Карсън Маккълърс
Отражения в златисто око (2)

Втора глава

Рано на другата сутрин редник Уилямс отиде в конюшните. Слънцето още не беше изгряло, въздухът бе студен и кристалночист. Млечни ивици мъгла се стелеха по плажната земя. Небето беше сребристосиво. Пътеката, която водеше към конюшните, минаваше покрай стръмна скала, от която се виждаше цялото бранище. Гората бе обагрена с най-ярките есенни цветове. Сред тъмнозеленото на боровете пъстрееха пурпурни и жълти петна. Редник Уилямс крачеше бавно по застланата с листа пътека. Понякога спираше и заставаше неподвижно в позата на човек, който се заслушва в далечен вик. Загорялата му кожа бе поруменяла от утринния хлад. По устните му все още имаше следи от млякото, което изпи на закуска. Както се помайваше и спираше, стигна конюшните точно по изгрев-слънце.

Вътре все още бе тъмно. Нямаше никой. Въздухът бе тежък, спарен, кисело-сладникав. Като минаваше между яслите, войникът дочуваше спокойното дишане на конете; от време на време някое добиче изпръхтяваше сънено или кротичко процвилваше. Безмълвни блестящи очи се обръщаха към него. Младият войник извади от джоба си книжна кесия със захар и скоро ръцете му се затоплиха от слюнка и започнаха да лепнат. Спря край една кобила, която всеки момент щеше да роди. Погали издутия й корем и постоя известно време, обгърнал с ръце врата й. След това пусна мулетата на двора. Войникът не остана дълго сам с животните — скоро и другите мъже се явиха на работа. Беше събота и в конюшните бе доста оживено, тъй като сутрин се провеждаха уроци по езда за децата и жените от гарнизона. Екна глъч, забумтяха тежки стъпки. Конете започнаха да тъпчат неспокойно пред яслите си.

Мисис Пендъртън бе между първите ездачи, пристигнали тази сутрин. И както в повечето случаи, придружаваше я майор Лангдън. Но за разлика от друг път днес с нея се появи и капитан Пендъртън, който обикновено яздеше сам късно следобед. Тримата седнаха на оградата на двора да почакат, докато оседлаят конете им. Редник Уилямс изведе първо Жар-птица. Оказа се, че раната, от която жената на капитана се бе оплакала предишния ден, съвсем не е толкова страшна. На предния крак имаше леко ожулване, намазано с йод. Щом го изведоха навън, под яркото слънце, конят нервно разшири ноздри, изви дългата си шия и се огледа наоколо. Козината му бе атлазено гладка. Гъстата му грива блестеше на слънцето.

На пръв поглед Жар-птица бе твърде едър и тромав за чистокръвен кон. Задницата му бе широка и месеста, а краката — въздебели. Но той препускаше възхитително — вихрено и напето, — а веднъж на надбягванията на Камдън надмина дори собствения си баща, който бе шампион. Когато мисис Пендъртън го възседна, той се изправи два пъти на задни крака и понечи да хукне по пътеката към моста, но юздите го възпряха. После, като опъваше мундщука с извит врат и вирната опашка, яростно отскочи встрани и на муцуната му изби пяна. Докато траеше това съперничество между кон и ездач, мисис Пендъртън се смееше високо и говореше на Жар-птица с разтреперан от умиление и възбуда глас: „Ах ти, палавнико сладък, ах ти!“. Борбата свърши така неочаквано, както бе започнала. Но тъй като до това кратко стълкновение се стигаше всяка сутрин, то едва ли вече можеше да се нарече борба. Когато конят за първи път дойде в конюшните — на две години, още необязден, съпротивата му не бе на шега. На два пъти хвърли мисис Пендъртън на земята. А веднъж, когато тя се върна от езда, войниците забелязаха, че долната й устна е прехапана и на пуловера и ризата й има кръв.

Но сега тази неизменна схватка не бе на сериозно, а се разиграваше умишлено и театрално — шеговита пантомима за собствено удоволствие и забавление на околните. Дори когато на устата му се появяваше пяна, конят се движеше с малко превзета грациозност, сякаш съзнаваше, че го наблюдават. А когато всичко свършеше, той заставаше съвсем неподвижно и изпръхтяваше точно както един млад съпруг би въздъхнал с усмивка и би свил рамене, когато отстъпва пред волята на любимата си опърничава жена. Като се изключат тези мними буйства, конят бе съвсем опитомен и кротък.

Войниците, обслужващи конюшните, бяха измислили прякори на всички ездачи и помежду си ги наричаха с тях. Казваха на майор Лангдън, Бивола, защото при езда свиваше широките си четвъртити рамене и снишаваше глава. Майорът бе изкусен ездач. Като млад лейтенант се бе прославил на игрището за поло. А ето че капитан Пендъртън бе слаб ездач, но той и не подозираше това. Седеше сковано на седлото и не променяше позата, показана му от треньора по езда. Ако можеше да се види отзад, сигурно изобщо нямаше да се качи на кон. Хълбоците му се подрусваха отпуснато на седлото. Поради тази причина сред войниците бе известен като капитан Дропльо. Мисис Пендъртън наричаха просто Лейди, тъй като й се възхищаваха и я почитаха.

Тази сутрин тримата потеглиха в бавен ход. Мисис Пендъртън водеше. Редник Уилямс стоеше и ги наблюдаваше, докато се скриха от погледа му. Скоро копитата зачаткаха по каменливата пътека и той разбра, че са се впуснали в лек галоп. Сега слънцето грееше по-ярко, а небето бе лъчисто, наситеносиньо. Из свежия въздух се носеше мирис на тор и горящи листа. Войникът тъй дълго стоя неподвижен, че накрая сержантът се приближи до него и му подвикна добродушно: „Хей, докога ще зяпаш така?“. Конският тропот бе заглъхнал. Младият войник отметна перчема от челото си и бавно закрачи към конюшните да се залови за работа. През целия ден не продума.

Късно вечерта редник Уилямс облече чисти дрехи и отиде в гората. Вървеше покрай бранището, докато стигна до мястото, което бе осякъл по желание на капитан Пендъртън. Сега къщата не грееше ярко осветена както преди. Бяха запалени само лампите в едната стая на горния етаж вдясно и в малкия вестибюл пред дневната. Когато се приближи, войникът видя, че капитанът е сам в кабинета си: това означаваше, че жена му е в осветената стая на горния етаж, където щорите бяха спуснати. Къщата беше нова както всички останали къщи на улицата, така че не бе имало кога в двора да израстат декоративни храсти. Капитанът обаче беше наредил отстрани да се пресадят дванадесет лигуструма, за да не изглежда мястото диво и голо. Под прикритието на тези вечнозелени храсти едва ли щяха да забележат войника. Той беше така близо до капитана, че ако прозорецът бе отворен, можеше да се протегне и да го докосне с ръка.

