Ние никога не бива да забравяме, че благовестието е радостната новина за славата на Христос. Разбира се, то говори и за Този, който е бил разпънат на кръст и погребан. Но Той вече не е на кръста, вече не е в гроба. Той е възкръснал, възнесъл се е на небето и сега е прославеният Човек до Божията десница.

Ние не Го представяме на хората като обикновения дърводелец от Назарет, нито като страдащия Божи Слуга, нито като непознатия галилеянин. А най-малко Го представяме като мекушавия апостол на хуманността, в какъвто Го е превърнало модерното религиозно изкуство.

Ние проповядваме Господа на живота и славата. Той е Онзи, когото Бог е издигнал високо и Му е дал Име, което е над всяко друго име. Пред Него ще се преклони всяко коляно и всеки език ще изповяда, че Той е Господ, за слава на Бог Отец. Той е увенчан със слава и чест, Княз и Спасител.

Твърде често ние Го опозоряваме чрез посланието, което проповядваме. Ние прославяме човека с неговите таланти и събуждаме усещането, че едва ли не Бог трябва да се радва, че такъв човек Му служи. Създаваме впечатлението, че човекът оказва на Бога огромно благоволение, като Му се доверява. Това обаче не е благовестието, което са проповядвали апостолите. Те на практика са казвали: „Вие сте виновни за убийството на Господ Иисус Христос. Вие Го взехте и Го заковахте на кръста чрез ръцете на беззаконието. Но Бог Го възкреси от мъртвите и Го прослави от дясната Си страна в небесата. Сега Той е там в прославено тяло от плът и кости. В белязаната Си от гвоздеите ръка Той държи скиптъра на цялата Вселена. Той ще се върне отново и ще съди света справедливо. Затова вие трябва да се покаете и да се обърнете с вяра към Него. Няма друга възможност за спасение, «защото няма под небето друго име, дадено между хората, чрез което трябва да се спасим»“.

О, да можехме да добием нов поглед за прославения Човешки Син! И език, който да прогласява хилядите слави, увенчаващи челото Му! Тогава несъмнено, както някога на Петдесетница, грешниците ще се разтреперят пред Него и ще възкликнат: „Какво да направим, братя?“.

2 февруари

Бог, който е казал на светлината да изгрее от тъмнината, е Този, който е огрял в сърцата ни, за да даде светлината на познанието на Божията слава в лицето на Иисус Христос.

2 Коринтяни 4:6

Буквално тук се казва: „… който е огрял в сърцата ни, за да огреем ние…“. Тук научаваме, че ние не сме замислени като крайни получатели, а като проводници на Божиите благословения. Изразът „Бог,… който е огрял в сърцата ни“, се отнася до нашето обръщение. При първото творение Той е заповядал на светлината да свети, докато при новото творение сам Той огрява в сърцата ни.

Но Той не прави това, за да скътаме ние егоистично морето от Неговите благословения за себе си. Неговото намерение е познанието на Неговата слава в лицето на Иисус Христос да се изявява на другите чрез нас.

По подобен начин Павел говори, че Бог е благоволил „да открие в мен Сина Си, за да Го проповядвам между езичниците“ (Галатяни 1:16). Бог открива в нас Своя Син, за да Го откриваме ние на другите. Когато преди години осъзнах тази истина, написах на корицата на Библията си:

Ако всичко, което един човек ще види някога от Иисус Христос, е единствено това, което вижда в теб, Макдоналд, какво ще види той?

С пълно право Ян Макферсън казва: „Проповядването е нещо възвишено, грандиозно, достойно за страхопочитание — свръхестествено действие, предаването на една Личност чрез друга личност на група от личности, при което предаваната Личност е вечният Иисус“. Той илюстрира това с една случка, която се разиграла, когато крал Джордж V говорел по радиото и речта му се предавала в цяла Америка. В студиото в Ню Йорк се скъсал един жизненоважен кабел, което хвърлило в паника всички служители.

Тогава Харолд Вивиен, стажант-механик, в един миг видял какво трябва да се направи. Той хванал двата края на скъсания кабел и ги държал здраво, решително и смело, докато токът, който носел кралското послание, протичал през него. Тялото му било под напрежение от около 250 волта и се гърчело от главата до краката в болезнени спазми. Но той не пускал. С отчаяна решителност той държал краищата на кабела, докато хората чули посланието на краля.

Само проводници сме, прославени Учителю,

но щом Твоята чудна сила протича през нас,

ти можеш да ни употребяваш, всеки ден и всеки час.

3 февруари

И дойде друг ангел и застана пред олтара, държейки златна кадилница; и на него се даде много тамян, за да го прибави към молитвите на всичките светии върху златния олтар, който беше пред престола.

Откровение 8:3

Ние вярваме, че ангелът от този стих е самият Господ Иисус. А Неговото служение, описано тук, е голяма утеха и силно насърчение за нас.

Какво прави Той? Взима молитвите на всички светии, добавя към тях Своя скъпоценен тамян и така ги представя пред Бог Отец.

Ние твърде добре знаем, че молитвите и хвалението ни са изключително несъвършени. Ние не можем да се молим, както би трябвало. Всичко, което вършим, е опетнено от грях, от неправилни мотиви, от егоизъм.

„Над най-светите ни часове, които прекарваме на колене в молитва, над времето, когато мислим, че хвалебните ни песни са угодни пред Теб, о, Сърцеведецо, излей Своята прошка!“

Но преди нашите молитви, поклонение и застъпничество да достигнат пред Бог Отец, те минават през Господ Иисус. Той отстранява всяка следа от несъвършенство, така че те са безупречни, когато накрая дойдат пред Отца. При това става и още нещо чудно. Заедно с молитвите на светиите Той принася и тамян. Тамянът е образ на благоуханното съвършенство на Неговата личност и Неговото дело. Това е, което в крайна сметка прави нашите молитви действени.

Какво насърчение трябва да бъде това за нас! Ние много ясно съзнаваме колко несръчна е нашата молитва. Погазваме правилата на граматиката, далеч сме от изящно подбрани изрази и често изричаме доктринални абсурди. Но не бива заради това да се обезсърчаваме и да се страхуваме от молитвата. Имаме велик Първосвещеник, който преработва и очиства цялата ни комуникация с Отца. Мери Баули изразява тази истина в поетична форма:

Много тамян се издига пред вечния трон.

Бог се привежда с милост, за да чуе всеки слаб стон.

Към всички молитви и хваления Христос добавя ценния тамян.

Любовта Му издига кадилницата и пръска благоухание.

4 февруари

Ако кажех: Така ще говоря! — ето, бих изменил на поколението на синовете Ти.

Псалм 73:15

Псалмистът е преживял тежко време. Той е гледал, че на безбожните в този свят им е добре, докато собственият му живот е бил изпълнен с трудности и страдания. Съмнения в Божията справедливост започнали да го разяждат, съмнения в Неговата любов и в Неговата мъдрост. Направо изглеждало, че Бог награждава безбожието и наказва праведността.

Но Асаф взел едно образцово решение. Той бил решен да не показва съмненията си, за да не стане повод за препъване или дори падане на някое Божие дете.

Вероятно повечето от нас от време на време имат съмнения или въпроси. Особено когато вече не можем да издържаме на обстоятелствата, когато изглежда, че всичко ще се срине върху нас, ние лесно се усъмняваме в Божието провидение. Как трябва да постъпваме в такива ситуации?

Положително е възможно да споделим съмненията си с някого, който има духовната квалификация да ни помогне. Понякога сме твърде объркани от проблемите си и не можем да видим светлината в края на тунела, докато за околните тя свети ярко и те могат да ни отведат дотам.

По принцип никога не бива „в мрака да се усъмняваме в това, което ни е било открито в светлината“. Не бива да тълкуваме Божието слово през призмата на обстоятелствата, колкото и мрачни да са те. Вместо това трябва да тълкуваме обстоятелствата в светлината на Писанието и да помним ясно, че никога нищо не може да осуети Божиите планове или да унищожи Неговите обещания.

