Алън Уилямс
Архивът на Берия (14)

Репортажът на Малори

Международното летище в Кайро беше мрачно и задушно като нагорещена пещ. Навсякъде миришеше на прах, урина и дизелово гориво. Имахме четирийсет минути престой. Изкараха ни от самолета, като се разминахме с група араби, нарамили метли и парцали. По пистата и около зле осветените сгради на летището се виждаха войници с китайски автомати АК–47, произведени по лиценз в Чехословакия, които ни наблюдаваха с безразличие. В транзитната зала около нас се скупчиха левантинци с размъкнати панталони, предлагайки ни пластмасови сфинксове и портрети на Насър и Тутанкамон.

Млад барман ни поднесе черно кафе в чашки като напръстници и ни изгледа с омраза, докато ми връщаше рестото до десет долара в египетски пари. Двамата с Татана имахме по стотина долара в банкноти, по около пет хиляди в туристически чекове и кредитни карти за една от най-големите международни банки в Южна Африка.

Бях се отказал от опитите си да отгатна кой от пътниците може да е таен агент или дори наемен убиец. Повечето имаха вид на преуспяващи млади бизнесмени, но аз знаех, че всеки един би могъл да се подписва на ведомост в ЦРУ или в КГБ.

Когато се върнахме в самолета, в първокласния салон имаше три нови лица — двама елегантни млади африканци и един дребен човек с восъчнобледо лице, напомнящ нощна птица. През следващите четири часа осветлението бе намалено и ние поспахме, докато самолетът се носеше из пурпурния полумрак високо над пустинята на юг към изворите на Нил и планините и платата на Етиопия, а след това към обраслите с хилави храсти и саванна растителност пущинаци, които покриват голямата Рифтова долина от Судан до Конго.

В пет часа сутринта се приземихме в Найроби. Беше горещо и влажно, в утринната дрезгавина небето беше осеяно с облаци, наподобяващи мръсна сапунена пяна. Кенийските служители на летището изглеждаха спретнати и любезни с островърхите си шапки и в униформите си а ла Сам Браун. Сънени чистачи сновяха насам-натам из салона за пристигащи пътници и разнасяха прътове с парцали и кофи с вода. Обмених малко пари и един беловлас африканец с белези върху бузите, блеснали като полирана стомана, лъсна обувките ми в тоалетната за един шилинг. Друг по-млад африканец с боси крака и военна куртка изчетка яката ми.

Високоговорителите приканиха пътниците за полет СР 287 за Йоханесбург да заемат местата си. Това трябваше да бъде първата истинска проверка. Ако някой от безименните мъже в самолета преследваше нас, сега трябваше да се разкрие, тъй като двамата с Татана останахме на летището след обявяването на полета. Закусвахме пържен бекон с яйца, пийвахме кенийско кафе и слушахме оглушителния писък на отлитащия самолет.

Салонът за пристигащи се напълни с хора, но аз разпознах само двама души, които бяха слезли от самолета от Кайро — някакъв дребосък с изпъкнали очи и висок мъж с колониален шлем, който се бе качил в Женева и изглеждаше много подходящ за главната роля във филм по някой от африканските разкази на Хемингуей.

Привършихме закуската си, отидохме до гишето на Британските презокеански авиолинии и аз купих два еднопосочни билета до Йоханесбург за седем и половина. Когато ни призоваха на борда, забелязах Хемингуеевия герой да крачи по асфалта към изхода с останалите пътници. Озърнах се за човека с базедовите очи, но той като че беше изчезнал.

Кацнахме на летище „Ян Смит“ в Йоханесбург по обед. На борда се качи напет дребен мъж, поиска ни учтиво удостоверенията за ваксинация и връчи на всички по една митническа декларация, в която трябваше да обявим дали не носим огнестрелно оръжие, отровни вещества, домашни животни, книги, списания и литература… Зад контролно-пропускателния пункт яки мъжаги с румени лица, облечени в къси бели панталони и кафеникави чорапи до коленете, преглеждаха паспортите и багажите с глуповато старание. Видях как една привлекателна жена на средна възраст посреща Хемингуеевия тип зад бариерата и свенливо го целува, а някакъв африканец отнасяше багажа му към една американска кола. Докато ги гледах ги как заминават, не можех да измисля задоволително обяснение, защо му е било нужно да сменя самолетите при транзитен полет и да удължава пътуването си с два-три часа. Разбира се, не беше изключено някакво съвсем невинно обяснение: може би е трябвало да се срещне с някого в Найроби или да изпрати бързо съобщение; жена му е чакала полета на Британските презокеански авиолинии, а той се е качил на швейцарския самолет просто от разсеяност. Но все пак защо му е трябвало да чака в Найроби вместо в Йоханесбург?

