Уилиям Макдоналд
Светлина по пътя (9)

1 септември

И да осветите петдесетата година и да провъзгласите освобождение по цялата земя, на всичките й жители; това ще ви бъде юбилей и ще се върнете всеки в притежанието си, и ще се върнете всеки при рода си.

Левит 25:10

Всяка петдесета година в календара на Израил била „юбилейна година“. В нея нивите трябвало да стоят необработвани. Земята се връщала на първоначалния си притежател. Робите били освобождавани. Това било радостно време на свобода, благодат, изкупление и почивка.

Ако някой си купувал нива, трябвало да отчита в коя година прави това. Например, земята била по-ценна, ако оставали още 45 години до следващия юбилей. Но ако оставала само още една година, покупката почти не си струвала, защото купувачът щял да получи от земята само още една реколта.

Има и друго тълкуване на този текст, според който второто пришествие на Господа ще бъде юбилейната година за християните. Тогава те ще влязат във вечната почивка в дома на Отца. Ще бъдат освободени от оковите на тлението и ще получат ново, прославено тяло. А всички материални неща, които са им били поверени като настойници, ще се върнат на първоначалния си притежател.

Трябва да имаме предвид всичко това, когато броим материалните си притежания. Можем да имаме стотици хиляди евро под формата на имоти, инвестиции или банков влог. Но когато Господ си дойде, те вече няма да струват нищо. Колкото повече се доближаваме до Неговото завръщане, толкова по-малка става действителната стойност на тези богатства. Това обаче означава и че още днес трябва да ги влагаме за подпомагане на Христовото дело и за облекчаване на човешкото страдание.

Точно както юбилейната година е била оповестявана с тръби, така и второто пришествие на Господа един ден ще бъде оповестено от звука на „последната тръба“. Ч. X. Макинтош казва в тази връзка: „Всичко това трябва да ни научи на нещо добро: ако носим постоянно в сърцата си надеждата за завръщането на Господа, няма да се безпокоим за всички тези земни неща. Морално е невъзможно да очакваме с търпение и радост Божия Син от небето и същевременно да не поддържаме здравословно разстояние от този сегашен свят… Човек, който живее с постоянното очакване, че Иисус Христос ще се яви, трябва да се дистанцира от всичко, което ще бъде отхвърлено и унищожено, щом Господ дойде… Нека сърцата ни бъдат привлечени към Него и животът и дейността ни бъдат повлияни във всяко отношение от тази скъпоценна и освещаваща истина“.

2 септември

Господи, ще те следвам, където и да идеш!

Лука 9:57

Понякога си мисля, че ние твърде лековато говорим и пеем за господството на Христос, за пълното отдаване, за предаването на целия ни живот на Него. Без да се замислим, произнасяме красиви фрази като: „Ако Той не е Господ над всичко, значи изобщо не е Господ“. Или пеем: „Всичко предавам на Иисус, с радост Му отдавам всичко!“. Но живеем така, като че ли пълното отдаване не включва много повече от посещението на богослужението в неделя сутрин.

Това не значи, че не сме искрени, по-скоро не разбираме истински какво означава посвещение. Ако признаваме господството на Иисус Христос, това включва и да сме готови да Го последваме в бедност, отхвърляне, страдания и дори смърт.

„Някои хора припадат, като видят кръв. Един ден един млад и възторжен човек дошъл при Иисус с най-прекрасното намерение, което може да съществува. «Господи — казал му той, — ще Те следвам, където и да отидеш!» Нищо не можело да е по-хубаво от това. Но Иисус не бил чак толкова въодушевен от това. Той добре знаел, че младият човек още не е разбрал какво следва от това обещание. Затова му казал, че Той, Иисус, ще бъде по-бездомен от лисиците и понякога ще трябва да спи без вечеря на гола скала в планината. Показал му един кръст с мъничко кървавочервена боя по него и преливащият от ентусиазъм младеж паднал в безсъзнание. Той наистина се стремял към доброто, но цената била доста по-висока от това, което бил готов да плати. Това се случва твърде често. Някои от вас не се впускат в битката не защото не откликват на призива на Христос, а защото се страхуват, че трябва да изгубят малко кръв. Затова жалко мрънкате: «Ако не бяха тези отвратителни пушки, и аз щях да стана войник»“.

Въпреки че Иисус не е бил въодушевен, когато младежът от Лука 9 гл. му казал, че ще го следва навсякъде, аз съм уверен, че е бил възхитен, когато Джим Елиът е записал в дневника си следните думи: „Ако исках да спася кръвта на живота си, да не я проливам за жертва, въпреки че моят Господ е дал този пример, бих разбрал какво значи Бог да втвърди лицето Си към намеренията ми. Отче, вземи живота ми, дори кръвта ми, ако искаш, и го изгори в Своя огън. Аз не искам да го задържа, защото той не е мой, че да си го пазя. Вземи го, Господи, вземи го изцяло. Излей живота ми като жертва за света. Кръвта има стойност само ако се пролее на Твоя олтар“.

Когато четем такива думи и знаем, че Джим Елиът действително е пролял кръвта си като мъченик в Еквадор, някои от нас ще разберат колко малко знаем за пълното посвещение.

3 септември

Но дарът не е такъв, каквото беше прегрешението; защото, ако поради прегрешението на един измряха мнозина, то много повече Божията благодат и дарът чрез благодатта на един Човек, Иисус Христос, се изля изобилно за мнозина.

Римляни 5:15

В Римляни 5:15-21 Павел сравнява двамата първи в историята на човечеството Адам и Христос. Адам е бил първият в първото творение; Христос е първият, главата на новото творение. Адам е бил естественият човек; Христос е духовният. В този пасаж Павел три пъти използва думите „много повече“, за да подчертае, че благословението, идващо от делото на Христос, е безкрайно по-голямо от загубата, предизвикана от греха на Адам. С това той казва, че „синовете на Адам имат много по-големи благословения в Христос, отколкото пропиля техният баща“. Вярващите имат по-добра участ в Христос, отколкото биха имали когато и да било в един Адам, ако не беше паднал.

Нека за миг предположим, че Адам не беше съгрешил, че той и жена му бяха решили да се покоряват на Бога, вместо да ядат от забранения плод. Какви въздействия би имало това върху живота им? Доколкото знаем, те биха живели безкрайно в Едемската градина. Наградата им би била дълъг живот на земята. И това би важало за техните потомци.

Биха живели неограничено време в Едемската градина, докато са без грях. Не би имало причина да умрат.

Но в това състояние на невинност те не биха имали изгледи да наследят небето. Никога не биха получили обещанието Светият Дух да живее в тях и да бъдат запечатани с Него. Никога не биха станали Божии наследници и сънаследници на Иисус Христос. Никога не биха имали надеждата да бъдат преобразени в образа на Божия Син. А и винаги би съществувала ужасната възможност все пак да съгрешат и с това да изгубят земните благословения, на които са се наслаждавали в Едемската градина.

Нека помислим сега за контраста с безкрайно по-доброто положение, което Иисус Христос е извоювал за нас чрез Своето изкупително дело. Ние сме благословени с всички духовни благословения чрез Него. Ние сме приети от живия Бог, съвършени в Христос, изкупени, помирени, простени, оправдани, осветени, прославени и направени части на тялото на Христос. Светият Дух обитава в нас и ни е запечатал. Той е залогът за нашето наследство. Ние сме скрити за цялата вечност в Христос. Ние сме Божии деца, наследници на Бога и сънаследници с Иисус Христос. Ние сме толкова близки на Бога и така възлюбени от Него, както е и Неговият Син. А има и много, много други неща. Но дори и само това е достатъчно да ни покаже, че вярващите в Иисус Христос днес са много по-добре, отколкото биха били някога, ако Адам беше останал без грях.

4 септември

Трябва да върна това, което не съм откраднал.

Псалм 69:4

В Псалм 69 говори Господ Иисус. В ст. 4 Той казва, че в Своето славно дело на изкуплението предлага на Бога компенсация за загубите, причинени от греха на човека. Несъмнено Той тук се вижда като истинската жертва за грях.

Когато един юдеин откраднел нещо от друг, законът за жертвата за грях изисквал от него да възстанови на ощетения отнетата сума и да добави към нея една пета.

Бог е бил ограбен чрез греха на човека. Отнето Му е служението, поклонението, покорството и почитта, които Му се полагат. Служението — защото човекът се е отвърнал от Бога и служи на себе си, на греха и на Сатана. Поклонението — понеже човекът се покланя на идоли, които сам си е направил. Покорството — защото човекът отхвърля Божия авторитет. И почитта — понеже човекът не оказва на Бога тази почит, която Му се полага.

Но Господ Иисус е дошъл, за да върне това, което не е откраднал.

Той остави настрана божествено величие

и се облече с прах и земна пръст.

Така заблестя любовта Му безкрайна,

Той върна, каквото не беше ограбил.

Но Той не само върна това, което беше ограбено чрез човешкия грях, Той и добави нещо. Защото Бог получава повече слава и чест чрез завършеното дело на Христос, отколкото е изгубил чрез греха на Адам. „Чрез греха Той изгуби Своите творения, а чрез благодатта спечели Свои синове.“ Можем дори да стигнем дотам, да кажем, че Бог се прославя повече чрез делото на Спасителя, отколкото би могъл да се прослави през цялата вечност чрез човека като Адам, дори ако той не беше паднал в грях.

