Когато Господ тръгнал да се връща в Юдея, учениците били шокирани. Съвсем наскоро юдеите се били опитали да Го убият с камъни, а сега Той говорел за връщане там. В отговор на страха и грижата на учениците Господ им казал: „Нали денят има дванадесет часа?“. На пръв поглед този отговор изглежда няма нищо общо с предния разговор. Но с това Господ иска да подчертае следното: работният ден се състои от 12 часа. Когато някой се е предал на Бога, за него всеки ден има определена програма. Нищо не може да попречи на изпълнението на тази предвидена от Бога програма. Дори и Господ Иисус да отидел в Ерусалим, дори и юдеите отново да се опитали да Го убият, нямало да успеят. Неговото дело още не било извършено. Часът Му още не бил дошъл.

Всяко Божие дете е „безсмъртно, докато делото му не бъде завършено“. Това трябва да ни даде голям мир и устойчивост в живота. Ако живеем по Божията воля и в разумна степен спазваме някакви правила за безопасност и здравословен живот, няма да умрем нито миг по-рано. Нищо не може да ни се случи, ако Той не го допусне.

Много християни се разболяват от притеснения за храната, която ядат, водата, която пият, въздуха, който дишат. В нашето общество постоянно се говори за замърсяване на околната среда и винаги има нещо, което ни внушава, че смъртта вече чука на вратата. Но този страх е безсмислен. „Нали денят има 12 часа?“ Бог не е ли издигнал защитна ограда около вярващия (Йов 1:10), която дяволът не може да прескочи?

Ако вярваме това, ще се запазим от много закъснели упреци. Вече няма да казваме: „Само ако Бърза Помощ беше дошла малко по-рано…“, или: „Ако лекарите бяха открили тумора само четири седмици по-рано…“, или: „Само ако мъжът ми беше взел другия самолет…“. Нашият живот е планиран от безкрайна мъдрост и с безкрайна сила. Бог има съвършен план за всеки от нас. Неговият влак върви точно по разписание.

2 март

А плодът на Духа е: любов…

Галатяни 5:22

Изразът „плодът на Духа“ още от самото начало ни говори, че изброените по-нататък качества могат да бъдат произведени само от Светия Дух. Един невярващ човек не е в състояние да прояви дори и само една от тези добродетели. Един истински вярващ също е неспособен да ги развие със собствени сили. И така, когато мислим за тези качества, трябва да помним, че те са свръхестествени и идват от друг свят.

Например, любовта, за която се говори тук не е „ерос“ (гр.) — страстната любов, не е „филио“ — приятелството, нито „сторге“ — симпатията. Това е любовта „агапе“ — тази любов, която Бог ни е оказал, и която по Неговата воля и ние трябва да оказваме на другите.

Може би ще мога да илюстрирам това с един пример. Д-р Т. Е. Маккъли беше бащата на Ед Маккъли, един от петимата млади мисионери, намерили мъченическата си смърт от ръцете на индианците аука в Еквадор. Една вечер д-р Маккъли и аз бяхме коленичили за молитва в Оук парк, Илинойс. По време на молитвата неговите мисли отлетяха към Еквадор и реката Курарай, която все още крие в неизвестност тленните останки на Ед. Той се помоли: „Господи, остави ме да живея достатъчно дълго, за да видя спасението на тези хора, които убиха нашите момчета, да мога да ги прегърна и да им кажа, че ги обичам, защото те обичат моя Христос“. Когато станахме, забелязах сълзите, които се стичаха по бузите му.

Бог отговори на тази молитва на любовта. Някои от тези индианци аука по-късно повярваха в Христос. Д-р Маккъли отиде в Еквадор, срещна се с тези мъже, които бяха убили сина му, прегърна ги и им каза, че ги обича, понеже те обичат неговия Христос.

Това е любовта „агапе“. Тя е безпристрастна и търси най-доброто за всички — за незначителните и за достойните за обич, за враговете и за приятелите. Тя е безусловна и не изисква благодарност за постоянното си даване. Тя е жертвоготовна и никога не пита за цената. Тя не е себична и се грижи повече за нуждите и потребностите на другите отколкото за собствените си. Тя е чиста, в нея няма и следа от нетърпение, завист, гордост, отмъстителност и омраза.

Любовта е най-голямата добродетел в християнския живот. Без нея и най-благородните ни начинания нямат стойност.

3 март

А плодът на Духа е:… радост…

Галатяни 5:22

Човекът не може да намери истинска радост, докато не е намерил Господа. Тогава той изживява това, което Петър нарича „неизказана и преславна радост“ (1 Петрово 1:8).

Когато обстоятелствата са благоприятни, всеки може да се радва, но радостта, която е плод на Духа, не е резултат от земни обстоятелства. Тя извира от нашата връзка с Господа и от скъпоценните обещания, които Той ни е дал. За да бъде църквата ограбена от радостта си, трябва Христос да бъде свален от Своя престол.

Християнската радост може да съществува заедно със страданието. Павел свързва двете, когато говори, че ние трябва да „издържим и дълготърпим всичко с радост“ (Колосяни 1:11). Светиите в Солун са приели словото „сред много скръб с радостта на Светия Дух“ (1 Солунци 1:6). Светиите, които е трябвало да страдат, през всички векове са свидетелствали, че Господ им дава „песни в нощта“.

Радостта може да съществува заедно с болката. Вярващият може да стои на гроба на свой любим приятел или роднина и да плаче за загубата, но същевременно да се радва в съзнанието, че възлюбеният сега е в Божието присъствие.

Но радостта не може да съществува заедно с греха. Винаги, когато един християнин съгреши, той изгубва песента си. Едва когато изповяда и остави греха си, радостта от спасението му се връща.

Господ Иисус е казал на учениците Си да се радват, когато биват хулени, преследвани и оклеветявани заради Него (Матей 5:11-12). И те са го направили! Само няколко години по-късно те напускат съдебната зала „радостни, че са били удостоени да претърпят опозоряване за Иисусовото Име“ (Деяния 5:41).

Нашата радост се умножава, когато растем в познаването на Господа. Отначало може би сме в състояние да се радваме само при дребни обиди, хронични болести и ежедневни неприятности. Но Божият Дух иска да ни доведе дотам, че да можем да виждаме Бога и тогава, когато обстоятелствата са абсолютно нетърпими, и да се радваме в съзнанието, че всички Негови пътища са съвършени. Ние сме достигнали духовна зрелост, когато можем заедно с Авакум да кажем: „И да не цъфти смокинята, и да няма реколта по лозите, и да пропадне произведението на маслината, и нивите да не произведат храна, и овцете да изчезнат от кошарата, и да няма говеда в оборите, аз пак ще се радвам в Господа, ще се веселя в Бога на спасението си“ (Авакум 3:17-18).

4 март

А плодът на Духа е:… мир…

Галатяни 5:22

Щом сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Иисус Христос (Римляни 5:1). Това означава, че враждата между нас и Бога е приключила, тъй като Христос е отмахнал напълно причината за тази вражда — нашите грехове.

Затова имаме и мир на съвестта си, тъй като знаем, че делото е извършено, Христос е понесъл наказанието за нашите грехове и Бог ги е забравил.

Но Светият Дух иска и да се наслаждаваме на Божия мир в сърцата си. Това е спокойствието, което произтича от знанието, че времената и съдбата ни са в Божията ръка и че нищо не може да ни се случи, ако Той не го допусне.

Затова можем да останем спокойни, когато насред интензивното движение по магистралата внезапно ни се спука гума. Няма нужда да губим самообладание, когато заради задръстване по пътя изпуснем самолета си. Няма да изтърваваме нервите си и когато мазнината от тигана изпръска цялата ни кухня.

Този плод на Духа е направил Петър способен да спи дълбоко и спокойно в затвора, помогнал е на Стефан да се моли за убийците си, дал е възможност на Павел насред корабокрушение да утешава околните.

Когато самолетът попадне в силни въздушни завихряния и започне да подскача като перце, когато краищата на крилата се размахват с амплитуда 4 метра, когато повечето пасажери пищят, докато самолетът се тресе, върти и накрая полита стремително надолу, този мир прави вярващия способен да наведе глава, да повери душата си на Бога и да Го прослави, независимо какъв ще бъде изходът.

Или нека използваме друга илюстрация. Божият Дух може да ни даде мир и когато сме седнали в кабинета на лекаря си и чуем думите: „Ужасно съжалявам, но трябва да Ви кажа, че туморът за жалост е злокачествен“. Той може да ни даде способността да отговорим: „Готов съм да си отида, господин докторе. Аз съм спасен чрез Божията благодат и това за мен означава, че скоро ще бъда «далеч от дома — от тялото» и «у дома при Господа».

