За разлика от разпространеното схващане, няма различни степени на годност за небето. Човек е или изцяло годен, или изцяло негоден. Разбира се, това напълно противоречи на всеобщото мнение, че на върха на пирамидата са светците с кристалночист живот, най-долу са престъпниците и бандитите, а по средата са обикновените хора с различните си степени на годност за Рая. Това е огромна заблуда. Ние или сме годни, или не сме. Няма междинна сива зона.

В действителност никой не е сам по себе си годен. Всички ние сме виновни грешници, които справедливо заслужават вечното проклятие. Всички ние сме се заблудили и сме вървели в своя собствен път. Всички ние сме нечисти и дори и най-праведните ни дела приличат на мръсни дрипи.

И не само че сме негодни за небето, но и няма нищо, което бихме могли да направим сами, за да станем годни. Нашите най-добри намерения и най-благородни усилия не са в състояние да премахнат греховете ни или да ни придадат правдата, която Бог изисква. Но добрата вест е, че Божията воля осигурява това, което Божията справедливост изисква, и Бог ни го подарява — като безплатен, достъпен за всички дар. «Това е дар от Бога — не чрез дела, за да не се похвали никой» (Ефесяни 2:8-9).

Годността за небето се намира единствено в Христос. Когато един грешник се новороди, той приема Христос и Бог вече не го вижда като грешник в плътта, а го вижда в Христос и го приема на тази основа. Заради нас Бог е направил грешен Христос, който не е знаел грях, за да станем ние в Него праведни пред Бога (вж. 2 Коринтяни 5:21).

От друга страна, ако нямаме Христос, ние сме напълно, безнадеждно изгубени. Липсата на Христос е абсолютно смъртоносна и определя цялата ни вечна участ. Нищо не може да запълни тази решаваща липса.

Трябва също така да ни е ясно, че никой вярващ с абсолютно нищо не е по-годен за небето от друг вярващ. Всички вярващи имат едно и също право на славата. Това право е самият Христос. Никой вярващ няма Христос повече от друг. Затова никой не е по-годен за небето от друг.

2 април

Всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всеки според това, което е правил в тялото — било добро, или зло.

2 Коринтяни 5:10

Както видяхме вчера, няма различни степени на годност за небето. Но също така е вярно, че там ще има различни награди. Христовото съдилище е място за равносметка и раздаване на награди. Там някои ще получат повече от други.

Също така хората ще имат различна способност за наслаждение на небесните прелести. Всеки ще бъде напълно щастлив, но някои ще имат по-голяма способност за наслаждение на щастието от други. Всички чаши ще бъдат пълни, но някои чаши ще бъдат по-големи от други.

Ние трябва да се простим с мисълта, че всички ще бъдем еднакви, когато достигнем прославеното си състояние. Библията никъде не говори за такова скучно, безлично еднообразие. Напротив, тя учи, че за живота на вярност и отдаденост ще има венец, и някои ще получат награда, а други ще претърпят загуба.

Нека вземем например двама млади мъже, които повярват на една и съща възраст. Единият изживява следващите си четиридесет години, като дава пълно предимство на Божието царство и Неговата правда. Другият употребява цвета на силата си за печелене на пари. Единият говори въодушевено за Божиите дела, другият — за пазарните възможности. Единият още сега има по-голяма способност да се радва в Господа и ще отнесе тази способност и в небето. Другият, въпреки че чрез личността и делото на Христос е точно толкова годен за небето като другия, си остава духовно джудже и ще отнесе тези свои миниатюрни способности и в небето.

Ден след ден ние определяме наградата, която ще получим, и степента, в която ще можем да се наслаждаваме на вечната си родина. Определяме това чрез познаването на Библията и послушанието си към нея, чрез молитвения си живот, чрез общуването си с Божия народ, чрез служението си за Господа и чрез вярното управление на всичко, което Бог ни е поверил. Разбирането за това, че с всеки ден ние определяме по малко положението си във вечността, би трябвало да има дълбоко отражение върху решенията, които взимаме, и върху списъка с приоритетите ни.

3 април

Каквито са мислите в душата му, такъв е и той.

Притчи 23:7

А. П. Гибс обичаше да казва: «Ти не си това, което мислиш, че си, а което мислиш — това си ти». Това означава, че мисленето е изворът, от който произхожда нашето поведение. Контролирай извора, и с това ще контролираш и цялата река, която извира от него.

По тази причина контролът над нашия мисловен свят е фундаментална необходимост. Затова и Соломон казва: «Повече от всичко, което пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота» (Притчи 4:23). Тук «сърцето» се използва като синоним на мисленето.

Яков ни напомня, че грехът започва в нашите мисли (Яков 1:13-15). Ако достатъчно дълго мислим за нещо, накрая и ще го извършим.

Посей мисъл, и ще пожънеш действие.

Посей действие, и ще пожънеш навик.

Посей навик, и ще пожънеш характер.

Посей характер, и ще пожънеш съдба.

Господ Иисус набляга на фундаменталното значение на мисловния свят, като отъждествява омразата с убийство (Матей 5:21-22) и похотливия поглед — с прелюбодейство (Матей 5:28). Той също казва, че човекът не се осквернява чрез онова, което яде, а чрез онова, което мисли (Марк 7:14-23).

Ние носим отговорност за това, което мислим, защото имаме властта да го контролираме. Можем да размисляме за неприлични, двусмислени неща, или за чисти неща, свързани с Христос. Всеки от нас е като един цар. Царството, над което владеем, са нашите мисли. Това царство има на разположение огромни възможности — както за добро, така и за зло. Ние сме тези, които решаваме дали ще ги използваме за едното, или за другото.

Ето няколко положителни предложения как да постигнем чисто, овладяно мислене. Първо трябва да представим въпроса пред Господа: «Сътвори ми чисто сърце, Боже, и непоклатим дух обновявай вътре в мен!» (Псалм 51:10). Второ, трябва да преценяваме всяка мисъл според това, как изглежда в присъствието на Христос (2 Коринтяни 10:5). Трето, трябва да изповядаме веднага всяка лоша мисъл и да я изхвърлим от мисленето си (Притчи 28:13). Оттам нататък трябва да избягваме да стоим с празна глава. Вместо това трябва да я запълваме с положителни, благоугодни на Бога мисли (Филипяни 4:8). Пето, трябва задължително да упражняваме дисциплина в това, което четем, виждаме и чуваме. Не можем да очакваме чист мисловен свят, ако се занимаваме с мръсотия. И накрая, трябва да се занимаваме с Господа. Ако включим мисленето си на «празен ход», нечистите фантазии веднага ще потърсят достъп до нас.

4 април

С вяра разбираме…

Евреи 11:3

«С вяра разбираме…» Тези думи съдържат един от най-основополагащите принципи на духовния живот. Ние първо вярваме на Божието слово, след това го разбираме. Светът казва: «Първо да видя, и после ще повярвам». Бог казва: «Първо повярвай, и после ще видиш». Господ Иисус казва на Марта: «Не ти ли казах, че ако повярваш, ще видиш…?» (Йоан 11:40). По-късно Той казва на Тома: «Блажени, които не са видели и са повярвали» (Йоан 20:29). А апостол Йоан пише: «Това писах на вас, които вярвате,… за да знаете» (1 Йоаново 5:13). Вярата е предпоставка за знанието.

Били Греъм разказва как този принцип е станал реалност в неговия живот:

През 1949 г. имах множество съмнения относно Библията. Смятах, че съм открил очевидни противоречия в нея. Някои неща просто не можех да съвместя с ограничената си представа за Бога. Когато се изправях да проповядвам, ми липсваха авторитетът и силата, така характерни за големите проповедници от миналото. Като много други студенти в богословската семинария аз водех интелектуалната война на живота си. Нейният изход щеше със сигурност да определи бъдещото ми служение. През август на онази година бях поканен във Форест Хоум, презвитерианския конферентен център високо в планините край Лос Анджелис. Спомням си как вървях по една пътека и навлязох в гората, докато се борех с Бога. Борех се със съмненията си и душата ми изглеждаше уловена в кръстосания огън на мислите. Накрая в отчаянието си аз предадох волята си на разкрития в Писанието жив Бог. Коленичих пред отворената Библия и казах: «Господи, много неща в тази книга не мога да разбера. Но Ти си казал, че праведният с вяра ще живее. Всичко, което досега съм получил от Теб, съм приел с вяра. Тук и сега приемам с вяра Библията като Твое Слово. Приемам я от началото до края. Приемам я без никакви резерви. Когато се сблъсквам с неща, които не разбирам, ще изчаквам с преценката си, докато получа повече светлина. Ако това Ти харесва, дай ми авторитет, когато проповядвам словото Ти, изобличи чрез този авторитет хората за грях и доведи грешници до Спасителя!».

