Бог чува молитви. Той им отговаря точно така, както бихме им отговорили ние, ако имахме безкрайна мъдрост, любов и власт. Понякога Той ни дава това, което искаме, понякога нещо по-добро, но винаги това, от което се нуждаем. Понякога Той отговаря на молитвите ни бързо, понякога ни учи да чакаме търпеливо.

Бог отговаря на молитвен зов.

Понякога Той дава — за слабите сърца —

веднага точно просбата на Своите деца.

Но често вярата ни трябва да се научи на по-дълбок покой

и на мълчанието Му да уповава,

когато не може да говори Той.

Защото Той, чието Име е любов,

безспорно най-доброто ще изпрати.

Звезди да изгорят и планини да се разклатят —

Той верен е и обещанията Му са твърди

за онзи, който търси.

За молитвата има условия. Това, което ни изглежда като празен чек («каквото и да поискате»), е обвързано с условия («в Мое Име»). Отделните обещания за молитвата трябва да се разглеждат в светлината на всички останали места от Писанието, които говорят по тази тема.

При молитвата има тайни. Лесно можем да измислим всевъзможни въпроси «защо» и «как». Но най-често тези въпроси не са полезни и изграждащи. По-добре е да се молим и да виждаме на практика как Бог действа, отколкото да се опитваме да разгадаем всички тайни, свързани с молитвата. Харесва ми сентенцията на архиепископ Темпъл (Уилиям, 1881–1944, архиепископ на Кентърбъри): «Когато се моля, се случват странни „случайности“. Когато не се моля, не се случват».

Когато се молим в Името на Господ Иисус, това е същото, като да представяме тези молитви пред Отца. Това дава на молитвите ни значение и сила. И затова ние никога не се доближаваме повече до всемогъществото, отколкото когато се молим. Разбира се, ние никога няма да бъдем всемогъщи, дори и във вечността. Но когато се молим в Името на Господ Иисус, ние влизаме във връзка с безкрайна сила.

Най-добрата молитва се ражда от силна вътрешна потребност. Това на практика означава, че нашият молитвен живот ще е толкова по-ефективен, колкото сме по-зависими от Господа.

Когато се молим, се случват неща, които по законите на случайностите и вероятностите никога не биха се случили. Животът ни искри от напрежението на свръхестественото. Той е «радиоактивно облъчен» от Светия Дух. И когато влезем в досег с живота на другите, нещо се случва за Бога.

Ние трябва да бъдем като онзи вярващ, който казал: «Аз измервам своето влияние според броя на хората, които се нуждаят от молитвите ми, и на хората, които се молят за мен».

2 май

Тогава Иисус ходеше по цяла Галилея и поучаваше в синагогите им, и проповядваше благовестието на царството, като изцеляваше всякаква болест и всякаква немощ сред народа.

Матей 4:23

Един проблем, който постоянно възниква сред християните, е правилният баланс между евангелизация и социална работа. Евангелските християни често биват критикувани, че се занимават твърде много с душите на другите хора и твърде малко с телата им. С други думи, твърди се, че те не отделят достатъчно време да нахранят гладните, да облекат голите, да лекуват болните и да образоват неграмотните.

Да се каже нещо против тези служения, се равнява почти на критика към самия Бог. Е, Господ Иисус положително се е грижил за телесните потребности на хората и е учил учениците Си също да се грижат за тях. Исторически погледнато, християните са били винаги онези, които са вършели пионерската работа на най-предния фронт в социалната и благотворителната област.

Но както в толкова други области от живота, и тук става въпрос за приоритети. Кое е по-важно — временното или вечното? Ако преценяваме според този критерий, евангелието несъмнено е главното. Иисус също казва това: «Това е Божието дело, да повярвате…». Учението идва преди социалната помощ.

Някои от най-потискащите социални проблеми на човечеството са следствие от фалшива религия. Например хора умират от глад, понеже никога не биха заклали крава, защото вярват, че някой роднина може да преживява съответното си прераждане в кравата. Когато други народи изпращат огромни кораби, натоварени със зърно, плъховете изяждат повече от него отколкото хората, защото никой не иска да убие дори и един плъх. Тези хора са заробени от една лъжлива религия и решението на техните проблеми е Христос.

При опита да се поддържа правилният баланс между евангелизация и социално служение винаги съществува опасността така да се увлечем в работата с «топла супа и хлебчета», че да не остане място и време за евангелието. Историята на християнските мисии и организации е пълна с такива примери, в които доброто е станало враг на най-доброто.

Някои форми на социална работа са твърде съмнителни, ако не и напълно неприемливи за християни. Един християнин никога не бива да участва в революционни опити за сваляне на правителство. Също е съмнително дали трябва да се занимава с политическа дейност, за да поправя социалните неправди. Нито Господ, нито апостолите са правили това. Чрез разпространението на евангелието може да се постигне далеч повече отколкото чрез законодателство.

Вярващият, който оставя всичко, за да следва Христос, който продава всичко, за да го раздаде на бедните, който отваря сърцето и портмонето си винаги, когато среща случай на истинска нужда, няма нужда да има угризения на съвестта за социално безразличие.

3 май

Който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление.

Галатяни 6:8

Никой не може да съгрешава и да се измъкне безнаказано. Последствията на греха са не само неизбежни, те са и изключително горчиви. В началото грехът може да изглежда като безобидно котенце, но накрая разкъсва безпощадно като ревящ лъв.

В днешно време навсякъде се прави реклама за привидно очарователния блясък на греха. Рядко обаче се чува нещо за другата страна на медала. Малцина оставят разказ за падението си и следващата след него мизерия.

Един от най-брилянтните писатели на Ирландия го е направил. Той бил започнал да се впуска в противоестествени перверзии. Една водела към друга и накрая той се оплел в съдебни процеси и стигнал до затвор. Там написал следното:

Боговете ми бяха дали почти всичко. Имах талант, известно име, високо обществено положение, блясък и интелектуална смелост. Аз правех от философията изкуство и от изкуството философия. Променях мисленето на хората и цвета на нещата. Нямаше нещо, което да кажа или да направя, което не довеждаше хората до възхищение… За мен изкуството беше най-висшата форма на действителност, а животът — само вид поезия. Аз събуждах въображението на своята епоха, така че тя изтъка мит и легенда около мен. Обобщавах всички системи в едно изречение и цялото съществувание — в една епиграма.

Но освен тези неща в живота ми имаше и нещо друго. Аз се оставях да бъда примамен към дълги периоди на безсмислено и лениво съществуване. Забавлявах се да се явявам като конте, като «денди» на модната сцена. Обкръжавах се с по-слаби натури и посредствени характери. Разхищавах таланта си и ми носеше перверзна радост да разпилявам една вечна младост. Отегчен от висините на живота, аз съзнателно се отправих към дълбините в търсене на нови сетивни възбуди. Това, което беше за мен парадоксът в областта на мисленето, стана за мен перверзията в областта на страстта. Накрая желанието се превърна в болест или в лудост, или и в двете. Аз станах безогледен към живота на другите. Откъсвах си удоволствието, където ми се поискаше, и безгрижно продължавах нататък. Забравих, че всяко малко ежедневно действие формира характер или го разрушава, и затова всичко, което човек е направил в тайната си стаичка, един ден ще бъде прогласено от покривите… свърших в ужасен позор.

Есето, в което той е записал горната изповед, носи удачното заглавие «De profundis» — «От дълбините» (Псалм 130).

4 май

Има път, който се вижда прав на човека, но краят му са пътища на смъртта.

Притчи 14:12

На две места в книгата Притчи (14:12 и 16:25) научаваме, че не може да се разчита на преценката на човека за правилния път. Това, което му изглежда правилно, завършва в мизерия и смърт.

По време на Втората световна война този факт бил илюстриран по впечатляващ начин на американските пилоти. Те трябвало да разберат, че при полет на големи височини без кислородни маски не могат да се доверяват на сетивата си. Пилотът трябвало да влезе в декомпресионна камера и да седне на маса да решава задачи по математика. Кислородът от камерата бил изтеглян като симулация на полет на голяма височина. Когато въздухът бил вече разреден, пилотът трябвало да пристъпи към решаването на задачите. Предварително му било съобщено, че никой досега не е имал успех в това.

Пилотът решавал задачите много бързо и с пълната увереност, че той е първото изключение от правилото. Задачите изглеждали лесни и той бил съвсем сигурен, че резултатът ще е верен. Нямал и най-малкото съмнение за това.

Но когато в камерата отново бивал подаван кислород, той виждал, че способността му да решава проблеми била опасно нарушена, тъй като мозъкът му не получавал достатъчно кислород. Разбира се, поуката била, че при полет на голяма височина без кислородна маска той не може да се доверява на собствената си преценка и рискува самолетът да падне.