Но преди всичко, не бива да показваме наляво и надясно съмненията си. Съществува ужасната опасност по този начин да препънем Божиите деца, „малките“, за които Господ е казал: „А който съблазни (или подведе към грях) един от тези малките, които вярват в Мен, за него би било по-добре да се окачеше на врата му един воденичен камък и да потънеше в морските дълбочини“ (Матей 18:6).

Нашите сигурности са безбройни; съмненията ни, ако въобще имаме такива, са малко. Нека споделяме един с друг сигурностите си. Още Гьоте е казал: „Дайте ми ползата от вашите убеждения, ако имате такива, но си задръжте съмненията за себе си, понеже аз си имам достатъчно свои“.

5 февруари

Зная, че Ти можеш всичко и нито едно Твое намерение не може да бъде възпрепятствано.

Йов 42:2

Никое намерение на Бога не може да бъде предотвратено. Човекът може да върви в своето безбожие, но Бог върви по Своя път. Човекът може да има много да каже, но Бог има последната дума. Соломон ни напомня, че „няма мъдрост и няма разум, и няма съвет срещу Господа“ (Притчи 21:30). И Еремия свидетелства, че „ще се изпълнят намеренията на Господа“ (Еремия 51:29).

Братята на Йосиф решили да се отърват от него, като го продали на мадиамския керван. Но всичко, което постигнали по този начин, било само изпълнение на Божията воля. Мадиамците осигурили на Йосиф безплатно пътуване до Египет, където той се издигнал до вицекрал и станал спасител за своя народ.

Когато слепороденият прогледнал и повярвал в Господа, юдеите го изключили от синагогата. Победа ли било това за тях? Не, тъй като Господ Иисус и без това щял да го изведе оттам, тъй като Добрият Пастир „вика Своите овце по име и ги извежда“ (Йоан 10:3). Така те просто спестили на Господа труда да прави това сам.

Безбожието на хората достига абсолютната си връхна точка, когато те убиват Господ Иисус, като Го приковават на кръст. Но Петър им обяснява, че Той е бил „предаден според определената Божия воля и предузнание“ (Деяния 2:23). Бог преодолява чудовищното престъпление на хората, като възвисява Христос за Господ и Спасител.

Доналд Грей Барнхаус (1895–1960, американски пастор, радиопроповедник и библейски учител) разказва историята на един богат земевладелец, който имал в имението си красиви дървета. „Имал обаче един заклет враг, който казал: «Ще отсека едно от дърветата му, от това ще го заболи». В мрака на нощта врагът прескочил оградата, отишъл при най-хубавото дърво и се хванал на работа с триони и брадви. При първите лъчи на зората видял отдалеч двама мъже, които яздели по хълма към него, и в единия от тях познал земевладелеца. Бързо избил клиновете и оставил дървото да падне, но един от клоновете го повлякъл и го затиснал на земята, така че той умрял от тежката рана. Но издъхвайки извикал: «Ха, аз отсякох хубавото ти дърво!». Земевладелецът обаче го погледнал жалостиво и казал: «Това е архитектът, когото доведох. Планираме да построим нова къща и трябваше да се отсече едно дърво, за да се освободи мястото. Точно това е дървото, над което си се трудил цяла нощ».“

6 февруари

Бъдете обаче изпълнители на словото, а не само слушатели, мамещи сами себе си.

Яков 1:22

Сред нас често цари опасната самоизмама, че посещаването на събирания, конференции и семинари вече представлява вършене на Божието дело. Ние слушаме проповедите и си говорим за това, което — както всички добре знаем — би трябвало да вършим, и лека-полека сред нас се прокрадва илюзията, че изпълняваме Неговата воля. Но всъщност това, което в действителност правим, е, че увеличаваме отговорността си и мамим сами себе си. Ние се самоизлъгваме, като се считаме за духовни, докато в действителност може би сме изцяло плътски. Самоизлъгваме се, като мислим, че растем, докато всъщност тъпчем на място. Самоизлъгваме се, като се смятаме за мъдри, докато сме окаяно глупави.

Господ Иисус казва, че мъдър е този, който чува Неговите думи и освен това ги върши. Безумният също чува думите Му, но не ги обръща в дела.

Не е достатъчно да чуем една проповед и след това да си отидем с думите: „Какво прекрасно послание!“. Решаващо е да си отидем у дома и да кажем: „Това, което чух, сега и ще го извърша“. Някой е казал, че добрата проповед не само разширява духа и затопля сърцето, но и мотивира волята за действие.

Веднъж насред проповедта един проповедник попитал слушателите си коя песен са изпели като въведение. Никой не помнел. Попитал кой текст от Библията бил прочетен. Никой не можел да се сети. Попитал какви съобщения са били направени. Всички били забравили. Тези хора си играели на събрание.

Добре ще направим, ако преди всяко събиране си зададем следните въпроси: „Защо съм дошъл тук? Готов ли съм да оставя Бог да ми говори лично? Ще Му се подчиня ли, ако ми говори?“.

Мъртво море с право се нарича така, понеже в него постоянно се влива вода, но нищо не се оттича. И в нашия живот поучението без приложение води до застой. Упоритият въпрос на Господа звучи в ушите ни: „Защо Ме зовете: Господи, Господи! — и не вършите това, което казвам?“.

7 февруари

Съразпънат съм с Христос.

Галатяни 2:20

Когато Господ Иисус е умрял на кръста, Той е умрял не само като мой Заместник, Той е умрял и като мое въплъщение. Той не само е умрял заради мен, но и като моята личност. Когато Той е умрял, в един съвсем реален смисъл и аз съм умрял. Всичко, което съм бил като син на Адам, цялото ми старо, зло, неновородено „аз“, е било приковано на кръста. В Божиите мисли това е бил краят на моята история като човек в плътта.

Но това още не е всичко! Когато нашият Спасител е бил погребан, и аз съм бил погребан. Аз съм съединен с Христос в Неговото погребение. Това означава отмахване на старото „аз“ от Божиите очи за вечни времена.

И когато Господ Иисус е възкръснал от мъртвите, и аз съм възкръснал. Но тук вече картината се променя. Не този, който е бил погребан, е възкръснал — не старото „аз“. Не, това е новият човек — Христос, живеещ в мен. Аз съм възкръснал заедно с Христос, за да ходя в нов живот.

Бог вижда всичко това като свършени факти — що се отнася до моето положение. Сега Той иска те да станат действителност и в практиката на моя живот. Той иска да осъзная и да призная като факт, че съм преминал през този цикъл на смърт, погребение и възкресение. Но как мога да осъществя това на практика?

Когато изкушението за зло ме връхлети, трябва да реагирам на него, както би реагирал един труп — никак! Трябва на практика да кажа: „Аз съм мъртъв за греха. Ти вече не си ми господар. За теб съм мъртъв“.

Ден след ден трябва да приемам като факт, че моето старо, покварено „аз“ е намерило края си в гроба на Иисус. Това означава, че няма нужда постоянно да се занимавам с него и да го изследвам. От него не очаквам нищо добро и затова и вече не се разочаровам от пълната му поквара.

От друга страна, вече ще живея всеки миг като човек, който е възкръснал с Христос за нов живот — с нови цели, нови желания, нови мотиви, нова свобода и нова сила.

Георг Мюлер разказва как за първи път е разбрал тази истина за своето единение с Христос:

Дойде един ден, в който аз умрях. Умрях за Георг Мюлер с неговите мнения, предпочитания, наклонности и воля; умрях за света, за неговите аплодисменти и неговото презрение, дори и за похвалите или укорите на моите братя и приятели. И оттогава се стремя само към едно — да се представя одобрен пред Бога.

8 февруари

Който не е с Мен, той е против Мен; и който не събира с Мен, разпилява.

Матей 12:30

Господ Иисус казва тези думи за фарисеите. Те тъкмо са извършили непростимия грях, като са приписали Неговите чудеса на Веелзевул, началника на демоните, докато всъщност чудесата Му са извършени чрез силата на Светия Дух. Вече е било очевидно, че те няма да Го приемат като Месия на Израил и Спасител на света. Тъй като не застават решително на страната на Христос, по необходимост те са против Него. Понеже не служат заедно с Него, те работят против Него.