Затова ние можем да имаме, както се казва в прекрасната песен на Бикърстет, «мир, съвършен мир в този мрачен свят на греха, притеснявани от спешни задължения… когато вълните на живота бушуват наоколо… когато любимите ни са далеч… и бъдещето ни е в пълен мрак», защото «познаваме Иисус и Той седи на Своя трон».

5 март

А плодът на Духа е:… дълготърпение…

Галатяни 5:22

Дълготърпението е тази добродетел, която търпеливо понася несгодите и скърбите на живота и храбро ги издържа. Това може да означава спокойно изчакване в трудни обстоятелства. Но като цяло се отнася за кроткото понасяне на нападения и провокации от страна на други хора.

Бог е дълготърпелив спрямо хората. Нека само за миг се замислим за чудовищната греховност на днешното човечество — узаконяване на проституцията, популяризиране на хомосексуалността, разрешаване на абортите, сриване на брак и семейство, пълно отхвърляне на моралните норми и, разбира се, грехът, който надхвърля всички останали — пълното отхвърляне на Божия Син като единствен Господ и Спасител. Едва ли бихме могли да упрекнем Бога, ако Той би изличил целия човешки род от лицето на земята. Но Той не го прави. Неговата добрина иска да доведе хората до покаяние. Той не иска да погине нито един човек.

И Неговата воля е това дълготърпение да се отразява в живота на Неговите хора, след като те са се предали на Светия Дух. Това означава, че не бива да бъдем сприхави. Не бива да избухваме при всеки повод. Не бива да се опитваме да си отмъщаваме на хората, които са ни онеправдали. Вместо това трябва, както някой се е изразил, да проявяваме «очароваща кротост и търпение».

Когато Кори и Бетси Тен Бум са понасяли неописуеми страдания в концентрационния лагер, Бетси често казвала, че след като ги пуснат оттам, трябва да помогнат на тези хора. Просто трябвало да намерят начин да им помогнат. Кори смятала, че сестра й мисли за някаква програма за рехабилитация на жертвите на нацизма. Чак по-късно й станало ясно, че сестра й мислела за техните мъчители. Искала да намери начин да ги научи да обичат. В своята книга «Прибежището» Кори пише за това: «Аз се запитах, и то не за първи път, какъв човек беше тя, тази моя сестра… по каква пътека вървеше, докато аз до нея здраво стъпвах на земята».

Пътеката, по която е вървяла Бетси, е пътеката на търпението. А и Кори също е вървяла по нея, въпреки нейното скромно мнение за себе си.

6 март

А плодът на Духа е:… благост…

Галатяни 5:22

Благост означава доброта. Това е превъзходно качество на характера. Някой е нарекъл добротата «добродетел, снабдена с всички необходими средства», т.е. човекът, който я притежава, е мил, достоен за доверие и праведен във всяка област от живота си.

Благостта е противоположност на злината. Лошият човек може да бъде измамен, неморален, предател, несправедлив, жесток, себичен, злобен, алчен и необуздан. А добрият човек, дори и да не е съвършен, проявява истинност, справедливост, чистота и други подобни желателни качества на характера.

В Римляни 5:7 апостол Павел прави разлика между праведния и добрия. Праведният е честен, искрен и праволинеен в действията си, но той може да бъде студен и безразличен към другите. За разлика от това, добрият е мил и добросърдечен. За праведния едва ли някой би поискал да умре, но за добрия може би.

И въпреки това не бива да забравяме, че добрината може да бъде последователна. Не би било добре да се игнорира или дори толерира грехът. Затова истинската доброта може и да порицава, коригира и наказва. Виждаме това ясно в случката, когато Господ Иисус — който въплъщава добрината — прочиства храма и изгонва от него търговците.

Едно уникално качество на добрината е, че тя може да побеждава злото. Павел дава следното напътствие: «Не се оставяй да те побеждава злото; а ти побеждавай злото чрез доброто» (Римляни 12:21). Ако допуснем чуждата омраза да съсипе нашето вътрешно отношение, тогава сме победени от злото. Но ако не се оставим това да ни повлияе, и въпреки всичко оказваме милост, благост и любов, тогава ние сме победили злото чрез доброто.

Мърдок Кемпбъл разказва за един богобоязлив свещеник от шотландските планини, чиято жена с всички средства се стараела да му вгорчи живота. Един ден, когато той четял Библията си, тя я изтръгнала от ръцете му и я хвърлила в огъня! Той я погледнал и казал спокойно: «Мисля, че никога не съм седял пред по-топъл огън». Неговата благост победила злото. Най-накрая жена му се превърнала в любяща и добра съпруга. Кемпбъл коментира: «Неговата Езавел се превърнала в Лидия. Неговият трън се превърнал в крем». Добротата победила!

7 март

А плодът на Духа е:… милост…

Галатяни 5:22

Милостта е кротката, добра, щедра вътрешна нагласа, която се проявява и навън чрез по-големи и по-малки добрини, благодеяния и готовност за помощ. Милостивият човек е благ, а не остър; състрадателен, а не безразличен; готов е да помогне, изпълнен е със съчувствие. Той е тактичен, деликатен и внимателен.

Съществува една естествена милост, която и хората от света си оказват един на друг. Но породената от Светия Дух милост е свръхестествена. Тя далеч надхвърля онова, което човекът е способен да направи сам по себе си. Тя дава на вярващия възможността да дава назаем, без да очаква връщане. Прави го способен да оказва гостоприемство и на онези, които не могат да му върнат. Дава му сили да отвръща с любезност на всяка обида.

Един студент християнин оказал тази свръхестествена милост на един друг студент, който бил алкохолик. Той с времето бил станал толкова противен, че приятелите му постепенно му обърнали гръб и накрая дори го изгонили от стаята в общежитието му. Християнинът имал второ легло в стаята си и поканил пияницата да живее при него. През много нощи той трябвало да почиства повърнатото на своя съквартирант, да го съблича, да го къпе и да го слага да си легне. Това било чудна демонстрация на християнска милост. И, за да завършим историята, това си заслужавало. Веднъж, в един трезв момент, пропадналият му съквартирант го попитал объркано: «Я кажи, защо правиш всичко това за мен? Какво всъщност искаш?». Вярващият отвърнал: «Искам душата ти» — и я получил.

Когато д-р Айрънсайд веднъж разчиствал мазето си, извикал един евреин вехтошар и го помолил да отнесе вестниците, списанията, парцалите и старото желязо. Д-р Айрънсайд се правел, че сериозно иска да се спазари за добра цена за отпадъците, но вехтошарят, разбира се, излязъл от спора като победител. Когато натоварил на камиончето си и последните неща, Айрънсайд приветливо го извикал обратно и му казал: «О, забравих още нещо. Искам да ви дам това в Името на Господ Иисус». И му подал 50 цента.

Вехтошарят се сбогувал с него с думите: «Никой никога не ми е давал нещо в Името на Иисус».

«А плодът на Духа е:… милост…»

8 март

А плодът на Духа е:… вярност…

Галатяни 5:22

Тук става дума, че трябва да бъдем грижливи и достойни за доверие в общуването си с Господа и помежду си. Някой е казал, че верността означава «да сме верни към себе си, към същността си, към всяко дадено обещание, към всяка поверена задача».

Когато използваме израза «мъжка дума», подразбираме, че на дадената дума на този човек може да се разчита и без писмен договор. Когато той е обещал нещо, можем да сме спокойни, че наистина ще го извърши.

Верният човек спазва уговорките си, плаща сметките си навреме, идва редовно и навреме на събиранията на местната църква и изпълнява поверените му задачи, без да трябва постоянно да му се напомня. Той е непоклатимо верен на брачния си обет и отговорно изпълнява семейните си задължения. Съвестно отделя пари за делото на Господа и внимателно управлява времето и дарбите си.

Верността означава да спазим думата си, дори и това да изисква големи лични жертви. Ако верният «се е заклел в своя вреда, не се отмята» (Псалм 15:4). С други думи, той не отказва уговорка за вечеря, ако получи друга покана, която предполага по-добра храна или по-приятна компания. Не изоставя работата, с която се е захванал, за да замине на почивка (ако не си е намерил подходящ заместник). Той продава къщата си за уговорената цена, дори и след това друг купувач да му предложи 10 000 лева повече.

Несъмнено най-висшата форма на вярност е готовността по-скоро да умрем, отколкото да се откажем от връзката си с Господа. Когато един цар изискал от един верен християнин да отхвърли своята християнска изповед, той му отговорил: «Сърцето го реши, устата го изговори, ръката го подписа; и, ако е нужно, чрез Божията благодат кръвта ще го подпечата». Когато предложили на Поликарп да му подарят живота, ако се отрече от Христос, той предпочел да бъде изгорен на кладата и казал: «Вече 86 години служа на моя Господ. Той ми е правил само добрини и сега не мога да се отрека от моя Господ и Учител».