Способността за преценка на човека е опасно нарушена от греха. Той е напълно сигурен, че пътят към небето се състои в това, да се старае да върши най-доброто, което му е възможно. Когато му се каже, че досега никой не се е спасил чрез добри дела, той продължава да е напълно сигурен, че ще е първото изключение от правилото. Уверен е, че Бог никога няма да го върне от портите на рая.

Но той греши, и ако продължава да упорства в тази «духовна липса на кислород», ще погине. Неговата сигурност и спасение се крият в Божието слово, а не в собствената му преценка. Ако осъзнае това, той ще се покае за греховете си и ще приеме Господ Иисус Христос като свой Господ и Спасител. Тъй като Божието слово е истина, онези, които му се доверят, могат да бъдат сигурни, че вървят по правилния път.

5 май

Исав, който за едно ястие продаде първородството си.

Евреи 12:16

Често се случва да разменим най-висшите и най-добри неща на живота срещу моментното задоволяване на плътските похоти.

Точно това е направил Исав. Той се върнал уморен и гладен от полето, когато Яков готвел червена чорба от леща в гърне. Когато Исав поискал една паница «от това червеното», Яков по същество му казал: «Разбира се, че ще ти дам, ако в замяна първо ми продадеш първородството си».

Първородството било скъпоценна привилегия, която принадлежала на по-стария син в семейството. То било толкова ценно, понеже впоследствие му давало правото да бъде глава на семейството или рода и му осигурявало двоен дял от наследството.

Но в този момент Исав счел първородството си за безполезно. Какво значение имало първородството за един човек, който бил толкова гладен? И за да удовлетвори моментния си апетит, продал нещо, което имало трайна стойност. Така той извършил една ужасна размяна.

Подобна трагедия се разиграва и днес почти всекидневно. Например един мъж е имал години наред добро свидетелство. Той се радва на любовта на едно прекрасно семейство и на уважението на църквата си. Когато говори, думите му имат духовен авторитет и служението му е явно благословено от Бога. Той е примерен християнин.

Но идва един миг на дива страст. Той бива буквално изпепелен от огъня на сексуалното изкушение. Изведнъж вече нищо не изглежда така важно като удовлетворяването на този плътски нагон. Разумните разсъждения вече нямат власт над него. Готов е да пожертва всичко за тази гибелна връзка.

И той се впуска презглава в нея, без да помисли. За този миг на страстта той жертва Божията слава, собственото си свидетелство, уважението на семейството си, респекта на приятелите си и влиянието на утвърдения си християнски характер. Или, както се изразява Александър Макларън (1826–1920, шотландски проповедник и тълкувател на Библията): «Той забравя своя стремеж към правдата, захвърля надалеч от себе си радостите от общението с Бога, помрачава душата си, слага край на благоденствието си, навлича си потоп от мизерия за остатъка от годините си и прави името си мишена за язвителния сарказъм на всички следващи поколения подигравачи».

Или, казано с класическите думи на Писанието, той продава първородството си за паница леща.

6 май

Докога ще скърбиш за Саул, след като Аз го отхвърлих като цар над Израил?

1 Царе 16:1

В живота идва време, когато трябва да престанем да скърбим за миналото и да се заемем с работата на настоящето.

Бог бил отхвърлил Саул като цар. Това било окончателен, необратим факт. Но за Самуил било трудно да го приеме. Той бил тясно свързан със Саул и сега оплаквал разбитите си надежди. Продължавал да скърби за една загуба, която била невъзвратима. Затова Бог му казал: «Престани да плачеш. Иди и помажи наследника на Саул. Моите планове не са осуетени. Аз имам по-добър мъж от Саул, който ще излезе на историческата сцена на Израил».

Можем да предполагаме, че Самуил не само е научил този урок за себе си, но и го е предал на Давид, който заел мястото на Саул като цар. Във всеки случай Давид показва, че добре е научил урока. Докато малкият му син бил на смъртно легло, той постел и се молел с надеждата, че Бог може би ще спаси детето. Но след като то умряло, той се измил, сменил дрехите си, отишъл в Божия дом да се поклони и поискал да му сложат храна. На онези, които имали проблеми с неговия реализъм, той обяснил: «Сега детето умря. Защо да постя? Мога ли да го върна обратно? Аз ще отида при него, но то няма да се върне при мен» (2 Царе 12:23).

Това съдържа поука и за нашето служение и християнски живот. Понякога става така, че дадено служение ни се отнема и се дава на някой друг. Ние скърбим за отнетата възможност да служим.

Може приятелство или партньорство да се разруши и като следствие от това животът да ни изглежда празен и сив. Или да бъдем жестоко разочаровани от много близък човек. И да скърбим за края на ценната връзка.

Или може би някоя мечта или амбиция, която цял живот сме хранили, се проваля. Ние скърбим за края на копнежите и стремежите си.

Скръбта не е сама по себе си лоша, но тя не бива да продължава толкова дълго, че да осакати способностите ни да се справяме с предизвикателствата на ежедневието. Е. Стенли Джоунс казва, че е придобил навика «в разстояние на един час да се съвзема от скърбите и ударите на живота». Един час вероятно е прекалено малко за повечето от нас, но ние не бива да оставаме завинаги безутешни заради обстоятелства, които вече не могат да се променят.

7 май

Той се грижи за вас.

1 Петрово 5:7

Библията е пълна с примери за Божията чудна грижа за Неговия народ. През времето на четиридесетгодишното странстване на израилтяните из пустинята, те са яли хляб от небето (Изход 16:4), имали са неизчерпаеми запаси от вода (1 Коринтяни 10:4) и обувките им никога не са овехтявали (Второзаконие 29:5).

Същото е и с нашето пътуване през пустинята. За да докаже това, Господ ни показва, че Неговата грижа за нас е много по-голяма от грижата Му за птици, цветя и животни. Ето примера с врабчетата: Той се грижи за храната им (Матей 6:26). Никое от тях не е забравено пред Бога (Лука 12:6). Никое не пада на земята без Неговата воля (Матей 10:29), или, както се изразява X. А. Айрънсайд, «Бог присъства на погребението на всяко врабче». Разбира се, поуката от историята е, че ние сме много по-ценни за Него от много врабчета (Матей 10:31).

След като Той облича полските кремове по-разкошно от Соломон в цялата му слава, колко повече ще облича нас (Матей 6:30). След като се грижи за воловете, колко повече ще се грижи за нашите нужди (1 Коринтяни).

Като наш Първосвещеник Господ Иисус носи нашите имена на раменете Си — мястото на силата (Изход 28:9-12), и на гърдите Си — мястото на любовта (Изход 28:21). Също така имената ни са врязани на дланите Му (Исая 49:16), факт, който неизбежно ни напомня за раните от гвоздеите, получени на Голгота заради нас.

Той знае точния брой на космите на главата ни (Матей 10:30). Той брои скитанията ни и записва в книгата Си всяка една наша сълза (Псалм 56:8).

Който ни докосва, докосва зеницата на окото Му (Захария 2:8). Нито едно оръжие, направено против нас, няма да успее да ни навреди (Исая 54:17).

Докато езичниците трябва да носят своите богове на раменете си (Исая 46:7), нашият Бог ни носи (Исая 46:4).

Когато минаваме през вода или огън, Той е с нас (Исая 43:2). Във всичките ни скърби Той скърби (Исая 63:9).

Онзи, който ни пази, не задрямва, нито заспива (Псалм 121:3-4). Някой беше нарекъл това качество на Бога «божественото безсъние».

Добрият Пастир, който е дал живота Си за нас, няма да ни лиши от никакво добро (Йоан 10:11; Псалм 84:11; Римляни 8:32).

Той се грижи за нас от началото до края на годината (Второзаконие 11:12). Той ни носи до дълбока старост (Исая 46:4). Да, Той няма да ни остави и няма да ни забрави (Евреи 13:5). Бог наистина се грижи за нас!

8 май

Ще ти дам съкровища, пазени в тъмнина…

Исая 45:3

Когато Бог дава това обещание на Кир, то се отнася за материални съкровища в земите на мрака, които Кир ще завладее. Но въпреки това ние не насилваме стиха, ако го приложим и в духовната област.

Има съкровища, които се откриват в тъмните нощи на живота, но никога не биха се намерили в безоблачните слънчеви дни.

Така например, Бог може да дава песни в нощта (Йов 35:10), които никога не биха били изпети, ако в живота нямаше никакви изпитания. Затова поетът пише:

Не един вдъхновен певец сред синовете на светлината

ще каже за най-прекрасната музика: «Роди се през нощта».

И не един величествен химн, разливащ се дома на Отца,

е преживял своята първа въздишка в тъмничния мрак.

Съществува мракът на онова, което Дж. Стюарт Холдън нарича «необяснимите тайни на живота — нещастните случаи, катастрофите, внезапните и неочаквани събития, които нахлуват в живота ни и които цялата ни предвидливост не би могла да предотврати; те правят живота тъмен — болка, загуба, разочарование, несправедливост, недоразумения, клевета». Често това са нещата, които помрачават живота ни.

