Когато се чуел слух, че народът в някои от израилевите градове бил оставил Бога и се покланял на идоли, трябвало първо да се проведе подробно разследване, преди да се предприемат някакви наказателни мерки.

И ние трябва да бъдем също така предпазливи, когато чуем някой слух или клюка. Първо трябва да зададем шест въпроса за проверка: От слух ли знам това, или съм го чул лично? Разследвал ли съм сам? Издирил ли съм? Разпитал ли съм добре? Истина ли е? Сигурно ли е?

Наистина би било добре да подходим с такава точност и предпазливост, преди да предадем нататък някоя сензационна новина, каквато от време на време се появява в религиозните среди. Ето няколко примера.

Преди известно време се разнесе слухът, че в пристанището на Ню Йорк се складират камъни, с които ще бъде изграден отново храмът в Ерусалим. Някои християни много възторжено разпространиха тази новина, но скоро бяха изобличени, когато се разбра, че в това няма и следа от истина.

Друг път се разчу, че учените били обработили с компютър огромно количество данни за определяне на календара в хода на историята и че резултатите потвърждавали библейския разказ за дългия ден на Иисус Навиев. Вярващите, които са жадни за всяка новина, която потвърждава твърдения на Библията, веднага усърдно разпространиха тази история в списания и лекции. Но после сапуненият мехур се спука новината се оказа безпочвен слух.

Наскоро беше измислено математическо изчисление, което да покаже, че някоя много омразна фигура от обществения живот може би е Антихристът. Изчислението се правело така: на всяка буква от името на човека се приписва число. След това следва поредица от събиране, изваждане, умножение и деление, в резултат на което се получава числото 666. Разбира се, това не доказва абсолютно нищо. Математическите изчисления могат да се направят така, че името на който и да било произволен човек да даде като резултат 666.

Аз имам една християнска брошура, в която пише, че в последните дни от живота си Чарлз Дарвин се бил отрекъл от еволюцията и се върнал към своята вяра в Библията. Това може и да е вярно, и на мен ми се иска да го вярвам. Може би един ден ще разбера дали наистина е вярно. Но досега не съм намерил никакви доказателства за тази история и не смея да я разпространявам, докато не мога да я потвърдя.

Ние бихме си спестили много конфузни моменти и бихме запазили християнството от ситуации, които го представят в лоша светлина, ако винаги прилагахме шестте въпроса за проверка, които откриваме в днешните стихове.

2 декември

… като си говорите с псалми и химни и духовни песни, като пеете и възпявате в сърцето си Господа.

Ефесяни 5:19

Пеенето е тясно свързано с изпълването със Светия Дух, като че ли песента е едно от естествените следствия на това изпълване. Може би на това се дължи, че почти всички големи съживителни движения в историята винаги са били съпроводени от песни.

Никоя друга група хора няма толкова много неща за възпяване като християните и никой народ на земята няма такова богато наследство от псалми, химни и духовни песни. Нашите химни изразяват на величествен език това, което толкова често чувстваме, но не можем да формулираме с думи. Някои песни съдържат и мисли, които далеч надхвърлят собствената ни опитност — химни на пълно отдаване като например „Всичко предавам на Иисус“. Но и ние можем да пеем такива песни като израз на нашата цел и надежда.

При християнските песни не са толкова важни ритъмът или мелодията, или хармонията. Същественото е посланието да идва от сърцето и да се издига към Бога със силата на Светия Дух. Мери Баули изразява това така:

О, Господи, няма значение колко красиво Ти пеем.

Само докоснатото от Духа сърце

може наистина да Ти принесе нещо.

Божият Дух може да използва песните по същия начин, както и проповядването на Словото. Майката на Гратан Гинес чула един ден един селянин, който си пеел, докато орял, и от това размислила още веднъж и не отишла на реката, където смятала да се удави. Д-р Гинес казва по-късно: „Всичко, което съм за Бога, всъщност дължа на един обикновен селянин християнин, който пеел за слава на Бога, докато вършел тежката си работа“. Онези, които служат чрез християнска музика, трябва обаче винаги да се пазят от две опасности. Едната е, че собственото аз може внезапно да се надигне и да се направи на важно. Както при другите форми на обществено служение, и тук е много лесно човекът да излезе на преден план. Винаги съществува изкушението да искаме да направим на хората впечатление със собствения си талант, вместо да пеем за слава на Бога и за благословение на Божия народ.

Другата опасност е да пеем и свирим по-скоро за развлечение, отколкото за изграждане. Напълно е възможно да пеем думите с високо музикално майсторство, но въпреки това посланието да не достига до сърцата на слушателите. А можем и да въодушевяваме хората с песни, които нямат стойност като смисъл, които са глупави и повърхностни и с това безчестят Господа, когото обичаме.

Различните култури имат и различен музикален вкус, но навсякъде песните трябва да бъдат сериозни от гледна точка на учението, почтителни спрямо Бога и духовно изграждащи.

3 декември

… онзи, който едно време ги е гонил, сега проповядва вярата, която някога е разорявал.

Галатяни 1:23

Когато Савел от Тарс повярвал, църквите в Юдея чули, че този заклет враг на християнската вяра сега бил станал пламенен проповедник и защитник на благовестието. Това било много изумително обръщение.

И в сегашни времена е имало такива впечатляващи случаи, при които хора са се обръщали така радикално.

Лорд Литълтън и Джилбърт Уест решили заедно да опровергаят вярата на поддръжниците на Библията. Литълтън искал да събере доказателства срещу разказите за обръщението на Савел, а Уест смятал да докаже недвусмислено, че възкресението на Иисус Христос не е нищо повече от мит. „И двамата трябвало да признаят, че доста са отвикнали от четене на Библията, но дошли до убеждението, че ако искат да са честни, трябва поне да изследват основно наличните доказателства. Често сравнявали работата си по различните теми. При един от тези разговори Литълтън споделил със своя приятел, че постепенно придобива чувството, че във всичко това може и да има нещо. Другият отговорил, че и той е бил малко смутен от резултатите на изследването си. Когато накрая двете книги били завършени, двамата автори се срещнали отново и установили, че всеки от тях в крайна сметка, вместо да напише книга против вярата, е потвърдил и подкрепил тезите, които преди това искал да осмее. И така, те се съгласили, че след като са проверили подробно всички доказателства като правни експерти, вече не им оставало нищо друго, освен честно да признаят това, което свидетелствали библейските разкази и по двете теми.“ Книгата на лорд Литълтън била публикувана под заглавието „Обръщението на Павел“, а книгата на Уест — под заглавието „Възкресението на Иисус Христос“.

Робърт Ингерсол, който изобщо не бил християнин, вдъхновил Лю Уолъс, който пък бил твърде безразличен към религиозните въпроси, да напише книга, която да доказва, че разказите за Иисус Христос са неверни. Уолас прекарал години наред в изследвания по тази тема, за голяма скръб на жена си, която принадлежала към методистката църква. После започнал да пише. И когато бил завършил почти четири глави, трябвало да признае, че разказите за Иисус Христос просто са верни. Паднал на колене, покаял се и се доверил на Христос като свой Господ и Спасител. По-късно написал книгата „Бен Хур“, в която Христос е представен като Божият Син.

Франк Морисън искал да напише история, свързана с Иисус, но понеже не вярвал в чудеса, решил да се ограничи само до седемте дни преди Разпятието. Но когато прочел съответните библейски разкази, той разширил темата и включил и Възкресението. И скоро се убедил, че Христос наистина е възкръснал, приел Го като свой Спасител и написал книгата: „Кой е отместил камъка?“. Първата глава носи многозначителното заглавие „Книгата, която не искаше да се напише“.

Библията е жива и действена и по-остра от всеки двуостър меч. Тя е най-доброто доказателство сама за себе си.

4 декември

… и го изпълних с Божия Дух… и във всякакво изкуство.

Изход 31:3

Днешният стих се отнася за Веселеил, който бил подготвен от Божия Дух да надзирава изграждането на светилището. Той бил умел в работенето на злато, сребро и бронз, можел да сече камъни и да ги влага, и да изрязва дърво. Божият Дух го бил направил изкусен във всички тези практически работи.

В един календар се цитира Е. Трамп, който бил казал: „Ние като цяло пропускаме тази страна на служението на Светия Дух. Дали във фабриката, или в офиса, или в домакинството, вярващият навсякъде може да има помощта на Светия Дух при ежедневната си работа. Един човек, когото добре познавам, е превърнал заводския си тезгях в олтар. Една наша Марта е превърнала кухненската си маса в център на грижа и общение. А един друг е превърнал бюрото си в офиса в амвон, от който говори и пише, и поверява ежедневните неща на Господа и Царя“.

В Назарет днес има една християнска болница, която приема предимно арабски пациенти. На партера на тази болница има параклис. Но когато някой проповедник стане да говори в нея, той не се качва на амвон, а застава зад един лъснат до блясък дърводелски тезгях с дървено менгеме на единия край. Това е един хубав спомен за това, че нашият Господ е живял като син на дърводелец в Назарет и вероятно самият Той е работил като такъв.

Един лекар в западните щати се стараел да лекува не само тялото на своите пациенти, но и душата им. Понякога, когато говорел в кабинета си с някого и го бил прегледал основно, той предполагал, че проблемите му са по-скоро душевни, отколкото физически. Тогава още същата вечер отивал в дома на този пациент и звънял на вратата. Човекът отначало се стряскал, когато го виждал. Но после докторът любезно казвал: „Сега искам да ви посетя не като лекар, а като приятел. Искам да поговоря с вас за нещо. Имате ли нещо против да вляза?“. Разбира се, пациентът нямал нищо против и така докторът влизал и си говорел с него за духовните му нужди. Обяснявал му, че Господ Иисус може да даде решение на тези проблеми. Много от неговите пациенти предавали живота си на Господа и започвали да Му служат. Много хора ще бъдат вечно благодарни на този лекар за неговото служение и за това, че се е погрижил за душата им също както за физическите им болести.

Господ и днес има много необичайни амвони по целия свят. Много християни са се научили как могат да превърнат ежедневните си занимания в дело на Царя.

