Карсън Маккълърс
Отражения в златисто око (3)

Трета глава

Алисън Лангдън прекара мъчителна нощ. Още не беше заспала, когато слънцето изгря и екна утринна тръба. През тези дълги часове я връхлитаха най-различни зловещи мисли. А призори дори й се стори, всъщност почти бе сигурна, че видя как някой излезе от къщата на Пендъртънови и се скри в гората. После, малко след като най-сетне заспа, се събуди от страхотен шум. Облече набързо халата си, слезе долу и стана свидетел на скандално и нелепо зрелище. С ботуш в ръка, мъжът й гонеше Анаклето в кръг около масата. Бе по чорапи, но иначе в пълна униформа за съботната сутрешна проверка. Както тичаше, сабята се удряше о бедрото му. Щом я видяха, и двамата се заковаха на място. После Анаклето хукна да се скрие зад гърба й.

— Нарочно го направи! — кресна възмутено майорът. — Вече съм закъснял. Шестстотин души ме чакат. А виж, моля те, погледни какво ми носи!

Ботушите наистина бяха в окаян вид. Сякаш отгоре бяха натъркани с брашнена вода. Тя смъмри Анаклето и стоя край него, докато ги почисти хубаво, филипинецът плачеше жално, но Алис събра сили да не го утешава. Като свърши, Анаклето промърмори, че щял да избяга и да отвори магазин за платове в Квебек. Тя занесе лъснатите ботуши на мъжа си и му ги подаде, без да продума, но и без да го изпуска от поглед. После взе една книга и си легна, защото сърцето я приболя.

Анаклето й занесе кафе и след това отскочи с колата, до гарнизонния магазин да напазарува за неделя, по-късно сутринта, когато вече бе прочела книгата и гледаше през прозореца към слънчевото есенно небе, той отново се качи в стаята й. Беше весел и съвсем бе забравил кавгата заради ботушите. Стъкна голям огън в камината и после отвори горното чекмедже на скрина й, за да го подреди. Извади малка кристална запалка, която тя сама бе измайсторила от старинно шишенце за парфюм. Навремето тази дрънкулка му хареса толкова много, че Алисън му я подари още тогава. Ала той продължаваше да я държи при нейните вещи, за да има законно основание да отваря чекмеджето, когато си пожелае. Помоли я да му даде очилата си и дълго се взира в ленения шал върху шкафа. После с палеца и показалеца си хвана едно невидимо боклуче и внимателно го отнесе до кошчето за смет. Говореше си нещо, но тя не обърна внимание на брътвежа му.

Какво щеше да стане с Анаклето, когато тя умре? Тази мисъл непрекъснато я тревожеше. Разбира се, Морис й бе обещал никога да не го оставя в нищета. Но нима едно такова обещание щеше да важи, ако Морис се оженеше повторно, както и несъмнено щеше да направи? Спомни си времето, когато преди седем години на Филипините Анаклето дойде за първи път да й помага в домакинството. Какво тъжно и особено същество беше тогава! Другите момчета от прислугата така го тормозеха, че той вървеше по петите й по цял ден. Само някой да го погледнеше, избухваше в сълзи и започваше да кърши ръце. Беше на седемнадесет години, но умното му болнаво и уплашено лице имаше невинното изражение на десетгодишно дете. Когато започнаха да се стягат за връщане в Щатите, той я помоли да го вземе със себе си и Алисън се съгласи. Може би двамата, тя и Анаклето, щяха да намерят начин да преживеят заедно — но какво щеше да прави той, когато тя умре?

— Щастлив ли си, Анаклето? — попита го внезапно.

Малкият филипинец не обичаше да го безпокоят с неочаквани интимни въпроси.

— Да, разбира се — каза той, без да се замисля. — Когато вие сте добре.

Стаята блестеше, озарена от слънцето и огъня в камината. Тя наблюдаваше танцуващата пъстроцветна дъга върху една от стените, като с едно ухо слушаше тихия говор на Анаклето.

— Това, което най-трудно мога да проумея, е, че те знаят — казваше той. Анаклето често започваше разговор с някоя подобна неясна и загадъчна забележка и тя изчакваше да разбере за какво става въпрос. — Едва след като дълго време бях на служба при вас, наистина повярвах, че знаете. Сега го вярвам за всеки друг, освен за мистър Сергей Рахманинов.

Тя извърна лице към него.

— За какво говориш?

— Мадам Алисън — рече той, — наистина ли вярвате, че мистър Сергей Рахманинов знае за какво служи столът и че часовникът показва времето? И че ако си събуя обувката и го попитам: „Какво е това, мистър Сергей Рахманинов?“, той ще отговори като всеки друг: „Но, Анаклето, това е обувка“. Аз самият трудно мога да го повярвам.

Рециталът на Рахманинов бе последният концерт, който бяха чули, и следователно от гледна точка на Анаклето — най-добрият. Самата тя не обичаше препълнените зали и предпочиташе да харчи пари за грамофонни плочи, но бе приятно от време на време да се откъснат от гарнизона, а и тези пътувания бяха радостта в живота на Анаклето. И колко беше възторжен, че ще спят в хотел, което бе огромно удоволствие за него.

— Няма ли да ви е по-удобно, ако ви бухна възглавниците? — попита Анаклето.

А вечерята след този последен концерт! Анаклето гордо пристъпяше след нея в ресторанта на хотела, издокаран в оранжевото си велурено сако. Когато дойде негов ред да поръчва, той вдигна менюто до носа си, а сетне стисна очи. За учудване на сервитьора негър Анаклето даде поръчката си на френски. И въпреки че я напуши смях, тя се овладя и започна да превежда след него с най-голяма сериозност, сякаш му беше гувернантка или компаньонка. Поради слабия му френски, вечерята, която поръча, бе доста необичайна. Беше я взел от урока си в учебника — Le Jardin Potager^[1] — и се състоеше от зеле, зелен фасул и моркови. Така че когато по собствена инициатива тя му поръча пиле, Анаклето за миг отвори очи точно колкото да я погледне мило и безкрайно признателно. Сервитьорите в бели жакети се налепиха като мухи около този чудат екземпляр, а Анаклето бе толкова захласнат, че не можа да вкуси нищо.

— Какво ще кажеш да послушаме малко музика — предложи Алисън. — Брамс, Квартет в сол мажор.

— Fameux^[2] — каза Анаклето.

Той постави първата плоча и седна да слуша върху табуретка до огъня. Още не бе завършил встъпителният пасаж — чудесният диалог между пианото и струнните инструменти, когато на вратата се почука. Анаклето разговаря с някого в хола, отново затвори вратата и изключи грамофона.

— Мисис Пендъртън — прошепна той, като вдигна вежди.