По човешки никой не би пожелал този мрак, но въпреки това многообразната му полза е неоценима. Лесли Уетърхед пише: «Разбира се, аз, като всички хора, обичам слънчевите висини на живота, когато здравето, щастието и успехът са изобилни, но в тъмнината на страха и провала съм научил за Бога, за живота и за самия себе си повече отколкото когато и да било в слънчевите дни. Съществуват „съкровища на мрака“. Мракът преминава, слава на Бога! Но това, което сме научили в мрака, остава вечно притежание».

9 май

… момичето, което е от израилевата земя.

4 Царе 5:4

Няма нужда човек да бъде известен по име, за да върши велики дела за Бога. Напротив, някои личности в Библията, които са придобили безсмъртна слава, не са назовани с имената си.

Например тримата мъже, които са донесли на Давид вода от витлеемския кладенец (2 Царе 23:13-17). Давид е счел техния акт на вярност за толкова изключителен, че не е искал да пие водата, а я е излял на земята като жертва на Господа. Но героите остават неназовани.

Ние не знаем името на прочутата жена от Сунам (4 Царе 4:8-17), но тя винаги ще се помни, понеже е построила стая за пророк Елисей.

По препоръката на едно анонимно юдейско момиче Нееман е отишъл при пророк Елисей, за да се изцели от проказата (4 Царе 5:3-14). Бог знае имената им и единствено това е важно.

Коя е била жената, която е помазала главата на Господ Иисус (Матей 26:6-13)? Матей не назовава името й, но нейната слава е предсказана от думите на Господ Иисус: «Истина ви казвам: където и да се проповядва това благовестие по целия свят, ще се разказва за неин спомен и това, което тя направи».

Бедната вдовица, която е пуснала двете си лепти в касата на храма, е още една от «Божиите неизвестни» (Лука 21:2). Тя е светъл пример за това, колко изумително много можем да направим за Бога, ако не ни е грижа дали ще получим признание за това.

Разбира се, трябва да споменем и момченцето, което е дало на Господа своите два хляба и пет риби и е преживяло как те се умножават и насищат глада на 5000 мъже, заедно с жените и децата (Йоан 6:9). Ние не знаем името му, но делото му никога няма да се забрави.

И една последна илюстрация! Павел е изпратил заедно с Тит двама братя в Коринт във връзка със събирането на дарение за нуждаещите се светии в Ерусалим. Той не назовава имената им, но ги хвали като пратеници на църквите и слава на Христос (2 Коринтяни 8:23).

Когато Грей (Джеймс Мартин, 1851–1935, американски автор и библейски учител, съиздател на Скофилд-Библията) веднъж разглеждал надгробните камъни на неизвестни хора в едно селско гробище, той написал:

Толкова цветя растат, за да цъфтят невидени,

за да пропиляват аромата си в пустинята.

При Бога обаче нищо не се пропилява. Той знае имената на всички онези, които са Му служили анонимно, и ще ги награди достойно.

10 май

… неговите замисли не са ни неизвестни.

2 Коринтяни 2:11

Важно е да познаваме тактиките на нашия враг, дявола. Иначе той лесно ще ни измами.

Ние трябва да знаем, че той е лъжец, и то от самото начало. Да, той е бащата на лъжата (Йоан 8:44). Той е излъгал Ева, като й е създал погрешна представа за Бога. Оттогава насам той постоянно прави това.

Той мами хората (Откровение 20:10), като примесва малко истина към заблудата. Той имитира или фалшифицира всичко, което е от Бога. Взима образа на ангел на светлината и изпраща пратениците си маскирани като служители на правдата (2 Коринтяни 11:14-15). Той мами чрез велики лъжливи знамения и чудеса (2 Солунци 2:9). Покварява умовете на хората (2 Коринтяни 11:3).

Сатана е човекоубиец (Йоан 8:44; 10:10). Неговата цел, както и на всичките му демони, е да погубват, и то без изключение. Той ходи наоколо като ревящ лъв и търси кого да погълне (1 Петрово 5:8). Той преследва Божия народ (Откровение 2:10) и унищожава собствените си роби чрез наркотици, демонизъм, алкохол, разврат и други подобни пороци.

Той е обвинителят на братята (Откровение 12:10). Думата «дявол» (гр. диаболос) означава «обвинител» или «клеветник». Каквото е името му, такъв е и той. Всеки, който клевети братята и сестрите, върши делото на дявола.

Той сее тъга и депресия. Павел предупреждава коринтяните за опасността падналият, но вече покаял се брат да бъде измамен от Сатана и погълнат от прекомерна скръб, ако те не му простят (2 Кор. 2:7-11).

Както Сатана се е опитал чрез устата на Петър да отклони Господ Иисус от кръста (Марк 8:31-33), така и днес той продължава да се опитва да убеждава християните да се откажат от позора и страданието на носенето на кръста.

Една от любимите тактики на лукавия е да разделя и да владее. Той се опитва да всее раздори и разцепления между светиите, защото знае, че «всеки дом, разделен сам против себе си, не може да устои». За жалост трябва да кажем, че с тази стратегия той има невероятен успех.

Той заслепява мисленето на невярващите, за да не ги озари светлината на благовестието на славата на Христос и да се спасят (2 Коринтяни 4:4). Заслепява ги чрез развлечения, фалшиви религии, постоянно отлагане, както и високомерие и гордост. Занимава ги с чувства вместо с факти и с тяхното его вместо с Христос.

И накрая, Сатана често ни напада непосредствено след големи духовни победи или върхови преживявания във вярата, когато опасността от гордост е най-голяма. Той търси слабото място на бронята ни и се прицелва точно в това място.

Най-добрата защита срещу дявола е живот в ненарушено общение с Господа, покрит със защитното облекло на един свят характер.

11 май

Моав е бил безгрижен от младостта си, почивал е като вино на дрождите си; не е бил изпразван от съд в съд, не е ходил в плен. Затова вкусът му е останал в него и уханието му не се е променило.

Еремия 48:11

Тук Еремия използва една илюстрация от областта на винарството, за да ни покаже, че един живот в постоянно удобство не води до сила на характера.

Когато виното ферментира в бъчви, дрождите и маята се отлагат като утайка на дъното. Ако виното се остави в това състояние, то се разваля и не става за пиене. Затова трябва да се прелива от буре в буре, за да се отстрани утайката със замърсяванията. Чрез този процес виното развива сила, аромат и цвят.

Моав бил живял живот на ненарушено спокойствие. Той никога не бил преживявал болезнени опитности като пленничество или депортация. Успешно се бил запазил от трудности, изпитания и лишения. В резултат на това животът му бил станал сив и блудкав. Нямал аромат и вкус.

Това, което важи за виното, разбира се, важи и за нас. Ние се нуждаем от смущения, съпротива, трудности и прекъсвания, за да ни освободят от нечистотата и да развият в нас качествата на характера на един изпълнен с Христос живот.

Нашата естествена склонност е да се изолираме и защитим от всичко, което по някакъв начин би могло да ни обезпокои. Непрестанно се стремим да свием топло гнезденце.

Но Божията воля за нас е животът ни да бъде непрестанна криза, която води до постоянна зависимост от Него. Той непрекъснато ни изгонва от гнезденцето ни.

В биографията на Хъдсън Тейлър неговата жена пише: «Този живот, който щеше да се превърне в благословение навсякъде по света, трябваше да премине съвсем различен процес (т.е. различен от удобното почиване на дрождите), включително многото преливания от съд в съд — процес, така болезнен за старата природа, но чрез който ние биваме пречистени».

Когато си изясним какво иска да постигне в живота ни божественият винар, това ни запазва от бунт и неудовлетвореност и ни учи на покорство и зависимост. Ние се учим да казваме:

Остави на Неговата суверенна власт да решава и да заповядва.

Тогава с удивление ще видиш пътя Му

и колко мъдра и силна е ръката Му.

Далеч, далеч по-високо от твоите мисли е волята Му —

ще познаеш, щом Той завърши делото Си,

от което ти ненужно се страхуваш.

12 май

Понеже в Божията мъдрост светът не позна Бога чрез мъдрост, Бог благоволи чрез глупостта на това, което се проповядва, да спаси вярващите.

1 Коринтяни 1:21

Някои от църквата в Коринт се опитвали да направят благовестието интелектуално привлекателно. Тяхното занимание с мъдростта на света ги било направило чувствителни към онези аспекти на християнското послание, които били препънка за философите.

Те не мислели да се отказват от вярата — не, те просто искали да я дефинират наново, за да улеснят достъпа на учените до нея.

Павел обаче се възпротивява рязко на този опит да се «ожени» светската мъдрост с Божията мъдрост. Той е знаел твърде добре, че придобиването на интелектуален престиж ще доведе до загуба на духовна сила.

