Хелън Скот Тейлър
Празник на красотата (2)

Втора глава

По времето, когато Кейт се появи, за да се настани в стаята си, единственият друг член на екипа, който го бе сторил, беше звездата Клаудия Равел. Бе пристигнала късно, в луксозна лимузина, която беше предвидена в разходите на бюджета.

Младата жена вървеше нагоре по парадното стълбище на Нок Хаус на няколко ярда след Клаудия. Потракването на високите тънки токчета на звездата внезапно спря.

— Еха! — измърмори тя под носа си.

Кейт спря и се огледа, присъединявайки се безмълвно към възклицанието на колежката си. Не знаеше накъде да погледне първо. Подът представляваше мозайка от много малки сини, зелени, тюркоазени и бели плочици, изобразяващи разпенени вълни. Бели коне дърпаха златна каляска, в която седеше усмихнат мъж с корона, докато многоцветни риби и морски същества се тълпяха около него.

Клаудия изстена от удоволствие, оценила онова, което бе видяла. Кейт откъсна очи от творбата, за да последва погледа на колежката си. Обектът на желание на колежката й се беше облегнал на стената и носеше бермуди, а дългата му златиста коса се стелеше по мускулестите му рамене.

— Това ли е Есрас? — прошепна водещата на предаването.

— Този? Не. Мисля, че това е Фаелън. — На Кейт й беше трудна да повярва, че бе пропуснала да забележи по-рано един толкова привлекателен мъж. Вероятно е била прекалено съсредоточена върху Есрас, за да забележи когото и да било друг.

Докато се приближаваха, младият мъж пристъпи напред.

— Мога ли да ви покажа стаите, дами?

Клаудия се спря пред него и прокара яркорозовия си нокът по гърдите му.

— Първо бих искала да се запозная с Есрас, момче — каза тя с превзета усмивка. Кейт потръпна от неудобство.

Като кимна, Фаелън им отвори една врата.

— Крал Есрас е тук.

— Може би ще те видя по-късно, Фаелън — отвърна Клаудия едва чуто.

Въпреки че Кейт имаше прекалено много работа, любопитството й надделя, и тя последва колежката си в стаята. Морската картина, изобразена на тавана, беше впечатляваща, но това, което я накара да зяпне, беше огромният златен трон, украсен със седеф и блестящи зелени скъпоценни камъни, и мъжът, седнал в него.

Цилиндърът, слънчевите очила и сакото вече ги нямаше. Сега Есрас носеше само бермуди и широка зелена риза, разкопчана до половината, и разкриваща изкушаващ изглед към гладък, добре оформен гръден кош. Сега, когато беше по-близо до него, младата жена можеше да види, че кожата му има шоколадов тен, а цветът на очите му е невероятно искрящо зелено. Беше добре сложен и мускулест, а предмишниците и краката му бяха покрити със сияещ сребристо златист мъх. Върху плоските седефени мъниста на огърлицата около врата му, танцуваха дъги.

Есрас се изправи и се приближи, за да ги посрещне. Погледът му мина директно покрай Клаудия и се спря върху Кейт.

— Вие трябва да сте…

— Клаудия Равел — каза звездата и мина пред асистентката. — Аз съм водещата на туристическото предаване. — Отметна назад косата си с изкусителен жест. — Вероятно си ме спомняте от хитовата серия „Убий ме с магия“.

— Разбира се. Приятно ми е — каза домакинът им, като се намръщи за толкова кратко време, че Кейт си помисли, че може и да й се е привидяло. Той се поклони, след това направи знак на другия мъж.

— Убеден съм, че сте уморена, Клаудия. Моят помощник ще ви заведе до стаята ви.

Клаудия се усмихна, леко изумена. Плъзна ръката си през тази на Фаелън и той я поведе през вратата, без да осъзнае, че беше набързо отпратена без излишни официалности.

Потракването на токчетата й, както и случайните изблици на гърления й смях заглъхнаха в далечината. Есрас наклони глава. Дълго време се взира в Кейт с онези невероятни, зелени очи така, все едно можеше да види направо в ума й, а от там и в душата й.

Беше обвила дланта си около перлата на баба си, която като че пулсираше вътре в юмрука й. Все едно се беше съживила.

— Вие сте Кейт Съливан, нали? Говорихме по телефона. — Усмивката бавно се разстла на лицето му, подобно на слънце, изгряващо върху цял нов свят. Младата жена премигна. За момент й се стори, че около него сякаш затанцуваха дъги.

— Как ме разпознахте, преди още да сте чули гласа ми? — попита тя.

Усмивката му се разшири, а веждите му се извиха така, все едно искаше да й каже: не бихте искали да знаете.