— Знаех си, че мога да чукам на вратата до второто пришествие и никой да не ме чуе от тази музика — каза Лионора, влизайки в стаята. Тръсна се така тежко в края на леглото, че едва не скъса пружината. После, сетила се, че Алисън не е добре, Лионора се престори, че също й е зле, защото смяташе, че така е редно в стаята на болен.

— Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш тази вечер?

— Къде?

— Боже мой, Алисън! Ами на вечерята, която давам. От три дни се бъхтя като негър да приготвя всичко. Такъв прием давам само два пъти в годината.

— Разбира се — каза Алисън. За миг просто забравих.

— Слушай — каза Лионора и розовото й свежо лице изведнъж грейна възторжено. — Така ми се иска да ми видиш кухнята още сега. Ето как ще бъде. Ще сложа всички блюда на масата в трапезарията и гостите просто ще минават и ще си сервират. Ще има два свински бута, голяма пуйка, пържено пиле, нарязан студен врат, печени свински ребърца и най-различни салати — с маринован лук, маслини и репички. Ще се поднасят и топли кифлички и соленки със сирене. Купата за пунш ще е в ъгъла, а за онези, които предпочитат да пият алкохола чист, на бюфета ще има два галона „Кентъки Бърбън“, един галон ръжено уиски и един галон шотландско. Ще дойде и музикант от града да свири на акордеон…

— Но кой, за бога, ще изяде толкова много храна? — попита Алисън, почувствала, че й се повдига.

— Цялата женска тайфа — каза въодушевено Лионора. — Обадих се на всички, като се започне с жената на Стария бонбон.

Лионора наричаше Стария бонбон, началника на гарнизона и дори към него се обръщаше така. Както с всички мъже, така и с генерала Лионора се държеше нежно и кокетно и той като повечето офицери в гарнизона доста често беше гост на трапезата й. Жената на генерала беше дебела, мудна и доста превзета.

— Една от причините да дойда тук тази сутрин — каза Лионора — е да разбера дали ще може Анаклето да разлива пунша.

— С радост ще ти помогне — отговори Алисън вместо него.

Анаклето, който стоеше на входа, съвсем не изглеждаше възхитен от молбата. Той хвърли укорителен поглед към Алисън и слезе долу да приготви обеда.

— Двамата братя на Сузи ще помагат в кухнята. Боже мой, колко много яде тази тълпа! Никога не съм виждала такова нещо. Ние…

— Между другото — каза Алисън — Сузи омъжена ли е?

— Не, за бога! Тя не иска да има нищо общо с мъже. Изнасилили са я, когато е била на четиринадесет години, и оттогава не може да го забрави. Защо ме питаш?

— Просто ми е чудно, понеже съм почти сигурна, че снощи много късно видях някой да влиза у вас през задния вход, а после излезе чак призори.

— Привидяло ти се е — успокои я Лионора. Тя мислеше, че Алисън не е с всичкия си, и не вярваше на нито една нейна дума.

— Може и тъй да е.

Лионора се отегчи и вече й се щеше да тръгва, но смяташе, че отидеш ли на гости у съседи, трябва да останеш поне час, тъй че самоотвержено продължаваше да стои при Алисън. Въздъхна и пак се престори, че й е зле. Когато не се разсейваше с мисли за ядене и спорт, тя решаваше, че в една болнична стая най-подходящата тема за разговор са други видове болести. Като всички посредствени и глупави хора Лионора имаше предпочитание към ужасите и страхотиите, които можеше да разнищва с часове наред, както и да ги забравя с едно помахване. Репертоарът й от трагични случаи се състоеше най-вече от жестоки спортни злополуки.

— Разказах ли ти за онова тринадесетгодишно момиче, което тръгна с нас на лов за лисици да ни води кучетата и взе, че си строши врата?

— Да, Лионора — рече Алисън, като се мъчеше да не покаже раздразнението си. — Пет пъти ми го разказа до най-малки подробности.

— Изнервяш ли се от такива неща?

— Много.

— Хм — измънка Лионора, но никак не се смути от хладния отговор на Алисън. Спокойно запали цигара. — Не ги слушай, като ти разправят, че така се ловят лисици. Аз да ти кажа, защото съм опитала и по двата начина. Слушай, Алисън… — Докато говореше, тя кривеше устни в старанието си да изрича ясно думите, възприела насърчителен тон. — Знаеш ли как се ловят опосуми?

Алисън кимна и изопна завивката си.

— Подгонваш ги на някое дърво.

— Ходиш пеша, а не на кон — каза Лионора. — Така се ловят и лисици, а този мой чичо си има една колиба в планината и ние с братята ми често се вдигахме и хайде при него. Някоя студена вечер след залез-слънце пет-шестима тръгвахме с кучетата. Едно негърче подтичваше след нас с тубичка хубаво отлежало уиски на гръб. Случваше се, обикаляме планината по цяла нощ да преследваме някоя лисица. Ей богу, не мога да ти го опиша. Едно чувство… — Лионора дори сега го изпитваше, но не намираше още думи да го изрази. — След това в шест часа пийвахме за последно и закусвахме. Боже господи! Всички казваха, че чичо ми е особняк, но пък какви угощения ни нравеше. След лов ни чакаше маса, отрупана с хайвер, шунка на скара, пържено пиле, бисквити колкото човешка длан…

Когато Лионора най-после си отиде, Алисън не знаеше дали да се смее, или да плаче тя направи и едното, и другото доста истерично. Анаклето дойде при нея и внимателно изопна нагънатата завивка в края на леглото, където бе седяла Лионора.

— Анаклето, аз ще се разведа с майора — заяви Алисън неочаквано, щом престана да се смее. — Ще му го кажа довечера.

От изражението на Анаклето не можа да разбере дали това го изненада, или не. Той помълча малко и после попита:

— А къде ще идем след това, мадам Алисън?

През съзнанието й преминаха безбройните планове, които бе кроила в безсънните нощи — да преподава латински в някой университетски град, да ловят скариди или Анаклето да слугува някъде, докато тя шие чаршафи за някой пансион, — но само каза:

— Още не съм решила.

— Чудя се каза замислено Анаклето — какво ли ще правят Пендъртънови в такъв случай.

— Няма какво да се чудиш, защото това не е наша работа.

Дребното лице на Анаклето бе мрачно и угрижено. Стоеше край леглото й, опрял ръка на таблата. Тя чувстваше, че иска да я пита още нещо. Погледна го и зачака. Най-накрая Анаклето рече с надежда в гласа:

— Мислите ли, че ще можем да живеем в хотел?