Нека бъдем честни. Християнското послание действително притежава един елемент, който е препънка за юдеите и глупост за езичниците. И не само това — повечето християни не са точно тези, които светът би нарекъл мъдри, могъщи или благородни. Рано или късно ние се сблъскваме с факта, че вместо да се числим към интелигенцията, ние сме глупави, слаби, долни и презрени, направо нищожества в очите на света.

Но чудното е, че Бог използва тъкмо това привидно глупаво послание, за да спасява онези, които вярват. И Бог използва «нищожества», за да осъществи намеренията си. Като си служи с такива невъзможни инструменти, Той осъжда превземките и самомнението на света, отнема ни всяка възможност за превъзнасяне и гордост и така в крайна сметка славата остава само за Него.

С това не искаме да кажем, че няма място за научни занимания. Напротив. Но когато учеността не е свързана с дълбока духовност, тя се превръща в опасно и смъртоносно нещо. Когато науката преценява и съди Божието слово и например твърди, че някои от библейските автори са ползвали по-достоверни източници от други, тогава това е отклонение от Божията истина. И ако почитаме и ласкаем такива учени, ние се излагаме на всичките им лъжеучения.

Павел е отишъл при коринтяните не с превъзходни думи или мъдрост. Той е държал да не знае между тях нищо друго освен Иисус Христос, и то разпънат. Знаел е, че истинската сила се крие в простото, директно представяне на благовестието, а не в заниманието със спорни проблеми или безполезни теории, или в култа към интелектуализма.

13 май

А който съблазни един от тези малките, които вярват в Мен, за него би било по-добре да се окачеше на врата му един воденичен камък и да потънеше в морските дълбочини.

Матей 18:6

Трудно е да си представим по-ефективен и смъртоносно сигурен метод за удавяне. Воденичният камък, за който се говори тук, не е от малка ръчна мелница, а голям камък, движен от магаре. Сигурното закрепване на такъв воденичен камък за врата на някого означава бързото му и неизбежно удавяне.

Отначало може би се стряскаме от привидната бруталност на думите на нашия Господ. Очевидно Той с необичайна острота осъжда греха на поставянето на препънка пред някой от малките. Какво предизвиква този гняв?

Нека вземем една илюстрация. Да си представим един служител на благовестието, при когото постоянно идват хора за духовен съвет. Сред тях е един млад човек, който е поробен от сексуален грях. Тази млада личност отчаяно търси помощ. Той (или тя) уважава съветника като човек, на когото може да се има доверие, и който помага да се намери път за освобождение. Но вместо това съветникът сам се разпалва от страст, прави неподходящи предложения и скоро отново отвежда търсещия съвет обратно в разврата. Младият човек е напълно сринат морално от тази злоупотреба с доверието му и е дълбоко разочарован от религиозния свят. Съвсем възможно е той да остане духовно осакатен през остатъка от живота си.

Или това може да бъде някой университетски професор, който неуморно се труди да ограби всякаква вяра на своите студенти. Като всява съмнения и лъжеучения, той подкопава авторитета на Писанието и напада Личността на нашия Господ.

Може да става дума и за християнин, чието поведение води до падането на някой млад вярващ. Той прекрачва тясната граница между свобода и необузданост и си позволява съмнителни дейности. Младият християнин остава с впечатлението, че поведението му е приемливо за християни и напуска пътеката на библейско отделяне, за да се впусне в един светски живот на постоянни компромиси.

Думите на Господа трябва да ни бъдат настойчиво предупреждение какъв ужасен и страшен грях е да допринесем за етичното, морално или духовно падение на един от слабите и малките, които Му принадлежат. По-добре е да се удавим буквално във вода, отколкото в морето от вина, позор и угризения на съвестта, защото сме станали повод за грях на един от Неговите малки.

14 май

… нито срамни или празни приказки, нито подигравки, които са неприлични неща…

Ефесяни 5:4

Ние трябва да избягваме несериозно поведение, което води до загуба на духовна сила.

Проповедникът говори за велики и сериозни теми като живот и смърт, време и вечност. Може посланието му да е майсторско, но ако съдържа прекалено много хумор, обикновено накрая слушателите си спомнят само вицовете и забравят останалото.

Често ударната сила на проповедта отлита от повърхностните разговори след нея. След един тържествен призив към покаяние може в последващата тишина над слушателите да се спусне усещането за вечността. Но когато посетителите станат и започнат да се разотиват, се чува ежедневната глъчка. Хората си говорят за футболните резултати и за политика. Нищо чудно, че Светият Дух бива помрачен и нищо не се случва за Бога.

Старейшините, които постоянно се шегуват и разказват вицове, обикновено нямат истинско духовно влияние върху младите хора, за които са пример. Може би си мислят, че хуморът им привлича младите, но те имат точен усет за такива неща и често след това се чувстват разочаровани.

Една форма на несериозност, която е особено вредна, е използването на Библията за вицове, като взимаме стихове от нея, за да предизвикаме смях, а не да променим живота на хората. Всеки път, когато се смеем над Библията, ние отслабваме усета за нейния авторитет в собствения си живот и в живота на другите.

Това не означава, че вярващият не бива да има чувство за хумор. Означава просто, че той трябва така да държи чувството си за хумор под контрол, че то да не замазва или изкривява посланието му.

Киркегор разказва за един цирков клоун, който тичал из града и викал, че циркът му в края на града гори. Хората слушали виковете и молбите му и се заливали от смях. Никой не му вярвал.

Чарлз Саймън държал в кабинета си снимка на Хенри Мартин. Където и да ходел из кабинета си, Мартин го следвал с поглед и като че ли казвал: «Бъди сериозен, бъди сериозен; не си играй, не си играй». А Саймън отговарял: «Да, ще се бъда сериозен, ще бъда, искам да бъда сериозен, няма да си играя, понеже души погиват, а Иисус трябва да се прослави».

15 май

И не роптайте, както роптаеха някои от тях и погинаха от изтребителя.

1 Коринтяни 10:10

При пътуването си из пустинята израилтяните са били хронични мърморковци. Те се оплаквали от водата. Оплаквали се от храната. Оплаквали се от водачите си. Когато Бог им дал манната от небето, тя скоро им омръзнала и те закопнели за праза, лука и чесъна в Египет. Въпреки че в пустинята нямало супермаркети и магазини за обувки, Бог ги снабдявал в продължение на 40 години с храна и обувки, които не овехтявали. Но вместо да бъдат благодарни за тази чудна грижа, израилтяните непрестанно се оплаквали.

Времената не са се променили. Днес хората се оплакват от времето — или е прекалено горещо, или е прекалено студено, или е влажно, или е сухо. Оплакват се от яденето, например от бучките в соса или загорялата препечена филийка. Оплакват се от работата и заплатата си, или, когато ги изгубят, от безработицата. Оплакват се от правителството и данъците и същевременно изискват все повече благоустройство и социални грижи. Ядосват се на другите хора, на колата си, на обслужването в ресторанта. Оплакват се от дреболии и искат да са по-високи, по-стройни, по-красиви. Независимо колко добър е бил Бог към тях, те казват: «Какво толкова е направил за мен в последно време?».

Как може Бог да понася хора като нас? Той е толкова благ към нас и не само ни е осигурил жизненонеобходимите неща, но и разни луксове, на които Неговият Син не се е наслаждавал, когато е бил тук на земята. Ние имаме добра храна, чиста вода, големи къщи, изобилие от дрехи. Имаме зрение, слух, апетит, памет и толкова други дарове, които смятаме, че ни се полагат по право. Досега Той ни е пазил, водил ни е и се е грижил за нас. И, което е още по-славно, подарил ни е вечен живот чрез вярата в Неговия Син Иисус Христос. А каква благодарност получава за всичко това? Най-често не чува от нас нищо друго освен безкрайно хленчене и стенания.

Преди години имах един приятел в Чикаго, който имаше добър отговор на въпроса: «Как си?». Той винаги отговаряше: «Би било грях да се оплаквам». Често се сещам за това, когато съм изкушен да роптая. Грях е да се оплакваме. Противодействието на оплакването е благодарност. Когато мислим за всичко, което Господ е направил за нас, ни става ясно, че нямаме абсолютно никакво основание да се оплакваме.

16 май

Не любете света, нито каквото е в света. Ако някой люби света, любовта на Отца не е в него.

1 Йоаново 2:15

В Новия Завет светът е представен като враждебното на Бога царство. Сатана е неговият владетел, а всички невярващи са неговите поданици. Това царство упражнява привлекателната си сила върху хората чрез похотта на плътта, похотта на очите и тщеславието на живота. Това е едно общество, в което човекът се опитва да стане щастлив без Бога, и където името на Христос не е добре дошло. Д-р Глийсън Л. Арчър казва, че светът е «организираната система от бунт, себичност и вражда против Бога, която характеризира човешкия род в неговата съпротива срещу Бога».