5 декември

Видях страданието на народа Си… и чух вика им поради притеснителите им; да, познах неволите им.

Изход 3:7

В живота има много сериозни кризисни ситуации, в които Сатана пуска в действие тежката си артилерия против Божия народ. Тогава небето е черно, земята се тресе и изглежда, че няма и искрица надежда. Но Бог е обещал, че в моментите на крайна нужда Той ще изпрати подкрепление на народа Си. Божият Дух издига знаме срещу дявола, и то точно в необходимия момент.

Изгледите са били мрачни за Божия народ, когато той живеел в робство под властта на египетския тиранин. Хората се превивали под товара и камшиците на надзирателите. Но Бог не бил безразличен към това. Той добре чувал стоновете им. И призовал Мойсей да се яви пред фараона и накрая да изведе народа на свобода.

По времето на съдиите чужди нашественици потискали и тормозели израилевите племена. Но в най-тъмния час Бог издигал спасители, които отблъсвали врага и установявали мир.

Когато Сенахирим, асирийският цар, излязъл с войската си срещу Ерусалим, изглеждало сигурно, че Юда ще бъде пленен. По човешки нямало никаква възможност да се спре гигантът нашественик. Но Ангелът Господен преминал през нощта през асирийския стан и избил 185 000 души (вж. 4 Царе 19:32-37).

Когато Естир била царица на Персия, врагът се погрижил да бъде издаден указ, който не можел да се променя, за избиването на всички юдеи в царството. Но дали Бог бил безсилен пред този закон на мидяните и персите? Ни най-малко. Той обърнал нещата така, че бил издаден друг указ, който разрешавал на юдеите да се защитят в този съдбовен ден. И те, разбира се, постигнали решителна победа.

Когато Савонарола видял бедността, потисничеството и неправдата, които се ширели из цяла Флоренция, той се превърнал в знаме в ръката на Светия Дух и въвел основни реформи.

Когато Мартин Лутер започнал да се бори срещу продаването на индулгенции и други грехове на църквата, в мрачните векове изгряла светлина.

Кръвожадната кралица Мери унищожавала истинската християнска вяра в Англия и Шотландия. Но в това отчаяно време Бог призовал един мъж на име Джон Нокс. „Нокс паднал по очи в праха пред Бога и цяла нощ Го умолявал да отмъсти за Божиите избрани и да му даде Шотландия; иначе искал да умре. И Господ му дал Шотландия и свалил кралицата от престола.“

Може би ти преживяваш една от най-страшните кризи в живота си. Не се страхувай. Божият Дух ще ти изпрати подкрепление точно в правилния момент и ще те изведе на свобода, където можеш да си отдъхнеш. Довери Му се!

6 декември

Когато Ефрем говореше, наставаше трепет; той се издигна в Израил, но съгреши чрез Ваал и умря.

Осия 13:1

В думите на праведния има огромна сила и авторитет. Когато той говори, това влияе върху живота на другите хора. Думите му тежат. Хората го гледат като един, който заслужава респект и послушание.

Но когато същият този човек падне в грях, той изгубва всякакво положително влияние върху другите. Авторитетният тон се изгубва от думите му. Хората вече не очакват съвет от него. И ако той все пак се опита да дава съвети, е много възможно да го погледнат с горчивина и да му кажат: „Лекарю, изцели себе си!“. Или: „Извади първо гредата от окото си, и чак после можеш да извадиш и съчицата от моето“. Устните на такъв човек са като запечатани.

Това още повече подчертава колко е важно да имаме последователно християнско свидетелство до края на живота си. Важно е да започнем добре, но не е достатъчно. Ако престанем да сме бдителни в по-нататъшния си път, ясните ранни дни бързо се помрачават от мъглата на позора.

„Когато Ефрем говореше, наставаше трепет.“ Уилиямс пише за това в един коментар: „Когато Ефрем все още ходел с Бога, както в дните на Иисус Навиев, той говорел с авторитет и хората треперели пред него. Той имал положение на достойнство и сила. Но се отклонил към идолопоклонството и станал духовно мъртъв… Християнинът притежава моралната си сила и достойнство дотогава, докогато сърцето му е напълно владяно от Христос и е свободно от всякакво идолослужение“.

Гедеон е още един такъв пример. Господ бил с този могъщ и смел мъж. С армия от само 300 души той победил мадиамците, които били войска от 135 000. После, когато израилевите мъже искали да го направят цар, той отказал, и това било мъдро, защото той бил разбрал, че само Господ е правомерният цар.

Но след като бил постигнал блестящи победи и успешно бил издържал много сериозни изкушения, накрая той се препънал в едно наглед дребно нещо. Той помолил войниците си да му дадат златните обици, които били плячкосали от исмаиляните. И от тези обици си направил свещеническа одежда, която се превърнала в идол за Израил и примка за Гедеон и семейството му.

Разбира се, ние знаем, че винаги, когато сме се провалили, можем да дойдем отново при Бога. Можем да изповядаме греха си и да намерим прошка при Него. Знаем, че Той дори може да ни върне годините, които са погълнали скакалците, т.е. Той може да ни направи способни да наваксаме изгубеното време. Но никой не може да отрече, че е по-добре изобщо да избегнем падането, вместо да се възстановяваме от него. По-добре е въобще да не разрушаваме християнското си свидетелство, отколкото впоследствие мъчително да го изграждаме наново. Бащата на Андрю Бонар постоянно му повтарял: „Момче, моли се и двамата да издържим добре до края!“. Нека и ние се молим за това, да завършим пътя си с радост и да достигнем целта!

7 декември

… но най-голямата от тях е любовта.

1 Коринтяни 13:13

Любовта е побеждаващата сила в един свят, изпълнен с омраза, раздори и егоизъм. Тя може да постигне това, което никоя друга добродетел не може, и в този смисъл е царицата на всички благодатни дарби. Любовта отвръща на лошото отношение с любезност. Тя дори моли Бога за милост за убийците си. Тя не постъпва себично, дори и всички наоколо да отстояват твърдо правата си. Тя се раздава, докато не й остане нищо повече.

Един ден един индиец яздел слона си по улицата и постоянно го удрял с желязна пръчка, за да върви по-бързо. Изведнъж пръчката се изплъзнала от ръката му и със силно дрънчене паднала на паважа. Тогава слонът бързо се обърнал, взел я с хобота си и я подал на господаря си. Такава е любовта.

В една басня на Езоп става дума за един облог между слънцето и вятъра кой от двамата по-бързо ще накара човека да съблече палтото си. Вятърът духал свирепо, но колкото повече духал, толкова по-плътно се увивал човекът в палтото си. После слънцето изгряло над него и той веднага се съблякъл. Слънцето го променило с топлината си. Такава е любовта.

Сър Уолтър Скот разказва, че веднъж хвърлил камък по едно улично куче, и то така силно и така точно, че счупил крака на животното. И докато стоял и се укорявал, кучето изкуцукало до него и го близнало по ръката, с която бил хвърлил камъка. Такава е любовта.

Стантън обсипвал президента Линкълн с ругатни и обиди, наричал го „прост, смехотворен клоун“ и „истинска горила“. Казвал, че хората са глупаци, защото пътуват до Африка, за да видят горила, след като могат да видят една и в Спрингфийлд. Но Линкълн му обърнал и другата буза. По-късно той дори определил Стантън за свой военен министър и настоявал, че това е най-подходящият човек за този пост. Когато впоследствие Линкълн бил застрелян, Стантън заплакал, стоейки над мъртвия, и казал: „Тук почива най-великият властник, когото човечеството някога е виждало“. Линкълн го бил покорил, като му обърнал и другата си буза. Такава е любовта.

Е. Стенли Джоунс пише: „Като обърнем и другата си буза на врага си, ние го обезоръжаваме. Той ни удря по лицето; но с нашата морална смелост ние го удряме право в сърцето, като му обръщаме и другата буза. С това враждебността му се срива от само себе си. Така врагът ни изчезва. Ние се отърваваме от врага си, като се отървем от неговата враждебност… Светът лежи в краката на човека, който има силата да отвърне на удара, но кой е този, който има силата да не отвърне на удара? А това е сила — истинската сила“.

Понякога може да изглежда, като че ли може да се постигне повече, ако се кажат няколко остри думи, ако се отплати око за око и зъб за зъб, и ако човек отстои правата си. Тези методи положително имат известна сила. Но по-голямата сила е на страната на любовта, защото тя не задълбочава враждата, а превръща враговете в приятели.

8 декември

Понеже присъдата срещу зло дело не се изпълнява бързо, затова сърцето на човешките синове е напълно предадено в тях да вършат зло.

Еклисиаст 8:11

Докато пиша тези редове, в Америка се надига вълна от обществено възмущение поради нарасналата престъпност в страната ни. Хората искат ред и право. Изглежда, че законите и съдилищата ни дори облагодетелстват престъпниците, а жертвите на престъпления не получават никакво или почти никакво възмездие. Съдебните процеси се проточват безкрайно и често накрая адвокатите на обвиняемите успяват да ги спечелят, като намират и използват някакви съвсем абсурдни пропуски в закона.

За всеобщата несигурност допринасят и изявленията на либерални социолози, психиатри и други „специалисти“. Те подчертават, че смъртното наказание е неразумно и нечовешко. Привеждат доказателства, че страхът от наказание не действал възпиращо на престъпниците. Смятат, че решението е рехабилитация, а не наказание.

Но те не са прави. Колкото повече един човек разчита, че ще му се размине, толкова по-лесно ще извърши престъпление. Или ако знае, че присъдата ще е мека, още по-смело ще поеме риска да бъде хванат. Ако очаква процесът да повлече след себе си още безброй други процеси, това също го насърчава. И въпреки всичко, което казват „специалистите“, смъртното наказание действа плашещо.