Мъчениците са били верни до смърт и ще получат венеца на живота (Откровение 2:10).

9 март

А плодът на Духа е:… кротост…

Галатяни 5:23

Когато чуем «кротост», сме склонни да я свързваме със слабост, мекушавост и страхливост. Но кротостта като плод на Духа е нещо съвсем различно. Тя съответства на свъхестествена сила, а не на човешка слабост.

Първо, това качество се отнася до готовността на вярващия да се покори на всички действия на Бога в неговия живот. Кроткият приема Божията воля без противоречие, въпроси или оплаквания. Той знае, че Бог е «твърде мъдър, за да се заблуждава, и твърде любящ, за да бъде немилостив». В съзнанието, че няма слепи случайности, кроткият вярва, че чрез Божието действие всичко в живота му ще се обърне за добро.

Кротостта се отнася и до отношението на вярващия към другите хора. Кроткият не е себичен, самоуверен, високомерен. Той е съкрушен човек, който живее така християнския си живот. Когато е казал или извършил нещо неправилно, той преодолява гордостта си и казва: «Съжалявам. Моля те, прости ми!». Той предпочита да изгуби имиджа, но не и самоуважението си. Когато страда заради вършене на добро, той понася това търпеливо, без да мисли как би могъл да се защити. Когато бъде несправедливо обвинен, той се отказва от защита. Тренч (Ричард Чевеникс, 1807–1886, английско-ирландски архиепископ и учен) казва, че кроткият човек приема обидите и нараняванията от другите като средство от Божията ръка за неговото възпитание и пречистване.

Д-р Айрънсайд често се сблъсквал след проповедите си с хора, които остро възразявали на тази или онази доктринална подробност. Той обикновено обезсилвал атаките им с простите думи: «Е, братко, когато един ден отидем на небето, ще се установи, че един от нас не е бил прав — и може би съм аз». Много е трудно да се караш с човек, който е достатъчно кротък, за да признае, че може би не е прав.

Ние сме призвани да вземем върху себе си игото на Онзи, който е «кротък и смирен по сърце». Ако направим това, ще намерим покой за душите си и накрая ще наследим земята.

10 март

А плодът на Духа е:… себеобуздание…

Галатяни 5:23

Този последен плод на Духа често се нарича и «себевладеене». Когато кажем «себеобуздание», най-често си мислим за въздържание от употребата на алкохол. Но себевладеенето включва умереност и възможност за отказване във всяка област на живота.

Чрез силата на Светия Дух вярващият може да държи под контрол света на мислите си, желанието си за ядене и пиене, говоренето си, сексуалността си, темперамента си и всички останали естествени способности, които Бог му е дал. Той не е принуден да робува на никакво пристрастяване.

Павел напомня на коринтяните, че един състезател се въздържа във всичко (1 Коринтяни 9:25). Самият той е бил твърдо решен да не се остави да бъде победен и владян от каквото и да било (1 Коринтяни 6:12) и затова е подлагал тялото си на строга дисциплина, за да не би, проповядвайки на другите, сам да бъде дисквалифициран (1 Коринтяни 9:27).

Един дисциплиниран християнин избягва прекомерното ядене. Ако редовното пиене на кафе, чай или кока-кола заплашва да го владее, той се отказва от този навик. Не се оставя да бъде зависим от употребата на тютюн под каквато и да било форма. Грижливо избягва употребата на успокоителни, сънотворни и други лекарства, ако не са му изрично предписани от лекар. Внимава да не си позволява прекалено много сън. Ако има трудности със сексуалните си желания, той се научава да отхвърля нечистите мисли, да се концентрира върху чисти неща и да се занимава с градивни дейности. За него всяка зависимост и греховен навик е един Голиат, който трябва да бъде победен.

Често чуваме християни да се оплакват, че не могат да се справят с определен навик. Такава песимистична нагласа е сигурна гаранция за постоянни провали. С това всъщност човек казва, че Светият Дух не е в състояние да ни даде необходимата победа. Факт е, че невярващи хора, които нямат Духа, често успяват да се откажат от пушене, пиене, хазарт и разврат. Колко по-лесно би трябвало християните да са способни на това чрез Светия Дух, който обитава в тях!

Както другите плодове на Светия Дух и себевладеенето е нещо свръхестествено. То дава на вярващия способността да овладее живота си по начин, за който другите хора могат само да мечтаят.

11 март

Разбери се с противника си по-скоро, докато си на пътя с него, да не би противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на служителя и да бъдеш хвърлен в тъмница.

Матей 5:25

Един от очевидните уроци, които научаваме от този текст, е фактът, че християните не бива да имат склонността да започват по своя инициатива съдебни процеси. Естествена реакция е да изтичаме при адвоката, за да потърсим компенсация за претърпяна вреда. Но вярващият се ръководи от по-висши принципи, а не от естествени реакции. Вършенето на Божията воля често означава да противопоставим духовни принципи на природното си чувство за справедливост.

Съдилищата са претоварени от искове за нанесени щети от автомобилни произшествия, небрежност, дефекти на стоки, както и от бракоразводни дела и имуществени и наследствени спорове. В много случаи хората тичат при адвокатите и с надеждата за бързо забогатяване. Но християнинът трябва да урежда тези неща в живота си чрез силата на любовта, а не чрез гражданските или наказателни съдилища. Някой е казал: «Ако се обърнеш към съда, ти му даваш власт над себе си и накрая ти ще си този, който ще плаща сметката».

Единственият, който със сигурност печели при всичко това, е адвокатът — неговият хонорар е сигурен. Една карикатура илюстрира това много ясно: Ищецът дърпа една крава за рогата, ответникът — за опашката, а през това време адвокатът дои кравата.

В 1 Коринтяни 6 на християните изрично се забранява да се съдят с други християни. От една страна, те трябва да представят спора си пред някой мъдър брат от църквата. Но освен това те би трябвало да предпочетат да останат ощетени и онеправдани, но не и да се съдят един с друг пред съдиите на този свят. Между другото, това би изключило и всички бракоразводни дела, в които участват вярващи партньори.

Но как стоят нещата между вярващ и невярващ? Не трябва ли християнинът да отстоява правата си? Отговорът на това е, че е далеч по-добре човек да се откаже от правата си, за да илюстрира разликата, която Христос внася в живота му. Наистина не се изисква живот от Бога, за да внесеш съдебен иск срещу някого, който те е онеправдал. Но със сигурност животът от Бога е необходим, за да повериш делото си на Бога и да използваш случая като повод за свидетелство за спасителната, променяща сила на Христос. Доколкото е възможно, ние трябва да живеем в мир с всички хора (вж. Римляни 12:18).

«Един човек започнал да гради ограда между своя парцел и този на съседа. Съседът дошъл и казал: „С тази ограда вие си навлякохте и съдебен процес. Тя е на два метра навътре в моето място“. Човекът отговорил: „Аз знаех, че имам мил човек за съсед. Предлагам ви следното: сложете оградата там, където смятате, че трябва да бъде, изпратете ми сметката и аз ще платя всичко“. Оградата така и не била сложена. Тя била излишна!»

12 март

Истина ви казвам: понеже сте направили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мен сте го направили.

Матей 25:40

Тук имаме както едно чудесно насърчение, така и сериозно предупреждение, което трябва да събуди нашата бдителност. Каквото и да правим на братята в Христос, Той го разглежда като направено на Самия Него.

Ние можем всеки ден да правим добрини на Иисус, като се отнасяме добре с някой наш събрат във вярата. Ако оказваме гостоприемство на Божиите деца, това е все едно да подслоним Него в дома си. Когато им предоставяме най-добрата спалня, ние я предоставяме на Него.

Почти всеки би се постарал да направи всичко, което му е по силите, за Господа, ако Той дойдеше при нас като Цар на царете и Господ на господарите. Но обикновено Той се явява на вратата ни в много скромна външност и това ни поставя на изпитание. Както се отнасяме към най-малкия от братята Му, така се отнасяме към Него.

Един богобоязлив проповедник посетил едно събрание с надеждата да може да сподели със светиите нещо от Божието слово. Той нямал особено лично излъчване и може би стилът му на проповядване не бил много динамичен. Но бил Божи служител и имал послание от Господа. Старейшините му казали, че не могат да му предоставят помещението си за неговите проповеди, и му предложили да отиде в едно събрание в негърското гето. Той отишъл там и бил приет най-сърдечно от братята. През седмицата, когато проповядвал там, получил сърдечен удар и починал. Като че ли Господ казал на братята от претенциозното събрание: «Вие не го искахте, но Аз го исках. Като отхвърлихте него, вие отхвърлихте Мен».