Шест седмици по-късно започнахме поредицата проповеди в Лос Анджелис, които вече са история. Тогава открих тайната, която промени служението ми. Вече не се опитвах да доказвам, че Библията е истина. Аз бях повярвал това вътрешно, за себе си, и тази вяра се предаваше на слушателите.

5 април

И бъдете благи един към друг, милостиви; прощавайте си един на друг, също както и Бог в Христос е простил на вас.

Ефесяни 4:32

По отношение на прошката Писанието предписва един точно определен ред, който трябва да спазваме. Ако се подчинявахме на този ред, можехме да си спестим твърде много главоболия и стомашни разстройства.

Ако ни е сторена неправда, първата крачка е в себе си да простим от сърце на човека. Все още не му казваме, че сме му простили; но, прощавайки от сърце, ние оставяме въпроса между него и Господа. Това ни предпазва да не се превърнат стомашните ни сокове в сярна киселина и ни спестява множество други тежки физически и емоционални смущения.

Следващата стъпка е да отидем при брата и да го изобличим на четири очи (Лука 17:3). Вместо да разправяме на другите, че ни е сторена неправда, Писанието ясно ни напътства: «Иди, покажи вината му между теб и него насаме» (Матей 18:15). Ние сме длъжни да се опитаме да разрешим проблема помежду си, т.е. в колкото може по-тесен кръг.

Ако той не признае вината си и не помоли за прошка, тогава отиваме при него с един или двама свидетели (Матей 18:16). Според Писанието това е достатъчно, за да се даде достоверно свидетелство за положението на съгрешилия.

Ако той все още не се подчинява, тогава представяме въпроса пред събранието, заедно със свидетелите. Ако той не послуша решението на събранието, разбира се, трябва да бъде изключен от общение (Матей 18:17).

Но ако на някой етап от този процес той се покае, ние трябва да му простим (Лука 17:3). Ние вече сме му простили в сърцето си, но сега му даваме прошката си на практика. При това е важно да не подминаваме нещата лековато. Не бива да казваме: «Е, няма нищо. Всъщност ти не си ми направил нищо чак толкова страшно». По-добре да кажем: «Прощавам ти с радост. С това въпросът е приключен. Нека коленичим и се помолим заедно».

Срамът да трябва да признае греха си и да се покае, може би ще възпре човека да ни навреди отново. Но дори и да повтори греха си и пак да се разкае, ние трябва пак да му простим. Дори и седем пъти на ден да съгрешава и седем пъти да се покайва, трябва да му прощаваме — независимо дали вярваме, че е искрен в покаянието си, или не (Лука 17:4).

Никога не бива да забравяме, че на самите нас е опростен огромен дълг. Затова не бива да се колебаем да опрощаваме на другите дълг, който е на практика в размера на джобни пари — както Господ ни заповядва в Своята притча (Матей 18:23-25).

6 април

Ако иска някой да върши Неговата воля, ще познае дали учението е от Бога, или Аз от Себе Си говоря.

Йоан 7:17

Ако някой е готов да върши Божията воля, той разбира каква е тя. Това е едно чудно обещание, че ако човек наистина искрено иска да знае и разбира, Бог му се открива.

Ако един грешник е отчаян от себе си и, стигнал вече до края, се помоли: «Боже, покажи ми се» — Бог винаги го прави. Това е една молитва, която никога не остава без отговор.

Един хипи, който живеел в една пещера в югоизточната част на САЩ, искал да сложи край на всичко. Той бил търсил удовлетворение в алкохола, наркотиците, секса и окултизма. Но животът му продължавал да бъде празен. Той не виждал изход от окаяното си състояние. Един ден седял свит на кълбо в пещерата си и извикал: «О, Боже — ако има Бог! — открий ми се, или ще сложа край на живота си».

Десет минути по-късно един млад християнин «случайно» минал оттам, надникнал в пещерата, забелязал нейния обитател и казал: «Здрасти, имаш ли нещо против да си поговорим за Иисус?».

Можем да си представим какво се случило — хипито чул благата вест за спасението чрез вяра в Господ Иисус Христос. Той се предал на Господа и получил прошка, приемане и нов живот. Още не съм чул за нито един човек, който се е помолил така, и Господ не му се е открил по специален начин.

Разбира се, това обещание важи и за християните. Ако някой сериозно иска да разбере Божията воля за живота си, Бог ще му я открие. Ако търси верния път по отношение на църквата, към която да се присъедини, Бог ще го води и в това. Независимо за какво се отнася молбата ни, ако поставяме волята Му на първо място, Бог ще я изпълни във всеки случай. Това, което често застава на пътя ни към действителното разбиране на Божиите мисли, е липсата на искрено желание за това.

7 април

Получих всичко и имам изобилно. Наситих се, като получих от Епафродит изпратеното от вас, благоуханна миризма, жертва приятна, благоугодна на Бога.

Ефесяни 4:18

Писмото на Павел до филипяните всъщност е било потвърждение и благодарност за получаването на един дар, изпратен от вярващите във Филипи. Доста сигурно можем да кажем, че това е бил паричен дар. Изумителното е как апостолът хвали това дарение. Той го нарича «благоуханна миризма, жертва приятна, благоугодна на Бога». В Ефесяни 5:2 той използва подобен израз, за да опише неизразимата жертва на Христос, който предаде Себе Си на Голгота. Там се казва: «… като принос и жертва на Бога за благоуханна миризма». Направо ни секва дъхът, когато си представим, че изпратения на един служител на Господа дар се описва със същите думи, които прославят неизразимия Христов дар.

Дж. X. Джоует (1864–1923, английски проповедник, наследил Кемпбъл Морган в Уестминстър Чапъл) коментира много точно: «И така, колко огромен е обхватът на едно привидно местно и ограничено във времето добро дело! Ние си мислехме, че помагаме на един беден човек, а всъщност сме си имали работа със самия Цар. Мислехме си, че благоуханието се ограничава в една незначителна област, а ето, сладката миризма се е разпространила в цялата вселена. Мислехме, че имаме работа само с Павел, а установихме, че сме послужили на Спасителя и Изкупителя на Павел». Когато разберем истинската духовна природа на християнското даване и неговото далечно влияние, ние веднъж завинаги се освобождаваме от даването по принуда и с неудоволствие. Завинаги сме имунизирани срещу триковете на професионалните събирачи на дарения, които се опитват да изнудват вярващите с ласкателства и театрални методи. Виждаме, че даването е една форма на свещеническо служение, а не законово задължение. Ние даваме, защото обичаме, и ние обичаме да даваме.

Истината, че моите миниатюрни дарения изпълват с благоухание тронната зала на вселената, трябва да ме подтикне към смирено поклонение и радостно даване. Тогава събирането на даренията в неделя сутрин никога вече няма да бъде скучна, макар и необходима част от богослужението. То е средство да дадем нещо пряко и лично на Господ Иисус, също както ако Той присъстваше там физически.

8 април

Божието слово е живо, действено, по-остро от всеки двуостър меч.

Евреи 4:12

Веднъж един вярващ студент свидетелствал на един либерален студент по богословие. Когато му цитирал един стих от Библията, богословът отговорил: «Аз не вярвам в Библията». Християнинът му цитирал друг стих, и отново получил отговора: «Казах ти, че не вярвам на Библията». Когато вярващият цитирал третия стих, студентът по богословие избухнал: «Не искам повече да слушам от теб цитати от Библията! Вече ти казах, че не вярвам в това». Тогава вярващият се почувствал победен и разочарован. Решил, че напълно се проваля като ловец на души.

Точно тази вечер обаче д-р Айрънсайд бил на гости у неговото семейство. По време на вечерята студентът му разказал разочароващото си преживяване с богослова. Попитал д-р Айрънсайд: «Когато вие свидетелствате на някого и той ви отговори, че не вярва на Библията, какво правите?». Д-р Айрънсайд се усмихнал щастливо и отговорил: «Просто цитирам още».

Това е отличен съвет за всички бъдещи ловци на души. Когато хората ти казват, че не вярват на Библията, просто продължи да цитираш от нея. Божието слово е живо и действено. То винаги въздейства на хората, дори и те да не му вярват.

Нека си представим, че двама души се бият. Единият казва на другия: «Аз не вярвам, че мечът ти наистина е стоманен». Какво ще направи другият? Ще хвърли меча си и ще се предаде? Или ще изнесе научна лекция за въглеродното съдържание и якостта на стоманата? Това би било повече от смехотворно! Не, той ще нанесе здрав удар на противника си и така ще му покаже колко истински е мечът му. Така е и с Библията. Божието слово е мечът на Духа. Той трябва да бъде използван, а не защитаван. Той може съвсем добре да се защити сам.