 

 

Следобед капитан Пендъртън както обикновено отиде в конюшните да поязди. Редник Уилямс още не беше си тръгнал, въпреки че този ден нарядът му свършваше в четири. Без да поглежда младия войник, капитанът му каза с надменен заповеднически глас:

— Оседлай Жар-птица, коня на мисис Пендъртън.

Редник Уилямс стоеше, без да помръдне, вторачил очи в бледото напрегнато лице на капитана.

— Какво каза капитанът?

— Жар-птица — повтори капитанът, — коня на мисис Пендъртън.

Заповедта бе необичайна. Досега капитан Пендъртън бе яздил Жар-птица три пъти, и то само когато и жена му беше с него. Той нямаше собствен кон и ползваше конете на гарнизона. Докато чакаше в двора, капитанът нервно подръпваше пръстите на ръкавиците си. После, като изведоха Жар-птица, не остана доволен: редник Уилямс бе сложил плоското седло на мисис Пендъртън, английски тип, а капитанът предпочиташе военно седло. Докато войникът изпълни заръката му, той погледна в кръглите виолетови очи на коня и там видя ясното отражение на собственото си уплашено лице. Редник Уилямс държеше поводите, докато капитанът се намести. Седеше напрегнат със стиснати челюсти, а коленете му отчаяно се притискаха към седлото. Войникът все още стоеше до него, хванал поводите. След малко капитанът каза:

— Е, редник, нали виждаш, че вече съм седнал. Пускай!

Редник Уилямс отстъпи няколко крачки. Капитанът здраво стисна юздите и стегна бедрата си. Конят не помръдна. Не се вдигна на задни крака, нито опъна мундщука, както правеше всяка сутрин, когато беше с мисис Пендъртън, а кротко зачака сигнал за тръгване.

Когато капитанът разбра това, оживи се от внезапно злорадство. „А — помисли си той, — сломила му е нрава, както си знаех!“ Заби токове в корема на коня и го плесна с късия плетен камшик. Препуснаха в галоп по яздитната алея.

 

 

Беше чудесен слънчев следобед. Въздухът беше свеж с горчиво-сладък дъх на бор и гниещи листа. На просторното синьо небе не се виждаше нито един облак. Конят, който този ден не бе язден, изглежда, се опияняваше от удоволствието да препуска на воля. Както повечето коне, трудно можеше да го обуздаеш, ако отпуснеш юздите веднага щом излезе от заграденото пасбище. Капитанът знаеше това. Ето защо следващото му действие бе доста странно. Те изминаха в ритмичен галоп може би три четвърти миля, когато внезапно, без предварително да поопъне юздите, капитанът спря коня. Дръпна ги толкова рязко и ненадейно, че Жар-птица загуби равновесие, отстъпи тромаво встрани и се изправи на задни крака. След това се закова на място, учуден, но покорен. Капитанът остана много доволен.

Реши да опита отново: отпусна юздите на Жар-птица точно колкото животното да почувства радостта от свободата и след това го спря без предупреждение. Такова поведение не бе ново за него. В живота често си бе налагал тайни и странни покаяния, които трудно би обяснил на някого.

Третия път конят спря както обикновено, но в този момент се случи нещо, което така разтревожи капитана, че цялото му задоволство мигом се изпари. Както стояха неподвижно сами на пътеката, конят бавно обърна глава и го погледна в очите. После сниши главата си до земята с прилепнали уши.

Изведнъж капитанът почувства, че конят ще го хвърли, и не само ще го хвърли, но и ще го убие. Той винаги се бе страхувал от коне и яздеше само защото така бе прието и защото това бе още един начин да се самоизмъчва. Бе пожелал да смени удобното седло на жена си с тежкото военно седло, защото в случай на опасност можеше да се хване за високия му преден лък. Сега стоеше скован, като се опитваше да се държи едновременно за седлото и за юздите. Облада го внезапен страх и той се предаде предварително — извади краката си от стремената, вдигна ръце към лицето си и се озърна да види къде ще падне. Тази слабост обаче трая само няколко секунди. Като разбра, че конят все пак няма да го хвърли, обзе го небивало тържество. Отново се впуснаха в галоп.

Пътеката водеше право нагоре, като пресичаше гората. Наближиха отвесната скала, от която пред погледа се откриваше цялото бранище. В далечината зелената борова гора се открояваше като тъмна линия на фона на ведрото есенно небе. Поразен от красотата на гледката, на капитана му се прииска да спре за момент и дръпна юздите. Но ето че стана нещо съвсем неочаквано — нещо, което можеше да му струва живота. Те все още препускаха вихрено, когато стигнаха края на скалата. В този момент съвсем ненадейно с демонична скорост конят свърна наляво и се хвърли по склона на насипа.

Капитанът бе така зашеметен, че се изхлузи от седлото и полетя напред върху шията на коня, а краката му увиснаха извън стремената. Ала успя някак да се задържи. Като се вкопчи с едната си ръка в гривата, а с другата стискаше юздите, той се намести обратно на седлото. Това бе всичко, което можа да направи. Яздеха с такава шеметна скорост, че когато отвори очи, му се зави свят. Не можеше да се задържи здраво на седлото, за да управлява юздите. В един съдбоносен момент осъзна, че дори да можеше, нямаше сили да спре този кон. Всеки мускул, всеки нерв на тялото му бе съсредоточен в една цел — да се задържи на него. Също като баща си — знаменития състезателен кон Жар-птица летеше по широката открита морава, отделяща скалата от гората. На слънцето тревата блестеше в бронзово и червено. Изведнъж капитанът почувства, че потъва в зелен полумрак, и разбра, че са влезли в гората по някаква тясна пътечка. Дори когато напусна откритото пространство, конят продължи да се носи вихрено напред. Зашеметен, капитанът се беше свил на гърба му. Някакъв трън от един храст раздра, лявата му буза. Не усети болка, но ясно видя горещата алена кръв, която закапа по ръката му. Сниши се така, че дясната половина на лицето му се долепи до късата остра козина на Жар-птица. Вкопчил се отчаяно в гривата, юздите и предния лък на седлото, той не смееше да повдигне глава от страх да не се блъсне в някой клон.

В съзнанието му се бяха набили няколко думи, които треперещите му устни оформиха беззвучно, тъй като не му бе останал дъх дори за шепот: „С мене е свършено“.