Едно популярно списание писа в едно изследване на нарастващия брой на престъпленията, че „една от причините е, че в изчерпаната правна система на Америка няма действено плашещо средство. Всички институции са единни, че наказанието трябва да се изпълнява сигурно и бързо, за да бъде заплахата от него достоверна. Но понеже процесите са претоварени с различни процедури, наказанието не се изпълнява нито сигурно, нито бързо. Един експерт криминолог наскоро заяви, че на всеки човек, който е порядъчен, понеже обича правдата, се падат 10 000 други, които се държат добре единствено понеже се страхуват от наказание. А Исаак Ерлих от Чикагския университет казва, че има статистика, според която новината за екзекуцията на един убиец предотвратява 17 други убийства“.

Реформите и рехабилитацията не са решението. Те винаги са се проваляли и не могат да променят човека. Ние знаем, че само новорождението чрез Божия Дух може да превърне грешника в светия. Но за съжаление твърде малко от официалните институции се съгласяват с това — както за самите себе си, така и за своите затворници.

Най-доброто, което могат да направят, е да се отнесат много сериозно към днешния стих: „Понеже присъдата срещу зло дело не се изпълнява бързо, затова сърцето на човешките синове е напълно предадено в тях да вършат зло“. Едва когато наказанието се изпълнява бързо и справедливо, ще има спад на престъпността. Решението е писано в Библията. Само хората да искаха да го приложат!

9 декември

… но благодарение да бъде на Бога, който ни дава победата чрез нашия Господ Иисус Христос!

1 Коринтяни 15:57

Никое създание не може да обхване величината на победата, която Господ Иисус е спечелил на кръста на Голгота. Той е победил този свят (вж. Йоан 16:33). Той е осъдил Сатана, княза на този свят (вж. Йоан 16:11). Той е възтържествувал над властите и силите (вж. Колосяни 2:15). Той е победил смъртта така, че тя е погълната победоносно (вж. 1 Коринтяни 15:54, 55, 57).

А Неговата победа сега е и наша победа. Също както победата на Давид над Голиат е означавала спасение за целия Израил, така и славният триумф на Христос важи за всички, които Му принадлежат. Затова можем да пеем:

Иисус дойде, Спасителят мощен, разби дома на силния въоръжен. Строши резетата на неприятеля, изведе пленниците с песен. Сатана, усещаш ли силния? Иисус дойде, Спасителят мощен!

Ние сме победители чрез Този, който ни възлюби, защото „нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Иисус, нашия Господ“ (Римляни 8:38-39).

Гай Кинг разказва за едно момче, което чакало на гарата влака, с който се връщал местният футболен отбор след важен мач. Момчето се втурнало към първия играч, който слязъл от влака, и задъхано попитало: „Кой спечели?“. И после хукнало по перона, като викало възторжено: „Ние спечелихме! Ние спечелихме!“. Гай Кинг наблюдавал това и си помислил: „Гледай ти, какво всъщност е допринесло това момченце за победата? Какво общо имало то с борбата на терена?“. Естествено отговорът е: „Абсолютно нищо“. Но понеже живеело в същия град, то се идентифицирало с тамошния футболен отбор и най-естествено приемало победата като своя собствена.

Веднъж чух за един французин, който много бързо се превърнал от победен в победител, като просто сменил гражданството си. Това било, когато Уелингтън, железният херцог на Англия, постигнал прочутата си победа над Наполеон при Ватерлоо. Отначало французинът принадлежал към победените, но в този ден той станал британски гражданин и можел вече да счита победата на Уелингтън за своя.

По рождение ние всички сме поданици на Сатана и затова сме на страната на победения. Но в мига, в който признаем Христос за свой Господ и Спасител, ние преминаваме от поражение към победа.

10 декември

… но Прискила и Акила, като го чуха, го прибраха и му изложиха по-точно Божия път.

Деяния 18:26

Когато обясняваме на хората пътя на спасението, е изключително важно посланието ни да е ясно и да избягваме всичко, което би могло да ги обърка. Те обикновено са и без това достатъчно объркани, понеже Сатана е „заслепил ума им“ (вж. 2 Коринтяни 4:4).

Ето един пример за това, че ние често казваме неща, които озадачават невярващите хора. Например, започваме да свидетелстваме за вярата си на един млад човек, с когото тъкмо сме се запознали. Доста скоро той ни прекъсва и казва: „Аз не съм религиозен. Опитах веднъж, но това доникъде не ме доведе“. На това може би ние отговаряме: „Аз също не съм религиозен и не ви проповядвам никаква религия“.

Нека спрем за момент дотук. Можем ли да си представим колко объркващо действа това на човека? Ние му говорим за неща, които са очевидно религиозни, след което му казваме, че не сме религиозни. Това вече е достатъчно, за да го откаже.

Разбира се, ясно е какво имаме предвид. Искаме да кажем, че не подканваме човека да се присъедини към дадена църква или вероизповедание, а да изгради лично взаимоотношение с Иисус Христос. Ние не проповядваме религия, а една личност. Не предлагаме реформа и спазване на определени правила, а основна промяна на човека и нов живот.

Но когато човекът чуе думата „религия“, той я свързва с всичко, което се отнася до Бога, поклонението и богослужението. За повечето хора тази дума означава система от убеждения и определен стил на живот, свързан с отношението на човека с Бога. И ако му кажем, че не сме религиозни, за него това веднага означава, че трябва да сме или атеисти, или езичници. И преди още да имаме възможността да обясним какво всъщност имаме предвид, той вече ни е категоризирал или като атеисти и невярващи, или като някакви лицемери, които очевидно крият нещо и се правят на нещо, което не са.

А и действително не е вярно, ако кажем, че не сме религиозни. Ние вярваме в основните учения на християнската вяра. Вярваме, че онези, които изповядат вярата в Иисус Христос, трябва да покажат това и с живота си. Вярваме, че чистата и истинска религия се проявява в това, да се грижим за сираците и вдовиците и да пазим себе си неопетнени от света (вж. Яков 1:27).

Ние просто не вярваме, че религията може да ни спаси. Единствено живият Христос може да ни спаси. Ние не вярваме в разводнената форма на християнството, която днес е така широко разпространена. Не вярваме в някаква система, която уверява човека, че може с добрите си дела или заслугите си да отиде в рая. Но трябва да можем да обясним на хората това, без да ги объркваме с изречения като: „Аз изобщо не съм религиозен“. Нека не си играем на думи, когато става дума за душите на хората.

11 декември

Да вложите тези мои думи в сърцето си и в душата си и да ги вържете като знак на ръката си, и да бъдат като превръзки над очите ви.

Второзаконие 11:18

Днешният библейски стих е непълен, ако не добавим към него и трите следващи стиха. Ето ги: „Да учите на тях синовете си, като говорите за тях — когато седиш в къщата си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш. И да ги написваш на стълбовете на вратите на къщата си и на портите си, за да се умножат дните ви и дните на синовете ви в земята, за която Господ се закле на бащите ви да им я даде, като дните на небето над земята“. Тук имаме едно точно описание на мястото, което Божието слово трябва да заема в живота на Неговия народ. Ако тези условия са изпълнени, вярващите ще могат да преживеят рая на земята.

Първо, ние трябва да учим наизуст Словото или, както казва текстът, да го влагаме в сърцето си и в душата си. Човекът, който знае наизуст големи части от Светото Писание, обогатява собствения си живот и разширява и възможностите си да бъде благословение за други.

После Словото трябва да бъде вързано на ръцете и над очите ни. Това не означава, че трябва да си направим филактерии, както мислят някои, а че действията (ръцете) и желанията (очите) ни трябва да бъдат под властта на Иисус Христос.

Божието слово трябва да бъде централната тема на нашите разговори у дома. Освен това всяко семейство трябва да си има своя „олтар“ — своето време за ежедневно общение с Бога, когато се чете Неговото слово и членовете на дома се молят заедно. Никой не може да измери святото влияние на Библията върху едно такова семейство.

Божието слово трябва да ни занимава, когато сме на път, когато си лягаме и когато ставаме. С други думи, Библията трябва до такава степен да стане част от нашия живот, че да формира говоренето ни, където и да сме и каквото и да правим. Ние трябва да говорим на езика на Библията.

Трябва ли да пишем библейски стихове на вратите и оградите си? Това е много добра идея! На вратите на много християнски домове са окачени думите от Иисус Навиев 24:15: „Но аз и домът ми ще служим на Господа!“. А в много други домове има библейски стихове по стените.

Ако отделим подобаващо място на Светото Писание в нашия живот, не само ще си спестим много пропилени в празни приказки часове, но и ще се занимаваме с наистина значими теми, важни за вечността. И атмосферата в домовете ни ще бъде християнска.

12 декември

Да не изпитваш Господа, своя Бог.

Матей 4:7

Какво означава всъщност да изпитваш Господа? Дали това е нещо, в което и ние можем да се провиним?

Израилевите синове изпитвали Господа, когато роптаели, че в пустинята няма вода (вж. Изход 17:7). Казвайки: „Дали Господ е между нас, или не?“, те не само се съмнявали в Неговото божествено присъствие, но и в Неговото провидение и грижа за тях.

Сатана изпитвал Господ Иисус, като Го подканял да скочи от покрива на храма (вж. Лука 4:9-12). Иисус би изпитал Бог Отец, ако беше направил това, защото тогава би представил просто някакъв фокус, което не е по волята на Отца.

Фарисеите изпитвали Господа, като Го питали дали е право да се плащат данъци на императора (вж. Матей 22:15-18). Те си мислели, че независимо какво ще отговори, ще раздразни или римляните, или онези юдеи, които били ревностни противници на римляните.

Сапфира изпитала Божия Дух, като казала, че дава за Господа цялата цена от продажбата на имота си, докато всъщност задържала една част (вж. Деяния 5:9).

Петър заявил пред съвета в Ерусалим, че би било изпитване на Бога, ако се опитат да наложат на повярвалите езичници юдейския закон, защото това е хомот, който дори и самите юдеи не можели да носят (вж. Деяния 15:10).

Да изпитваш Бога означава да пробваш докъде можеш да стигнеш безнаказано, преди Господ да подейства. Означава да Го използваш, да проверяваш дали Той наистина ще потвърди словото Си, или да разширяваш рамките на Неговия съд (вж. Второзаконие 6:16; Матей 4:7). Ние вече изпитваме Бога, когато роптаем или се оплакваме, защото с това всъщност поставяме под съмнение Неговото присъствие, Неговата власт и Неговата доброта. С това ние заявяваме, че Той не познава обстоятелствата, в които живеем, или че не се интересува от тях, или че не е способен да ни освободи от тях.