С това не искам да отричам, че доказателствата за боговдъхновеността на Светото Писание имат своя смисъл. Такива доказателства от една страна служат на важната цел да укрепват вярата на вече спасените. В някои редки случаи те помагат и на невярващи хора да достигнат до спасителната вяра. Но като цяло хората не се убеждават от човешки аргументи и заключения. «Един човек, който бива убеден против волята си, обикновено си остава на старото си мнение.» Хората трябва да се сблъскат с действеното Божие слово. Често един-единствен стих от Библията е по-ценен от хиляди аргументи.

Това ни показва и колко е важно да се учат наизуст библейски стихове. Ако ги нямам в паметта си, Духът не може и да ги извади оттам в решаващия момент. Но най-важното е, че Бог не е обещал да почете моите думи, а Своето слово. И така, когато имам работа с невярващи, трябва смело да използвам меча на Духа и да наблюдавам как той по чудо предизвиква изобличение и убеждение.

9 април

Като агне, водено на клане…

Исая 53:7

Веднъж видях как умира едно агне. Беше изключително вълнуваща и същевременно ужасна гледка.

Като го водеха на мястото на клането, то изглеждаше особено миличко. Децата с радост биха го гушкали и милвали. Всички малки животни са сладки — котенца, кученца, пиленца, теленца и кончета — но агънцето е особено трогателно.

То стоеше там като въплъщение на невинността. Бялата му пухкава козинка създаваше усещане за чистота. То беше нежно и кротко, безпомощно и беззащитно. Очите му бяха особено изразителни, те говореха за страх, болка и страдание. Изглеждаше съвсем безпричинно да умира такова младо и красиво създание.

После краката му бяха завързани. Страдащото агне лежеше на страната си и дишаше тежко, като че ли предусещаше наближаващата смърт. С едно бързо движение касапинът прокара ножа през гърлото му. Кръвта се изля на земята. Малкото телце се сви в смъртна агония и малко след това се отпусна. Кроткото агне беше умряло.

Някои от зрителите се бяха извърнали настрани — толкова тъжна беше гледката. Други бършеха сълзите си. Никой не казваше нито дума.

С вяра виждам смъртта на едно друго агне — Божия Агнец. Гледката е благословена и същевременно страшна.

Всичко в това Агне е прекрасно — Той личи между десет хиляди, най-прекрасният от прекрасните. Когато Го водят към мястото на клането, Той е в разцвета на годините Си.

Той не просто е невинен — Той е свят, неопетнен, отделен от грешниците, без грешка или недостатък. Изглежда напълно безпричинно да се убива такъв чист човек.

Но палачите Го взимат и приковават ръцете и краката Му към кръста. Там Той понася съсредоточените върху Него страдания на Ада като Заместник на грешниците. И през цялото това време очите Му са пълни с любов и прошка.

Времето на Неговите страдания свършва. Той предава Духа Си и тялото Му се отпуска на кръста. Един войник пробожда страната Му и оттам изтичат кръв и вода. Божият Агнец е умрял.

Сърцето ми е изпълнено. Горещи сълзи рукват по страните ми. Аз падам на колене, благодаря Му и Го прославям! Каква мисъл — Той е умрял заради мен! Никога няма да престана да Го обичам!

10 април

… нямате нужда да ви учи някой…

1 Йоаново 2:27

На пръв поглед този стих ни изправя пред проблем. Ако нямаме нужда от никой, който да ни учи, защо тогава прославеният Господ е дал учители за изграждането на светиите и подготвянето им за делото на служението (Ефесяни 4:11-12)?

За да разберем по-добре мисълта на Йоан, трябва да знаем нещо повече за условията, в които е било написано това писмо. По онова време в църквата били навлезли лъжеучители, така наречените гностици. Те се представяли за сериозни вярващи и общували с местните църкви. Но после се били отделили и разпространявали своите заблуди за човешката и божествена природа на Христос.

Те твърдели, че имат превъзхождащо знание, оттам и наименованието «гностици» (от гр. гносис — знание, познание). Вероятно те са казвали на християните нещо такова: «Това, което вие имате, е добро, но ние имаме допълнителна истина. Ние можем да ви изведем отвъд тези прости учения и да ви посветим в по-нови и по-дълбоки тайни. Ако искате да растете и да достигнете пълнота, се нуждаете от нашето поучение».

Но Йоан предупреждава вярващите, че всичко това е измама. Те не се нуждаят от поучението на тези самохвалковци, тъй като сами имат Светия Дух. Имат Словото на истината. Християнската вяра е веднъж завинаги предадена на светиите (Юда 3) и всичко, което се представя за нейно допълнение, е чиста измама. Християнските учители са необходими, за да тълкуват и прилагат Писанието, но те никога не бива да си навличат греха да излизат извън рамките на Писанието.

Йоан би бил последният човек, който да отрича необходимостта от учители в църквата. Самият той е бил превъзходен учител. Но той би бил и първият, който да настоява, че Светият Дух е крайният авторитет, който води Божия народ в цялата истина чрез страниците на Светото Писание. Всяко учение трябва да бъде изпитвано и проверявано въз основа на Библията. Ако се окаже допълнение към нея или не съвпада с нея, то трябва да се отхвърли.

11 април

А те, след като се събраха със старейшините и се съвещаваха, дадоха на войниците достатъчно пари и казаха: Кажете: Учениците Му дойдоха през нощта и Го откраднаха, когато ние спяхме.

Матей 28:12-13

Иисус едва бил възкръснал от мъртвите, когато Неговите врагове вече замисляли алиби, за да избегнат да признаят чудото. Най-добрата лъжа, която успели да измислят по онова време, била, че учениците са дошли през нощта и са откраднали трупа. Но недостатъкът на теорията за кражбата — както и на всички останали теории — е, че тя повдига повече въпроси, отколкото тези, на които дава отговор. Например:

Защо главните свещеници и старейшините не поставят под съмнение първоначалния разказ на войниците за празния гроб? Те го приемат като истина и бързат да измислят обяснение как е станало всичко.

Защо войниците са спели, когато е трябвало да стоят на стража? В римската войска заспиването на пост се е наказвало със смърт. И въпреки това главните свещеници им обещават, че ще бъдат освободени от наказание. Защо?

Как е било възможно всички войници да заспят едновременно? На границата на невъзможното е да си представим, че всички заедно са рискували да бъдат екзекутирани само за да си позволят малко сън.

Как учениците са могли да отместят камъка, без при това да събудят стражите? Камъкът е бил тежък и е можел да се отмести само със значителен шум.

Как учениците изобщо са можели да отместят камъка? Типичните гробове от онова време са били затваряни с голям камък, който е бил търкулван надолу по улей към отвора на гроба. Затова е било много по-лесно да се затвори такъв гроб, отколкото да се отвори отново. Освен това гробът е бил запечатан и «осигурен» по най-добрия възможен за властите начин.

Вероятно ли е учениците, които току-що са се разбягали страхливо, изведнъж да намерят смелост да се сблъскат с римските стражи, за да ограбят гроба? Те положително са знаели, че подобно престъпление ще бъде строго наказано.

Ако всички войници са спели, откъде тогава са знаели, че учениците са откраднали тялото?

Ако учениците са откраднали тялото, защо са се бавили да развиват трупа от саваните и да сгънат на отделно място кърпата, покривала главата (Лука 24:12; Йоан 20:6-7)?

Защо учениците изобщо ще искат да крадат трупа? За това няма нито причина, нито мотив. Напротив, те самите са били изненадани и не са вярвали, когато са разбрали, че Той е възкръснал.

И накрая, как са могли учениците, които са били честни и почтени мъже, да излязат по света и с големи опасности за живота си да проповядват възкресението, ако са знаели, че това е лъжа? Пол Литъл казва: «Хората не умират за нещо, което знаят, че е лъжа». Те са били напълно убедени, че Иисус е възкръснал.

12 април

Ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското богатство?

Лука 16:11

«Неправедното богатство» тук се отнася до земните съкровища и материалните блага. Сигурно няма по-разпространена илюзия от тази, че човек с големи материални притежания е богат. Ние наричаме земите и къщите «недвижими имоти», защото вярваме, че те са неподвижни и не могат да ни бъдат отнети против волята ни. Смятаме акциите и ценните книжа за сигурност, дори по-голяма от банковите сметки.

Но в Лука 16:11 Господ прави разлика между «неправедното богатство» и «истинското богатство». Нещата, които хората смятат за богатство, ни най-малко не са такова.