Но загубил надежда за живот, капитанът внезапно се съживи. Обзе го необуздана радост. Никога преди не бе изпитвал такова чувство, връхлетяло го тъй неочаквано, както преди малко страхът, че конят ще го хвърли. Очите му бяха безжизнени и полупритворени като в унес, но изведнъж започна да вижда така, както никога преди. Светът бе един калейдоскоп и бързолетните гледки, които съзираше, проникваха в него чрез всичките му сетива. Изваяно цветенце заничаше измежду листата, сияйно бяло. Бодлива борова шишарка, птица, литнала в синьото ветровито небе, огнен сноп слънчева светлина, прорязал зеления сумрак капитанът сякаш за първи път в живота си виждаше всичко това. Усещаше хладния свеж въздух, удивяваше се на собственото си напрегнато тяло, на разтуптяното си сърце, на чудото от кръв, мускули, нерви и кости. Вече не изпитваше боязън — беше се извисил до онзи рядък връх на съзнанието, където мистикът чувства, че той и земята са се слели в едно. Както се бе вкопчил с ръце и крака в неудържимата хала, по разкървавените му устни се плъзна усмивка на блажен захлас.

Капитанът тъй и не разбра колко трая лудешкият бяг. Накрая само осъзна, че са излезли от гората и препускат през полето. Стори му се, че с крайчеца на окото си зърна човек, легнал на припек върху една скала, а до него пасеше кон. Това не го учуди и той начаса забрави гледката. Сега, когато отново бяха влезли в гората, усещаше само, че силите напускат коня. Обзет от панически страх, капитанът си помисли: „Ето сега всичко ще свърши“.

Изтощеният кон премина в тръс и накрая спря. Капитанът се понадигна на седлото и се огледа. С поводите шляпна по главата Жар-птица, който пристъпи тежко още веднъж-дваж. Оттам нататък не можа да го помръдне. Разтреперан, той скочи на земята. С бавни, заучени движения завърза коня за едно дърво. После откърти дълга вейка и със сетни сили ожесточено зашиба по гърба му, набразден и потъмнял от вадички пот. Отначало запъхтяното животно затъпка неспокойно около дървото. Капитанът продължаваше да го удря. Накрая то спря и не помръдна, само изпръхтя на пресекулки. Килимът от борови иглички подгизна от леещата се пот. Главата му висеше отпуснато. Капитанът захвърли вейката. Целият бе изцапан с кръв, а от триенето с острата козини лицето и шията му се бяха обринали. Яростта му не стихваше, а едва се държеше на крака от изтощение. Свлече се на земята някак особено сгърчен, покри главата си е ръце и силно захлипа. Приличаше на счупена кукла, захвърлена тук, в гората.

За миг изгуби съзнание. После, когато се опомни, пред очите му се заредиха видения от миналото. Виждаше преживените години, както човек вижда трептящите отражения в дъното на кладенец. Спомни си детството. Бяха го отгледали пет лели — стари моми. Лелите му бяха добродушни; озлобяваха се единствено когато оставаха насаме. Смееха се много и непрестанно устройваха обеди сред природата, шумни излети и неделни вечери, на които канеха други стари моми. Въпреки това използваха момчето като опорна точка, за да могат по-лесно да повдигнат тежкия си кръст. Капитанът така и не почувства истинската обич. Лелите му го обсипваха със сантиментални излияния и тъй като не познаваше други разменни средства, той им се отплащаше със същата фалшива монета. Освен това беше южняк и лелите му не допуснаха да забрави потеклото си. По майчина линия бе потомък на хугеноти, които напуснали Франция през седемнадесети век, живели в Хаити до голямото въстание, а после, преди Гражданската война, дошли в Джорджия и станали плантатори. Неговото съществуване се предшествуваше от варварско величие, богатство и семейна гордост. Но сегашното поколение не бе постигнало кой знае колко: единственият друг мъж в рода, първи братовчед на капитана, бе полицай в град Нашвил. И тъй като капитанът бе голям сноб и му липсваха истински достойнства, той само превъзнасяше едно безвъзвратно минало.

Риеше с крака в боровите иглички и надаваше тънък вой, който отекваше пронизително из гората. После легна и утихна. Странното чувство, което от известно време го безпокоеше, изведнъж се изостри. Бе сигурен, че наблизо има някой. С мъка се обърна по гръб.

В първия миг не повярва на очите си. На два метра от него, облегнат на един дъб, стоеше младият войник, чието лице капитанът ненавиждаше: стоеше и го гледаше. Беше съвсем гол. Стройното му тяло лъщеше на превалящото слънце. Той наблюдаваше капитана с блуждаещ безучастен поглед, сякаш разглеждаше някакво насекомо, каквото никога преди това не бе виждал. Втрещен от изненада, капитанът не можа да помръдне. Опита се да изрече нещо, но от гърлото му се изтръгна само задавено хъркане. Както го гледаше, войникът отмести погледа си към коня. Жар-птица бе все още плувнал в пот. На задницата му личаха червени подутини. За един следобед се бе превърнал от чистокръвен кон в кранта.

Капитанът лежеше между войника и коня. Голият мъж не си направи труда да заобиколи простряното тяло. Отлепи се от дървото и леко прекрачи офицера. Капитанът зърна отблизо голото стъпало на младия войник — то бе нежно и изящно, с висока дъга, замрежена от сини вени. Войникът отвърза коня и гальовно сложи длан на муцуната му. После, без да погледне капитана, поведе коня към гъстата гора.

Всичко стана толкова бързо, че капитанът не успя дори да се надигне, нито да издаде звук. Отначало бе само стъписан. Пред очите му бяха чистите извивки на младото тяло. Сетне нададе нечленоразделен вик, ала не получи отговор. Обзе го ярост. Изпита към войника омраза, която буйно избликна в него като радостта от вихрения бяг на Жар-птица. Всички унижения, цялата завист и страховете в живота му намериха отдушник в този бушуващ гняв. Залитайки, стана на крака и тръгна напосоки през гората, над която вече се спускаше здрач.

Не знаеше къде се намира, нито колко е далеч от гарнизона. Главата му гъмжеше от коварни планове как да причини страдание на войника. В дъното на душата си чувстваше, че тази омраза, страстна като любов, ще го съпътства до края на живота му.

Лута се дълго време и тъкмо когато съвсем притъмня, се озова на една позната пътека.

 

 

В седем часа у Пендъртънови започнаха да прииждат хора и след половин час предните стаи се изпълниха. Лионора, величествена в дълга рокля от кремаво кадифе, посрещаше гостите сама. А на въпросите защо отсъства домакинът отговаряше, че не знае къде се е дянал, току-виж, е избягал от къщи. Всички се смееха и повтаряха думите й — представяха си как капитанът се влачи тежко с тояга на рамото и червен вързоп, пълен с книжата му. След езда имал намерение да отиде в града и сигурно бил закъсал с колата по пътя.