Може би тук се крие и отговорът на въпроса защо Бог е допуснал грехът да влезе в света. Ние знаем, че Бог би могъл да създаде човека и без способността за свободно взимане на морални решения. Но на Него Му е било угодно да направи хората като творения, които по собствено решение могат да Го обичат и да Му се покланят. Това, разбира се, означава, че те имат и способността да Му бъдат непокорни, да Го отхвърлят, да се отвърнат от Него. Човекът е взел решение за непокорството и така е причинил гигантската катастрофа на греха в този свят. Но Бог не търпи поражение поради греха на Своите творения. Чрез Своята смърт, погребение, възкресение и възнесение Господ Иисус е възтържествувал над греха, ада и сатана. Чрез Неговото дело Бог е придобил много по-голяма слава, а изкупеният човек — много по-богати благословения, отколкото ако грехът никога не беше влязъл в нашия свят.

5 септември

Той беше в света; и светът чрез Него стана; но светът не Го позна. При Своите Си дойде, но Своите Му не Го приеха. А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии деца — на тези, които вярват в Неговото Име.

Йоан 1:10-12

„Той беше в света…“ Невероятна милост е било, че Господ на живота и на славата е дошъл на тази миниатюрна планета и е искал да живее тук. Не би било нещо особено, ако кажем за когото и да било другиго, че е бил в света. Това е нещо, което не зависи от човека. Но за Божия Син това е било съзнателно решение, акт на чудно съчувствие.

„… и светът чрез Него стана…“ Чудото става още по-голямо! Този, Единственият, който е бил в света, е същият, Единственият, който е създал света. Той, който изпълва Вселената, се е направил съвсем малък и е станал дете, младеж, мъж и в тялото Му е обитавала цялата пълнота на Божеството.

„… но светът не Го позна.“ Това е било непростимо невежество. Творенията би трябвало да познават своя Творец. Грешниците би трябвало да бъдат ослепени от Неговата безгрешност. И от думите и делата Му е трябвало да могат да видят, че Той е повече от просто човек.

„При Своите Си дойде…“ Всичко в този свят е било Негово. Като Творец, той е имал неограничени и неоспорими права над всичко. Той наистина не е посегнал на нищо чуждо.

„… но Своите Му не Го приеха.“ В това се е състояла най-тежката обида. Юдейският народ Го е отхвърлил. Той е отговарял на всички онези предварителни условия и е носел всички характерни качества, които са Го потвърждавали като Месията. Но те не са искали Той да владее над тях.

„А на онези, които Го приеха…“ Той отправя неограничена покана. Тя важи еднакво за юдеи и за езичници. Единственото условие е, че хората трябва да Го приемат.

„… даде право да станат Божии деца…“ Каква незаслужена чест — опърничавите грешници стават Божии деца чрез чудото на любовта и благодатта!

„… на тези, които вярват в Неговото Име.“ По-просто не може да се изрази. Правото да станат Божии деца се дава на всички, които чрез съзнателен акт на вяра приемат Иисус Христос за Свой Господ и Спасител.

И така, в тези стихове виждаме една лоша и една добра вест. Първо тъжната: „Светът не Го позна“; и: „Своите Му не Го приеха“. Но ето и добрата: „А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии деца — на тези, които вярват в Неговото Име“. Ако ти още не си Го приел в живота си, не искаш ли още днес да повярваш в Неговото Име?

6 септември

И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази.

Битие 2:15

Противно на мнението на някои, трудът не е проклятие — той е по-скоро благословение. Още преди грехът да влезе в света, Бог е дал на Адам задачата да се грижи за Едемската градина. Едва след като човекът съгрешава, Бог проклина земята, но не и труда. Бог определя, че при усилията си да изкарва прехраната си от земята човекът ще трябва да се бори с грижи, разочарования и много пот (вж. Битие 3:17-19).

Една добра стара поговорка казва: „Благословен труд! Ако ти си Божието проклятие, как ли ще изглежда благословението Му?“. Но трудът не е Божието проклятие. Той е част от нашето същество. Ние сме създадени с потребността от творческа дейност и чувство за собствена стойност. Когато се поддадем на леността, опасността от грях е най-голяма. И често човек постепенно деградира, когато се оттегли от активен живот.

Не бива да забравяме, че Бог е заповядал на Своя народ и да работи: „Шест дни да работиш“ (Изход 20:9). Хората често са склонни да пропускат това и да наблягат на другата част на изречението, която им заповядва на седмия ден да си почиват.

Новият Завет нарича безделните хора „безредни“ или „непокорни“ и недвусмислено казва, че ако някой не иска да работи, той не бива и да яде (2 Солунци 3:6-10).

Господ Иисус е най-висшият ни пример за усилно трудещ се човек. „Колко натоварени са били дните Му! И нощите, които е прекарвал в труда на молитвата! Три години служение са Го превърнали в състарен човек. «Ти нямаш и петдесет години» — така са Му казвали, опитвайки се да преценят възрастта Му. Петдесет? Та той е бил едва на тридесет!“

Някои хора стават алергични към труда, защото работата им не е особено приятна. При това обаче трябва да имат предвид, че никоя професия и никое положение не е идеално. Всяка работа си има и лошите страни. Но един християнин може да върши работата си за Божия слава „не както и да е, а тържествуващо“.

Вярващият се старае и се труди усилено не само за да задоволи своите собствени потребности, но и за да има възможност да помага на хора в нужда (Ефесяни 4:28). Това е допълнителен благороден мотив за труда.

Дори и във вечността ние ще се трудим, защото се казва: „… и Неговите слуги ще Му служат“ (Откровение 22:3).

Междувременно трябва да следваме съвета на Спърджън: „Работете до смърт и после възкръсвайте отново за живот чрез молитва“.

7 септември

Затова, „излезте изсред тях и се отделете“, казва Господ, „и не се допирайте до нечисто“, и: „Аз ще ви приема, и ще ви бъда Отец, и вие ще Ми бъдете синове и дъщери“, казва всемогъщият Господ.

2 Коринтяни 6:17-18

Какво трябва да направи един християнин, когато установи, че църквата му става все по-либерална и модернистка? Тя сигурно някога е била основана от хора, които са вярвали в непогрешимостта на Библията и всички други основополагащи учения на вярата. Църквата може да има славна история, изпълнена с усърдие за благовестието и мисионерски усилия. Много от нейните водачи може да са били известни учени и верни проповедници на Божието слово. Но сега училищата на това изповедание са превзети от ново поколение и водачите, които излизат от тях, проповядват съвсем друго, социално евангелие. Те продължават да употребяват библейски изрази, но разбират под тях нещо съвсем друго. Изпразват от съдържание най-важните учения на Библията, предлагат естествени обяснения за чудесата и се подиграват на библейския морал. На първа линия са, когато става дума за радикална политика и революционни планове. Говорят презрително за фундаменталистите.

Какво трябва да направи един християнин при това положение? Може би семейството му е било свързано с тази църква от поколения. Или той е дарявал щедро пари за църквата в течение на години. Най-добрите му приятели сигурно са тук. Той се пита какво ли ще стане с младите хора, които той обучава в неделното училище, ако си отиде. Не трябва ли все пак да остане в тази църква и да издига гласа си за Бога, докогато е възможно?

Собствените му аргументи му изглеждат твърде убедителни. Но въпреки това той „измъчва праведната си душа“, когато вижда как хората всяка седмица идват в тази църква, за да получат хляб, а им се дава камък. Той цени всичко свързано с църквата, но го боли от това, че неговият Спасител бива презиран тук и Бог не получава славата и хвалата, които Му се полагат.

Няма съмнения какво трябва да направи. Трябва да напусне тази църква. Това е ясна заповед в Божието слово. Ако вече не тегли в един и същ ярем с църквата, Бог ще се погрижи за всички последствия. Той ще поеме отговорността за младите хора в неделното училище. Ще даде да възникнат нови приятелства. Да, Бог обещава да му бъде Баща и му предлага Своята близост и общение, които може да изпита само ако Му е безусловно послушен. „Благословението на една решаваща раздяла не е нищо по-малко от славно общение с великия Бог.“

8 септември

Когато дадеш обещание на Бога, не се бави да го изпълниш, защото Той не благоволява в безумните. Изпълни това, което си обещал!

Еклисиаст 5:4

Всички ние сме чували за хора, които най-тържествено обещават нещо на Бога, когато са притиснати от някаква беда. Тогава обещават, че завинаги ще се доверяват на Бога, ще Го обичат и ще Му служат, ако само ги освободи от това тежко положение. Но когато преминат през кризата, забравят обещанията си и продължават обичайния си живот.

Какво място заемат обетите в живота на един християнин и какви насоки намираме за това в Божието слово?

Първо, изобщо не е необходимо да се дават тържествени обещания. Това не се изисква, а най-често става дума за доброволен обрек, който правим пред Господа от благодарност за Неговата добрина. Например във Второзаконие 23:22 четем: „Но ако се въздържаш да се заклеваш, няма да ти бъде грях“.

Второ, трябва да се пазим да не даваме прибързани обещания, т.е. такива, които не можем да спазим, или за които после може би ще съжаляваме. Соломон ни предупреждава: „Не прибързвай с устата си и да не бърза сърцето ти да произнася дума пред Бога, защото Бог е на небето, а ти си на земята, затова нека думите ти бъдат малко“ (Екл. 5:2).