Изпитваме Бога и когато без нужда се излагаме на големи опасности и очакваме от Него да ни спаси. От време на време четем за подведени вярващи, които хващали отровни змии и умирали. Те се позовавали на това, че Бог е обещал, че християните няма да пострадат от отровни змии („… змии ще хващат“, Марк 16:18). Но в този стих не се казва, че ние можем да вършим чудеса, както на нас ни се иска. Бог ни обещава защита, когато тя ни е необходима, когато Той иска да изпълни Своята воля в нас и чрез нас.

Изпитваме Бога, когато Го лъжем. А ние правим това, когато външно демонстрираме по-голяма отдаденост, жертвоготовност и старание, отколкото всъщност имаме. Също както фарисеите са изпитвали Христос с лицемерното си отношение, така правим и ние.

И накрая, ние изпитваме Господа винаги, когато излезем от рамките на Неговата воля и действаме по собствената си воля.

Всъщност е нещо нечувано, едно творение някога да пожелае или да дръзне да изпива Твореца си.

13 декември

Тогава боящите се от Господа си говореха един на друг и Господ внимаваше и слушаше. И се написа книга за спомен пред Него за онези, които се бояха от Господа и които зачитаха Името Му.

Малахия 3:16

Възможно е човек да е толкова зает, че собствената му душа да изсъхне и да стане безплодна. Прекомерната активност води дотам, че ние се занимаваме твърде много със собствената си работа и твърде малко с нашия Бог. Проповедници, които не прекарват много време насаме в разглеждане на Божието слово и общение с Господа, скоро започват да проповядват послания втора ръка, които вече имат малко или никакъв духовен авторитет. Много вярващи се страхуват да остават сами. Те трябва винаги да предприемат нещо заедно с други хора, да говорят, да работят, да пътуват. Вече не прекарват време в мълчаливо съзерцание. Стресът на съвременния живот постоянно ни кара да сме трескаво активни, да се стремим към свръхчовешки постижения. Развиваме огромна движеща сила за дейности, които скоро придобиват собствена динамика, от която много трудно можем да се откъснем. Животът изглежда постоянно тичане напред, все по-бързо, все по-далеч. Резултатът от това е, че вече изобщо не развиваме духовни корени.

Но има и хора, които успяват да се насилят да излязат от този порочен кръг, които успяват понякога да откажат някоя покана, да прекратят някоя не толкова важна дейност, за да прекарат известно време насаме със своя Господ. Те решително си резервират време за молитва и размишление върху Божието слово. Имат си тихо скривалище, където изключват шумотевицата на света и могат да останат съвсем сами с Господа.

Такива хора вървят по един вътрешен път на близко общение с Бога. „Интимното общуване на Господа е за онези, които Му се боят, и заветът Му ще им се обяви“ (Псалм 25:14). Бог им открива тайни, за които ние не знаем абсолютно нищо в нашия забързан живот. Той може да дава божествени прозрения по отношение на водителство в живота, събития в духовната област и бъдещето. Хората, които живеят в Божието светилище, преживяват близостта на Бога по начин, който онези, които живеят в предградията на света, изобщо не могат да си представят. Точно на ученика, който е лежал на гърдите на Господа, е дадено Откровението на Иисус Христос.

Често се сещам за следните думи на Сесил: „Навсякъде и на всички казвам: трябва да поддържаш разговора с Бога, иначе душата ти ще загине. Трябва да ходиш с Бога, иначе Сатана ще ходи с тебе. Трябва да растеш в благодатта, иначе ще я изгубиш. А всичко това можеш да правиш само ако посветиш на тази цел съответната част от времето си и усърдно прилагаш подходящите средства. Не знам защо някои християни имат такава малка способност за концентрация и уединение. Установявам, че духът на времето е силен принцип, който изисква приспособяване. Виждам как той повлича мислите ми в своя водовъртеж и ме завлича в мръсната пяна на плътската природа… Принуден съм редовно да се оттеглям и пред моя Господ да си казвам: Какво правиш там? А къде стоиш сега?“.

14 декември

… всеки, който се нарича с Името Ми, когото създадох за славата Си, когото сътворих, да, и го направих.

Исая 43:7

Много е трагично, когато сме принудени да гледаме как мъже и жени пропиляват живота си. В крайна сметка, човекът е бил създаден по Божия образ, по Негово подобие. Той е бил предназначен за престол, а не за табуретка в бар. Трябвало е да бъде заместник на Бога, а не роб на греха. Отговорът на въпроса какво е истинското предназначение на човека, трябва да бъде: „Истинската цел на човека е да прославя Бога и да Го радва във вечността“. Ако пропуснем това, пропускаме всичко.

Дж. X. Джоует плаче, когато вижда, че животът на толкова много хора през годините е „не толкова човешки живот, колкото вегетиране на амеба“. Той е загрижен, че хората могат така да закърнеят, че накрая да не са нищо повече от „дребни служители в едно преходно предприятие“. И той тъжно установява, че на надгробния камък на някакъв човек пишело само, че той „се родил като човек и умрял като бакалин“.

Когато Уочман Ни бил младеж, той бил много наскърбен, когато виждал, как „творческите дарби на един човек биват пропилени за един алчен работодател… В един малък дюкян в стария град един безименен занаятчия работел вече шест години върху три дървени платна за един параван от четири части. Той изрязвал в дървото цветя, които се откроявали в бяло върху черно лакираната повърхност. За тази работа му плащали по 80 цента на ден, «в слънце и дъжд, на празници и също при революция», както се изразявал собственикът на дюкяна. Освен това всеки ден получавал ориза и зеленчуците си и една дъска, на която можел да спи. След като бил придобил всички необходими умения за тази работа, той можел да направи в живота си най-много два такива паравана, преди очите и нервите му да отслабнат и той да бъде изпратен при просяците на улицата“.

Трагичното в днешния живот е, че хората изобщо вече не осъзнават високото си призвание. Те вървят през живота и стигат само до маловажното, посредственото. Пълзят, където биха могли да летят. Някой беше казал, че хората се ровят в купчина тор и изобщо не забелязват, че над тях лети ангел, който им предлага корона. Те прекарват времето си в това, да си изкарват прехраната, вместо да си изградят истински живот.

Много хора днес са загрижени за разпиляването на природните ресурси и замърсяването на околната среда, но при това изобщо не се замислят за още по-голямото разхищение на човешки живот. Предприемат се акции за спасяване на застрашени видове птици и животни, но бихме могли да обърнем поглед и към хората, които пропиляват живота си и не могат да бъдат мотивирани да направят нищо. Един човешки живот е по-ценен от целия свят. Да се пропилее безцелно е ужасна трагедия. Една жена веднъж каза: „Аз съм на 70 години и всъщност не съм направила нищо с живота си“. Какво би могло да бъде по-лошо от това?

15 декември

Онези, които сеят със сълзи, ще жънат с радост. Който излиза с плач и носи семе за сеене, непременно ще се върне с радост и ще носи снопите си.

Псалм 126:5-6

В Псалм 126 израилевите синове си припомнят завръщането си в своята земя след дългия плен във Вавилон. Струвало им се е, че сънуват, били са изпълнени със смях и песен. Дори и съседите им езичници говорели за великите неща, които Господ е извършил за Своя народ.

И сега, когато били пак в родната си земя, трябвало наново да засеят нивите. Но там имало проблеми. Те носели със себе си ограничено количество зърно. Можели да го използват за храна, защото нивите не били родили нищо, което те да могат да пожънат. А можели и да го използват, за да го посеят в земята с надеждата за богата реколта някога в бъдеще. Ако решали да използват по-голямата част за семе, това означавало, че сега трябвало да живеят много скромно и да страдат от лишения до времето на жетвата. Но те се решили за този път.

Когато земеделецът отивал на нивата си и пръскал шепа зърно в разораната земя, може би понякога проливал по някоя сълза при мисълта какви трудности ще трябва да преживеят той и семейството му до времето на жетвата.

Но по-късно, когато полята били покрити със златни класове, сълзите му се обръщали в радост и той отнасял зрелите класове в хамбара си. Сега той получавал богата отплата за всички минали жертви.

Можем да свържем това и с нашето управление на материалните блага. Господ поверява на всеки от нас ограничено количество пари. Ние можем да ги изразходваме за собствените си желания и да си купуваме каквото ни душа иска. Но можем и да живеем много пестеливо и да влагаме парите в делото на Господа, в мисионерски дружества, които работят в чужбина, в християнска литература, в радиопредавания, които разпространяват евангелието, в местната си църква и в много други форми на евангелизационна работа. В този случай това ще означава, че самите ние ще имаме скромен начин на живот, така че всичко, което надхвърля насъщните ни потребности, да се използва за Божието дело. Тогава ние се задоволяваме с ограничено домакинство, за да не бъдат изгубени някъде човешки души, само защото не са чули нищо за евангелието.

Но всички тези жертви няма изобщо да си струва да се споменават, когато дойде времето на жетвата, когато видим в небето мъже и жени, които са там заради нашето жертвоготовно даване. Един човек, който е спасен от пъкъла и през цялата вечност ще прославя Божия Агнец, наистина си струва всяка наша жертва.

16 декември

Благославяй Господа, душо моя, и не забравяй всичките Му благодеяния. Той е… който изцелява всичките ти болести.

Псалм 103:2-3

Едно от старозаветните имена на Бога е Йехова Рафа, което означава „Аз съм Господ, който те изцелявам“ (Изход 15:26). Бог е, който ни дава здраве. Той ни изцелява от най-различни немощи и в крайна сметка Той ще ни избави завинаги от всякакви болести.

Понякога Той ни изцелява чрез невероятно силните възстановителни сили, които е заложил в тялото ни. Затова лекарите често казват: „Повечето неща изглеждат по-добре на другата сутрин“. Понякога Той ни излекува и чрез лекарства или операции. Дюбоа, един прочут френски лекар, е казал: „Лекарят превързва раната, но Бог я изцелява“. Понякога Бог изцелява и по чуден начин. Знаем това от Евангелията и от личен опит.