Капитан Пендъртън седеше до бюрото си с гръб към редник Уилямс. Четеше, но не го свърташе на едно място. Освен книгите и вестниците на бюрото му имаше пурпурна стъклена кана, термос с чай и кутия цигари. Пиеше горещ чай и червено вино. През десетина-петнадесет минути поставяше нова цигара в кехлибареното си цигаре. Работи до два часа и през всичкото това време войникът го наблюдаваше.

От тази нощ започна нещо странно. Всяка вечер войникът идваше откъм гората и наблюдаваше всичко, което ставаше в къщата на капитана. Прозорците на трапезарията и дневната бяха с дантелени пердета, през които се виждаше вътре, но самия него не можеха да забележат. Той стоеше до прозореца, като надничаше отстрани, така че светлината не падаше върху лицето му. Вътре не се случваше нищо особено. Често прекарваха вечерите навън и се завръщаха едва след полунощ. Веднъж бяха поканили шестима души. Но най-често им гостуваше майор Лангдън, който идваше сам или с жена си. Пиеха, играеха карти и разговаряха в дневната. Войникът не откъсваше очи от жената на капитана. По това време у редник Уилямс настъпи някаква промяна. Навикът му внезапно да се спира и да гледа в пространството все още не го напускаше. Често, докато чистеше някоя ясла или оседлаваше муле, изведнъж сякаш изпадаше в транс. Стоеше неподвижно, а понякога дори не чуваше, когато го викаха. Сержантът, отговаряш за конюшните, усети това и се обезпокои. Бе забелязвал такова странно държане при млади войници, затъжили се за фермата си или за някоя жена, които само мислят как да „духнат“. Но когато сержантът попита за това редник Уилямс, той отговори, че въобще за нищо не мисли.

Младият войник казваше истината. Въпреки че лицето му имаше изражение на спокойна съсредоточеност, в главата му не съществуваха никакви планове и мисли. В съзнанието му се бе запечатала гледката, видяна, като минаваше покрай осветения вестибюл на капитана. Той не мислеше особено много за Лейди или за каквото и да било друго. Но изпитваше нужда да спира и да чака, унесен в транс, защото дълбоко у него бавно и неясно започна да се заражда нещо.

Четири пъти в двадесетгодишния си живот войникът бе действал по своя воля, без да е притиснат от непосредствени обстоятелства. Всяка една от тези четири постъпки бе предшествана от същия странен транс. Първата от тях бе внезапната и необяснима покупка на една крава. Когато навърши седемнадесет години, бе събрал стотина долара от копане и бране на памук. С тези пари си купи крава и я нарече Перла. Във фермичката на баща му, която се обработваше само с едно муле, не им беше нужна крава. Нямаха право да продават млякото, защото паянтовият им обор не отговаряше на изискванията на държавния контрол, а млякото, което дояха, бе твърде много за скромното им домакинство. През зимните утрини момчето ставаше преди съмване и отиваше с фенера до яслата на кравата. Докато я доеше, притискаше чело до топлия хълбок и тихо, и настойчиво й шепнеше нещо. Загребваше шепи пенливо мляко от ведрото и пиеше на големи бавни глътки.

Второто нещо беше, че неочаквано и страстно заяви вярата си в бога. Той винаги бе седял кротко на някоя от задните пейки в църквата, където в неделя баща му проповядваше. Но една вечер по време на проповед той внезапно скочи на амвона. Започна да призовава бога със странни налудничави викове, затъркаля се по пода, загърчи се. После в продължение на една седмица беше съвсем безжизнен и никога вече не потърси бога по този начин.

Третото бе престъпление, което той извърши и успешно скри. Четвъртото беше постъпването в армията.

Всяка една от тези случки бе станала съвсем ненадейно, без съзнателно да я обмисля. И все пак, колкото и да е чудно, той бе подготвен за тях. Например точно преди да купи кравата, дълго време се взира в пространството, после разчисти един навес до плевнята, който се използваше за складиране на разни вехтории. Когато заведе кравата вкъщи, за нея вече имаше готово място. По същия начин, преди да се запише в армията, свърши едно друго, което имаше да върши. Но всъщност той не знаеше, че ще купи крава, преди да преброи парите си и да я хване за повода. И едва след като прекрачи прага на канцеларията за записване на новобранци, смътните представи у него се избистриха в мисъл и му стана ясно, че ще постъпи в армията.

В продължение на близо две седмици, спотайвайки се, редник Уилямс разузнаваше дома на капитана. Научи навиците на домакинството. Слугинята обикновено си лягаше в десет часа. Когато мисис Пендъртън прекарваше вечерта вкъщи, около единадесет се качваше в стаята си и изгасваше лампата. Капитанът обикновено работеше от десет и половина до два часа.

После, на дванадесетата нощ, войникът закрачи през гората по-бавно от обикновено. Отдалече видя, че къщата свети. На небето блестеше бяла ярка луна. Нощта бе сребриста и студена. Като излезе от гората, за да прекоси моравата, войникът се виждаше съвсем ясно. В дясната си ръка държеше джобно ножче и бе сменил неугледните си ботуши с кецове. От дневната се дочуваха гласове. Войникът приближи до прозореца.

— Бий ме, Морис — каза Лионора Пендъртън. — Този път можеш да ме сразиш.

Майор Лангдън и жената на капитана играеха на „двадесет и едно“. Обзаложили се бяха просто и ясно: ако майорът спечелеше всички жетони на масата, щеше да получи Жар-птица за една седмица. А спечелеше ли ги Лионора, получаваше бутилка от любимото си уиски. През последния час майорът обра повечето от жетоните. Красивото му лице се бе зачервило от огъня в камината, а токът на ботуша му отмерваше военен марш.

Около слепоочията косата му бе вече прошарена, а късите му мустачки сивееха. Тази вечер носеше униформа. Едрите му рамене бяха приведени. Чувстваше се уютно и приятно, освен когато вдигнеше глава към жена си. Тогава светлите му очи гледаха неспокойно и умоляващо. Срещу него седеше Лионора с вглъбено сериозно изражение и под масата се опитваше да събере на пръсти четиринадесет и седем. Накрая тя остави картите.