Светът има своите собствени забавления, политика, изкуство, музика, религия, своите начини на мислене и стил на живот. Той се опитва да завладее всеки и мрази онези, които отказват. Това обяснява и омразата му към Господ Иисус.

Христос е умрял, за да ни освободи от света. Сега светът е разпънат за нас и ние — за света. Предателство е вярващите да обичат света в някоя от неговите форми. Апостол Йоан дори казва, че всеки, който обича света, е враг на Бога.

Вярващите не са от света, но те са изпратени в него, за да свидетелстват срещу него, да изобличават делата му като зли и да проповядват спасението от него чрез вярата в Господ Иисус Христос.

Християните са призовани да живеят отделени от света. В миналото това може би прекалено изключително е било отнасяно към танцуване, ходене на театър, пушене, пиене, игра на карти и други хазартни игри. Но и много неща, които се показват по телевизията, са светски и възбуждат похотта на очите и похотта на плътта. Гордостта е светска, независимо дали е гордост от титли, академични степени, високи доходи, прочути предци или известно име. Животът в лукс е светски — било то къщи като палати, скъпи деликатеси, очебийно облекло и бижута или луксозни коли. В това се включва и животът, насочен главно към развлечения и удобство, който се върти само около екскурзии, почивки, спорт и покупки. Нашите амбиции за нас и за нашите деца могат да бъдат светски, дори и ако самите ние изглеждаме духовни и богобоязливи. И накрая, разбира се, сексът извън брака също е светски.

Колкото повече сме отдадени на Господа и сме се предали на Него, толкова по-малко време имаме за светски забавления и съмнително убиване на времето. Стейси Уудс казваше: «Степента на нашето отдаване на Христос е степента на нашето отделяне от света».

Ние тук сме чужденци, не копнеем за дом на тази земя,

която на теб предложи само един гроб.

Твоят кръст разкъса връзките, които ни държаха тук,

нашето съкровище си Ти в един по-славен свят.

17 май

Тогава какво? Само това, че по всякакъв начин — било престорено, или истинно — се проповядва Христос; и затова аз се радвам, и ще се радвам.

Филипяни 1:18

Широко разпространено зло сред хората е да не признават нищо добро извън собствения си частен периметър. Те като че ли имат монопол върху всички умения и възможности и не са в състояние да признаят, че някой друг би могъл да бъде или да направи нещо сравнимо с тях.

Тяхната църква е единствено правилната. Тяхното служение за Господа е единственото, което има значение. Техните възгледи за всички неща са единствено валидните. Те са «хората, с които ще умре мъдростта».

Павел не е принадлежал към тази школа. Той е признавал, че и други проповядват благовестието. Наистина някои от тях са го правели от завист, с надеждата да го дразнят с това. Но той въпреки това е можел да ги похвали, че проповядват евангелието. Въпреки това е можел да се радва, че се проповядва Христос.

В своя коментар към пастирските послания Доналд Гътри пише: «Независимите мислители се нуждаят от много благодат, за да признаят, че истината може да протича и през други канали освен през техните собствени».

Типичен признак на сектите е, че техните водачи държат да имат последната дума по всички въпроси на вярата и морала. Те изискват безусловно подчинение на всички свои изисквания и се опитват да изолират последователите си от всякакъв евентуален досег с различни мнения.

В рядко четеното въведение към превода на Библията Кинг Джеймс преводачите пишат за «надменни братя, които вървят по собствените си пътища и не ценят нищо друго освен измисленото от самите тях и изкованото на тяхната наковалня». От това трябва да се научим да бъдем великодушни и да признаваме всяко добро, където и да го срещнем; също и да разбираме, че ако вярваме в християнското общение, никога не можем да твърдим, че «ние» сме единствено правилните и имаме патент върху истината.

18 май

… и той говори необмислено с устните си.

Псалм 106:33

Когато народът роптае в Кадис заради липсата на вода, Бог казва на Мойсей, че от скалата ще потече вода, когато той й говори. Но на Мойсей вече му е прекипяло от тези хора и той гневно ги шибва с думите: «Чуйте сега вие, бунтовници! Ще ви извадим ли вода от тази канара?». После удря скалата два пъти с жезъла си. Чрез тези гневни думи и непокорството си той представя Бога по неправилен начин пред народа. Така пропилява привилегията да въведе израилевите синове в обещаната земя (Числа 20:1-13).

Човек, който гори от усърдие за Господа, лесно изгубва самоконтрола си спрямо други вярващи. Самият той е зрял във вярата, докато те все още се борят с детски болести. Той има много познания, а те все още разбират толкова малко.

Но това, което той трябва да научи, е, че те въпреки всичко са Божии възлюбени деца и Господ не търпи яростни изблици срещу тях. Едно е да се проповядва с власт Божието слово, така че хората да бъдат изобличени и съкрушени до дъното на сърцето си. Но съвсем друго е да бъдат наранявани с груби думи в израз на личен яд. Така ние пропиляваме много от славната Божия награда.

Във 2 Царе 23, където се изброяват героите на Давид, едно известно име бие на очи с отсъствието си — Йоав, главния военачалник на Давид. Защо името му го няма там? Някои смятат, че причината за това е, че Йоав е използвал меча си срещу няколко от приятелите на Давид.

Когато Яков и Йоан, синовете на гърма, искат да заповядат да падне огън от небето върху самаряните, Господ Иисус им казва: «Вие не знаете на какъв дух сте» (Лука 9:55). Колко повече важи този упрек за нас, когато необмислено говорим с устните си против онези, които са собственост на Господа не само въз основа на сътворението (като самаряните), но и въз основа на изкуплението.

19 май

Знаем, че Божият съд е според истината.

Римляни 2:2

Бог е единственият в цялата Вселена, който е напълно квалифициран да съди. Ние можем да сме вечно благодарни, че Той не е поверил последния съд на нас. Нека помислим за някои недостатъци, които ограничават и най-добрия земен съдия. За него е невъзможно да бъде напълно обективен. Той може да се повлияе от славата или външния вид на обвиняемия. Може да му въздейства някое остроумие. Не винаги знае дали някой свидетел лъже. Дори и да не лъже, свидетелят може да премълчава част от истината. Или да я представя в по-различна светлина. А може и да е искрен, но да е наблюдавал неточно.

Съдията не може винаги да познава мотивите на хората, с които си има работа, а в много случаи е важно мотивите да излязат наяве.

Дори и детекторът на лъжата може да бъде измамен. Закоравели престъпници понякога могат да контролират физиологичните си реакции на чувството за вина.

Но Бог е съвършеният Съдия. Той има абсолютно знание за всички дела, мисли и мотиви. Той може да преценява скритото в човешкото сърце. Той знае цялата истина; нищо не може да бъде премълчано пред Него. Той не гледа на лицето на хората, а се отнася непредубедено към всекиго. Той познава умствените способности на всеки — един умствено неразвит човек не е отговорен за действията си в същата степен като другите. Той познава и различните предпоставки и възможности, които хората са имали, както и доколко те съзнателно са съгрешавали срещу знанието, което са имали. Той открива пропуснатите добрини също както и извършените злини, тайните грехове също както и явните.

Затова няма нужда да се притесняваме, че езичникът, който никога не е чул благовестието, ще бъде третиран несправедливо. Или че хора, които през целия си живот са страдали от неправда, няма да бъдат отмъстени. Или че безбожни тирани, които в този живот са се отървали, няма да бъдат наказани.

Съдията, който седи на престола, е съвършен съдия и Неговият съд е според истината.

20 май

И никой не налива ново вино в стари мехове, защото не само че новото вино ще пръсне меховете и то самото ще изтече, а и меховете ще се изхабят. Но трябва да се налива ново вино в нови мехове и ще се запази и едното, и другото.

Лука 5:37-38

Меховете, за които се говори тук, са били правени от животински кожи. Докато били нови, те били еластични и се разтягали. Но когато остареели, се втвърдявали и гъвкавостта им се изгубвала. Ако новото вино било наливано в такива стари мехове, ферментационният процес развивал такова налягане, че старите мехове не можели да се разтеглят и се пръсвали.

Тук, в Лука 5, Господ Иисус използва този образ, за да илюстрира сблъсъка между юдаизма и християнството. С това Той казва, че «остарелите форми, ритуали, традиции и обреди на юдаизма са прекалено сковани и закостенели, за да могат да поберат преливащата радост и енергия на новата диспенсация».

Тази глава съдържа драматични илюстрации. В ст. 18–21 виждаме четирима мъже, които разкриват покрива на една къща, за да спуснат един паралитик пред Иисус. Техният нов, нетрадиционен метод е илюстрация за новото вино. В ст. 21 книжниците и фарисеите порицават Господ Иисус — те са старите мехове. След това в ст. 27–29 виждаме възторжената реакция на Леви на призива на Господа и как той устройва банкет, за да запознае приятелите си с Иисус. В ст. 30 книжниците и фарисеите отново мърморят. Те са старите мехове.