Но невинаги Божията воля е Той да ни изцели. Ако беше така, някои хора никога нямаше да остареят и да умрат. Всеки обаче рано или късно умира — поне докато Господ си дойде. Бог не е отнел и физическото страдание на Павел, но му е подарил благодатта да го носи (вж. 2 Коринтяни 12:7-10).

Общо погледнато, болестта е следствие от греха. С това имам предвид, че ако никога не беше имало грях, нямаше да има и болести. Понякога болестта може и да е пряко следствие от греха в живота на един човек. Например алкохолизмът често води до заболявания на черния дроб, пушенето предизвиква рак, развратът води до полово предавани заболявания, а гневът може да доведе до язва на стомаха.

Но не всяка болест е пряко следствие от греха на човека. Сатана е нанесъл тежки болести на Йов (вж. Йов 2:7), но въпреки това Йов е бил най-праведният човек на земята (вж. Йов 1:8; 2:3). Също така Сатана е измъчвал една неназована жена с изкривяване на гръбнака (вж. Лука 13:11-17). Той е бил и причината за „тръна в плътта“ на Павел (вж. 2 Коринтяни 12:7). В Йоан 9:2-3 се говори за един слепороден човек, който не може да е бил виновен сам за болестта си. Епафродит е бил сериозно болен, но не поради грях, а поради неуморното си служение за Господа (вж. Филипяни 2:30). А Гай е бил духовно здрав, но физически болнав (вж. 3 Йоаново 2).

И накрая трябва да добавим, че ако Господ не ни изцели, това не непременно означава, че нямаме достатъчно вяра. Само когато Бог е дал специално обещание, че ще изцели, вярата може да претендира за изцелението. Иначе трябва да оставим това в ръцете на нашия жив, любящ Бог и да се молим да бъде Неговата воля.

17 декември

Където няма дърва, огънят изгасва…

Притчи 26:20

Двама души се карат. Единият подхвърля някаква ядна забележка, другият веднага отвръща остро. Единият гневно обвинява другия, а той му отговаря със същото. Вече никой от двамата не иска да престане, понеже мълчанието му би могло да се изтълкува като слабост или поражение. И така огънят се разгаря все повече, а омразата кипи.

Има обаче и друга възможност. Един човек обсипва противника си с яростен поток от думи, но той не му отговаря по същия начин. Първият се опитва да вдигне градуса още повече, да ядоса другия, да го оклевети, да го засрами. Но той просто отказва да се впусне в разправията. Накрая единоборецът вижда, че само си губи времето, и се оттегля, все още ругаейки през зъби. Тук огънят е изгаснал, понеже този, който е трябвало да се защитава, не е искал да налива в него масло.

Д-р X. А. Айрънсайд често се срещал след проповед с хора, които искали да обсъждат с него нещата, които е казал. Обикновено те се възмущавали от разни дребни подробности, а не ставало дума за принципни учения. Д-р Айрънсайд слушал търпеливо и когато свадливият ближен спирал, за да си поеме въздух, той винаги казвал: „Е, добре, братко, когато отидем в небето, ще се разбере, че единият от двама ни е грешал, и може би съм аз“. Този отговор винаги освобождавал доктора доста бързо, така че той скоро вече можел да си говори с някой друг.

Как приемаме критиката? Веднага ли се впускаме да се защитаваме, отвръщаме ли със същото, изригваме ли веднага всички критични мисли, които някога сме имали за съответния човек? Бихме могли и просто да кажем спокойно: „Братко, радвам се, че не ме познаваш по-добре, иначе щеше да имаш още много неща, за които да ме критикуваш“. Такъв отговор вече е угасял много гневни огньове.

Мисля, че на повечето от нас се е случвало да получат писмо, от което вее остър леден вятър, който пронизва до костите. В такъв момент естествената реакция е и ние да натопим перото си в чиста сярна киселина и да напишем подобаващ отговор. Това разпалва огъня и скоро започва размяна на отровни писма. Колко по-добре би било в отговор да напишем само едно просто изречение: „Скъпи братко, ако искаш да се караш и да се биеш с някого, моля те, прави го с дявола“.

Животът е твърде кратък, за да го пропиляваме в самоотбрана, караници и разправии. Такива неща само ни отклоняват от най-важното, отслабват духа ни и развалят християнското ни свидетелство. Другите могат да размахват факли, с които нарочно да искат да разпалят огъня, но маслото е в наша власт. Ако откажем да го наливаме в огъня, той ще изгасне.

18 декември

Горко на онези, които наричат злото добро, а доброто зло; които слагат тъмнина за светлина и светлина за тъмнина; които слагат горчиво за сладко и сладко за горчиво!

Исая 5:20

Тук Бог провъзгласява „горко“ за онези, които обръщат обратно моралните принципи, които превръщат греха в нещо почтено и смятат, че чистотата не е желателна. Т. ван дер Лугд цитира три съвременни примера за това как днешните хора пренебрегват или лековато променят моралните граници: „Първо прочетох една статия, която от една страна се отнасяше несериозно към лошите ефекти на порнографията, а от друга страна се оплакваше от «пуританизма на религиозните и набожните». След това намерих една статия във вестник, в която се разказваше за една група загрижени родители, които настоявали да бъде уволнена една неомъжена бременна учителка. Авторът на статията описваше учителката като много приятна личност, докато майките и бащите бяха представени като злодеи. И накрая видях едно телевизионно шоу, в което един гост защитаваше твърдата рокмузика, пиянството и употребата на наркотици по повод на един концерт, при който бяха загинали няколко младежи. Той прехвърляше вината за нашите социални проблеми върху хората, които принципно не харесват такива мероприятия“.

Аз виждам две причини за това плашещо развитие. Първо, хората са изоставили принципите и абсолютните стойности, които се намират в Библията. Днес моралът е въпрос на собствен личен избор. И второ, колкото повече хора се поддават на греха, толкова повече те имат чувството, че трябва да представят греха си като напълно нормално поведение и да се защитават.

Други, за които е трудно да оправдаят греха директно, вместо това прибягват към лични нападки, т.е. очернят характера на противника си, вместо да се занимаят с изказаното в спора мнение. Така и става в горните примери. Застъпниците на либералния морал нападат „пуританизма на набожните“, представят загрижените майки и бащи като злодеи и обвиняват за социалните проблеми хората, които се изказват против пиянството, наркотиците и против един концерт, при който са загинали няколко младежи.

Към тези, които искат напълно да премахнат моралните граници, се прибавят и онези, които се задоволяват само да размият и заличат разликите. За съжаление мнозина от тях са водещи личности в църквите. Вместо да застанат ясно на страната на Библията и да нарекат греха с истинското му име, те се увъртат като котка около горещо мляко и с това дават да се разбере, че в крайна сметка нищо не може само по себе си да се нарече зло. Според техните думи пиянството е болест. Сексуалните перверзии са просто друг стил на живот. Сексът извън брака е разрешен, ако се приема от околната култура. Абортите, голотата на публични места и проституцията са лични права на всеки човек, които не бива да бъдат ограничавани.

Такова объркано мислене показва застрашителна липса на морално разбиране. Тези извратени аргументи са лъжи на дявола, който в крайна сметка повлича хората във вечна гибел.

19 декември

Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат.

Лука 21:33

Божието слово не само е вечно, то и ще се изпълни с абсолютна сигурност. В Матей 5:18 Иисус казва, че „нито една йота, нито една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне“. Йотата е буква от еврейската азбука, която е подобна на запетайка или апостроф. А точката е само част от буква и е още по-малка. С това Иисус има предвид, че Божието слово ще се изпълни до най-дребните подробности.

Юлиян Отстъпник, един римски император, управлявал от 331 до 336 г. сл. Хр., бил решен да докаже, че Библията греши. Той искал да създаде лошо име на християнството. Избрал си дори един определен текст от Библията, който искал да опровергае: Лука 21:24: „Те ще паднат под острието на меча и ще бъдат откарани в плен по всичките народи; и Ерусалим ще бъде тъпкан от народите, докато се изпълнят времената на езичниците“. Той насърчил юдеите да възстановят храма си. Според книгата на Гибон „Упадъкът и разрухата на Римската империя“ хората в Ерусалим усърдно се заели с делото. В пресилените си очаквания те дори използвали сребърни лопати и отнасяли пръстта в пурпурни кърпи. Но насред работата били прекъснати от земетресение и огнени езици, излизащи от земята. Така трябвало да се откажат от своя план.

Почти 600 години пр. Хр. Езекиил е предсказал, че източната порта на Ерусалим ще бъде затворена и няма да се отвори, докато не дойде „князът“ (вж. Езекиил 44:2-3). Тази порта, наричана още „Златната порта“, наистина е била затворена от султан Сюлейман през 1543 г. Крал Вилхелм планирал да превземе Ерусалим и да влезе през тази порта, но надеждите му били разбити. Портата е затворена и до днес.

Волтер се хвалел, че след още 100 години Библията ще бъде мъртва книга. Но след 100 години самият Волтер бил мъртъв, а къщата му била превърната в централа на Женевското библейско дружество. Ингерсол също се изхвърлил с подобно изявление. Той казал, че след 15 години Библията ще бъде само по архивите, като в морга за дисекции. Но в моргата попаднал той, а не Библията. Тя е надживяла всичките си критици.

Бихме могли да си помислим, че от всичко това хората ще обърнат внимание на факта, че Библията е вечното Божие слово и никога няма да премине. Но, както е казал Джонатан Суифт: „Никой не е толкова сляп като този, който не желае да види“.

20 декември

… защото се научих да съм доволен в каквото и състояние да съм.

Филипяни 4:11

Често ни се казва, че не съответните обстоятелства са важното, а начинът, по който ние реагираме на тях. Това е вярно. Не бива винаги да се опитваме да променяме ситуацията, в която живеем, а по-скоро трябва повече да размишляваме как можем да променим себе си.