— Би ли ме?

— Не, скъпа — каза майорът. — Точно двадесет и едно.

Капитан Пендъртън и мисис Лангдън седяха край камината, но някак сковано. Тази вечер и двамата бяха нервни и разговаряха за градинарство с мрачно оживление. За нервността им имаше основателни причини. А напоследък и майорът не бе тъй безгрижен, както преди. И дори Лионора смътно долавяше всеобщата потиснатост. Защото преди няколко месеца между четиримата се бе случило нещо странно и трагично. Една вечер седяха, както и сега и изведнъж мисис Лангдън, която изгаряше от температура, излезе от стаята и хукна към дома си. Майорът не я последва веднага, тъй като вече бе доста замаян от уискито. По-късно Анаклето, слугата филипинец на Лангдънови, се втурна в стаята, като ридаеше и гледаше с безумен ужас, и те го последваха, без да кажат дума. Намериха мисис Лангдън в безсъзнание — бе отрязала нежните зърна на гърдите си с градинарската ножица.

— Иска ли някой нещо за пиене? — попита капитанът.

Всички бяха ожаднели и капитанът отиде в кухнята за още едно шише газирана вода. Дълбокото му безпокойство се дължеше на съзнанието, че нещата не могат дълго да продължат така. И въпреки че връзката между майор Лангдън и Лионора го измъчваше, той се ужасяваше от каквато и да било възможна промяна. Всъщност чувството, което го терзаеше, бе доста особено: той ревнуваше жена си толкова, колкото и любовника й. През последната година започна да храни към него такива чувства, които от всичко изпитано до този момент най-много се доближаваха до любов. Жадуваше да се издигне в очите на този мъж. Понасяше положението си на рогоносец с цинична благонамереност, която в гарнизона уважаваха. Сега, като наливаше питието на майора, ръката му трепереше.

— Много работиш, Уелдън — каза майор Лангдън. — Послушай ме, не си заслужава. Най-важното е здравето, защото, ако го изгубиш, какво става? Лионора, хайде още една игра.

Като наливаше на мисис Лангдън, капитан Пендъртън отбягваше очите й. Толкова я ненавиждаше, че не можеше да я гледа. Тя седеше безмълвно и сковано пред огъня и плетеше. Лицето й бе смъртнобледо, а устните — доста подути и напукани. Дълбоките й черни очи бляскаха трескаво. Беше на двадесет и девет години, две години по-млада от Лионора. Говореха, че навремето имала хубав глас, но никой в гарнизона не я бе чувал да пее. Като погледна към ръцете й, на капитана му се повдигна. Те бяха съвсем тънки, почти съсухрени, с дълги крехки пръсти, а кожата от кокалчетата до китката бе осеяна с нежна мрежа от зеленикави вени. Капитанът често се опитваше да уязви тази жена с най-различни подли и хитри средства. Мразеше я най-вече заради пълното й безразличие към самия него. Ненавиждаше я и защото бе зависим от нея — тя знаеше и пазеше в тайна нещо, което, разчуеше ли се, можеше да му причини най-ужасни неприятности.

— Още един пуловер за съпруга, така ли?

— Не отвърна тя тихо. — Просто не съм решила за кого го плета.

Изведнъж на Алисън Лангдън й се доплака. Беше се размислила за своето момиченце Катрин, умряло преди три години. Знаеше, че трябва да си отиде и да си легне; прислужникът Анаклето щеше да се погрижи за нея. Беше изнервена и болезнено чувствителна. Дразнеше се дори от това, че не знае за кого е този пуловер. Започна да плете едва когато научи за любовната връзка на мъжа си. Отначало му изплете няколко пуловера. След това изплете костюм за Лионора. Първите месеци не можеше напълно да повярва, че е способен на такава измяна. Когато най-накрая с презрение се отказа от него, отчаяно се вкопчи в Лионора. Започна едно от онези странни приятелства между изоставената съпруга и любовницата. Ала мисис Лангдън съзнаваше, че мъчителната емоционална привързаност, породена от възмущение и ревност, не е достойна за нея. Тя скоро изчезна от само себе си. Почувства, че очите й се пълнят със сълзи, и отпи глътка уиски, за да се стегне, въпреки че заради сърцето й бе забранено да пие. Самата тя не понасяше вкуса на уискито. Предпочиташе да пийне чашка сладък ликьор или малко шери, или дори кафе. Но сега пиеше уиски, защото беше сервирано и останалите пиеха, а и нямаше какво друго да се прави.

— Уелдън! — извика внезапно майорът. — Жена ти тришира! Надникна под картата да види дали й трябва.

— Не съм. Ти ме хвана, преди да я видя. Какво имаш?

— Чудя ти се, Морис — каза капитан Пендъртън. — Нима не знаеш, че на карти никога не можеш да вярваш на жени.

Мисис Лангдън слушаше тези приятелски шеги с онова безпомощно изражение, появяващо се често в очите на хора, които дълго време са боледували и са зависели от грижите или нехайството на други. От вечерта, когато се втурна към дома си и се нарани, непрекъснато изпитваше срам, от който й се повдигаше. Беше сигурна, че всеки, който я погледне, си мисли за това, което е направила. Всъщност тази скандална случка не се разчу: освен присъстващите в стаята за нея знаеха само лекарят, сестрата и младият прислужник, филипинецът, който от седемнадесетгодишна възраст бе край мисис Лангдън и я обожаваше. Тя престана да плете и попипа лице с върховете на пръстите си. Знаеше, че трябва да стане, да напусне стаята и да скъса с мъжа си завинаги. Но по-късно я обзе пълна безпомощност. Къде, по дяволите, щеше да се дене? Когато се опитваше да мисли какво ще стане по-нататък, започваше да си представя страхотии и се разтърсваше в нервни конвулсии. И през цялото време, без да има сили да помръдне, изпитваше чувството, че я чака голяма злочестина.

— Какво ти е, Алисън? — попита Лионора. — Гладна ли си? В хладилника има нарязано пиле. — През последните няколко месеца Лионора често се обръщаше към мисис Лангдън по особен начин. Престараваше се, като разтегляше и извиваше устни, за да оформи думите, и говореше с разумния и внимателен тон, с който човек се обръща към някой побъркан нещастник.

— Има и бяло, и черно месо. Много е хубаво. Ммм?

— Не, благодаря.

— Сигурна ли си, че не искаш нищо, скъпа? — попита майорът. — Какво ти има?

— Нищо. Добре ми е. Но може ли… да не тропаш така по пода. Дразниш ме.