В живота виждаме това постоянно. Хората привикват към традиционните начини на поведение и им е много трудно да се нагодят към промените. Домакинята си има нейния начин на миене на чинии и се изнервя всеки път, когато някой друг застане на мивката й. Съпругът си има собствени представи за каране на кола и става раздразнителен, когато жена му или децата му седнат на волана.

Но най-важният урок за всички нас е духовен. Ние трябва да бъдем достатъчно гъвкави, да оставяме място за възторга и бликащата радост на истинската християнска вяра, дори и тя понякога да се изявява по нетрадиционен начин. Не се нуждаем от закостенялостта и студения формализъм на фарисеите, които стоят настрани и мърморят сърдито, докато Бог действа.

21 май

Истина, истина ви казвам: ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава само; но ако умре, дава много плод.

Йоан 12:24

Един ден няколко гърци дошли при Филип с благородното желание: «Господине, искаме да видим Иисус». Но защо искали да Го видят? Може би са смятали да Го вземат със себе си в Атина като популярен нов философ. Или пък са искали да Го спасят от смъртта, която междувременно изглеждала неизбежна.

Господ Иисус им отговаря с един от великите принципи на жетвата: житното зърно трябва да падне в земята и да умре, за да бъде плодоносно. Ако Той се спасял от смъртта, трябвало да си остане сам. Щял да се наслаждава на небесната слава сам; нямало да има спасени грешници, които да споделят Неговата слава. Но ако Той бил готов да умре, щял по този начин да създаде път за спасение, по който мнозина да стигнат до насладата на вечния живот. И така, за Него било неизбежно да умре на кръста, вместо да води приятен и удобен живот.

Т. Г. Рагланд веднъж казал: «От всички планове с гаранция за успех най-сигурният е собственият план на Христос, който се състои в това, че Той е станал житно зърно, паднал е в земята и е умрял. Ако ние отказваме да станем житни зърна… ако не сме готови да жертваме изгледите си за бъдещето, да поставим на карта името си, имота си и здравето си, ще си останем сами. Но ако искаме да бъдем плодоносни, трябва да последваме нашия възлюбен Господ, като станем житно зърно и умрем — тогава ще принесем много плод».

Преди години четох за една група мисионери в Африка, които години наред били работили неуморно, без да видят траен плод за Бога. В отчаянието си те свикали конференция, на която искали с пост и молитва да застанат пред Бога. При разговорите един от мисионерите казал: «Не вярвам, че някога ще преживеем благословение, докато едно житно зърно не падне в земята и не умре». Малко след това точно този мисионер се разболял и умрял. Тогава започнала жетвата — благословението, което той бил предсказал.

Самуел Зуемър (1867–1952, американски пионер-мисионер, «апостол на Исляма») пише:

Няма печалба, освен чрез загуба, не можеш да се спасиш, освен чрез кръста, зърното, за да се умножи, трябва да падне в земята и да умре. Където и да видиш узрели ниви, чиито златни класове се вълнуват за слава на Бога, бъди сигурен — там е умряло житно зърно, там някоя душа е понесла кръста си, там някой се е борил, плакал и се молил, и безстрашно се е борил с войските на ада.

22 май

Оставете се от човека, в чиито ноздри е диханието му, защото за какво се счита той?

Исая 2:22

Ако отдадем на някой мъж или жена онова място в нашия живот, което се полага единствено на Бога, ние вървим към сигурно разочарование. Скоро ще трябва да научим, че дори и най-добрите хора, и в най-добрия случай, са само хора. Дори и да имат може би някои превъзходни качества, краката им все пак са съставени от желязо и глина. Това може би звучи като цинизъм, но не е. Това е реализъм.

Когато една войска от нашественици застрашавала Ерусалим, жителите на Юда гледали към Египет с надеждата за помощ. Исая заклеймява това погрешно насочено доверие: «Ето, ти се надяваш на онази строшена тръстикова пръчка, на Египет, на която, ако се опре някой, ще се забучи в ръката му и ще я промуши» (Исая 36:6). А по-късно Еремия казва при подобни обстоятелства: «Така казва Господ: Проклет да бъде онзи, който се уповава на човек и прави плът своя сила, а сърцето му се отдалечава от Господа» (Еремия 17:5).

Псалмистът показва разбирането си по тази тема, като пише: «По-добре е да се уповаваш на Господа, отколкото да се доверяваш на човек. По-добре е да се уповаваш на Господа, отколкото да се доверяваш на князе» (Псалм 118:8-9). И пак: «Не се уповавайте на князе, нито на човешки син, в когото няма спасение. Духът му излиза, той се връща в земята си и в същия този ден намеренията му загиват» (Псалм 146:3-4).

Естествено трябва да съзнаваме, че в известен смисъл ние трябва да се доверяваме един на друг. Какво би бил например един брак без известна степен на доверие и респект? В търговията използването на чекове като средство за разплащане се основава на система на взаимно доверие. Ние се доверяваме на лекарите, че ще поставят правилна диагноза и ще ни предпишат правилните лекарства. Доверяваме се на етикетите на кутиите и бурканите в супермаркета. Би било почти невъзможно да живеем в обществото без известна степен на доверие към околните хора.

Опасността съществува тогава, когато разчитаме, че хората ще направят това, което само Бог може да направи — когато сваляме Господа от престола и поставяме на него хора. Всеки, който замества Бога в нашата привързаност и вярност, който заема Неговото място в нашето доверие, който претендира за някоя от Неговите привилегии в нашия живот — всеки такъв човек гарантирано ще ни разочарова горчиво. Твърде късно ще разберем, че човекът не е достоен за нашето доверие.

23 май

… да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Теб, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил.

Йоан 17:21

Два пъти в Своята така наречена първосвещеническа молитва Господ Иисус се моли Неговите да бъдат едно (ст. 21–23). С тази молитва за единство се злоупотребява, като тя се използва за библейско основание за икуменическото движение, което е голямо организационно обединение на всички църкви, наричащи се «християнски». Това икуменическо единство обаче за съжаление се постига, като основни християнски учения или се изоставят напълно, или се интерпретират по съвсем нов начин. Малкълм Мъгеридж пише: «Една от най-големите иронии на нашето време е, че икуменизмът тържествува точно тогава, когато вече няма нищо, за което може да се мисли икуменически. Различните религиозни общности най-често се обединяват така лесно, тъй като вече почти нищо не вярват, и съответно в почти нищо вече не се различават».

Това ли е единството, за което Господ Иисус се моли в Йоан 17? Със сигурност не. Той казва, че единството, което Той иска, ще води до това, че светът ще повярва, че Бог Го е изпратил. Много е съмнително дали някое външно организационно обединение би могло да предизвика този ефект.

Господ дефинира единството, което има предвид, с думите: «както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Теб, така и те да бъдат в Нас едно». Той също казва: «… както и Ние сме едно: Аз в тях и Ти в Мен, за да бъдат съвършени в едно». Какво единство свързва Отец и Сина, което можем и ние да споделим? Не фактът, че и двамата са Бог — в това ние никога не можем да участваме. Аз мисля, че Господ Иисус говори за едно единство, което се състои в морално подобие. Той се моли вярващите да бъдат едно, като демонстрират пред света характера на Бога и на Христос. Това означава живот в правда, святост, любов, чистота, дълготърпение, самоконтрол, кротост, радост и щедрост. Роналд Сайдър пише в «Пътя през игленото ухо», че единството, за което се е молил Христос, се е проявило в това, че ранните християни с готовност са поделяли всичко помежду си според нуждата на всекиго. Те са имали истинска нагласа на «койнония» или общност. Молитвата на Иисус любящото единство на Неговите последователи да бъде така впечатляващо, че да убеди света, че Той е излязъл от Отца, е била чута — поне веднъж, в църквата в Ерусалим! Изключителното качество на техния съвместен живот е придало сила и авторитет на проповедта на апостолите (вж. Деяния 2:45-47; 4:32-35).

Такова единство би направило дълбоко впечатление на света и днес. Ако християните имаха общо свидетелство, като излъчваха живота на Господ Иисус, невярващите щяха да бъдат изобличени за греховността си и да зажаднеят за жива вода. Днешната трагедия е, че много християни са почти неотличими от светските си съседи. При такива обстоятелства за невярващите не е особено привлекателно да повярват.

24 май

Богатството от суета ще намалее, а който събира с труд, ще го увеличи.

Притчи 13:11

«Вие може би вече сте спечелили 100 000 евро!» С такива и подобни рекламни лозунги ни заливат постоянно, за да ни примамят към една или друга форма на хазарт. В супермаркета ни убеждават да купим дадена стока, за да участваме в лотария. Искат ни името и адреса и ни убеждават, че поръчвайки си дадено списание, вече почти сме спечелили огромна награда. По телевизията всеки ден ни представят игрите за пари като нещо забавно и много доходно.