Дългата маса в трапезарията бе пищно отрупана и непрекъснато се зареждаше. Въздухът бе така гъст от миризмата на шунка, свински ребра и уиски, че на човек му се струваше, че може да го яде с лъжица. От дневната долитаха звуци на акордеон и от време на време се разнасяше фалшива песен на няколко гласа. Бюфетът, изглежда, бе най-веселото място. С преиграно сериозна физиономия Анаклето скъпернически наливаше до половина чашите с пунш, като доста се помайваше. А щом забеляза лейтенант Уайнчек, който стоеше сам близо до входната врата, в продължение на четвърт час измъкваше всяка черешка и всяко парченце ананас, след което остави цяла дузина офицери да чакат, за да поднесе тази отбрана купа на стария лейтенант. Разговорите бяха така оживени, че бе невъзможно да се следва някаква нишка на мисълта. Говореха за новите средства, отпуснати от правителството за армията. Носеха се слухове за неотдавнашно самоубийство. Озъртайки се да не би майор Лангдън да е наблизо, гостите си пошушваха един на друг шегата, че малкият филипинец грижливо парфюмирал урината на мисис Лангдън, преди да я занесе в болницата за изследване. Задръстването започна да придобива застрашителни размери. Една плодова пита, паднала незабелязано от чинията, оплеска стълбището чак до средата.

Лионора бе в превъзходно настроение. На всеки подхвърляше по нещо закачливо, а полковника на интендантството, неин стар любимец, потупа по голото теме. Веднъж излезе от хола, за да занесе лично нещо за писане на младия акордеонист от града.

— Боже, какъв талант има това момче! Та той може да изсвири всичко, което му затананикате! Всичко!

— Наистина чудесно! — съгласи се майор Лангдън, като огледа струпалите се наоколо. — Жена ми си пада по класическата музика — Бах и тям подобни. Но на мене ми призлява от такива. Нека да чуем „Валсът на веселата вдовица“. Ето каква музика ми харесва — мелодична!

С плавния валс, както и с пристигането на генерала врявата поутихна. Лионора така се забавляваше, че едва след осем часа започна да се безпокои за мъжа си. Повечето от гостите вече бяха озадачени от продължителното отсъствие на домакина. Появи се дори оживяващото предчувствие, че нещо се е случило или се готви някакъв неочакван скандал. Така че дори и най-рано дошлите, изглежда, щяха да останат много по-дълго от обичайното време за такова събиране — къщата бе така претъпкана, че за да се отиде от една стая в друга, се изискваше тънък усет за стратегия.

Междувременно капитан Пендъртън заедно със сержанта, който отговаряше за конюшните, чакаха в началото на яздитната алея с ветроупорен фенер. Капитанът пристигна в гарнизона дълго след мръкване, като каза, че конят му го хвърлил и побягнал. Надяваха се, че Жар-птица ще успее да се върне. Капитанът изми нараненото си лице, цялото в червени обриви, и след това отиде с колата в болницата, където зашиха бузата му с три шева. Но вкъщи не смееше да се върне. Не само че му липсваше кураж да се появи пред Лионора, докато конят не е в конюшнята; истинската причина бе, че чакаше човека, когото мразеше. Нощта бе мека и ясна; наближаваше полунощ.

В девет часа в далечината се чу конски тропот, който приближаваше бавно. Скоро се появиха и изтощените призрачни фигури на редник Уилямс и двата коня. Войникът ги водеше за юздите. Като примигваше, той се приближи до фенера. Погледна капитана с такова особено изражение на издълженото си лице, та сержантът почувства, че го втриса. Не знаеше как да го изтълкува и остави капитана сам да се оправя с положението. Той мълчеше, но клепачите му играеха, а стиснатите му устни потреперваха.

Капитанът последва редник Уилямс в конюшнята. Младият войник даде на конете ярма и взе да ги чеше безмълвно, а капитанът стоеше край яслата и го наблюдаваше. Гледаше фините сръчни ръце и нежната закръгленост на врата му. Обзе го чувство на отвращение и възхита — сякаш той и младият войник се бореха голи, плът до плът, на живот и смърт. Капитанът почувства такава слабост в напрегнатите си мускули, че едва успяваше да се задържи на крака. Под играещите клепачи, очите му горяха като сини пламъци. Войникът кротко свърши работата си и излезе от конюшнята. Капитанът го последва и се спря, като наблюдаваше как изчезва в нощта. Не бяха си разменили нито дума.

Чак когато се качи в колата си, капитанът се сети, че у дома има гости.

Анаклето се прибра вкъщи едва късно вечерта. Той застана пред стаята на Алисън с позеленяло измъчено лице, тъй като тълпите го уморяваха.

— Ех — каза той философски, — светът се задушава от твърде много хора.

Ала от блясъка в очите му Алисън долови, че нещо се е случило. Той влезе в нейната баня и запретна ръкавите на жълтата ленена риза, за да измие ръцете си.

— Лейтенант Уайнчек дойде ли да ви види?

— Да, постоя доста време.

Лейтенантът изглеждаше унил. Тя го изпрати да вземе отдолу бутилка шери. След като изпиха виното, той седна край леглото й с кутия шах върху коленете си и изиграха една партия на руска банка. Тя осъзна доста късно, че е било нетактично от нейна страна да предложи тази игра, тъй като лейтенантът едва разпознаваше картите, но се опитваше да скрие неумението си от нея. — Току-що е научил, че медицинската комисия не го одобрява — каза тя. — И скоро ще му дадат документите за пенсиониране.

— Ц-ц-ц? Колко жалко! — рече Анаклето и после добави: — Но всъщност на негово място щях да се радвам.

 

 

Този следобед докторът й бе предписал нова рецепта и в огледалото на банята тя видя как Анаклето внимателно разглежда шишенцето, а после го близва, преди да й отмери дозата. Ако се съдеше по изражението на лицето му, никак не бе очарован от вкуса му. Но като влезе в стаята, той се усмихна лъчезарно.

— Никога не сте били на такова събиране — каза той. — Какво страхотно съзвездие!

— Премеждие, Анаклето!

— Във всеки случай ужасна бъркотия. Самият капитан Пендъртън дойде с два часа закъснение. А като влезе, изглеждаше тъй, все едно го е газила мечка. Конят му го хвърлил в някакви къпинови храсталаци и побягнал. Да бяхте видели лицето му!

— Има ли нещо счупено?

— На мене ми се струваше, че си е счупил гръбнака — каза Анаклето не без известно злорадство. — Но явно е издръжлив — качи се горе, облече се официално и се опита да покаже, че нищо му няма. Всички си бяха отишли вече, с изключение на майора и на русия полковник, чиято съпруга прилича на мека жена.

— Анаклето! — каза тя с укор.

Анаклето няколко пъти бе повторил „мека жена“, преди тя да схване значението. Отначало си помисли, че това сигурно е някаква местна дума, и чак по-късно се сети, че иска да каже „лека жена“.

Анаклето сви рамене и после рязко се обърна към нея, целият зачервен.