Но когато направим обрек, трябва грижливо да го изпълним. „Когато някой мъж направи обрек на Господа или се закълне с клетва и обвърже душата си със задължение, да не нарушава думата си, а да извърши всичко, което е излязло от устата му“ (Числа 30:2). „Когато се закълнеш с клетва на Господа, своя Бог, да не отлагаш да я изпълниш; защото Господ, твоят Бог, непременно ще я изиска от теб и това ще ти се счете за грях“ (Второзаконие 23:21).

По-добре е изобщо да не правим обреци, отколкото да обещаем нещо и да не го спазим: „По-добре да не обещаваш, отколкото да обещаеш и да не изпълниш“ (Еклисиаст 5:5).

Възможно е обаче да има и изключения, в които е по-добре да се наруши дадена клетва, отколкото да продължава да се спазва. Например някой може, преди да е повярвал, да се е заклел във вярност в някаква фалшива религия или таен орден. Ако е против Божието слово да спазва тази своя клетва, той трябва да се покори на Писанието, дори и да наруши клетвата си. Ако обаче става дума просто за клетва да се пазят някакви тайни, тогава той може да продължи да спазва това обещание и след като е скъсал всичките си връзки с такъв орден.

В днешно време най-често нарушаваният обрек може би е брачният обет. Тържествените клетви, положени в Божието присъствие, се считат за незначителни. Но Божията присъда над това гласи: „… защото Господ, твоят Бог, непременно ще я изиска от теб и това ще ти се счете за грях“ (Второзаконие 23:21).

9 септември

Добрият оставя наследство на синове и внуци.

Притчи 13:22

Четейки този стих, не бива веднага да си правим заключението, че тук става дума за финансово наследство. Много по-вероятно е Божият Дух да говори за духовно наследство. Човек може да е бил възпитан от бедни, но богобоязливи родители. Той може би през цялата вечност ще бъде благодарен за спомена за една майка и един баща, които всеки ден са чели Библията, молили са се заедно със семейството и са го възпитали в страх от Господа и в Неговото учение, въпреки че при смъртта си не са могли да му оставят нито стотинка. Духовното наследство винаги е най-доброто.

Да, синът или дъщерята могат дори да бъдат съсипани духовно, ако получат голяма сума пари. Внезапното богатство често се оказва направо отровно. Много малко хора са способни да го управляват мъдро. Много малко хора, които са наследили цяло състояние, продължават да водят богоугоден живот.

Друго размишление, което можем да направим, е, че често пъти семействата се разделят от ревности и караници, когато се разпределя имуществото. „Където има завещание, има и много роднини.“ Семейства, които години наред са живели заедно в мир, внезапно се превръщат във врагове заради няколко украшения или мебели, или един порцеланов сервиз.

Често родителите християни оставят богатството си на невярващи деца или роднини, които изповядват лъжлива религия, или на много неблагодарни деца, докато тези пари е можело много по-добре да бъдат употребени за разпространението на благовестието.

Понякога желанието да се оставят пари на децата е просто завоалирана форма на егоизъм. В действителност родителите просто искат да си задържат колкото може повече от притежанията. Те знаят, че един ден смъртта ще им отнеме всичко и затова следват традицията поне да го оставят на децата си.

Но още не е измислено завещание, което да не може да се наруши или промени със съвсем законни мерки и средства. Един баща никога не може да бъде сигурен, че желанията му наистина ще бъдат изпълнени, когато него вече го няма.

Затова най-доброто, което можем да направим, е да даваме щедро за работата на Господа, докато сме живи. Една поговорка гласи: „Давай даренията си, докато си още жив, тогава ще знаеш какво става с тях“.

А най-доброто завещание е следното: „В пълно съзнание аз вложих парите си за Божието дело, докато бях жив. Завещавам на децата си наследството на християнската среда, в която са отраснали, на християнския дом, в който Христос е бил почитан и Неговото слово е било следвано. Поверявам ги на Бога и на Словото на Неговата благодат, което може да ги изгради и да им подари наследство в небесата заедно с всички светии“.

10 септември

Молете се за онези, които ви гонят.

Матей 5:44

Понякога една история е най-добрият коментар към някой библейски стих.

Капитан Мицуо Фукида бил японският пилот, ръководил нападението над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. Той изпратил до главната си квартира посланието „Тора, Тора, Тора“, което означавало, че мисията му била изпълнена успешно по всички линии. Но Втората световна война не била свършила. Впоследствие нещата се обърнали и САЩ все пак победили.

По времето на войната японците били убили една възрастна двойка мисионери във Филипините. Когато тяхната дъщеря в Америка получила съобщението за смъртта им, тя решила да посещава японски военнопленници и да разпространява сред тях благата вест.

Когато пленниците я питали защо всъщност тя се отнася така мило с тях, тя отговорила: „Заради молитвата, с която моите родители са се помолили, преди да ги убият“. Повече не казала.

След войната Мицуо Фукида бил така озлобен, че решил да съди Съединените Щати пред международен съд за жестокостите, които били извършили през войната. В усилията си да събере доказателства той разпитвал и японски военнопленници. Когато говорил с такива, които били в плен в Америка, за свое съжаление не чул нищо за жестокости, а чул разкази за особената милост, която им оказала една християнка, чиито родители били убити във Филипините. Пленниците разказвали, че тази жена им дала една книга, която се наричала Нов Завет, и им разказала за някаква неизвестна молитва, която нейните родители били произнесли преди екзекуцията си. Това не била точно информацията, която Фукида искал да чуе, но все пак я запомнил.

След като бил чул тази история многократно, той отишъл и си купил един Нов Завет. Когато прочел Евангелието от Матей, интересът му се събудил. Прочел и Евангелието от Марк, и му станало още по-интересно. Когато стигнал до Лука 23:34, в душата му изгряла светлина: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят!“. Веднага му станало ясно, че това трябва да е била предсмъртната молитва на мисионерската двойка.

Той вече не мислел за американската християнка или за японските военнопленници, а мислел за себе си — яростен враг на Иисус Христос. Мислел и за това, че Бог все пак е готов да му прости, защото е чул молитвата на разпънатия на кръста Спасител. И в този миг той потърсил и намерил прошка и вечен живот чрез вярата в Иисус Христос.

Плановете за процеса пред международен съд отпаднали. Мицуо Фукида прекарал остатъка от живота си в пътуване по много страни, където проповядвал неизследимото богатство на Иисус Христос.

11 септември

Внимавай да не забравиш Господа, своя Бог,… когато… се умножи всичко, което имаш.

Второзаконие 8:11, 13

Общото правило е, че Божият народ не понася добре материалното благосъстояние. Той вирее много по-добре при неблагоприятни обстоятелства. В прощалната си песен Мойсей предсказва, че благосъстоянието ще съсипе духовно израелския народ: „Но Есурун затлъстя и ритна — ти затлъстя, надебеля, угои се — и остави Бога, който го направи, и презря Канарата на спасението си“ (Второзаконие 32:15).

Това пророчество се е изпълнило в дните на Еремия, когато Господ се оплаква: „Наситих ги, а те прелюбодействаха и на тълпи отиваха в домовете на блудниците“ (Еремия 5:7).

А в Осия 13:6 четем: „Според пашата си се наситиха, наситиха се и сърцето им се надигна; затова Ме забравиха“. След завръщането на Израил от изгнанието левитите изповядват, че израилевите синове са реагирали неправилно на това, което Бог е направил за тях: „И ядоха и се наситиха, затлъстяха и се насладиха на Твоята голяма благост. Но станаха непокорни и се надигнаха против Теб, и захвърлиха Твоя закон зад гърба си, и убиваха пророците Ти, които свидетелстваха против тях, за да ги обърнат към Теб; и извършиха големи богохулства“ (Неемия 9:25-26).

Ние сме склонни да разглеждаме материалното благосъстояние като ясен знак, че Господ е доволен от това, което сме, и което вършим. Когато печалбите на фирмата ни растат, казваме: „Наистина Господ изобилно ни благославя“. Вероятно би било по-правилно да разглеждаме тези печалби като изкушение и изпитание. Господ изчаква и иска да види какво ще направим с тях. Дали ще използваме парите, за да направим нещо добро за себе си? Или ще се окажем верни настойници, които използват финансовите си средства, за да разпространяват благата вест до краищата на земята? Ще скътаме ли парите, стремейки се да натрупаме състояние? Или ще ги дадем за Иисус Христос и Неговото дело?

Ф. Б. Майер е казал: „Когато се спори дали слънце, или буря, успех или нужда са по-лошо изпитание за характера, един внимателен наблюдател на човешката природа вероятно би отговорил, че нищо не показва така ясно истинския материал, от който сме направени, като благосъстоянието, защото то е най-опасното от всички изкушения“.

Йосиф сигурно би се съгласил с това, Той е казал: „Бог ме направи плодоносен в земята на страданието ми“ (Битие 41:52). Той е научил повече в трудностите и враждебните обстоятелства, отколкото в богатството и благосъстоянието, въпреки че се е показал примерен във всички положения.

12 септември

А те, понеже мислеха, че Той е с дружината, изминаха един ден път, като Го търсеха между роднините и познатите си.

Лука 2:44

Когато Иисус бил на 12 години, родителите му отишли с Него от Назарет в Ерусалим, за да празнуват Пасхата. Те пътували заедно с голямо множество други поклонници. При това естествено момчетата на една възраст се сприятелявали по време на празничните дни. Затова на връщане Йосиф и Мария предположили, че Иисус е някъде в големия керван с другите младежи. Но той не бил там. Той бил останал в Ерусалим. Те вървели цял ден, преди въобще да забележат липсата Му. И после трябвало да се върнат обратно в Ерусалим, където след три дни накрая открили сина си.