Йохан бил богобоязлив християнин, който работел като домакин в имението на един богат благородник. Една нощ Йохан сънувал много ярък сън, в който му било казано, че на следващия ден преди полунощ най-богатият човек в долината ще умре. Когато Йохан срещнал господаря си на следващата сутрин, той му разказал съня. Отначало милионерът останал напълно безразличен. Той се чувствал съвсем здрав. А и без това не вярвал на сънища.

Но щом Йохан се заел с работата си, господарят извикал шофьора си и отишъл при своя лекар. Поискал да му бъде направен подробен цялостен преглед. Както и очаквал, се оказало, че е в прекрасно здраве. Но той продължавал да мисли за съня на Йохан и като си тръгвал от кабинета, казал: «Между другото, господин докторе, защо не дойдете днес на вечеря у нас?». Лекарят приел поканата.

Вечерята преминала съвсем обичайно, разговаряли за всевъзможни неща. Докторът на няколко пъти се канел да си тръгне, но домакинът всеки път го подканял да остане още малко.

Накрая, когато часовникът ударил полунощ, безбожният богаташ с огромно облекчение пожелал на лекаря лека нощ.

След няколко минути на вратата се почукало. Земевладелецът отворил вратата. Отвън стояла голямата дъщеря на стария Йохан и казала: «Моля, извинете, но майка ми искаше да Ви съобщи, че баща ми получи сърдечен удар и току-що почина». Най-богатият човек в долината бил починал тази нощ.

13 април

И така, ядете ли, пиете ли, или вършите нещо друго, всичко вършете за Божията слава.

1 Коринтяни 10:31

Един от големите пробни въпроси за християнско поведение е дали нещо служи за Божия слава. Твърде често ние проверяваме постъпките си с въпроса: «Вредно ли е по някакъв начин?». Но не става дума за това. Въпросът, който трябва да си зададем, е: «Служи ли за Божия слава?».

Преди да се впуснем в каквато и да било дейност, трябва да можем да наведем глава и да помолим Бога да се прослави чрез това, което се каним да направим. Ако Бог не може да се прослави по този начин, по-добре да се откажем.

Другите религии може би се задоволяват с поведение, което не вреди на никого. Но християнството излиза извън тази негативна дефиниция към ясно положителното. Кийт Л. Брукс казваше: «Ако искаш да бъдеш зрял християнин, престани да питаш за вредата, която определени неща могат да нанесат, и търси доброто. Ако искаш да водиш щастлив живот, търси общение с онези християни, които питат за доброто, а не за вредното, което се съдържа във всяко нещо».

Много неща сами по себе си са безвредни, но въпреки това са непоносим баласт в нашето поприще като християни. Няма олимпийско правило, което забранява на бегачите на 1500 м. да носят чувал с картофи, докато бягат. Разбира се, че един бегач може да мъкне торбата, ако иска, но няма да може да спечели състезанието. Така е и с християните. Някои неща може би са безвредни, но пак са пречка.

Но ако питаме дали нещо е вредно, въпросът обикновено издава едно скрито съмнение. Ние не задаваме такива въпроси за неща, които са съвсем явно позволени — като молитва, изучаване на Библията, богослужение, свидетелстване, както и ежедневната ни работа.

Между другото, всяка почтена работа може да се върши за Божия слава. Затова някои домакини закачат над мивката си надпис: «Тук три пъти на ден се извършва богослужение».

Винаги, когато имаме съмнения, можем да следваме съвета на майката на Джон Уесли: «Ако искаш да разбереш дали някое развлечение е допустимо, следвай това правило: всичко, което отслабва разума ти, притъпява чувствителността на съвестта ти, помрачава отношението ти с Бога или ти отнема радостта от духовните неща; и накрая, всичко, което стимулира властта на тялото над духа ти, е грях».

14 април

… който иска да стане велик между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга.

Матей 20:26-27

Какво е истинското величие?

В този свят велик е онзи, който е достигнал позиция на богатство и власт. Той има свита от помощници и асистенти, които са на неговите заповеди. Бива третиран като VIP-личност и навсякъде получава специално отношение. Въз основа на положението му хората го гледат с респект и страхопочитание. Той никога не трябва да се навежда, за да свърши някоя долна работа; винаги има други, които вършат това за него.

Но в царството на нашия Господ нещата са съвсем различни. Тук величието не се измерва с това, как ни обслужват, а как ние служим. Велик е онзи, който се навежда, за да стане слуга на другите. Никоя работа не е прекалено долна за него. Той не очаква особено отношение или благодарност. Когато един от хората на Джордж Уошингтън го видял да изпълнява една куриерска задача, той се възпротивил с думите: «Генерале, вие сте прекалено голям човек, за да вършите това». Уошингтън отговорил: «О, не, ръстът ми е идеален за целта».

Във връзка с Лука 17:7-10 Рой Хешън ни напомня, че

има пет характеристики на един слуга:

1. Той трябва да е готов да му се възлага товар след товар, без значение как той самият се чувства.

2. При това той не бива да очаква благодарност.

3. След като е извършил всичко, не бива да обвинява господаря си в егоизъм.

4. Трябва да признае, че в същността си е безполезен слуга.

5. Трябва да признае, че след като кротко и смирено е извършил всичко, което му е било възложено, не е направил и на милиметър повече, отколкото е бил длъжен.

Когато нашият Господ напусна възвишената небесна слава, за да стане човек на тази планета, Той «взе образ на слуга» (Филипяни 2:7). Той беше сред нас като Онзи, който слугува (Лука 22:27). Той каза: «Човешкият Син не дойде да Му служат, а да служи и да даде живота Си откуп за мнозина» (Матей 20:28). Той се препаса с престилка като роб и изми краката на учениците Си (Йоан 13:1-7).

«Слугата не е по-горен от господаря си» (Йоан 13:16). След като Той се е привел толкова ниско, за да служи на нас, защо ние считаме, че е под достойнството ни да служим на другите?

15 април

Служете си един на друг с любов.

Галатяни 5:13

Някой е казал: «Себичността се смята за велика и иска да я обслужват. Любовта служи и е велика».

Един известен християнски певец свидетелствал на своя съсед по маса в един ресторант и имал радостта да го доведе до Господа. В следващите седмици той наставлявал този новоповярвал в растеж и ученичество. След това Фред, младият вярващ, се разболял от нелечим рак и попаднал в болница, където, за съжаление, обслужването било крайно недостатъчно. Певецът, който бил знаменитост в радиото, вярно го посещавал, сменял му чаршафите, къпел и хранел своя «Тимотей» и правел много други неща, които всъщност трябвало да се вършат от персонала на болницата. В нощта, когато Фред починал, прочутият певец го държал в ръцете си и му шепнел на ухото утешителни стихове от Библията… «Служете си един на друг с любов.»

Един от най-високопоставените преподаватели в едно библейско училище често намирал мъжката тоалетна доста наводнена след сутрешния тоалет на студентите. Тогава той търпеливо измивал умивалниците и коленичел, за да избърше пода. Най-добрите му лекции не били само в класните стаи. Студентите били смирени и мотивирани от примера на своя уважаван учител, който чистел след тях… «Служете си един на друг с любов.»

В същото библейско училище един играч в баскетболния отбор също имал сърце на истински служител. След играта, когато всички се втурвали да стигнат първи до душовете, той оставал в салона и подреждал всичко за следващия ден. В себичността на другите той намирал възможност да се отъждестви със своя Господ като служител на всички… «Служете си един на друг с любов.»

Една вярваща жена от едно турско село била отведена в Лондон, за да дари единия си бъбрек за своя болен син. Тя била убедена, че даряването на бъбрека ще й струва живота. Когато английският лекар я попитал дали наистина е готова да пожертва единия си бъбрек за своя син, тя отговорила: «Готова съм да пожертвам и два бъбрека»… «Служете си един на друг с любов.»

В един управляван от егоизма свят пътеката на жертвоготовното, себеотрицателно служение не е пренаселена. Всеки ден ни предлага нови възможности за безбройни малки и големи дела на истинско служение.

16 април

… като умиращи, и въпреки това, ето, живеем.

2 Коринтяни 6:9

Библията е пълна с парадокси, т.е. истини, които изглеждат противоположни на онова, което обикновено бихме очаквали, или истини, които привидно си противоречат. Г. К. Честъртън казва, че парадокс е истината, която прави челна стойка, за да предизвика внимание.

Ние спасяваме живота си, като го изгубваме; губим живота си, ако го обичаме (Марк 8:35).

Силни сме, когато сме слаби (2 Коринтяни 12:10), и сме безсилни в собствената си сила (Йоан 15:5).