— Прощавай.

Майорът дръпна краката си изпод масата и ги кръстоса настрани. Отначало той наивно вярваше, че жена му не знае нищо за неговата връзка. Все по-трудно му ставаше обаче да се залъгва с тази успокоителна мисъл. От напрежение да не приеме истината бе получил хемороиди и едва ли не бе нарушил доброто си храносмилане. Стараеше се и успяваше да гледа на явното й страдание като на нещо болезнено и типично женско, което съвсем не зависи от него. Спомни си една случка скоро след като се бяха оженили. Бе завел Алисън на лов за яребици и въпреки че тя вземаше уроци по стрелба, никога преди не бе ходила на лов. Бяха подплашили едно ято и още си спомняше фигурата, която летящите птици образуваха на фона на зимния залез. Тъй като не изпускаше Алисън от очи, успя да свали само една яребица и галантно настоя да бъде нейна. Но когато тя взе птицата от устата на кучето, мъжът й забеляза, че лицето й се е променило. Птицата бе все още жива и той й разби главата, без да му трепне окото, а после й я върна. Алисън пое топлото разпердушинено телце, което при падането си бе някак унизено, и се взря в мъртвите стъклено черни очички. После избухна в плач. Ето това майорът наричаше „женско“ и „болезнено“ — мъжете напразно се опитваха да го разгадаят. Когато напоследък се притесняваше за жена си, майорът инстинктивно като средство за защита — си спомняше за лейтенант Уайнчек, който беше ротен командир в неговия батальон и близък приятел на Алисън: и сега, когато лицето й му причини угризения, за собствено успокоение той каза:

— Май спомена, че си прекарала следобеда с Уайнчек?

— Да, с него бях — каза тя.

— Ами хубаво. Как ти се стори той?

— Доста добре. — Изведнъж реши да подари пуловера на лейтенант Уайнчек, който сигурно щеше да му се зарадва и да го носи. Надяваше се да не му е много широк в раменете.

— А, онзи ли? — обади се Лионора. — Какво, за бога, намираш у него, Алисън, така и не проумявам. Е, знам, че се събирате и водите интелектуални разговори. Той ме нарича „мадам“. Не може да ме понася и само повтаря: „Да, мадам“, и: „Не, мадам“. Представи си!

Мисис Лангдън се усмихна малко кисело, но си замълча.

Тук може би трябва да се кажат няколко думи за този лейтенант Уайнчек, въпреки че освен мисис Лангдън никой в гарнизона не се интересуваше от него. В армията съвсем го бяха отписали, тъй като наближаваше петдесетте, а още не бе произведен капитан. Зрението му бе толкова слабо, че скоро трябваше да се пенсионира. Живееше в един от жилищните блокове, предназначени за лейтенанти ергени, повечето от които съвсем наскоро бяха завършили Уест Пойнт. Двете му стаички бяха претъпкани с вещи, събирани цял живот, включително един роял, полица с грамофонни плочи, стотици книги, една ангорска котка и десетина саксии с цветя. Отглеждаше и пълзящо растение, което се виеше по стените на дневната му; често се случваше някой да се спъне в празна бирена бутилка или кафена чаша, оставена на земята. А отгоре на всичко възрастният лейтенант свиреше на цигулка. Откъм стаите му се разнасяха самотните звуци на партия от струнно трио или квартет — мелодия, която щом чуеха, минаващите по коридора млади офицери се почесваха по главата и си намигаха. Мисис Лангдън често идваше тук късно следобед. Заедно с лейтенант Уайнчек свиреха сонати от Моцарт или пиеха кафе и ядяха джинджифилови сладки пред камината. Освен всички други беди лейтенантът беше и беден, тъй като се мъчеше да изучи двама свои племенници. За да свързва двата края, трябваше да си налага безброй дребни лишения. А единствената му униформа бе така износена, че при официални случаи се явяваше само ако е съвсем наложително. Когато мисис Лангдън научи, че той сам се кърпи, започна да носи със себе си несесера за ръкоделие и да се грижи за бельото и чаршафите на лейтенанта. Понякога двамата отиваха с колата на майора на концерти в града, който бе на около сто и петдесет мили. При тези случаи те взимаха и Анаклето.

— Залагам всичко на тази ръка и ако спечеля, жетоните са мои до един — заяви мисис Пендъртън. — Време е да приключваме тази игра.

Като раздаваше картите, мисис Пендъртън успя да вземе асо и поп от скута си и да спечели двадесет и едно. Всички в стаята видяха това, а майорът се подсмихна. Видяха също и как, мушнал ръка под масата, майорът потупа Лионора по бедрото, преди да отмести назад стола си. В този момент мисис Лангдън сложи плетката в чантата си.

— Аз трябва да си ходя — каза тя. — Но ти, Морис, остани и не разваляй компанията. Лека нощ на всички.

Мисис Лангдън тръгна доста бавно и сковано, а когато излезе, Лионора попита:

— Чудя се сега пък какво й има.

— Знам ли! — рече унило майорът. — Май ще трябва да си вървя. Но хайде първо още една игра.

На майора никак не му се напускаше веселата компания, но след като се сбогува с Пендъртънови, постоя малко на алеята пред къщата. Гледаше нагоре към звездите и си мислеше колко е несправедлив понякога животът. Изведнъж си спомни за бебето, което умря. През какъв ад само премина! При родилните си мъки Алисън се бе вкопчила в Анаклето (той, майорът, не можеше да издържи). Цели тридесет и три часа тя надаваше викове и когато лекарят й казваше: „Не полагате достатъчно усилия. Напъвайте!“, малкият филипинец също се напъваше със свити колене и плувнало в пот лице, като се присъединяваше към всеки писък на Алисън. После, когато всичко свърши, откриха, че показалецът и средният пръст на бебето са сраснали. Единствената мисъл, която споходи майора, бе, че ако трябва да докосне бебето, ще се разтрепери от ужас.

Това се проточи единадесет месеца. Тогава той служеше в Средния запад. Когато се връщаше у дома, целият в сняг, намираше някоя студена рибена салата в хладилника. Лекари и сестри сновяха из цялата къща. Обикновено Анаклето беше на горния етаж, вдигнал някоя пелена към лампата, за да провери дали бебето не я е изцапало, или го държеше вместо Алисън, докато тя, стиснала зъби, сновеше нагоре-надолу из стаите. Когато всичко свърши, почувства облекчение. Но не и Алисън! Тя беше като попарена! И стана ужасно, ужасно дребнава. Да, животът можеше да бъде и печален.