Всички ние можем да научим нещо от това. Напълно е възможно ние да предполагаме, че Иисус ни съпровожда, а това изобщо да не е така. Може би вярваме, че живеем в общение с Него, а всъщност грехът вече е проникнал между нас и Спасителя. Отпадането от вярата става съвсем незабелязано. Ние може би въобще не осъзнаваме, че любовта ни към Него с времето е охладняла. Мислим си, че сме същите като преди.

Но другите хора могат да ни обърнат внимание на това. По начина ни на говорене те установяват, че сме се отдалечили от своята първа любов, и че светските интереси са надделели над духовните. Те могат да видят, че вече отдавна се храним от котлите с месо в Египет. Забелязват, че сме станали критични там, където преди сме били любящи и мили. Чуват, че говорим по-скоро езика на улицата, отколкото езика на Божия народ. И, забелязват или не, ние сме изгубили желанието си да пеем. Самите ние сме нещастни и окаяни и сме склонни да правим и другите хора нещастни. Изглежда, че вече нищо не върви както трябва. Парите изтичат между пръстите ни. А когато се опитаме да свидетелстваме за Спасителя, това не прави голямо впечатление на хората, защото те вече не виждат особена разлика между себе си и нас.

Обикновено тогава е нужна някаква криза, за да осъзнаем, че Иисус вече не е с нас. Възможно е да чуем изведнъж Божия глас, който ни говори чрез някоя особено благословена проповед. Или някой приятел ни прегръща през рамото и ни показва окаяното духовно състояние, в което сме изпаднали. Или може би болест или смърт на някой любим човек или друго трагично събитие ни карат да се осъзнаем.

Когато това се случи, трябва да направим точно това, което са направили Йосиф и Мария — да се върнем на мястото, където за последен път сме видели Иисус. Трябва да се върнем там, където някой грях е разрушил общението ни с Него. И когато изповядаме греха си и се отвърнем от него, ще намерим прошка и ще започнем пътуването наново, но този път в компанията на Иисус.

13 септември

Мойсей не знаеше, че кожата на лицето му блестеше, понеже Бог беше говорил с него.

Изход 34:29

Когато Мойсей слизал от планината Синай с каменните плочи с десетте Божи заповеди в ръка, у него имало две много особени неща. Първо, лицето му блестяло. Той бил стоял в Божието присъствие, което се откривало в светлия, лъчист облак на славата, известен под името „шекина“. Блясъкът на лицето на Мойсей било нещо като отражение. След като бил говорил с Бога, законодателят Мойсей продължавал да носи нещо от блясъка и излъчването на славата. Той бил преживял преображение.

Второто особено нещо било, че самият Мойсей не знаел, че лицето му блести така. Той изобщо не осъзнавал уникалния външен вид, който бил придобил в Божието присъствие. Ф. Б. Майер казва в своя коментар, че най-голямата слава на преображението бил фактът, че самият Мойсей не забелязвал нищо.

В известно отношение и ние можем да преживеем същото като Мойсей. Когато прекарваме време в Божието присъствие, това си проличава. Може и действително да се изрази на лицето ни, защото между духовното и физическото има тясна връзка. Но аз не искам да наблягам особено на външните признаци, защото и някои привърженици на съмнителни култове имат благо изражение на лицето. Най-важното е, че връзката с Бога преобразява човека морално и духовно. Това има предвид Павел във 2 Коринтяни 3:18: „А ние всички, с открито лице, гледайки като в огледало Господната слава, биваме преобразявани в същия образ от слава в слава, като от Господния Дух“.

Но най-висшата слава на такова преображение е, че самите ние не я осъзнаваме. Другите ще я забележат. Те ще разберат, че сме били с Иисус. Но тази промяна е скрита от собствените ни очи.

Как става така, че ние живеем в блажено незнание за това, че „кожата на лицето ни блести“? Причината е проста: колкото по-близко сме до Господа, толкова по-ясно съзнаваме своята греховност, своето недостойнство, своята поквара. Славата на Неговото присъствие ни води до ужас от самите нас и дълбоко покаяние.

Ако осъзнавахме, че блестим, щяхме да се възгордеем и излъчването ни веднага би станало противно, тъй като гордостта винаги е отблъскваща.

И така, благословение е, че онези, които са били с Господа на планината и все още носят Неговото отражение, изобщо не съзнават, че лицата им блестят.

14 септември

Жив е Господ — никакво наказание няма да те сполети за това!

1 Царе 28:10

В ранните години на своето царуване цар Саул бил разпоредил всички, които се занимавали с окултизъм или викали духове, да бъдат изгонени от страната. След известно време той започнал да деградира и както личният, така и политическият му живот тръгнали надолу. След смъртта на Самуил филистимците се събрали в Гелвуе срещу войската на Саул. И понеже не получил напътствено слово от Господа, той се допитал до една врачка в Ендор. Тя със страх му напомнила собствената му заповед за прогонване на всички гадатели и врачове от страната. Но Саул я успокоил и казал: „Жив е Господ — никакво наказание няма да те сполети за това“.

От това научаваме нещо много ясно: хората имат склонността да се покоряват на Господа, докато това им е изгодно. Но когато вече не им е удобно, те си измислят нови и нови извинения, за да могат в крайна сметка да направят това, което искат.

Казах „те“? Може би трябва да кажа „ние“. Всички ние сме склонни да се измъкваме от твърденията на Писанието, да ги изкривяваме и обезсилваме, когато не искаме да им се подчиним.

Например, има някои много ясни напътствия за ролята на жените в църквата. Явно обаче те са обект на спорове за съвременното феминистко движение.

И така, какво правим? Аргументираме се, че тези заповеди трябва да се разбират само в контекста на тогавашната култура и не са приложими за нас днес. Разбира се, ако веднъж възприемем такъв принцип, можем по същия начин много лесно да се отървем от почти всичко неприятно в Библията.

Понякога се натъкваме на някои изказвания на Господ Иисус за истинското ученичество, които ни засягат много. Колко сме бързи тогава с изречението: „С това Иисус е имал предвид не че трябва да го направим, а само че трябва да сме готови да го направим, ако се наложи“. И се самозаблуждаваме, че бихме били готови на това, докато в действителност нямаме никакво намерение да стигаме толкова далеч.

Можем например настоятелно да държим някой нарушител да бъде подведен под отговорност според строгите изисквания на Библията. Но когато се окаже, че такъв нарушител е наш роднина или приятел, изведнъж настояваме, че изискванията на Писанието не трябва да се разглеждат чак толкова педантично или изобщо няма защо да се прилагат.

Друг трик е да разделяме заповедите на Светото Писание на „важни“ и „маловажни“. По-незначителните могат да се пренебрегват или поне така се опитваме да си внушим.

Във всички тези неправилни разсъждения ние всъщност изкривяваме Светото Писание и сами си причиняваме нещастие. Бог иска да се покоряваме на Словото Му, независимо дали в момента ни е изгодно, или не. Това е единственият път към благословението.

15 септември

… а надеждата не се посрамя, защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез Светия Дух, който ни е даден.

Римляни 5:5

Понякога понятията, които се използват в Библията, имат по-различен смисъл, отколкото в обикновения език. „Надежда“ е един такъв пример.

В светската област обикновено да се надяваш означава да се радваш на нещо, което още не е станало, като изпълнението на тази надежда в никакъв случай не е сигурно. Човек, затънал в тежки финансови трудности, може да каже: „Надявам се, че всичко ще се оправи“. Но той няма сигурност, че наистина ще стане така. Надеждата му може би не е нищо повече от неговото собствено желание. Християнската надежда се радва на нещо, което все още е невидимо, както Павел ни казва в Римляни 8:24: „Надеждата, която се вижда, не е вече надежда; защото кой се надява за това, което вижда?“. И така, всяка надежда е свързана с бъдещето.

Но това, което отличава християнската надежда от всички други, е, че тя се основава върху обещанията в Божието слово и затова може да бъде напълно сигурна. Ние имаме тази надежда „като здрава и непоколебима котва за душата“ (Евреи 6:19). Уудринг казва: „Надеждата е вяра, която разчита на Божието слово и живее в настоящата сигурност, че това, което Бог е обещал или предсказал, ще се случи“. А Джон Уайт пише: „Вие ще забележите, че аз използвам «надежда» в смисъл на «увереност». Надеждата в Светото Писание се отнася за бъдещи събития, които ще се случат независимо какво ще стане. Тя не е въображение, което трябва да подобри настроението ни и да ни дава сили, за да продължаваме сляпо да вървим към една неотвратима съдба. По-скоро надеждата е основата на всеки християнски живот. Тя представлява окончателната действителност“.

Тъй като надеждата на вярващите се основава на Божиите обещания, тя никога не може да се посрами или да бъде разочарована. Уудринг пише: „Без Божиите обещания надеждата е празна, нищожна, а често и надменна. Но когато се основава върху Божиите обещания, тя разчита на Неговата вярност и никога не може да бъде разочарована“.

Християнската надежда е добра надежда. Нашият Господ Иисус Христос и Бог, нашият Отец, ни обичат и са ни дали „по благодат вечна утеха и добра надежда“ (2 Солунци 2:16).

Тя се нарича и блажена надежда, особено по отношение на Второто пришествие: „… като очакваме блажената надежда и явяването на славата на нашия велик Бог и Спасител Иисус Христос“ (Тит 2:13).