Намираме съвършена свобода като роби на Христос, но попадаме в робство, ако сме свободни от Неговото иго (Римляни 6:17-20).

Намираме повече радост, ако разделяме с другите това, което имаме, отколкото ако получаваме повече. Или, както е казал Господ: «Даването е по-блажено от вземането» (Деяния 20:35).

Ние умножаваме това, което имаме, като го разпръсваме, и обедняваме, ако го държим за себе си (Притчи 11:24).

Ние имаме нова природа, която не може да съгрешава (1 Йоаново 3:9), но пак всичко, което вършим, е опетнено с грях (1 Йоаново 1:8).

Ние побеждаваме чрез поражение (Битие 32:24-28) и биваме победени, ако се бием (1 Петрово 5:5).

Биваме унижени, ако се възвишаваме, но Той ни възвишава, ако се смиряваме (Лука 14:11).

Чрез утеснение и скръб ни се дава простор (Псалм 4:1), а благоденствието ни води към застой (Еремия 48:11).

Можем да притежаваме всичко, и пак да нямаме нищо; можем да сме бедни, и пак да обогатяваме мнозина (2 Коринтяни 6:10).

Ако сме мъдри (в очите на хората), сме безумни (в Божиите очи), но ако сме глупави заради Христос, тогава сме действително мъдри (1 Коринтяни 1:20-21).

Животът на вярата ни носи свобода от страха и грижите; животът с виждане ни носи страх от загуби от молци, ръжда и крадци (Матей 6:19).

Поетът вижда християнския живот като парадокс от началото до края:

Колко е странен курсът, който човек трябва да следва;

колко е объркана пътеката, по която върви.

Надеждата му за щастие се ражда от страха,

живота си той получава от мъртвите.

Най-високите му стремежи трябва да рухнат,

най-добрите планове — да се зачеркнат.

И да се спаси не може, докато не се види напълно изгубен.

А когато направи всичко това

и сърцето му е уверено в прошката за греховете,

когато оправданието му е подпечатано и мирът осигурен,

оттогава нататък започва истинската битка.

17 април

Но вие не се наричайте «Равви», защото Един е вашият Учител — Христос, а вие всички сте братя. И никого на земята не наричайте свой отец, защото Един е вашият Отец — небесният. Не се наричайте и наставници, защото Един е вашият Наставник — Христос.

Матей 23:8-10

Господ Иисус предупреждава Своите ученици да се пазят от високопарни титли, които ласкаят егото и поставят нашето Аз на мястото на Троицата. Бог е нашият Отец, Христос е нашият Учител, Светият Дух е нашият наставник. Ние не бива да претендираме за тези титли в събранието. Разбира се, в този свят имаме земен баща, в училище имаме земни учители, в работата си имаме земни наставници. Но в духовната област Личностите на Божеството изпълняват тези роли и само Те трябва да бъдат почитани с тези титли.

Бог е нашият Отец, в смисъл че Той ни дава живота. Христос е нашият Учител, тъй като ние Му принадлежим и се покоряваме на Неговото учение. Светият Дух е нашият Наставник, тъй като Той е авторът и тълкувателят на Светото Писание — във всичко, което учим, ние трябва да бъдем наставлявани от Него.

Колко е странно тогава, че църквите до ден-днешен продължават да раздават тези почетни титли, като че ли Христос никога не е казвал нищо подобно. Свещениците все още се наричат «отец», в някои църкви дори и «господ» (лат. монсиньор)! Духовниците често слагат пред името си титлата «преподобен», която е запазена за Месията (Псалм 4:3). Титлата «доктор» идва от латинското «доцере», което значи «поучавам». Следователно «доктор» означава «учител». Понякога тази богословска титла се дава като образователна или почетна степен от институции, които са по-скоро развъдници на неверие, отколкото места за изучаване на Библията и защита на християнската вяра. И когато в църквата говори някой «доктор», думите му като че ли автоматично придобиват по-голяма тежест поради титлата му. Разбира се, това е напълно безпричинно. Един гърбав уличен метач, който е изпълнен със Светия Дух, понякога може да бъде по-добър говорител на Бога, отколкото един недуховен човек с титли и човешки почести.

Естествено в светската област тези титли са съвсем на мястото си. В тази сфера важи принципът: «Отдавайте на всички дължимото:… на когото почит — почитта» (Римляни 13:7). Но принципът, който действа в Божието събрание, е формулиран от Господа с думите: «… а вие всички сте братя» (Матей 23:8).

18 април

Сега виждаме неясно, като в огледало…

1 Коринтяни 13:12

Рядко в християнския си живот осъзнаваме тази истина по-ясно, отколкото, когато се събираме около Господната трапеза, за да си спомним за Иисус и Неговата смърт за нас. «Виждаме неясно, като в огледало.»

Все едно пред очите ни има плътен, непрозрачен воал. От едната страна сме ние с всичките си човешки ограничения. От другата страна е великата драма на нашето спасение — Витлеем, Гетсимания, Гавата, Голгота, празният гроб, прославеният Христос отдясно на Бога. Ние някак усещаме, че там има нещо безкрайно велико и поразително и се опитваме да обхванем нещо от него, но се чувстваме по-скоро като буци глина, отколкото като живи същества.

Опитваме се да схванем страданията на Господа за нашите грехове. Духът ни се напряга да възприеме ужаса на Неговата самота и изоставеност от Бога. Знаем, че Той е понесъл страданията, които ние е трябвало да понасяме през цялата вечност. И въпреки това се обезсърчаваме, че има още толкова много да научаваме, да изследваме. Ние стоим на брега на един неизследим океан!

Мислим за любовта, която е дала най-доброто на небето за най-лошото на земята. Поразени сме, когато размислим, че Бог е изпратил Своя Единороден Син в тази джунгла на греха, за да потърси и спаси погиналото. Имаме работа с една любов, която надхвърля всеки разум. Ние познаваме само частично.

Пеем за благодатта на Господ Иисус, който, въпреки че беше богат, стана беден заради нас, за да се обогатим ние чрез Неговата бедност. Това е чудо, от което секва и дъхът на ангелите. Нашите очи се напрягат да обозрат безкрайните измерения на такава благодат. Но напразно. Ние сме ограничени от човешкото си късогледство.

Знаем, че трябва да сме завладени от Неговата жертва на Голгота, но странно — често сме така безразлични към нея. Ако наистина бихме пристъпили в това, което е отвъд воала, бихме изплакали очите си. Но сме принудени да изповядаме:

О, колко съм чуден за самия себе си —

Ти, кървящо, умиращо Агне —

че мога да мисля за тази тайна,

без да се вълнувам, без да Те обичам повече!

Както при двамата ученици, отиващи към Емаус, нашите очи са задържани. Ние с горящ копнеж очакваме мига, когато покривалото ще се вдигне и с далеч по-ясен поглед ще видим гигантското, надхвърлящо всяка представа значение на разчупения хляб и изляното вино.

19 април

Това ви писах на вас, които вярвате в Името на Божия Син, за да знаете, че имате вечен живот.

1 Йоаново 5:13

Някои от нас ще бъдат вечно благодарни на Бога за този стих, защото той ни е научил, че увереността в спасението идва предимно и главно чрез Божието слово, а не чрез нашите чувства. Библията е написана освен другото и заради това, онези, които вярват в Името на Божия Син, да могат да знаят, че имат вечен живот.

Ние можем да сме благодарни, че увереността не идва от нашите чувства, тъй като те всекидневно се променят. «Бог не изисква от душата да казва: „Слава на Бога, чувствам се така добре!“ — а насочва погледа ни в друга посока — към Иисус и Неговото Слово.» Когато някой попитал Мартин Лутер: «Чувстваш ли, че греховете ти са простени?» — той отговорил: «Не, но съм така сигурен в това, както съм сигурен, че има Бог в небесата. Защото чувствата идват и си отиват, и чувствата са измамни. Моят залог е Божието слово, нищо друго не е достойно за доверие». Скофилд ни напомня, че «оправданието се извършва в Божиите мисли, а не в нервната система на вярващия». Айрънсайд обичаше да казва: «Аз не знам, че съм спасен, понеже се чувствам щастлив, а се чувствам щастлив, понеже знам, че съм спасен». А той знаеше, че е спасен от писаното Божие слово.

Когато четем, че Светият Дух свидетелства с нашия дух, че сме Божии деца (Римляни 8:16), трябва да имаме предвид, че Светият Дух ни свидетелства главно чрез Писанието. Например четем в Йоан 6:47: «Който вярва в Мен, има вечен живот». Ние знаем, че сме се доверили на Христос за вечното си спасение, Той е единствената ни надежда да стигнем до небето. Затова чрез този стих Божият Дух ни свидетелства, че сме Божии деца.