— Мразя хората! — рече той задъхано. — На вечерята някой пусна тази шега, без да види, че съм наблизо. Беше толкова вулгарна и обидна. И не е истина!

— За какво говориш?

— Не мога да я повторя пред вас.

— Е, забрави я тогава — каза Алисън. — Иди да си легнеш и се наспи добре.

Избухването на Анаклето я разтревожи. Струваше й се, че тя също ненавижда хората. Всеки един от тези, които познаваше от последните пет години, бе в известна степен негодник… всеки, освен Уайнчек и, разбира се, Анаклето и малката Катрин. Морис Лангдън, с присъщата му грубост, бе толкова глупав и безсърдечен! Лионора беше направо животно. А крадливият Уелдън Пендъртън дълбоко в душата си бе безнадеждно покварен. Каква сган! Тя ненавиждаше дори себе си. Ако не беше това жалко отлагане и ако имаше капка гордост, тя и Анаклето нямаше да се тук тази вечер.

Алисън обърна лице към прозореца и се взря в тъмнината. Беше задухал вятър и долу един отворен капак на прозорец се удряше в стената на къщата. Угаси лампата, за да вижда навън. Тази вечер съзвездието Орион бе удивително ярко и чисто. Върхарите на дърветата се полюляваха от вятъра като тъмни вълни. В този момент тя погледна надолу към къщата на Пендъртънови и видя човека, който отново бе застанал досами гората. Самият той не се виждаше от дърветата, но сянката му ясно се открояваше върху тревата на поляната. Не можеше да го разпознае, но сега бе сигурна, че там се крие мъж. Тя стоя и гледа десет минути, двадесет минути, половин час. Той не помръдна. Това й въздейства така зловещо, че започна да се бои да не полудее. Затвори очи и започна да брои през седем до двеста и осемдесет. А когато ги отвори, сянката вече я нямаше.

Мъжът й почука на вратата. Като не получи отговор, внимателно завъртя топката на бравата и надникна вътре.

— Спиш ли, скъпа? — попита той така високо, че да събуди и глухите.

— Да — каза тя ядно. — Непробудно.

Озадачен, майорът се почуди дали да затвори вратата, или да влезе. Докато той прекосяваше стаята, Алисън усети, че у Лионора дълго е висял пред бюфета с напитките.

— Утре ще ти съобщя нещо — каза тя. — Би трябвало да се досещаш какво е. Така че се приготви.

— Нямам представа — каза безпомощно майорът. — Сбъркал ли съм нещо? — За миг се замисли. — Само че ако искаш пари за някоя прищявка, да знаеш, че нямам, Алисън. Загубих при облог за футболен мач, а и храната на коня… — Вратата се затвори внимателно.

Минаваше полунощ и тя отново беше сама. Часовете от полунощ до разсъмване винаги бяха най-кошмарни. Ако някога споделяше с Морис, че изобщо не е мигвала, той, разбира се, не й вярваше, че е болна. Преди четири години, когато за първи път здравето й се влоши, той се разтревожи от състоянието й. Но тъй като бедите се заредиха една след друга — емпиема, бъбреци, а сега и сърцето, — започна да се дразни и накрая престана да й вярва. Смяташе, че това са хипохондрични преструвки, които тя използва, за да се изплъзне от задълженията си — с две думи, от редовното спортуване и от посрещането на гости, а той държеше на тези неща. По същия начин много по-разумно е на настоятелна домакиня да се даде само едно категорично извинение, защото, ако почнете да отклонявате поканата с най-различни причини, колкото и да са убедителни, тя няма да ви повярва. Алисън чуваше как мъжът й се разхожда в стаята си отсреща и води дълъг дидактичен разговор сам със себе си. Тя светна нощната лампа и зачете.

Изведнъж в два часа най-ненадейно й се стори, че тази нощ ще умре. Седеше в леглото, подпряна на възглавници — млада жена с преждевременно застаряло и изострено лице, — и очите й шареха неспокойно от единия към другия ъгъл на стаята. Движеше главата си по странен начин, като повдигаше брадичка нагоре и настрани, сякаш нещо я давеше. Притихналата стая й се струваше изпълнена с дразнещи звуци. Кранчето на тоалетната капеше. Старинният часовник с махало и изрисувани върху стъклото бели и златни лебеди досадно тиктакаше от полицата на камината. Но най-много я измъчваше туптенето на собственото й сърце, шум, който заглушаваше всички други. В душата й се надигаше смут. Сърцето й биеше неравномерно — известно време сякаш препускаше, след това скачаше и после се блъсваше глухо в гърдите й с такава сила, която я разтърсваше пяла. С бавни, внимателни движения отвори чекмеджето на нощната масичка и извади плетката си. „Трябва да си мисля за нещо приятно“ — каза си тя благоразумно.

Спомни си най-щастливото време в своя живот. Беше на двадесет и една години и в продължение на девет месеца се опитваше да набие в главите на ученичките от пансиона нещо от Цицерон и Вергилий. После, когато дойде ваканцията, тя се озова в Ню Йорк с двеста долара в портмонето си. Качи се на един автобус, който пътуваше на север, без да има представа къде отива. Някъде във Върмонт спряха в едно селище, което й хареса, и тя слезе от автобуса. След няколко дни намери една виличка в гората и я нае. Със себе си бе взела своя котарак Петрониус, но още преди края на лятото бе принудена да сложи на името му окончание за женски род, защото най-неочаквано се окоти. Няколко бездомни кучета се завъртяха около тях и веднъж в седмицата тя слизаше в селището да купи консерви за котките, кучета и за себе си. Всеки ден от това чудесно лято сутрин и вечер ядеше от любимите си храни — фасул с месо, сухар и чай. Следобед цепеше дърва за огрев, а вечер сядаше в кухнята с крака върху печката и четеше или си пееше на висок глас.

Бледите напукани устни на Алисън шептяха нещо и тя се взираше съсредоточено в долната част на леглото. После внезапно изпусна плетката си и престана да диша. Сърцето й спря да бие. В стаята бе тихо като в гроб и тя чакаше с отворена уста, прилепила буза на възглавницата. Бе ужасена, но когато понечи да извика, да разцепи тази тишина, от устата й не излезе звук.

На вратата се почука, но тя не чу нищо. В продължение на няколко секунди дори не разбра, че Анаклето е влязъл в стаята и държи ръката й. След вкаменяваща неподвижност (сигурно бе продължила повече от минута) сърцето й биеше отново: гънките на нощницата леко потрепваха на гърдите й.

— Зле ли ви е? — попита Анаклето с бодър, окуражаващ глас. Но като я погледна, на лицето му бе изписан същият ужас.

— Така се изплаших — каза тя. — Случило ли се е нещо?