И накрая, тя е и жива надежда. „Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос, който според голямата Си милост ни новороди за жива надежда чрез възкресението на Иисус Христос от мъртвите“ (1 Петрово 1:3).

Надеждата дава на християнина способност да издържа безкрайно чакане, трудности, преследвания и дори мъченичество. Защото той знае, че всички тези опитности не са нищо повече от убождания в сравнение с идващата слава.

16 септември

Наказвай сина си, докато има надежда, но не надигай душата си да го умъртвиш.

Притчи 19:18

Ние живеем в едно общество, което търпи твърде много неща. Особено в областта на възпитанието на децата хората слушат повече съветите на психолозите и социолозите, отколкото учението на Божието слово. Много възрастни, които сами са били възпитани от родители, които не са се колебаели да ги наказват, сега решават да дават на децата си голяма свобода да изразяват безпрепятствено личността си. И какъв е резултатът?

Такива деца растат с дълбоко чувство на несигурност. Те се провалят в обществото. Трудно им е да се справят с проблемите и грижите и често прибягват до наркотици и алкохол. Няколко години строгост несъмнено биха направили останалия им живот много по-лесен.

Не е изненада, че такива млади хора нямат ред в живота си. Външният им вид, жилищата им, личните им навици издават хаотичната им нагласа към живота и липсата на дисциплина.

Те се задоволяват с посредствено или още по-ниско ниво. Нямат мотивация да се изявяват особено в спорта, изкуството, науката, бизнеса или други области на живота.

Такива деца лесно се отчуждават от родителите си. Родителите са мислели, че ще спечелят любовта на децата си, понеже никога не са ги наказвали. Вместо това обаче жънат омразата на своите издънки.

Бунтът срещу родителския авторитет се разпростира и в други области — срещу училището, работодателите и държавата. Ако родителите бяха пречупили своеволието на децата си на ранна възраст, щяха много да им улеснят подчинението в нормалните условия на обществото.

Съпротивата се прехвърля и към моралните принципи, установени в Светото Писание. Младите бунтовници се подиграват с божествените заповеди за чистота и живеят необвързано и без да помислят за последствията. Те показват дълбоко презрение към всичко добро и любов към всичко неестествено, вулгарно и гнусно.

И накрая, родителите, които не са пречупили своеволието на децата си достатъчно рано с наказания, ги затрудняват в намирането на пътя на спасението. Защото за покаянието е необходимо пречупване, отказване от собствената воля, която се бунтува срещу Божието владичество. Затова Сузана Уесли е казала: „Родители, които се стараят да потиснат своеволието на детето си, съдействат на Бога за обновяването и спасението на душата му. Но родители, които оставят детето си да прави, каквото си иска, вършат работата на дявола, правят религията неприложима, спасението непостижимо и вършат всичко, за да съдействат за вечното осъждение на детето си“.

17 септември

И принуждаваше всички — малки и големи, богати и бедни, свободни и роби да им се сложи белег на дясната ръка или на челата им, за да не може никой да купува или да продава освен онзи, който носи белега, името на звяра или числото на неговото име.

Откровение 13:16-17

Белегът на звяра! По времето на голямата скръб ще се издигне един могъщ и зъл владетел, който ще заповяда да се постави белег на челото или на дясната ръка на всички хора. Онези, които откажат, ще изпитат на гърба си гнева на звяра. А онези, които се подчинят, ще изпитат Божия гняв. Които откажат, ще царуват с Христос в Хилядолетното царство. Които се подчинят, ще бъдат мъчени с огън и сяра пред светите ангели и пред Агнето.

Когато четем всичко това, може би то ни изглежда твърде далечно. Знаем, че това ще се случи някога в бъдещето, и вярваме, че тогава църквата ще е вече грабната в небето. Но в известен смисъл белегът на звяра се открива и днес, при нас. Има времена в живота, когато сме принудени да избираме между верността към Бога и подчинението на една система, която се противопоставя на Господа.

Например идва време, когато остро се нуждаем от работа. Когато кандидатстваме, ни поставят условия, които са в ясно противоречие с божествени принципи. В такива времена лесно намираме аргумента — ако нямаме работа, не можем да си купуваме храна. Ако нямаме какво да ядем, няма да оживеем. А, в края на краищата, трябва да живеем, нали? С тази погрешна нагласа се съгласяваме с изискванията и така действително приемаме белега на звяра.

Всичко, което заплашва прехраната или съществуването ни, ни довежда до паника и ние сме изкушени да пожертваме почти всичко, за да отвърнем тази опасност. Аргументите, които хората ще привеждат един ден през Голямата скръб, за да се оправдаят, че са се поклонили на образа, са точно същите, които ни се предлагат и днес, когато трябва да избираме между Божията истина и собствения си живот.

Представата, че трябва да живеем на всяка цена, е погрешна. Ние трябва да се покоряваме на Бога и да не обичаме живота си до смърт.

Ф. У. Грант пише: „На монетата, за която продаваме истината, винаги, дори и да е съвсем слабо, е гравиран образът на Антихриста“. И така, въпросът не е дали бих могъл да се съпротивя и да откажа белега на звяра, ако живеех по времето на Голямата скръб. По-скоро въпросът е дали още днес отказвам да продам истината.

18 септември

Нали се очистиха десетимата? А къде са деветимата?

Лука 17:17

Господ Иисус бил изцелил десетима прокажени, но само един се върнал при Него, за да Му благодари, и това бил не друг, а един презрян самарянин.

За нас е ценна опитност в живота да се сблъскаме с неблагодарност, защото тогава можем поне в някаква, макар и малка степен да усетим Божията болка. Когато даряваме щедро и не получаваме никакво признание за това, можем по-добре да разберем как се чувства Бог, който е дал Своя възлюбен Син за неблагодарния свят. Когато се раздаваме в неуморно служение за другите, ние сме в компанията на Бога, който зае мястото на слуга, за да служи на неблагодарното човечество.

Неблагодарността е едно от неприятните качества на падналия човек. Павел ни напомня, че езическият свят е познавал Бога, но не Го е почитал като Бог и не Му е благодарил (Римляни 1:21). Един мисионер в Бразилия открил две индиански племена, които нямали в езика си думата „благодаря“. Когато някой им направел някакво добро, те казвали: „Точно това исках“, или: „Това ще ми бъде полезно“. Един друг мисионер, който работел в Северна Африка, установил, че онези, на които служел, никога не му били благодарни, защото смятали, че просто му дават възможност да си спечели заслуги пред Бога. Очаквали, че по-скоро мисионерът трябва да им е благодарен, понеже с добрините, които им правел, печелел благоволението на Бога.

Неблагодарността е пропила цялото общество. Една американска радиопрограма, която се нарича „Трудова борса в ефира“, успяла да намери работа на 250 души. По-късно говорителят разказа, че едва 10 от тях си отделили време, за да му благодарят за това.

Една учителка работила всеотдайно цял живот и през нейната класна стая преминали 50 класа. Когато станала на 80 години, получила писмо от един свой бивш ученик, който й пишел колко ценял нейната тогавашна помощ. Тя преподавала цели 50 години, но това било единственото благодарствено писмо, което някога получила.

Казахме, че за нас е добре да срещаме неблагодарност, защото тя ни дава поне бегла представа за това, което Господ чувства през цялото време. Неблагодарността е ценна опитност и понеже виждаме колко е важно самите ние да сме благодарни. Твърде често молбите ни към Бога заемат много повече място от благодарствените ни молитви. Ние приемаме Неговото благословение като най-естественото нещо. И твърде често забравяме да благодарим на другите хора за гостоприемството, за съвета, за возенето в колата, за проявената грижа и за безброй други неща. Ние дори ги очакваме, като че ли ни се полагат по право.

Историята за десетте прокажени трябва постоянно да ни напомня, че много хора имат много сериозни причини за благодарност, но много малко от тях изразяват благодарността си. Дали наистина ние сме от тези малцина?

19 септември

Понеже, когато ние бяхме още немощни, на определеното време Христос умря за безбожните.

Римляни 5:6

Иисус Христос не е дошъл, за да призове праведните, и Той не е умрял за добрите хора. За порядъчните, почтени, изискани хора Той не е висял на кръста. Той е умрял за безбожните.

Разбира се, от Божията гледна точка цялото човечество е безбожно. Ние всички сме родени в грехове и сме изпълнени с неправда. Като изгубени овце сме се заблудили и всеки гледа само собствения си път. В Божиите очи сме покварени, нечисти и опърничави. Най-висшите ни усилия да вършим добро са най-много отчаяни опити в Неговите очи.

Тъжното обаче е, че повечето хора не са готови да признаят, че са безбожни. Те се сравняват с криминалните елементи в обществото и смятат, че са съвсем подходящи за небето. Те са като една изискана възрастна дама от най-доброто общество, която много се гордеела със социалните си дейности и щедрите си дарения за благотворителни начинания. Когато един неин съсед християнин й разказал за вярата си, тя казала, че не смята, че й е необходимо спасение — добрите й дела би трябвало да са достатъчни. Разказала, че ходи на църква и произхожда от „християнски“ род. Съседът взел един лист хартия, написал на него с големи букви „БЕЗБОЖНА“, подал листа на дамата и попитал: „Бихте ли се съгласили да закача това отвън на вратата ви?“. Когато видяла думата, косите й се изправили: „Как ли пък не! Не позволявам на никого да казва за мен, че съм безбожна!“. Тогава той й обяснил, че спасителното дело на Христос не можело да важи за нея, докато тя отказвала да признае своята греховност, своето изгубено, безнадеждно положение. Ако не искала да признае, че наистина е безбожна, тогава Христос не бил умрял за нея. А ако не била изгубена, не можела и да бъде спасена. Ако се чувствала здрава, не се нуждаела от великия Лекар.

