Съвсем нормално и разбираемо е ние християните да се питаме дали ще познаем своите любими хора в небето. Няма специално място в Писанието, което да се занимава отделно с тази тема, но има множество насоки, които ни водят към положително заключение по този въпрос.

Първо, учениците са познали Господ Иисус в Неговото прославено възкресено тяло. Физическият Му вид е бил непроменен. Всяка заблуда е била изключена, това е бил „сам Иисус“. Това ни дава гаранция, че и ние в небето ще имаме собствените си лични черти, макар и в прославен вид. Нищо не говори, че там всички ще изглеждаме еднакво. В 1 Йоаново 3:2 четем, че там всички „ще бъдем като Него“, което означава, че ще бъдем като Него в морално отношение, т.е. завинаги ще сме освободени от греха и неговите последствия. Но със сигурност няма да сме външно еднакви с Него, в смисъл да можем да бъдем сбъркани с Него. В никакъв случай!

Второ, няма причина да смятаме, че на небето ще знаем по-малко, отколкото тук, на земята. Ние се разпознаваме и тук долу. Защо трябва да ни е странно, че ще се разпознаваме и горе? Щом там ще „познаваме напълно, както и ние сме били напълно познати“, това е ясен аргумент.

Павел е очаквал да разпознае солунците в небето. Той казва, че тогава те ще бъдат неговата надежда, радост и венец (1 Солунци 2:19).

В Библията има намеци, че хората са получавали и ще получат способността да разпознават хора, които никога преди не са виждали. Яков и Йоан са познали Мойсей и Илия на планината на преображението (Матей 17:4). Богаташът в ада е познал Авраам (Лука 16:24). Иисус казва на юдеите, че ще видят Авраам, Исаак и Яков, и всички пророци в Божието царство (Лука 13:28).

Но нека все пак добавим и едно предупреждение! Изглежда ясно, че ще разпознаем своите любими хора на небето, но ние няма да ги познаваме в същите взаимоотношения като тук на земята. Например там вече няма да съществува брачната връзка. Това ясно се вижда от думите на Господа в Матей 22:30: „Защото във възкресението нито се женят, нито се омъжват, а са като Божии ангели на небето“.

2 юли

Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, но едно е потребно; и Мария избра добрата част, която няма да й се отнеме.

Лука 10:41-42

Мария седяла тихо до краката на Иисус и слушала словото Му. Марта била нервна и притеснена в служението си и се ядосвала, че Мария не идва да й помогне. Господ Иисус не упреква Марта заради служението й, а заради вътрешното отношение, което имала в този момент. Изглежда също, че Марта си била поставила грешни приоритети; тя не бивало да поставя служението преди богослужението.

Мнозина от нас са като Марта. Ние сме ориентирани към успеха и затова предпочитаме да вършим нещо, а не да седим със скръстени ръце. Гордеем се, че сме добре организирани, способни, постигаме много. И така сме заети с работата си, че сутрешното ни четене на Библията често бива прекъсвано от мисли за хиляди неща, които трябва да свършим. Молитвите ни са пълна бъркотия, защото мислите ни се скитат от Дан до Вирсавее, за да планираме деня си. Колко лесно се огорчаваме, когато другите не грабват парцала, за да ни помогнат. Мислим си, че всички трябва да правят точно това, което ние правим в момента.

Има обаче и такива, които са като Мария. Те са любящи хора. Животът им излъчва симпатия към другите. За тях хората са по-важни от тенджерите и паниците. Една личност е особен обект на тяхната любов — самият Господ. Те не са мързеливи, въпреки че на нас, Мартите, ни изглежда така. Те просто имат по-различно разбиране за приоритета на нещата.

Самите ние предпочитаме топлосърдечните и милите хора пред хладните и добре организираните, които не мислят за нищо друго, освен за работа. Сърцата ни биват пленени повече от детето, което ни обсипва с целувки и прегръдки, отколкото от онова, което е твърде заето с играчките си и няма време да ни обърне голямо внимание.

Някой се е изразил добре, като е казал, че Бог се интересува повече от нашето богослужение, отколкото от нашето служение. Небесният Жених е дошъл да си спечели невяста, а не да си наеме слуга.

Христос никога не изисква от нас толкова тежка работа, че да нямаме вече време да седим в краката Му.

Търпеливото очакване с поглед, отправен нагоре към Него, Той често счита за съвършено служение.

Мария е избрала добрата част, която няма да й се отнеме. Нека всички ние направим същото!

3 юли

Не забравяйте гостолюбието, понеже чрез него някои, без да знаят, са приели на гости ангели.

Евреи 13:2

Гостолюбието не само е свято задължение („Не забравяйте гостолюбието“), то носи и обещанието за славни изненади („понеже чрез него някои, без да знаят, са приели на гости ангели“).

За Авраам денят започнал като всеки друг ден. После, както си седял пред входа на шатрата си, пред него се появили трима мъже. Патриархът реагирал по типичния ориенталски начин. Измил краката им, настанил ги на хладно място под дървото, за да си починат, избрал от стадото едно теле, помолил Сара да опече хляб и им сложил богата трапеза.

Между другото, кои били тези мъже? Двама от тях били ангели; третият бил Господният Ангел. Ние вярваме, че Господният Ангел е Господ Иисус, който се явява в човешки образ (ср. Битие 18:13, където ангелът е наречен „Господ“).

И така, Авраам посрещнал не само ангели, но и Самия Господ в едно от многото Му явявания преди въплъщението. И може би и ние някога ще имаме същата привилегия, колкото и невероятно да ни звучи!

Много християнски семейства могат да свидетелстват за благословението, което са получавали чрез приемането на Божии хора у дома си. Децата са получили от тях впечатления за Бога, които ги съпровождат цял живот. Усърдието за Господа се е разпалвало наново, тъжащи сърца са били утешавани, проблеми са били решавани. Колко много дължим на тези „ангели“, чието присъствие е било благословение за дома ни!

Но наша несравнима привилегия е и да посрещаме в дома Си Господ Иисус като гост. Винаги, когато приемаме някого в Негово Име, това е същото, като да приемаме Него (Матей 10:40). Ако наистина вярваме това, ние с радост ще изразходваме всичко и самите ние ще се изразходваме както никога досега в това чудно служение на гостоприемството. Тогава ще бъдем „гостолюбиви един към друг, без да роптаем“ (1 Петрово 4:9). Ще се отнасяме към всеки гост така, както бихме се отнесли към Самия Христос. И нашият дом ще бъде като дома на Мария и Марта във Витания, където Господ Иисус е обичал да бъде.

4 юли

Няма ли да ни съживиш отново, за да се радва в Теб Твоят народ?

Псалм 85:6

Състоянието на духовен упадък често е като рак и ние не знаем, че сме се разболели от него. Възможно е да изстинем духовно толкова бавно и постепенно, че изобщо да не съзнаваме колко плътски сме станали всъщност. Понякога е необходимо някое нещастие, кризисно преживяване или гласът на някой пророк, за да ни покаже ясно отчаяната ни нужда. Само тогава можем да приемем Божието обещание: „Ще изливам вода на жадната земя и реки на сухата почва“ (Исая 44:3).

Аз остро се нуждая от съживление, ако съм изгубил въодушевлението си от Божието слово, ако молитвеният ми живот се е превърнал в еднообразна рутина (или изобщо е замрял), ако съм изгубил първата си любов. Трябва да бъда наново докоснат от Бога, ако се интересувам повече от телевизионната програма, отколкото от събиранията на местната църква, ако ходя навреме на работа, а закъснявам за събранията, ако съм старателен в професията си, а в църквата се явявам само от време на време. Нуждая се от съживление, ако върша за пари неща, които не искам да направя за Господа, ако харча повече пари за собствения си приятен живот, отколкото за делото на Господа.

Нуждаем се от обновление, ако в сърцето си храним завист, яд и горчивина. Ако сме оклеветили или охулили някого. Ако не сме готови да признаем неправдата или да простим на другите, когато те признаят грешките си. Нуждаем се от съживление, ако у дома сме като куче и котка, но в събранието се явяваме, като че ли всичко е идеално. Нуждаем се от обновление, ако сме се нагодили към света в говоренето си, държанието си и целия си начин на живот. Колко е голяма нуждата ни, ако сме затънали в греховете на Содом — гордост, пресищане с храна и безгрижно спокойствие (Езекиил 16:49)!

Щом осъзнаем студенината и бедността си, можем да се опрем на обещанието от 2 Летописи 7:14: „Когато… народът Ми, който се нарича с Моето Име, се смири и се помоли, и потърси лицето Ми, и се върне от злите си пътища, тогава ще чуя от небето и ще простя греха им, и ще изцеля земята им“.

Изповедта е сигурният път към ново съживление!

Господи Иисусе, съживлението идва от Теб;

изпрати обновление, започни в мен Своето дело.

Словото Ти казва, че Ти задоволяваш нуждите ни.

Затова смирено Те моля да ме изпълниш с Твоето благословение.