— Нищо. Но не гледайте така. — Той извади носна кърпа от джоба на ризата си и я потопи в чаша с вода да намокри челото й. — Ще сляза долу да си взема боите и ще стоя с вас, докато заспите.

Заедно с акварелните си бои той донесе поднос с две чаши гореща какаова напитка. Стъкна огън и сложи масичка за карти пред камината. Присъствието му бе така успокояващо, че й идеше да се разплаче от облекчение. След като й даде подноса, той се настани до масичката и започна с удоволствие да пие горещата смес на бавни глътчици. Това бе едно от нещата, които тя най-много харесваше у Анаклето — умееше да превърне почти всичко в празник. Държеше се така, сякаш не от любезност е напуснал леглото си посред нощ да будува с една болна жена, а като че ли двамата по свое собствено желание са избрали тъкмо този час за прекрасно увеселение. Когато трябваше да вършат нещо по задължение или необходимост, след това той неизменно успяваше да измисли някакво развлечение. И сега седеше с бяла салфетка върху кръстосаните си колене, като отпиваше от чашата с такава церемониалност, сякаш е някакво отбрано вино, въпреки че, както и на нея, вкусът на тази напитка не му харесваше. Купуваше я само защото бе подмамен от ярките реклами върху етикета на кутията.

— Спи ли ти се? — попита тя.

— Съвсем не. — Но бе така уморен, че само като чу за сън, не можа да се сдържи и се прозя. От чувство за преданост се обърна настрани и се опита да я убеди, че е отворил устата си само за да пипне с показалеца си един току-що поникнал мъдрец. — Този следобед дремнах, а пък и сега поспах малко. Сънувах Катрин.

Винаги когато мислеше за бебето си, Алисън изпитваше такава обич и мъка, които притискаха гърдите й като непоносима тежест. Не е вярно, че времето може да заличи болката от такава загуба. Сега тя умееше да се владее малко повече, но това бе всичко. За известно време след единадесетте месеца на радост, напрежение и страдание тя остана съвсем непроменена. Погребаха Катрин в гробището на гарнизона, където бяха разквартирувани. И дълго време я преследваше ясният кошмарен образ на малкото телце в гроба. Ужасът, с който си представяше как то гние самотно, разлага се, я доведе дотам, че след безброй бюрократични пречки издейства да изровят ковчега. Занесе тленните останки в крематориума в Чикаго и разпръсна праха по снега. И ето че сега всичко, останало от Катрин, бяха спомените, които тя и Анаклето споделяха.

Алисън поизчака, за да не трепери гласът й, и попита:

— Какво сънува?

— Беше толкова мъчително — каза той тихо. — Все едно че държах пеперуда в ръцете си. Люлеех я в скута си… изведнъж телцето й се затресе, а вие се мъчехте да пуснете крана на топлата вода. Анаклето извади кутията с боите си и подреди листовете и четките пред себе си. Огънят озаряваше бледото му лице и изпълваше с блясък тъмните му очи. — След това сънят се смени и вместо Катрин на коленете ми стоеше един от ботушите на майора, които днес трябваше да лъсна два пъти. Беше пълен с гърчещи се хлъзгави новородени мишки и аз се опитах да ги затисна, да не ме полазят целия. Уфф! Беше като…

— Спри, Анаклето! — каза тя погнусена. — Моля те!

Той започна да рисува, а тя го наблюдаваше. Потопи четката си в чашата и във водата се разля светлолилав облак, а когато се наведе над картонения лист, лицето му придоби вглъбен израз. С една линийка набързо измери нещо. Като художник Анаклето беше много талантлив. Алисън бе убедена, че е така. И към други неща проявяваше известен нюх, но в основата си подражаваше; както казваше Морис — същинско маймунче. Ала в малките си акварели и графики бе съвсем верен на себе си. Когато бяха разквартирувани близо до Ню Йорк, следобед ходеше в града в Студентския съюз по изкуствата и тя бе много горда и съвсем не изненадана, като видя колко много хора се връщаха да гледат по няколко пъти картините му на годишната изложба на школата.

Рисунките му бяха едновременно примитивни и изтънчени, което бе странно и смайващо. Но тя не можеше да го накара да гледа на дарбата си с необходимата сериозност и да работи по-упорито.

— Чудно нещо са сънищата — каза той тихо. — И е странно, като си помисли човек. Следобед на Филипините, когато възглавницата ти е влажна от пот и слънцето прилича, сънят е едно нещо. А на север, когато вали сняг през нощта…

Но Алисън вече не го слушаше — беше се върнала към неизменната си болка.

— Кажи ми — прекъсна го тя внезапно, — тази сутрин, когато се разсърди и каза, че ще отвориш магазин за платове в Квебек, имаше ли нещо конкретно предвид?

— Да, разбира се — отвърна той. — Знаете, че винаги съм искал да посетя град Квебек. И мисля, че няма нищо по-приятно от това да се занимаваш с красиви платове.

— И това е всичко, което имаше наум — каза тя. Но тъй като интонацията й не беше въпросителна, той не отговори. — Колко пари имаш в банката?

Той помисли малко, като закрепи четката си върху чашата с вода.

— Четиристотин долара и шест цента. Искате ли да ги изтегля?

— Сега не. Но може би ще потрябват по-нататък.

— За бога — възкликна той, — не се тревожете! Само ще си навредите.

Стаята бе изпълнена с червени огнени отблясъци и сиви трепкащи сенки. Часовникът избръмча леко и отмери три.

— Погледнете! — каза Анаклето внезапно. Той смачка хартията, върху която бе рисувал, и я хвърли. После седна в замислена поза, с брадичка, опряна на дланите, и се вторачи в живите въглени на огъня. — Призрачно зелен паун. С огромно златисто око. И в него отражения на нещо мъничко и… — В стремежа си да намери точната дума той повдигна ръка, събрал палец и показалец. Ръката му метна голяма сянка върху стената зад него. — Мъничко и…

— Гротескно — завърши тя вместо него.

— Точно така.

Но след като отново бе започнал да рисува, рязко се извърна, смутен от някакъв шум в тяхната стая или може би от тона на последната й дума.

— О. моля ви! — каза той. И като се втурна от масата, бутна чашата с вода, която се разби в камината.