В една голяма зала веднъж се състоял особен празник. Той бил организиран за деца, които страдали от някакви физически недъзи. Те дошли в инвалидни колички или с патерици, или направо ги донесли в залата. Когато тържеството било в разгара си, портиерът намерил пред вратата едно момченце, което силно плачело. „Защо плачеш?“ — попитал го той съчувствено. „Защото не ме пускат вътре.“ „Защо не те пускат?“ „Защото съм здрав“ — хлипал малкият.

Така ще бъде и при голямото празненство на благовестието. Ако всичко ни е наред, не можем да влезем. Ако искаме да имаме достъп, трябва първо да докажем, че сме грешници. Трябва да признаем, че сме безбожни. Защото Христос е умрял за безбожните. Роджър Мънгър е казал: „Църквата е единственото дружество на света, в което предварителното условие за членство е кандидатът да е напълно недостоен“.

20 септември

Не високоумствайте, а се предавайте на скромни неща.

Римляни 12:16

Ние сме естествено склонни да се стремим към така нареченото „добро общество“. Във всяко човешко сърце се крие желанието да бъде на „ти“ с хората, които са прочути, богати или благородни. Така съветът на Павел противоречи на нашата обичайна природа. По същество този стих може да се разбере и така: „Не бъдете горди, а бъдете винаги готови да сте заедно с обикновените и незабележими хора“. В Божията църква няма кастова система. Християните трябва да пренебрегват класовите различия.

За Фред Елиът се разказва една характерна случка. Една сутрин, когато той и семейството му седели на закуска и четели заедно Библията, отвън се чуло силно тропане и дрънчене. Била боклукчийската кола, която минавала да изпразни кофите. Елиът оставил на масата отворената си Библия, отишъл до прозореца, отворил го и радостно поздравил боклукчията. После се върнал и продължил четенето. За него било също толкова свято и важно да пожелае добро утро на боклукчията, колкото и да чете Библията.

Един друг служител на Господа, който буквално изпълнявал тази заповед, бил Джек Уирцен. Всяко лято той ръководел библейски лагер край езерото Шрун в щата Ню Йорк. На една от конференциите присъствал един човек с тежък физически недъг. Тъй като не можел да контролира добре лицевите си мускули, той много трудно преглъщал храната си. Голяма част от нея падала обратно от устата му и цапала вестника, с който той предвидливо покривал гърдите и скута си. Тази гледка не била особено привлекателна за околните и затова човекът обикновено седял сам на отделна маса.

Поради многото си задължения Джек Уирцен често закъснявал и идвал последен в залата за хранене. Винаги когато се появявал на вратата, хората възбудено му махали отвсякъде и го канели на тяхната маса. Но той никога не отивал. Винаги сядал на масата, на която седял сам недъгавият човек. Той общувал със скромните.

Чойс Глините разказва нещо подобно: "Един генерал християнин веднъж бил забелязан да си говори дълго с една много бедна стара жена. По-късно някои негови приятели го упрекнали и казали: „Трябва да мислиш за високото си положение!“. Но генералът отговорил: „Какво щеше да стане, ако моят Господ беше мислил за високото Си положение?“.

В стихотворението си „Въпреки всичко“ Робърт Бърнс ни напомня, че дори и някой да заема ниско положение в живота, той пак остава човек. И казва, че всеки, който мисли независимо, може само да се смее на голямото шоу от коприна и финтифлюшки, което устройват безумните.

Когато размислим колко много се е унижил нашият Спасител, за да живее с нас, е немислимо ние да се държим над околните.

21 септември

Отсега нататък за мен се пази венецът на правдата, с който Господ, праведният Съдия, ще ме възнагради в онзи Ден; и не само мен, но и всички, които са възлюбили Неговото явяване.

2 Тимотей 4:8

„… и всички, които са възлюбили Неговото явяване.“ Дълги години мислих, че това са вярващите, които изпитват топли и буйни чувства към Второто пришествие на Господа. Те ще бъдат наградени с венеца на правдата, понеже сърцата им са горели всеки път, когато са мислели за Грабването.

Но със сигурност тук се има предвид нещо повече от това. Да обичаме Неговото явяване означава да живеем така, като че ли Той ще се завърне още днес.

Това означава да живеем в морална чистота. Йоан също ни напътства: „Всеки, който има тази надежда в Него, очиства себе си, както Той е чист“ (1 Йоаново 3:3).

Означава и да не се заплитаме в житейски неща. Нашата любов и привързаност трябва да са насочени към небесните неща, а не към тези, които са важни на тази земя (ср. Колосяни 3:2).

Означава също и да служим на Божия народ и да му „даваме храна навреме“ (Матей 24:45). Господ е обещал особено благословение на онези, които правят това, когато Той се завърне.

С две думи, не бива да правим нищо, при което не искаме да бъдем изненадани, когато Господ се яви. Не бива да ходим на места, където бихме се посрамили от присъствието си, ако Той дойде. Не бива да говорим нищо лошо — все едно че сме в Неговото присъствие.

Ако знаехме, че Иисус ще се върне след една седмица, как бихме прекарали времето си дотогава? Дали ще напуснем работата си, ще се качим на някоя планина и по цял ден ще четем Библията и ще се молим? Или набързо ще станем „християнски работници“ и ще проповядваме и поучаваме ден и нощ?

Ако и сега действително следваме Господа и живеем по Неговата воля, най-доброто ще бъде да изживеем оставащата седмица по същия обичаен начин. Ако обаче досега сме живели само за себе си, знанието за предстоящото Му завръщане би изисквало радикално преустройство.

Не е достатъчно да мислим с радост за предстоящото Второ пришествие на Господа. Венецът на правдата е запазен за онези, които обичат явяването на Иисус така, че го осъществяват на практика, като оставят истината да променя живота им. Не е достатъчно да държим истината за Неговото завръщане — по-скоро тази истина трябва да държи нас.

22 септември

Произходът Му е от началото, от дните на вечността.

Михей 5:2

Ако краткото ни време е плашеща истина, колко повече е безкрайността на вечността! Малко са думите в нашия език, които се разбират така трудно като „безкрайност“ и „вечност“. За да ги разберем по-добре, трябва да се опитаме да мислим за времето преди създаването на света — назад във времето, когато и ангелите още не са били създадени, назад във времето, когато не е съществувало нищо и никой освен Бога. Опитай се да се върнеш още по-назад и по-назад, назад до безначалното начало, назад, назад, назад. Бог винаги е съществувал. Той никога не е започнал да бъде.

После простри мислите си напред в бъдещето, в бъдещото време, когато тази земя ще бъде унищожена. Напред, напред, напред. Все по-нататък и по-нататък. Безкрай, безкрай, безкрай.

И ако тогава разумът ти се съпротивлява на поставеното му тясно ограничение, спомни си, че и ти ще живееш вечно. Винаги, завинаги. Безкраен живот. Вечност!

Рауланд Диксън Едуардс се опитва да илюстрира вечността по следния начин: „На борда на океански параход взимаме един напръстник, връзваме го с въженце, спускаме го от кораба в океана и го изваждаме, пълен със солена морска вода. Това може да е образ на времето, извадено от океана на вечността“.

Вечността прилича на безбрежен океан.

Тя е време без край. Тя е постоянно продължаващият сегашен момент. Тя е Божието време, Божият живот.

Един човек е мъдър едва когато отчита поразителния факт, че този живот е само една песъчинка на безкрайните брегове на вечността. Целият му житейски път трябва да се разглежда в тази светлина.

Катедралата в Милано има три врати една до друга. Над първата е изобразен венец от рози с надписа: „Всичко това ни харесва само за един миг“. Третата врата е украсена с кръст и носи надписа: „Всичко това ни наскърбява само за един миг“. Над средната врата виждаме напътствието: „Само вечното е важно“.

Като християни ние задължително трябва да се занимаем с въпроса за вечността. Трябва непременно да се примирим с тази плашеща реалност и да настроим живота си към нея. И тогава, като вървим по житейския си път, в очите ни ще блести странна светлина и в сърцата ни ще има особена решителност, защото нашите планове не приключват с времето. Ние живеем за една цел, а не за сегашното.

23 септември

В съвета им да не влезе душата ми.

Битие 49:6

Тези думи се намират в благословията на Яков за неговите синове. Когато се сеща за жестокостта на Симеон и Леви спрямо мъжете от Сихем, той казва: „В съвета им да не влезе душата ми“.

Аз обаче бих поставил тези думи в по-широк контекст. Има тайни, свързани с греха, които е по-добре никога да не научаваме.

Изкушението слага съблазнителната си маска и ни казва, че никога не можем да бъдем щастливи, ако не сме посветени в неговите тайни. То ни предлага вълнуващи неща — телесни удоволствия, емоционални върхове и привлекателна неизвестност.

Много хора, особено такива, които са водили затворен и защитен живот, се поддават на такива изкушения. Те имат чувството, че досега изобщо не са познавали истинските удоволствия. Чувстват се ощетени. И си мислят, че никога не биха могли да бъдат доволни, докато не придобият пълно впечатление от света.