Когато става дума за личността и делото на Христос, не може да има неутралност. По този въпрос човек не може да не вземе никакво решение. Или е за Христос, или е против Него. Всеки, който казва, че не може да реши, всъщност вече е решил.

Когато става дума за истината за Христос, няма компромис. В библейското християнство има някои области, в които в известни граници има място за различни мнения, но тази област категорично не е от тях. А. У. Тоузър ни напомня, че „някои неща са просто неизбежни“. Ние трябва непоклатимо да държим на абсолютната божественост на Господ Иисус, Неговото раждане от девица, Неговата истинска човешка природа, Неговата безгрешност, Неговата заместническа смърт за грешниците, Неговото телесно възкресение, Неговото възнесение и прославяне до Божията десница и Неговото второ идване. Когато хората се опитват да отнемат от тези основополагащи учения, им остава един половинчат спасител, който всъщност не е никакъв спасител. Поетът е изразил това добре:

„Какво мислите за Христос?“ — е проверката,

която определя твоето състояние и твоето бъдеще.

Във всичко останало не можеш да си прав,

ако не мислиш правилно за Него.

Какъвто е Иисус в очите ти,

както Го обичаш или Го презираш,

така и Бог ще се отнася с теб,

и милост или осъждение ще е съдбата ти.

9 февруари

Който не е против вас, е откъм вас.

Лука 9:50

На пръв поглед изглежда, че това изказване противоречи на вчерашния ни стих, но това, разбира се, не е така. В Матей 12:30 (и Лука 11:23) Господ говори на фарисеи, които не искат да повярват. Той ясно им казва: „Ако не сте за Мен, сте против Мен“. Тук обаче става дума за нещо друго. Учениците току-що са забранили на един човек да изгонва демони в името на Иисус. Единствата причина била, че той не се бил присъединил към тях. В тази връзка Господ Иисус казва: „Не забранявайте, защото който не е против вас, е откъм вас“.

Когато става дума за спасението, онези, които не са за Христос, са против Него. Но що се отнася до служението, за Него са всички, които не са против Него.

Ние не сме призовани да пречим на други, които служат на Господа. Светът е достатъчно широк и има място за всички нас да вършим работата си, без да се настъпваме по пръстите. Добре е да вземем присърце думите на Иисус: „Не забранявайте“. Същевременно трябва обаче да забележим, че Господ Иисус не казва на Йоан и другите, че сега те трябва да се присъединят към въпросния човек. Някои хора използват методи, които други не могат да приемат. Някои имат други акценти в проповядването си. Някои имат повече светлина от други. И някои имат свободата да правят неща, за които други ги осъжда съвестта им. Ние не бива да очакваме, че всеки вярващ ще се вмести в единия калъп, който на нас ни изглежда правилен. Но ние можем да се радваме при всяка победа на благовестието, както е правел Павел. Той казва: „Някои наистина проповядват Христос дори от завист и от желание за препирни, а някои и от добра воля. Едните правят това от любов, като знаят, че съм поставен да защитавам благовестието, но другите възвестяват Христос от партизанщина, неискрено, като мислят да прибавят тъга на моите окови. Тогава какво? Само това, че по всякакъв начин — било престорено, или истинно — се проповядва Христос; и затова аз се радвам, и ще се радвам“ (Филипяни 1:15-18).

Сам Шумейкър (1893–1963, американски пастор и писател) задава актуалния въпрос: „Кога най-после ще се научим, че във великата битка на светлината срещу мрака в нашето време ние се нуждаем от подкрепата на съюзници, които невинаги отговарят на нашия личен вкус? Кога ще научим, че всички християни трябва да работят и да се борят заедно, за да успеят да победят приливната вълна на антихриста?“.

10 февруари

И така, казвам: ходете по Духа.

Галатяни 5:16

Какво всъщност означава на практика „да ходиш по Духа“? Изобщо не е толкова теоретично и сложно, колкото си мислят някои. Ето някои насоки как би могло да изглежда ежедневното ни ходене по Духа.

Първо започваме деня си с молитва. Изповядваме всеки осъзнат грях в живота си — това ни прави чист съд, който Бог може да употребява. Отделяме си време за хваление и поклонение — това настройва душата ни. Съвсем съзнателно предаваме на Бога властта над живота си — това Му дава възможност да живее Своя живот чрез нас. Чрез този акт на подновено отдаване „ние се предпазваме от безполезното правене на планове и Му предаваме подреждането на живота си“.

След това си отделяме време за хранене от Божието слово. По този начин получаваме общ поглед върху Божията воля за живота си. Но може и да получим конкретни напътствия за Неговата воля за настоящото си положение.

След личното си време с Господа се заемаме с обичайната си работа. Обикновено това са простичките, сухи, ежедневни задължения на живота. По тази точка много хора имат погрешни представи. Те смятат, че „ходенето по Духа“ няма нищо общо с работното облекло и домакинските престилки. Но огромна част от ходенето по Духа се състои от вярност и старание в ежедневната ни работа.

В хода на деня ние изповядваме и осъждаме греха веднага щом го осъзнаем. Прославяме Господа, когато се сетим за Неговите благословения. Подчиняваме се на всеки импулс да правим добро и отказваме на всяко изкушение за зло.

Тогава приемаме всичко, което ни се случва през деня, като Божията воля за нас. Прекъсванията се превръщат във възможности за свидетелство. Разочарованията се превръщат в срещи с Господа. Обажданията по телефона, писмата, посетителите — всичко това разглеждаме като част от Неговия план.

Харолд Уайлдиш дава следното обобщение в една от своите книги:

Както предаваш на Христос бремето на своя грях и се осланяш на Неговото завършено дело, по същия начин Му предай и целия товар на живота и служението си и разчитай на настоящото действие на Светия Дух в теб.

Подчинявай се всяка сутрин наново на ръководството на Светия Дух и с прослава към Бога и мир се заеми с работата си, като му предоставиш контрола над себе си и над делото си през деня. Поддържай навика през целия ден да Му се доверяваш радостно и да Му се покоряваш с очакването, че Той те води, осветлява, коригира, напътства, употребява и върши в теб и чрез теб това, което Той иска. Разчитай на Неговото действие като на факт, независим от това, което ти виждаш или чувстваш. Нека просто вярваме в Светия Дух и нека Му се подчиняваме като на ръководител на нашия живот. Нека се въздържаме от изнурителното усилие да взимаме живота си в собствените си ръце. Тогава, според Неговата воля, в нас ще се прояви плодът на Духа за Божия слава.

11 февруари

… пронизва до разделяне душата и духа.

Евреи 4:12

Когато Библията говори за човека и трите му съставни части, последователността винаги е: дух, душа и тяло. Но когато хората използват този израз, последователността почти винаги е: тяло, душа и дух. Грехът е обърнал обратно Божия ред. Сега човекът поставя тялото на първо място, след това идва душата, и чак накрая — духът.

Двете нематериални съставки на човешкото същество са неговият дух и неговата душа. Духът прави човека способен да общува с Бога. Душата е свързана с чувствата и страстите му. Въпреки че ние не сме в състояние да различаваме в подробности духа и душата, можем и трябва да правим разлика между духовното и душевното.

И така, кои неща са духовни? Проповядване на Словото, което прославя Христос, е духовно. Молитва към Бога чрез Иисус Христос в силата на Духа е духовна. Служение, мотивирано от любов към Господа и черпещо силата си от Светия Дух, също. Поклонение в Дух и истина също.

А кои неща са душевни? Проповядване на Словото, което привлича вниманието към човека, към неговите ораторски умения, неговата личност или блестящ интелект. Механични молитви, в които сърцето не присъства наистина, а целят само да направят впечатление на околните. Служение, за което човек сам се е призовал, което се извършва от финансови мотиви и чрез плътски методи. Поклонение, което се върти около видими, материални помощни средства, а не около невидимите духовни реалности.