Разбира се, има и други средства за затвърждаване на тази увереност. Ние знаем, че сме спасени, понеже обичаме братята, понеже мразим греха и вършим правда, понеже обичаме Божието слово и имаме потребност от молитва. Но първото и основно средство за тази увереност е най-сигурното и достойно за доверие нещо в цялата Вселена — Божието слово. Джордж Кътинг казва в своята известна брошура «Сигурност, увереност и наслаждение в спасението»: «Кръвта ни прави сигурни; Словото ни прави уверени».

20 април

Но ако е по благодат, не е вече от дела, иначе благодатта не е вече благодат.

Римляни 11:6

Ако човек още рано в християнския си живот бъде ясно основан в учението за благодатта, той ще си спести огромни проблеми в по-нататъшния живот. Изключително важно е да разберем, че спасението е подарък на Божията благодат и че се подарява на хора, които го приемат незаслужено, а всъщност биха заслужавали точно обратното. Няма нищо достойно, което ние бихме могли да извършим или самите ние да станем, и с което да заслужим вечния живот. Той се подарява на онези, които са се отказали от всякаква мисъл за собствени заслуги и се опират единствено и изцяло на заслугата на Спасителя.

Щом веднъж сме осъзнали, че спасението е изключително и само по благодат, ние вече можем и да имаме пълна увереност в него. Можем да знаем, че сме спасени. Ако спасението дори и в миниатюрна степен зависеше от самите нас и нашите окаяни постижения, ние никога нямаше да можем да сме сигурни в него. Никога нямаше да знаем дали сме извършили достатъчно и правилните добри дела. Но ако спасението зависи изцяло от делото на Христос, вече няма място за разяждащи съмнения.

Същото важи и за нашата увереност във вечното спасение. Ако сигурността ни по някакъв начин се основаваше върху способността ни за устояване, тогава може би днес щяхме да сме спасени, а утре — отново изгубени. Но докато нашата сигурност зависи от способността на нашия Спасител да ни пази, ние можем да знаем, че сигурността ни е вечна.

Който живее под благодатта, не е безпомощна пионка в ръцете на греха. Грехът владее над хората под закона, защото законът им казва какво трябва да правят, но не им дава силата да го изпълняват. За разлика от това, благодатта дава на човека съвършено положение пред Бога, учи го да живее достойно за призванието си, дава му способностите за това чрез обитаващия в него Свети Дух, и освен всичко това и го награждава, когато го прави.

Под благодатта нашето служение е радостна привилегия, а не законова принуда. Вярващият е мотивиран от любов, а не от страх. Споменът за това, което Господ е изстрадал, за да ни дари спасението, мотивира спасения грешник да излее живота си във всеотдайно служение.

Благодатта обогатява живота ни и като ни води към благодарност, хваление, прослава и поклонение. Знанието кой е Господ Иисус, какви грешници сме ние и по природа, и на практика, и какво е извършил Той за нас, издига сърцата ни в любящо поклонение към Него.

Няма нищо, което може да се сравни с Божията благодат. Тя е бисерът в короната на всички Негови качества. Пусни дълбоки корени в суверенната Божия благодат и тя ще преобрази целия ти живот.

21 април

Ученикът не е по-горен от учителя си; а всеки ученик, когато се усъвършенства, ще бъде като учителя си.

Лука 6:40

Тук Господ Иисус обяснява на дванадесетте, които изпраща да правят ученици, че могат да очакват от бъдещите си ученици само такъв духовен растеж, какъвто самите те са осъществили. С други думи, нашето положително влияние върху другите е ограничено от това, което представляваме самите ние. О. Л. Кларк казва:

Не можеш да преподаваш това, което не знаеш;

не можеш да водиш натам, където самият ти не отиваш.

Господ подчертава това поучение с историята за съчицата и гредата. Един човек минава покрай хармана и внезапен порив на вятъра вкарва в окото му мъничко парче от сламка. Той започва да си трие окото, дърпа клепачите и изпробва всички добронамерени съвети на приятелите си, за да извади сламката от окото си. Тогава по пътя минавам аз с телеграфен стълб, който стърчи от окото ми, и му казвам: «Чакай малко, приятелю, дай да ти помогна да извадиш това атомче от окото си». Той ме гледа леко недоверчиво със здравото си око и казва: «Не мислиш ли, че би било по-разумно първо да извадиш стълба от собственото си око?».

Разбира се! Аз не мога да помогна на човек, който се бори с някой упорит грях, ако самият аз съм още по-пристрастен към този навик. Не мога да призовавам към послушание на някоя очевидна заповед в Писанието, ако аз все още съм непокорен в това отношение. Всеки духовен провал в живота ми затваря устата ми в съответната област.

Когато моят ученик «се усъвършенства», т.е. когато моето обучение завърши, не мога да очаквам той да е надраснал дори и с един сантиметър моя духовен ръст. Може би може да израсне до моята височина, но по-нататък аз не мога да го изведа.

Всичко това отново ни показва, че трябва да внимаваме на себе си. Нашето служение се определя преди всичко от характера ни. Вътрешното има значение. Може да сме красноречиви, умни и добре да спорим, но ако в живота ни има тъмни области, които занемаряваме или в които сме непокорни, тогава нашето обучение на ученици няма да е нищо друго освен водене на слепец от слепеца.

22 април

Ако изповядаш с устата си, че Иисус е Господ, и повярваш в сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш.

Римляни 10:9

Този обичан евангелизационен стих се концентрира върху две основни истини, толкова трудни за приемане от падналия човек — Въплъщението и Възкресението. Но без приемането на тези учения с всичко, което те означават, няма спасение.

Първо, ние трябва да изповядаме с устата си, че Иисус е Господ, т.е. че роденият в обора във Витлеем не е никой друг освен самия Бог, изявен в плът. Божествеността на Господ Иисус е абсолютно задължителна за целия план на спасението.

Второ, ние трябва да вярваме в сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите. Но това означава нещо повече от голия факт на Възкресението. Това включва факта, че Господ Иисус е умрял на кръста като наш заместник. Той е платил наказанието за нашите грехове, понесъл е Божия гняв, под който ние е трябвало да страдаме вечно. След това Бог Го е възкресил на третия ден като доказателство за Своето пълно удовлетворение от Христовата жертва за нашите грехове.

Ако приемем Иисус като Господ и Спасител в живота си, Библията казва, че сме спасени.

Но може би някой ще запита: «Защо тук изповядването идва преди вярата? Не трябва ли първо да повярваме и после да изповядаме това?».

В ст. 9 Павел подчертава Въплъщението и Възкресението и ги изрежда в хронологичния ред, в който са се случили — първо Въплъщението и 33 години по-късно — Възкресението.

В следващия стих той поставя вярата пред изповедта: «Защото със сърце се вярва за оправдание и с уста се прави изповед за спасение». Тук редът отговаря на събитията при нашето новорождение. Ние първо се доверяваме на Спасителя и биваме оправдани. След това излизаме навън, за да изповядаме спасението, което сме получили.

Този стих носи една неповторима простота и свежест за всички времена.

23 април

И така, нека и ние излизаме към Него вън от стана, понасяйки Неговия позор.

Евреи 13:13

От този стих научаваме първо, че Христос е центърът, около който се събира Неговият народ. Ние не се събираме около някоя деноминация, църква, сграда или велик проповедник, а единствено около Христос. «На него ще се покоряват народите» (Битие 49:10). «Съберете при Мен светиите Ми, които направиха с Мен завет чрез жертва» (Псалм 50:5). Вторият урок тук е, че ние трябва да излизаме към Него от стана. Тук «станът» може да се определи като «цялата общност на земните религиозни системи, отговарящи на естествения човек». Тъкмо в религиозната област Христос бива опозорен и тъпкан с крака. Станът е езическото чудовище, маскирано като християнство, което «има вид на благочестие, но се отрича от силата му». Христос е вън от тази система и ние трябва да излезем при Него.

Трето, разбираме, че събирането единствено около Христос извън стана носи със себе си и позор. Християните рядко осъзнават, че послушанието на Господа по въпросите на църковната принадлежност е свързано с позор. Често членството в една определена църква носи обществен престиж и социален статус. Но колкото повече се доближаваме до новозаветния идеал, толкова е по-вероятно да трябва да споделим и Неговия позор. Готови ли сме да платим тази цена?

Той ме извика навън — мъжът с напоена в кръв одежда.

Познах гласа Му — гласът на моя Господ, Разпнатия.