 

 

Тази нощ редник Уилямс влезе в стаята, където жената на капитана бе заспала само преди час. Докато траеше вечерята, той дебнеше край гората. После, когато повечето гости си отидоха, застана пред прозореца на дневната; не мръдна оттам, докато жената на капитана не се качи горе да си легне. По-късно се вмъкна в къщата, както бе правил и преди. И тази нощ луната сипеше сребрист блясък в стаята. Лейди лежеше на една страна, обхванала закръгленото си лице с не особено чисти ръце. Спеше с атлазена нощница и завивката бе отметната до кръста й. По едно време той плахо протегна ръка и с палеца и показалеца си докосна хлъзгавата материя на нощницата й. Когато влизаше в стаята, войникът се огледа. Постоя пред тоалетното шкафче, като съзерцаваше шишенцата, пухчетата за пудра и гребените. Един предмет — беше пулверизатор — привлече вниманието му — той го занесе до прозореца и го разгледа озадачено. На масата имаше чинийка с наядена пилешка кълка. Войникът я пипна, помириса я и отхапа от нея.

Сега бе приклекнал под лунната светлина с полупритворени очи и унесена усмивка на влажните устни. По едно време жената на капитана се обърна в съня си, въздъхна и се протегна. С любопитни пръсти войникът докосна един кестеняв кичур, паднал на възглавницата.

Минаваше три часът, когато редник Уилямс изведнъж настръхна. Озърна се и наостри уши. Не разбра веднага каква е причината за тази промяна, за безпокойството, което го обхвана. После видя, че в съседната къща свети. В тихата нощ дочу женски плач. По-късно пред осветената къща спря автомобил. Редник Уилямс мигом се шмугна в тъмния коридор. Вратата на капитана бе затворена. След няколко секунди той вече вървеше бавно покрай гората.

През последните две денонощия войникът почти не спеше и очите му бяха подути от умора. Той заобиколи в полукръг гарнизона, докато стигна до пряката пътека към казармите. Така избягна часовоя. Призори за първи път от години сънува и изкрещя насън. Един войник от другия край на спалното помещение се събуди и метна обувка по него.

Тъй като редник Уилямс нямаше приятели сред войниците, никой не обръщаше особено внимание на нощните му отсъствия от казармата. Предполагаха, че си е намерил любовница. Много от редниците и сержантите се бяха оженили тайно и някой път нощем оставаха в града при жените си. В дългото задръстено спално помещение гасяха лампите в десет, но не всички си лягаха в този час. Понякога, особено в първите дни на месеца, в тоалетните се играеше покер чак до зори. Веднъж в три часа на път за казармата редник Уилямс попадна на часовия, но тъй като вече две години беше в армията и познаваше този войник, размина му се без въпроси.

Следващите нощи редник Уилямс си почиваше и спеше редовно. Късно следобед сядаше сам на някоя пейка пред казармите, а вечер понякога посещаваше клубовете за развлечения в гарнизона. Ходеше на кино и в гимнастическия салон. Вечер гимнастическият салон се превръщаше в ринг за ролкови кънки. Имаше музика и в един ъгъл бяха сложени маси, където мъжете можеха да седнат и да пият студена пенлива бира. Редник Уилямс си поръча една халба и за първи път вкуси алкохол. Мъжете се пързаляха в кръг и вдигаха шумотевица с кънките, а въздухът бе напоен с остър дъх на пот и паркетин. Трима войници, които служеха тук от доста време, се позачудиха, когато редник Уилямс стана от масата си и дойде при тях. Младият войник се взря в лицата им и сякаш се канеше да ги попита нещо, но продължи да мълчи и след известно време си тръгна.

Редник Уилямс бе толкова необщителен, че едва ли и половината от войниците, с които спеше в едно помещение, знаеха как се казва. Всъщност името, с което беше известен в армията, не беше неговото собствено. Когато постъпваше на военна служба, един груб сержант се вторачи свирепо в подписа му — Л. Дж. Уилямс — и го наруга:

— Напиши си името, селянин тъп! Цялото име!

Войникът дълго мълча, преди да обясни, че тези инициали представляват името му — единственото име, което имаше.

— Е, да, но в американската армия не можеш да постъпиш с такова глупаво име — отсече сержантът. — Ще го променя на Елджи. Разбрано?

Редник Уилямс кимна и при тази безучастност сержантът избухна в гръмогласен смях.

— Вече само смахнати ни пращат! — промърмори той, като отново зарови нос в книжата си.

Настъпи ноември и два дни духа силен вятър. За една нощ младите кленове покрай тротоарите оголяха. Листата застлаха ярък жълт килим под дърветата, а по небето запъплиха бели облаци. На следващия ден заваля студен дъжд. Листата подгизнаха, посивяха, смачкаха се по мокрите улици и най-накрая ги изметоха. Сетне пак се проясни и на зимното небе се очерта плетеница от клони. Призори повехналата трева белееше от скреж.

След като почива четири нощи, редник Уилямс отново се запъти към дома на Пендъртънови. Този път, тъй като вече познаваше навиците в къщата, не изчака капитанът да си легне. В полунощ, докато той работеше в кабинета си, войникът се качи в стаята на Лейди и остана там един час. След това спря до прозореца на кабинета и с любопитство гледа вътре, докато в два часа капитанът се качи горе.

Докато надничаше през прозорците или бдеше на тъмно в стаята на Лейди, той не изпитваше страх. Чувстваше, но не мислеше: изживяваше, без да разсъждава над сегашни или минали постъпки. Преди пет години Л. Дж. Уилямс бе убил човек. При едно скарване за количка тор той наръга с лопатата един негър и скри тялото в запустяла кариера. Бе нанесъл удара в пристъп на ярост и още си спомняше яркия цвят на кръвта и тежкото безжизнено тяло, което повлече през гората. Спомняше си жаркото слънце на този юлски следобед, мириса на прах, дъха на смърт. Беше се стъписал за миг, после се вцепени от мъка, но не и от страх, и оттогава неведнъж в съзнанието му засядаше мисълта, че е убиец. Съзнанието е като пъстър гоблен, където цветовете са есенцията на възприетото от сетивата, а десенът се оформя от интелекта, от мозъчните гънки. Съзнанието на редник Уилямс бе наситено с различни цветове в странни тонове, но някак разлети един в друг, без да оформят шарки.

През тези първи зимни дни редник Уилямс осъзна едно нещо — започна да усеща, че капитанът го следи. Два пъти дневно, с превързано обринато лице, капитанът излизаше да поязди малко. После, когато оставяше коня, той се застояваше пред конюшните. Три пъти вече на път за столовата, редник Уилямс забеляза, че капитанът върви на десетина метра зад него. Много по-често, отколкото бе възможно при чиста случайност, офицерът минаваше край пейката му на тротоара. Веднъж след една такава среща войникът се спря и погледна през рамо. Недалеч от него капитанът също се бе спрял, извърнат назад. Свечеряваше се и зимният здрач бе обагрен в бледовиолетово. Очите на капитана бяха неподвижни, горящи и жестоки. Измина близо минута, докато сякаш по даден знак се обърнаха и продължиха всеки по своя път.