Чувствах се неспокоен, но реших да не споделям подозренията си с Татана, докато не придобия някаква увереност. Отведох я на гишето на Мадагаскарските авиолинии (тук ги наричат „Мад Еър“^[1]). Те предлагаха три пъти седмично полет до Тананарив, столицата на Мадагаскар. Излезе ни късметът, същия ден следобед имаше самолет.

На борда на каравелата на Мад Еър ни посрещнаха с „добре дошли“ две руси южноафрикански стюардеси и младичък стюард, напомнящ капитан на училищен отбор по крикет. Повечето от пътниците бяха мълчаливи зализани индийци с безукорни костюми на бизнесмени и индийки с изящни сарита. В Дърбан самолетът почти се опразни. Качиха се неколцина французи на средна възраст и един дебел африканец с бял костюм и златни пръстени на почти всички пръсти. Смени се и екипажът: явиха се две пищни африкански стюардеси с яркочервени устни и коси, събрани на кок и вързани с шарени копринени кърпи, както и един черен стюард, който поднесе на дебелия негър бутилка шампанско в същия миг, когато самолетът се отлепи от пистата.

Два часа по-късно се приземихме на летище Итаво в Тананарив. Дебелият негър слезе пръв, изпратен с поклони. Той мина покрай усмихнатите митничари и служители от контролния пункт, без да им покаже какъвто и да било документ. Нас обаче не приеха така сърдечно. Един блед мадагаскарец с полинезийски очи и липсващо копче на униформата нашари паспортите ни от горе до долу с печати.

Преди да напуснем летището, си купихме билети до остров Реюнион: самолетът от Париж излиташе на другата сутрин. После взехме едно раздрънкано такси до Тананарив. Минахме през блата и хилава джунгла: тук-там се виждаха порутени тенекиени къщички, ниски тухлени постройки, сиви вили. Накрая зърнахме гарата — късно бароково здание със статуи на херувими и полуголи девици.

Таксито ни остави пред отсрещния хотел. В него беше горещо и мрачно. Подовете бяха дървени, а стените — каменни и високи; от таваните висяха вентилатори, които работеха с шум, напомнящ разбиващ се прибой. Прозорецът ни гледаше към гаровия площад и аз известно време наблюдавах няма ли някоя друга кола да спре там. По пътя от летището видяхме доста коли, но сега нямаше нито една от тях. Ако се съдеше по тишината в хотела, само от време на време нарушавана от простенването на някоя стара канализационна тръба, ние като че ли бяхме единствените гости.

Дългите часове полет ме бяха довели до приятна еротична възбуда. Затворих капаците на прозорците, заключих вратата и в полумрака повалих Татана по гръб напряко на леглото, разкъсвайки роклята й, сякаш беше някаква опаковка. Тя се опита слабо да протестира, на аз смъкнах пликчетата й и разголих гърдите й, мачкайки ги с ръце. Притиснах я към леглото, ноктите й се забиха в гърба ми, а мускулите й се свиха около мен и ме изцедиха до сухо за по-малко от минута. Строполих се върху нея и усетих тежкото й дишане. Вентилаторът равномерно облъхваше със силни струи въздух телата ни.

Събудих се на свечеряване. Попитах на рецепцията дали не са ни потърсили, но негърчето се усмихна учтиво и каза, че никой не е питал за нас. След това се разходихме по главната улица, която беше широка колкото Шанз Елизе, с безкрайни редици кафенета и ресторанти със стъклени фасади от двете страни. В края на главната улица имаше терасовиден английски парк, напомнящ пчелна пита, към който водеха множество тесни стръмни улички. Украсеният със статуята на Волтер парк завършваше пред мрачните стени на кралския дворец, построен от кралица Ранавалона I, за която се говореше, че по време на четирийсет и шест годишното си управление е изяждала всяка седмица средно по един човек. Днес дворецът е резиденция на президента.

Бяхме отпуснати и потни и се пъхнахме в един ресторант с климатична инсталация, където ядохме зле приготвен пастет и бифтек с пържени картофи. Никой не ни следеше, не забелязах нито една позната или подозрителна физиономия, а местният вестник „Журнал Малгаш“, издаван на френски, не споменаваше нищо за „Дневниците на Берия“.