Има различни начини, по които хората реагират на неблагоприятни събития. Първият е стоическият. Това означава, че тези хора са напълно безстрастни, стискат зъби и не показват никакви чувства. Стратегията им е „да се примирят с неизбежното“.

Други реагират по-скоро истерично. Те се сриват емоционално със силно викане, много сълзи и драматични жестове.

Други реагират с разочарование, отказват се и изпадат в дълбока безнадеждност. В крайни случаи могат да стигнат и до самоубийство.

Нормалната християнска реакция е човек да приеме случилото се. Вярващият мисли така: „Това не е станало случайно. Бог знае всичко, което идва в моя живот. Той не е направил грешка. Той е допуснал това за Своя слава, както и за мое добро и за благословение на другите. Аз все още не мога да видя как ще продължи програмата Му за мен, но въпреки всичко ще Му се доверя. Така се подчинявам на волята Му и се моля Той да се прослави и да ме научи на това, което трябва да науча според Неговата воля“.

Има и още един начин, по който някои избрани християни могат да реагират на трудностите, и това е тържествуващият начин. Аз сам не смея да се причисля към тях, въпреки че ми се иска да можех. Това са онези, които използват неприятните обстоятелства като трамплин към победата. Те превръщат горчивото в сладко и пепелта в красота. Това са хора, които не се оставят обстоятелствата да владеят над тях, а по-скоро ги принуждават да им служат. В този смисъл те са „повече от победители“. Ето няколко такива примера.

Имаше една християнка, чийто живот изглежда се състоеше само от разочарования. Но човекът, който публикува нейната история, писа: „Тя правеше прекрасни букети от това, което Бог й отказваше“.

В една източна страна група вярващи били нападнати и замеряни с камъни от гневна тълпа. Но по-късно тези вярващи се върнали на същото място и построили църква от камъните, които били хвърляни по тях.

Е. Стенли Джоунс е казал: „Използвай пораженията си и ги превръщай във врати“. Или, както е казал някой друг: „Когато животът ти предлага само лимони, просто си прави от тях лимонада“.

Аз самият много обичам историята на човека, на когото лекарят казал, че ще изгуби окото си и вместо него ще трябва да носи стъклено око. На това човекът веднага отговорил: „Добре, но тогава ми сложете такова, с което да мога да намигам“. Това наричам нагласа, която се издига над обстоятелствата.

21 декември

… както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея.

Ефесяни 5:25

Църквата заема изключително важно място в мислите на Иисус Христос и трябва да бъде също така важна и за нас.

Това се вижда от голямото място, което заема темата за църквата в Новия завет. Тя е била главен акцент и в служението на апостолите. Например Павел говори за своето двустранно служение да проповядва благовестието и да е настойник на Божиите тайни (вж. Ефесяни 3:8-10). Апостолите са говорили за църквата с въодушевление, което най-често странно ни липсва в днешно време. Навсякъде, където са отидели, те са основавали църкви, докато днешната тенденция е по-скоро да се основават християнски организации.

Истината е била поверена на апостола според Божието настойничество, за да изпълни словото на Бога (Колосяни 1:25-26). Това е било последното велико учение, което е трябвало да бъде открито на хората.

Да, чрез църквата дори и небесните началства и власти трябва да научат нещо (вж. Ефесяни 3:10) — да познаят многообразната премъдрост на Бога.

Църквата е групата от хора на земята, чрез която Бог по Своята воля разпространява и защитава вярата. Той я нарича „стълб и основа на истината“ (1 Тимотей 3:15). Разбира се, ние сме благодарни за всички институции, които се занимават с разпространение на благовестието и обучаване на вярващите, но е грешка, ако такива организации заемат мястото на местната църква в живота на членовете си. Бог е обещал за църквата, че „портите на ада няма да й надделеят“ (Матей 16:18), но Той не е обещавал това за никоя християнска организация.

Павел нарича църквата „тяло Христово“, „пълнотата на Този, който изпълва всичко във всичко“ (Ефесяни 1:23). В своята великолепна благодат Главата не се счита за пълноценна без Своите части.

Но църквата не е само тяло на Христос (вж. 1 Кор. 12:1213), тя е и Негова невяста (вж. Ефесяни 5:25-27, 31–32). Като Негово тяло църквата е средството, чрез което Той иска да говори на този свят през настоящата епоха. Като Негова невяста църквата е особеният обект на Неговата любов и Той я подготвя да споделя с Него Неговата власт и слава.

От всичко това трябва да заключим, че най-малкото събрание от вярващи означава за Христос повече от най-великото царство на света. Думите, с които Той говори за църквата, изразяват нежна любов и голямо достойнство. От това можем и да заключим, че един старейшина на местна църква има по-голямо значение за Бога от един президент или цар. В Новия Завет има твърде малко наставления как човек да бъде добър владетел, но напътствията за работата на църковните старейшини заемат голямо място.

Ако се научим да гледаме на църквата така, както я гледа Господ, това ще промени из основи нашето служение.

22 декември

Защото, ако съгрешаваме самоволно, след като сме приели познаването на истината, не остава вече никаква жертва за грехове, а едно страшно очакване на съда и на едно огнено негодувание, което ще изпояде противниците.

Евреи 10:26-27

Това е един от множеството стихове в Новия Завет, който силно обезпокоява много сериозни християни, които имат чувствителна съвест. Те мислят така: „Аз съм изправен пред изкушение да съгреша. Знам много добре, че това е погрешно. Знам, че не бива да го правя, но въпреки това продължавам напред и го правя. Значи съм съзнателно непокорен. Това ми изглежда като самоволно съгрешаване. Следователно, според този стих от Библията, вече съм изгубил спасението си“.

Проблемът идва оттам, че стихът се изважда от неговия контекст и така му се придава значение, което никога не е било идеята му. В целия пасаж става дума за отстъпничеството, за греха на човек, който известно време твърди, че е вярващ, но след това отхвърля християнската вяра и обикновено се идентифицира с някоя система, която открито се бори срещу Иисус Христос. Такъв отстъпник е описан в ст. 29: „той е потъпкал Божия Син, счел е за просто нещо кръвта на завета, с която е бил осветен, и е оскърбил Духа на благодатта“. Със своето ожесточено обръщане срещу Христос той показва, че всъщност никога не е бил наистина новороден.

Нека предположим, че един човек чуе евангелието и е привлечен от християнската вяра. Той оставя религията на предците си и, така да се каже, възприема християнския етикет, но без действително да се е обърнал. След това обаче настава гонение и той сериозно размисля дали иска да се представя като християнин. Накрая решава да се върне към старата си религия и го прави. С това показва, че Божият Син му е напълно безразличен и той презира Неговата кръв, пролята за грешниците. Такъв човек е отстъпник. Той съзнателно и самоволно се е върнал обратно в греха.

Един истински вярващ не може да върви по този път. Той може да върши други грехове, за които знае, че не бива да ги върши. Може и съзнателно да насилва съвестта си. Това положително е нещо сериозно в Божиите очи и не бива да казваме, че такова поведение може лековато да се извини. Но този човек може да намери прошка за това, като изповяда греха си и го остави. При отстъпника не е така. За него важи присъдата, че няма вече жертва за грях. За него е невъзможно да се обърне и да се покае (вж. Евреи 6:6).

23 декември

Никой, който стои в Него, не съгрешава; никой, който съгрешава, не Го е видял и не Го е познал.

1 Йоаново 3:6

Вчера вече разгледахме един стих, който често създава трудности на много честни християни. Днес ще се спрем на три стиха от Първото послание на Йоан, които също обезпокояват вярващите, които твърде ясно осъзнават своята греховност. Към цитирания по-горе стих се добавя още един: „Никой, който е роден от Бога, не върши грях, защото Неговото семе живее в него; и не може да съгрешава, защото е роден от Бога“ (1 Йоаново 3:9). А в 1 Йоаново 5:18 се казва много подобно нещо: „Знаем, че всеки, който е роден от Бога, не съгрешава; а роденият от Бога пази себе си и лукавият не го докосва“. Ако тези стихове се разглеждат изолирано, те със сигурност предизвикват у мнозина от нас въпроса дали изобщо сме истински християни.

Но в други стихове в същото това послание на Йоан се казва, че и вярващият съгрешава, напр. 1:8-10 и 2:1.

Трудността идва до голяма степен от превода. В оригиналния език, на който е написан Новият Завет, може да се направи разлика между извършването на някой грях от време на време и практикуването на греха като начин на живот. Християнинът несъмнено понякога върши отделни грехове, но грехът вече не определя цялостния му живот. Той е освободен от греха, под чието робство е бил досега.

Всеки християнин, който казва, че не съгрешава, още не е разбрал напълно какво всъщност представлява грехът. Той очевидно не разбира, че всичко, което не достига съвършените стандарти на Бога, вече е грях. Факт е, че ние всеки ден съгрешаваме с мисли, думи и дела.

Но Йоан прави разлика между това, което се случва като изключение, и това, което се върши като системен навик. За един истински вярващ грехът е нещо чуждо, а правдата е всъщност характерното за него състояние.

Когато сме разбрали това, няма нужда да се измъчваме с тези стихове и да се съмняваме в спасението си. Фактите са следните: Божията воля е ние да не съгрешаваме. За съжаление обаче ние понякога го правим. Но грехът вече не е силата, която владее нашия живот. Ние вече не го практикуваме така, както сме го правили преди спасението си. И ако въпреки това съгрешим, намираме прошка, когато изповядаме неправдата си и се отвърнем от нея.

24 декември

Имотът на богатия е неговият укрепен град и е като висока стена във въображението му.

Притчи 18:11

Богатият, за когото се разказва в Евангелието от Лука, имал такова богатство, че дори не знаел какво да прави с него. Затова решил да събори хамбарите си и да построи по-големи. Тогава, мислел си, щял вече да е доволен. Но не знаел, че ще умре веднага щом осъществи замислите си. Богатството му не можело да го запази от смъртта.