Майорът отвори входната врата и видя Анаклето, който слизаше по стълбите. Малкият филипинец се движеше напето и самоуверено. Носеше сандали, меки сиви панталони и морскосиня ленена риза. Дребното му плоско лице бе млечнобяло, а черните му очи блестяха. Изглежда, не забеляза майора. Но след като слезе по стълбите, той застана на пръсти подобно на балерина и леко подскочи.

— Откачен! — каза майорът. — Как е тя?

Анаклето повдигна вежди и бавно притвори нежните си бледи клепачи.

— Très fatiguée.^[1]

— А! — извика яростно майорът, тъй като не разбираше и дума френски. — Вуле ву руни муни муу! Питам те как е!

— C’est les…^[2] — Но самият Анаклето бе започнал да учи френски съвсем наскоро и не знаеше как е думата „синуси“. Въпреки това обаче завърши отговора си колкото се може по-достойно:

— Maître Corbeau sur un arbre perché^[3], майоре. Той се спря, щракна с пръсти и после добави замислено, сякаш говореше на себе си: — Малко горещ бульон, чудничък бульон…

— Разбъркай едно уиски със сода и лимон — нареди майорът.

— Изведнъж — каза Анаклето. Той много добре знаеше, че „изведнъж“ не може да се употреби вместо „веднага“, тъй като английският му беше безупречен и изговаряше думите ясно, като имитираше дикцията на мисис Лангдън; направи тази грешка само за да подразни още повече майора. — Ще го донеса, щом приготвя подноса и обслужа мадам Алисън.

Според часовника на майора приготовлението на този поднос трая тридесет и осем минути. Малкият филипинец подскачаше оживено из кухнята и донесе ваза с цветя от трапезарията. Майорът го наблюдаваше, подпрял космати ръце на хълбоците си. През цялото време Анаклето тихичко и оживено си мърмореше нещо. Господарят му долови, че споменава за някой си Рудолф Съркин и за котка, която се разхождала във витрината на сладкарски магазин с парченца захаросани фъстъци, полепнали по козината й. Майорът така и не го дочака, а сам си направи коктейла и си изпържи две яйца. Когато тридесет и осем минутният поднос бе приготвен, Анаклето кръстоса крака, сключи ръце зад тила си и започна да се люлее бавно.

— Господи! Та ти си рядка птица — каза майорът. — Какво не бих дал да можех да те взема в моя батальон!

Малкият филипинец сви рамене. Общоизвестен факт бе убеждението му, че господ е направил огромна грешка, като е създал всички останали, освен него и мадам Алисън — единствено изключение представлявали артистите, джуджетата, големите художници и други такива знаменити люде. Той със задоволство погледна подноса. Върху него бяха поставени салфетка от жълт лен, кафява глинена кана с гореща вода и чиния с две кубчета концентриран бульон. В десния ъгъл на стаята имаше синя китайска купичка за ориз с букетче бухнали астри. Анаклето се наведе театрално, откъсна три сини листенца и ги постави на жълтата салфетка. В действителност той не беше толкова безгрижно игрив, колкото изглеждаше тази вечер. Понякога очите му ставаха неспокойни и често стрелкаше с изпитателно обвинителен поглед майора.

— Аз ще и кача подноса — каза майорът, защото въпреки че на него нямаше кой знае какво, такова нещо би зарадвало жена му и заслугата можеше да излезе негова.

Алисън седеше в леглото, подпряна на възглавници, и четеше книга. С очилата за четене лицето и сякаш бе само нос и очи, а около ъгълчетата на устата й имаше сини сенки, които й придаваха болнав вид. Беше в бяла ленена нощница и нежно розов кадифен халат. Тук бе съвсем тихо, а в камината гореше огън. Нямаше много мебели; с дебелия сив килим и червените завеси стаята изглеждаше някак съвсем гола и семпла. Докато Алисън пиеше бульона, майорът отегчено седеше на един стол до нея и се опитваше да измисли какво да каже. Анаклето пъргаво се въртеше около леглото и си подсвиркваше някаква мелодия — ту забързана и весела, ту протяжна и печална.

— Мадам Алисън! — каза внезапно той. — Съвзехте ли се вече, за да си поговорим по един въпрос?

Тя остави чашата и свали очилата си.

— Е, какво има?

— Ето какво — рече Анаклето, донесе табуретка до леглото и нетърпеливо измъкна от джоба си няколко ивички плат. — Поръчах тези мостри да ги разгледаме хубаво. Спомняте ли си костюмчето, което ви показах преди две години, като минавахме покрай витрината на „Пек енд Пек“ в Ню Йорк? — Той избра една от ивичките и й я подаде. — Този плат е точно същият.

— Но аз нямам нужда от костюм, Анаклето — каза тя.

— Имате, и още как! Повече от година вече не сте си купували никакви дрехи. А зелената рокля е bien usée^[4] на лактите и е време да я дадете в благотворително дружество.

Като изстреля френския израз, Анаклето хвърли на майора поглед, изпълнен със злобна закачливост. Винаги когато ги слушаше да си говорят в тихата стая, майорът изпитваше странно чувство. Гласовете и дикцията им така си приличаха, сякаш единият бе ехо на другия. Разликата бе само в това, че Анаклето бъбреше задъхано, докато Алисън произнасяше думите отмерено и спокойно.

— Колко струва? — попита тя.

— Скъпичък е. Но такова качество не се намира по-евтино. А като си помислите колко време ще трае…

Алисън отново взе книгата.

— Ще видим.

— За бога, купи го — каза майорът. Не му беше приятно да слуша как Алисън се скъпи.

— И понеже стана дума, не е зле да поръчаме някой и друг метър повече да си ушия сако — каза Анаклето.

— Добре, но ако въобще реша да го купя.

Анаклето сипа лекарството на Алисън и докато тя го пиеше, той сгърчи лице в кисела гримаса. След това намести електрическа възглавничка зад гърба й и среса косата й. Но като тръгна да излиза от стаята, не можа да подмине спокойно голямото огледало на вратата на шкафа. Спря и се огледа, като повдигна крак с изопнати пръсти и вирна глава.

После се обърна към Алисън и отново си засвирука.

— Какво беше това? Вие с лейтенант Уайнчек го свирехте миналия четвъртък следобед.

— Началото на сонатата в ла мажор от Сезар Франк.