Какво общо има Божието събрание с осветени сгради, шарени прозорци, одежди, почетни титли, свещи, тамян и други външни атрибути? Или какво общо има Божието събрание с рекламни кампании в холивудски стил, с професионални организации за събиране на дарения, с евангелизационни манипулации, с култ към личности, с музикални екстравагантности?

Рекламата в което и да е средностатистическо християнско списание е достатъчно доказателство за това, колко душевни сме станали.

Павел прави ясна разлика между служението, сравнено със злато, сребро и скъпоценни камъни, и служението, което не е нищо повече от дърво, сено и слама (1 Коринтяни 3:12). Всичко духовно ще издържи на огъня на проверката на Божия съд. Всичко душевно ще изчезне в пламъците.

12 февруари

… нито върху този хълм, нито в Ерусалим.

Йоан 4:21

За самаряните хълмът Гаризим е бил център за поклонение. А за юдеите Ерусалим е бил единственото място на цялата земя, където Бог е определил да обитава Името Му. Господ Иисус обаче оповестява на жената от Самария един съвсем нов ред: „… идва часът, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина; защото такива иска Отец да бъдат поклонниците Му“.

Днес вече няма едно специално място на земята, определено за поклонение. В нашата епоха святото място е заместено от една свята личност. Господ Иисус Христос е центърът, около който се събира Неговият народ. Ние се събираме заради Него. Не сме привлечени от някоя свещена сграда с пъстроцветни прозорци, хор или орган. Не се събираме заради някой човек, колкото и да е надарен. Господ Иисус е божественият магнит, който ни привлича.

Земното място не е важно; можем да се събираме в специална сграда или в частен дом, на полето или в пещера. При истинското поклонение ние чрез вяра влизаме в небесното светилище. Там присъства Бог Отец. Присъства Господ Иисус. Ангелите са там като празнично събрание. Там са светиите от старозаветни времена. Там са и починалите светии от времето на църквата. В такова възвишено общество ние имаме привилегията да излеем сърцата си в поклонение на Бог Отец чрез Господ Иисус в силата на Светия Дух. И така, докато тялото ни още е на земята, ние се издигаме в духа „далеч над този бушуващ свят, който неспирно воюва там долу“.

Това противоречи ли на думите на нашия Господ: „Където двама или трима са събрани в Мое Име, там съм и Аз посред тях“ (Матей 18:20)? Не, това също е вярно. Той присъства по специален начин, когато Неговият народ се събира в Неговото Име. Той взима нашите молитви и поклонение и ги представя пред Отца. Каква привилегия е това, Иисус да е сред нас!

13 февруари

Не дължете на никого нищо освен взаимна любов.

Римляни 13:8

Не бива да схващаме този стих като забрана за всякакви дългове. В нашето общество сметките за телефон, ток, вода и газ се плащат със закъснение и това не може да се избегне. При определени обстоятелства може да е по-разумно от гледна точка на ученичеството да се купи къща с ипотечен заем и така паричната й стойност да се запази с времето, вместо същите месечни суми да се дават за наем. А и в днешно време е невъзможно да се прави бизнес, без от време на време да се взимат заеми.

Стихът обаче положително забранява други практики. Той ни забранява да влизаме в дългове, за които от самото начало няма големи изгледи да можем да ги изплатим. Забранява ни да взимаме кредит за закупуване на стоки, чиято стойност намалява с времето. Забранява ни да изоставаме с плащанията. Забранява ни взимането на кредити за купуване на ненужни вещи. Забранява ни да влизаме неразумно в дългове, понеже не можем да устоим на изкушението на кредитната карта. Забранява ни разхищаването на парите на Господа за плащане на завишени лихви при забавени плащания.

Този стих има за цел да ни предпази от кредитните акули, от семейни проблеми вследствие на прекомерни разходи, от процеси за фалит. Всичко това разрушава нашето християнско свидетелство.

Като цяло ние трябва да се отнасяме отговорно към финансите си, като живеем скромно, в рамките на средствата си, и винаги помним, че „който взема назаем, е роб на заемодателя“ (Притчи 22:7).

Единственият дълг, който християните винаги имат, е задължението да се обичат един друг. Ние имаме дълг към невярващите — да ги обичаме и да споделяме с тях благовестието (Римляни 1:14). Ние сме длъжни да отдадем живота си за братята (1 Йоаново 3:16). Този вид дълг никога няма да ни доведе до конфликт със закона. Напротив, както казва Павел, това е изпълнение на закона.

14 февруари

И сега, Господи, погледни на техните заплашвания и дай на Своите слуги да говорят Твоето слово с пълна дързост.

Деяния 4:29

Когато ранните християни били преследвани, те не чакали обстоятелствата да се променят. Вместо това те прославяли Бога в настоящите обстоятелства.

За съжаление, твърде често ние не следваме техния пример. Отлагаме действието за по-късно, когато условията ще бъдат по-благоприятни. Разглеждаме камъните по пътя като препятствия, а не като трамплин. Извиняваме бездействието си с това, че обстоятелствата не са идеални.

Студентът не иска да се включва в християнско служение, докато не приключи с образованието си. После е напълно погълнат от приятелство и брак. След това напрежението на работата и семейния живот му пречи да се посвети на служение. Той решава да изчака да се пенсионира — тогава ще е свободен и ще предостави на Господа остатъка от живота си. Най-накрая се пенсионира, но енергията и духовната му визия са отлетели и той се поддава на удобството.

Или пък често се случва да трябва да работим с хора, които не се отнасят с нас достатъчно нежно и деликатно. Възможно е тези хора да заемат отговорни позиции в местната църква. Въпреки че са верни и работят усърдно, ние имаме проблеми с тях. Какво правим тогава? Притаяваме се някъде в периферията и чакаме няколко тържествени погребения. Този метод обаче не действа. Такива хора обикновено са удивително дълголетни. Чакането на погребения е доста неефективно.

Йосиф не е чакал да го освободят от затвора, за да посвети живота си на някаква полезна дейност — той е служел на Бога и в затвора. Даниил е станал мощно свидетелство за Бога по време на вавилонския плен. Ако беше чакал края на изгнанието, щеше да стане късно. Павел е написал писмата до ефесяните, филипяните, колосяните и Филимон, докато е бил в затвора. Не е чакал обстоятелствата да се подобрят.

Простият факт е, че обстоятелствата в този живот никога не са идеални. А и на християните не им е дадено обещание, че някога ще се подобрят. Затова и за служението, както и за спасението, важи: „Ето, сега е благоприятно време“.

Лутер е казал: „Който иска да чака, докато случаят е напълно подходящ за неговата работа, никога няма да го намери“. Соломон ни предупреждава: „Който се взира във вятъра, няма да сее и който гледа на облаците, няма да жъне“ (Еклисиаст 11:4).

15 февруари

Хвърли хляба си по водата, защото след много дни ще го намериш.

Еклисиаст 11:1

Вероятно тук думата „хляб“ се използва символично за зърното, от което се приготвя хлябът. В Египет зърното се е сеело по наводнените полета. След това, когато водата постепенно се оттегляла, се явявал плодът. Но това не ставало веднага, а „след много дни“.

Днес живеем в забързано и нетърпеливо общество и искаме бързи, незабавно видими резултати. Имаме разтворимо кафе, какао, чай, готови супи, картофено пюре на прах, заведения за бързо хранене. В банките дават светкавични кредити. Нервираме се, когато трябва да чакаме каквото и да било.

В християнския живот и служение обаче не е така. Нашата добрина и милост не биват награждавани веднага. Молитвите ни не получават светкавичен отговор. И обикновено служението ни няма непосредствено видими резултати.

Библията многократно използва земеделския цикъл като илюстрация за духовната работа: „Сеячът излезе да сее…“; „Аз посадих, Аполос напои, но Господ даде растежа“; „… първо стрък, после клас, а след това — пълно зърно в класа“. Това е постепенен процес, отнемащ по-дълго време. Тиквата расте по-бързо от дъба, но и за нея е необходимо време.