Сайдер казва по този повод: „Този богаташ е типичният образ на алчния човек. Той има неутолимото желание да трупа все повече и повече блага, въпреки че всъщност няма нужда от тях. И неповторимият му успех в натрупването на богатства го води до богохулното заключение, че материалните притежания могат да задоволят всичките му потребности. От божествената перспектива обаче тази нагласа е чиста лудост. В Божиите очи такъв човек е пълен безумец“.

Има една история за един човек, който искал да забогатее чрез борсови спекулации. Когато някой му предложил да му изпълни едно желание, каквото и да е то, човекът поискал да види вестника, който щял да излезе след една година на същия ден. При това той, разбира се, си мислел, че ще може да натрупа богатство, като сега изкупи тези акции, които щели да се качат най-много през следващата година. И наистина получил вестника. Докато вече се радвал на бъдещото си богатство, попаднал на страницата с некролозите, където прочел собственото си име.

Псалмистът говори с презрение за богатите: „Тайната им мисъл е, че домовете им ще стоят вечно и жилищата им — от поколение в поколение; наричат с имената си земите си“ (Псалм 49:11). Но след това умират и трябва да оставят богатството си на други: „Но човекът, който е на почит, не остава; той е като животните, които се изтребват“ (ст. 12).

Може да се каже, че парите са валиден паспорт навсякъде, освен в небето, и че с тях може да се купи всичко, освен щастие.

Никой богаташ не е поискал да гравират банкнота на надгробния му паметник, въпреки че в живота си често е мислел само и единствено за пари. Ако трябваше там да се изобрази знакът, който му е бил най-важен, това трябваше да е „$“. Но за гроба си той избира някой религиозен символ, например кръст. Всъщност това е един последен акт на лицемерие. Праведните виждат по-надалеч и казват: „Ето човека, който не направи Бога свое прибежище, а се уповаваше на многото си богатства и се утвърждаваше в лукавството си“ (Псалм 52:7). А Бог пише на неговия надгробен камък: „Така става с този, който събира имот за себе си, а не е богат спрямо Бога“ (Лука 12:21).

25 декември

И както е признато, велика е тайната на благочестието: „Този, който се яви в плът…“.

1 Тимотей 3:16

Тайната е велика, не защото остава неразгадаема за нас, а защото е изумителна. Тайната е поразителното откритие, че Бог е станал човек от плът и кръв.

Това например означава също, че Вечният се е родил в един свят, подвластен на времето. Той, който е извън времето, е заживял в областта на часовниците и календарите.

Онзи, който присъства постоянно навсякъде, сега се е ограничил до едно-единствено място като Витлеем или Назарет, Капернаум или Ерусалим.

Чудно е да си представим, че великият Бог, който изпълва небесата и земята, сам се е ограничил до едно човешко тяло. Когато хората Го гледали, те можели с право да кажат: „В Него обитава телесно цялата пълнота“.

Тайната ни напомня, че Творецът е посетил тази незначителна планета, наречена Земя. Тя е само една прашинка в Космоса, но въпреки това Бог е избрал да дойде точно на нея. От небесния дворец Той е дошъл в обора, в ясли, от които се храни добитъкът!

Всемогъщият Бог е станал безпомощно бебе. Не е пресилено да се каже, че Този, когото Мария е държала на ръце, всъщност е носел нея, защото Той е Творецът и Вседържителят на целия свят.

Всезнаещият Бог е източникът на всяка мъдрост и всяко знание, и въпреки това четем за Него, че като дете Той е напредвал в мъдрост и разум. Почти немислимо е, че Този, на когото принадлежи всичко, е дошъл в собственото Си притежание и там не е бил добре дошъл. За Него е нямало място в хана. Светът не го е разпознал. Своите Му не са Го приели.

Господ дойде в света като негов Служител. Господарят на славата прие съвсем обикновено човешко тяло. Господарят на живота дойде на този свят, за да умре тук. Светият дойде в една истинска джунгла на греха. Безкрайно възвишеният дойде съвсем близо до нас. Той, който беше цялата радост на Своя Отец и на когото се покланяха ангелите, трябваше да страда от глад и жажда. Той беше уморен, когато седеше на Якововия кладенец, спеше в лодката на Генисаретското езеро, обикаляше като бездомен чужденец в света, който беше сътворил със собствените Си ръце. Той дойде от богатството в най-окаяната бедност, нямаше дори място, където да подслони главата Си. Работеше с ръцете Си. През целия си живот не спа на дюшек. Нямаше течаща топла и студена вода, нито другите удобства, които ние считаме за елементарни.

И всичко това за теб и за мен!

О, нека се поклоним, нека прославим Царя!

26 декември

А содомският цар каза на Аврам: Дай ми хората, а имота задръж за себе си.

Битие 14:21

Чужди нашественици били нападнали Содом и били пленили Лот, семейството му и голяма плячка. Щом Аврам чул това, той въоръжил слугите си и преследвал грабителите. Близо до Дамаск ги настигнал и спасил пленниците и техния имот. Содомският цар посрещнал Аврам, когато той се връщал, и му казал: „Дай ми хората, а имота задръж за себе си!“. Но Аврам отговорил, че нямало да приеме дори и връзка за обувки от царя, за да не може той да каже, че е обогатил Аврам.

В известен смисъл содомският цар тук символизира Сатана, който винаги иска вярващите да се интересуват от материални неща и да забравят за хората наоколо си. Аврам се съпротивил на това изкушение, но мнозина други не са имали такъв успех в подобни ситуации. Те са смятали събирането на имот за най-важното и затова са обръщали твърде малко внимание на ближните и приятелите си, които били изправени пред вечността без Бога, без Иисус Христос и без надежда.

Хората винаги са важни, а нещата не. Един млад християнин веднъж влязъл в стаята, където майка му шиела, и казал: „Майко, радвам се, че Бог ми е дал по-голяма любов към хората, отколкото към нещата“. Тази майка се радвала не по-малко на това.

Изглежда неподобаващо да плачем, че някой ни е счупил скъпата кана от китайски порцелан, а никога да не сме пролели и една сълза, защото милиони хора погиват без Бога. Ценностната ми система е дефектна, ако при улично произшествие се вълнувам повече за щетите на колата си, отколкото за ранения в другата кола. Ние лесно се ядосваме, когато ни прекъснат по време на работата или на любимото ни занимание, но прекъсването може да има сериозна причина и да е по-важно от нашите планове.

Често ние се интересуваме повече от злато и сребро отколкото от хора. А. Т. Пиърсън е казал: „В християнските домове е заровено цяло съкровище от злато и сребро и безполезни украшения. То би стигнало да се построи флота от 50 000 кораба, те да се натоварят с Библии и да се изпратят с мисионери. Така би могла да се построи църква във всяко окаяно бедно селце и след няколко години всеки жив човек би бил достигнат с благовестието“. А един друг Божи пророк, Дж. А. Стюарт, пише: „Ние сме използвали богатството си, за да се снабдим с луксозни стоки, от които всъщност нямаме нужда. Обикнали сме вкуса на черния хайвер, докато милиони хора в други части на нашия свят умират от глад в греха. Ние сме продали духовното си първородство за паница леща“.

Често се питам в сърцето си кога ли ние християните ще се откажем от това безумно преследване на материални богатства и ще се загрижим за духовното добруване на хората. Една човешка душа струва повече от всички богатства на света. Нещата нямат значение, само хората имат.

27 декември

Това е Моето тяло, което е разчупено за вас…

1 Коринтяни 11:24

Ейми Кармайкъл посочва четири неща в Библията, които се счупват и от това има определен ефект:

Счупените гърнета (Съдии 7:19-20) — от тях заблестява светлина. Счупеният съд с миро (Марк 14:3) — от него се разнася благоухание. Пет разчупени хляба (Матей 14:19) — и гладните са нахранени. Едно разчупено тяло (1 Коринтяни 11:24) — и светът бива спасен.

Сега имаме привилегията да добавим още едно пето нещо към тази поредица — нашата пречупена воля. Резултатът от това ще бъде един изпълнен живот, пропит от мир и удовлетворение.

Мнозина, които са дошли при кръста, за да потърсят там спасението си, още не са дошли там, за да се оставят да бъде пречупена волята им. Те може да изглеждат кротки и меки, може винаги да говорят тихичко, може външно да изглеждат много благочестиви, но въпреки това може да имат желязна воля, която все още ги отделя от най-доброто, което Бог може да ни подари в живота.

Понякога нещо подобно става с младите хора, които са влюбени и искат непременно да се оженят. Родителите и приятелите, които по-мъдро и зряло преценяват отстрани, виждат, че тази връзка няма да бъде добра. Но упоритата млада двойка отхвърля всеки съвет, който не й харесва. И същата непреклонна воля, която ги е отвела до брачния олтар, след това ги отвежда пред бракоразводния съд.

Наблюдавали сме това и при християни, твърдо решени да се впуснат в определен бизнес, въпреки че очевидно нямат необходимите знания и опит в тази област. Въпреки съвета на близките си те влагат в начинанието собствените си пари, а често и взети назаем от добронамерени приятели. Случва се неизбежното — предприятието се проваля и кредиторите идват да съберат поне останките.

Случва се разрушителният ефект на несъкрушената воля да се прояви и в християнското служение. Например някой заминава със семейството си някъде като мисионер само за да се върне след една година, причинявайки големи щети и разходи на църквата, която го е изпратила. Огромни материални средства на лековерни християни се използват за финансиране на някой проект, който е бил човешко изобретение, а не Божия идея — план, който впоследствие се оказва напълно безсмислен. Това предизвиква разправии и огорчения, понеже човекът отказва да работи ефективно заедно с другите, а иска непременно да наложи собствената си воля.

Всички ние имаме нужда волята ни да бъде пречупена, да оставим в подножието на кръста цялото си упорство, целия си инат и цялото си своеволие. Тази желязна воля трябва да бъде пожертвана на олтара. Ние всички трябва да кажем заедно с Ейми Кармайкъл:

Ти, велики Боже, беше съкрушен за мен.

Помогни и аз да бъда пречупена чрез Твоята любов.

28 декември

Като един, който хваща куче за ушите, така е минувачът, който се бърка в чужда разправия.