В своето стихотворение «Как дойде великият гост» Едуин Маркам разказва за един стар обущар, който старателно се подготвял за посещение от Господа, което му било предсказано насън. Господ така и не дошъл. Но дошъл един просяк и обущарят му дал обувки. Веднъж оттам минала една стара жена. Той я нахранил и й помогнал да пренесе товара си. Друг път дошло едно изгубено дете и той го завел при майка му.

Тогава чул в тишината един тих глас:

«Издигни сърцето си, защото Аз спазих обещанието Си.

Три пъти дойдох до твоята гостоприемна порта.

Три пъти сянката Ми падна върху твоя праг.

Аз бях просякът с изранени крака,

Аз бях жената, която нахрани,

аз бях изгубеното на пътя дете».

13 март

Внимавайте в това, което слушате.

Марк 4:24

Господ Иисус ни напътства грижливо да внимаваме какво слушаме. Ние имаме отговорността да контролираме какво влиза през ушите ни, и също така сме отговорни да употребяваме по полезен начин това, което слушаме.

Ние не бива да слушаме неща, които са очевидно лъжливи. Сектите разтръбяват своята пропаганда небивало агресивно. Те постоянно търсят хора, които са готови да ги слушат. Йоан казва, че ние не бива да приемаме членове на секти в дома си и дори не бива да ги поздравяваме. Те са врагове на Христос.

Не бива да слушаме неща, които опасно подкопават вярата. Младите хора в университетите често са изложени на постоянен картечен огън от съмнения и лъжи по отношение на Божието слово. Те слушат как чудесата се тълкуват превратно, как Писанието се разводнява, как Господ Иисус се отхвърля — въпреки някои единични признания, направени неохотно с половин уста. Невъзможно е човек да бъде дълго време изложен на тези разрушителни учения, без това да му се отрази. Дори и вярата на студентите да не бъде срината, мисленето им се омърсява. «Може ли някой да вземе огън в пазвата си и дрехите му да не изгорят? Може ли някой да ходи по разпалени въглища и краката му да не обгорят?» (Притчи 6:27-28) Разбира се, отговорът е категорично «не»!

Ние не бива да слушаме неща, които са нечисти или двусмислени. Най-лошата форма на замърсяване на околната среда в днешно време е замърсяването на мислите. Думата, която най-добре характеризира повечето вестници, списания, книги, радио и телевизия, филми и разговори, е «мръсотия». Когато християнинът е постоянно изложен на тези неща, той е застрашен да изгуби усета си за страшната греховност на греха. И това не е единствената опасност! Когато поемаме в мисленето си мръсни или двусмислени истории, те често изплуват отново в съзнанието ни точно в нашите най-свети моменти и ни смущават и измъчват.

Не бива да запълваме мисленето си с безполезни неща, които нямат стойност. Животът е твърде кратък и задачите ни са твърде спешни за това. «В свят като нашия всичко трябва да бъде белязано от свята сериозност.»

От друга страна, ние трябва грижливо да се стараем да слушаме Божието слово. Колкото повече подхранваме мисленето си с Божието слово и се подчиняваме на Неговите свети заповеди, толкова повече ще можем да мислим Божиите мисли, толкова повече ще се преобразяваме в образа на Христос и толкова повече ще бъдем защитени от моралното замърсяване на околния свят.

14 март

Внимавайте как слушате.

Лука 8:18

В нашия живот като християни е важно не само какво слушаме, но и как слушаме.

Възможно е да се слуша Божието слово с безразличие. Можем да четем Библията като всяка друга книга, без да мислим за това, че всемогъщият Бог говори в нея.

Можем да слушаме с критична нагласа. Тогава поставяме човешкия интелект над Писанието. Ние съдим Библията, вместо да се оставяме тя да ни съди.

Можем да слушаме с бунтарска нагласа. Когато стигнем до местата, където се заявяват строгите изисквания на ученичеството, или става дума за подчинението на жените или за покриването на главите на жените, ние се възмущаваме и отказваме да се подчиним.

Можем да бъдем забравливи слушатели като човека от Посланието на Яков, «който гледа естественото си лице в огледалото, понеже се оглежда и си отива, и веднага забравя какъв е бил» (Яков 1:23-24).

Но може би най-често се срещат слушателите с притъпени сетива. Тези хора вече толкова често са слушали Словото, че са станали безчувствени и коравосърдечни. Те изслушват една проповед съвсем механично. За тях това се е превърнало в ежедневна рутина. Ушите им са затъпели. Вътрешната им нагласа е: «Какво ли можеш да ми кажеш, което да не съм чувал много отдавна?».

Колкото повече слушаме Божието слово, без да вършим това, което чуваме, толкова повече се запушват ушите ни. Ако не искаме да слушаме, постепенно изгубваме и способността да слушаме.

Най-добрият начин е да слушаме сериозно, с послушание и страхопочитание. Ние трябва да се доближаваме към Библията с предварителното решение да вършим това, което тя казва, дори и никой друг да не го прави. Мъдър е този, който не само слуша, но и изпълнява. Бог търси хора, които треперят пред Словото Му (Исая 66:2).

Павел е похвалил солунците за това, че след като са чули Божието слово, те са го приели «не като човешко слово, а като Божие слово» (1 Солунци 2:13). И ние също трябва грижливо да внимаваме как слушаме.

15 март

Който иска да спаси живота си, ще го изгуби, а който изгуби живота си заради Мен, той ще го спаси.

Лука 9:24

Има две принципни отношения, които ние, вярващите, можем да имаме към живота си. Можем да се опитваме да го спасим или можем съзнателно да го изгубим заради Христос.

Съвсем естествено е да се опитваме да го спасим. Можем да водим егоцентричен живот и да се стремим с всички сили да се запазим от усилия и неприятности. Можем грижливо да планираме как да се защитим от внезапни удари и загуби, и също как да избягваме всякакви неудобства. Домът ни е частна собственост, оградена отвсякъде с табели: «Влизането забранено». Той е само за семейството ни, с минималното необходимо гостоприемство за другите. Решенията си взимаме според това, доколко ще се наруши благоденствието ни. Ако заради нещо трябва да се откажем от плановете си или пък се изисква много работа, или са необходими финансови жертви, за да се помогне на другите, тогава обръщаме палеца надолу. Склонни сме да обръщаме твърде голямо внимание на личното си здраве и отказваме всяко служение, което евентуално би изисквало безсънни нощи, контакти с болест или смърт или каквито и да било други физически рискове. Личното ни благоденствие стои по-високо в ценностната скала от нуждите на околните. Накратко казано, ние разглезваме тялото си, което след немного години ще бъде изядено от червеи, ако Господ не дойде преди това.

Като се опитваме да спасим живота си, ние всъщност го губим. Живеем в цялата окаяност на себичното съществуване и пропускаме всички благословения, които носи един живот, живян за другите.

Алтернативата е да изгубим живота си за Христос. Това означава живот на служение и жертви. Ние не търсим ненужни рискове или мъченичество, но не избягваме задълженията си с оправданието, че трябва да живеем на всяка цена. Ние «полагаме душата и тялото си в краката на Бога, за да ги засее Той на нивата Си». Считаме го за голяма радост да изразходваме всичко и самите ние да бъдем изразходвани за Него. Домът ни е отворен, притежанията ни са на Негово разположение, времето ни е за онези, които са в нужда.

Ако така изливаме живота си за Христос и за другите, ние намираме истинския живот. Като изгубваме живота си, ние всъщност го спасяваме.

16 март

Казвам ви, че на всеки, който има, ще се даде; а от този, който няма, от него ще се отнеме и това, което има.

Лука 19:26

Думата «има» в началото на нашия стих означава повече от просто притежание. Тя съдържа идеята, че ние се подчиняваме на това, което сме научили, и използваме това, което ни е било поверено. С други думи, не е важно само какво имаме, а и какво правим с това, което имаме.

Тук намираме един важен принцип за изучаване на Библията. Ако следваме светлината, която сме получили, Бог ни дарява още светлина. Най-много напредва в християнския си живот онзи, който е твърдо решен да върши всичко, което казва Библията, дори и никой около него да не прави това. Следователно, това не е въпрос на коефициент на интелигентност. Истински важен е коефициентът на послушание. Библията с най-голяма готовност отваря своите съкровищници за покорното сърце. Колкото повече практикуваме това, което сме научили, толкова повече ще ни разкрива Бог. Информация плюс приложение води към умножение. Информация без приложение води до застой.