Затова е нереалистично да очакваме незабавни резултати от добрите си дела. Техният ефект не може да се пресметне или предвиди. Незряло е да очакваме незабавни отговори на молитвите си. Неразумно е да подтикваме към бързо решение човек, който за първи път чува благовестието. Обичайният опит е, че трябва дълго време да даваме, да се молим и неуморно да служим. Правим това с доверието, че трудът ни в Господа не е напразен. След известно време виждаме някакви резултати — не достатъчни, за да се надуем от гордост, но достатъчни, за да ни дадат кураж и сили да продължим нататък. Пълният резултат няма да видим, преди да стигнем в небето — в крайна сметка това е най-доброто и най-безопасно място, където да разберем за плодовете на работата си.

16 февруари

Даже и в смеха сърцето може да боли.

Притчи 14:13

Нищо в този свят не е съвършено. Всеки смях е примесен с тъга. Всеки диамант има някакъв недостатък. Всеки човек има някаква слабост на характера. Във всички области на живота винаги има някакво скрито червейче, което гризе ябълката отвътре.

Добре е да сме идеалисти — Бог е вложил в нас копнеж по съвършенството. Но също е добре и да сме реалисти — под слънцето няма да намерим абсолютно съвършенство.

Младите хора често си мислят, че тяхното семейство е единственото, в което има караници. Или че само техните родители са посредствени личности.

Толкова е лесно да се разочароваме от местната църква и да си мислим, че в другите църкви всичко е розово.

Или пък постоянно търсим идеални приятели. Очакваме от другите съвършенство, въпреки че ние самите не го проявяваме.

Трябва ясно да си дадем сметка за факта, че всеки човек има грешки и слабости, някои по-очевидни от други. Колкото по̀ изявена личност е някой, толкова по-явни са обикновено и неговите грешки. Вместо да се разочароваме от грешките на другите вярващи, по-добре е да подчертаваме техните добри качества. А такива също всеки има. Само една личност обаче има всички добри качества накуп — Господ Иисус.

Често си мисля, че Господ нарочно ни е оставил тук долу с един постоянен и никога незадоволен копнеж по съвършенството — за да гледаме нагоре към Него, в когото няма грешка и няма недостатък. В Него е сборът от всички нравствени прелести. При Него няма разочарование.

17 февруари

В притеснение Ти ми даде простор.

Псалм 4:1

Истина е, че „никой не е станал моряк в тихо море“. Притесненията ни учат на търпение. Трудностите ни създават простор и ние напредваме.

Дори и хората от този свят са разбрали, че трудностите ни възпитават и ни помагат да вървим напред. Чарлз Кетеринг казва: „Проблемите са цената на прогреса. Давайте ми само проблеми и нищо друго. Добрите новини ме правят слаб“.

Но най-вече в света на християните намираме многобройни свидетелства за ползата от изпитанията.

Поетът потвърждава това с думите:

Не един вдъхновен певец сред синовете на светлината

ще каже за най-прекрасната музика: „Роди се през нощта“.

И не един величествен химн, разливащ се дома на Отца,

е преживял своята първа въздишка в тъмничния мрак.

Спърджън пише по своя неподражаем начин:

Боя се, че цялата благодат, която съм получил в приятните и леки мигове и щастливи часове, почти ще се събере върху едно пени. Но доброто, което съм преживял чрез болките, страданията и скърбите, е неизмеримо в целостта си. Какво имам, което да не дължа на чука и пилата? Утеснението е най-доброто обзавеждане в моя дом.

Всъщност, защо това ни изненадва? Не ни ли казва и останалият неизвестен автор на Посланието към евреите: „Нито едно наказание не изглежда да е за радост, а за скръб; но после донася мирния плод на правдата на тези, които са били обучавани чрез него“ (Евреи 12:11).

18 февруари

Съдията на цялата земя няма ли да върши правда?

Битие 18:25

Когато в живота има тайни, които са прекалено дълбоки, за да ги изследваме, ние можем да имаме спокойната увереност, че Съдията на цялата земя е Богът на пълната и безкрайна справедливост.

Например, измъчва ни въпросът какво се случва с децата, които умират, преди да са достигнали възрастта на морална отговорност. За мнозина от нас е достатъчно да знаем, че „на такива е Божието царство“. Ние вярваме, че те са спасени чрез кръвта на Иисус. За други обаче, които не се задоволяват с това обяснение, думите на горния стих трябва да са достатъчни. Ние можем да разчитаме, че Бог върши това, което е право.

Освен това съществува постоянният проблем за избирането и предопределението. Дали Бог избира някои хора за спасение, без същевременно да осъжда други на вечно проклятие? След като калвинистите и арминианците са изложили всички свои аргументи, ние можем да сме напълно спокойни в сигурността, че при Бога няма никаква несправедливост.

Отново и отново се сблъскваме с привидната несправедливост, че злите често благоденстват, докато праведните преминават през тежки утеснения. Постоянно се поставя въпросът за съдбата на езичниците, които никога не са чули благовестието. Хората гадаят защо изобщо Бог е допуснал навлизането на греха в света. Често сме поразени от ужас пред природни бедствия, бедност и глад, ужасни физически и душевни недъзи. Съмнението постоянно надига глас: „Ако Бог наистина държи всичко в ръката Си, защо допуска тези неща?“. Вярата отговаря: „Почакай, докато бъде написана и последната глава. Бог още не е направил грешка. Когато сме в състояние да видим нещата в по-ясна перспектива, ще разберем, че Съдията на цялата земя е действал правилно“.

Бог пише с букви, прекалено едри,

за да ги обхване нашето късогледство.

Ние виждаме само откъслечни линии

и се мъчим да изследваме цялата тайна

от разбити надежди, смърт и живот,

безкрайни войни, безполезни борби.

Но там, с по-добро, по-ясно зрение, ще видим едно —

че Неговият път е бил винаги прав.

Джон Оксеихам

19 февруари

Безумието на човека изкривява пътя му и сърцето му негодува против Господа.

Притчи 19:3

Никоя психологическа книга не ни дава такива дълбоки прозрения в човешкото поведение като Библията. Тук тя описва например човек, чието собствено безумие съсипва живота му, но вместо да поеме отговорността за това, той обвинява Бога, като че ли Той е причина за неговия провал.

Колко често се потвърждава това в живота! Познаваме хора, които са изповядали християнството, но след това са се оплели в противни сексуални грехове. Това им е донесло позор, презрение и финансов крах. Но покайват ли се след това? Не, обръщат се срещу Христос, отричат се от вярата и стават войнствени атеисти.

По-често, отколкото си мислим, отричането от вярата се дължи на морален провал. А. Дж. Полок (1864–1957, английски евангелист и учител сред така наречените „братя“) разказва за срещата си с един млад човек, който бълвал всевъзможни съмнения и богохулни нападки срещу Писанието. Когато Полок го попитал: „Ти в какъв грях живееш?“ — младежът се сринал и изплакал мрачната си история, изпълнена с грях и морални падения.

Крещящата несправедливост е в това, по какъв извратен начин човекът беснее срещу Господа заради последствията на собствените си грехове. У. Ф. Аденей казва: „Чудовищно е да се приписват на Божието провидение последствията за действия, които Той е забранил“.

Колко е вярно, че „който върши зло, мрази светлината и не отива към светлината, за да не би да се открият делата му“ (Йоан 3:20)! Апостол Петър ни напомня, че подигравателите, които „ходят по своите собствени страсти“, „своеволно не признават“ истината и се заблуждават. Полок коментира: „Това илюстрира изключително важната истина, че неспособността и нежеланието да се приеме Божията истина често имат нравствени причини. Често един човек просто иска да продължава да живее в греха. Плътта има естествено отвращение от Бога. Понякога човек се бунтува и срещу всепроникващия характер на светлината или срещу възпиращото злото въздействие на Библията. Заблудата, не е толкова на ума, колкото на сърцето“.

20 февруари

Не искам да ям, докато не кажа думите си.

