за вечеря. После сред пищното изобилие в трапезарията бавно и спокойно се нахрани до насита. След това извади от шкафчето си пликче евтини бонбони асорти. Както си смучеше бонбонче с есенция от бяла ружа, отиде в тоалетната и там се сби. Когато влезе, всички седала бяха заети, с изключение на едно. Преди него имаше един войник, който в момента си закопчаваше панталоните. Но тъкмо когато мъжът се канеше да седне, редник Уилямс го блъсна грубо и се опита да го измести. Сбиха се и наоколо им се събра групичка зяпачи. Отначало редник Уилямс надделяваше, тъй като беше и пъргав, и силен. Докато се биеше, лицето му не издаваше усилие, нито гняв. Изражението му все още бе спокойно и само потта на челото и заслепените му очи издаваха напрежението на тази борба. Редник Уилямс притисна противника си тъй, че да не мръдне, и почти го беше победил, когато изведнъж сам се отказа. Изглежда, че напълно загуби интерес към боя и дори престана да се защитава. Здравата го напухаха. Противникът му яростно заудря главата му о циментовия под. Когато всичко свърши, той не можеше да се държи на крака и напусна тоалетната, без дори да използва седалото.

Това не бе първото сбиване, което редник Уилямс беше предизвиквал. През последните две седмици той оставаше всяка вечер в казармите и създаваше големи неприятности. Това беше нова черта от неговия характер, за която съквартирантите му и не подозираха. С часове стоеше мълчаливо в състояние на пълна апатия, след което изведнъж нанасяше непростима обида. Той вече не се разхождаше в гората. Нощем спеше зле и смущаваше другите, като мърмореше в съня си, измъчван от кошмари. Никой обаче не обръщаше внимание на странностите му. В казармата ставаха много по-чудати неща. Някакъв стар ефрейтор всяка вечер пишеше по едно писмо на Шърли Темпъл, което представляваше дневник на всичко, което е направил през деня, и сутрин преди закуска го пускаше. Друг един, с десет години служба зад гърба си, скочи от прозореца на третия етаж, защото някакъв приятел не му заел петдесет цента за бира. Един готвач от същата батарея си бе внушил, че има рак на езика, и никакви медицински опровержения не можеха да го разубедят. Стоеше пред огледалото, изплезил дълъг език, и нарочно гладуваше, тъй че съвсем бе измършавял.

След сбиването редник Уилямс отиде в спалното помещение и си легна. Пъхна пликчето с бонбоните под възглавницата си и впери поглед в тавана. Навън дъждът бе поутихнал и вече бе нощ. Рояк смътни мечти кръстосваха съзнанието му. Сети се за капитана, но само си представи няколко сцени без всякаква връзка и смисъл. За този млад войник от Юга офицерите принадлежаха към същата отвлечена категория като негрите — те имаха място в живота му, но той не ги считаше за хора. Но капитана приемаше с такъв фанатизъм, сякаш бе природна сила или природно явление. Поведението на капитана му се струваше необичайно, но той не го свързваше със себе си. И през ум не му минаваше да се замисли над това, както не би се замислил над бурята или увяхването на едно цвете.

Не бе приближавал до дома на капитан Пендъртън от нощта, когато лампата светна и той видя мургавата жена, която го гледаше от прага. Тогава го обзе сковаващ страх — но този ужас бе по-скоро физически, отколкото душевен, по-скоро неосъзнат, отколкото разбран. След като чу, че се затваря входната врата, той предпазливо надникна навън и видя, че пътят е свободен. Веднъж оказал се на безопасно място в гората, той се затича отчаяно с безшумна стъпка, въпреки че не съзнаваше от какво се бои. Но споменът за жената на капитана не го напускаше. Той сънуваше Лейди всяка нощ. Веднъж, скоро след като бе постъпил в армията, получи отравяне от птомаин и го изпратиха в болница. Щом някоя от сестрите се приближи до него, мисълта за лошата болест у жените го караше да потреперва под завивките и той страдаше с часове, вместо да ги помоли да му помогнат. Но той бе докоснал Лейди и вече не се страхуваше от тази болест. Всеки ден чистеше и оседлаваше Жар-птица и гледаше жената, докато се отдалечаваше, възседнала коня. Рано сутрин зимният въздух бръснеше и жената на капитана бе зачервена и бодра. Тя винаги подхвърляше на редник Уилямс някоя шега или дружелюбна дума, но той никога не я поглеждаше в очите, нито пък отговаряше на нейните закачки.