Този принцип важи и за употребата на нашите дарби и таланти. Човекът, чиято мнаса бе спечелила десет мнаси, получи власт над десет града, а онзи, чиято мнаса се беше умножила на пет мнаси, получи власт над пет града (Лука 19:16-19).

Това показва, че правилното боравене с поверените ни неща бива наградено с по-големи привилегии и по-голяма отговорност. Човекът, който не беше направил нищо със своята мнаса, я изгуби. И така, който отказва да употребява за Господа онова, което има, накрая става неспособен на това, дори и после да поиска да го направи. «Ако не ползваш нещо, го губиш.»

Знае се, че ако не използваме някоя част на тялото си, мускулатурата закърнява и изчезва. Нормалното физическо развитие изисква постоянна употреба на тялото ни. В духовния живот е същото. Ако заровим дарбата си — било то от плашливост, или от мързел — скоро ще установим, че Бог ни оставя настрана и употребява други вместо нас.

Затова е изключително важно да се покоряваме на предписанията на Библията, да приемаме с вяра обещанията й и редовно и старателно да употребяваме способностите, които Бог ни е дал.

17 март

Не бъдете като кон или като муле.

Псалм 32:9

Струва ми се, че конят и мулето символизират два вида неправилна вътрешна нагласа, която можем да имаме, когато се молим за Божието водителство. Конят иска веднага да се втурне напред, а мулето бавно се влачи отзад. Като цяло конят е нетърпелив, жив и импулсивен. За разлика от него мулето е упорито, своеволно и мързеливо. Псалмистът казва, че и двете животни нямат разум. И двете трябва да бъдат обуздавани с оглавник и юзда, иначе не се приближават към своя Господ.

Желанието на Бога е ние да сме чувствителни към Неговото водителство — нито да се втурваме напред според собствените си преценки, нито да оставаме бездейни, когато Той ясно ни е показал волята Си.

По-долу даваме няколко прости правила, които може би ще могат да ни помогнат в това отношение.

Помоли Бога да потвърди водителството Си от устата на двама или трима свидетели. Той е казал: «От устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяко нещо» (Матей 18:16). Тези свидетели могат да бъдат и някой стих от Библията, съветът на други християни или чудно стечение на обстоятелствата. Ако имаш две или три ясни свидетелства за Неговата воля, тогава няма място за съмнения или опасения.

Ако търсиш Божието водителство и не получаваш отговор, тогава Бог те води да останеш там, където си. Важен принцип е, че «тъмнината за пътя е светлина за оставане на място».

Чакай, докато водителството е толкова ясно, че отказът би бил явно неподчинение. Израилевите синове е трябвало да остават на мястото си, докато не се вдигне облачният и огнен стълб. Никакви техни разсъждения, колкото и разумни да са били, не биха оправдали действия, независими от Божието водителство. Тяхната отговорност е била да тръгнат, когато тръгне облакът — нито по-рано, нито по-късно.

И накрая, нека в сърцата ни царува, или отсъжда, Божият мир (Колосяни 3:15). Това означава, че ако действително Бог ни води, Той повлиява интелекта и чувствата ни така, че ние имаме мир за правилния път, но нямаме мир за погрешния.

Ако копнеем за това, да разбираме Божията воля и незабавно да й се покоряваме, тогава никога няма да усетим Божия оглавник и Неговата юзда.

18 март

Не гледайте всеки само за своето, а всеки и за чуждото.

Филипяни 2:4

Ключовата дума във Филипяни 2:4 е «чуждото». Господ Иисус е живял за «чуждото» — за това, което принадлежи на другите хора. Павел е живял за другите. Тимотей е живял за другите. Епафродит е живял за другите. И ние би трябвало да живеем за другите — за «чуждото».

Нашето общество е пълно с хора, които живеят за собствените си, лични интереси. Вместо да се занимават със служение за другите, те седят у дома и се притесняват за своите проблеми. Обмислят всяка дребна болежка и бързо се превръщат в убедени хипохондрици. В самотата си се оплакват, че никой не се грижи за тях и бързо потъват в самосъжаление. Колкото повече време имат, за да мислят за себе си, толкова по-депресирани стават. Животът се превръща в кошмарно съновидение. Скоро стигат до лекар и започват да пият огромни количества хапчета — хапчета, които не могат да излекуват егоизма. После стават пациенти на психиатрите с надеждата да намерят някакво спасение от скуката и умората от живота.

Най-добрата терапия за такива хора е живот на служение за другите. Има болни хора, приковани на легло, които имат нужда да бъдат посетени. Има възрастни хора, които се нуждаят от приятели. Има болници, които с радост биха приели доброволна помощ. Има хора, които биха били насърчени и зарадвани от писмо или картичка. Има мисионери, които биха се радвали на новини от родния град (както и на всяка мила дреболия, която би украсила техния дом). Души се нуждаят от спасение, а християни — от поучение. Накратко казано, нямаме никакво оправдание да скучаем. Има достатъчно работа за вършене, за да запълним живота си с градивни дейности. Като живеем за другите, ние същевременно разширяваме приятелския си кръг, животът ни става по-интересен и ние намираме удовлетворение и смисъл. П. М. Деръм е казал: «Сърцето, изпълнено със съчувствие към другите, е много по-малко заплашено да бъде завладяно от собствените си грижи и смазано от самосъжаление».

Другите, Господи, да, другите — нека това е моят девиз. Помогни ми да живея за другите, за да мога да живея за Теб!

19 март

Кълнете Мираз, казва Ангелът Господен, горчиво прокълнете жителите му, защото не дойдоха на помощ на Господа, на помощ на Господа против силните.

Съдии 5:23

Песента на Девора съдържа проклятие за Мираз, тъй като неговите жители наблюдавали безучастно, когато израилевата войска се биела с ханаанците. Рувимовото племе също е остро иронизирано — те имали добри намерения, но така и не напуснали стадата си. Галаад, Асир и Дан са критикувани за бездействието си.

Данте е казал: «Най-горещото място в ада е резервирано за онези, които остават неутрални във време на големи морални кризи».

Същата мисъл намираме и в книгата Притчи: «Избавяй теглените към смърт и задържай залитащите към клане. Ако кажеш: Ето, ние не знаехме това! — Онзи, който претегля сърцата, не разбира ли? Онзи, който пази душата ти, не знае ли? И няма ли да въздаде на всеки човек според делата му?» (Притчи 24:11-12). Киднър коментира: «Наемникът, а не Добрият Пастир, се оправдава с трудните обстоятелства (ст. 11), с безнадеждността на задачата (ст. 11), с незнание, за което не е виновен (ст. 12). Любовта не се успокоява така лесно — и Богът на любовта също».

Какво бихме направили днес, ако страната ни беше залята от вълна на антисемитизъм, ако евреите бяха предавани в концентрационни лагери, газови камери и крематориуми? Бихме ли рискували живота си, за да им осигурим убежище?

Или ако някои от нашите събратя християни бяха преследвани и беше забранено под страх от смъртно наказание да бъдат приемани, бихме ли ги подслонили в домовете си? Какво бихме направили?

Или, нека вземем един не толкова героичен, но по-близък и вероятен пример. Нека предположим, че ти участваш в ръководството на християнска организация, в която един верен служител трябва да бъде уволнен заради каприза на друг заможен и влиятелен директор. Когато се стигне до гласуването, ще си замълчиш ли, без да помръднеш пръст?

Да предположим, че ние седяхме в Синедриона, когато беше съден Иисус, или стояхме пред кръста, когато беше разпъван. Щяхме ли да останем неутрални, или щяхме ясно да застанем на Негова страна?

Мълчанието невинаги е злато; понякога е просто мръсно жълто.

20 март

Тате, съгреших…

Лука 15:21

Едва когато блудният син се завръща с разкаяние, баща му се затичва към него, прегръща го и го целува. Не би било правилно той да му прости, преди да има истинско покаяние. Библейският принцип е: «…ако се покае, прости му» (Лука 17:3).

Разказът не споменава бащата да е изпращал издръжка на сина си, докато той е живял в далечната страна. Ако беше правил това, само щеше да попречи на Божието действие в живота на бунтовника. Целта на Господ е била да доведе вироглавия син до свинската кочина. Той е знаел, че докато синът не достигне абсолютното дъно, докато не затъне дълбоко в тинята, няма да погледне нагоре. Колкото по-бързо заблуденият стигне до свинете, толкова по-скоро ще бъде готов да капитулира. Затова бащата е трябвало да повери сина си на Господа и да изчака решаващата криза.

Това е едно от най-трудните неща, особено за майките. Нашата естествена склонност е да измъкваме бунтовния си син или дъщеря от всички отчаяни положения, които Господ допуска. Но единственото, което такива родители постигат, е че възпрепятстват Господа в намеренията Му и удължават страданията на любимото си дете.