5 юли

Не угасяйте Духа. Пророчества не презирайте.

1 Солунци 5:19-20

Когато се говори за угасяне, мислим за огън. Огънят се гаси, като се залива с вода. Така или го угасяме напълно, или ограничаваме разпространението и действието му.

В Писанието огънят се използва като символ на Светия Дух. Той е горящ и мотивиращ. Когато хората се оставят да бъдат водени от Него, те са усърдни, радостно служат и са запалени за Господа. Ние угасяме Духа, когато потискаме откровението на Духа в събранията на Божия народ.

Павел казва: „Не угасяйте Духа. Пророчества не презирайте“. Тъй като той свързва угасянето на Духа с презиране на пророчества, трябва да заключим, че угасянето е свързано главно със събранията на местната църква.

Ние угасяме Духа, като засрамваме някой брат заради неговото свидетелство за Христос, било то в молитва, при поклонението или в служението на Словото. Градивната критика е добро нещо, но ако критикуваме някого само заради избора на думите или незначителни подробности, се излагаме на опасността да го обезсърчим в публичното му служение или дори да го препънем.

Угасяме Духа, когато богослуженията ни са така фиксирани към точно определена схема, че на практика сме Го вкарали в усмирителна риза. Когато някои неща се подреждат с молитва и в зависимост от Светия Дух, никой няма да има нищо против. Но правила, които са били въведени на основата на човешки разсъждения, осъждат Светия Дух да играе ролята на зрител вместо на водач.

Бог е дал на църквата много дарби. В определени времена Той употребява различни дарби. Може би някой брат има слово на напътствие за църквата. Ако цялото публично служение се извършва само от определени братя, Светият Дух няма свободата да предаде необходимото послание в точното време. Така Духът също може да бъде угасян.

И накрая, ние угасяме Духа, когато се съпротивляваме на Неговото водителство и подбуди в собствения си живот. Може би се чувстваме силно подтикнати да извършим дадено служение при даден случай, но се въздържаме поради страх от хората. Влага ни се в сърцето да се помолим публично, но си замълчаваме поради стеснителност. Сещаме се за някоя песен, която би била много подходяща, но нямаме смелостта да я предложим.

Крайният резултат е, че огънят на Духа се угася; нашите събрания изгубват своята спонтанност и сила и местното тяло на Христос обеднява.

6 юли

И не наскърбявайте Светия Божи Дух, в когото сте запечатани за деня на изкуплението.

Ефесяни 4:30

Както е възможно да угасяме Светия Дух в събранията на църквата, така можем и да Го наскърбяваме в личния си живот.

Думата „наскърбявам“ предполага известна нежност. Ние можем да наскърбим само някой, който ни обича. Кварталните гамени не ни наскърбяват — правят го собствените ни невъзпитани деца.

Ние сме много скъпи на Светия Дух. Той ни обича. Той ни е запечатал за деня на изкуплението. Той може да бъде наскърбен от нас.

Но какво Го наскърбява? Всяка форма на грях наранява сърцето Му. Неслучайно Павел Го нарича Светия Дух. Всичко несвято Му причинява дълбока болка.

Напътствието „не наскърбявайте Светия Божи Дух“ се явява в средата на една поредица от грехове, за които Павел ни предупреждава. Списъкът не е изчерпателен, а примерен.

Лъжата наскърбява Светия Дух (ст. 25) — лъжи по необходимост, „благородни“ и недотам благородни лъжи, преувеличения, полуистини и едностранчиво представяне на нещата. Бог не може да лъже и не може да даде правото за това и на Своите хора.

Гневът, който често се превръща в грях, наскърбява Духа (ст. 26). Единственият случай, в който гневът може да бъде оправдан, е, когато става дума за Божието дело. Всяка друга форма на гняв само създава предмостие за дявола (ст. 27).

Краденето наскърбява Светия Дух (ст. 28) независимо дали става дума за портмонето на мама, за времето на работодателя ни или за инструменти и канцеларски материали.

Гнилите думи наскърбяват Светия Дух (ст. 29). Това обхваща целия спектър от мръсни или двусмислени вицове до празно и безсмислено клюкарстване. Говоренето ни трябва да бъде изграждащо, подходящо и добронамерено.

Огорчението, яростта, гнева, виковете, хулите и злобата завършват списъка в четвърта глава.

Едно от главните служения на Светия Дух е да ни занимава с Господ Иисус. Но когато съгрешаваме, Той трябва да се отвърне от това служение и вместо това да възстановява и подрежда отново нашето общение с Господа.

Но дори и тогава не можем да Го наскърбим окончателно. Той никога не ни напуска. Ние сме запечатани с Него за деня на изкуплението. Това обаче не бива да ни служи като оправдание за безразличие и безгрижие, а трябва да бъде един от най-силните ни мотиви за освещение.

7 юли

Понеже смятам, че страданията на настоящото време не са достойни да се сравнят със славата, която ще се открие в нас.

Римляни 8:18

Сами за себе си страданията на настоящото време могат да бъдат ужасни. Мисля си за жестоките страдания на християнските мъченици. Мисля си какви неща е трябвало да преживеят някои Божии деца в концентрационните лагери. Какво да кажем за страшните страдания, свързани с войните, или за осакатяванията и парализите вследствие на нещастни случаи? А за неизразимата болка на човешкото тяло, разяждано от рак и други болести?

Но телесните страдания не са единствените. Понякога изглежда, че физическата болка се понася по-лесно от душевната мъка. Не е ли преживял и Соломон това, за да напише: „Духът на човека ще го подкрепя в немощта му, но кой ще повдигне унилия дух?“ (Притчи 18:14). Невярност в брака или смъртта на близък човек, или рухването на някоя мечта ни причиняват голяма мъка. Скърбим и когато бъдем изоставени и предадени от близък приятел. Понякога е изумително какви страшни удари, болки и смазващи страдания могат да понасят хората.

Погледнати сами за себе си, тези страдания са ужасни. Но сравнени с бъдещата слава, те изглеждат като убождания с игла. Павел казва, че те „не са достойни да се сравнят със славата, която ще се открие в нас“. А ако страданията са големи, каква ли ще бъде тогава славата!

На друго място апостолът блажено възкликва, че „нашата временна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна пълна слава за нас“ (2 Коринтяни 4:17). Ако се поставят на везните, страданията са леки като перце, докато славата има огромна тежест. А и като време страданията траят само миг, докато славата трае цяла вечност.

Когато стигнем до края на пътуването и видим Спасителя, страданията на настоящото време ще избледнеят до пълна незначителност.

Всичко ще си е заслужавало,

когато видим Иисус.

Житейските изпитания ще ни изглеждат толкова малки,

когато видим Христос.

Един поглед към Неговото вярно лице ще изличи всяка болка.

Затова нека смело се борим, докато видим Господа.

8 юли

… направиха ме пазачка на лозята, но своето лозе не опазих.

Песен на песните 1:6

Братята на Суламит я били изпратили да работи на лозето. Тя била така заета с грижата за лозите, че занемарила собственото си лозе, т.е. собствения си външен вид. Кожата й потъмняла и изсъхнала от слънцето, а и несъмнено косата й била рошава.

Винаги съществува опасността да занемарим собственото си лозе, когато твърде много се занимаваме с нечие чуждо. Например съществува опасността да бъдем така погълнати от евангелизирането на света, че да изгубим собственото си семейство. Ако Бог ни подари деца, те са нашето мисионерско поле номер едно. Когато един ден застанем пред Господа, една от най-големите ни радости ще бъде да можем да кажем: „Ето, аз и децата, които ми е дал Бог“ (Евреи 2:13). Цялото признание на благодарната публика не може да компенсира загубата на собствените ни синове и дъщери.

От Писанието става ясно, че отговорността винаги започва у дома. След като Господ Иисус изгонва демоните от гадаринеца, Той му заповядва: „Иди си у дома при своите и им кажи какви неща ти стори Господ и как се смили над теб“ (Марк 5:19). Често изглежда, че собственият ни заден двор е най-трудното поле за евангелизация, но тъкмо оттам трябва да започнем.

Когато Господ дава мисионерската заповед на Своите ученици, Той казва: „… ще бъдете свидетели за Мен както в Ерусалим, така и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята“ (Деяния 1:8). Те е трябвало да започнат от Ерусалим, който по това време е бил техният роден град!

Андрей е бил твърдо решен да не занемарява собственото си лозе. За него четем: „Той първо намери своя брат Симон и му каза: Намерихме Месия, което се превежда: Христос“ (Йоан 1:41).

Несъмнено има случаи, в които един вярващ усърдно се старае да спечели близките си за Христос, но те въпреки това упорстват в неверието си. Ние не можем да гарантираме вечното спасение на роднините и познатите си. Но това, от което трябва да се пазим, е опасността да бъдем така погълнати от служението за другите, че да пропуснем кръга на близките си. В такива случаи нашето собствено лозе трябва да има най-висша степен на спешност.