Когато мислеше за нея, не я свързваше с конюшните или с друго място на открито. За него тя бе винаги в стаята, където захласнато я бе наблюдавал нощем. Спомените му от тези нощи бяха изцяло сетивни: дебелият килим под краката му, копринената покривка, лекият дъх на парфюм. Меката опияняваща топлина на женска плът, тихият мрак, непознатата сладост в душата му и напрежението в тялото му, докато стоеше превит край нея. Веднъж вкусил тези изживявания, не можеше да ги забрави: в него се породи тъмен опияняваш копнеж, чието осъществяване бе неотменно като смъртта.

В полунощ дъждът спря. Лампите из казармите отдавна бяха угасени. Редник Уилямс не се бе съблякъл и когато престана да вали, той обу кецовете си и излезе. Като отиваше към къщата на капитана, мина по обичайния си маршрут покрай гората, обграждаща гарнизона. Но тази вечер нямаше луна и войникът вървеше много по-бързо от обикновено. На едно място се загуби и когато най-накрая стигна къщата на капитана, случи се премеждие. В тъмното пропадна в изкоп, който първо му заприлича на дълбока яма. Запали няколко клечки кибрит, за да се огледа, и видя, че е паднал в наскоро изкопана дупка. Къщата бе тъмна и войникът, изподраскан, кален и задъхан, почака няколко минути, преди да влезе. Досега той бе идвал всичко шест пъти. Този беше седмият и последен път.

Капитан Пендъртън стоеше до задния прозорец на спалнята си. Беше нагълтал три хапчета, но все още не можеше да заспи. Бе малко пийнал и леко замаян от приспивателното — но това бе всичко. Капитанът, който бе изключително чувствителен към лукса и придирчив в облеклото, нощем носеше най-груби дрехи. Сега бе сложил халат от груба черна вълна, който по-скоро подхождаше за наскоро овдовяла надзирателка в затвор. Пижамата му бе от някаква неизбелена материя, корава като брезент. Беше бос, въпреки че подът бе студен.

Капитанът се вслушваше в шепота на вятъра сред боровете, когато в нощта видя проблясване на пламък. Само за миг вятърът угаси светлината, но в тази секунда той видя едно лице. И това лице, осветено от пламъка на фона на тъмнината, го накара да затаи дъх. Напрягаше взор, но едва различаваше фигурата, която прекосяваше ливадата. Той се вкопчи в предницата на халата си и притисна гърди. Затвори очи и зачака.

Отначало не се чу никакъв звук. После той по-скоро почувства, отколкото чу предпазливите стъпки по стълбите. Вратата му бе открехната и през пролуката видя тъмен силует. Той прошепна нещо, но гласът му бе така съскащ и тих, че прозвуча като шепота на вятъра отвън.

Капитан Пендъртън чакаше. Със затворени очи изживяваше мигове на мъчително напрежение. После излезе в коридора и на фона на бледосивия прозорец в стаята на жена си видя този, когото търсеше. По-късно капитанът щеше да си каже, че точно в този миг е проумял всичко. Всъщност в момент, когато очакваш голям, но неизвестен удар, умът инстинктивно се подготвя, като веднага заличава способността за изненада. В такъв уязвим момент изплуват цял рояк полуотгатнати възможности и когато опасността вече е ясна, се появява чувството, че всичко е разбрано предварително по някакъв свръхестествен начин. Капитанът извади пистолета си от чекмеджето на нощната масичка, прекоси хола и светна лампата в стаята на жена си. Докато правеше това, в паметта му замъждукаха някакви смътни проблясъци — видя сянка на прозореца, чу звук в нощта. Каза си, че знае всичко, но какво е то, не би могъл да определи. Бе сигурен единствено, че това е краят.

Както бе приклекнал, войникът нямаше време да се надигне. Той запремига на светлината, но на лицето му не се четеше страх — то изразяваше замаяно раздразнение, като че ли го бяха обезпокоили непростимо. Капитанът бе добър стрелец и въпреки че стреля два пъти, в гърдите на войника остана само една рана…

Изстрелите от пистолета събудиха Лионора и тя се надигна в леглото. Но тъй като все още не се бе събудила напълно, гледаше, сякаш е зрител на някаква сцена в пиеса, на някаква ужасна трагедия, в която не е необходимо да повярва. Майор Лангдън почти веднага почука на задната врата и заизкачва бързо стълбите по чехли и халат. Капитанът се бе свлякъл до стената. В причудливия си груб халат приличаше на грохнал безпътен монах. Дори и мъртво, тялото на войника изглеждаше топло и блажено отпуснато като на заспало животно. Сериозното му лице бе непроменено, а обгорените му от слънцето ръце лежаха на килима с дланите нагоре, все едно че спеше.