Спърджън е казал: «Най-истинската любов към заблудените не е да се побратимяваме с тях в тяхната заблуда, а да бъдем верни към Иисус във всички неща». Не е любов да проявяваме разбиране към злината на човека. Истинската любов поверява въпросния човек на Господа и се моли: «Господи, върни го обратно, каквато и да е цената за това».

Една от най-големите грешки, които Давид е правил в живота си, е била, че е върнал обратно Авесалом, преди той да е дал някакъв признак на покаяние. Малко след това Авесалом открадва сърцата на народа и организира заговор срещу баща си. Накрая той изгонва Давид от Ерусалим и бива помазан за цар вместо него. Но дори и когато Авесалом излиза с войската си, за да унищожи баща си, Давид дава на мъжете си заповед и да пощадят Авесалом в случай на пряка схватка. Йоав обаче се оказва по-разумен в това отношение и убива Авесалом.

Родители, които са готови да понесат болката да гледат как Бог оставя сина или дъщеря им да стигне до свинската кочина, често си спестяват по-голяма болка.

21 март

Защото дори човешката ярост ще те хвали; с остатъка от яростта ще се препашеш.

Псалм 76:10

Една от поразителните характерни черти на човешката история е начинът, по който Бог превръща яростта на хората в прослава за Себе Си. От грехопадението нататък човекът винаги е размахвал юмрук срещу Бога, срещу Неговия народ и Неговото дело. Вместо обаче да осъди на място тази ярост, Господ я оставя да се развива и я употребява за Своя прослава и за благословение на Своя народ.

Няколко мъже се наговарят да извършат зло на брат си и го продават на банда номади, които го закарват в Египет. Там Господ го издига до втория човек в царството и спасител на Неговия народ. По-късно Йосиф казва на братята си: «Вие наистина намислихте зло против мен, но Бог го намисли за добро» (Битие 50:20).

Яростта на Аман срещу юдеите завършва със собствената му гибел и възвишаването на онези, които той е искал да унищожи.

Трима млади евреи биват хвърлени в огнена пещ, така нагорещена, че изгарят онези, които ги хвърлят в нея. А евреите излизат оттам невредими, без дори да миришат на дим. Вследствие на това езическият цар издава закон, който забранява под страх от смъртно наказание да се произнася дори и една дума против Бога на юдеите.

Даниил бива хвърлен в ямата с лъвовете, защото се моли на небесния Бог. Но чудното му спасение води дотам, че царят издава нов указ — да се оказва почит и уважение на Бога на Даниил.

Стигайки до новозаветни времена, виждаме, че тогава преследването на църквата е водило само до по-бързо разпространение на благовестието. Мъченичеството на Стефан вече съдържа първите наченки на обръщението на Савел. Затворничеството на Павел поражда четири писма, които са част от Светото Писание.

Векове по-късно, когато пепелта на Ян Хус бива хвърлена в реката, благовестието скоро след това я последва по течението и се разпространява по всички градове. Хората разкъсват Библията и я хвърлят на вятъра, но някой някъде намира една откъсната страница, прочита я и по този чуден начин се спасява.

Хората се подиграват на учението за Второто пришествие на Христос и с това изпълняват пророчеството, че в последните дни ще дойдат присмиватели (2 Петрово 3:3-4).

Бог води нещата така, че човешката ярост да Го хвали — а с остатъка от яростта Той ще се препаше.

22 март

… ти направи добре, че това беше в сърцето ти.

3 Царе 8:18

Едно от най-големите желания в сърцето на Давид е било да построи на Господа храм в Ерусалим. Господ му казва, че няма той да построи храма, защото е военен мъж, но добавя тези много важни думи: «Това, че ти беше на сърцето да построиш дом за Името Ми, направи добре, че това беше в сърцето ти». Изглежда ясно, че Господ разглежда желанието като равносилно на действието, когато не сме в състояние да изпълним плановете си за Него.

Това, разбира се, не важи, когато невъзможността ни се дължи на собствените ни пропуски и леност. В този случай голото желание не е достатъчно. Както често се казва, пътят към ада е покрит все с добри намерения.

Но в живота ни като християни има много случаи, когато искаме да направим нещо за Господа, но ни пречат обстоятелства, на които не можем да повлияем. Например един млад вярващ иска да се кръсти, но невярващите му родители му забраняват. В такъв случай Господ зачита неговата некръстеност за кръщение, докато той напусне дома на родителите си и може да се покорява на Господа, без да бъде непокорен на родителите си.

Една вярваща жена иска да посещава събиранията на местната църква, но пияният й съпруг настоява тя да си остане у дома. Господ ще награди както нейното подчинение на мъжа й, така и копнежа й да се събира с други вярващи в Негово име.

Една възрастна сестра се разплака, когато гледаше другите жени, които сервираха храната на една конференция. Тя дълги години беше вършила това служение с радост, но вече беше физически неспособна да го прави. Що се отнася до Бога, тя ще получи за сълзите си също такава богата награда, както и другите — за работата си.

Кой познава мнозината, които с радост биха се жертвали за служение на мисионерското поле, но никога не са могли да излязат и от родния си град? Бог ги знае — и всички тези свети желания ще бъдат възнаградени пред Христовото съдилище.

Този принцип важи и за даването. Има хора, които с цената на големи лични жертви дават пари за делото на Господа и биха искали да могат да дават повече. Божественото счетоводство ще открие, че те действително са давали повече.

Болните, сакатите, прикованите на легло, старите не са изключени от най-високата чест, защото «Бог в милостта Си не съди според успехите ни, а според готовността на сърцето ни».

23 март

Няма да принеса на Господа, своя Бог, всеизгаряния, които не ми струват нищо!

2 Царе 24:24

Когато Давид е трябвало да принесе всеизгаряния на мястото, където Господ е сложил край на язвата, Орна му е предложил спонтанно хармана, говедата и дървата като подарък. Но Давид е настоял да ги купи. Той не е искал да жертва на Господа нещо, което не му е струвало нищо.

Ние знаем, че не ни струва нищо да станем християни, но също така трябва и да знаем, че животът на истинско ученичество струва много. «Една религия, която не струва нищо, няма и никаква стойност.»

Твърде често размерът на нашето посвещение се определя от съображения за удобство, разноски и усилия. Да, отиваме на молитвено събрание, ако в момента не сме изморени или не ни боли глава. Да, ще водим библейския час, ако междувременно не се организира екскурзия в планината.

Мисълта да се молим публично, да свидетелстваме или да проповядваме благовестието, ни плаши и ни прави несигурни — затова предпочитаме да си замълчим. Не ни се помага в мисията за бездомници, защото ни е страх да не прихванем въшки или бълхи. Изключваме всяка мисъл за мисионерска работа, понеже ни е страх от змии или паяци.

Даването ни често е по-скоро бакшиш отколкото жертва. Ние даваме това, което и без това няма да ни липсва — за разлика от вдовицата, която е дала всичко. Гостоприемството ни се определя от степента на финансово натоварване, неудобства и безпорядък, които заплашват домакинството ни — за разлика от благовестителя, който казал, че всичките килими в къщата му са на петна от пияни, които са повръщали по тях. Нашата достъпност за хора в нужда приключва в момента, когато си легнем в пухеното легло — за разлика от онзи старейшина, който е готов по всяко време да бъде изкаран от леглото, за да окаже на някого духовна или материална помощ.

Когато чуваме призива на Христос, ние често се питаме: «Какво ще получа от това?», или: «Ще се изплати ли усилието?». Въпросът по-скоро би трябвало да бъде: «Това жертва ли е, която наистина нещо ми струва?». Някой е казал много разумно: «В духовния живот е по-добре, когато нещата ни струват нещо, отколкото, когато се изплащат».

Като се замислим колко е струвало на нашия Спасител нашето изкупление, в сравнение с това е твърде скромна отплата да изоставим всякаква въздържаност и доброволно да Му принасяме жертви.

24 март

А на всеки от нас се даде благодат според мярката на Христовия дар.

Ефесяни 4:7

Ние трябва винаги да помним, че когато Господ ни заповядва да направим нещо, Той ни дава и необходимата за това сила. Всички Негови заповеди включват и дадените ни от Него способности — дори и ако заповедите са в областта на невъзможното.

Йотор казва на Мойсей: «Ако направиш това, и ако Бог така ти заповяда, тогава ще можеш да издържиш» (Изход 18:23). «Принципът е, че Бог поема цялата отговорност да доведе Своя човек до изпълнението на всяка задача, за която го е определил» (Дж. О. Сандерс).

По време на Своето земно служение Господ Иисус среща поне двама парализирани (Матей 9:6; Йоан 5:9). И в двата случая Той им казва да станат и да вдигнат постелката си. Когато те взимат волевото решение да Му се подчинят, в безпомощните им тела се влива сила.