9 юли

Защото всеки, който призове Името на Господа, ще се спаси.

Римляни 10:13

Никой никога няма да призове от цяло сърце Името на Господа, без да бъде спасен. Този сериозен и отчаян вик никога не остава нечут. Когато сме достигнали края на собствените си възможности, когато сме се отказали от всяка надежда да се спасим сами, когато не можем да се обърнем наникъде другаде освен нагоре, и когато в такава ситуация извикаме отчаяно към Господа, Той ни чува и ни отговаря.

Един млад сикх бил решил да се самоубие, ако не можел да намери мир. Той се помолил: „О, Боже — ако има Бог! — открий ми се тази нощ“. Ако не получел отговор в рамките на седем часа, щял да сложи главата си на железопътните релси, докато мине следващият влак за Лахор.

В ранните часове той сънувал един сън за Иисус, който дошъл в стаята му и му казал на хинди: „Ти се помоли да познаеш верния път. Защо не вървиш по него? Аз съм Пътят“.

Той изтичал в стаята на баща си и казал: „Аз съм християнин. Не мога вече да служа на никого другиго освен на Иисус. До деня на смъртта ми животът ми принадлежи на Него“.

Още не съм чул за никого, който с пълна сериозност е призовал Името на Господа и не е бил чут. Разбира се, има такива, които се молят, когато са натясно, и обещават да живеят за Него, ако Той им помогне, но после бързо забравят всичко, когато напрежението е отминало. Но Бог познава техните сърца. Той знае, че те са несериозни и се обръщат към Него само в трудностите си, но никога не са Му предали наистина сърцето си.

Фактът обаче остава, че Бог винаги се открива на онзи, който отчаяно Го търси. В страни, в които не може лесно да се намери Библия, Той също си има Своите начини и средства за това. Той често говори чрез някоя част от Библията, чрез лично свидетелство, чрез християнска литература или чудно стечение на обстоятелствата. Затова в най-дълбок смисъл важи, че „който търси Бога, вече Го е намерил“. Това е вярно!

10 юли

Като знаете това, блажени сте, ако го изпълнявате.

Йоан 13:17

Който проповядва и поучава християнската вяра, трябва и на дело да върши това, което проповядва. Той трябва да дава жив пример за истината. Божията воля е словото да се въплъщава в живота на Неговите хора.

Делата правят много по-дълбоко впечатление на света от думите. Едгар Гест пише: „Бих предпочел веднъж да видя една проповед, вместо всеки ден да слушам по една“. А сме чували и известната забележка: „Това, което си, говори толкова високо, че не мога да чуя това, което казваш“.

За един проповедник казвали, че когато стоял на амвона, на хората им се искало да не го напуска никога, но когато слезел от амвона, им се искало никога вече да не се качва на него.

X. А. Айрънсайд казва: „Нищо не затваря устата така както животът“. В подобен смисъл пише и Хенри Дръмонд (1851–1897, шотландски автор и евангелист, съработник на Муди): „Човекът е посланието“. Томас Карлайл (1795–1881, шотландски автор) добавя и своето свидетелство: „Светият живот е най-добрият аргумент за Бога в един свят на фактите… Думите имат тежест, когато зад тях стои човек“. Е. Стенли Джоунс казва: „Словото трябва да стане плът в нас, преди да стане сила чрез нас“. „Ако проповядвам нещо правилно, но не го живея, аз казвам нещо невярно за Бога“ — казваше Осуалд Чеймбърс.

Разбира се, ние знаем, че Господ Иисус е единственият, който напълно въплъщава това, което учи. Между Неговото послание и Неговия живот няма никакво противоречие. Когато юдеите Го попитали: „Кой си Ти?“ — Той отговорил: „Преди всичко Аз съм именно това, което ви казвам“ (Йоан 8:25). Неговият живот е бил в пълно съзвучие с проповедта Му. И при нас това трябва все повече и повече да става така.

Двама братя имали докторски титли, единият като проповедник, а другият като лекар. Един ден една измъчена жена дошла при проповедника, но не била сигурна кой от двамата доктори живее на този адрес. Когато проповедникът отворил вратата, тя попитала: „Вие докторът, който проповядва, ли сте, или докторът, който практикува?“. Този въпрос отново му показал ясно необходимостта да бъде жив пример за това, което поучавал.

11 юли

Не че съм уловил вече, нито съм станал вече съвършен…

Филипяни 3:12

Вчера видяхме, че нашето поведение трябва да отговаря на изповедта ни. Но за да представим темата уравновесено, трябва да добавим още две забележки.

Първо, трябва да съзнаваме, че ние никога няма да живеем съвършено и напълно според Божията истина, докато сме още на този свят. Дори и да дадем най-доброто от себе си, пак трябва да изповядаме, че сме безполезни слуги. Не бива обаче да използваме този факт като извинение за провалите или дори посредствеността си. Ние сме задължени все повече и повече да затваряме пропастта между устата и живота си.

Второто разсъждение е следното: посланието винаги е по-велико от посланика, който и да бил той. Андрю Мърей казва: „Ние, като служители на Господа, рано или късно ще трябва да проповядваме неща, които сами невинаги сме в състояние да осъществим“. Тридесет и пет години след като написал книгата „Стой в Иисус“, той казал: „Искам да разберете, че един проповедник или християнски автор често може да бъде воден да каже повече, отколкото самият той е преживял лично. Тогава аз не бях изпитал всичко онова, за което писах. И сега не мога да кажа, че вече съм изпитал всичко“.

Божията истина е величествена и възвишена. Тя е така безкрайно висока, че ние, както казва Гай Кинг, „трябва да се страхуваме да не я развалим чрез докосването си“. Но трябва ли тя да остане скрита, никой никога да не я проповядва, понеже ние не достигаме величествените й върхове? Не, напротив, ние я проповядваме, дори и с това да произнасяме присъдата над самите себе си. И тогава копнеем и се стремим в сърцата си да достигаме този мащаб на практика във все по-голяма степен.

И още веднъж трябва да подчертаем, че никога не бива да използваме тези разсъждения като извинение за недостойно за Господа поведение. Но те трябва да ни предпазят от неоправдано осъждане на някой истински Божи човек, само защото понякога посланието му щурмува висини, които самият той още не е достигнал. И те трябва да ни предпазят от това, да задържаме цялата Божия воля, дори и да не сме я изпитали в цялата й дълбочина и височина. Бог познава нашите сърца. Той знае дали сме системни лицемери, или страстно се стремим към горното.

12 юли

… защото боят не е ваш, а Божи.

2 Летописи 20:15

Ако някой е войник на Иисус Христос, той рано или късно ще бъде нападнат. Колкото по-смело проповядва Божията истина, и дори колкото по-грижливо живее на практика според тази истина, толкова повече ще бъде изложен на атаки. Един от старите пуритани казваше: „Който е близо до своя военачалник, е сигурна мишена за стрелците“.

Такъв човек бива несправедливо обвинен в нещо, което не е извършил. Името му се каля от зли приказки, клюки и клевети. Той бива подиграван и направен за присмех. Това отношение той получава от света, но за съжаление понякога и от други християни.

В такива ситуации е важно да си спомняме, че боят не е наш, а Божи. И трябва да се опрем на обещанието от Изход 14:14: „Господ ще воюва за вас, а вие ще останете мирни“. Това означава, че не трябва да се защитаваме или да отвръщаме на удара. Господ ще ни оправдае на правилното време.

Ф. Б. Майер пише: „Колко много може да се изгуби от една дума! Мълчи, дръж се спокойно, когато те ударят по едната буза, обърни и другата. Никога не връщай обидата. Не се страхувай за името или характера си — те са в Неговата ръка и ти само ги опетняваш, като се опитваш да ги запазиш“.

Йосиф е светъл пример за човек, който не се е опитвал да се защити, когато е бил несправедливо обвинен. Той е поверил делото си на Бога и Бог е възстановил името му и го е издигнал до висока почест.

Един възрастен служител на Христос свидетелстваше, че през живота му много пъти са му се случвали неправди. Но той се молел с думите на Августин: „Господи, освободи ме от желанието постоянно да искам да се оправдавам“. Той каза, че винаги досега Господ го е оправдавал и е излагал обвинителите му.

Разбира се, Господ Иисус е най-възвишеният пример. „… който, когато Го хулеха, с хула не отвръщаше, когато страдаше, не заплашваше, а предаваше делото Си на Този, който съди справедливо“ (1 Петрово 2:23).

И така, това е посланието за днес. Ние не бива да се защитаваме, когато бъдем лъжливо обвинени. Боят е на Господа. Той ще се бори за нас. Ние трябва да стоим спокойни.

13 юли

Възлюбени, не вярвайте на всеки дух, а изпитвайте духовете дали са от Бога, защото много лъжепророци излязоха по света.

1 Йоаново 4:1

Ние живеем във време, в което сектите се разпространяват с невероятна скорост. Всъщност, строго погледнато, това не са нови секти. Те са нови проявления на еретични групи, възникнали още в дните на Новия Завет. Многообразието им е ново, но не и основните им учения.