Битие 24:33

По същия начин, както слугата на Авраам е съзнавал спешността на мисията си, трябва и ние да виждаме значението на нашата задача. Това не означава, че трябва внезапно да хукнем във всички посоки едновременно. Не значи, че трябва да изпаднем в невротична припряност. Значи обаче, че трябва да се посветим на поставеното пред нас задължение с абсолютен приоритет и спешност.

Трябва да възприемем нагласата, изразена в стиховете на Робърт Фрост:

Горите са приятни, тъмни и дълбоки, но аз имам да спазвам обещания — да измина много мили, преди да положа глава.

Ейми Кармайкъл изразява същото с думите: „Обетите към Бога са на мен. Не мога да се спирам да играя със сенки или да бера земни цветя, преди да извърша делото си и да дам отчет за него“. На друго място тя пише:

Само дванадесет кратки часа!

Не оставяй да умре у нас

съзнанието за неотложност, Пастирю благи,

нека постоянно претърсваме хълмовете заедно с Теб.

Според разказите, Чарлз Саймън (1759–1836, пастир в Кеймбридж, евангелски водач, съосновател на три мисионерски дружества) държал в кабинета си снимка на Хенри Мартин (1781–1812, помощник-пастир на Ч. С., пионер-мисионер и преводач на Библията в Индия и Персия). Където и да отидел в кабинета си, изглеждало, че Мартин постоянно го гледа и казва: „Бъди усърден, бъди усърден, не се шляй, не се шляй“. А Саймън отговарял: „Да, ще се старая, ще се постарая, ще бъда усърден, няма да се шляя, понеже души погиват, а Иисус трябва да се прослави“.

Нека чуем същата настойчивост и в думите на безстрашния апостол Павел: „Едно правя… гоня целта за наградата на горното призвание от Бога в Христос Иисус“ (Филипяни 3:13-14).

Не е ли живял и нашият Господ със същото съзнание за спешност? Той казва: „Имам кръщение, с което трябва да се кръстя, и колко се измъчвам, докато то се извърши!“ (Лука 12:50). Няма извинение за християни, които седят със скръстени ръце.

21 февруари

Аз живея сред своя народ.

4 Царе 4:13

Една заможна жена от Сунам оказвала гостоприемство на Елисей всеки път, когато той минавал през града. Накрая тя предложила на мъжа си да построят отделна стая за пророка, за да си има свое място, когато се отбива при тях. С намерението да се отблагодари на своята щедра домакиня Елисей я попитал какво би могъл да направи за нея — може би да я въведе пред царя или военачалника. Нейният простичък отговор бил: „Аз живея сред своя народ“. С други думи: „Напълно съм доволна от живота си. Харесват ми обикновените хора, сред които живея. Нямам особен стремеж към каймака на обществото. Общуването със знаменитости не е желана цел за мен“.

Тя е била мъдра жена! Хората, които не се задоволяват, докато не бъдат въведени в кръговете на известните, богатите и аристократите, често биват принудени да осъзнаят, че най-ценните и най-стойностни хора никога не се явяват по първите страници или светските хроники на вестниците.

Аз съм имал доста контакти с велики имена в евангелския свят, но трябва да призная, че в повечето случаи това са били разочароващи преживявания. Колкото повече опознавах лично онези, които бяха възхвалявани шумно в християнските медии, толкова повече губех илюзиите си. Ако мога да избирам, предпочитам общението с онези смирени, богобоязливи, порядъчни граждани, които са безименни в този свят, но добре известни в небето.

А. У. Тоузър отразява точно моите чувства, като пише: „Аз вярвам в светии. Запознах се с комедиантите; запознах се с уличните глашатаи; запознах се с дарителя, който изписва името си на фасадата на сградата, за да знаят хората кой я е построил. Запознах се с повярвали каубои, които не бяха твърде повярвали. Запознах се с всевъзможни видове странни християни навсякъде в Съединените Щати и Канада, но сърцето ми търси светии. Искам да се запозная с хората, които са като Господ Иисус Христос… Това, което наистина искаме и трябва да имаме, е красотата на Господа, нашия Бог, в гърдите на хората. Един печелещ доверие, привлекателен християнин струва повече от 500 специалисти по реклама, християнски професионалисти и религиозни инженери“.

Чарлз Саймън има подобни мисли: „Още от първия ден до сегашния час съм се стремил към това… общението ми е било със светиите и славните на земята, и всеки един от тях се е старал с всички сили да ми оказва добрина заради Господа“.

Затова жената от Сунам заслужава огромен букет орхидеи за духовната мъдрост, която се крие в думите и: „Аз живея сред своя народ“.

22 февруари

… с цел да се усъвършенстват светиите за делото на служението.

Ефесяни 4:12

Революционно прозрение! Дарбите в Ефесяни 4 гл. са дадени за усъвършенстване на светиите за делото на служението. Щом светиите могат сами да извършват делото на служението, дарбата може да продължи нататък.

Това означава, че успехът в Божието дело се състои в това, човек във възможно най-кратки срокове да „стане излишен“, т.е. да може да се оттегли от работата и да се огледа за нови светове за завладяване.

Точно това е правел Павел. Той е отишъл напр. в Солун, проповядвал е на юдеите в три съботи и е оставил след себе си функционираща църква. Несъмнено това е било изключение, що се отнася до скоростта на установяване на една християнска работа. Най-дългото време, което Павел е прекарал наведнъж на едно място, е било две години — в Ефес.

Божието намерение никога не е било Неговите светии да са постоянно зависими от една от изброените по-горе дарби. Дарбите за заменими. Ако светиите се превърнат в щатни слушатели на проповеди и никога не започнат лично да участват в делото на служението, те и никога няма да се развият така, както би трябвало, и светът никога няма да бъде евангелизиран така, както е било Божието намерение.

Уилиям Дилън казва, че един успешен чуждестранен мисионер никога няма чуждестранен наследник на работата си. Това трябва по същия начин да важи и за местни работници на Божията нива — когато задачата на работника е изпълнена, светиите трябва да поемат работата сами, а не да търсят друг проповедник.

Твърде често ние, проповедниците, разглеждаме положението си като пожизнено. Смятаме, че други не биха могли да се справят толкова добре с работата. Оправдаваме постоянното си присъствие на едно място с факта, че броят на посетителите би намалял, ако си отидем. Оплакваме се, че другите не вършат нещата, както трябва, и че на тях не може да се разчита. Но фактът е, че те първо трябва да се научат. А за да се научат, трябва да им се дадат възможностите за това. В процеса на обучение се включват упражнения, предаване на отговорности и регистриране на напредък.

Ако светиите стигнат до етапа, в който смятат, че могат да се справят без някой специален проповедник или учител, това не е причина той да се засяга или обижда. Това е повод за празнуване. Сега работникът е свободен да отиде някъде другаде, където е по-остро необходим.

Винаги е лошо, когато Божието дело се изгражда трайно около даден човек, независимо колко е надарен. Неговата голяма цел трябва да бъде да повиши ефективността си, като подготви и обучи светиите достатъчно, за да не бъдат те повече зависими от него. В свят като нашия той няма нужда да се безпокои, че няма да намери работа на други места.

23 февруари

Мъдрият, нека слуша и ще увеличи знание и разумният ще получи мъдър съвет.

Притчи 1:5

Принципната разлика между мъдрия и безумния в книгата Притчи е, че мъдрият е готов да слуша, а безумният не.

Изобщо не става дума за умствените способности на безумния. Той може да има изключителен интелект. Но той не дава никой да му каже нищо. Той страда от фаталната заблуда, че знанията му са неограничени и преценката му е непогрешима. Когато приятелите му искат да го посъветват, си спечелват само присмех и гняв за усилието си. Отстрани те виждат как той се мъчи да се измъкне от неизбежните последствия от греховните си и безумни действия, но са принудени да наблюдават безпомощно, без да могат да предотвратят бедата. И така той се препъва от един хаос към следващия. Веднъж стига до финансова катастрофа. Друг път личният му живот е пълна бъркотия. После бизнесът му стига до фалит. Но той си внушава, че просто има лош късмет. Никога не му минава мисълта, че самият той е най-злият си враг. Той щедро раздава съвети на другите и забравя, че не може да подреди собствения си живот. Не можеш да му затвориш устата, той говори със самоувереността на оракул.