Петър усеща, че ако Господ Иисус го повика да отиде при Него по водата, той ще може да ходи по водата. Щом Иисус казва «ела», Петър излиза от лодката и тръгва по водата.

Съмнително е дали човекът с изсъхналата ръка е можел да я протегне, но щом нашият Господ му заповядва това, той го прави и ръката му оздравява.

Да се нахранят 5000 души с няколко хляба и риби е напълно невъзможно. Но когато Иисус казва на учениците: «Дайте им да ядат», невъзможността изчезва.

Лазар е бил вече от четири дни в гроба, когато Господ Иисус извиква: «Лазаре, излез вън!». Заповедта е съчетана с необходимата сила и Лазар излиза вън.

Ние трябва да усвоим тази истина на практика. Когато Бог ни води да извършим нещо определено, никога не бива да се оправдаваме с аргумента, че не можем да го направим. Когато Той ни заповядва да направим нещо, Той ни дава и необходимата за това сила. Както е казано: «Божията воля няма да те отведе никъде, където няма да те поддържа Божията благодат».

Също така е истина, че ако Бог дава задача, Той поема и разноските. Ако сме сигурни в Неговото водителство, няма защо да се притесняваме за финансите. Той ще се погрижи за тях.

Богът, който е разделил Червено море и Йордан, за да може да премине Неговият народ, е същият и днес. Той продължава да е готов да отстрани всяка пречка, ако само се покоряваме на волята Му. И Той продължава да ни предоставя цялата благодат, която ни е необходима, за да извършим това, което Той заповядва. Той продължава да действа в нас, за да желаем и да постъпваме според Неговото благоволение.

25 март

В начало Бог…

Битие 1:1

Ако отделим първите три думи на Битие 1:1 от останалата част на стиха, те образуват нещо като девиз за целия живот: «Бог на първо място».

Този девиз е загатнат още в първата заповед: «Да нямаш други богове освен Мен». Никой и нищо не бива да заема мястото на истинния и живия Бог.

Виждаме този принцип и в историята за Илия и вдовицата, която имала останало само толкова брашно и масло, колкото да замеси един хляб за сина си и за себе си (3 Царе 17:12). Изненадващо, Илия й казва: «Първо ми направи една малка питка от него и ми донеси». На пръв поглед това може да прозвучи като чудовищен егоизъм, но всъщност нещата стоят по друг начин. Илия е бил представител на Бога. С тези думи той й казва: «Постави Бога на първо място и никога няма да ти липсват жизненонеобходимите неща».

Векове по-късно Господ Иисус учи същото в Проповедта на планината: «Първо търсете Божието царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави» (Матей 6:33). Първото място в живота ни принадлежи на Божието царство и Неговата правда.

Тези думи на нашия Господ се потвърждават в Лука 14:26: «Ако дойде някой при Мен и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята си и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде Мой ученик». Христос трябва да заема първото място.

Но как поставяме Бога на първо място? Нали трябва да се грижим за семейството си? Трябва да мислим за светската си работа. Имаме безброй задължения, които изискват времето и силите ни. Ние поставяме Бога на първо място, като Го обичаме с такава любов, че всяка друга любов изглежда като омраза в сравнение с нея. Правим това, като разглеждаме всички материални неща като поверени от Него блага и задържаме само тези неща, които могат да се употребят във връзка с Неговото царство. Правим го, като даваме предимство на вечните неща пред временните и помним, че дори и добрите неща понякога могат да бъдат врагове на най-добрите.

Правилната връзка с Бога е в най-голям интерес на човека. А правилната връзка с Бога се състои в това, да Му бъде отредено първото място. Ако поставим Бога на първо място, действително няма да живеем без проблеми, но животът ни ще бъде изпълнен и удовлетворителен. А ако оставим Бога на втора позиция, няма да имаме нищо друго освен проблеми — и отгоре на всичко окаяно съществуване.

26 март

… теб какво ти е? Ти Ме следвай.

Йоан 21:22

Господ Иисус тъкмо е казал на Петър, че ще живее дълго и накрая ще умре с мъченическа смърт. Петър веднага поглежда към Йоан и се пита дали той няма да бъде привилегирован. Отговорът на Господа е: «Какво те засяга това? Ти Ме следвай».

Отношението на Петър ни напомня думите на Даг Хамарскьолд: «Въпреки всичко, твоето огорчение от това, че други се наслаждават на онова, което на теб ти е отказано, постоянно припламва. В най-добрия случай може би заспива за няколко слънчеви дни. И все пак, дори и на това окаяно ниво, то продължава да бъде изражение на истинската горчивина на смъртта — на факта, че други могат да продължат да живеят».

Ако вземехме присърце тези думи на Господа, много проблеми сред Божия народ щяха да се разрешат.

Толкова е лесно да се огорчим, като виждаме, че другите са по-добре от нас. Господ им позволява да имат нова къща, нова кола, вила на морето.

Други, които смятаме за по-малко отдадени християни, се радват на отлично здраве, докато ние се борим с две-три хронични заболявания.

Другото семейство има красиви деца, които се отличават в спорта и другите предмети в училище. А нашите са по-скоро в обикновената средна категория.

Виждаме други вярващи да вършат неща, за които ние нямаме свобода. Дори тези неща да не са сами по себе си греховни, ние се огорчаваме заради чуждата свобода.

И нещо още по-тъжно: съществува дори известна професионална ревност сред работниците в делото на Господа. Един проповедник се обижда, понеже друг е по-популярен, по известен и има повече приятели. Друг се засяга, понеже колегата му използва методи, с които той не може да се съгласи.

Всички тези недостойни чувства се осъждат с настойчива острота от думите на Господа: «Теб какво ти е? Ти Ме следвай». Наистина не ни засяга как Господ се отнася към другите християни. Нашата отговорност е да Го следваме по пътя, който Той ни е начертал, както и да изглежда той.

27 март

Вятърът духа, където си иска.

Йоан 3:8

Божият Дух е суверен. Той действа, както Му е угодно. Ние се опитваме да го вместим в нашата определена форма, но опитите ни неизбежно са осъдени на провал.

Повечето символи за Светия Дух са течащи неща — вятър, огън, масло и вода. Ние можем да се опитаме да ги хванем в ръка, но те ясно ни казват: «Не ми поставяй граници».

Светият Дух никога не прави нещо морално неправилно, но във всяко друго отношение Той си запазва правото да действа по извънреден и неконвенционален начин. Например при сътворението Бог е дал на мъжа ръководната роля, но въпреки това не можем да твърдим, че Светият Дух не може да издигне една Девора, за да води Неговия народ, ако това Му е угодно.

В изключителни времена Светият Дух понякога позволява действия, които иначе биха били забранени. Например на Давид и мъжете му е било позволено да ядат присъствените хлябове, които иначе са били запазени само за свещениците. А учениците на Иисус са имали правото да късат житни класове в събота.

Някои казват, че в Деяния на апостолите намираме определена, точно предписана схема за евангелизация, но единствената схема, която аз мога да видя, е суверенитетът на Светия Дух.

Апостолите и другите вярващи не са следвали някакъв учебник; те са следвали Неговото водителство, което често се е различавало доста силно от това, което би ги посъветвал техният здрав разум.

Виждаме например как Божият Дух води Филип да остави едно успешно съживление в Самария, за да свидетелства на един самотен етиопски скопец на пътя за Газа.

И днес ние трябва да се пазим да не се опитваме да диктуваме на Светия Дух какво да прави и какво не. Знаем, че Той никога не би направил нещо греховно. Но извън това можем да сме сигурни, че Той действа по необичайни начини. Той не се ограничава до определен арсенал от методи. Не е обвързан с нашите традиционни начини на работа. Често Той протестира срещу формализма, ритуализма и закостеняването, като издига нови движения с живителна сила. Затова ние трябва да бъдем отворени за суверенното действие на Светия Дух, а не да седим отстрани и да критикуваме.

28 март

Омразата, с която я намрази, беше по-силна от любовта, с която я беше обикнал.

2 Царе 13:15

Амнон изгарял от страст по своята полусестра Тамар. Тя била красива и той бил решен да я притежава, и то веднага. Въпреки че знаел, че намерението му е ясно забранено от Божия закон, той бил така обзет от желанието по нея, че всички останали разсъждения изглеждали незначителни. И така, той се престорил на болен, примамил я в стаята си и я изнасилил. Бил готов да пожертва всичко за този един миг на страстта.

Но след това похотта му се превърнала в омраза. След като я бил използвал егоистично, той я презрял и вероятно си пожелал никога да не я беше виждал. Наредил да я изхвърлят навън и да залостят вратата след нея.