Когато Йоан казва, че трябва да изпитваме духовете, той има предвид, че трябва да изпитваме всички учения и да ги сравняваме с Божието слово, за да разпознаваме лъжливите. Има три фундаментални области, в които сектите се оказват лъжливи. Никоя секта не издържа и на трите проверки.

Повечето секти имат фатални лъжеучения относно Библията. Те не я признават за непогрешимото Божие слово, за окончателното Божие откровение към човечеството. При тях писанията на техните основатели или водачи имат същия авторитет.

Те твърдят, че са получили нови откровения от Бога и се хвалят с „нови истини“. Публикуват собствени преводи на Писанието, които изкривяват и замъгляват истината. Поставят преданията на същото ниво като Библията. Използват Божието слово по заблуждаващ начин.

Повечето секти имат еретични учения за Господ Иисус. Те отричат, че Той е Бог, второто Лице на Троицата. Може и да признават, че Той е Божи Син, но под това разбират нещо друго, а не че Той е равен на Бог Отец. Често отричат, че Иисус е Христос, и учат, че „Христос“ е просто едно божествено влияние, което се е проявявало чрез човека Иисус. Много често отричат и истинското, безгрешно човешко естество на Спасителя.

Третата област, в която сектите попадат под осъждането на Божието слово, е учението за пътя на спасение. Те отричат, че спасението е единствено по благодат чрез вяра в Господ Иисус. Всяка от тях учи различно евангелие, а именно, спасение чрез добри дела или добро естество.

Как трябва да реагираме, когато на вратата ни застанат хора, които искат да ни вербуват за тези секти? Йоан не оставя съмнение: „Отпратете ги веднага. Избягвайте всякакъв контакт с тях. Защото, който дори само поздравява тези измамници, подкрепя злите им намерения и става техен съучастник“ (вж. 2 Йоаново 10–11).

14 юли

… но се отрекохме от тайните дела на срама, като не постъпваме лукаво, нито изопачаваме Божието слово, а като изявяваме истината, препоръчваме себе си на съвестта на всеки човек пред Бога.

2 Коринтяни 4:2

Вчера обърнахме внимание на три области, в които сектите противоречат на предадената веднъж завинаги на светиите християнска вяра. Има и други характерни качества на сектите, за които не само трябва да сме бдителни, но и които трябва внимателно да избягваме в нашите християнски общности.

Така например техните водачи изграждат култ към собствената си личност и се представят като месии или чудотворци. Мъже с изразен талант за ръководство често упражняват неумолим и всевластен контрол над миряните, като изискват сляпо подчинение и заплашват с тежки наказания в случай на непокорство.

Те често претендират, че единствени притежават истината, гордеят се с определени опознавателни белези и осъждат всички други, които не са на тяхното мнение. Някои твърдят, че обединяват съответно най-доброто от всички доктринални системи и затова имат последната дума. Смятат, че никой не може да бъде напълно щастлив, ако не е посветен в техните тайнства.

Те се опитват да изолират последователите си от всички други учители, от всички други, които заявяват, че са вярващи, и от всички книги, които не са написани от техните собствени водачи.

Често предписват законнически начин на живот, който се превръща във вид робство. Те отъждествяват освещението с определени ритуали и обичаи, които хората могат да извършват със собствени сили и за които не е необходим живот от Бога.

Те експлоатират хората финансово чрез една система на умела психологическа манипулация. Водачите им живеят в лукс и богатство, докато много от последователите им са на ръба на бедността.

Много от сектите практикуват „кражба на овце“, като привличат хора от други религиозни общности, вместо да се стремят да достигат до хората, които не са обвързани с никаква църква.

Те наблягат прекалено много на едно или няколко учения, а пренебрегват напълно други, жизненоважни области на божественото откровение.

За тях онези, които поучават истината, са врагове. Така Павел задава на законниците галатяни въпроса: „Неприятел ли ви станах, понеже ви говоря истината?“.

Би било ужасно, ако някой от тези признаци или начини на действие се промъкне някога в някоя здрава християнска общност, но докато живеем на тази земя, трябва усърдно да внимаваме да се пазим от тях.

15 юли

Но идете и се научете какво значи това: Милост искам, а не жертва.

Матей 9:13

Бог много повече държи на това, как се отнасяме с другите хора, отколкото на религиозните обреди, които извършваме. Той предпочита милостта пред жертвите. Той поставя морала над ритуала. Може да ни се вижда странно, че Бог привидно не иска жертви, след като Самият Той е въвел жертвената система. Но тук няма противоречие. Той действително е заповядал на народа да принася жертви и дарове, но Неговото намерение никога не е било тези жертви да служат като заместител на правдата и добрината. „Да се върши правда и правосъдие е по-угодно на Господа отколкото жертва“ (Притчи 21:3).

Старозаветните пророци са се гневили на хората, които спазвали всички предписани обреди, но мамели и потискали ближните си. Исая казва на такива хора, че жертвите им и празниците им са мерзост пред Бога, докато те продължават да потискат вдовиците и сираците (Исая 10:1-17). Той им казва, че постенето според Божиите представи се състои в това, да се отнася човек справедливо към подчинените си, да храни гладните и да облича бедните (Исая 58:6-7). Докато животът им не е сложен в ред, жертвите им са като кучешка глава или като свинска кръв (Исая 66:3).

Амос казва на народа, че е по-добре да прекрати напълно религиозните си празници, защото Бог ще мрази и ще отхвърля тези ритуали, докато правосъдието не потече като вода и правдата — като непресъхващ поток (Амос 5:21-24). А Михей подчертава, че Бог иска реалност, а не ритуали — реална истинска правда, милост и смирение (Михей 6:6-8).

В дните на нашия Господ фарисеите си навлекли Неговия гняв със своето религиозно лицемерие, което се виждало в това, че те произнасяли дълги публични молитви, а същевременно изгонвали вдовиците от домовете им (Матей 23:14). Те грижливо давали десятък от градинските билки, но това не можело да замести правосъдието, милостта и вярата (Матей 23:23). Безполезно е да принасяме дара си на олтара, ако брат ни справедливо има нещо против нас (Матей 5:24); дарът ни ще бъде приет от Бога едва когато неправдата бъде изгладена. Нашето редовно посещение на църква в неделя не може никога да бъде компенсация или маскировка за нечестни търговски методи през седмицата. Излишно е да купуваме на майка си кутия бонбони за рождения ден, ако през цялата година се държим с нея неуважително и злобно. Както и да купуваме риза на баща си за именния му ден, ако иначе не му оказваме нито любов, нито уважение.

Бог не се мами от външни ритуали. Той вижда сърцето и нашето всекидневно поведение.

16 юли

Спаси, Господи, защото не остана вече благочестив, защото се изгубиха верните измежду човешките синове.

Псалм 12:1

Верността сред хората е застрашена от изчезване, тя бързо намалява по земята. След като Давид е оплаквал това още по своето време, често сме принудени да се запитаме как ли би се чувствал той днес.

Когато говорим за верен човек, имаме предвид някой, на когото може да се разчита и да се има доверие. Когато даде обещание, той го спазва. Когато поеме задача, той я изпълнява. Когато са му поверени почетни длъжности, той ги изпълнява напълно съвестно.

Неверният човек прави уговорка, но после не я спазва или закъснява неоправдано. Той поема часовете в неделното училище, но не се погрижва да си намери заместник, когато не може да дойде. На него не може да се разчита. Думата му не означава нищо. Не е чудно, че Соломон казва: „Като болен зъб и изкълчен крак, така е доверие към неверен човек във време на беда“ (Притчи 25:19).

Бог търси верни мъже и жени. Той иска настойници, които вярно се грижат за Неговите интереси (1 Коринтяни 4:2). Той търси вярващи, които са верни на Господ Иисус, споделят Неговото отхвърляне и вземат на себе си Неговия кръст. Той търси хора, които са безкомпромисно верни на Неговото вдъхновено, безпогрешно Слово. Той търси християни, които са верни на местното събрание, вместо да скитат като религиозни номади от църква на църква. Бог търси вярващи, които са верни към другите вярващи и също така и към невярващите.

Както при всички други добродетели Господ Иисус е нашият славен образец. Той е верният и истинен Свидетел (Откровение 3:14), милостив и верен Първосвещеник пред Бога (Евреи 2:17), верен и праведен да прости греховете ни и да ни очисти от всяка неправда (1 Йоаново 1:9). Неговите думи са истинни, Неговите обещания са сигурни и Неговите дела напълно достойни за доверие.

Макар и хората да не ценят особено верността, Бог го прави. Господ Иисус хвали верността на Своите ученици с думите: „А вие сте онези, които устояхте с Мен в Моите изпитания. Затова, както Моят Отец завеща царство на Мен, и Аз завещавам на вас“ (Лука 22:28-29). А последната и най-висша награда за верността ще бъде да чуем Неговата празнична похвала: „Хубаво, добри и верни слуго!… Влез в радостта на господаря си“ (Матей 25:21).