— Чуйте — каза Анаклето развълнувано. — Ей сега композирах един балет. Черни кадифени завеси и сумрак като в зимна привечер. Целият състав е на сцената, танцува много бавно. После като пламък грейва прожектор за солото, заслепяващ прожектор, а оркестърът подема валса, който изсвири Сергей Рахманинов. Накрая пак пускаме Франк, само че този път… — той се взря в Алисън с унесен горящ поглед — в пиянски вариант.

И като каза това, затанцува. Преди година мисис Пендъртън го беше завела да види представление на руския балет и оттогава то не му излизаше от главата. Беше запомнил всеки подскок, всяко завъртане. Застанал на сивия килим, изпълняваше бавна пантомима; постепенно движенията замряха и той спря съвсем неподвижно в съзерцателна поза, допрял пръстите на кръстосаните си крака, обути в сандали. После неочаквано се завъртя и се впусна в шеметно соло. От грейналото му лице бе ясно, че се вижда на огромна сцена като звездата на блестящ спектакъл. Алисън искрено му се наслаждаваше. Майорът местеше очи от единия към другия — гледаше ги с почуда и отвращение. Последната част на танца представляваше пиянска пародия на първата. Анаклето завърши със странна поза — забил юмрук в брадичката си, подпрял лакът с другата ръка; смръщеното му лице изразяваше недоумение.

Алисън прихна:

— Браво, Анаклето! Браво!

Те се посмяха заедно и малкият филипинец се облегна на вратата, щастлив и леко засмян. Най-сетне успя да си поеме дъх и рече въодушевено.

— Забелязали ли сте колко добре звучат „браво“ и „Анаклето“ заедно?

Алисън престана да се смее и замислено поклати глава.

— Вярно, Анаклето. Много пъти ми е минавало през ум.

На вратата малкият филипинец се поколеба. Огледа стаята, за да се увери, че на господарката му не й липсва нищо. После се вторачи в лицето й и изведнъж очите му станаха проницателни и тъжни.

— Повикайте ме, ако имате нужда — каза той делово.

Чуха го как заслиза бавно по стълбите и после заподскача. На последните стъпала явно бе предприел нещо твърде амбициозно, защото внезапно се чу глухо тупва не. Когато майорът стигна площадката на стълбите, Анаклето се надигна с храбро достойнство.

— Удари ли се? — тревожно попита Алисън от стаята си.

Анаклето погледна майора. Сълзи на гняв блестяха в очите му.

— Нищо ми няма, мадам Алисън — провикна се той.

Майорът се наведе и бавно и беззвучно заговори, като движеше устните си така, че Анаклето да може да разбере думите: „Да си бе-ше счупил гла-ва-та!“.

Анаклето се засмя, повдигна рамене и накуцвайки, влезе в трапезарията. Когато майорът се върна при жена си, тя четеше. Не го погледна и той отиде в стаята и затръшна вратата. Стаята бе тясна и доста разхвърляна, като единствената украса тук бяха купите, спечелени по изложбите на коне. На нощното му шкафче имаше отворена книга — доста сложен и претенциозен литературен труд. Мястото, докъдето бе стигнал, бе отбелязано с кибритена клечка. Майорът прехвърли около четиридесет страници — доста сносно четене за една вечер — и отново отбеляза мястото с кибритена клечка. После изпод купчината ризи в едно от чекмеджетата на скрина извади евтино списание с комикси и започна да чете за жестоки междупланетни войни.

В отсрещната стая жена му бе оставила книгата си и лежеше попривдигната от възглавниците. Лицето й бе сковано от болка, а тъмните й блестящи очи шареха неспокойно по стените. Опитваше се да си представи бъдещето. Разбира се, щеше да се разведе с Морис. Но какво да предприеме? И най-важното, можеха ли с Анаклето да се препитават сами? Открай време презираше бездетните жени, които приемат издръжка от бившите си съпрузи, а последното зрънце от гордостта й зависеше от възможността да се откаже от парите му, след като го напусне. Но какво щяха да правят те двамата с Анаклето? Година, преди да се омъжи, бе преподавала латински в девическо училище, но с нейното здраве сега това бе немислимо. Да търси работа в някоя книжарница? Би трябвало да е нещо, с което Анаклето да се справя, ако тя е болна. Дали пък двамата не можеха да си вземат лодка за лов на скариди? Веднъж на морския бряг се заприказва с ловците на скариди. Бе ден, обагрен в златисто и синьо; разказаха й много неща. По цял ден щяха да стоят с Анаклето в открито море със спуснати мрежи. Щяха да чувстват студения солен вятър, да гледат водната шир и слънцето. Алисън неспокойно отметна глава. Какви дреболии я занимаваха!

Когато преди осем месеца научи за изневярата на мъжа си, преживя тежък удар. Заедно с лейтенант Уайнчек и Анаклето бяха отишли в града с намерението да останат две денонощия, за да гледат един концерт и една пиеса. Но на втория ден тя се разболя от грип и решиха да се върнат. Късно следобед Анаклето я остави пред входната врата и се върна да закара колата до гаража. Тя спря на предната алея да разгледа някакви луковици. Вече притъмняваше и стаята на мъжа й светеше. Входната врата бе заключена и както стоеше там, видя палтото на Лионора върху шкафа във вестибюла. Почуди се защо е заключена входната врата, ако Пендъртънови са там. После реши, че сигурно приготвят коктейл в кухнята, докато Морис се къпе. И тя заобиколи отзад, но преди да влезе в къщата, Анаклето се спусна по стълбите и дребното му лице издаваше изумление и страх. Прошепна й, че трябвало да се върнат в града, тъй като бил забравил нещо. А градът беше на десет мили от дома им. И когато доста стъписана тя се заизкачва по стълбите, той я сграбчи за ръката и с ужасен глас каза решително:

— Не бива сега да влизате там, мадам Алисън.

Какъв удар бе това за нея! Тя и Анаклето се качиха обратно в колата и потеглиха към града. Не можеше да преглътне обидата, че й изменяше в нейния дом. А на всичкото отгоре, когато намалиха при пропуска, там имаше друг часови, който не ги познаваше и спря колата. Занаднича в малкото купе, сякаш бяха скрили картечница, а после се втренчи в облечения в спортно тъмнооранжево яке Анаклето, който бе готов да избухне в сълзи. Попита за имената им с тон, който говореше, че не вярва да са скрили оръжие.

Никога нямаше да забрави лицето на войника. В момента просто не можа да каже името на мъжа си. Младият войник чакаше и се взираше в нея, без да промълви нито дума. По-късно видя същия войник при конюшните, когато веднъж отиде да прибере Морис с колата. Младежът имаше странното унесено изражение на примитивните образи на Гоген. Гледаха се може би в продължение на минута, дока го най-накрая дойде един офицер.