Мъдрият е замесен от друго тесто. Той е наясно, че жичките в мозъка на всички хора са някак объркани поради грехопадението. Знае, че понякога другите виждат аспекти на даден проблем, които той е пропуснал. Той с готовност признава, че и неговата памет понякога има празноти и смесва нещата. Приема поучение и приветства всяка информация, която му помага да вземе правилно решение. Той дори търси съвет от другите, защото знае, че „в многото съветници има спасение“ (Притчи 11:14). Като всеки човек и той понякога прави грешки. Но той има здравословното качество да се учи от грешките си и да превръща всеки провал в трамплин към друг успех. Той е благодарен за заслужения упрек и с готовност казва: „Постъпих неправилно. Съжалявам“. Мъдрите деца се подчиняват на възпитанието на родителите си; безумните се бунтуват. Мъдрите младежи се покоряват на библейските предписания за морална чистота; безумните следват собствените си страсти. Мъдрите възрастни преценяват всичко според това, дали е угодно на Господа; безумните правят онова, което е угодно на самите тях.

И става така, че мъдрите стават все по-мъдри, докато безумните затъват в тинята на собственото си безумие.

24 февруари

Адам… роди син по свое подобие, по своя образ.

Битие 5:3

Елементарна истина в естествения живот е, че ние раждаме деца по своя образ и по свое подобие. Адам е родил син по свое подобие и го е нарекъл Сит. Когато хората виждали Сит, те сигурно са казвали: „Крушата не пада по-далеч от дървото“.

Стряскащ факт в духовния живот е, че и там ние също раждаме деца по нашия образ. Ако имаме навика да говорим за Господ Иисус на другите хора, и духовните ни деца несъзнателно ще придобият качества на характера, които наподобяват нашите. Това не е въпрос на унаследяване, а на подражание. Те гледат на нас като на идеалното въплъщение на това, което християнинът би трябвало да бъде, и несъзнателно преустройват поведението си по нашия образец. Скоро в тях проличава типичната семейна прилика.

Това означава, че мястото, което аз отреждам на Библията в живота си, ще определи мащаба за моите духовни деца. Значението, което придавам на молитвата, ще бъде възприето и от тях. Ако от сърце прославям Господа и Му се покланям, и те също ще го правят като нещо най-естествено.

Ако аз последователно се покорявам на изискванията на ученичеството, те го възприемат това като обикновена норма за всички вярващи. От друга страна, ако разводнявам думите на Спасителя и живея живот, ориентиран към богатство, слава и забавления, трябва да очаквам, че и в това те ще последват моя пример.

Обикновено усърдните благовестители произвеждат също усърдни лични благовестители. Онези, които намират радост и полза в ученето на стихове от Писанието наизуст, предават този опит и на духовните си деца.

Ако не посещаваш редовно църковните събирания, не можеш да очакваш от питомците си нещо друго. Ако обикновено закъсняваш, най-вероятно и те ще закъсняват. Ако винаги седиш на последния ред, не се чуди, че под твое влияние и те правят така.

А ако си дисциплиниран, точен, достоен за доверие и с цяло сърце участваш в Божието дело, тогава и твоят Тимотей ще последва примера на твоята вяра.

И така, въпросът, който се поставя пред нас, е: „Мога ли да съм доволен от това, че децата ми ще бъдат по мое подобие?“. Апостол Павел е могъл да препоръча: „Моля ви настойчиво: бъдете мои подражатели!“ (1 Коринтяни 4:16). Можем ли и ние да кажем това?

25 февруари

Нека ви бъде според вярата ви.

Матей 9:29

Когато Господ Иисус пита двамата слепци дали вярват, че Той може да им върне зрението, те отговарят с „да“. Докосвайки очите им, Той казва: „Нека ви бъде според вярата ви“ — и очите им се отварят.

От това можем повърхностно да заключим, че само трябва да имаме достатъчно вяра и можем да получим всичко, което искаме — богатство, здраве или каквото и да било друго. Но това не е така. Вярата винаги трябва да се основава на слово от Господа, Божие обещание или заповед от Писанието. Иначе тя не е нищо друго освен лековерно самовнушение.

Това, което научаваме от този текст, е истината, че степента, в която на практика получаваме Божиите обещания, зависи от мярката на нашата вяра. След като Елисей обещава на цар Йоас победа над арамейците, той му заповядва да удари стрелите си в земята. Йоас удря три пъти и престава. Тогава Елисей гневно оповестява на царя, че ще победи арамейците само три пъти, а са били възможни пет или шест победи (4 Царе 13:14-19). Размерът на победата е зависел от мярката на вярата му.

Така е и в нашия живот на ученици. Ние сме призовани да оставим всичко и да ходим с вяра. Забранено ни е да събираме съкровища на земята. До каква степен се осмеляваме да се подчиним на тези заповеди? Трябва ли да се откажем от спестовния си влог, акциите и ценните си книжа, пенсионните и здравните си застраховки? Отговорът е: „Нека ти бъде според вярата ти“. Ако можеш с вяра да кажеш: „Ще работя усърдно, за да задоволявам настоящите си потребности и тези на семейството си, а всичко, което ги надхвърля, ще влагам в Божието дело. А за бъдещето просто ще се доверя на Господа“ — тогава можеш да си напълно сигурен, че Господ ще се погрижи за бъдещето ти. Той е казал, че няма да ни остави, и че Неговото слово не може да бъде отменено. От друга страна, ако смятаме, че трябва да проявим „здрав разум“ и да отделим нещо за черни дни, Бог пак ни обича и ще ни употреби съгласно мярката на вярата ни.

Животът на вярата е като водата, която извира от храма в Езекиил 47. Можем да навлезем в нея до глезените, до коленете, до кръста или пък, най-добре, да плуваме в нея.

Безценните Божии благословения опитват естествено онези, които Му се доверяват най-много. Ако веднъж сме преживели на практика Неговата вярност и сме изпитали Неговата грижа, вече не желаем патериците, подпорките и възглавничките на „здравия разум“. Или, както някой някога е казал: „Щом веднъж си ходил по водата, вече не искаш да плаваш с лодка“.

26 февруари

Как можете да повярвате вие, които приемате слава един от друг, а не търсите славата, която е от единия Бог?

Йоан 5:44

С тези думи Господ ни обръща внимание, че не можем едновременно да се стремим към аплодисменти от хората и признание от Бога. Той също показва, че щом веднъж сме тръгнали по пътя на търсенето на човешка слава, вече сме нанесли смъртоносен удар на живота на вярата.

По подобен начин и апостолът изразява нравствената несъвместимост на стремежа към похвалата от хора и стремежа към похвалата от Бога: „Ако бях още угаждал на хора, нямаше да съм слуга на Христос“ (Галатяни 1:10).

Ще дам една практическа илюстрация на това. Нека си представим един млад вярващ, който иска да получи висока академична степен в някоя богословска област. Той иска да получи степента от някой прочут университет, от някоя всепризната институция. За съжаление обаче всички прочути и всепризнати университети, които предлагат тази академична степен, са такива, които отричат съществени, основни истини на вярата. Но прибавянето на въпросната академична титла към името му означава толкова много за нашия млад вярващ, че той е готов да я приеме от ръката на хора, които, въпреки че са известни учени, са врагове на Христовия кръст. Почти неизбежно е вярващият да се поквари в хода на обучението си. Той ще има титлата, но вече никога няма да говори със същата дълбока убеденост както преди.

Копнежът да бъдеш известен учен в света носи неизбежни рискове. Съществува коварната опасност от приемане на компромиси, от отказване от библейски принципи в полза на по-либерална нагласа, и в крайна сметка, от критикуване повече на фундаменталистите отколкото на модернистите.