17 юли

Ще благословя онези, които те благославят, и ще прокълна онзи, който те кълне.

Битие 12:3

Когато Бог е призовал Авраам за глава на Своя избран народ, Той е обещал да благослови приятелите на този народ и да прокълне враговете му. През изминалите оттогава векове еврейският народ е понесъл безкрайна враждебност и потисничество, но Божието проклятие над антисемитизма никога не е било отменяно.

Аман е планирал изтребването на еврейското население в Персия. Той подмамил царя да подпише закон, който не можел да се отмени. За известно време всичко изглеждало да се развива в негова полза. Но внезапно се появили някои непредвидени пречки. Странни неудачи сполетявали заговорника, докато стигнал до окончателната катастрофа. Накрая бил обесен на бесилото, което бил приготвил за юдеина Мардохей.

Тъй като не научил нищо от историята, Адолф Хитлер бил осъден да я повтори. Той развил една дяволска програма за изтребването на юдеите в своите концентрационни лагери, газови камери, крематориуми и чрез масови разстрели. Изглеждало, че нищо не може да го спре. Но после листото се обърнало и той умрял страхливо и мъчително в един бункер в Берлин.

Антисемитизмът ще достигне ужасния си връх по време на Голямата скръб. Евреите ще бъдат преследвани, измъчвани и убивани. Ще бъдат мразени от всички други народи. Много от тях ще умрат с мъченическа смърт. Но погромът ще бъде прекратен от личното пришествие на Господ Иисус Христос. Тогава преследвачите на Неговия народ ще бъдат унищожени.

Никой истински вярващ не бива да допуска в душата си дори малко петънце на антисемитизъм. Неговият Господ, неговият Спасител, неговият най-добър и най-скъп приятел е бил и е евреин. Бог е употребил юдейския народ, за да ни даде Светото Писание и да го съхрани. Въпреки че Бог временно е оставил настрана този народ, понеже той е отхвърлил Месията, Израил продължава да е възлюбен заради бащите. Никой, който мрази евреите, не може да очаква Божието благословение в живота и служението си.

„Молете се за мира на Ерусалим! Нека благоуспяват онези, които те обичат!“ (Псалм 122:6).

18 юли

И Михала, дъщерята на Саул, остана бездетна до деня на смъртта си.

2 Царе 6:23

Давид преливал от възхищение, когато пренасял ковчега на завета в Ерусалим, за да го постави в шатрата, която специално бил приготвил за него. Царят усещал, че това е едно от най-великите му постижения и един от най-прекрасните мигове в живота му, затова танцувал с всички сили пред Господа. Жена му Михала му се подиграла за това, според нея, недостойно поведение. Като пряка последица от своята критика, тя останала бездетна до края на живота си.

От това научаваме, че критикарският дух води до безплодие. Разбира се, тук не става дума за градивна критика. Когато критиката е оправдана, ние трябва да я приемаме с благодарност и да извличаме полза от нея. В живота има малцина приятели, които ни обичат достатъчно, за да ни критикуват полезно.

Но негативно насочената критика може да се отрази катастрофално. Тя може да разруши Божието дело в живота на някой човек и за броени минути да унищожи дългогодишен растеж. В историята с Давид ковчегът е образ на Христос, а донасянето му в Ерусалим говори за Христос, който заема Своя престол в сърцето на човека. Когато това стане, изпълненият със Светия Дух вярващ не може да не даде израз на преливащата в него радост. Това често възбужда враждебност у невярващите, а понякога и презрение у други християни. Но това критично отношение неизбежно води до безплодие.

То може да предизвика безплодие не само в личния живот, но и в една местна църква. Нека вземем за пример едно събрание, в което младите хора са подложени на неспирен порой от критики. Държи им се сметка за облеклото им, за прическите им, за публичните им молитви, за музиката им. Вместо търпеливо да ги водят и поучават, ръководителите очакват от тях да станат възрастни в един миг. Скоро младите престават да идват и започват да ходят в други църкви, където срещат повече разбиране. Така църквата умира приживе.

Примерът с Михала трябва да ни послужи за предупреждение, че този дух на съдене и критикарство наранява не само жертвите си, но и си отмъщава на онзи, който го има. Това отмъщение се състои в духовно безплодие.

19 юли

… както е Той, така сме и ние в този свят.

1 Йоаново 4:17

Тук имаме една новозаветна истина, която направо ни шокира със своята дързост. Ние не бихме посмели да изречем тези думи, ако не ги откривахме в Библията. Но, колкото и да е чудно, те са истина и ние можем да им се радваме и наслаждаваме.

В какъв смисъл ние сме като Христос в този свят? Ние почти автоматично мислим за нещата, в които не сме като Него. Ние не споделяме Неговите божествени качества като например всемогъщество, всезнание и всеприсъствие. Ние сме изпълнени с грях и недостатъци, докато Той е абсолютно съвършен. Ние не обичаме, както Той обича, не прощаваме, както Той прощава.

В какво тогава сме като Него? Стихът сам обяснява това. „В това се усъвършенства любовта в нас, че имаме дръзновение в съдния ден, защото, както е Той, така сме и ние в този свят.“ Божията любов е подействала в нашия живот така, че няма да се страхуваме, когато застанем пред Христовото съдилище. Причината за нашата надежда е това, което имаме общо с Христос — че съдът вече е зад нас. По отношение на съда ние сме като Него. Той е понесъл съда за нашите грехове на голготския кръст и веднъж завинаги е разрешил въпроса с греха. Понеже Той е понесъл наказанието за нашите грехове, ние никога вече няма да трябва да го понасяме. Ние можем с радостна увереност да пеем: „Смърт и съд са зад гърба ми, милост и слава — пред мен. Всички вълни преминаха над Иисус, там изгубиха своята сила“.

Както за Него съдът е завинаги в миналото, така и за нас е в миналото и ние можем да кажем: „Няма проклятие, няма пъкъл за мен, огън и червей няма да видят очите ми. За мен няма осъждане, смъртта няма жило, защото Господ ме люби и ще ме запази под крилете Си“.

Ние сме като Него не само по отношение на съда, но и в това, че Бог ни приема. Ние имаме същото благоволение пред Бога като Господ Иисус, понеже ние сме в Него. „Близо, така близо до Бога! Не бих могъл да съм по-близо, защото в Неговия Син съм така близо, както е Той.“

И накрая, ние сме като Христос, понеже Бог Отец ни обича като Него. В Своята така наречена първосвещеническа молитва Господ Иисус казва: „… и си ги възлюбил, както си възлюбил Мен“ (Йоан 17:23). И така, за нас не е преувеличение да кажем: „Възлюбен, така възлюбен от Бога! Не бих могъл да съм обичан повече. Любовта, с която Той обича Своя Син, е същата, с която ме дари и мен“.

И така, по чуден начин е истина, че както е Христос, така сме и ние в този свят. Нека се радваме!

20 юли

Който желае да има приятели, трябва и сам да бъде дружелюбив.

Притчи 18:25 (Синодален превод)

Въпреки че всички съвременни преводи предават този стих по друг начин, в стария превод той съдържа една ценна истина — че приятелствата трябва да се изграждат. Те процъфтяват при внимателна грижа, но загиват, ако бъдат пренебрегнати.

В една статия се казваше: „Приятелствата не се случват просто така, те трябва да се поддържат, над тях трябва да се работи. Те не се градят само върху получаване, основата им е даването. Те не са само за добри времена, но и за лоши. Ние не крием трудностите си от един истински приятел. Също така не държим на един приятел единствено и само за да получаваме помощта му“.

Един добър приятел си заслужава да го запазим. Той застава на наша страна, когато бъдем лъжливо обвинени. Той ни казва всичко, което е похвално у нас, но и открито ни обръща внимание на нещата, които се нуждаят от корекция. През годините той остава във връзка с нас и споделя радостите и скърбите ни.

Поддържането на връзката е много важно. Това може да става чрез писма, картички, телефонни разговори, посещения. Но приятелството не е еднопосочна улица. Ако аз никога не отговарям на писмата, с това казвам, че не смятам приятелството за достойно за продължаване. Твърде зает съм. Или не желая да бъда обезпокояван. Или просто не обичам да пиша писма. Много малко приятелства могат да оживеят при продължително занемаряване.

Нашият отказ да завържем или да поддържаме връзка често е форма на егоизъм. Ние мислим за себе си, за времето, енергията и разходите, които ще трябва да инвестираме. Истинското приятелство мисли за другия — как можем да го насърчим или утешим, или ободрим, или да му помогнем, или да го нахраним духовно.

Колко много дължим на приятели, които са идвали при нас с дадено от Духа слово точно, когато най-много сме имали нужда от това! В живота ми имаше време, когато се чувствах много зле поради едно дълбоко разочарование в служението за Господа. Една приятелка, която не можеше да знае нищо за моята потиснатост, ми написа едно насърчително писмо, в което цитираше Исая 49:4: „А аз казах: Напразно съм се трудил, напусто и за нищо съм изтощавал силата си. Но наистина правото ми е у Господа и наградата ми е у моя Бог“. Това беше точно словото, от което се нуждаех, за да ме изправи и да ме върне отново в работата.