— Позволете ми да ви заведа до стаята ви. — Отиде до вратата и протегна ръка към Кейт. След кратка неловка пауза, тя сплете пръсти с неговите, тъй като й се стори грубо да не го направи.

Поспря в началото на стълбището, озадачена от странната топла вълна, която я заля при докосването му. Не приличаше на нито един мъж, който беше срещала досега, и въпреки това, някъде дълбоко в себе си й се струваше познат. Внезапен жив образ изпълни съзнанието й как я държи в обятията си, а ръцете му галят кожата й, докато я целува. Горещина се надигна някъде ниско в стомаха й, а кожата й все едно не можеше да я побере. Прочисти си гърлото.

— Ами чантата ми?

— Вече е отнесена в стаята ви. — Усмихна й се развеселено. — Не се тревожете, Кейт. Няма да ви изям.

— О! — Прехапа устната си, като се надяваше, че необузданите й мисли не са се изписали върху лицето й.

Той стисна още по-здраво ръката й и я поведе нагоре по парадното стълбище в центъра на фоайето.

Когато стигнаха до горната му част, Есрас я поведе по широк коридор, отвори една врата, след което я пусна и отстъпи назад, за да може тя да влезе.

Върху белите стени на огромната стая играеха перлени отблясъци, а завивките на леглото, тапицерията върху мебелите и килима бяха в различни нюанси на морскозелено и морскосиньо. Огромно легло с табла в бяло и златно доминираше над пространството, а останалата част от мебелировката повтаряше същата тема в бяло и златно. Беше доволна, че в стаята имаше бюро, което можеше да се превърне в работно място. Предпочиташе да не й се налага да споделя мобилния офис на продукцията. Винаги се превръщаше в кочина само за няколко часа, след пристигането му на снимачната площадка. Както й беше казал, очуканият куфар и чантата й бяха поставени върху леглото.

— Банята е ето там. — Есрас посочи към някаква врата в далечния край на помещението.

Тя положи ръка върху чантата с лаптопа.

— Благодаря ви. Това е толкова… луксозно. — Огледа внимателно стаята, тъй като знаеше, че ще бъде прекалено заета, за да има достатъчно време да се наслади на комфорта. Чакаше Есрас да си тръгне, за да може да се заеме за работа.

Когато той не се помръдна, тя се взря в него. Погледът му бе закован върху перлената й висулка, а върху лицето бе изписано любопитство.

— Каквото те доведе у дома, Кейт?

Взря се в него, зашеметена за момент.

— У дома? Познавахте ли баба ми? Знаете ли нещо за медальона ми?

Погледът му се върна върху лицето й.

— А ти?

Тя бавно поклати глава.

— Не знаех, че баба ми е била родена в Нокнапог, допреди шест месеца, когато тя умря и ми остави медальона. — Кейт обви длан около блестящата розова капка. — Мислех си, че е само обикновено бижу, но в тази перла има нещо странно. Чувствам се… неспокойна, когато я сваля, но и не ми се струва напълно правилно да я нося.

— Това е, защото перлата не е направена за теб. Трябва да имаш своя собствена, Кейт. — Той отвори вратата и протегна отново ръката си към нея. — Ела с мен и ще ти покажа за какво става въпрос.

Млада жена се поколеба за момент, осъзнавайки, че ще трябва да работи часове наред, преди да си легне, но и причината, поради която беше тук бе, за да разбере повече за перлата.

— Добре. Но не мога да се бавя много.

Есрас я поведе надолу по стълбите, след това по някакъв вътрешен коридор към по-старата част на къщата. Спря пред една ниска дървена врата и отвори трите резета. Неземна светлина се изсипа в тъмния коридор, когато мъжът отвори широко вратата. Последва го по тесни, виещи се стъпала, като единствената светлина идваше от сияйния блясък на мидените черупки, вградени в стената.

Не след дълго, спътникът й се спря и се обърна:

— Имаш ли нужда от почивка? Слиза се доста надолу, поне 200 стъпала.

Когато тя поклати глава, той продължи. В далечината се чуваше разбоя на вълните. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-силен ставаше звукът, а прохладният бриз носеше мириса на море нагоре по стълбите.

— Винаги съм обичала морето — каза Кейт, почти на себе си.

Есрас се извърна и й се усмихна широко.

— Разбира се. Ти си една от народа на Лър.

Въпреки че през нея премина леко вълнение, тя поклати глава. Домакинът й се беше представил като потомък на морския бог Лър. Сега се опитваше да въведе и нея в неговата фантазия. Но ако си мислеше така, защо толкова инстинктивно му се доверяваше?