Притчи 26:17

Първо трябва да разберем, че кучето, за което става дума в този стих, не е симпатичният малък кокер шпаньол, който може би няма нищо против да го хванем за ушите. По-скоро това е дивият, ръмжащ уличен пес, който коварно се спотайва с оголени зъби. Трудно би било изобщо да го доближим дотолкова, че да го хванем за ушите. Но дори и да успеем, ще се окажем в отчаяно положение — ще ни е страх и да продължаваме да го държим, но и също толкова ще ни е страх да го пуснем.

Това е подходящ образ за човека, който се намесва в разправия, която не го засяга. Твърде скоро върху него ще се излее гневът и на двете страни. Всеки от тях има чувството, че този, който се е намесил, може да победи, и затова те забравят собствените си разногласия и се обединяват срещу третия.

Ние се подсмихваме на ирландеца, който отишъл при двама мъже, които се биели, и невинно попитал: „Това частен бой ли е, или всеки може да участва?“. Но у всеки от нас се крие склонността към посредничество, изкушението да се намесваме в караници, които всъщност изобщо не ни засягат.

Полицейските служители трябва да бъдат особено внимателни, когато ги извикат за някой семеен скандал. А колко по-предпазливи трябва да бъдат обикновените граждани, преди да се намесят в чужди домашни разправии!

Може би най-добрите примери, които илюстрират днешния стих, могат да се намерят в неприятностите, които могат да се случат в една църква. Обикновено разправията започва между двама души. После други взимат страна. Това, което някога е започнало като искра, бързо се разгаря до опустошителен пожар. Хора, които нямат нищо общо с първоначалния проблем, искат непременно да дадат принос със собствената си мъдрост, като че ли са лично Делфийският оракул. Стига се до темпераментни избухвания, приятелства се разрушават и мнозина остават с разбити сърца. И докато войната се изостря, църквата стреснато слуша новините за сърдечни инфаркти, мозъчни удари, стомашни язви и други физически проявления. Първоначалният горчив корен се е разраснал и мнозина са тежко засегнати от него.

Предупреждението да не се намесваме в чужда разправия би могло да влезе в противоречие с думите на Спасителя: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Божии синове“ (Матей 5:9). Но противоречие няма. Миротворецът се намесва, когато двете враждуващи страни искат различията им да бъдат разгледани пред арбитър. В другите случаи обаче посредникът единствено попада в ситуация, от която няма лесен и безболезнен изход.

29 декември

Твои сме, Давиде, и с теб сме, сине на Есей! Мир, мир на теб и мир на помощниците ти! Защото твоят Бог ти помага.

1 Летописи 12:18

Това сърцато обещание за вярност към Давид би трябвало да възприемат всички вярващи като обещание за посвещение на Господ Иисус Христос. Няма място за половинчата или частична вярност към Царя на царете. Той трябва да притежава цялото ни сърце.

Историята на един френски войник винаги ми е правила голямо впечатление. Той бил тежко ранен в една от наполеоновите войни. Лекарите решили, че за да спасят живота му е необходима хирургическа операция. А тогава още нямало упойки. Когато хирургът се подготвил да разреже гърдите но войника, той казал: „Срежете малко по-надълбоко, господин докторе, и ще намерите императора“. Императорът, така да се каже, седял на престола си в сърцето на този войник.

Когато кралица Елизабет била коронясана, тя била още доста млада. Нейната баба, кралица Мери, й изпратила писмо с уверение в своята вярност, което била подписала с думите: „Твоята любяща баба, която е верен твой поданик“. Така тя изразила верността си към короната и към онази, която сега я носела.

Но как може всичко това да се приложи към нас? Матю Хенри ни напомня следното: „От тези думи на Амасай можем да видим как можем да изразим любовта и верността си към Господ Иисус: на Него искаме да принадлежим безрезервно, безотказно; на Негова страна ще заставаме и ще действаме в Негов интерес; ще желаем от сърце всичко добро за Него. Осанна, слава на Неговото благовестие и на Неговото царство; защото Неговият Бог Му помага и винаги ще го прави, докато положи в краката Му цялата власт, слава и достойнство“.

По думите на Спърджън, целият ни живот трябва да изразява следното: „Твои сме, Господи Иисусе. Не казваме, че нещо, което имаме, е наистина наше — всичко е за Твоята царска употреба. И на Твоя страна, Божи Сине, заставаме. Ако принадлежим на Иисус, ние със сигурност сме на Негова страна, в която и да е област в религията, в морала и в политиката. Мир, мир на Теб. Сърцето ни Го приветства и Му желае мир. Мир и на Твоите помощници. Желаем на всички добри хора да се случва добро. Молим се за мира на миротворците. Защото Твоят Бог Ти помага. Цялата власт на Господаря на света идва на помощ на Господаря на милостта. Христе, който възкръсна, ние гледаме нагоре, в небесата, които Те приеха, и Ти се покланяме. Христе, който се възнесе, падаме в краката Ти и казваме: «Твои сме, о, Сине на Давид, който си помазан да бъдеш Княз и Спасител». Христе, който ще се върнеш отново, чакаме Те и гледаме за Теб. Ела скоро при Своите! Амин, да, амин!“.

30 декември

И Давид каза: Има ли още някой останал от Сауловия дом, за да му окажа милост заради Йонатан?

1 Царе 9:1

Мемфивостей бил внук на цар Саул, който многократно се бил опитвал да убие Давид. Той принадлежал към бунтовното семейство, което трябвало да очаква, че ще бъде избито, когато Давид се възкачи на престола. Освен това Мемфивостей бил безпомощен инвалид, тъй като бавачката му го била изтървала, когато бил малък. Фактът, че живеел в дома на някой друг в Ло-Давар (което означава „няма паша“), говори, че бил и обеднял. Ло-Давар бил на източната страна на Йордан, далеч от Ерусалим, мястото, където обитавал Бог. И така, Мемфивостей нямал никаква заслуга, с която би могъл да спечели милостта на Давид.

Но въпреки това Давид разпитал за него, изпратил пратеници, които да го доведат в царския дворец, уверил го, че няма от какво да се страхува, върнал му всички земи на Саул, дал му свита от слуги, които да му служат, и го почел с място на царската трапеза, където той постоянно седял заедно с царските синове.

Защо Давид показал такова милосърдие и съчувствие към един човек, който всъщност бил недостоен? Отговорът е: „заради Йонатан“. Давид бил сключил завет с Йонатан, бащата на Мемфивостей, че никога няма да отнеме милостта си от неговия род. Това бил безусловен завет на благодат (вж. 1 Царе 20:14-17).

Мемфивостей разбирал това, защото, когато за първи път се явил пред царя, той паднал на земята пред него и казал, че „мъртво куче“ като него не заслужавало тази милост.

Не би трябвало да ни е трудно да видим себе си в този образ. Ние сме родени като грешни, бунтовни хора, още от самото начало под смъртно наказание. Ние сме морално осакатени и извратени от греха. И ние сме живели в земя, където „няма паша“, духовно сме гладували. Били сме не само осъдени, безпомощни и обеднели, но и далеч от Бога, без Христос и без надежда. У нас е нямало нищо, което би могло да заслужи Божията любов и добрина.

Но въпреки това Бог ни е потърсил, намерил ни е, изкупил ни е от страха от смъртта, благословил ни е с всички духовни благословения в небесните места, отвел ни е на Своята празнична трапеза и е издигнал знамето на любовта Си над нас. И защо е направил всичко това? Заради Иисус Христос. Това е станало заради Неговия завет на милостта, под който Той ни е избрал в Христос още преди основаването на света.

Единствено правилният отклик на това е да паднем на земята пред Него и да кажем: „Кой е слугата ти, че да погледнеш такова умряло куче като мен?“.

31 декември

Ето, стоя на вратата и чукам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мен.

Откровение 3:20

Отново достигнахме края на една година, а нашият търпелив Спасител все още стои на вратата на хората и моли да Го пуснат да влезе. Вече доста време те са Го държали навън. Всеки друг отдавна би се отказал и би си отишъл у дома. Но не и Спасителят. Той е дълготърпелив и не иска никой да погине. Той чака с надеждата, че някой ден вратата ще се отвори и ще Го приветстват вътре.

Всъщност е изумително, че въобще има хора, които не откликват на чукането на Господ Иисус. Ако беше някой съсед, вратата веднага щеше да се отвори. Ако беше някой търговски представител, поне щеше да му се окаже уважението да се отвори, за да се каже: „Нямаме нужда от нищо“. А ако беше президентът или министър-председателят, цялото семейство би се състезавало кой да има честта да го поздрави. А когато пред вратата стои Творецът, Вседържителят и Спасителят, крайно странно, хората се отнасят към Него студено и мълчаливо.

Съпротивата на човека е още по-неразбираема, когато си помислим, че Господ Иисус не идва, за да ни ограби, а за да ни подари нещо. Той идва, за да ни дари изобилен живот.

Веднъж един слушател се обадил на един радиопроповедник късно вечерта и го помолил да го приеме за кратко посещение. Проповедникът се опитал да отклони посетителя с различни извинения, но накрая все пак склонил. Оказало се, че човекът идва с голямо парично дарение, с което искал да подпомогне радиопредаванията. След като си отишъл, проповедникът казал: „Толкова се радвам, че все пак го пуснах да влезе!“.

Джо Блинко често описваше следната сцена: в хола тече приятен разговор. Внезапно на вратата се чука. Някой от семейството казва: „На вратата има някой“. Друг скача, отива до вратата и я отваря. От хола някой пита: „Кой е?“. От вратата се чува отговора и домакинът отговаря: „Кажи му да влезе“.

Това е накратко благовестието. Слушай! Някой чука на вратата. Кой е? Самият Господар на живота и славата, Онзи, който е умрял като наш Заместник и е възкръснал на третия ден, Онзи, който сега седи в слава отдясно на Отца и скоро ще се завърне, за да прибере Своите у дома. Кажи Му да влезе!

Край

Уилиям Макдоналд Светлина по пътя (12)

Метаданни

Данни

Светлина по пътя

Информация

История

Сваляне / Връзки

Декември

1 декември