Чарлз Кинсли пише: „Можем ли да забравим един приятел, можем ли да забравим едно лице, което ни е насърчавало към целта, което ни е давало сили в състезанието? Колко много дължим на такива богобоязливи души! Дори да можехме, никога не бихме искали да забравим това!“.

Повечето от нас имат само няколко приятели в живота си. И понеже това е така, ние трябва да правим всичко, което е по силите ни, за да поддържаме тези приятелства силни и здрави.

21 юли

Всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас.

1 Петрово 5:7

Възможно е човек да живее дълъг, дълъг живот като вярващ и пак никога да не се научи да възлага грижите си на Господа. Ние можем да знаем този стих наизуст и дори да го проповядваме на другите, но въпреки това да не го изпълняваме в живота си. Ние знаем с разума си, че Бог се грижи за нас, че Той се занимава с делата ни и че, разбира се, е способен да се справи и с най-големите трудности, които можем да си представим. Но упорито се мятаме нощем в леглото, късаме нервите си и постоянно се страхуваме от най-лошото.

Не е нужно да е така. Аз имам един приятел, който има повече проблеми и трудности, отколкото повечето от нас някога са имали. Ако трябваше да ги носи сам, бързо щеше да се превърне в кълбо от нерви. Но какво прави той? Отнася всичките си нужди пред Господа и ги оставя там. После става от молитвата, ляга си в леглото, може би си изпява няколко куплета от някоя духовна песен и вече е заспал.

Бил Брайт веднъж казал на Лерой Еймс: „Лерой, аз съм намерил голямо утешение в 1 Петрово 5:7. Разбрах, че в живота ми или аз ще нося товара, или Иисус. Не можем да носим и двамата. Затова реших да оставя всичко на Него“.

Еймс решил да опита. Той пише: „Отидох в стаята си и започнах да се моля. Опитах се да направя това, което Бил каза, колкото мога по-добре. От месеци наред нещо ме стягаше в стомаха. И сега буквално усетих как нещо в мен се разтопява. Преживях освобождението от Бога. Не, проблемът не изчезна, той съществува и до днес. Но товара го няма. Аз вече не прекарвам безсънни нощи и не заспивам в сълзи. Мога искрено да посрещна трудностите с радостна душа и благодарно сърце“.

Повечето от нас могат да се съгласят с този, който е написал:

Божията воля е всеки ден аз да оставям товара си на Него.

Той ме моли да не изоставям доверието си в Него.

Но колко глупаво се държа,

когато внезапно нещо се случи в живота ми:

Оставям доверието си и пак понасям всичките си грижи.

А Спасителят през цялото време ни казва:

Недей сам да носиш нито една-единствена грижа.

Дори и една е твърде много за теб.

Делото е Мое, единствено Мое.

Твоят дял е да почиваш в Мен.

22 юли

Господи, ето… ако някак съм ограбил някого несправедливо, му връщам четворно.

Лука 19:8

Щом Закхей отворил сърцето си за Господ Иисус, Бог му подсказал в сърцето, че трябва да поправи сторените в миналото грехове. От израза „ако някак съм ограбил някого“ бихме могли да се питаме дали това изобщо е ставало, но в случая на този богат бирник най-вероятно това означава „на всекиго, когото съм ограбил“. Той бил спечелил парите си по нечестен начин, съзнавал това и бил решен да поправи злото.

Възстановяването на нанесени щети е добро библейско учение и добра библейска практика. Когато повярваме, трябва да върнем на притежателите им неща, които сме им отнели неправомерно. Спасението не ни освобождава от отговорността да поправим грешките от миналото си. Ако сме крали пари преди спасението си, истинският усет за Божията благодат изисква да върнем тези пари. Дълговете, които сме направили, преди да повярваме, също не се заличават с новорождението ни.

Преди години, когато от проповедите на У. П. Никълсън (1876–1959) повярвали стотици хора, местните фабрики били принудени да построят огромни бараки за всички материали, които новоповярвалите връщали.

В Америка биха били необходими гигантски складове, за да поберат дори само откраднатите от армията вещи. Да не говорим за огромния поток от инструменти, материали и стоки от заводи, офиси и магазини, който постоянно потъва в неизвестното.

Когато един вярващ прави такава компенсация, това в идеалния случай трябва да става в Името на Господ Иисус. Например може да се каже: „Аз откраднах тези инструменти, когато преди години работих при Вас. Но наскоро бях спасен и Господ Иисус промени живота ми. Той ми вложи в сърцето да Ви върна инструментите и да Ви помоля за прошка“. По този начин Господ получава славата, която Му принадлежи.

Понякога като свидетелство за Христос е добре за откраднати пари да се плати и лихва. Жертвата за вина в Стария Завет е пример за това — тя изисква заплащане на щетата плюс една пета.

Действително има ситуации, в които поради изминалото време и променените обстоятелства вече не е възможна компенсация. Господ знае това. Ако грехът бъде изповядан, Той приема сериозното и искрено желание като извършено дело, но само в случаите, когато самото дело наистина не е възможно.

23 юли

… така че изнасяха болните по улиците и ги слагаха на постелки и на легла, че като минаваше Петър, поне сянката му да засегне някого от тях.

Деяния 5:15

Хората виждали, че служението на Петър има сила. Където и да отидел, болните били изцелявани. Не е чудно, че хората искали да попаднат под сянката му! Той упражнявал огромно влияние.

Всеки от нас хвърля сянка. Искаме или не, ние влияем върху живота на хората, с които влизаме в досег. Хърман Мелвил пише: „Ние не можем да живеем сами за себе си. Нашият живот е свързан с този на другите хора чрез хиляди невидими нишки и по тези нервни пътища нашите действия протичат навън като причини и се връщат отново към нас като резултати“.

„Ти пишеш едно евангелие, едно послание, всеки ден по една глава чрез действията, които вършиш, чрез думите, които казваш. Хората четат това, което ти пишеш, независимо дали е неискрено, или истинско. Кажи, какво е евангелието от теб?“

На въпроса кое е любимото му евангелие, някой отговорил: „Евангелието от майка ми“. Джон Уесли казал веднъж: „Аз научих за християнството повече от майка си, отколкото от всички теолози в Англия“.

Стряскащо е да осъзнаем, че често някой ни поглежда и си помисля: „Значи такъв трябва да бъде един християнин“. Това може да е син или дъщеря, приятел или съсед, учител или ученик. Ние сме неговият герой, неговият модел, неговият идеал. Той ни наблюдава по-внимателно, отколкото може би си мислим. Нашият живот в работата, в църквата, в семейството, в молитва — всичко това му създава образеца, на който той подражава. Той иска сянката ни да го засегне.

Ние общо взето мислим, че сенките нямат никакво значение. Но духовните сенки, които хвърляме, са нещо много реално. Затова трябва да си зададем въпроса: ако някой ден хората, чийто живот съм докоснал, трябва да се явят на Страшния съд, тогава моето миниатюрно, кратко докосване радост ли е донесло, или скръб? Този, който преглежда делата им по име, време и място, ще каже ли: „Тук намирам едно благословено влияние“, или: „Тук има една следа на злото“?

Робърт Дж. Лий пише: „Ние не можем да избегнем, че това, което сме, казваме или вършим, влияе върху другите хора — точно както не можем и да избегнем, че тялото ни хвърля сянка на слънчева светлина. Това, което представляваме, се показва безпогрешно навън. Ние упражняваме влияние, в сравнение с което говоренето и убедителността са твърде слаби средства“.

24 юли

Някой уважава един ден повече от друг ден, а друг човек уважава всеки ден. Всеки да бъде напълно уверен в своя ум.

Римляни 14:5

За юдеите под закона седмият ден, или съботата, е бил особено свят. Законът е забранявал всякаква работа в този ден и е ограничавал пътуването. Изисквали са се особени жертви.

На християните, живеещи под благодатта, никога не е било заповядвано да пазят съботата. За тях всички дни са свети, въпреки че те вярват, че Божието слово съдържа принципа за един почивен ден от седем. Никой не може да ги осъжда, защото не спазват съботата (Колосяни 2:16).

В Новия Завет особено се откроява първият ден на седмицата, т.е. Господният ден. Господ Иисус е възкръснал в този ден (Йоан 20:1). След възкресението Си Той се е срещал с учениците Си в две последователни недели (Йоан 20:19, 26). Светият Дух е бил даден на Петдесетница в първия ден на седмицата, тъй като Петдесетница е била седем недели след празника на първите плодове (Левит 23:15-16; Деяния 2:1), когато е бил принасян първият сноп — символ на възкресението на Христос (1 Коринтяни 15:20, 23). Учениците са се събирали в първия ден на седмицата, за да разчупват хляба (Деяния 20:7). А Павел е напътствал коринтяните да събират специално дарение в първия ден на седмицата (1 Коринтяни 16:1-2). Но това не е ден на особено задължение като съботата, а ден на особени привилегии. Тъй като ние сме освободени от обичайната си работа в неделя, можем да се посветим на поклонение и служение на Господа в по-голяма степен, както не е възможно през останалите дни от седмицата.