Разбира се, освен това съществуват и явните форми на хазарт — казина, конни надбягвания, надбягвания с кучета, тото с числа, футболно тото и пр.

Какво казва Библията за всичко това? Нищо добро.

Тя казва: «Богатството от суета ще намалее, а който събира с труд, ще го увеличи» (Притчи 13:11).

Казва: «Човек със зло око бърза след богатството, а не знае, че ще го постигне недоимък» (Притчи 28:22).

Казва: «Както яребицата, която мъти, каквото не е снесла, така е онзи, който придобива богатство, но не с правда — в половината на дните му ще го остави и в края си ще бъде безумен» (Еремия 17:11).

Макар и Десетте заповеди да не казват изрично: «Не играй хазарт!», те казват: «Не пожелавай!» А какво друго е хазартът, ако не форма на алчност?

Хазартът винаги ще има един горчив привкус за вярващите, когато помислят, че при Разпятието римските войници са хвърляли жребий за дрехата на Господ Иисус.

Ако размислим и за бедността и мизерията, които хроничните играчи навличат на семействата си, престъпленията, които се извършват, за да се набавят загубите, и лошата компания, която често е свързана с хазарта, виждаме ясно, че той няма място в живота на един християнин.

След като Павел настойчиво напътства Тимотей, че вярващият трябва да се задоволява с храна и облекло, той го предупреждава, че «които ламтят за обогатяване, падат в изкушение и в примка, и в много глупави и вредни страсти, които потапят хората в разорение и гибел» (1 Тимотей 6:9).

25 май

… иди, покажи вината му между теб и него насаме.

Матей 18:5

Някой е казал или направил нещо, което по някакъв начин ни е наранило или смутило. Библията ни заповядва да отидем при съответния човек и да му обърнем внимание на грешката му. Но ние не искаме, прекалено ни е трудно.

И така, започваме да се въртим в мислите си около случая. Преповтаряме си какво е направил и как абсолютно не е бил прав. Когато би трябвало да работим, мислите ни се въртят около подробностите на проблема и стомашните ни сокове «кипват». Когато би трябвало да спим, пред очите ни отново преминава злополучното събитие и потиснатият ни яд расте. Библията ни казва, че трябва да отидем и да му покажем грешката му, но нас ни е страх да го направим.

Започваме да обмисляме как бихме могли по някакъв начин анонимно да му изясним проблема. Или се надяваме, че ще се случи нещо, което ще го засрами за неправилното му поведение. Но нищо не се случва. Ние знаем какво трябва да направим, но се страхуваме от прекия сблъсък лице в лице.

Междувременно цялата работа вече вреди много повече на нас, отколкото на него. По сърдития ни вид хората веднага разбират, че нещо ни ядосва. Когато говорят с нас, ние очевидно не присъстваме, а блуждаем някъде с мислите си. Работата ни страда, понеже сме разсеяни. Прекалено сме отвлечени, за да се захванем ефективно с каквото и да било. А Библията продължава да казва: «Иди, покажи вината му между теб и него насаме». С огромно усилие на волята до този момент сме се въздържали да говорим за това с някой друг, но накрая напрежението става непоносимо. Ние се поддаваме и разказваме историята на някого — разбира се само като повод за обща молитва. Но вместо да ни съчувства, както сме очаквали, другият просто казва: «Защо не отидеш и не си поговориш с него, че те е наранил?».

Това ни довършва! Решаваме да захапем киселата ябълка. Подготвяме речта си и най-накрая се подчиняваме на Божието слово, като казваме на човека грешката му. Той възприема цялата работа изненадващо добродушно, съжалява, че е станало така, и ни моли за прошка. Разговорът свършва с молитва.

Когато си отиваме, от плещите ни е паднал голям товар. Главата ни вече не бучи, а стомахът престава да ни боли. Само сме малко ядосани на себе си, че не сме били достатъчно разумни да се подчиним на Писанието веднага.

26 май

Ето, послушанието е по-добро от жертвата и покорството — от тлъстината на овни.

1 Царе 15:22

Напътствията на Бога към цар Саул са били ясни: избий амаличаните и унищожи цялото им имущество. Всичко, без изключение. Не взимай плячка. Саул обаче пощадил цар Агаг и най-добрите овце, волове, телета и агнета.

Когато Самуил го срещнал сутринта в Галгал, Саул самоуверено оповестил, че е извършил точно това, което Господ бил заповядал. Но в този момент се разнесъл същински хор — овце блеели, крави мучали. Крайно конфузно.

Самуил, разбира се, поискал да знае защо овцете блеят, ако Саул ги е избил всичките. На това царят се опитал да замаскира непокорството си, като обвинил народа и същевременно се извинил с религиозни съображения: «Народът взе от плячката овце и говеда, най-добрите от поставеното под проклятие, за да пожертва на Господа, твоя Бог, в Галгал».

Тогава пророкът го зашлевява с думите: «Ето, послушанието е по-добро от жертвата и покорството — от тлъстината на овни. Защото непокорството е като греха на окултизма и упорството — като безбожие и идолопоклонство».

Покорството е по-важно от ритуали, жертви и дарения. Веднъж чух за едно семейство, което се отнасяло към майка си с хладно презрение и непослушание, докато тя била жива. Но когато починала, облекли трупа и в истински костюм на Кристиан Диор. Напразен и достоен за презрение опит да се компенсират години на бунт и неуважение!

Често се чува хората да защитават своите небиблейски възгледи или небиблейски връзки с това, че така уж щели да имат по-голямо влияние. Но Бог не се лъже от такива привидни аргументи. Той иска нашето покорство — а за влиянието ни Той се грижи. В действителност винаги става така, че влиянието ни е негативно, когато ние сме непокорни. Само когато живеем в общение с Господа, можем да упражняваме върху другите такова влияние, каквото иска Бог.

Уилиям Гърнал е казал: «Жертва без послушание е мерзост». А далеч по-лошо е, когато маскираме непокорството си с набожни религиозни оправдания. Бог не се оставя да бъде измамен.

27 май

Кое е по-голямо — златото ли, или храмът, който е осветил златото?

Матей 23:17

Книжниците и фарисеите по времето на Иисус мислели, че ако някой се закълне в храма, не непременно се задължава да спази обещанията си. Но ако се закълнял в златото на храма, това било съвсем друго нещо. Тогава той бил обвързан от клетвата. Същата абсурдна разлика правели и между заклеването в олтара и заклеването в жертвата върху него. Първата клетва можела да се наруши, втората била обвързваща.

Господ им казва, че ценностната им система е съвсем сбъркана. Храмът е този, който придава особена стойност на златото, и олтарът е този, който прави жертвата специална.

Храмът е бил Божието обиталище на земята. Най-висшето предназначение, за което можело да се използва златото на земята, е било за това обиталище. Връзката му с Божия дом му придавала особена и уникална стойност. Същото е било и с олтара и жертвата върху него. Олтарът е бил неразделна част от богослужението. Никое животно не би могло да се използва за по-благородна цел от тази — да стане жертва на олтара. Ако животните имаха амбиции, всички щяха да искат тази съдба.

Един турист купил в антикварен магазин в Париж една евтина кехлибарена огърлица. Много се учудил, когато на митницата в Ню Йорк трябвало да плати сериозна сума. Отишъл при един бижутер, за да я оцени, и той му предложил 25,000 долара за нея. Друг бижутер му предложил 35,000 долара. Когато туристът попитал защо огърлицата е толкова ценна, бижутерът му подал лупата и му показал. На огърлицата било написано: «За Жозефина от Наполеон Бонапарт». Името на Наполеон правело огърлицата толкова скъпа.

Приложението би трябвало да бъде ясно. Сами по себе си ние сме нищо и не можем да направим нищо. Нашата връзка с Господа и с Неговото служение е това, което ни прави особено ценни. Спърджън е казал: «Твоята връзка с Голгота е най-чудното и най-скъпоценното в теб».

Може би имаме изключително блестящ интелект. Можем да сме благодарни за това. Но едно не бива да забравяме никога: само ако този интелект се използва за Христос, той достига най-висшето си предназначение. Христос е, който освещава нашия интелект.

Може би имаме таланти, за които светът е готов да плати висока цена. Може би дори си мислим, че църквата е твърде незначителна за тях. Но църквата е тази, която освещава нашите таланти, а не нашите таланти — църквата.

Може би имаме пари в изобилие. Можем да ги трупаме, можем и да ги разпиляваме за личните си забавления, но можем и да ги използваме за Божието царство. Най-ценното приложение, за което могат да се използват парите, е подпомагането на делото на Христос. Божието царство е, което освещава нашето богатство, а не обратното.

28 май

А ние всички, с открито лице, гледайки като в огледало Господната слава, биваме преобразявани в същия образ от слава в слава, като от Господния Дух.