Той ми се яви и аз не можех да остана.

Трябваше да Го последвам, трябваше да Го послушам.

Светът ме отхвърли, когато разбра,

че съм увенчал в сърцето си човека,

когото той отхвърли, презря и уби,

когото Бог със чудна мощ издигна да владее.

И така, сега сме вън от стана — моят Господ и аз.

Но Неговото присъствие е по-добро от всяка земна връзка,

която някога смятах за по-важна от Неговата воля.

Аз съм вън, не съм от този свят, но нося Неговото Име.

24 април

Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали; защото Божият храм е свят, а този храм сте вие.

1 Коринтяни 3:17

В този стих храмът е местното църковно събрание. Тук Павел не говори на отделни християни, а на вярващите в тяхната общност, като казва: «този храм сте вие».

Разбира се, също е вярно, че отделните вярващи са храм на Светия Дух. Апостолът подчертава това в 1 Коринтяни 6:19: «Или не знаете, че вашето тяло е храм на Светия Дух, който е във вас, когото имате от Бога, и вие не принадлежите на себе си?». Светият Божи Дух обитава в тялото на всяко Божие дете.

Но в нашия днешен стих на преден план е събранието. Павел казва, че човек, който погубва събранието, ще бъде на свой ред погубен от Бога. «Думата „развалям“ тук означава съсипване на местна църква, като тя бъде отклонена от състоянието на свят живот и чисто учение, в което би трябвало да постоянства; означава и Божието отмъщение — унищожение на разрушителя, провинил се в този грях» (У. Е. Вайн).

И така, нашият стих съдържа сериозно предупреждение да не си играем с местната църква. В крайна сметка това е само форма на самоунищожение. И въпреки това в тази област често християните са безкрайно колебливи да вземат мерки срещу такива хора. Например, някой човек не може да наложи волята си в събранието. Или пък се е заплел в лична караница с някой брат. Вместо да сложи нещата в ред съгласно Писанието, той събира хора, които застават на негова страна, и така образува партия в църквата. Нещата се развиват все по-зле и по-зле и накрая се стига до открито разцепление.

Или може би някоя плътска сестра води истинска кампания от клевети и клюки срещу някого. Злият й език не спира, докато цялата църква се изпълни с горчилка и раздори. Тя не спира, докато някога живата и растяща църква се превърне в куп развалини.

Но такива хора играят опасна игра. Те няма да се отърват безнаказано. Великият Бог на Вселената е решен да развали тези, които развалят църквата. Това е сериозно предупреждение към всички, които са склонни към партизанство!

25 април

Но благодаря на Бога, който винаги ни води в победно шествие в Христос и на всяко място изявява чрез нас благоуханието на познанието за Него.

2 Коринтяни 2:14

Всеобщото схващане е, че тук Павел използва образа на триумфалното шествие на един пълководец, който тъкмо се връща от победоносен военен поход. Военачалникът води победното шествие и се наслаждава на благотворното удовлетворение от победата. След него идват ликуващите му войски. Отзад следват военнопленниците, на които предстои затвор и робство, а може би и смърт. Отстрани по целия път се горят благоухания, които изпълват въздуха със сладка миризма. Но благоуханието има различно значение за различните хора, в зависимост от това на чия страна са били. За онези, които вярно са следвали военачалника си, това е благоухание на победа. За пленниците обаче това е предзнаменование за гибел и отплата.

Пътят на един Господен служител има много паралели с този образ. Господ винаги го води в триумфално шествие. Дори и да не изглежда винаги като победа, фактът е, че той е на страната на победителя и Божието дело никога не може да се провали.

И където и да отиде, той носи със себе си благоуханието на Христос. Но това благоухание има различно значение за различните хора. За онези, които се покоряват на Господ Иисус, това е благоуханието на вечния живот. Но за онези, които отхвърлят благовестието, това е миризмата на смъртта и гибелта.

Бог обаче се прославя и в двата случая. Той се прославя в спасението на покаялия се грешник. Но Той бива и оправдан в отхвърлянето на онези, които погиват. Когато един ден застанат на съд пред Големия бял престол на Христос, те няма да могат да вменят на Бога и най-малката вина за ужасната си съдба. Те са имали възможността за спасение, но са я отхвърлили.

Обикновено ние преценяваме ефективността на християнското служение според това колко хора са повярвали. Но може би този стих загатва, че би било също толкова правилно да оценяваме християнското служение според това колко хора са отхвърлили евангелието, след като са го чули ясно и недвусмислено, и така са се хвърлили в пъкъла.

И в двата случая Бог се прославя. В първия случай към Него се издига благоуханието на благодатта, във втория — благоуханието на справедливостта.

Каква сериозна и тържествена мисъл! Ненапразно накрая апостолът пита: «И кой е способен на това?».

26 април

Ти никога няма да умиеш моите крака!

Йоан 13:8

Господ се е препасал с престилка и е налял вода в леген, за да умие краката на Своите ученици. Когато стига до Петър, той реагира с решителен отказ: «Ти никога няма да умиеш моите крака!».

Защо? Защо Петър не иска да приеме това любящо служение от Господа? От една страна той може да е усещал своето недостойнство; не се е считал за достоен да бъде обслужван от Господа. Но напълно е възможно поведението на Петър да е било продиктувано и от гордост и независимост. Той не е искал да приема помощ. Не е искал да зависи от другите.

Тази нагласа пречи на много хора да се спасят. Те искат да си заслужат спасението, но да го приемат като подарък на Божията благодат, е под тяхното достойнство. Те не искат да бъдат длъжници на Бога. Но «никой, който е твърде горд, за да бъде вечен длъжник на Бога, не може да стане християнин» (Джеймс С. Стюарт).

Този стих съдържа поука и за вече повярвалите. Всички ние познаваме християни, които почти маниакално се раздават. Те винаги правят нещо за другите. Животът им се състои почти само от служение за близките и съседите им. Тяхната щедрост и жертвоготовност заслужава голяма похвала. Но все пак в маслото на мировареца има муха. Самите те никога не искат да приемат помощ. Те са се научили да дават щедро, но не са се научили да приемат с благодарност. Те се наслаждават на благословението и радостта да служат на ближните си, но отказват на другите същото това благословение.

Павел се е показал благодарен получател на даровете на филипяните. В своята благодарност към тях той казва: «Не че търся подаръка, но искам плода, който се умножава за ваша сметка» (Филипяни 4:17). Той е мислел повече за тяхната награда отколкото за своите собствени нужди.

За епископ Уесткот се разказва, че в края на живота си казал, че е направил голяма грешка. Защото от една страна бил винаги готов да помага на другите до предела на възможностите си, но от друга страна никога не бил готов да остави и другите да направят нещо за него. Вследствие на това в живота му липсвал елементът на милост и пълнота. Той бил пропуснал да се научи как се приемат благодеяния, за които не можем да се отблагодарим.

Дж. О. Сандерс

Един неизвестен поет обобщава това така:

Считам онзи за велик, който заради любовта може да дава с широко сърце. Но онзи, който може заради любовта да приема, считам, мисля, за още по-щедър.

27 април

… и увещаваше всички да стоят в Господа с непоколебимо сърце.

Деяния 11:23

В някои християнски кръгове съществува обезпокоителната тенденция да се почитат хора, понеже са учени, въпреки че безчестят личността на Христос.

Има например един брилянтен писател, майстор в използването на илюстрации, коментатор, който прави превъзходни студии на отделни думи, но отрича раждането на Иисус от девица. Той обяснява с естествени фактори чудесата на Господ Иисус. Отхвърля буквалното, физическо възкресение на Господа. Говори снизходително за Иисус като за човек, на когото се полага достойно място във всеки пантеон на герои на човечеството. За него Иисус е просто един от множество герои. От всичко това естествено се вижда, че той отхвърля Божия Син — с една малка щипка похвала за замаскиране. Човекът просто не принадлежи на Господа.

Шокиращо е обаче как християни защитават такъв човек заради блестящата му ученост. Те красноречиво хвалят интелектуалните му способности и лековато подминават еретичните му възгледи за Христос. С удоволствие го цитират като признат авторитет и обичат да се движат в същите учени кръгове. Когато бъдат попитани защо се побратимяват с един от враговете на Христовия кръст, те се опитват с двусмислени речи да омаловажат крещящата си простъпка. Нерядко дори нападат сериозни, верни на Библията християни, защото си позволявали да издигнат глас срещу такъв всепризнат авторитет.

Време е християните отново да придобият усет за праведния гняв, когато техният Господ бива предаден в средите на учените. Сега не е време за компромиси. Истината за Неговата личност и Неговото дело са свети и от тях не можем да се откажем. Ние трябва да стоим за тези истини и да се борим за тях, независимо какво ще ни струва това.