Християнските библейски и други училища са изправени пред мъчителен избор — дали да се стремят към признание от страна на официалните институции в образователното дело на държавата, или не. Алчността за „официално признание“ често завършва с разводняване на библейските им принципи и възприемане на плътски методи, създадени от хора, които нямат Духа.

Това, към което трябва с всички сили да се стремим, е да „бъдем одобрени от Бога“ и признати от Него. Алтернативата е твърде скъпа, тъй като „на монетата, за която продаваме истината, винаги, колкото и да е незабележимо, е гравиран ликът на Антихриста“ (Ф. У. Грант).

27 февруари

Бог избра слабите неща на света, за да посрами силните.

1 Коринтяни 1:27

Когато един дърводелец вземе боклуци и остатъчни парчета дърво и от тях направи прекрасни мебели, това му носи повече чест, отколкото ако използва най-отбрани материали. Когато Бог по подобен начин използва глупавото, долното и слабото и от него направи шедьовър, това повече прославя Неговото умение и Неговата мощ. Хората не могат да припишат успеха на суровите материали — те са принудени да признаят, че единствено на Господа е възможно да се полага славата за резултата.

Книгата Съдии постоянно илюстрира как Бог употребява слабите неща на света, за да посрами силните. Например Аод е бил левак от племето Вениамин. В Писанието лявата ръка говори за слабост. Но Аод убива Еглон, моавския цар, и извоюва за Израил осемнадесет години време на мир (Съдии 3:12-30).

Самегар излиза на бой с волски остен, но и с това странно оръжие той убива 600 филистимци и избавя Израил (3:31). Девора е принадлежала към така наречения „слаб пол“, но чрез Божията сила е постигнала огромна победа над ханаанците (4:2-5:31). Десетте хиляди пешаци на Варак са били, по човешки погледнато, жалка военна сила срещу деветстотинте железни колесници на Сисара, и въпреки това Варак помита вражеската армия (4:10,13). Яил, друга представителка на „слабия пол“, убива Сисара с такова невъзможно оръжие като колче за палатка. Според Септуагинта (гръцкия превод на Стария Завет) тя дори е държала колчето с лявата ръка (4:21). Гедеон излиза срещу мадиамците с войска, която Господ е намалил от 32 000 на 300 (7:1-7)! Войската му се явява в съня на мадиамеца като пита ечемичен хляб. Тъй като ечемикът е бил храната на бедните, това е образ на бедност и слабост (7:13). Неконвенционалните оръжия на силите на Гедеон са били глинени делви, факли и тръби (7:16). И на всичкото отгоре делвите е трябвало да бъдат строшени (7:19). Авимелех пада от ръката на жена, която хвърля върху него воденичен камък (9:53). Името Тола означава „червей“ — не особено славна титла за един военен освободител (10:1). Когато за първи път срещаме майката на Самсон, тя е една безименна, безплодна жена (13:2). Накрая Самсон убива 1000 филистимци със смешното оръжие магарешка челюст (15:15).

28 февруари

Той ще ги изтреби… и ти ще ги изгониш и ще ги погубиш бързо.

Второзаконие 9:3

При всички действия на Бога спрямо човечеството откриваме една особена връзка между Божието и човешкото.

Нека вземем за пример Библията. Тя има божествен автор, има и човешки автори, които са писали така, както са били водени от Светия Дух.

Що се отнася до спасението, то от началото до края изхожда изключително от Господа. Човек не може да направи нищо, за да си го изработи или спечели. Но трябва да го приеме с вяра. Бог положително избира отделни хора за спасение, но те трябва да минат през тясната порта. Затова Павел пише на Тит за „вярата на Божиите избрани“ (Тит 1:1).

От Божия гледна точка ние сме пазени „чрез Божията сила“. Но има и човешка страна — „чрез вяра“ (1 Петрово 1:5). „С Божията сила сте пазени чрез вяра за спасение.“

Единствено Бог може да ме освети. Но Той не ме освещава без моето участие. Аз трябва да прибавя на вярата си добродетел, познание, себеобуздание, търпение, благочестие, братолюбие и любов (2 Петрово 1:5-7). Аз трябва да се облека с цялото Божие въоръжение (Ефесяни 6:13-18). Аз трябва да съблека стария човек и да облека новия (Ефесяни 4:22-24). Аз трябва да ходя по Духа (Галатяни 5:16).

Откриваме връзката между Божието и човешкото и в цялата област на християнското служение. Павел насажда, Аполос полива, но Бог дава растежа (1 Коринтяни 3:6).

Ако се замислим за ръководните функции в местното събрание, ще видим, че само Бог може да направи някой мъж старейшина. Павел напомня на старейшините в Ефес, че Светият Дух ги е поставил за надзорници (Деяния 20:28). Но и желанието на човека има значение. Той трябва да се стреми към надзорничество (1 Тимотей 3:1).

И накрая, в приведения в началото текст виждаме, че Бог изтребва враговете ни, но ние трябва да ги изгоним и погубим (Второзаконие 9:3). За да бъдем християни, които се оставят да бъдат водени, и същевременно действат, трябва да разбираме това взаимодействие на божественото и човешкото действие. Ние трябва да се молим, като че ли всичко зависи от Бога, и да работим, като че ли всичко зависи от нас. Някой е казал, че трябва да се молим за жетвата, но същевременно да продължаваме да скубем плевелите.

29 февруари

Иисус Христос, който е Господар на всички.

Деяния 10:36

Една от великите теми на Новия Завет е господството на Иисус Христос. Отново и отново ни се напомня, че Той е Господ, и че трябва да Му дадем това място и в своя живот.

Когато признаем Иисус за Господ лично за себе си, това означава, че Му предаваме живота си. Това включва да следваме Неговата воля, а не своята. Включва готовността да отидем навсякъде, да извършим и да кажем всичко, което Той иска. Когато Иисус Навиев пита военачалника на Господната войска: „От нас ли си, или от враговете ни?“ — той на практика му отговаря: „Не съм дошъл нито да ви помагам, нито да ви преча. Дошъл съм да поема командването“ (вж. Иисус Навиев 5:14). Също така Господ не идва при нас като някакъв прославен помощник — Той идва, за да поеме изцяло командването в нашия живот.

Същественото значение на господството на Иисус става ясно от факта, че думата „Спасител“ се споменава само 24 пъти в Новия Завет, а думата „Господ“ — 522 пъти. Интересно е, че хората почти винаги казват „Спасител и Господ“, в тази последователност, докато Писанието винаги говори за „Господ и Спасител“.

Да направим Иисус Господар над живота си е всъщност най-разумното и единствено логично нещо, което можем да направим. Той е умрял за нас — най-малкото, което ние можем да направим за Него, е да живеем за Него. Той ни е изкупил — ние вече не принадлежим на себе си. „Такава велика, божествена любов изисква моята душа, моя живот, моето всичко.“

Ако можем да Му се доверим за вечното си спасение, не можем ли да Му се доверим и за ежедневния си живот? „Доста голяма неискреност е да поверяваме на Бога вечната си душа, а да задържаме за себе си смъртния си живот — да изповядваме, че Му даваме по-важното, а същевременно да си задържаме по-маловажното“ (Р. А. Лейдлоу).

И така, как можем да направим Иисус Господар над живота си? Преживяването е разтърсващо, когато за първи път Му връчим цялото управление, предадем Му самостоятелния контрол над всяка област на живота си. Това е пълно отдаване — „без резерви, без път назад, без съжаление“.

Оттогава нататък това е въпрос на ежедневно, постоянно подновявано подчинение на Неговото водителство, като Му предаваме тялото си, така че Той да живее Своя живот чрез нас. Решаващото преживяване се развива в постоянен процес.

Това е напълно разумно! Със своята мъдрост, любов и сила Той много по-добре е в състояние да вземе живота ни в Свои ръце, отколкото бихме могли ние сами.

Към следващата част или към съдържанието

Уилиям Макдоналд Светлина по пътя (2)

Метаданни

Данни

Светлина по пътя

Информация

История

Сваляне / Връзки

Февруари

1 февруари