Излязоха в една подземна пещера, осветена единствено от същия сияен блясък като на стъпалата. Морето клокочеше навън-навътре през един отвор в скалите. Бяха слезли от върха на скалата, където се намираше къщата, чак долу до морското равнище и сега вероятно бяха в някаква пещера под нея.

Тя го последва по тунел, който водеше още по-навътре в скалата и излязоха в малка пещера. Над успокояващия плясък на морето, тя дочу някакъв звук подобен на свистене и засмукване. Спряха пред кръгъл отвор в каменния под. Водата се въртеше вътре в дупката, а проблясъци от светлина и тъмнина танцуваха в дълбините й.

— Водовъртежът на Лър — обясни Есрас.

Перлата, която лежеше върху гърдите на Кейт, се повдигна и насочи към кладенеца, като опъваше верижката около врата й.

— Ах! — Сграбчи я и здраво я задържа, докато бижуто се опитваше да изскочи от шепата й.

— Не се страхувай! — Спътникът й обви ръка около талията й и придърпа я към себе си. Кожата й затрептя от близостта му и тя се облегна върху него, като се наслаждаваше на тръпката от докосването му, независимо, че сърцето й препускаше в несигурен бяг.

— Дай ми дара на Лър! — Есрас протегна ръка.

— Перлата на баба! Какво ще правите с нея?

— Довери ми се. — Той се наведе още по-близо и погали бузата й с опаката страна на пръстите си. Тя вдиша аромата на море и чист въздух, който се носеше от кожата му. Взря се в него, хипнотизирана от дълбините на изкусителните му зелени очи, и всичките й тревоги отлетяха.

Откопча верижката от врата си и я постави в дланта му. Той извади перлата от синджирчето, и преди тя да осъзнае какво ще направи, я пусна във водовъртежа.

— Не! — Кейт постави ръка върху голата си шия, втренчила поглед във водата. Обърна шокирания си поглед към Есрас.

— Какво направихте? Баба я остави на мен.

— Тя те е помолила да донесеш перлата й тук — меко отвърна той.

— Откъде знаете за това?

— Тя би искала дарът на Лър да му бъде върнат.

Кейт се загледа във водата, а сълзи на отчаяние горяха очите й. Есрас беше прав. Баба й бе поискала точно това, но единственият спомен, който й бе останал от тази скъпа за нея жена, беше изгубен завинаги.

— Кейти. — Мъжът приглади един кичур, изхлузил се от хванатата й на опашка коса, зад ухото й. — Убеден съм, че баба ти също е искала да имаш свой собствен дар от Лър… От мен.

Есрас клекна и загреба пълна шепа от неспокойната вода в дланта си. Вместо да изтече между пръстите му, течността се превърна в топка. Той я оформи, като изчистваше ненужните частици от водата, все едно беше желе. Когато остана само малко, подобно на капка парченце от водата, той започна да я гали, докато напяваше нещо под носа си. Около него танцуваха дъги, които блестяха върху седефената огърлица на врата му, отразявайки се в сърцевината на водната капка в дланта му.

Накрая цветовете избледняха и пещерата отново бе осветена единствено от сияйния блясък, излъчван от стените. Есрас държеше една оцветена в розово, подобна на сълза, перла, която наниза отново на верижката.

— Ще чувстваш тази като своя, защото я направих като подарък за теб. Носи я до сърцето си и никога няма да се отделиш от това място… или от морето.

Кейт му позволи да закопчае верижката обратно на шията й, после я погали с пръсти. По дланта й премина тръпка, която се разпростря върху кожата й, докато не разпали нервните й окончания до степен, че да закопнее за хладната милувка на морето, което да успокои тялото й.

— Как успяхте да я направите от водата? — попита тя.

— Перлите винаги са сътворявани от морето, Кейти.

— Но не и по този начин! — Тя се взря в перлата, а в съзнанието й се бореха противоречиви чувства. Гордееше се с това, че е практичен и земен човек, но това, което бе сторил Есрас току-що, приличаше на магия. Нещата, които казваше и правеше противоречаха на всичко, в което вярваше, всичко, което майка й я беше учила, и въпреки това не можеше да отрече онова, което видя със собствените си очи… И би ли могла?

— Има много неща, които трябва да научиш, сладка моя. Много, на което да те науча. — Върховете на пръстите му се плъзнаха под брадичката й и повдигнаха главата й така, че тя не можеше да избегне срещата с бездънната зеленина на очите му.

— Аз съм твоят крал, моя сладка Кейти. От дълго време те чакам да дойдеш при мен. Ти и аз си принадлежим.