* * *

Боингът на Ер Франс започна да се снишава над Реюнион в десет и петнайсет на другата сутрин. Единственото, което успях да забележа през прозореца, беше масата на една тъмнозелена планина, набраздена с вулканични цепнатини и чезнеща в облаци, обгърнали острова като къделя влажен памук.

Решението, което ни докара чак дотук, беше взето след дълги, мъчителни и понякога несериозни препирни през ранните утринни часове, прекарани в цюрихската стая на Борис. Първата и най-проста идея бе да идем някъде в Централна или Южна Америка, но аз обърнах внимание, че като се изключи Чили, една по принцип марксическа страна, в останалата част от Латинска Америка ЦРУ държи нещата в свои ръце.

След това обсъдихме неутралните страни и съответните данъчни закони — включително и самата Швейцария, докато Борис ме убеди, че в нея съветската тайна полиция е извършила повече политически убийства откъдето и да било другаде извън комунистическия блок. Тогава предложих Швеция, върху която Борис наложи вето поради законовите ограничения на употребата на алкохол. Малта не привлече никого от нас, а Бахамските острови са прекалено близо до Щатите, за да разчита човек на спокойствие. За арабските страни не можеше да става и дума, тъй като Татана беше с израелски паспорт; Индия и Цейлон поддържаха прекалено приятелски отношения със Съветския съюз, в Далечния Изток ЦРУ също плуваше в свои води.

Накрая остана Африка или по-точно Бяла Африка. Татана настояваше за такъв вариант, защото искаше да види дивия живот. Но аз имах подозрения, че независимо от всичките си богоугодни протести срещу апартейда правителството на Съединените щати тайно се отнася към бялата република с уважението, дължимо на един от стълбовете на западната икономика. Освен това и там вездесъщото ЦРУ вероятно би постигнало без особени затруднения екстрадирането на трима нежелани чужденци.

Родезия беше по-обещаваща. Спомних си неотдавнашния случаи с един английски бизнесмен, осъден условно на двайсет години и изгонен заради шпионаж в полза на ЦРУ. От друга страна, родезийските служби за сигурност безспорно можеха достойно да премерят сили с КГБ. Но пък на мен ми се мярнаха смразяващи видения за коктейли и приеми с мъже, нагиздени в пищни блейзъри, които разговарят за крикет и ръгби, докато жените им бъбрят за сутрешната партия бридж. В Даркист Съри, заявих аз, с храна не по-различна от тази в някой лондонски пансион, и това се оказа достатъчно, за да разпростре ветото на Борис и върху Родезия.

Тогава ме осени вдъхновение. Сетих се за Мадагаскар — непознат и достатъчно див, но озарен от френската цивилизация, — а в следващия миг умът ми ме пренесе още по на изток, отвъд Индийския океан, до малкия остров Реюнион. Формално той все още представляваше част от територията на Франция, но такава, където французите, които не се чувстват много удобно в родната Франция, могат да намерят относително спокойствие, необезпокоявани от прекалено ревностното внимание на правосъдието. От гледна точка на нашите цели, островът предлагаше няколко важни преимущества. Френското разузнаване, SDECE, беше известно с нежеланието си да координира дейността си с други служби, освен ако това не носи някаква непосредствена изгода. Това се отнасяше особено за американците след неотдавнашния наркоскандал, при който френското разузнаване бе обвинено, че е провело грамадна операция по незаконен внос на хероин в Щатите. В същото време SDECE без съмнение би отстоявало свои собствени позиции по отношение на КГБ. Островът беше достатъчно отдалечен — подозирах, че повечето хора във Франция едва ли някога са чували за него — и същевременно предлагаше удобствата на цивилизацията: френска кухня, което удовлетворяваше Борис, и френска парична система. Отстоеше само на няколко часа полет от Южна Африка и Родезия, имаше пряка въздушна линия до Париж. И стана, така че, в крайна сметка избрахме Реюнион.

* * *

На другия ден след заминаването на Малори и Татана, Борис Дробнов реши да се отдаде на едно гастрономическо приключение, без съмнение последното за един дълъг период — макар точно в този момент да не можеше да прецени точно колко дълъг.