Тя и Анаклето пътуваха в студа три часа, без да си продумат. А сетне нощем, болна и неспокойна, кроеше планове, които й се струваха съвсем глупави, щом се съмнеше. Спомни си вечерта, когато побягна от Пендъртънови и извърши онова ужасно нещо. Видя градинарските ножици, понечи да се наръга с тях и да свърши със себе си. Но ножиците бяха много тъпи. После за някакви секунди сигурно съвсем изгуби ума си, защото сама не знаеше как го стори. Алисън потрепери и закри лицето си с длан. Чу как мъжът й отвори вратата на своята стая, за да изнесе ботушите си в коридора. Тя побърза да угаси лампата.

Майорът бе прочел списанието и отново го бе скрил в чекмеджето. Изпи една последна чаша, настани се удобно в леглото и се загледа нагоре в мрака. За какво му напомняше първата среща с Лионора? Това се случи, след като бебето умря и после в продължение на цяла година Алисън лежеше в болницата или бродеше като дух из къщата. Още първата седмица, когато дойде в този гарнизон, се запозна с Лионора при конюшните и тя предложи да го разведе наоколо. Свърнаха встрани от яздитната алея и препуснаха в елегантен галоп. След като завързаха конете да отдъхнат, Лионора съзря къпини и каза, че ще си набере да направи коктейл за вечеря. И… о, господи! Докато се провираха сред храстите и пълнеха шапката му с къпини, то се случи между тях за първи път. В девет часа сутринта, само два часа след като се бяха запознали! Дори и сега му се струваше невероятно. Но как му изглеждаше тогава? О, да, като при маневри, когато трепериш цяла нощ и през палатката се процежда студен дъжд. А на сутринта се събуждащ и виждаш, че дъждът е спрял и слънцето отново грее. Наблюдаваш как спретнатите войничета варят кафе на огъня и към проясненото небе хвърчат искри. Прекрасно чувство — най-блаженото на света!

Майорът се изсмя тихо, зави се през глава и мигом захърка.

 

 

В дванадесет и тридесет капитан Пендъртън се суетеше сам в кабинета си. Работеше върху една монография и тази нощ бе напреднал съвсем малко. Изпи доста вино и чай и изпуши десетки цигари. Най-накрая съвсем заряза работата и сега сновеше неспокойно из стаята. Има такива моменти, в които най-силна е необходимостта да обичаш някого, за когото да събереш разпилените си чувства. А има и моменти, когато всички раздразнения, разочарования и страхове от живота трябва да се излеят в омраза. Нещастният капитан нямаше върху кого да излее омразата си и през последните няколко месеца се чувстваше много зле.

Отвращаваше се от дългоносата Алисън Лангдън, женския образ на библейския Йов, както и от нейния гнусен филипинец. Но той не можеше да намрази Алисън, защото тя не му даваше повод. Безкрайно се дразнеше, че й е задължен. Алисън бе единственият човек на света, който знаеше за един негов ужасен порок — капитан Пендъртън обичаше да покрадва. Той непрекъснато се бореше с желанието да задига разни вещи, които виждаше в чуждите къщи. Ала само два пъти не успя да надмогне тази своя слабост. Като седемгодишно дете така се бе разярил срещу побойника на училището, който веднъж го бе натупал, че открадна от тоалетната масичка на леля му едновремешно медальонче, в което се пазят къдрици на любимо същество. И двадесет и седем години по-късно тук, в гарнизона, капитанът се бе поддал още веднъж на изкушението.

На вечерята по случай някаква сватба той бе така очарован от един дребен сребърен предмет, че го мушна в джоба си и го отнесе вкъщи. Беше рядко красива лъжичка за десерт, старинна и изящно гравирана. Капитанът бе така омагьосан от нея (сребърните прибори у дома му бяха съвсем обикновени), че накрая не можа да устои. Когато след няколко изкусни движения плячката бе на сигурно място в джоба му, той разбра, че Алисън, която седеше до него, е видяла кражбата. Тя го погледна в очите с безкрайно изумление. Дори и сега потръпваше при мисълта за това. След като дълго се взира в него, Алисън избухна в смях — да, в смях. Смееше се така силно, че се задави и трябваше да я потупат по гърба. Най-накрая тя се извини и стана от масата. И през цялата тази мъчителна вечер, щом погледнеше към нея, Алисън се усмихваше подигравателно. Оттогава най-внимателно го наблюдаваше на масата, когато той им беше на гости. Сега лъжичката бе в кабинета му, старателно загъната в копринена кърпичка и скрита в кутийка.

Но въпреки това не намрази Алисън. Нито пък истински намрази жена си. Лионора го разяряваше до полуда, но дори и в най-необузданите пристъпи на ревност той не я мразеше повече, отколкото можеше да мрази една котка или кон, или тигърче. Капитанът крачеше из кабинета си и от време на време нервно ритваше затворената врата. Ако тази Алисън най-накрая реши да се разведе с Морис, какво ще последва? Толкова се ужасяваше от мисълта да остане сам, че не искаше дори да си представя подобна възможност.

Стори му се, че дочу шумолене, и спря да обикаля стаята. В къщата бе тихо. Преди стана дума, че капитанът бе страхливец. Понякога, когато беше сам, го обземаше неоснователен страх. И сега, когато стоеше в тихата стая, нервността и безпокойството му сякаш бяха породени не от някакви сили в самия него или от други хора — неща, които той можеше да овладее донякъде, а от някакво заплашително външно обстоятелство, което смътно долавяше. Капитанът огледа стаята с ужас. После набързо подреди бюрото си и отвори вратата.

Лионора бе заспала на килимчето пред камината във всекидневната. Капитанът я погледна и се засмя. Бе легнала на една страна и той я подритна по хълбока. Тя измърмори нещо за пълнене на пуйка, но не се събуди. Той се наведе, разтърси я, заговори й и най-накрая я изправи на крака. Но Лионора, също като дете, което трябва да се събуди, за да иде до тоалетната, преди да си легне, имаше способността да спи дори права. Докато капитанът я мъкнеше по стълбите, очите й бяха затворени и тя продължаваше да мърмори нещо за пуйката.

— Да не си мислиш, че аз ще те събличам.