Но, докато имаме свободата да считаме всички дни за еднакво свети, ние нямаме свободата да вършим в неделя нещо, което би могло да препъне другите. Ако домашната работа, поправянето на колата ни или играенето на футбол би могло да препъне някой неукрепнал брат, ние трябва да се откажем от това, което може би считаме за свое законно право. Както казва Павел: „Затова, нека вече не се съдим един друг, а по-добре да съдим така — никой да не поставя спънка или съблазън пред брат си“ (Римляни 14:13).

Юдеите под закона са имали своя ден на почивка в края на цяла седмица труд. Християните под благодатта започват седмицата си с ден на почивка, защото Христос е извършил делото на изкуплението.

Скофийлд обръща внимание на това, че истинският характер на Господния ден се илюстрира от това, което Самият Господ Иисус е извършил през него: „Той утеши плачещата Мария, извървя седем мили с двама объркани и тъжни ученици и при това им изнесе библейски урок, изпрати послания на другите ученици, проведе личен душегрижителски разговор с падналия Петър и вдъхна Светия Дух на учениците в горната стая“.

25 юли

А Господ, понеже видя, че Лия не беше обичана, отвори утробата й. А Рахил беше бездетна.

Битие 29:31

В живота действа един закон за компенсацията. Според този закон хората, които в една област са ощетени, имат особени предимства в друга област. Това, което липсва на една жена по отношение на красотата, може би се уравновесява чрез голяма практическа мъдрост. Един мъж, който е непохватен в спорта, може би има по-големи интелектуални способности. Поетите невинаги са практични, а хората на изкуството невинаги управляват добре финансите си.

Когато Бог видял, че Яков обича Рахил повече от Лия, Той направил Лия по-плодовита. Години по-късно същият закон за компенсацията се проявил по същия начин при Анна и Фенина. Елкана обичал Анна повече от Фенина, но Фенина имала деца, а Анна нямала (1 Царе 1:1-6).

Въпреки че Фани Кросби (1823–1915, американска авторка на песни) била сляпа, тя имала несравнима дарба за съчиняване на духовни песни. Те и досега са едно от големите съкровища на църквата. Александър Круденс (1699–1770) е страдал от тежки депресии, но е имал силата да състави конкорданса, който носи неговото име (и всъщност представлява основата за всички съвременни конкорданси).

Някой християнин може да няма никаква дарба за публично служение и да не може да говори дори пред собствените си домашни. Но той е технически гений и за щастие успява да поддържа колата на проповедника в изправност. А проповедникът е безнадежден механик. Когато нещо стане с колата му, той може само да отвори капака, да пъхне вътре главата си и да се моли.

Ако някой възрази, че законът за компенсацията не действа винаги съвършено в живота, ще трябва да се съгласим с него. Има неравенства и несправедливости. Но този живот не е всичко! Последната глава още не е написана. Когато Бог дръпне завесата и ни даде да видим отвъдния свят, ще ни стане ясно, че най-късно тогава листото се обръща и точките се изравняват. Например, чуваме как Авраам казва на богаташа: „Синко, спомни си, че ти си получил своите блага приживе, така като Лазар — злините; а сега той тук се утешава, а ти се мъчиш“ (Лука 16:25).

А междувременно е добре за нас да имаме уравновесен поглед към живота. Вместо да се концентрираме върху липсите си, нека мислим за това, че Бог ни е дал качества и способности, които други, които изглеждат по-облагодетелствани от живота, нямат. Това ще ни запази от чувство за малоценност, завист и горчивина.

26 юли

Защото дойдох да разлъча човек от баща му, дъщеря от майка й и снаха от свекърва й; и неприятели на човека ще бъдат домашните му.

Матей 10:35-36

Тук Господ не говори за пряката цел на Своето идване, а за почти неизбежния резултат. Той казва, че винаги, когато хора Го последват, те могат да очакват жестока враждебност от роднините и познатите си. В този смисъл Той не е дошъл да донесе мир, а меч (ст. 34).

Историята е потвърдила това пророчество. Когато хората се обръщат към живия, любящ Спасител, те срещат презрение и враждебност. Биват осмивани, лишавани от наследство, изхвърляни от къщи, уволнявани от работа, в много случаи дори убивани.

Тази съпротива е напълно против здравия разум. Например едно момче е било наркоман, но сега се е отказало от наркотиците и активно служи на Христос. Бихме могли да си помислим, че неговите родители ще се радват на това. Но не! Те са разгневени. Явно признават, че биха предпочели синът им да е същият, какъвто е бил преди.

Други са били спасени от алкохолизъм, престъпност, сексуални перверзии и окултизъм. И в наивната си искреност смятат, че роднините им не само ще бъдат възхитени, но и сами ще поискат да станат християни. За съжаление не става така. Идването на Господ Иисус носи разделение в семейството.

Напускането на религията на родителите заради Христос често предизвиква бурни страсти. Например едно семейство не е вярващо, но на име е юдейско. Когато някой член на това семейство стане християнин, това води до яростни емоционални изблици. Повярвалият бива наречен отстъпник и предател, често дори бива сравнен с Хитлер като враг на евреите. Всички молби и опити за обяснение на християнина срещат стена от неразбиране.

В много ислямски страни обръщението към Христос може да бъде наказано със смърт. Присъдата не се изпълнява от властите, а от най-близките членове на семейството. Например жената може да смеси фино натрошено стъкло в яденето на мъжа си.

Но въпреки това се случва поради смелата изповед на новоповярвалите и тяхното търпеливо, христоподобно понасяне на омразата и преследването другите да се замислят за празнотата на собствения си живот и религия и с покаяние и вяра да се обърнат към Господ Иисус Христос. Така редиците на християните се сгъстяват при преследвания и процъфтяват при съпротива.

27 юли

И ето, ти си им като любима песен, като човек с хубав глас, който свири добре, защото слушат думите ти, а не ги изпълняват.

Езекиил 33:32

Като ирония изглежда, когато при проповядване на Божието слово слушателите често са въодушевени от говорителя, но не и от посланието, което изисква от тях някаква реакция.

Това важи от една страна за публичното проповядване. Хората се възхищават от проповедника. Помнят шегите и илюстрациите му. Хвалят произношението му, като жената, която казала: „Направо ми идва да се разплача всеки път, когато моят пастор произнася благословената дума Месопотамия“. Но когато става дума за послушание, те са като парализирани. Имунизирани са срещу всеки призив да действат. Те са като упоени от приятния глас.

Тази картина е позната и на духовните съветници. Има хора, за които съветването представлява нещо като тайно удоволствие. Те разцъфтяват, когато могат поне за един час да бъдат в центъра на вниманието. Така се наслаждават на общуването със съветника, че направо се пристрастяват и стават хронични случаи за съветване. Ужким идват, за да потърсят съвет. Но всъщност не го искат. Те вече са взели твърдо решение. Знаят какво искат. Ако съветът на съветника съвпадне с техните собствени желания, се чувстват подкрепени. Ако не съвпадне, го отхвърлят и продължават по утъпкания си път.

Цар Ирод е бил от този вид хора, които пропиляват живота си. Той с удоволствие слушал Йоан Кръстител (Марк 6:20), но бил повърхностен и нямал сериозни намерения. Всъщност не искал посланието да промени живота му.

Ервин Лутцер пише: „Установил съм, че най-разочароващият проблем при съветването е фактът, че повечето хора просто не искат да се променят. Разбира се, готови са да направят някои дребни корекции — особено, когато поведението им им създава проблеми навсякъде. Но повечето се чувстват много добре с греха си, докато не стане неконтролируем. И често им е най-добре Бог да ограничи дейността Си в техния живот до минимум“.

Някои съветници са развили стратегия, която да намали пропастта между слушане и вършене. Те дават на търсещия съвет конкретна задача, която той трябва непременно да изпълни, преди да дойде на следващата среща. Това до известна степен отсява онези, които не са сериозни. И предпазва и двете страни от пилеене на време.

Страшно и опасно е, когато достигнем такава фаза в живота си, когато можем да слушаме Божието слово, без да бъдем развълнувани от него. Ние трябва да се молим за постоянна чувствителност към Божия глас и за готовността да направим всичко, което Той ни каже.

28 юли

Нека остави безбожният пътя си и човекът на греха — помислите си; нека се обърне към Господа и Той ще се смили над него; и към нашия Бог, защото Той ще прощава щедро.

Исая 55:7

Треперещият грешник се страхува, че Бог няма да го приеме. Отстъпникът, който се кае, се съмнява, че Бог може да забравя. Но нашият стих ни напомня, че всички, които се обръщат към Господа, биват приети с изобилна милост и прошка.