Тази кратка история днес се повтаря всеки ден. В нашето така наречено свободно общество моралните норми са почти напълно премахнати. Предбрачният секс се приема като нещо нормално. Двойки живеят заедно без обвързване. Проституцията е разрешена със закон. Хомосексуалността е станала общоприет алтернативен начин на живот.

Запознаваш се с някого, когото харесваш, и всичко е ясно — няма по-висши закони. Глупаво е да се обвързваш чрез закон. Важното е да получиш всичко, което искаш. Така всякаква мисъл за правда и неправда се измества и човек си внушава, че това е единственият начин да се води добър живот. И така, втурваш се като Амнон презглава в нещо, което се надяваш да ти донесе удовлетворение.

Но това, което отнапред е изглеждало толкова хубаво, често впоследствие се оказва катастрофа. Чувството за вина е неизбежно, колкото и яростно да се отрича. Загубата на уважение води до огорчение. То пък избликва често в кавги и в крайна сметка се сгъстява до открита омраза. Човекът, който някога е изглеждал така прекрасен, сега е направо отблъскващ. Оттам вече има само една малка крачка до малтретиране, съдилища и дори убийство.

Сексуалното желание е твърде несигурна основа за изграждане на трайна връзка. Ако хората пренебрегват Божиите принципи за морална чистота, това води до собственото им страдание и в крайна сметка гибел. Единствено Божията благодат може да донесе прошка, изцеление и възстановяване.

29 март

Никой, който служи като войник, не се заплита в житейски работи, за да угоди на този, който го е записал за войник.

2 Тимотей 2:4

Християнинът е записан за войник от Господа и стои в Неговата служба. Той не бива да се заплита в нещата от ежедневния живот. Акцентът тук е върху думата «заплита». Разбира се, вярващият не може да се изолира напълно от земните дейности. Той трябва да работи, за да издържа семейството си. Има известна степен на занимание с ежедневни неща, която е просто неизбежна. Иначе би трябвало да излезем от света, както казва Павел в 1 Коринтяни 5:10.

Но християнинът не бива да се заплита в тези неща. Той трябва последователно да дава предимство на служението за Господа. Дори и неща, които сами по себе си са добри, понякога стават врагове на най-добрите.

Уилиям Кели казва, че «да се заплиташ в житейски работи, всъщност означава да се откажеш от отделянето от света и да заемеш мястото си в земните неща като пълноправен бизнес партньор».

Аз вече съм се оплел, ако се впусна в политиката като средство за решаване на проблемите на този свят. Това е горе-долу като «да подреждам столовете на дека^[1] на потъващия Титаник».

Заплел съм се също, ако поставям главното ударение върху социалната работа, а не върху евангелието като цяр за нуждите и страданията на света.

Заплел съм се в житейски работи, ако професията ми до такава степен ме владее, че отдавам най-доброто от себе си на печеленето на пари или напредването в кариерата. Стремейки се така да запазя живота си, аз всъщност го губя.

Заплел съм се, ако Божието царство и Неговата правда вече не заемат първото място в живота ми.

Заплел съм се, ако се въртя около неща, които са твърде незначителни за едно дете на вечността — като например мощността на колите, последните курсове на акциите, неподозираните функции на мобилните телефони, минералното съдържание на домашно приготвения хляб или въздействието на храната върху блясъка на козината на котките. На такива размисли можем да отделим миг внимание в ежедневието си — но като слуги на Господа за нас е недостойно да запълваме времето си и да изразходваме живота си за такива неща.

30 март

Знаем, че всичко съдейства за добро на тези, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение.

Римляни 8:28

Това е един от стиховете, които ни създават най-големи трудности, когато животът ни е най-тежък. Докато вятърът е слаб, можем лесно да кажем: «Вярвам, Господи». Но когато се извие буря, викаме: «Помогни на моето неверие!».

И въпреки това знаем, че тези думи са истина. Бог действа за наше добро чрез всички житейски обстоятелства. Знаем това, понеже Библията го казва. Вярата го възприема, дори и да не го виждаме и да не го разбираме.

Знаем, че е вярно, понеже Божият характер е такъв. Ако Той е Бог на безкрайна любов, безкрайна мъдрост и безкрайна мощ, то от това следва, че Той планира и осъществява всичко за наше добро.

Знаем, че е вярно и въз основа на опита на Божия народ. В една книга се разказва историята на единствения оцелял при корабокрушение, който бил изхвърлен на необитаем остров. Там той успял да си построи колиба, в която съхранявал всичко, което успял да спаси от потъналия кораб. Той се молел на Бога за спасение и страхливо се взирал към хоризонта, за да види евентуално минаващ кораб и да успее да му изпрати сигнал. Един ден за свой ужас видял, че колибата му е пламнала и всичко, което имал, изгаря. Но това, което изглеждало като възможно най-лошото, се оказало най-доброто, което можело да му се случи. «Забелязахме вашия димен сигнал» — казал капитанът на кораба, който дошъл да го спаси. Нека винаги да помним, че ако животът ни е в Божията ръка, «всичко съдейства за добро».

Действително има времена, когато вярата ни се поклаща, когато бремето е смазващо и мракът изглежда непоносим. В отчаянието си се питаме: «Как може от тази ситуация да произлезе нещо добро?». И на това има отговор. Доброто, което Бог постига по този начин, е описано в следващия стих (Римляни 8:29), а именно да станем «съобразни с образа на Неговия Син». Чукът и длетото на скулптора извайват мрамора, за да се появи от него образът на човека. Ударите на съдбата отнемат от нас всичко непотребно, за да бъдем преобразени в Неговия славен образ. И така, дори и да не можем да открием съвсем нищо добро в житейските страдания, остава поне това — преобразяването в образа на Христос.

31 март

Да не е нов във вярата, за да не се възгордее и падне под осъждането на дявола.

1 Тимотей 3:6

Когато Павел изрежда необходимите качества за поста на старейшините, той предупреждава работата да не бъде поверявана на млад във вярата човек. Служението на надзорника изисква мъдростта и здравата способност за преценка, които могат да се придобият само чрез духовната зрялост и опита на един богобоязлив живот. Но колко често се нарушава този принцип! Някой преуспял млад бизнесмен, политик или учен се присъединява към местното събрание и ние мислим, че ако не му дадем веднага водеща роля, той ще напусне църквата и ще отиде другаде. Затова веднага му поверяваме важни отговорности. По-добре би било да послушаме предписанието на Павел за служителите: «също и те първо да се изпитват».

Още по-очебийно нарушение на този принцип е начинът, по който новоповярвали звезди се прославят на евангелския хоризонт и чрез тях се прави маркетинг. Това може да е някой футболен герой, който тъкмо е стигнал до спасителната вяра в Христос. Някой религиозен рекламен мениджър сключва договор с него и го показва при всяко мероприятие «от Дан до Вирсавее». Щом се дочуе, че някоя холивудска звезда се е новородила, тя веднага заема първите страници на вестниците. Питат я за мнението й по всички въпроси — от смъртното наказание до предбрачния секс — като че ли обръщението незабавно и е придало всеобхватна мъдрост по всички възможни теми. Или някой тежък престъпник е повярвал. Имаме всички основания да се страхуваме за него, че алчни рекламни агенти, наричащи себе си християни, ще злоупотребят с него, за да спечелят набързо някой лев.

Д-р Пол ван Гордер казва: «Никога не съм одобрявал да се грабне един коленичил грешник, да се вдигне и да се представи на тълпата. Непоправими вреди са били нанесени на Христовото дело, като известни лица от шоубизнеса, спорта и политиката са били излагани на показ на евангелския подиум, преди да е минало достатъчно време, за да си проличи дали семето на Божието слово наистина е посято и е пуснало корени».

Вероятно религиозното его на доста християни се подкрепя, когато някой наркоман или политик стане известен като последния прираст на Божия народ. Може би тези християни страдат от чувство за несигурност или малоценност и всяка повярвала знаменитост им помага да подкрепят малко чезнещото си самочувствие.

Но героите и героините, с които се злоупотребява по този начин, често стават лесна плячка за коварните примки на дявола. Те още не познават подлите му хитрини, падат в грях и нанасят огромен позор на свидетелството за Господ Иисус.

Ние можем да сме благодарни за всеки, който е наистина спасен, независимо дали е известен, или не. Но много грешим, ако си мислим, че спомагаме за Христовото дело, като избутваме новаци на амвона или на сцената.

Бележки

[1] deck — палуба (англ.). — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Уилиям Макдоналд Светлина по пътя (3)

Метаданни

Данни

Светлина по пътя

Информация

История

Сваляне / Връзки

Март

1 март