Имаше само едно място, достойно за неговия изискан вкус: „Ла Пирамид“ във Виен, южно от Лион. Заведението беше с три звезди по скалата на „Мишлен“ и Борис беше убеден, че там се сервира най-вкусната храна в света. Сутринта му върнаха паспорта от южноафриканското консулство и му съобщиха, че чакат потвърждение на визата му от Претория и че незабавно ще му се обадят в хотела, щом пристигне. Швейцарската и френската виза на Борис му бяха позволили да пътува много през последните три месеца. Той си бе запазил маса от предишната вечер и взе сутрешния влак за Лион, а после такси до Виен. Ресторантът се намираше в една сляпа уличка недалеч от Рона. Борис прекрачи прага му, обзет от скромното вълнение на пианист, който излиза на сцената за първия си концерт. Знаеше наизуст менюто и беше репетирал поръчката, която изрецитира високо с ужасен френски на келнера: половин бутилка Тетингер от 1943 година, последвана от Шато Грийе, 1955; truite farcie au porto, volaille de Bresse en vessie^[2], ягоди с кирш и за завършек, отбрани пасти. Той пристъпи към храненето бавно, разточително, вкусвайки с наслада всеки залък. Към края на обеда завърза разговор с някакъв американец през две маси, който също обядваше сам. Вече сит и напоен, Борис го покани да пийнат по един коняк. Американецът се казваше Гейвин Каски и бе писател, току-що завършил последния си роман и решил да отпразнува събитието.

— Обикновено не се храня в този стил — каза той усмихнат, — но случаят е специален! — и Борис щедро удвои поръчката.

Той обаче внимаваше да не се впуска в много подробности за себе си и подтикваше американеца да говори, което Каски възприе насериозно и започна да му разказва романа си: един вид биографичен поток на съзнанието, от ранното детство в Бруклин през училището и университета, до изобличителна филипика в свободен стих накрая, вдъхновена от Виетнам. Борис слушаше с удоволствие и спокойствие, като само от време на време прекъсваше разказа с оригванията си.

Ресторантът имаше традиция, според която за улеснение на храносмилането на клиентите се предоставяше по желание шезлонг в официалната градина и безплатно питие по техен избор. Беше четири часът следобед, когато Борис и Каски — по предложение на американеца — се възползваха от тази допълнителна възможност. Изтегнаха се в сянката на дърветата с тумбести чаши с отлежала ракия в ръцете и гласът на Каски не спираше монотонния си брътвеж за самоизразяващото се насилие, от което на Борис му се додряма.

Каски изчака, докато той заспа, напълно, след което стана и махна с ръка към оградата. Някакъв набит едър мъж влезе през портата в градината. Борис лежеше без сако, по риза с къс ръкав. Мъжът извади от джоба си спринцовка и сръчно я заби в горната част на ръката на Борис.

Той се събуди от внезапната болка в мускула, отвори широко очи при вида на непознатия и тъкмо се канеше да извика, когато изпадна в някаква еуфорична омая. Чашата се изхлузи от пръстите му на тревата и след три секунди той отново изпадна в несвяст.

Каски уреди двете сметки, като обясни, че приятелят му малко е прекалил с пиенето. Двамата с едрия мъж пренесоха Борис до колата, паркирана в сляпата уличка срещу реката.

Двайсет минути по-късно те пристигнаха на едно малко летище вън от Лион. Тук познаваха едрия мъж, за когото знаеха, че е австрийски лекар и собственик на малкия самолет, долетял от Виена два часа преди това. Той вече бе обяснил, че е дошъл да отведе някакъв свой приятел, който получил сърдечен пристъп. Щял да го закара в Женева, където човекът имал домашен кардиолог.

Служителите на летището пренебрегнаха обичайните формалности, а един от механиците помогна да пренесат на борда на самолета Борис, който дишаше тежко и цветът на лицето му не беше добър. Малкият самолет измина разстоянието до края на пистата, рулира и форсира рязко двигателите си, чийто рев се сля със свистенето на автомобилни гуми пред входа на малката сграда на летището. Двама мъже изскочиха от една голяма американска кола и тичешком излязоха на пистата, размахвайки портфейли с карти в малки пластмасови прозорчета пред очите на озадачените служители на летището. Механикът вървеше срещу тях и новодошлите започнаха да му обясняват припряно нещо на френски, сочейки към пистата, където двигателите се бяха стабилизирали и самолетът рязко тръгна напред. Миг по-късно той се издигна стръмно нагоре и след малко изчезна на изток в ясното вечерно небе.

* * *

Борис отвори очи и почувства силно туптене в цялото си тяло. Беше пристегнат за една седалка до малко прозорче, през което се процеждаше отблясъкът на покрити със сняг планини. Американският писател на име Каски седеше до него в тясната вибрираща кабина на осемместния самолет, отпред неясно се виждаше квадратният гръб на някакъв мъж с шлемофон на главата.