Лошото обаче е, че грехът никога не идва сам. Той винаги носи рискове и лоши последствия. Когато за първи път извършваме някакъв грях, независимо какъв, предизвикваме вълна от угризения и терзания.

Ако се поддадем на някое изкушение, това отслабва цялостната ни съпротивителна сила. Ако веднъж сме извършили даден грях, става все по-лесно да го извършим и още веднъж. Скоро вече ставаме специалисти по греха. Ставаме дори негови роби и сме вързани за него с веригите на навика.

В момента, в който се поддадем на някое изкушение, очите ни се отварят и за едно чувство за вина, което никога преди не сме изпитвали. Радостта, с която нарушаваме закона, се сменя с едно ужасно чувство на вътрешна голота и празнота. Разбира се, вярно е, че грехът може да бъде изповядан и простен, но през целия си живот се чувстваме неудобно, когато се срещаме с бившите си партньори в това престъпление. В спомените ни стои един болезнен белег, когато отново посещаваме местата, където сме извършили безумието. В най-неподходящи моменти цялата мръсна история отново изплува в мислите ни, често тъкмо в най-светите ни мигове. И това буквално ни разтърсва физически и изтръгва стон от гърлото ни.

Въпреки че е чудно да получим Божията прошка за тези грехове, много по-добре е изобщо да не проникваме в техните тайни. Това, което първоначално ни се предлага като интересна тайна, впоследствие се оказва кошмар. Удоволствието бързо се обръща в ужас и често един страстен миг води след себе си цял живот, изпълнен с упреци.

Затова в часа на изкушението нашата реакция трябва да бъде: „В съвета им да не влезе душата ми“.

24 септември

… за да познаете от опит…

Римляни 12:2

Божията воля ни е разкрита в Писанията. Но опитът е най-добрият учител.

Винаги ми е правило дълбоко впечатление как личният опит ни помага да разбираме Библията. Ние може да знаем стиховете дори наизуст, но когато преминем през някоя нова опитност, думите внезапно оживяват. Те заблестяват пред очите ни като светило в мрака. Изведнъж ги оценяваме по съвсем нов начин.

Жената на Мартин Лутер веднъж казала, че никога не би могла да разбере някои стихове в псалмите, ако Бог не я бил превел през много тежки ситуации.

Когато Даниел Смит и жена му живеели като мисионери в Китай, една нощ банда разбойници пробила голяма дупка в страничната стена на тяхната къща. Докато двамата спели, крадците изпразнили всички шкафове и гардероби. Ако мисионерите не били спали така дълбоко, вероятно щели дори да бъдат убити. Когато Смит разказва случката по-късно, той казва: "До тази сутрин никога не бях разбирал стиховете в Авакум 3:17-18: „И да не цъфти смокинята, и да няма реколта по лозите, и да пропадне произведението на маслината, и нивите да не произведат храна, и овцете да изчезнат от кошарата, и да няма говеда в оборите, аз пак ще се радвам в Господа, ще се веселя в Бога на спасението си“. С това той имал предвид, че човек никога не може да разбере напълно радостта на Авакум въпреки всички тези загуби, ако сам не е преживял такава ситуация.

Когато Кори Тен Бум била в концентрационен лагер, трябвало да се яви пред съдията. "Съдията… беше принуден да си свърши работата и така дойде денят, в който той ми показа документите, които можеха да означават не само моята смъртна присъда, но и на семейството и приятелите ми. „Можете ли да ми обясните по-подробно тези документи?“ — попита той. „Не, не мога“ — трябваше да призная. И внезапно той взе всички документи и ги хвърли в печката! Когато гледах как пламъците пояждат листите, които можеха да ме осъдят, осъзнах, че бях запазена от една божествена сила, и изведнъж разбрах както никога досега Колосяни 2:14: „Той изличи написаното в постановленията на закона, което беше против нас, и го отстрани отсред нас, като го прикова на кръста“.

Новите прозрения за Светото Писание, които придобиваме чрез житейския опит, правят този опит безценен.

25 септември

И така, неприятел ли ви станах, понеже ви говоря истината?

Галатяни 4:16

Опитът на Павел с християните в Галатия ни напомня, че нашите приятели често започват внезапно да ни разглеждат като врагове, ако открито им кажем истината. Апостолът бил довел тези хора до Господа и ги бил обучил във вярата. Но по-късно, когато в техните събрания проникнали лъжеучители, Павел трябвало да предупреди вярващите, че са на път да оставят Иисус Христос заради законничеството. И това довело дотам, че те се отнесли враждебно към своя баща във вярата.

Това се е случвало и в старозаветни времена. Илия бил винаги честен и директен в своите послания към цар Ахав. Но един ден, когато Ахав го срещнал, му казал: „Ти ли си, който докара беда на Израил?“ (3 Царе 18:17). Той да е докарал беда на Израил? Илия бил един от най-добрите приятели, които Израил някога е имал! Но отплатата за неговата вярност била, че го обвинявали в злосторничество.

Михей бил друг безстрашен пророк. Когато Йосафат попитал дали тук няма някой пророк на Господа, израилевият цар му отговорил: „Има още един човек, чрез когото можем да се допитаме до Господа, но аз го мразя, защото не пророкува добро за мен, а само зло, Михей, сина на Емла“ (3 Царе 22:8). Царят не искал да слуша истината и мразел онзи, който му я казвал в очите.

В Новия Завет виждаме Йоан Кръстител, който казвал на цар Ирод: „Не ти е позволено да имаш жената на брат си!“ (Марк 6:18). Това било истина, но смелото заявяване на тази истина бързо довело до екзекуцията на Йоан.

Нашият Господ Иисус също е предизвиквал омразата на невярващите юдеи. И каква била причината за тази омраза? Говорел им истината. Той им казва: „Сега искате да убиете Мен, Човека, който ви казах истината, която чух от Бога“ (Йоан 8:40).

Томас Джеферсън пише: „Ако човек иска да избегне всяка злоба, трябва да се придържа към сънливата рутина на ежедневните задължения. Всеки въпрос има две страни и ако решително застанем на едната страна и успешно работим по нея, тогава онези, които са застанали на другата страна, естествено ще бъдат враждебно настроени към нас, и то толкова повече, колкото по-голям успех виждат в нас“.

Истината често е болезнена. Вместо да й се подчинят, хората най-често проклинат онзи, който им я казва. Но истинският служител на Господа вече знае точно какво може да му струва това. Той трябва да каже истината или да умре. Той знае, че раните от приятел са искрени, а целувките от неприятел — изобилни (Притчи 27:6).

26 септември

Оставил съм си седем хиляди мъже, които не са преклонили коляно пред Ваал.

Римляни 11:4

Бог никога не остава без свидетел. Дори и в най-мрачните дни някъде се издига поне един глас, който ясно свидетелства за Него. Той често издига неочакван свидетел, който смело изповядва Неговото Име в най-необичайните обстоятелства.

В дните преди потопа животът на земята е бил пропит от насилие и разврат. Но там е бил Ной, който смело е заставал за Господа.

На Илия му се е струвало, че целият Израил е изпаднал в идолопоклонство, но Бог е имал още седем хиляди мъже, които не се били поклонили на Ваал.

Във времена на духовно мъртвило и морален упадък на историческата сцена са се явявали Ян Хус, Мартин Лутер и Джон Нокс, за да защитават делото на Всевишния.

Не чак толкова отдавна е създаден телеграфът. Първото послание, което е било предадено по този начин, е гласяло: „Виж какво извърши Бог!“.

Когато корабът Аполо 8 се връщал от първия си полет с екипаж до Луната, на Бъдни вечер тримата астронавти на смени четели от Битие 1–10 и накрая казали: „И ние, от екипажа на Аполо 8 ви желаем… Бог да ви благослови, всички вас на добрата Земя“.

Въпреки гневните протести на невярващите, пощата на Съединените Щати отпечатала пощенска марка с Аполо 8 и с думите от Битие 1: „В начало…“

Монетите в САЩ носят надписа: „На Бог се уповаваме“.

Означението „сл.Хр.“ ни напомня, че броим годините от идването на нашия Господ на Земята. А по-старият израз „лето Господне“ ясно е говорел, че годините принадлежат на Господа.

Дори и атеистите понякога, без да искат, признават Господа. Един владетел атеист каза на една среща на върха в Австрия през 1979 г: „Бог няма да ни прости, ако сега се провалим“.

В света съществува една морална заповед, че Бог трябва публично да бъде признаван и възхваляван. Когато учениците на Господ Иисус Го славели като Царя, идещ в Господното Име, фарисеите поискали Христос да ги смъмри и да им каже да мълчат. Но Той им отговорил: „Казвам ви, че ако тези млъкнат, то камъните ще извикат“ (Лука 19:40).

Не бива да се тревожим, че Божието Име някога няма да бъде възпявано или прославяно. Винаги, когато хората Го обявяват за мъртъв, Бог ще си издига свидетели, които ще посрамят враговете Му и ще утешават приятелите Му.

27 септември

А колкото за страхливите, невярващите, нечистите, убийците, блудниците, чародеите, идолопоклонниците и всичките лъжци, техният дял ще бъде в езерото, което гори с огън и сяра. Това е втората смърт.

Откровение 21:8

За някой, който чете тези думи, вероятно е шокиращо, че страхливите и невярващите са изброени заедно с онези, които бихме определили като необуздани и зли грешници. Учудващо, те ще получат едно и също наказание във вечността.