Но Лионора седеше върху леглото както я остави и след като я наблюдава няколко минути, той отново се засмя и свали дрехите й. Не й облече нощница, тъй като в чекмеджетата на скрина цареше такава бъркотия, че не можа да намери нито една. Освен това Лионора предпочиташе да спи „натурално“, както се изразяваше тя. Когато я сложи да легне, капитанът се приближи до снимката на стената, която го забавляваше от години. Беше фотографията на шестнадесет-седемнадесетгодишно момиче и в долния ъгъл имаше трогателно посвещение: „На Лионора с безкрайна обич от Писана“. Този шедьовър украсяваше всяка нова спалня на Лионора повече от десет години и бе обиколил половината земно кълбо. Но когато я попита какво е станало с Писана, която известно време с била нейна съквартирантка в пансиона. Лионора промърмори нещо неясно — май чула, че Писана се удавила преди няколко години. След като продължи да я разпитва за нея, той откри, че жена му дори не си спомня истинското име на тази Писана. И въпреки това по силата на навика снимката висеше срещу леглото й пели единадесет години. Капитанът хвърли поглед към жена си, която спеше. Тя бе с гореща кръв и вече бе поотметнала завивката от голите си гърди. Усмихваше се в съня си и той помисли, че сега си похапва от пуйката, която е опекла насън.

Капитанът пиеше секонал и този навик бе толкова закоравял, че едно хапче вече нямаше никакъв ефект. Считаше, че при напрегнатата работа по обучението на пехотинците е истинска мъка нощем да лежи буден и да става съсипан на следващата сутрин. При по-малка доза спеше леко и сънуваше много. Тази вечер реши да вземе три хапчета, защото знаеше, че начаса ще потъне в дълбок непробуден сън, който ще трае шест-седем часа. Капитанът глътна хапчетата и легна в мрака с приятно предчувствие. Приспивателното му създаваше неповторимо, сладостно усещане: сякаш някаква огромна черна птица, кацнала на гърдите му, го поглеждаше със свирепи златисти очи и хищнически го обгръщаше с тъмните си криле.

 

 

Редник Уилямс продължаваше да стои отвън, след като вече от два часа всички лампи в къщата бяха загасени. Звездите поизбледняха и тъмното нощно небе стана тъмновиолетово. Ала съзвездието Орион все още блестеше ярко, а Голямата мечка пръскаше чудно сияние. Войникът заобиколи къщата и лекичко натисна задната стъклена врата. Както и очакваше, бе залостена отвътре. Но не беше плътно затворена и когато войникът пъхна острието на ножа си в пролуката, успя да повдигне резето. А иначе вратата не бе заключена.

Веднъж влязъл в къщата, редник Уилямс поспря за малко. Навсякъде бе тъмно и притихнало. Големите му блуждаещи очи започнаха да се взират в мрака наоколо, докато свикнат с него. Вече познаваше вътрешното разположение. Дългият коридор и стълбите разделяха къщата: от едната страна се намираше голямата дневна, а по-нататък стаята за прислугата. От другата страна бяха трапезарията, кабинетът на капитана и кухнята. На горния етаж отдясно имаше голяма стая и нещо подобно на килер, отляво — две спални с прилични размери. Капитанът ползваше голямата стая, а жена му спеше в стаята насреща. Войникът внимателно изкачи застланите стълби. Налагаше се да запази спокойствие. Стаята на Лейди бе отворена и щом стигна до нея, той не се поколеба. Шмугна се вътре пъргаво и безшумно като котка.

Луната нашарваше стаята с призрачни зеленикави сенки. Жената на капитана спеше така, както я бе оставил съпругът й. Меката й коса бе разпиляна на възглавницата, а леко повдигащите се гърди бяха почти открити. Върху леглото бе метната жълта копринена покривка. Въздухът бе наситен с упоителния сладникав мирис на парфюм, който се разнасяше от отворено шишенце. Бавно и внимателно войникът се приближи на пръсти до леглото и се наведе над жената на капитана. Мека лунна светлина обливаше лицата им, а той бе тъй близо, че усещаше топлия й равномерен дъх. Отначало сериозните вторачени очи на войника бяха изпълнени с любопитство, но след известно време грубото му лице се озари от блаженство. Младият войник почувства странна разливаща се сладост, каквато никога в живота си не бе изпитвал.

Той постоя така известно време, надвесен над жената на капитана. После се подпря с ръка на перваза на прозореца и полека приклекна до леглото. Крепеше се на пръстите на ходилата си, изправил гръб, а силните му, но изящни ръце лежаха върху коленете. Очите му бяха кръгли като кехлибарени копчета, а бретонът му се спускаше над челото в сплъстени кичури.

И друг път се бе случвало върху лицето на редник Уилямс да се появи такова изражение на внезапно пробудено щастие, но свидетели нямаше. Ако някой го бе зърнал в такъв миг, щяха да го изправят пред военен съд. Истината бе, че в дългите скитания из гората невинаги бе сам. Когато следобед можеше да се освободи от работа, той подкарваше някой кон от конюшните. Яздеше пет-шест мили от гарнизона до едно уединено и труднодостъпно място, отдалечено от всякакви пътеки. Тук, в гората, имаше една равна гола поляна, покрита с прежурена трева. На това самотно място войникът винаги разседлаваше коня си и го пускаше на свобода. След това се събличаше и лягаше на голяма плоска скала насред поляната. Защото имаше едно нещо, без което този войник не можеше — слънцето. Дори и в най-студените дни той неподвижно лежеше гол, докато слънчевите лъчи проникваха в тялото му. Понякога, все още необлечен, се изправяше на скалата и се плъзгаше върху неоседлания гръб на коня. Конят му бе обикновена войнишка кранта, която с всеки друг, освен с редник Уилямс можеше да се движи само в тромав тръс и полюляващ се галоп. Но с него у животното настъпваше удивителна промяна то препускаше леко или пристъпваше раван с гордо и високомерно изящество. Тялото на войника бе със златист загар — той го държеше изправено и без дрехи изглеждаше толкова слаб, че чистите извивки на ребрата му изникваха. И както препускаше на слънцето, на устните му се появяваше чувствена дивашка усмивка, която би смаяла неговите съквартиранти в гарнизона. След такива излети той се завръщаше в конюшните изтощен и не разговаряше с никого.

Редник Уилямс стоя приклекнал в стаята на Лейди почти до съмване, без да помръдне, без да издаде нито звук, без да вдигне очи от тялото на жената. Призори отново се подпря с ръка на перваза и внимателно стана. Слезе по стълбите и предпазливо затвори вратата след себе си. Небето бе вече бледосиньо и вечерницата чезнеше.