Борис премига и се опита да фокусира погледа си. По снега навън се виждаха плътни сенки, които се изнизваха много бързо край тях и по посоката им той разбра, че слънцето е зад тях и че самолетът лети на изток.

Той погледна часовника си и почувства, че го облива пот. Беше почти седем вечерта. От колко ли време летяха? Един, два часа? Опита се да си спомни последните мигове — дървета, късно следобедно слънце… В устата му горчеше, стомахът му бе подут и натежал. Курс на изток от Франция: Швейцария, после Австрия. Ако това беше Австрия, значи не му оставаше много време.

Летяха ниско, опасно ниско, което би могло да означава само едно: че избягват радарите. Отпред, срещу мъжа с шлемофона, имаше един тъмносин купол от плексиглас. Планините постепенно оставаха назад. Той усещаше студ по цялото си тяло. Опита се да се освободи от предпазния колан, а Каски каза:

— Стой мирен и нищо няма да ти се случи.

Трябваше му един миг, за да осъзнае, че мъжът бе произнесъл това на руски. Борис реагира панически, замахвайки настрани и насочвайки ръба на дланта си към сънната артерия на мъжа. Вместо нея улучи някаква кост, а в това време лявата му ръка се мъчеше да разкопчее предпазния колан. Само че нещо не беше наред: имаше някаква специална кука, която пречеше на колана да се отвори. Каски го удари два пъти. Главата на Борис се отметна към седалката и той усети, че по брадичката му потичат кръв и сополи.

— Искам да отида до тоалетната — прошепна той, също на руски.

— Стой си на мястото — отвърна мъжът.

— Ще се изсера в самолета — каза Борис, после изкрещя на руски към пилота: — Ще се изсера върху седалките на хубавия ви самолет!

Мъжът изглежда не чуваше. Руснакът, който се бе нарекъл Гейвин Каски, мина отпред и каза нещо на пилота, който махна за момент шлемофона, хвърли един поглед назад към Борис, кимна и като се пресегна през седалката, подаде на руснака автоматичен пистолет с рязана цев.

— Ако не стоиш мирен — каза Каски, обръщайки се назад към Борис, — ще стрелям в капачката на коляното ти, така че да не можеш да ходиш след това.

— Ти си копеле.

— Знам. Освен това съм аматьор, точно като теб, Дробнов. Така че нека се опитаме да се отнасяме с уважение един към друг. — За момент в гласа му прозвуча искрена обида, макар че широкото заплашително дуло на пистолета продължаваше неотклонно да сочи към лявото коляно на Борис. — Наистина ли ти се ходи до тоалетната? — попита той.

Борис преглътна и кимна. Гадеше му се и вече нямаше нужда да се преструва, че не може да стиска. Каски се наведе надолу, като поддържаше дистанцията, почти без да отмества пистолета, и със свободната си ръка направи нещо на закопчалката на колана на Борис. Тя изщрака и се отвори, а той се отдръпна назад, докато Борис се изправяше със залитане.

— И остави вратата открехната! — извика руснакът.

Точно в този момент подът се наклони и Борис политна напред, вкопчвайки се в ръба на една от задните седалки. Шумът на двигателите се бе променил и неговото тежко тяло се люшна встрани, като се блъсна в тънката стена на корпуса. Пилотът извика през рамо:

— След четири минути сме оттатък!

Подът се наклони още повече и Борис повърна. Цялата му нервна система бе въстанала срещу този натрапчив ужас, който се бе мяркал като упорит кошмар в съзнанието му през последните единайсет години: картината на завръщането му в ръцете на комунистите. И сега това се бе случило или щеше да се случи след четири минути.

Той осъзна тъпо, че червата му са се изпразнили. Почувства се опустошен и му призля: искаше да припадне, да умре — дори с риск да получи куршум в капачката на коляното. Всичко друго, само не и това. Руснакът с пистолета не бе помръднал. Борис се обърна и видя, че се е облегнал върху вратата. На нея имаше надпис на френски: „Gardez la poignée toujours à DROITE. Pour ouvrir tournez à GAUCHE“^[3]. Само някаква частица от съзнанието му възприе написаното, но това беше именно онази частица, която сега бе под властта му. Съвършено съзнателно той стисна дръжката и с всичката си останала сила я завъртя наляво. Секунда по-късно вдлъбнатият щит поддаде навън под тежестта му и с рева на въздушната струя тялото му изчезна в ледената хлъзгава вихрушка.