Пророците не са говорили двусмислено, когато Божията истина е била поставена на карта. Те са били верни на Господа със смела решителност и с язвителна острота са се обръщали към онези, които са си позволявали да Го отричат или хулят.

Апостолите също са се разгневявали на всеки опит да се ограби славата на Господа. Те категорично са предпочитали верността към Христос пред съмнителната известност в богословския свят.

Мъчениците са предпочитали да умрат, но не да се откажат от верността си към Божия Син. Те са се интересували повече от похвалата от Бога, отколкото от похвалата от други хора.

Наша отговорност е да сме верни на Господа във всички неща и да отхвърляме всичко и всеки като враг на Христовия кръст, който не Му отдава полагащото Му се място на абсолютно първенство.

28 април

Послушайте, деца, бащина поука и внимавайте, за да знаете разум.

Притчи 4:1

В първите четири стиха на четвърта глава на Притчи Соломон описва как добрият съвет трябва да се предава от едно поколение на следващото. Той разказва как неговият баща го е учил и на свой ред напътства своя син да внимава в доброто учение и здравата поука.

Добре е за младите хора да научат колкото може повече от земните си родители за практическия живот. Но и в духовната област също важи, че всеки млад християнин трябва да си има духовен баща — човек, при когото може да отиде със своите въпроси; човек, на когото може да се довери; човек, който разполага с богат опит, и който може в проблемни ситуации смело да му каже мнението си и да му помогне. Ако един от родителите може да играе тази роля, още по-добре. Но ако не, трябва да се потърси някой друг.

Богобоязливите, зрели вярващи са придобили богато съкровище от практически познания. Те несъмнено са преживявали и поражения, но от това са научили ценни уроци и как да избягват поражението следващия път. По-старите християни често могат да видят аспекти на даден проблем, които младите хора може би пропускат. Те са се научили да мислят и да действат уравновесено и да избягват неразумните крайности.

Един мъдър млад «Тимотей» ще поддържа отношението си с един «Павел», за да се възползва от неговата мъдрост и неговия опит. Той се опитва да избегне провали и грешки, като първо се съветва с човек, който вече е преминал през тези преживявания. Вместо да презира възрастта, той почита онези, които са се борили в борбата и при това са запазили добро свидетелство.

Общо взето по-възрастните светии няма да се натрапват на младите. Те знаят, че никой съвет не е така неприятен както нежелания съвет. Но когато бъдат помолени, те винаги ще бъдат благодарни да могат да предадат знанията, които са им били от помощ в пътя.

И така, дали един млад човек се бори със сексуални проблеми, или иска да разбере Божията воля, дали иска да основе семейство за слава на Господа, или се пита дали Бог не го призовава за мисионер, дали има нужда от помощ в боравенето си с пари, или копнее за ефективен молитвен живот — винаги ще направи добре да потърси помощта на някой духовен водач, който може да осветли съответния проблем със светлината на Писанието. Под тези посивели коси често се крие златна мина от мъдрост, която с радост предава съкровищата си. Защо трябва да се учим по трудния начин, като можем да се възползваме от знанията и опита на другите?

29 април

А вярата е твърдата увереност в неща, за които се надяваме, убеденост в неща, които не виждаме.

Евреи 11:1

Вярата е безусловното доверие в Божието слово. Тя е доверие в това, че Бог е достоен за доверие. Тя е убеждението, че това, което Бог казва, е вярно, и това, което Той обещава, наистина се случва. Вярата е насочена главно към бъдещето («неща, за които се надяваме») и към невидимото («неща, които не виждаме»).

Уитиър (Джон Грийнлийф, 1807–1892, американски квакер, противник на робството и поет) казва, че «стъпките на вярата се правят в привидното нищо и после се усеща скалата отдолу». Но не е така! Вярата не е скок в тъмното. Тя изисква най-сигурното от всички доказателства и го намира в Божието слово.

Някои хора имат погрешната представа, че за да се случи нещо, само трябва достатъчно силно да се вярва в него. Това е лековерие (или «позитивно мислене»), но не и вяра. Вярата се нуждае от Божие откровение, на което да се опре, Божие обещание, на което да разчита. Когато Бог обещае нещо, то е толкова сигурно, като че ли вече е станало. Когато Той каже нещо за бъдещето, то със сигурност ще се изпълни. С други думи, вярата докарва бъдещото в настоящето и прави невидимото видимо.

Когато вярваме на Бога, не поемаме никакъв риск. Бог не може да лъже. Той никога не би измамил и не може да бъде измамен. Да вярваме на Бога е най-разумното, най-сигурното и най-логичното нещо, което можем да направим. Какво е по-разумно от това, творението да вярва на Твореца си?

Вярата не е ограничена в рамките на възможното, а прекрачва границата към царството на невъзможното. Някой е казал така: «Вярата започва там, където свършват възможностите. Ако нещо е възможно, в него няма особена слава за Бога. Ако е невъзможно, значи може да се случи».

Вяра, мощна вяра вижда обещанието и гледа само към Бога; смее се на невъзможното и оповестява: «Ще бъде».

Вярно е, че в живота на вяра има и трудности и проблеми. Бог изпитва нашата вяра в пещта на скърбите и изкушенията, за да види дали тя е истинска (1 Петрово 1:7). Често трябва да чакаме с години, докато преживеем изпълнението на Неговите обещания, а понякога трябва да чакаме чак докато отидем при Господа. Но «трудностите са храната, с която се храни вярата» (Георг Мюлер).

«А без вяра не е възможно да се угоди на Бога» (Евреи 11:6). Ако отказваме да Му вярваме, ние Го правим лъжец (1 Йоаново 5:10), а как би могъл Бог да има благоволение в хора, които Го правят лъжец?

30 април

Ако Ме любите, ще пазите Моите заповеди.

Йоан 14:15

Заповеди? В Новия Завет? Винаги, когато хората чуят думата заповеди, те веднага мислят за законничество. Но двата израза в никакъв случай не са синоними. Никой не е говорил за заповеди повече от Господ Иисус, но въпреки това никой не е бил по-малко законник от Него.

Какво е законничество? Въпреки че самата дума не се среща в Новия Завет, тя описва непрестанния стремеж на човека да заслужи Божието благоволение. В основното си значение тя обозначава опит да се получи оправдание или освещение чрез спазване на закони. Това е същинското значение на думата.

Но в днешно време тя се използва в друго и много по-широко значение, а именно за обозначение на всичко, което считаме за закостенели морални правила. На всеки опит да се категоризират определени действия и начин на поведение като непозволени, веднага се лепва етикета «законничество». С времето думата «законничество» е започнала да се използва като удобна бухалка, с която се помитат почти всички ограничения и забрани, характеризиращи християнското поведение.

Как тогава би трябвало да действа един християнин, за да избегне опасностите, свързани с тази нова представа за «законничеството»?

На първо място, вярно е, че християнинът е свободен от закона, но бързаме да добавим, че той не е беззаконен. Той е под закона на Христос. Той не бива да прави това, което на него му харесва, а това, което харесва на Христос.

Второ, трябва да имаме предвид, че Новият Завет е пълен със заповеди, включително и сериозен брой забрани. Разликата е, че тези заповеди не са дадени като закон със следващите от тях наказания, а като наставление в правдата за Божия народ.

Оттук нататък, възможно е някои неща да са позволени за един християнин, но това още не означава, че са полезни. Или може да са позволени, но да ни завладяват (1 Коринтяни 6:12).

Възможно е един вярващ да има свободата да върши нещо, но да препъне някой друг с действията си. Тогава е по-добре да се откаже от това.

Само защото някой нарича някоя забрана «законничество», далеч не означава, че тя е лоша. Днес и думата «пуритански» се използва, за да се осъдят определени начини на поведение, но животът на пуританите е бил много повече за слава на Христос отколкото този на много от критиците им.

Когато християни изведнъж отричат като «законнически» общоприети дотогава като богобоязливи и библейски норми на поведение, това често е знак, че самите те са станали необуздани, откъснали са се от моралната си котва и се носят по течението на духа на времето. Те са така наивни да си въобразяват, че са по-добри, като очернят така наречените «законници» или «пуритани».

Нашата сигурност се крие в това, да се придържаме колкото можем по-близко до ученията на Писанието, а не постоянно да експериментираме колко близо до ръба на пропастта можем да стигнем.

Към следващата част или към съдържанието

Уилиям Макдоналд Светлина по пътя (4)

Метаданни

Данни

Светлина по пътя

Информация

История

Сваляне / Връзки

Април

1 април