2 Коринтяни 3:18

Библията учи, че ние ставаме като това, на което се покланяме. Тази важна истина откриваме в нашия днешен библейски текст. Можем да го разделим по следния начин: А ние всички — това означава всички истински вярващи; с открито лице — грехът е като покривало между лицето ни и Господа. Когато изповядаме и оставим греха, ние сме с открито лице; гледайки като в огледало — огледалото, в което гледаме, е Божието слово; Господната слава — под това се разбира Неговата нравствена красота. В Библията ние виждаме с възхищение съвършенството на Неговия характер, красотата на всички Негови дела и пътища; биваме преобразявани в същия образ — ние ставаме подобни на Него. Като Го гледаме, и ние се променяме. Колкото повече се занимаваме с Него, толкова повече заприличваме на Него. Тази промяна става от слава в слава — от една степен на слава към следващата. Преобразяването не става изведнъж. Това е процес, който продължава, докато съзерцаваме Господа. И тази промяна на характера ни се извършва като от Господния Дух — Светият Дух предизвиква подобието на Христос във всички, които с вяра се занимават с Господа — такъв, какъвто е разкрит в Библията.

Веднъж чух за един човек, който всеки ден ходел в един будистки храм, сядал с кръстосани ръце и крака и съзерцавал зелената статуя. Твърди се, че след дългогодишна медитация действително приличал на Буда. Не знам дали това е истина, но знам, че почтителното занимаване с Господа предизвиква нравствена прилика с Него.

Пътят на освещението минава през съзерцанието на Господ Иисус. Общо взето е невъзможно да се мисли едновременно за Христос и за грях. В моментите, когато сме изпълнени от Него, ние сме най-чисти от грях. Затова би трябвало целта ни да бъде да увеличаваме времето, в което се посвещаваме на размисъл за Господа.

29 май

Не казвам това поради оскъдност…

Филипяни 4:11

Забележително е, че Павел никога не е споделял своите финансови нужди. Той е живял живот на вяра. Вярвал е, че Бог го е призовал в Своето служение, и е бил напълно убеден, че Бог плаща за това, което поръчва.

Трябва ли днес християните да оповестяват публично нуждите си или да просят пари? Няма библейско оправдание за тази практика. Апостолите са съобщавали за нуждите на други, но никога не са молели за пари за себе си.

По-подходящо за живота на вяра е да разчитаме единствено на Бога. Той ни снабдява с нужните финанси за всичко, което иска да направим. Когато разберем как Той е приготвил точно нужната сума в точно правилния момент, вярата ни укрепва изключително много. И Господ се прославя изключително много, когато тази грижа е била недвусмислено свръхестествена. От друга страна, Той не се прославя, когато ние манипулираме финансите си чрез хитроумни техники за събиране на дарения.

Като използваме призиви за дарения и просяшки писма, ние можем да вършим дела «за Бога», които може би изобщо не са по Неговата воля. Или можем да продължаваме някое служение, след като Светият Дух отдавна вече го е оставил. Но ако сме зависими от Неговата свръхестествена грижа, ще можем да продължаваме само дотогава, докогато Той ни носи.

Интензивните рекламни акции за събиране на дарения въведоха нови мащаби за успех в християнската работа. Най-умелата рекламна стратегия получава най-много пари. Така е възможно ценни начинания да страдат, понеже гигантските кампании събират всички пари. Вследствие на това често възникват завист и разцепления.

Ч. X. Макинтош е имал твърде лошо мнение за оповестяването на личните нужди. «Да съобщя пряко или непряко нуждите си на човешко същество е отклонение от живота на вяра, а оттам и пряко опозоряване на Бога. Всъщност това дори е предателство към Него. На практика това е все едно да кажа, че Бог ме е изоставил и затова сега аз трябва да се обърна към хората за помощ. Това означава да оставя живия извор и да се обърна към ръждясалите цистерни. Означава да поставя творението между своята душа и Бога и така да ограбя нея от богатото благословение, а Бога — от подобаващата Му слава.»

Подобно пише и Кори Тен Бум: «Предпочитам да съм доверчивото дете на един богат баща, отколкото просяк на вратата на светските хора».

30 май

И освен Отец, никой не познава Сина.

Матей 11:27

С личността на Господ Иисус е свързана една дълбока тайна. Част от тази тайна е свързването на абсолютната божественост и абсолютната човечност в една личност. Така например възниква въпросът как някой, който има Божиите качества, същевременно може да има и ограниченията на смъртен човек. Никой човек не може да схване напълно личността на Христос. Само Бог Отец Го разбира.

Много от най-лошите лъжеучения, от които е страдала църквата, са се въртели около този предмет. Пренебрегвайки собствената си ограниченост, хора са се занимавали с неща, които просто са прекалено дълбоки за тях. Някои са подчертавали божествеността на нашия Господ за сметка на Неговата човешка природа. Други пък до такава степен са акцентирали върху Неговото човешко естество, че са накърнявали божествеността Му.

Улиям Кели пише по този въпрос: «Точката, в която се промъква заблудата, е Въплъщението на Божия Син — защото тъкмо сложната личност на Господ Иисус е, която показва пълния провал на другите личности. Несъмнено има такива, които пряко отричат Неговата божествена слава. Но има и един много по-хитър начин да се сваля Господ Иисус от величието Му. Въпреки че Го признават за Бог, чрез Неговата човешка природа те размиват божествеността Му и така неутрализират изповедта на Неговата Личност. По този начин човек скоро изпада в объркване и до такава степен поставя на преден план това, което Го свързва с нас, хората тук долу, че то измества онова, което Той има общо с Бога. Има една-единствена проста защита, която пази душата от тези неща, и тя се състои в това, никога да не си позволяваме да навлизаме тук или да спорим за това, понеже така се излагаме на опасността да навлезем в свята земя с нашата човешка глупост. На такава земя обаче не бива да бъдем нищо друго освен поклонници. Там, където душата забрави това, бързо ще установи, че Бог не й съдейства — че Той излага в безумието му онзи, който се превъзнася и надменно дръзва от себе си да говори за Господ Иисус. Единствено чрез Светия Дух можем да разберем това, което ни е разкрито за Единородния».

Един високо ценен служител на Господа веднъж дал на своите ученици съвета да се придържат стриктно към езика на Писанието, когато говорят за двойната природа на нашия Господ. Когато внасяме собствените си идеи и спекулации, се промъкват заблуди.

Никой не познава Сина. Само Отец Го познава.

Висшите тайни на Неговата слава

надхвърлят разбирането на създанието.

Единствено отец — о, славна истина —

може напълно да схване Сина.

31 май

Но естественият човек не възприема това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се преценява духовно.

1 Коринтяни 2:14

Естественият човек е онзи, който не е новороден. Той няма Божия Дух. Той не иска да приеме духовните истини, защото те му се струват безсмислени. Но това не е всичко. Той и не може да разбере духовните истини, защото те се разбират чрез просветлението на Светия Дух.

Необходимо е дебело да подчертаем това. Не е така, че невярващият човек просто не желае да разбере Божиите неща. Той не може да ги разбере. Той има вродена неспособност за това.

Това ми помага да се отнасям правилно към твърденията на учени, философи и други авторитети в този свят. Докато говорят за земни неща, аз ги уважавам като експерти. Но щом се опитат да навлязат в духовни области, аз не признавам тяхната компетентност за авторитетни изказвания.

Не съм прекомерно учуден, когато някой университетски професор или либерален църковен водач се прочуе, като поставя под съмнение или директно отрича твърдения на Библията. Научил съм се да очаквам това и да не му обръщам внимание — като на некомпетентно изказване. Ясно ми е, че неновородените хора се опитват да надхвърлят възможностите си, когато говорят за Божиите неща.

Ф. У. Борхъм сравнява великите учени и философи с пасажери втора класа на океански параход, които нямат достъп до слънчевия дек на първа класа. «Учените и философите — сами по себе си — са така да се каже „пасажери втора класа“ и трябва да си стоят на собствения си дек. Те не са авторитети по отношение на християнската вяра… Ние имаме вяра, която не може да бъде разклатена от презрението на пасажерите втора класа, но и която не получава истинска подкрепа от тяхното утвърждаване и симпатия.»

Разбира се, понякога се явява някой учен или философ, който също е светия. В такива случаи, казва Борхъм, «винаги откривам билет за първа класа, който се подава от джоба му; и докато се разхождам в неговата освежителна компания по слънчевия дек, мисля за него като за учен точно толкова, колкото мисля и за Джон Бънян като за кацар. Ние сме пасажери и приятели — в първа класа».

Робърт Дж. Лий казва: «Хората могат да са умни и образовани, и учени, и да знаят всичко за камъни, молекули и газове, но въпреки това те често са същевременно напълно некомпетентни в преценката на християнството или на Библията».

Към следващата част или към съдържанието

Уилиям Макдоналд Светлина по пътя (5)

Метаданни

Данни

Светлина по пътя

Информация

История

Сваляне / Връзки

Май

1 май