Това се илюстрира от една история, която през годините постоянно се разказва — една история, в която подробностите се променят, но посланието продължава да живее. Става дума за един бунтовен син, който избягал от къщи, отишъл в големия град и там затънал в грях и позор, докато накрая стигнал до затвора. След четири години го пуснали и той много искал да се върне у дома. Но се измъчвал от страха, че баща му вече няма да го приеме. Мислел, че няма да понесе разочарованието да бъде отхвърлен от собственото си семейство.

Накрая написал на баща си писмо без обратен адрес. В него казвал, че следващия петък ще мине покрай техния дом с влака. Ако семейството все още искало да го види, да вържели бяла кърпичка на дървото пред къщата. Ако не видел кърпичка от преминаващия влак, просто щял да продължи.

И така, той седи във влака, мрачен и мълчалив, изпълнен с най-ужасни опасения. Случайно до него седи един християнин. След многократни напразни опити накрая вярващият успява да го предразположи да разкаже историята си. До родния му град остават още петдесет мили. Завръщащият се блуден син се колебае между надежда и страх. Четиридесет мили. Той си мисли за позора, който е навлякъл на родителите си и как е разбил сърцата им. Тридесет мили. Пред очите му преминават пропилените години. Двадесет мили. Десет мили. Пет мили.

Накрая къщата се задава отдалеч. И той седи на прозореца и не може да откъсне очи от гледката. Цялото дърво е покрито с бели парцалчета, които радостно се веят на вятъра! Той става, взима куфара си и се приготвя да слезе.

Разбира се, дървото говори за кръста. С разтворени ръце и обсипан с безброй обещания за прошка, той кани покаяния грешник да се върне у дома. Какво приветствие в бащиния дом! Каква преизобилна прошка, когато скитникът се завърне!

29 юли

На безбожния ли помагаш и тези, които мразят Господа, ли обичаш? Затова върху теб има гняв от Господа.

2 Летописи 19:2

Цар Йосафат се бил присъединил към безбожния цар Ахав във войната срещу арамейците. Това бил несвят съюз, който почти му струвал живота. Арамейците сметнали Йосафат за Ахав и тъкмо щели да го убият, когато забелязали грешката си.

Въпреки че Йосафат избегнал смъртта, той не избегнал острото порицание от пророк Ииуй. Бог се гневи, когато Неговите хора съдействат на безбожните и обичат онези, които мразят Него.

Как би могло в днешно време да се случи такова нещо? Случва се, като вярващи, които изповядват вярност към Библията, се съюзяват с явно либерални християни за големи религиозни акции. Тези либерали отричат фундаментални учения на християнската вяра. Те се опитват да подкопаят авторитета на Библията със своите съмнения и отхвърляне. Въпреки че се представят за християни, те в действителност са врагове на Христовия кръст. Техният бог е коремът им. Славата им се състои в техния позор. Те се стремят към земни неща (вж. Филипяни 3:18-19). Христовото дело никога не може да спечели от тяхната подкрепа. То може само да пострада.

Колкото по-голямо влияние придобива икуменическото движение, толкова по-голям натиск се оказва върху вярващите в Библията християни да се съюзяват с всевъзможни небогоугодни елементи в християнския свят. Ако откажат, те биват нападани и осмивани и свободите им се ограничават. Но верността към Христос изисква от тях да останат на пътеката на отделянето.

Един от най-болезнените удари е, когато истински християни презират братята и сестрите си, които отказват да работят заедно с безбожните. Известно е, че водещи личности в християнството говорят с голямо уважение за модернистите и нападат „фундаменталистите“. Те се прекланят пред либералната ученост, цитират благосклонно либерални автори и проявяват любезна толерантност към либерални лъжеучения. А за своите братя и сестри фундаменталисти правят единствено презрителни забележки, когато те искат да поддържат ясно очертаните граници между праведните и безбожните.

Да търсиш благоволението на Божиите врагове или помощта им е политика на измяната. Верността към Христос изисква да стоим твърдо на страната на Неговите безкомпромисни последователи и да се съпротивяваме на врага.

30 юли

Какъвто е делът на слизащия в боя, такъв ще бъде и делът на седящия при вещите; заедно ще делят.

1 Царе 30:24

Когато Давид възвърнал завладения от амаличаните Сиклаг, някои от неговите хора не искали да разделят плячката с онези 200 мъже, които били останали при потока Восор. Давид обаче разпоредил останалите при вещите да получат същия дял като отишлите в битката.

На всеки войник, който се бие на фронта, се падат мнозина, които работят в тила. В американската армия през Втората световна война само около 30% от частите са участвали пряко в боевете. Другите се занимавали с обслужващи дейности, грижели се за транспорта, квартирите, храната, комуникациите, били инженери, химици, администратори.

И в Божието дело има подобна аналогия. Въпреки че всички християни са войници, не всички се бият на първа линия. Не всички са проповедници или благовестители, или пастири, или учители. Не всички са мисионери, които действат на фронта на духовните военни действия по света.

Бог има и помощен персонал в Своята войска. Това са например Неговите верни бойци в молитва, които всеки ден упорито се молят и щурмуват Божия престол, докато нещата се обърнат към добро. Или Неговите верни настойници, които водят живот на постоянни жертви и лишения, за да могат да изпращат повече пари на фронта. Или другите, които предоставят храна и подслон за онези, които участват в преките схватки с врага. Нека помислим и за онези, които набират ръкописите, които някой ден ще отнесат посланието в далечни страни. Нека помислим за отличните жени, които служат у дома, като отглеждат синове и дъщери за служба на Царя. На всеки, който пряко участва в битката, се падат мнозина други, които работят като помощен персонал.

Когато се раздават наградите, помощният персонал ще получи същия дял като героите от битките. Онези, които тихо и скромно са служили в тила, ще получат същата слава като тези, които са си извоювали име в боя.

Бог е в състояние да прецени всичко съвършено точно. Той може да оцени приноса на всекиго. И тогава ще има множество изненади. Ще видим, че невзрачни хора, които сме смятали за доста маловажни, всъщност са заемали решаващи позиции. Без тях самите ние бихме били безсилни.

31 юли

Няма човек, който да е оставил къща или братя, или сестри, или майка, или баща, или деца, или ниви заради Мен и заради благовестието, и да не получи сега, в това време, сто пъти повече къщи и братя, и сестри, и майки, и деца, и ниви, заедно с гонения, а в идващия свят — вечен живот.

Марк 10:29-30

Най-голямата от всички инвестиции е инвестирането на нашия живот за Иисус Христос. Решаващите фактори при всяка инвестиция са сигурността на капитала и величината на печалбата. Според този критерий абсолютно никоя инвестиция на този свят не може да се сравни с един живот, живян за Бога. Капиталът е напълно сигурен, защото Той е силен да запази това, което сме Му поверили (2 Тимотей 1:12). Що се отнася до прихода, свят ни се завива при мисълта за неговата неизмеримост.

В нашия днешен пасаж Господ Иисус гарантира да възвърне всичко стократно. Това съответства на лихва от 10 000% — нещо нечувано в света. Но това не е всичко!

На онези, които са напуснали удобствата на своята родина, за да служат на Господ Иисус, е обещана топлината и удобството на много домове, където ще бъдат приемани заради Иисус.

На онези, които се отказват от радостите на брака и семейството или скъсват други земни връзки заради евангелието, е обещано световно семейство, от което мнозина ще им станат по-близки отколкото кръвните роднини.

На онези, които напускат земите си, са обещани много земи. Те се отказват от правото да притежават няколко квадратни метра земя, и в замяна на това получават несравнимо по-голямата привилегия да завоюват цели страни и дори цели континенти за скъпоценното Име на Иисус.

Обещани са им и преследвания. На пръв поглед това звучи като горчива нотка в иначе хармоничното звучене. Но Господ Иисус причислява преследванията също към положителните доходи от нашата инвестиция. Да станеш участник в позора на Христос, е по-голямо богатство от всички египетски съкровища (вж. Евреи 11:26).

А това са едва дивидентите в този живот! Защото Господ добавя: „… а в идващия свят — вечен живот“. Това насочва погледа ни към вечния живот в цялата му пълнота. Въпреки че вечният живот сам по себе си е дар, който се получава чрез вяра, ние ще му се наслаждаваме в различна степен. Онези, които са оставили всичко, за да следват Господ Иисус, ще получат по-голяма награда в Небесния град.

Когато размислим за невероятните доходи, които ще имаме от един инвестиран за Бога живот, е странно, че малцина участват в тази инвестиция. Когато става дума за акции и ценни книжа, инвеститорите могат да бъдат твърде умни и пресметливи, но когато им се предлага най-добрата от всички инвестиции, те са странно несъобразителни.

Към следващата част или към съдържанието

Уилиям Макдоналд Светлина по пътя (7)

Метаданни

Данни

Светлина по пътя

Информация

История

Сваляне / Връзки

Юли

1 юли