А може би допълнително ще се изненадаме, че страхливите са поставени на първо място. Това трябва да подейства много сериозно отрезвяващо на всеки, който досега е извинявал своята стеснителност като нещо незначително. Може би той се страхува да приеме Господ Иисус, защото не знае какво ще кажат приятелите му, или защото по природа е по-сдържан. Бог обаче не оправдава това като нещо маловажно, Той го разглежда като виновна страхливост.

Също така отрезвяващо трябва да подействат тези думи на наредените на второ място — невярващите. Често чуваме хора да казват: „Ами аз просто не мога да повярвам“, или: „Ех, да можех да повярвам“. Всъщност това са неискрени твърдения. В Спасителя няма нищо, което да прави за хората невъзможно да повярват в Него. Трудностите не са в разума, а във волята. Невярващите не искат да вярват в Него. Господ Иисус казва на невярващите юдеи: „Не искате да дойдете при Мен, за да имате живот“ (Йоан 5:40).

Несъмнено мнозина от страхливите и невярващите се смятат за порядъчни, образовани и добродетелни хора. В този живот те положително не искат да имат нищо общо с убийци, блудници или окултисти. Но иронията се крие тъкмо в това, че всички тези хора ще прекарат вечността заедно, понеже никога не са се обърнали към Иисус Христос и не са били спасени от Него. Тяхната участ е „езерото, което гори с огън и сяра. Това е втората смърт“. Разбира се, това е най-лошото, което можем да си представим. Хората могат да спорят безкрайно дали наистина има пъкъл и вечно наказание, или не. Но Библията говори много ясно. В края на един живот без Христос чака пъкълът.

А най-тъжното е, че нито страхливите, нито невярващите, нито който и да било от другите изброени в горния стих не е принуден да попада в това огнено езеро. Това е напълно ненужно. Ако те се покаят за страховете и съмненията си, както и за другите си грехове, и се обърнат към Господ Иисус с проста, доверчива вяра, ще им се прости, те ще бъдат очистени и ще имат всички предпоставки да отидат в рая.

28 септември

Не се оставяй да те побеждава злото; а ти побеждавай злото чрез доброто.

Римляни 12:21

Ако този стих беше написан от хора, които не са вдъхновени от Бога, той сигурно щеше да гласи приблизително така: „Не се давайте на хората. Разбийте ги с техните собствени оръжия“. Светът мисли само с понятията отмъщение и отплата.

Но в училището на Иисус Христос научаваме нещо съвсем различно. Ние не бива да допускаме злото да ни победи. Вместо това трябва да използваме доброто, за да побеждаваме злото.

Една история, която се приписва на Франциск от Асизи, илюстрира много добре това. Както си играело, едно малко момченце изведнъж установило, че когато извика силно, има ехо. То за първи път чувало ехо и веднага започнало да го опитва. Извикало: „Мразя те!“. Думите веднага се върнали обратно: „Мразя те!“. То се напънало и извикало по-силно: „Мразя те!!“. Със същата сила се върнало: „Мразя те!!“. За трети път момченцето извикало с всички сили: „Мразя те!!!“. И думите отново прозвучали яростно: „Мразя те!!!“. Повече не могло да издържи. Изтичало вкъщи и захлипало отчаяно. Майка му била чула виковете от двора, но въпреки това попитала: „Какво има, мъничкият ми?“. Момченцето отговорило: „Там вън има едно малко момче и то ме мрази!“. Майката се замислила за миг и казала: „Внимавай, сега ще ти кажа какво да направиш. Излез пак вън и кажи на малкото момче, че го обичаш“.

И така, малкият изтичал навън и извикал силно: „Обичам те“. И неизменно се върнали същите думи, ясни и мили: „Обичам те“. Още веднъж издигнал глас още по-отчетливо и се ослушал за отговора. И трети път извикал от сърце: „Обичам те!“. Със същата нежност се върнало: „Обичам те!“.

Докато пиша това, навсякъде по света хора си крещят: „Мразя те!“, и същевременно се питат защо напрежението непрекъснато расте. Народи изразяват омразата си към други народи. Религиозни групи са се барикадирали в своите конфликти. Различни раси се бият помежду си. Съседи се карат през оградите. Семейства са разкъсвани от кавги и огорчение. Всички тези хора се оставят да бъдат победени от злото, защото омразата винаги предизвиква нова омраза. Ако просто променят начина си на действие и отплащат за омразата с любов, биха могли да победят злото чрез доброто. Тогава биха открили, че любовта предизвиква любов.

Нека грижливо внимаваме какво семе сеем.

От любовта никне любов, ако посеем омраза, омраза и ще жънем.

29 септември

Спасението е при Господа.

Йона 2:9

Всички ние познаваме онези ревностни „ловци на души“, които неуморно обикалят, сграбчват за вратовръзката нищо неподозиращи кандидати, преминават с тях точка по точка един формуляр за спасение на душата и ги притесняват, докато те най-накрая направят изповед, за да се отърват от досадника. Тогава той отбелязва още един „повярвал“ и се оглежда за нови скалпове, които после ще може да брои. Това ли е истинската евангелизация?

Трябва да признаем, че не е. Това е по-скоро форма на религиозен терор. Като всяко служение, което се върши със силата на плътта, то нанася повече вреди отколкото полза.

Джон Стот е прав, когато пише: „Иисус Христос има ключа. Той отваря вратите. Затова не бива насила и на своя глава да разбиваме вратите, които все още са затворени. Трябва да почакаме Той да отвори врати пред нас. На делото на Христос винаги се вреди чрез нетактично или досадно свидетелство. Разбира се, правилно е да се опитваме да спечелим за Христос приятелите и роднините си у дома и на работното място. Но понякога бързаме повече от Бога. Бъди търпелив! Моли се упорито и обичай много, и чакай с надежда възможността за свидетелство“.

Може би в много неща не сме съгласни с учението на Дитрих Бонхофер, но е добре да вземем присърце тези негови думи: „Словото на спасението си има своите граници. Човек няма нито властта, нито правото да го натрапва на другите. Всеки опит да се наложи евангелието на някого със сила, да се преследват хората, за да се покаят, и да прилагаме цялата си изобретателност, за да осъществим спасението на други хора, е както неуспешен, така и опасен… Тогава ще срещаме само слепия гняв на закоравели и помрачени сърца, а това е безсмислено и вредно. Лековатата ни употреба на словото на евтината благодат отегчава света до отвращение, така че той накрая се обръща срещу онези, които се опитват да му натрапят нещо, което той не иска“.

Действителното обръщение е дело на Светия Дух. То не идва „по мъжка воля“, т.е. човек не може да го предизвика със собствени усилия, колкото и добри намерения да има. Хора, които са били принудени да изповядат Иисус Христос, без сами да са напълно съгласни, биват разочаровани, стават недоволни, а и често дори се превръщат във врагове на Христовия кръст.

Една от великите опитности на живота е, когато Светият Дух ни употреби за спасението на други хора. Но е странно и отблъскващо, когато се опитваме да извършим това със собствени сили.

30 септември

Той първо намери своя брат Симон… и го заведе при Иисус.

Йоан 1:41-42

Нормалният метод за лична евангелизация е християните да бъдат свидетелство за своя Господ в естественото си ежедневно обкръжение. Разбира се, това не значи, че Бог никога не използва други пътища, например християни да срещат съвсем непознати хора и да им казват евангелието. Той действа и така. Но много по-убедително е, когато един вярващ човек свидетелства на хората, които го познават и могат да видят, че Иисус Христос е променил живота му. Така е направил и Андрей.

Валтер Хенрихсен разказва за един млад човек, който бил много загрижен как може да свидетелства за Господа в университета, в който следвал. Хенрихсен го попитал: „Джо, колко студенти от университета познавате лично? Имам предвид такива, които познавате по име, когато ги срещнете“. Оказало се, че младият човек познавал само двама или трима други студенти, въпреки че бил там вече няколко месеца. Тогава Хенрихсен му казал: „Джо, искам през следващите четири седмици да се запознаете с колкото може повече студенти. Нека си поставим за цел 50 души. Няма нужда непременно да им свидетелствате. Дори няма нужда да им разказвате, че сте християнин. Само се запознайте с тях. Спрете просто до вратата им и си поговорете с тях. Играйте тенис на маса с тях. Ходете заедно по състезания. Излезте заедно да ядете. Правете, каквото искате, но се запознайте с 50 млади мъже, за да можете след един месец, когато се върна, да ми представите всеки от тях по име“.

Един месец по късно, когато той отново се срещнал с този студент, той вече бил довел шестима младежи до Христос. „Вече не говорихме дали действително се е запознал с 50 състуденти. Това не беше необходимо. Той сам беше открил, че когато се сприятелява с «бирниците и грешниците», съвсем естествено чрез Божието водителство възникват възможности да споделя вярата си с тях.“

По отношение на този метод на евангелизация в естественото ни обкръжение трябва да се кажат още две неща. Първо, начинът на живот на този, който работи така, е изключително важен. Има голяма разлика дали той върви с Господа, или не. Може да е много красноречив в представянето на красиво опакованото християнско послание, но ако животът му не е свят, това ще зачеркне всичките му проповеди.

И второ, при този метод акцентът не е върху незабавния резултат, и точно това е доброто. Иисус сравнява процеса на спасението с растежа на едно семе — никога не се жъне в същия ден, в който е посято семето. Наистина има и хора, които се спасяват, когато за първи път чуят евангелието, но като цяло преди обръщението има един период, в който човек чува посланието, бива изобличен за греха си и още известно време се съпротивлява на гласа на Светия Дух.